Замъкът в покрайнините на Аюд

Да се занимаваш с нещо налудничаво, и в същото време тази липса на смисъл и посока да ти харесва, означаваше, че или си твърде млад, за да подредиш приоритетите си, или си твърде глупав, че да следваш нещо непостижимо, а накрая просто да се окажеш насред трансилванската гора без никаква връзка с цивилизацията, която уж беше близко. Не, със сигурност, Мина оттук не можеше да я усети. Всъщност, не успяваше, колкото и пъти да бе обиколила един и същ бор. Но си имаше обяснение – той с всяка една безцелна обиколка изглеждаше все по-различен и обнадеждаващ. Накрая обаче се оказваше съвсем същия скучен бор, различаващ се от останалите по досадността си. Макар че бе една красива частица от природата наоколо. Ако в момента девойката бе на обикновена екскурзия би се порадвала с чиста съвест. Не и сега, не и на фона на зле прикритата, надигаща се, вулканична паника. Тя почти бе погълнала здравото мислене на Мина и явно скоро не би оттеглила лепнещата си аура. Наместо това продължаваше да увеличава ефективността си и да изкривява околността под произволни ъгли. Такива природни гледки бяха създадени, за да изпуснеш едно звучно „ах” и да си отмъкнеш част от чистия въздух, дълбоко в дробовете. Принципно беше така. В конкретната ситуация това беше една гора – голяма, мрачна, гъста и подозрително тиха гора.
Мина прехапа нервно устни и осъзна, че ушите вече я болят от прекомерно напрягане от вслушване за потенциален животински, хищен представител. И не само ушите. Тя вече почти изцяло бе напуснала тялото си, което бе насъбрало твърде много физическа болка, че да се чувства достатъчно леко за обитаване. Излишно беше да се споменава състоянието и на сърцето й. Скоростта на уплашено колибри в детска възраст сигурно би обяснила думкането на барабани в главата й. Девойката усещаше всяка част от себе си по-осезаемо от нормалното. Бясно плискащата се из вените кръв не бе единствения показател. До преди малко очите й улавяха картина на прилично разстояние. Сега изглеждаха като две изцъклени, почервенели кълба с неприспадаща към никаква норма, големина на зениците. Студът допълваше депресивната картинка – изгубено момиче насред гъста гора с обезпокояваща стабилност на тялото и изражение. Повърхностните хорър филми никога нямаше да успеят да изразят толкова ярко отчаяние и мрачни ефекти. А тяхната неотразимост съпътстваше девойката от часове насам. Мина мислено се прокле, задето си бе повярвала в аматьорските познания на околността и предположения за маршрут.Нищо, НИЩО, от приготовленията й не влизаше в употреба. А какви бяха те? Никакви. Нямаше такива. Само един тефтер и тънкописец. Те и за украса не вършеха работа. Безсмислен ескорт, предназначен с някаква цел….наивна. Парапсихологията изискваше записки и подробно описание на изследващото се място. Но точно това необятно място затрудняваше гладкото протичане на поставената задача. Но бе твърде късно за безрезултатни оплаквания. Ситуацията беше изпусната от контрол, първоначалната идея забравена, а пътят за обратно – загубен. Мина усети как в очите й запариха пресните сълзи на примирение и отчаяние. Може би те издаваха чувствата й, но тя щеше да действа, каквото и да й костваше това твърде необещаващо решение. Девойката с последни усилия премести местоположението си спрямо добре познатия бор и тръгна по посока…каквато и да беше. Компасът не бе опция. Ако в скоро време адреналинът в тялото й погаснеше, това означаваше, че Мина нямаше да си прави труда и за най-елементарните действия с цел оцеляване. Но дори с присъствието на адреналин, леденият вятър си оставаше леден, а пулсът твърде ускорен, че вече да се чуват каквито и да били по-различни шумове, освен ритмично туптене. Няма какво да се самозалъгваме, девойката трепереше с всяка пора от тялото си и почти се бе предала на жестоката действителност, когато не промени ъгъла на погледа си и не забеляза от дясната си страна широк, каменен път, който водеше до на вид средновековен замък с внушителни размери. Мираж? Такъв вид постройки не изникваха като от нищото. Не се скриваха по някакъв начин и като цяло…би трябвало в двадесет и първи век да не съществуват. Как така Мина не бе забелязала толкова масивна сграда по-рано? Може би не е гледала в правилната посока; може би просто не е подозирала за наличието на пълно безумие. И все пак, ами ако това беше туристическа атракция? Ако наистина вътре имаше човешка форма на живот? Ами защо не? Напълно възможно предположение. Дори съдържащо известна доза логика.
Мина нареди на провисналите си крака да се задвижат и впрегна сетни сили към спасението. Пътят към него беше малко по-дълъг, отколкото тя очакваше, но вероятно си струваше. Преди обаче да почука на огромната порта, момичето вдигна глава и изпъна снага, имитирайки достойнство. Не че начинанието се славеше с успеваемост, но я правеше да изглежда още по-наивна в убежденията си – че почти е спасена. Мина пое въздух и почука с колкото сила можеше да измъкне от ръката си.

Ежедневният порой от мисли в главата на Лоргу беше изненадващо прекъснат от няколко поредни и очевидно настоятелни почуквания на портата, които се набиваха в главата му като църковна камбана. Първата му реакция бе да се намръщи и с мързеливо движение да надигне бездействащото си тяло от дивана, който бе така добър да поддържа състоянието му полу заспало. Ала втората реакция бе една идея по-енергична и логична – Вън имаше някой. Кой, по дяволите, се е озовал там, където в момента се намира? Лоргу объркано почеса тила си и се опита да вкара в ред почти смъкнатите от тялото си дрехи, които приличаха на хармоника от продължителното, безцелно търкаляне. Той завлачи краката си по посока входа, като по пътя си мислеше колко удобно щеше да бъде, ако всяка една закуска на господаря му се появяваше навреме и по своя воля – както сега.
Икономът дръпна резето и отвори до половината тежката, желязна врата, която изскърца дразнещо както винаги. После дойде време и да огледа кръвната банка, стояща пред него. Беше запъхтяна, което ясно изкарваше на преден план апетитното зачервяване по бузите – господарят му щеше да хареса този така сладък детайл. Друг повод за радост бе възрастта – колкото по-младо, толкова по-вкусно. Девойката пред него сигурно бе на около двайсет години, което я правеше деликатес, идеален за след събуждане. Жертвата притежаваше и хубост. Не че господарят му щеше да отбележи това докато я изцежда, но най-накрая, стоящ над трупа й щеше да се чувства още по-задоволен. О, идеално, това бе щастливия му ден(нощ)!
Лоргу късно осъзна, че е кривил главата си като махало, докато е оглеждал момичето така обстойно. Това обясняваше защо тя му бе обърнала гръб и с пъргава крачка се устремяваше надолу по каменния път. Икономът се отърси от положителните си размишления и настигна тъмнокоската, хващяйки я за ръка и почти влачейки я обратно. Мрънканията и псевдо-писъците й представляваха просто фоново жужене, докато Лоргу обръщаше внимание на това, че кожата й е удовлетворяващо гладка, мека и вероятно тънка. Крехкото винаги е било по-лесно за…пробив и много по-приятно от дебелокожите индивиди, които понякога бе принуден да доставя. Те съсипваха настроението на господаря му и той си го изкарваше на горкия иконом, който нямаше вина за ниското качество на храната. Сега обаче щеше да бъде поущрен подобаващо. Може би господарят щеше да му позволи да излезе на разходка? Лоргу изпусна дълга и изпълнена с надежда въздишка, а след това побутна госпожичката на дивана. Тя продължаваше да негодува, а той да й прави вкусова характеристика. Отстрани картинката бе може би позната – объркана, млада жена и проницателен психопат пред нея. Обикновено първото лице късно разбираше за плановете на второто. Сега не беше по-различно. Макар че щом светлорусият мъж започна да прави характеристика и на аурата и поведението й…чертите на лицето му омекнаха до известна степен. Какво забелязваше и какви изводи си прави… дори Лоргу не можеше да стигне до категоричен отговор. Но пък за сметка на това, „видяното” му се хареса. Въпреки че страничен наблюдател би оприличил държанието му на колекционерско, той просто се възхищаваше. Най-вече на себе си.
- Аз съм неподправено гениален! – възкликна той с широка усмивка и плесна с ръце.
- А ти, престани да мрънкаш и ме последвай.
Девойката вероятно се зачуди дали да изпълни изненадващата му команда, но той не й остави време да помисли над действията си. Хвана я за лакътя и отново почти я завлачи със себе си. Минаха през дълги, тъмни коридори, в които единствената светлина бяха мъждукащите свещи, окачени по стените. Обстановката бе притеснително задушевна. Не по онзи познат уютен начин, а с привкус на горчива опасност, примесена с очарованието на средновековието. Същото беше чувството и в просторната стая, в която Лоргу вкара момичето, предвидливо заключи вратата след като се намериха вътре, а после пъргаво започна да изважда съдържанието на масивния, дървен гардероб в близост. Това бяха част от дрехите на бивши закуски. Някои датираха още от преди два века и личеше по вида им, колкото и да бяха запазени. Най-сетне икономът попадна на псевдо-съвременна рокля, която със сигурност щеше да се хареса на господаря му. Дрехата представляваше наситено червено кадифе, което вероятно би прилепвало плътно по тялото, докато не стигне началото на прасците, където умишлено свършваше и оставаше тази така прекрасна част от женските крака, открита. Други изкушаващо открити места щяха да бъдат ръцете от лакътя надолу и скромна част от шията. Но целта не бе господарят да сложи край на живота на тъмнокоската. Не, вече не. Че защо иначе Лоргу щеше да си прави труда да я премяна?
Той отвори широко вратата към една от баните и нареди с мек, напевен глас:
-А сега влез и се изкъпи, моля.
Реакцията на девойката беше очаквана. Тя вече се приготваше за ръкопашен бой и това си личеше само по изражението на още по-зачервеното й лице. Икономът на своя страна просто изцъка подигравателно с език и я задърпа към малкото помещение насила.
- Съблечи се.
Може би не биваше да произнася тези думи. Те му осигуряваха сигурна отбрана от страна на достатъчно изплашената девойка. Но пък Лоргу нямаше как да постъпи друго яче. Компромисен вариант също не съществуваше. Затова икономът хвана с въздишка момичето и с известна трудност елиминира дрехите й, тъй като тя се съпротивляваше на фона на чудовищна паника и пронизващи писъци. Той не можеше да каже, че не харесва и не обръща внимание на голи жени, но пък за сметка на това нямаше да й стори нищо, независимо от това как изглеждаше ситуацията отстрани. Да, беше мъж, но пък щеше да я вкара в проклетата вана, каквото и да му костваше това. Девойката почти се бе свила на кълбо, опитвайки да закрие интимните си части. Вероятно някакъв безсмислен, женски инстинкт за самозащита. Как ли се чувстваше тя? Стресирана, определено. Но пък после случващите се неща в тази баня щяха да бъдат безвъзвратно изтрити от съзнанието й, със сигурност. Лоргу внимателно я напъха във ваната, която предварително бе напълнена с топла вода и пяна, тъй като той бе планирал да релаксира преди да го навестни неочакван гост.
-Знаеш какво да правиш – каза със завидно спокойствие той и понечи да излезе, но инатата физиономия на госпожичката го накара да си помисли, че няма да изпълни благата му заповед.
- Вземи гъбата и се изкъпи, защото иначе аз ще го направя вместо теб – допълни икономът със също толкова мек глас, само че този път имаше и една лукава, изкривена усмивка, която го караше да изглежда още по-голямо психо, отколкото бе.
След няколко минути той открехна вратата най-модерно и завари тъмнокоската във ваната с притиснати към тялото си крака и брадичка, поставена върху коленете си.
-Искам си дрехите – каза тя с тънък, нестабилен глас, тъй като в очите й ясно се забелязваше напора на влага.
Сърцето на Лоргу частично се сви. Момичето се чувстваше унижено и беззащитно, но нямаше друга опция, с която да й помогне. Трябваше да го направи, макар и да бе рисковано. Трябваше да я „достави” на господаря си и се надяваше той да разбере, че това е изключение, че не е храна и, че предназначението й е съвсем различно. Икономът приклекна до ваната и избърса нежно с пръст сълзата, търкулнала се по бузата на девойката. Тя дори не го поглеждаше, а се взираше с изпълнен с тъга поглед някъде в отсрещната стена.
-Ела – прошепна той, докато се изправяше, а после й подаде учтиво ръка. Момичето малко се поколеба, но пое ръката му и накара мускулите си да се задействат. Сетне светлорусият мъж я обви в голяма, наподобяваща плюш хавлия и я поведе обратно към широката стая. Той извади бельо в същия цвят на роклята и й го подаде с обещанието, че няма да гледа, докато се облича. Когато тя бе напълно готова с краткото приготовление, Лоргу я помоли да седне на стола, за да среше тъмно кестенява й коса. Беше все още влажна, когато приключи, но това придаваше още по-голяма очарователност на цялостния външен вид. Странно, момичето не се противеше повече. Може би бе разбрала, че този, с когото предстои да се срещне е много по-опасен и смъртоносен от един безобиден иконом. Отчаянието й наистина се усещаше във въздуха – мрачно и тягостно. След като се изправи и беше огледана обстойно, на лицето на Лоргу разцъфна широка усмивка от постигнатия, краен резултат.
-Трябва да бъдеш перфектна днес. Можеш ли да направиш това за мен?
Девойката не отговори на този така плашещ въпрос. Русокоското не очакваше отговор, а просто необходимото мълчание. После изпълни често практикуваната процедура по изтриване на някои картини от паметта й.
Докато я водеше по стълбите към подземието Лоргу си мислеше колко клиширана беше ситуацията – Той беше извънземно и почти бе отвлякъл човек. Почти, тъй като тя самата се появи пред входа, но пък бе принудена да остане…завинаги? От усните му се измъкна развеселен кикот, което означаваше, че миговете на съчувствие бяха вече отминали. Сега единственото, което се въртеше в главата му е, че ако госпоподарят му благоволеше да не преустанови съществуването на момичето, щеше да бъде доволен на своята символична възраст.
- Изглеждаш зашеметяващо – добави икономът преди да заключи желязната врата на стаята, в която я беше оставил. Със сигурност за господаря му не би било проблем да я разбие на по-късен етап. Сега задачата на Лоргу беше друга – трябваше да намери истинска закуска. Е, можеше да се окаже непотребна, ако жадният вампир напълнеше стомаха си с онази вкусна, ходеща банка с кръв, която така или иначе не беше способна да избяга.

Мина премигна неколкократно с цел да пригоди зрението си към тъмнината, която макар че на места се разсейваше от меката светлина, разпръсквана от свещите, си оставаше перманентно плътна и властваща над това подземно помещение със стени от камък и температура, толкова ниска, че дори способна да кристализирва. Девойката не помнеше причината, поради която се намираше на това плашещо място, но съзнанието й отказваше да разсъждава трезво точно в момента. Чувстваше се така сякаш току що е излязла от замайващ транс, който все още разколебаваше посоката на мозъчните й импулси. Паметта й достигаше до времевия отрязък, в който ръката й се бе срещнала с голямата порта на замъка. Всичко друго липсващо й се струваше като част от сън – вероятно наистина сънуван, но напълно забравен. Мина дори не подозираше, че нещо нередно се е случвало. Може би още се намираше в съня си, в който се оказва загубена в трансилванските гори, ненадейно открила средновековен замък и в сегашния момент, стояща в подземието му с рокля, която не бе част от личния й гардероб. Но бе напълно вероятно да е част от всестранния й такъв на сън, който винаги съдържаше подходящия реквизит. Това ли беше подходящия реквизит този път? А какъв беше сценария? Дали завършваше с хубав край? Или пък преобръщаше обстоятелствата в сърцераздирателна драма? Все сложни въпроси, които принципно Мина никога не си задаваше по време на сън. Сега го правеше и това я озадачаваше, но не достатъчно, за да я накара да повярва в присъствието на действителността. Според нея тя определено не би могла да бъде толкова налудничава, колкото наличието на дълъг ковчег от масивно дърво по средата на огромната стая, наподобяваща килия. Да не би това изображение да притежаваше символистично значение? С какво се свързваше ковчега според съновниците? Защо ли девойката не искаше да разбира отговора…
Тя бавно и премерено направи няколко крачки към централизирания предмет, точно както подобаваше – независимо опасно или не, всеки привличащ внимание обект в сън не можеше с лека ръка да бъде пренебрегнат. Ехото на самотни токчета, пристъпващи по твърдата повърхност, също беше обичаен детайл, без който чувството на депресивност и деликатна, женска наивност не би било пресъздадено успешно. Мина най-сетне постави внимателно ръце върху ковчега и съсредоточено плъзна пръстите си по полираната, погребална мебел. Дори най-малкия жест за нея бе от значение , тъй като ако изпълнеше необходимото, скоро щеше да отвори очи и странното чувство, че не се намира там където би искала да бъде, ще изчезне. След няколко неуспешни опита тя най-сетне успя да вдигне капака и да наднике отвътре. Видяното я изненада. Положеното тяло бе на млад мъж, а не на умрял от естествена смърт покойник. Той дори бе красив по един леден, но все пак въздействащ начин. Дългите му тъмни коси се разстилаха върху белия сатен и допълнително подчертаваха бледността на лицето му. Животът в него бе застинал – мъжът бе мъртъв. Мина не се чувстваше добре от този факт, а неприятният сън отказваше да свърши, дори и след стореното досега. Може би покойникът всъщност не бе покойник? Може би бе жив? Все пак девойката не бе проверила температурата на кожата му. Тя бавно прекара показалец по лявата му скула и ахна – сякаш бе докоснала стомана, покрита с кадифе и подправена с огромно количество…суд. Мъртвешки студ. Смъртта определено бе застигнала тъмнкосия мъж. Нямаше начин да е жив, или поне Мина не би повярвала на възможен такъв. Реално погледнато нямаше такива, но през призмата на съня и гробовната тишина би се превърнала във филм на…
Момичето нямаше време да довърши мисълта си. Нелогичните й размишления бяха безвъзвратно прекъснати от нещо съвсем неочаквано – две до преди малко смятани за завинаги затворени очи сега се взираха право в нея.