Задната веранда

Оказа се тук. Отново погледна бележката, присвивайки очи срещу нескопосания дребен почерк, почти сливащ се със стария папирус. Че кой още пишеше върху толкова извехтяла и пожълтяла хартия? Щеше да е далеч по-правдоподобно, да речеш, че някой я използва за след тоалетни нужди. Хъх, ама кой да е толкова креативен? И все пак очевидно краката го бяха довели до точното място. Помещението, към което таеше любезна омраза. Но това бе изцяло личен въпрос и вероятно ако не съществуваше, то момчето спокойно би си признало, че тук атмосферата е най-приятна, може би след тази в зимната градина. Всеки път, щом бе тук обаче, в главата у изплуваха разбъркани моменти от различни дни и часове на денонощието. Нещо като различни парченца, от различни пъзели. И дори да бе невъзможно да сглоби повечето, през тялото му преминаваха достатъчно емоции и всякакви видове остри бодежи, че да не бъде съвсем на себе си. Към това се прилепяше плътно и фактът, че съвсем скоро виновникът за състоянието му щеше да се появи в реално време, а до тогава последните думи от бележката му щяха да се подиграват на русокосия вицепрезидент. Тази дума, вицепрезидент, не му отиваше особено. Вярно, че бе отговорен и почтителен, отговаряше на изискванията за този пост в Сборището, ала неотдавна намери своята слабост, тази, която бавно го унищожаваше. И вече не бе уверен в себе си, или в нещо друго. А положението изглежда не бе никак цветущо, тъй като миналата нощ Стефани бе провела един кратък разговор с него, в който му съобщи, че скоро се оттегля от поста си на главнокомандващо лице и го прехвърля на него. Дори не успя да изтръгне отговор от нея, който да обясни защо е това внезапно решение. От тогава се чувстваше още по-отпаднал и безполезен. Как така щеше да е президент? Не искаше това повишение. Не беше щастлив. Върхът на айсберга се оказа персоната, която ще аз мести неговия пост...И с която де факто щеше да е принуден да се среща още по-често и да обсъжда още повече работи. Чувстваше, че всичко е реалност, ала същевременно копнееше да е просто брутален кошмар или духът му да е прокълнат с някакво заклинание. И тези варианти бяха съвсем възможни, нали?
По логиката на мислите му се появиха и опасенията, че причината да го повика тук сега бе именно настоящото повишение и на двамата. Да, сега вече официално щеше да има причина да ликува. Нямаше да мине и ден, в който да не му натяква, че едно проклето повишение ги свързва. Но и това не беше ясно, може би бе намислил още по-коварен начин да измъчва Дарън, а сега имаше и очевидно оправдание да го прави. По дяволите.
Дъхът на момчето се учести и той подпря длани на облегалката на мекия диван в мръсно бяло. Светлинките от запалените свещи се замъглиха пред погледа му, ставащи все по-меки и неясни. Пръстите на дясната му ръка се свиха, измачквайки пожълтялата хартия в ръката му. Измежду зъбите му се откъсна немощно, тихо ръмжене, бързо деформирало се в жалко измънкване. Защо трябваше да е така? Защо точно онзи ненормалник трябваше да е негова слабост? Защо бе толкова безпомощен пред него? Беше жалко и неприемливо. Блондинът за миг затвори очи и въздъхна шумно, поклащайки глава в двете посоки. Трябваше да се вземе в ръце. Трябваше...
Наред с всички останали различия, между тях двамата цареше един пълен конфликт на съвремие и средновековие. Лудият все още носеше странни износени парцали, но не бе в компетенцията на Дарън да анализира от кой век ще да са останали. От своя страна стилът на русокосия индивид биваше наричан по всякакви обидни начини, някои цивилизовани, други - не съвсем. Беше налудничаво забавно само да си представиш отношенията им. А начинът по който Дохърти го тормозеше - варварски, жесток и възмущаващ. И все пак бе непонятно защо след първия път, ставаше все по-трудно на Дарън да се съпротивлява срещу прилаганите върху него мъчения? Като че ли..губеше волята си, а с нея и всичкото желание, и се оставяше в негови ръце. Тези ръце бяха..сякаш колкото отблъскващи, толкова и притеглящи. Не бе добре обяснимо от гледна точка на логиката. Ала го мразеше. Мразеше името му, мразеше вандалската му същност, мразеше всичко свързано с него. Поне това можеше да види със сигурност, а и бе убеден, че чувствата бяха взаимни. Но не смяташе, че разбира причините, поради които звярът се занимаваше с него. Всъщност, дори не знаеше какви са те. И ако можеше да е още по-прецакан от сега, здраве му кажи.