Офисът на Парк Уе Ин

Денят наближаваше. Един прекрасен ден който щеше да бъде запомнен от всички. Или ай-малкото от гражданите на Севера и Юга. Но вероятно най-потърпевшите ще се окажат горките агенти от NTS. Ах, тази скъпоценна NTS, която дори се бе осмелила да изпрати под прикритие някой от техните. Нима мислиха, че ще успят с този банален и смешен план? Нима толкова много подценяваха азалийците, нима ги мислеха за глупаци? Не, не..това бе непростимо, но откровено казано - смешно. Въпреки, че единственият който се забавляваше, очевидно беше господин Парк, той просто не можеше да сдържи насмешливата си усмивка, която дори в момента грееше на лукавото му лице. Мафиотът и днес се намираше в обширния си и луксозен офис, приличащ повече на апартамент, решил да прекара цялата седмица в пълно уединение. Не мислеше, че ако види онова момче..Ю-Со...или както там му беше името...щеше да съумее да сдържи смеха си, за да не провали плана на шефа Кен. Той от своя страна бе постъпил доста хитро и беше сметнал за интересно да задържи шпионина в организацията, давайки му погрешна информация. Все пак можеше да се наложи да го използват за нещо, знае ли човек какво ще се сучи утре? Пък и имаше една любима мисъл "Дръж приятелите близо, а враговете - още по-близо" и тя намираше значението си дори в подобен случай. Да, враговете, особено тези които сами идват при теб, трябваше да бъдат държани близо. Защо? Защото във всяка секунда можеха да ти потрябват, а ти можеше да се възползваш от тях незабавно. Колко удобно, наистина. Сега младежът от NTS бе наблюдаван съвсем изкъсо и дори поставяше организацията си в ръцете на терористите. И всичката тази глупост бе дело на отчаяния шеф на NTS. Точно така бе, страхливецът, който вече предаде принципите си, все още се самозаблуждаваше и си вярваше, че има надежда да си остане в правилната страна. Но...грешеше. Дори да продължеше да се заблуждава, че не е такъв човек, че не е направил нищо лошо, дои да не спира да лъже съвестта си, нямаш начин да избяга..Бе наистина прекрасно да следиш едно подобно раздвоение, да виждаш как човек бавно се пречупва, докато изведнъж хоп - вече е "лошо момче". Хората бяха изтъкани от толкова много нишки и половината от тях представляваха страх и колебание. В такива моменти. Затова всеки един от тях щеше да се пречупи рано или късно. Нямаше да издържи дълго, нямаше. За Уе-Ин беше удоволствие да наблюдава развитието на драматичната му история, но от вчера не бе в настроение и най-малко искаше да се занимава с глупостите на Лий Чун Уо. Настроението му се бе вкиснало и всичко наоколо бе под рисковата заплаха да усети гневът на мафиота. Границата до избухването беше малка и съвсем тъничка, така че в момента дори един човек не смееше да припари в близост до вратата на офиса му. Защо? Защо ли бе така? Всичко бе започнало в гореспоменати ден, а именно - вчерашният. Бе приятен и леко хладен, късен следобед, когато при Парк дойде личният му секретар и му връчи някаква си пратка. Кутията бе обвита в червен луксозен плат, а бележката бе отделно от нея.
"Много време мина...Mr.N, или по-точно Уе-Ин. Помниш ли последната ни среща? Силно се надявам, защото и двамата нямаме излишно време да си я припомняме. Но..сега искам да ти дам нещо. Лично за теб е, така че може и да се трогнеш поне малко. Приеми го като скромен подарък за усърдието ти в последно време. Това, може би, ще те упъти към правилния път, стига наистина да си толкова умен и прозорлив, колкото разгласяваш на всекиго. И също...за да отвориш подаръка си ще трябва да въведеш паролата. Но аз...нямам намерението да ти я кажа. Мога само да ти подскажа. Паролата е една дума. Това е нещо, което бих искал да ти подаря лично на следващата ни среща. Но..по-добре не се опитвай да си блъскаш главата, може да те заболи. В крайна сметка - твоя воля.

Враг 1
Послепис: Ти..наистина ли си ме писал така в контакти? Мислех те за по-креативен и забавен..Този път се изложи."
Тази проклета бележка не само, че бе разпалил гнева и любопитството на азалиеца, но и го бе докарала едва ли не до състояние на лудост, през което все още преминаваше, тъй като не бе успял да отвори нещастната кутия. Каква ли можеше да е тая парола? Какво беше, по дяволите?! Бе опитал всичко..всичко, което се сещаше. За почти два дни бе успял да изброи един милиард неща, но така и не бе стигнал до истината.
- По дяволите този ВАЛИ! Бъди проклет!
Нови крясъци огласиха помещението и вече разярен от яд, мафиотът се изправи о белия диван, разхлабвайки вратовръзката си.
- Грешна парола. - отново се обади проклетото устройство върху кутията, регистрирала новопоявилите се викове, след дългото мълчание, прекарано в размисли каква ли е заветната дума. Естествено, кутията не можеше да се отвори другояче, тъй като имаше специален механизъм, който щеше да я накара да експлодира, бъде ли отворена по различен начин от споменатия в писмото. Това разбира се бе върха на сладоледа. Но Парк не можеше да се предаде, никога. Не можеше дори да приеме факта, че имаше вероятност и никога да не отгатне желанията на врага си. Но...трябваше да се успокои, иначе надали би постигнал успех. Замисляйки се, този проклетник бе единствения му враг, с който принципно без проблеми можеше да разреши всичко лице в лице. Сонг го познаваше, той него също. Двамата имаха по-древна връзка, отколкото някой на този свят предполагаше, но...именно това често пъти го вбесяваше. Вал като че обичаше да си играе с търпението му, предизвиквайки го по подобни начини. Признаваше му, че бе далеч по-креативен, ала това не бе достатъчно че да му играе по свирката. И все пак...трябваше да види какво бе скрил в кутията. Така щеше да знае какво да предприеме, кака да отвърне на играта. Важен бе следващият ход, който другият очакваше да направи, а може би щеше да се окаже дори решаващ? Не бе ясно, но Парк бе решен да унищожи първия си враг в този своя ход. Ето защо несъмнено трябваше да отвори кутията. На всяка цена. Отвореше ли я с Вал-Ли беше свършено. Нямаше да го остави да продължава да се изпречва на пътя му. до сега му беше интересно, обичаше вълнуващите обрати, онази тръпка докарваща му нужния адреналин и подлост, но...нещата започваха да се изменят и Сонг твърде погрешно бе сметнал, че може да си играят на котка и мишка когато той реши. Уе-Ин трябваше да му покаже кой всъщност ръководи парада и всичко останало.
- Стол..Флашка..Касета...Лампа...Офис...Електрическа крушка.. Диван... Послание.. - след известно време отново започна да изрежда всичко, о му идваше на ума, въпреки че се повтаряше, дори потретваше. Внезапно обае фигурата на тъмнокосия мафиот застина, а очите му с разшириха, гледайки в неидентифицирана точка от помещението.
- "Не,не може да бъде. Това е нелепо!" - измърмори на ум, като изцяло махна вратовръзката си, мятайки я някъде зад себе си. И все пак...
- Целувка?
- Грешна парола.
- П...Прегръдка?
- Грешна парола.
- Слава богу! - отдъхна си мъжът и отново седна на фотьойла, присвивайки очи срещу тъмната кутия на масата.
- Светът? Луната? Слънцето? Майка ти? Козметиката на сестра ти?...Кхх, странно, чух че била маркова, нейна изработка при това. Айййш, толкова ли си стиснат? Какво е..? Какво толкова искаш да ми подариш, долен нещастнико?! И куршум не е..тогава какво?
---
- Порцеланова купа? Нинджа? Червено вино? Статуята на свободата? .....Корейският полуостров?! ...Не искаш ли? Дразниш ме!.... Верига магазини? Нощен бар? Кафене? Ресторант? Бензиностанция? Хималаите? ЕВЕРЕСТ? - не, нямаше да стане така...Нищо нямаше да стане, трябваше му помощ. Но до кой ли можеше да се допита? Имаше доста свои хора наоколо, но ...кой ли е подходящия за този случай?