Стаята на Кьонг Ши Ху

- Ето.
Няколко банкноти, на чието подреждане не бе обърнато внимание, бяха побутнати в полезрението на девойката, която стоеше съвсем накрая на дивана в малкото помещение. Пред нея, точно на нивото на кръстосаните й крака, се намираше симпатична малка стъклена масичка, върху която бяха приплъзнати въпросните банкноти, за които бе станало дума. Не бяха много, но бяха достатъчно за да привлекат женското внимание. Тя знаеше, че парите са за нея. Знаеше, също така, каква бе причината да ги получи. Знаеше, че ще получи и още. Само че... не сега.
Грубата мъжка ръка се отдръпна от парите така, сякаш нямаше голямо желание да ги остави. Не беше като да нямаше достатъчно от тях. Но, най-вероятно, колкото по-богат бе един човек, толкова по-ревностно пазеше всеки вон. Още повече когато харчеше всичко за себе си. Но това не бе нейна работа. В крайна сметка щеше да получи полагащото й се и щеше да го използва по единствения начин, по който можеше. По който искаше и по който трябваше. Който бе и причината за всичко това. Скъперничеството на шефа й далеч не я интересуваше. Тя имаше свои грижи.
Тъмнокосата девойка вдигна погледа си нагоре и срещна чуждия, надменен и безсрамно присвит срещу нея. Противен. Но необходим. Собственикът на клуба бе притежател на едно наистина ужасно лице, което често предизвикваше тръпки по гръбнака на момичето, но те далеч не бяха приятни. Не беше страшен тип или поне тя не се страхуваше от него. Беше по-скоро... Не знаеше. Не можеше да определи, но със сигурност "определението" нямаше да е красиво.
- Наистина си търсена, малката - той се подсмихна, сякаш гордо, след което побутна парите една идея по-близо до нея.
- Хубавите новини наистина пътуват бързо... Вярвам в това - той се пресегна и прокара пръсти през косата й. Тя се насили да не мърда. - Ето, виждаш ли колко малко време мина от последния път? Ето, че пак те търсят.
Ръката му се спусна към коляното й, но този път тя инстинктивно се отдръпна. Макар че надали бе добра идея да се противопоставя, кракът й сякаш сам избра да не бъде докосван. Ха! Каква ирония - сякаш имаше право на такъв избор. Сякаш някоя част от тялото й имаше право на какъвто и да било избор.
- Ех, понякога забравям, че можеш да бъдеш и срамежлива - собственикът явно бе прекалено радостен от мисълта за още пари, които може да получи, за да обърне внимание на нейните реакции. Беше рядкост когато не се ядосваше от чуждото мнение. Той сякаш си говореше сам, пренесъл се в свой собствен свят от... пари и момичета, най-вероятно. - Недей. Това няма да ти спечели нищо. Мъжете харесват уверени жени. Затова те искат, нали, скъпа?
Тя кимна веднъж и повдигна брадичка, сякаш за да потвърди изказването му. Чернокоската заби погледа си отново в масичката пред себе си и се загледа в няколкото банкноти на нея. Опитваше се да обръща по-голямо внимание на тях, отколкото на ужасния мъж, стоящ прав до нея, с ръце в джобовете, и надянал самодоволно изражение.
- Както и да е, ето ти и това - той подаде пред лицето й малко листче, което тя взе без да се мае. Поредния адрес, предполагаше. Скоро след това чу и потвърждението. - Адресът. Отиди тази вечер и не бързай да се връщаш - платили са си за цялата нощ.
- Няма име? - гласът й се чу за пръв път, откакто бе заговорил собственикът. Обикновено получаваше и името на човека, заедно с останалите подробности.
- Момчето поиска да остане... анонимно - той сякаш търсеше подходящата дума. - Нека се съобразим, все пак това не е най-важното. Ти само гледай да си свършиш работата, разбра ли?
- Да.
- Добре - той я погледна строго малко преди да се врътне и да напусне стаичката, намираща се под бара. Както винаги, последните му думи бяха тези, които можеха да стреснат човек донякъде. - Защото не искам недоволни клиенти, знаеш го. Ти си ценна, а ще е много жалко, ако красивото ти тяло или лице пострада... Макар че... Това може и да не се окаже най-големия проблем, в случай че не успеем да се разберем.
Усмивката му, когато остави девойката да се подготви насаме, бе от части зловеща и от части комично-превзета. Но... с нея се свикваше.
____________________________
Училище? Не, не точно. Може би "жилищната" част не се водеше част от училището... Какво ли разбираше тя? Беше тук само защото за това й бяха платили.
Макар че се чудеше откога учениците плащаха за подобни неща. Не се ли предполагаше да учат през цялото време или да вършат... далеч по-прилични и невинни неща. Това бе едно от най-известните, дори тя знаеше това, така че не бе сигурна дали да се изненадва от факта, че някой, който учи в това заведение, плаща за подобни "услуги", вместо да бъде прилежен, или да се съгласява с твърдението, че хората тук бяха достатъчно богати и разглезени за да правят каквото си поискат. Най-вероятно бе второто...
Но какво значение имаше? Пари. Една дума. Всичко, което се искаше от нея в замяна, бе да изпълнява. А не да анализира клиенти. Затова тя престана с разсейващите я мисли и се зае с това да намери точния адрес на стаята, която бе записана на листчето. Ако не побързаше, студеният нощен въздух нямаше да помогне особено на голата кожа под палтото й. Трябваше да бъде перфектна, а не измръзнала.
Не й отне, все пак, много време докато не намери входа на сграда, а след него и етажа, на който се предполагаше да се качи. Не беше особено късно, но бе достатъчно за да е сравнително празно по коридорите между стаите. Не че имаше нещо важно в този факт - колкото и хора да имаше, тя нямаше да се върне обратно, преди да се срещне клиента си. Такива бяха задълженията й. Такава беше работата й. Вършеше всичко това само за да се сдобие с онова, от което се нуждаеше. По същата тази причина се бе запътила към записаната на листчето стая без да развива в ума си каквито и да било мисли спрямо поръчката й тази нощ. Личното мнение относно клиентите, било то положително или отрицателно, бяха винаги пречка. Или поне така й бяха казвали и така я бяха научили. Пък и може би бяха прави. Тя не спореше. Поне... невинаги.
Джи-Юн застана пред саята, която бе крайната й цел, и си пое въздух, малко преди да предприеме някакво действие. След това ръката й се протегна за да почука леко на врата. Изисканост. Главно качество номер две. Или беше три... Както и да е, не след дълго бравата изщрака и на мястото на вече любезно отворената врата бе застанал някой друг.
Момчето изглеждаше младо. Много младо, макар че със сигурност не беше от малките ученици. За един кратък миг Джи-Юн мислено се стъписа. Рядко й се случваше клиентите да са толкова... не знаеше, красиви? Не знаеше защо, но бе останала с впечатлението, че хубавите хора бяха способни да имат нещо много по-смислено от една нощ, за която са си платили. Макар че, замисляйки се... на нея също й бяха казвали, че е красива. Явно това нямаше никаква връзка помежду си... Но защо ли обръщаше внимание на външен вид. Не беше като да имаше избор - при кой клиент де отиде и при кого - не.
Тя устоя на порива да прочисти гърло преди да проговори и направо си усмихна.
- Здравей.
Отговор не последва. Нито покана за да влезе в чуждото помещение.
- Хм... - тя продължи да говори за да помогне на момчето, предполагайки, че в първия момент не би могла да бъде разпозната. Това беше причината, нямаше как да е друго. Съмняваше се в това този човек да се намира в неведение относно "посещението" й. - Аз съм момичето, което чакаш.
Усмивката й бе достатъчно миловидна, но навярно това никак не помогна на непознатия да се отпусне, ами напротив. Лицето му започваше да изглежда наистина озадачено, особено веднага след последната й реплика. Това... това не бе реакция, на която бе свикнала. Е, имаше всякакви клиенти, не биваше да забравя това.
- Това, което си поискал? - продължи тя, представяйки се с все повече подробности, като гласът й започваше да звучи сякаш задава въпроси. Звучеше нахакано и дори леко раздразнено. Той колко време смяташе да я гледа така странно преди да каже нещо? Нямаше да си висят там цяла нощ, нали?
- Няма ли да ме поканиш? - тя моментално превключи на онази вълна, на която се предполагаше да бъде през тази вечер. На която, всъщност, се предполагаше и той да бъде. Джи Юн опита да игнорира странността на цялата ситуация и отново се усмихна подкупващо. - Тук ли би предпочел да го правиш? Смятам, че вътре ще ни е по-удобно... Хм?
Девойката изчака само няколко мига, след което се шмугна грациозно между вратата и непознатия, отмятайки дългата си коса настрани. Увереното й примамващо изражение не слизаше от лицето й, като за целта тя си мислеше как животът й за момента се състоеше само и единствено в тези и подобни задължения. Нищо друго. Никакъв друг избор. Да, подобни мисли наистина й помагаха да запази безчувственото си изражение и да го моделира както си поиска. Много удобно.
- Ах, тук е много по-добре - тя отново насочи погледа си към момчето, докато ръцете й се бяха заели със задачата да разкопчават дългото палто, което с право скриваше доста оскъдните й дрехи. - Навън и без друго беше наистина студено...
Може би щеше да развърже езика на странния си клиент, ако покажеше малко
плът. В крайна сметка, това бе причината да е тук, нали?

Хладната майска нощ вече се бе спуснала над Сеул, луната бе забулила всяко кътче с омайната си магична светлина, давайки началото на един пореден тур „нощен живот“ в столицата..
Но нищо от това сякаш не касаеше една определена персона, не и в този момент. Нейде из дългите живи улици се простираше едно частно училище, в чиито общежития като цяло положението бе почти едно към едно. Там цареше почти пълно затишие, вероятно дори по-мащабно и от това на някое селско гробище. Да, това бе място, на което се простираше онова непознато за обикновените хора „блатно спокойствие“, онова – лъжливото, онова – затормозяващото, от което всеки тук искаше да избяга…Искаше, ала не можеше.
И там, в една от многото стаи, простираща се зад една от многото врати, се криеше един пример за човек, приел самотата, като свой втори Аз образ..Защото, както всичко друго..нищо не бе такова, каквото изглежда на мнозинството. Защото имаше хора, които въпреки че ставаха известни в почти всяка точка от света…те просто бяха самотни. Едни самотници. Но това е едно съвсем нормално, нещо, с което трябваше да свикнат ..и наистина свикваха с времето. Естествено, да си самотен, не означава само да бъдеш на място, на което си само ти. Има и мигове, в които дори заобиколен от много хора, човек се чувства сам и самотен…някак празен. Но както и да е, май се отклонихме от темата, която може би трябваше да започваме.
Като начало влязохме в една елегантна стая, досущ наподобяваща хотелска такава, с тази разлика, че всъщност не се намираше в хотел, а в частните общежития на също частното училище „Шиден“. Във въпросната стая, удостоена с честта да й посветим цяло едно изречение…пребиваваше вече за последна година Кьонг Ши Ху, или по прякор – Шино, както го знаеха всички останали в училището. А под знаменателят „всички останали“ някъде в главните редици се нареждаха онези, които изпитваха непреодолима омраза към момчето, вероятно защото по-скоро мразеха себе си, заради това, че не могат да го избутат от пиедестала му..все още. Да, за никого не бе непознат факта, че г-н Кьонг бе една от надеждите на „Шиден“. Имаше талант в излишък, както и жажда да се доказва…а освен това, винаги незнайно как съвсем без чужда помощ се справяше отлично и на всеки писмен изпит, а един писмен изпит, повярвайте..предизвикваше ужасни пристъпи на дълбока депресия и агония у..ами, почит всеки ученик. Но Шино не го мразеха само, защото бе един от Първенците, а също и защото самият той често витаеше в своя си сят, игнорирайки всичко около себе си..А конкуренцията на първо място обича поне да се чувства..значима, да речем? Но всеки път, когато някой се намираше около въпросният младеж, рядко оставаше забелязан или удостоен с честта да му бъде зададен въпрос. Всеки, когото и да попиташ, би ти споделил че младият господин не се хвали навред с успеха си, ала и не го отрича и се държи така, сякаш никой не е на нивото му. Разбира се, разбира се…така бе, или поне така изглеждаше в очите на всекиго. Обаче никой дори не бе прозрял, че възприема нещата погрешно, защото реално въпросното „обидно“ държание на Ши с хората се дължеше главно на неговите си там..странности. Всъщност защо ли насочихме темата към мнението на околните за този младеж? Е, вероятно нищо не бе случайно. Защото изглежда наистина имаше хора, които дотолкова не симпатизираха на г-н Кьонг, че го искаха един вид „вън от играта“..и освен всичко, имаха сякаш перфектния план за целите си.
Да, бе същата тази прохладна, дори по-реалистично звучеше „студена“, майска нощ, в която Ши-Ху вървеше същото нещо, като всяка друга нощ без ангажименти. Разгръщаше вяло страниците на обемна книга с твърда корица, докато четеше бавно, както винаги правеше, знаейки, че му оставаше толкова много свободно време. Празно време. Не му се спеше. Не и след като онзи кошмар се бе повторил отново преди две вечери и бе разрушил идиличния му сън. Кошмар, който вече се повтаряше от години…почит от както се помнеше.. Един и същи, един и същи. При това нахлуваше в съня му точно, когато бе започнал да забравя..да мисли за него. За образите, за размитите фигури на сенки, криещи се зад жълто-червена завеса…за целия драматичен хорър сюжет. От край време си оставаше загадка…защо кошмарът продължаваше да го преследва, защо. Не бе намерен отговор. Следователно загадката все още си стоеше, там някъде, рееща се в необятната безкрайност на мислите му..
-Мисъл..Мисли…Мислите му започнаха да се про..проя…про-я-сня… - внезапно, раздразнен от все още неосъзнат елемент на външната жива среда, четецът наклони леко глава на една страна,прозевки опит да мине на гласно четене. Несполучлив опит, разбира се. Винаги ставаше така, когато нещо го бе разсеяло..Нещо, което в първият момент оставаше в чакалнята на мозъка, преди да бъде асимилирано както подобава от него. И този път не се наложи да чака много време.
-Пхм. – Шино изпуфтя нещо безсмислено, затваряйки книгата между двете си ръце. Посетител? Нима на някого за нещо му трябваше да идва точно при Ши-Ху? Ха, това..това действие, някой да почука на вратата му..не се бе случвало сякаш от десетилетия. Дали пък ши не се бе превърнал в призрак без да го осъзнае? Защо иначе посетителите бяха тъй рядко явление? Да речем, че живееше като отшелник…в някаква изоставена от Бог пещера, но.. Кх, добре. Трябваше да захвърли тази книга. Прекалено си фантазираше заради нея, прекалено. О, та това бе момиче? Идеше реч именно за въпросния му посетител, който бе решил да се отбие „случайно“ или не толкова…точно при него. Но тъмнокосият младеж..все още е разбираше. Не разбираше, за такъв дявол ще го търси една…непозната негова сънародничка. Е?! Във всеки случай, не му се вярваше да е ученичка в „Шиден“, а не изглеждаше да има друго логично обяснение на това какво правеше пред стаята му в единадесет и половина вечерта. Може би времето не бе най-важният структуроопределящ събитието фактор, но все пак… Ши-Ху съвсем скоро отказа да се вживява в ролята на златотърсач, тъй като му бе ясно, че няма кака да изкопае смислено предположение…особено след като дочу първите думи на чернокосата девойка. „Аз съм момичето, което чакаш.“ Така значи – помисли си Ши, някак странно полу-облегнал се на лявата част от касата на вратата. Непроницаемите му ириси, изучаващи отсрещните такива, бяха в нереален контраст с втренчения му срещу нея, невярващ поглед. За съжаление в такива моменти, които без друго не се случваха, Шино имаше прекалено забавени реакции и явно всеки се възползваше от този факт. Очевидно. Очебийно. Неоспоримо.
Чакай малко…Тя..когато бе влязла вътре? Кой й бе разрешил? В такъв случай нямаше никакво съмнение, че бе пристъпила закона и бе влязла неканена..кажи –речи с взлом! Овен, ако нямаше на лице някаква заповед за обиск..Но определено непознатата не му намирисваше на служител на закона..Че кой служител на закона..би нарушавал закона? Противологично е!
О..Да не би..да му беше фенка? Вероятно не бе разтълкувал както трябва думите й..Може би просо искаше автограф, или пък да се снима с него..да разгледа стаята му..Неща, които всеки един фен би желал. Но в това също нямаше огромна логика, тъй като все пак той бе още изгряваща звезда, зад гърба си имаше само един неофициален дебют, при това с неважна роля в един не чак толкова известен филм, макар и с висок рейтинг в Корея. И въпреки това, Ши все още смяташе, че тя може би е негова фенка…Може би.
- Всъщност аз..не чаках никого. Но след като си тук ще… - подхвана вяло бъдещата звезда, но щом затвори вратата на стаята и се обърна към странния си фен…очите му мигом се разшириха от изненада, без дори да преиграва. Ама тя…Тя… Как така…
- Какво прав...Не прави това, не! – и още преди шокираният му поглед да бе могъл ад обходи тъй разголените женски форми, младежът стремглаво се приближи към тъмнокосата, загръщайки рязко палтото й и закривайки греховната плът под него. Да, точно така… вероятно бе мноого…много греховна. И бяла. И гладка…И…Пхм..
Закопчавайки бързо едното копче на палтото й, за малка гаранция, че няма отново да покаже…каквото показа преди секунда-две, той продължи.
-Това, това..не е нужно. Ако искаш да получиш автограф, просто трябва да..кажеш. Не е нужно да правиш такива неща! За бога…пази си достойнството. – след кратката си реплика, момчето се прокашля многозначително и се зачуди как най-мило да отпрати…странната си фенка, или каквото беше там..без да събуди любопитството на съседните деца. Защото ако това станеше…него го очакваше пълен провал. Да, до сега не себе замислил какво е то това, нещо да заплашва многогодишния ти труд, но май вече започваше разбира..съзряваше.
-Както и да е..Бих могъл да ти простя самопоканата, ако проявиш разбиране и..ми кажеш за какво точно си дошла? – дано бе задал въпроса си по правилния начин, защото без друго не бе сигурен в нищо…Май бе повече от очебийно, че това момиче имаше някакви психични проблеми, но именно затова трябваше да се подхожда по-деликатно. В противен случай..тоест, ако истината гласеше друго, то тогава нищо не би имало логика. Да, точно така… нито това „Аз съм момичето, което чакаш.“, нито „Тук ли би предпочел да го правиш?“ и т.н. съдържаха някакъв вероятен смисъл, или поне не такъв, какъвто Шино би могъл да разбере… Но му бе простено. Все пак нямаше човек който да знае всичко. Нито такъв, който да разбира всичко. Мда, все тая.

Самопокана? Наистина ли искаше тя да стои отвън, докато той не благоволи да я покани... Ах, както и да е.
Така значи, помисли си тя, щяха да играят тази игра. Е, добре. Можеше да каже, че със сигурност знаеше доста от... сценариите много добре. Неоспорим бе фактът, че хората бяха различни, а следователно - и интересите им. Беше се наслушала на доста истории от чужд или от личен опит за различните предпочитания на клиентите. Предполагаше, че това е нормално - не всеки си падаше по едно и също. Но, каквото и да беше, тя щеше да се включи. Желанията на клиента бяха най-важни, нали? Щеше да играе. Явно това момче искаше невинност.
Правеше се, че не знае защо тя бе тук, в стаята му. Очевидно желаеше някаква сцена, от онези, в които действието се случваше "най-случайно" за него. Той щеше да бъде невинното и "незапознато" със случващото се момче, а тя - тази, която е решила да го "посети" за през нощта. Най-вероятно щеше да се преструва, че се дърпа известно време, а тя щеше да поеме контрола. Поне в началото. Да, познаваше това. Нямаше да е особено трудно. Все пак, колкото и самовлюбено да прозвучеше, това бе една от причините да й дават ново листче с адрес все по-често... Като оставеше всичко настрана, това не бе чак толкова лошо. Предпочитанията му, имаше предвид. Като се замислеше, имаше къде къде по-лоши и, понякога, странни сценарии, които един клиент можеше да поиска да разиграва. Това бе... сравнително невинно.
Макар, че не беше съвсем сигурна какви ги приказва той. Ясно, "не знаеше" какво прави тя тук. Но за какви автографи ставаше дума... И на негова... фенка ли се предполагаше да се прави? О, щеше да разбере това в последствие, нямаше смисъл да се затормозява с такива въпроси. И за какво достойнство говореше? Джи-Юн не бе сигурна дали това бе част от "сценария" или той просто й се подиграваше, имайки предвид това, за което бе дошла. Имайки предвид "работата" й, изречения от типа на "Пази си достойнството" звучаха доста комично. Въпреки че не бе очарована, във всеки случай, щеше да върши онова, което се очакваше от нея.
Не обичам недоволни клиенти, знаеш го. Ще е много жалко, ако красивото ти лице или тяло пострадат...
Тези думи, по някакъв начин, не й позволяваха да предявява претенции. Най-вече заради собствения си инстинкт за самосъхранение. Колкото и недоразвит да бе той. Определено, идеята да остави зад гърба си някого доволен, макар й на неин гръб, й се струваше по-добра от това някоя част от нея да влезе в пряк контакт с юмрука на собственика.
- Аз... за какво съм дошла? - тя повтори въпроса му, прокарвайки съвсем леко ръката си по неговата длан, спирайки го да я отдръпне от палтото й. Това действие сякаш го стресна повече и от намерението й да се съблече. Нали не очакваше да прекара нощта с всички дрехи по себе си? Това щеше да е... трудоемко. Той не можеше наистина да е учуден от присъствието й... Нали?
Очите й срещнаха неговите и поредната подкупваща, макар и мъртва и изкуствена, усмивка се появи на лицето й.
- Дойдох за теб, разбира се - или това момче играеше наистина добре, или наистина не се преструваше. Което истински я озадачаваше. Въпреки че тя се стараеше да бъде колкото се може по-перфектна и уверена.
Не можеше да е наистина, нали? Това негово... потресено лице бе прекалено красноречиво. Някак си, Джи-Юн трудно можеше да повярва, че това момче не знаеше за какво ставаше дума. Все пак си бе платил... нали? Освен ако... освен ако това не се предполагаше да бъде изненада? Този вариант също съществуваше, някои от по-разкрепостените мъже поръчваха момичета за приятелите си по различни "случаи". Това може би обясняваше анонимността на на цялата тази история, както и очевидната изненада на клиента. А тя бе сигурна, че не бе объркала мястото. Нямаше как това да бъде друг човек. Не си позволяваше грешки в такива моменти. Да, най-вероятно историята можеше да бъде и подобна на втория вариант.
В крайна сметка, обаче, каквато и да бе истината, сценария не се променяше особено много и всичко, което се изискваше от нея, бе... "да си свърши работата", както бе казал шефът й. Не се предполагаше да я интересуват личните и неличните причини на хората за подобните им поръчки. Така че, можеше да се каже в прав текст, че не я интересуваше нищо от това. Просто щеше да остави още един клиент доволен и да се прибере на сутринта. Имаше далеч по-важни грижи...
- Кажи ми... - продължи тя, опитвайки се да подтикне така изненаданото момче към някакво действие. Да не би... да я бяха наели за цялата нощ само защото той бе така бавен в действията си? - Какво искаш?
Гласът й звучеше ниско и предразполагащо, докато се опитваше да разбере желанията на клиента си. Девойката отиде до първото място, което видя, а именно - леглото, и спокойно се намести на него. То бе наистина меко и... доста големичко, замисли се тя. Явно тук повечето неща бяха лъскави. Тя седна така, че отново закопчаното й палто се разтвори в долната си част, разкривайки голата кожа на кръстосаните й крака чак до горната част на бедрата й.
- Какво харесваш... - продължи тя, не сваляйки погледа си от неговия. Високите й обувки от дантела се полюшваха бавно заедно с глезена на преметнатия й крак. - Ще го направя...
Тъмнокоската наклони леко главата си настрани, усмихвайки се. Колко бе свикнала да поддържа тази усмивка... Колкото и изкуствена и насилена да бе тя, Джи-Юн успяваше да я накара да изглежда добре. Макар че в очите й нямаше и следа от подобни чувства, които да я накарат да се усмихва. И то по "този" начин. Но пък никой не се заглеждаше в погледа й толкова задълбочено, че да забележи нещо подобно.
- Там ли ще стоиш? - тя наклони тялото си само леко по-назад, подпирайки се на дланите си, потънали зад нея в меките завивки.
Честно, беше й все тая какви бяха предпочитанията на това момче. Никак не я интересуваше колко дълго смята да й задава въпроси или пък да я гледа шашнато и да не й позволява да се съблече все още. Интересуваше я само това да успее да изкара цялата нощ, превъплатена в този образ.
Не обичам недоволни клиенти...
Като се замислеше, разбираше защо тези думи бяха така... важни. Това не бяха просто думите на шефа. Всъщност, май че това бе правило номер едно. Нали?

Заплаха. Нещо, което те застрашава в даден момент. Нещо, което би могло да доведе до фатални последици, което би могло да разруши дългогодишния ти труд….Наистина ли нещо такова се случваше на Ши? Да, бе вярно, че вече не бе онзи малък Ши, вече бе на 20 – достатъчно зряла възраст, че да се справи с абсолютно всяко препятствие в живота..или опне така си мислеше. Но във всички случаи, той просто бе длъжен да се справи. Винаги. Независимо за какво ставаше дума. Така бе възпитаван и научен. Да се справя. Още от петгодишен, когато трябваше да съзерцава гърба на майка си, която го напускаше завинаги. Тя не го искаше, не можеше дори да го гледа. Да, справи се с това, нали? Трябваше да се справи, затова го направи. И от този ден нататък продължаваше все така, принципите му не се изменяха с времето, а дори напротив – разрастваха се, ставаха все по-лесно изпълними и бе все по-лесно за момчето да се оправя с всяка ситуация. В момента не бе по-различно. В стаята му имаше една заплаха..която трябваше или да бъде изпъдена по джентълменски начин, или да бъде използвана в полза на Ши-Ху. Ала младата звезда не смяташе, че нахлуването на една разголена жена в неговата стая…можеше да му донесе каквато и да била полза. Тя явно…явно наистина…Не, определено не можеше да се каже, че все още разбираше напълно ситуацията. Всъщност може би от части самият той не гореше от желание да осъзнае очевидната истина…Може би бе нещо като защитна реакция, действаща всеки път, когато нещо застрашава да нарани младежа. Както и да е, връщането на една от хипотезите му така или иначе се оказа нещо непредотвратимо. Младият мъж прочисти гърло, вече гледайки почти нормално, въпреки остатъчния шок от действието на девойката. За коя се мислеше тя, че да ляга върху неговото легло..Та то си беше само негова..негова територия! Ха! Нима трябваше да й изнесе кратка лекция за маркирането на котешките територии и навлизане в личното пространство на другия?
-Виж, не знам коя си, или кой те е пратил тук, нито ме интересува..Но се надявам да ме разбереш. Тук има грешка. – съобщи най-делово младежът, хвърляйки към тъмнокосата натрапница един бърз, многозначителен поглед. Тя обаче на свой ред сякаш реши, че няма да се съгласява с него, защото в следващият момент се чу доста красноречиво цъкане със зъби и клатене на глава, значещо отрицателен отговор. Какво? Нима бе толкова зле с главния мозък, че се бе решила да му противоречи по подобен…съблазнително-плашещ начин? Незнайно защо, но такива жени…наистина го плашеха. Вероятно това ес дължеше на приказките на баща у, който през трудния си период, не преставаше да се прибира пиян и да говори на Ши, че трябва да се пази от жените-съблазнителки…тези с фалшивите усмивки..тези, като майка му. Да, баща му не спираше да преписва подобни определения на майка му, ала Шино така и не повярва на думите му. Кое дете би искало да повярва на нещо такова? Не и когато в съзнанието си винаги виждаше образа й толкова красив и сияеш..като мираж. Дори и спомените му, макар и да бяха малко и тъй бледи…все пак бяха доказателство, че тя го обичаше, нали? Макар и не вечно. Макар и малко. Кратката й обич бе благословия. Не, Ши не й се сърдеше, нито я мразеше. Не искаше да я мрази, дори все още копнееше поне веднъж да зърне лицето й, онова красиво лице, което се усмихва на него, така топло, така закрилнически. Може би от една страна заради това искаше да стане известен. Макар да звучеше наивно и детинско...Ши си мислеше, че когато е известен и тя го види..види, че е постигнал нещо сам..може би тогава, тогава поне ще се зарадва за него, или ще спре да го мрази..а може би дори ще реши, че й липсва и ще поиска да го види поне веднъж. Само веднъж.
Друга причина бе баща му. Радваше се, че вече поне изглеждаше щастлив и нямаше нужда да дави мъката с алкохол, но..останалото не му харесваш. Не че бе имал право на каквото и да е мнение, когато баща му се ожени повторно. Той просто го направи. От деня, в който я срещна бе все усмихнат, но изглеждаше също толкова заслепен. Не че някога не бе бил, сякаш това качество се присъждаше на всеки от фамилия Кьонг. Все едно, както се подразбира, баща му съвсем го бе отписал от света на живите хора и сякаш се занимаваше само с мащехата му – красива и младолика, но наистина коварна жена. Шино бе почти сигурен, че не бе толкова влюбена в баща му, колкото в парите му и един ден сигурно щеше да опита да си присвои фирмата му. Естествено, защото макар да бе точно като по сценарии на поредната корейска драма, момчето не смяташе, че само си въобразява. Но не смяташе и да бъде част от всичко това. Искаше само..да води самостоятелен живот на висота, да не зависи от никого. Така че основната от всички всъщност причини бе..че правеше това заради самия себе си. Вече се бе подложил на това изпитание и оставаше още съвсем малко..наистина малко до истинското начало на новия му живот. И наистина нямаше да е красиво, ако всичко отидеше на вятъра, само защото някакво си момиче отказваше да го остави на мира. Отказваше, нали? А какво..Какво, по дяволите, всъщност искаше от него? Да й отнеме достойнството ли? Изглежда нямаше да й е за първи път…ако въобще й бе останало достойнство, тъй като по нищо не си личеше да притежава такова. Да не би наистина де бе..Не, не, само това му липсваше. В интерес на истината би предпочел да се окаже просто момиче с патологични умствени отклонения.
-Да нямаш психични проблеми? Знаеш ли какво е това? Това е..частно ученическо общежитие. Ако някой те види тук и двамата ще пострадаме! Затова ако не искаш да се окажеш в съда, или на по-неприятно място, по-добре побързай и си върни. Бързо! – той я подкани да се размърда, махайки с ръка към вратата зад себе си.
И разбира се, точно в този момент трябваше да се появи и черешката на тортата.
- Хей, приятелю, там ли си? – гласът ясно подсказваше на Ши затова колко бе загазил, а това го караше дори да не отчете в съзнанието си настойчивите почуквания на репортер Че. Репортер Че, тази досадна лепкава муха, която дои ди позволяваше да го нарича „приятелю“. Тръпки го побиваха от него, понякога нощем дори имаше усещането че този спи пред вратата му. Пх, зловещо. И на всичкото отгоре, ако не отвореше на секундата, то значи криеше нещо и репортер Че нахлуваше пръв на оглед без разрешително. Да, веднъж бе преобърнал стаята му, сам и само защото му се бе сторило, че пощальонът, носещ порно списание се бе спрял точно на неговата врата. Ха?! Безобразие! След туй дори не си плати за щетите…Подлец.
- Хаайде, ще изгрее слънце докато ми отвориш. Забрави ли вече – в графика ти е заложено едно изключително важно късно интервю-ю! Така че по-живо, въпреки че имаме цяла нощ на разположение, хм..- мрънкаше на висок глас репортерът, докато в главата на Шино всички мозъчни клетки бяха обтегнати, като струни на китара и през тях протичаше извънредно много идейност и кратка подготовка за..един истински театър. Вече бе твърде късно, знаеше че нямаше да се размине без огромна доза подозрение и сарказъм, затова беше време за един лъжлив, но нужен..сценарий! Като за начало бе изключено да остави разголената тъмнокоска върху леглото си, затова Ши-Ху се отправи с бърза крачка към него и без дори да каже нещо, хвана ръцете й, издърпвайки я доброволно или не от мекотата, където май й бе доста удобно. След една секунда вече я бе заставил да се скрие под въпросната мебел, играеща роля на легло.
-За бога..Виждаш се. – изсумтя той шепнешком, след което с показалец шмугна главицата й по-навътре. Не че като начало това скривалище бе особено добра идея, но за останалото ши разчиташе на своя все още недоказан актьорски талант.
Момчето се запъти с бавни и леко тежки крачки към вратата, подсмърчайки и надявайки маска на един човек с наистина нарушено здравословно състояние. Репертоарът се очертаваше такъв, защото само това би подействало при несломимият репортер Че. Естествено, предимството отново бе кажи-речи на Ши, защото знаеше добре за фобията на Че от микробите и заразните болести.
Отваряйки бавно вратата, сякаш аз това действие се изискваше доста сила и специфични умения, Шино застана пред репортера, леко приведен напред, като старец пред своето завещание.
- О, приятелю, изглеждаш ужасно! Какво ти се е случило? – попита почти озадачено репортер Че, който принципно до сега не бе виждал господин Кьонг болен. Да, дои сега се съмняваше, естествено..нямаше ад е толкова лесно.
-Случи се..Случи..- момчето опита да отговори, но по прегракналия му глас и страдалческо личице си личеше, че като че ли полагаше неимоверни усилия, които също не се увенчаваха с особен успех. Тогава младежът се прокашля няколко пъти съвсем реалистично. Все още не бе показвал на никой дарбата си чудесно да имитира всякакви гласове, както и неща от рода на кашлица, кихавица и прочее. Наистина учителят му по актьорско майсторство с право го наричаше „хлапето-чудо“. И сега същото това чудо го спасяваше..какво щастие.
- Оу, изглеждаш наистина, наистина много, много зле..момчето ми. – сарказъм. Е, в случая сарказмът бе добър знак. Глупакът Че го беше яд, че нямаше да може отново да разрови стаята му за някоя-дурга клюка, поради страха си от микробите, които най-вероятно вилнееха вътре.
- Колко удобно. Взе, че се разболя точно за късното ми интервю…
-Ти твърдиш… - ново прокашляне. – Ти твърдиш, че е насрочено за днес, само че.. Само че моят график твърди друго… - и след тези сякаш още по-мъчително произнесени думи, Шино протегна дясната си ръка, в която държеше своя бежов кожен тефтер с официалния си график за месец-два напред. Ръката му се поколеба леко, сякаш и нейната сила бе на предела си.
- Ах, значи грешката е моя, така ли? Излиза че съм се объркал..аз. – приказките на Че не изглеждаха особено обмислени, тъй като вниманието му бе привлечено от нещо, намиращо се зад Ши. Момчето дори не искаше да си помисли че може..но атаки ли иначе смяташе да рискува, като изиграе ролята си до край. Пък и не бе усетил движение зад себе си нито бе доловил някакъв шум…
- Хмм, обаче..какъв е този странен женски парфюм, който долавям от тук? – запита с леко лукав поглед и вдигнати вежди репортерът, в очакване на своя отговор. Страхотно, само някакъв си измислен парфюм му липсваше. Да не би Че да блъфираше? Това изпит ли бе? Пхм.
-Да, майка ми…Тя се отби тук преди няколко часа. Донесе каша. Понякога прекалява с тези серуми..- и едва завършил изречението си с почти липсващ глас, момчето внезапно изимитира кихавица. Но това вече се получи толкова добре и спонтанно, че определено вече си заслужаваше златния медал. Това последното, очевидно накара репортера да се откаже, тъй като за миг застинал на място, той изкара една салфетка от джоба си и я подаде на Ши.
- Добре, аз…ще тръгвам. Оставям те, а ти се постарай да си почине добре, чу ли? Файтинг! – произнесе доста бързо Че, след което някак машинално се извъртя и побърза да изчезне по дългия и тъмен коридор.
-Дообре, това беше на косъм! – измърмори възмутен от цялата объркана ситуация Ши, след като седна на леглото въздъхна тежко.
-Вече можеш да излезеш..При положение, че си престанала с тази игра. – измърмори вяло тъмнокосия, докато разтриваше настойчиво слепоочията си. Господи, от този театър го заболя главата. Никак не беше лесно. На всички дето гледаха драми пред телевизора им се струваше фасулска работа, но хайде те да се пробват тогава…О, но това наистина бе на косъм. Господи, този Кьонг младши..Идиот ли бе? Как бе допуснал толкова лесно, просто ей така..нещо да застраши….всичко, което бе постигнал тук, в „Шиден“? Не, не можеше да повярва… Вече наистина не знаеше какво да мисли за разголената, предлагаща му се тъмнокоса девойка. Нищо чудно да се окажеше по-опасна и от самия дявол.
-Да знаеш, че не е никак забавно . Само усмивката ти е толкова тъжна, че би ме разплакала. – вметна Ши, замисляйки се над този очевиден поне за него факт. Да, усмивката й бе наистина тъжна…сякаш една замаскираща противоположните чувства, криещи ес зад нея. Всъщност…коя ли бе тази изгубена душа? Защо се луташе по толкова черен път, след като имаше толкова светли. Да, животът, макар и труден, винаги предлагаше повече светил пътища. Но работата вероятно бе другаде..пък и него не го бъркаше. Тоест, не бе редно да мисли повече за тази жена, както и за работата й. Освен, че нямаше нищо общо с него, му бе донесла достатъчно главоболие с този проблем от преди малко.

Добре. Това май наистина не й се бе случвало преди. И не ставаше дума само за факта, че бе буквално натикана под леглото. Това... за това тя нямаше коментар. Ако имаше, то той щеше да бъде прекалено възмутен за да бъде изказан гласно. И щяха наистина да я изгонят. Или по-лошо.
Това момче започваше наистина да я учудва. Или да я дразни, не бе съвсем сигурна. Може би имаше по малко и от двете. Що за история бе това? Добре, явно реално съществуваше варианта посещението й да е неочаквана "изненада". И преди се бяха случвали подобни неща. Тоест, и преди бе имало поръчки "за приятел". Обикновено, обаче, въпросната изненада все някога изчезваше. Какви бяха тези въпроси? Не беше ли очевидно коя е тя? Някак си... нямаше особено голяма логика да е просто някакво си момиче, решило да се излегне на чуждото легло с подобни дрехи (или липсата на такива) и да говори на напълно непознат подобни неща. За Бога, бе повече от очевидно. Това момче... толкова ли бе наивно? Или наистина бе толкова невинно? Е, вече не се предполагаше да бъде. Тя бе изпратена с тази цел. Докога щеше да се инати...
Не можеше наистина да я отпраща, нали? Не, такъв вариант не съществуваше. Не и за нея. Той можеше да си мисли какво пожелае, но за нея такава опция нямаше.
Джи-Юн се стъписа, след като клиентът й изрече последното си изречение. Усмивката й... той какво... Усмивката й винаги бе била перфектна. Никой не бе имал оплакване от външния й вид. Не беше истинска, не беше от сърце, но беше достатъчно правдоподобна за случая. Нали? Това момче... какво си мислеше, че знае. Тъжна...? Беше си абсолютно и само нейна работа какво се крие зад усмивката й. Някакво незапознато със собствената си поръчка момче не можеше да види това. Не можеше, нали... Да не би да не се беше постарала достатъчно? Да не би да бе сгрешила някъде? Ако трябваше да бъде честна, това бе нещото, което й направи най-много впечатление. Защото за пръв път някой й казваше нещо подобно. Тя не можеше да определи дали се бе засегнала или просто се бе изненадала дотолкова, че самата й усмивка да замре. Защото тя точно това и направи - извитите ъгълчета на устата й се върнаха в предишното си състояние, неспособни да реагират навреме на чуждата критика. Какво... какво право имаше той да говори така? Обикновено, Джи-Юн издържаше на всякакво хорско поведение. Такива бяха правилата - все пак, работата й не беше да ходи по къщите и да спори. Винаги бе правила това, което щеше да направи и този път. Щеше да пренебрегне всички чужди коментари, освен ако не искаше от нея да казва конкретни неща. Щеше да е добра идея и ако този "клиент" спреше да упорства така. Наистина ли щеше да я отпрати? Собственика... бяха му платили. А това означаваше, че Джи-Юн трябва да изпълни задачата си, ако не желаеше да има последствия. Пък и не само това... Никой, никой преди не бе желал да отпрати Джи-Юн от дома си. Навярно защото присъствието й им струваше пари, но все пак. Ха - каква шега си правеше вселената с хората. Хора като нея.
Ако това момче бе такова... защо изобщо някой бе харчил парите си за него? Като оставеше настрана факта, че цялото това представление, което се разигра пред нея, бе наистина странно, и факта, че очевидно непознатият държеше изключително много да се изясни това, че той няма нищо общо с... нея, имаше и нещо друго. Хм, наистина ли бе интригуващо или отегчението от еднообразието беше омръзнало дотолкова, че Джи-Юн си въобразяваше? Разбира се, бе озадачаващо, че макар и изненадан, някой мъж не би се възползвал от подобно посещение. Навярно имаше нещо вярно във факта, че децата в тези училища бяха наистина прекалено затънали в уроци и нямаха особено голямо желание за контакт с друго. А може би бе нещо друго свързано с училището, нямаше голямо значение... И при все това, тя си мислеше, че поне... по-голямата част от мъжкото присъствие би приела на драго сърце такъв подарък. Все пак всички бяха еднакви, нали? Всички харчеха парите си без да се замислят за другата страна. За положението, в което се намираха тези, които правеха всичко възможно за да се сдобият с тези пари. За чувствата на тези, които бяха длъжни да продават, да дават собствените си тела в ръцете им. Нямаше значение... нямаше значение как се чувстват тези хора. Все пак... те "сами си бяха виновни", нали? Нямаше значение колко ужасно бе чувството понякога, колко силно и стряскащо бе усещането за мръсота от време на време, как сякаш колкото и да се опитваш, не можеш да отмиеш миризмата от всичко това.
Да, те всички бяха еднакви. Защо просто не дойдеше до нея, както всички останали, и не направеше... каквото му харесваше? Другите клиенти никога не се бяха колебали, дори не бяха обръщали внимание на нищо друго, освен собственото си удоволствие. Достойнство... да, тя бе сигурна, че отдавна не й бе останало такова. Не беше нужно да й се напомня. Но нямаше кой знае какъв изход в този момент.
Джи-Юн се изправи. Изведнъж не й се стоеше нито на пода, нито на това легло, колкото и да бе меко. Ако това момче смяташе да прави нещо с нея, тя просто щеше да го остави да върши каквото си поиска. Желанието й за подканващи усмивки и съблазняващи погледи вече се бе почти изпарило. Не че преди го имаше. Това просто правеше нещата една идея по-реалистични. Но това, също така, надали влизаше точно в задълженията. Така че каквото и да се случваше, щеше да става само "по желание на клиента". От нея се искаше просто да присъства и... да върши останалата си работа, да.
Тя изтупа палтото си и своеволно разкопча всичките му копчета. Не се опитваше да привлича внимание, но определено й беше писнало да стои така облечена на това топло място. И наистина беше така - мястото явно бе добре отоплявано, когато е имало нужда, и едно така досадно палто можеше да лази по нервите на човек. Щом момчето настояваше, нямаше да се съблича. Все пак, не бе отишла за да му се нахвърли... всъщност, предполагаше се да е обратното, но тук явно почти нищо не вървеше както се "предполага". Щеше просто да разкопчае копчетата си, поне това можеше да направи, нали? Тя застана пред седналия на леглото непознат и зае много обичайната поза - крак, изпънат встрани, и ръка на кръста. Ха - навиците си бяха навици, изглежда, че вече правеше много от често-използваните пози инстинктивно.
- Не, не знам - отговори тя на една от последните му реплики. Разбира се, че не беше "забавно". Каква беше тази дума? Той какво - да не би да си мислеше, че тя е дошла при него, за да се забавлява? Е, предполагаше, че може и така да се каже, само дето забавлението не се полагаше на нея, а на него. Но това явно той не го разбираше. - Предполага се ти да го смяташ за забавно... Явно наистина не знаеш, обаче, какво се прави в такива случаи. И че то доста се отдалечава от криене на момичето под леглото.
Тя прокара ръка през косата си, отмятайки я напред и въздъхна, след което отново върна погледа си върху чуждия.
- Както и да е... Аз ще изчакам докато решиш какво искаш да правиш и... как.
Очите на момчето бяха непоклатими. Каквито и емоции да минаваха през тях, като изненада, шок, озадачение или пък раздразнение (тя наистина не можеше да различава толкова добре хорските емоции), погледът му оставаше решителен в това, което казва. Имаше, също така, нещо перманентно, нещо, което не слизаше от очите му през цялото време... Това нещо заинтригуваше съзнанието на тъмнокоската, но... не знаеше какво е. Нямаше представа, пък и навярно не й трябваше да знае. Единствено се опасяваше от факта, че може би той наистина имаше намерението да я отпрати. Учтиво, но все пак - да я отпрати. Да, можеше да го види в погледа му. Освен, може би, в онзи кратък момент, в който бе тръгнала да се съблича... Но - да.
- Виж, не мога да си тръгна - констатира тя, искайки да изясни и своята позиция. Това щеше да е недопустимо - просто да си иде. Без доволен клиент. Без свършена работа. Без пари. И, вероятно, с някоя и друга синина. А можеше и по-лошо... Да, нямаше да рискува тялото си повече, отколкото и без това го правеше, само защото не бяха предупредили това момче за момичето, което са му поръчали. Явно щеше да се наложи да му го каже в прав текст, колкото и неловко да му бъде. Чакай малко - изобщо не се предполагаше да ти е неловко от нечии думи, при положение, че имаш някоя като Джи-Юн в стаята си посреднощ. Нали? - Платил си си... Или не - някой друг е платил, това не ме интересува. Наета съм. И то за цялата нощ. Не ми е... позволено да се връщам, преди да... съм сигурна, че клиентът е доволен.
Добре, това му го каза достатъчно мило и завоалирано. Можеше да използва къде къде по-реалистични думи, но не го направи. Така звучеше далеч по-"изтънчено". (Доколкото бе изтънчено да заявиш, че си наета за да доставяш удоволствие на непознати срещу пари, да.) Някак не й се искаше да казва неща от рода на "Платили са на шефа ми, за да прекарам нощта с теб гола" или пък "Собственикът ми ми намекна достатъчно ясно, че ако се върна без да съм си свършила работата, ще свърша пребита, най-вероятно". Да, тези щяха да звучат ужасно и със сигурност биха отказали голяма част от мъжкото присъствие от всякакъв подобен тип "подаръци" и "поръчки".
- Разбираш, нали... - тя се приближи до леглото и погледът й се плъзна по момчешкия силует. Нежните й пръсти преминава леко през чуждата коса, след което отново заеха предишната си позиция, а именно - отпуснати съвсем спокойно от едната страна на тялото й.
Опитваше се да забрави думите на този така странен младеж. Онези, за усмивката й. Макар че именно те... така дълбаеха в съзнанието на девойката, че самата тя се изненадваше, че са й направили такова впечатление. Не знаеше причината да ги приема така, но... Фактът, че достигнаха толкова дълбоко в съзнанието й, при това съвсем несъзнателно, бе наистина странен. Или може би плашещ. Точно заради това трябваше да продължи да не обръща внимание. Поне привидно. Поне привидно трябваше да запази образа си, колкото и да се лутаха душата и умът й. Един непознат не можеше да й влияе така. Не трябваше. Трябваше просто да реши какво ще прави с момичето, което на практика бе само негово до края на нощта. Толкова ли бе сложно...

Загадка. Сякаш от както се появи това момиче, Кьонг Ши Ху бе изправен пред загадка, която трябваше да разреши. Но какво бе това? Нямаше никаква логика, в цялата тази работа да се крие някаква си загадка, нали? А дори да бе така, то Ши наистина си нямаше и малка идея каква е загадката, в този ред на мисли нямаше как да я реши, нали? Нали така? Да, само че въпреки странното чувство, че бе изправен пред загадка, реално пред момчето нямаше нищо повече от една наистина саркастична млада жена, която съвсем неканено бе нахлула в стаята му…и в личното му пространство..и в живота му. Наистина…Нима бе още тук? Нима..все още трябваше да усеща така странното й присъствие? За бога, какво искаше от него? Да не би….Нима вярваше, че и той, като всички останали нейни „клиенти“ или както там се наричаха, щеше да се поддаде на чара и естествената й красота? На тази гола плът, на това море от черни кичури, на… Така значи. Тя наистина не бе полудяла фенка с психични проблеми..Реално бе тук, защото такава й бе работата. Ха, „работата“. Естествено, нали току що му бе обяснила всичко, като на някое новородено пеленаче. Сякаш си въобразяваше, че той реално бе така глупав и така наивен, че няма да я разбере, ако използва същината на грозната истина, криеща се зад всички тези излишни думи.. Ха, толкова ли малоумен изглеждаше в нейните очи? Както и да е, това не го интересуваше. Нямаше причина да го интересува. Щом девойката си говореше направо, значи нямаше нищо против ако преминат по същество, което даваше на Ши повече възможности за изпълнение. Изглежда на нея наистина не й ставаше неудобно от нищо, дори да говори открито за въпросната си „работа“. Добре, ако трябваше да бъде честен, Шино сякаш бе следвам съвета на баща си през всички тези години, защото нито веднъж не бе приемал да припари до онези барове..обикновеното работно място на жените-съблазнителки. Да, предпочиташе да ги нарича така, не му бе приятно да използва други така грозни думи. Все едно. Защо ли обаче имаше чувството, че сега това няма значение? Защо и бе така нелепо? Сякаш..някой му се присмиваше право в лицето. Избягваше да ходи по онези места, но сега една такава жена му се бе натресла съвсем безметежно, обезсмисляйки напълно всичко...Да, реално това много напомняше нечий заговор. Заговор на съдбата? Като че ли ставащото бе чисто доказателство за това, че никой не може да избяга от своята си съдба, нали? Съдба…Съдба..До сега не вярваше в съдбата. Смяташе, че в този живот няма случайности, всичко ставаше така, както ти го предизвикаш. Както се казва „Каквото си надробиш, такова ще сърбаш.“ Но сега за първи път бе объркан и изгубен в море от собствените си мисли. А бурните прииждащи вълни не му позволяваха интелигентно и спокойно да отсее излишните работи от съзнанието си. Къде ли се изпари цялата му мъжка мощ и хладнокръвие което по принцип притежаваше? Това някак си му напомни за баща му. Отново. По-скоро за това колко равнодушен бе..гледаше абсолютно всички еднакво..дори своя единствен син, но..погледът му сякаш омекваше, сякаш ставаше различен щом зърнеше майка му. Странно бе, нали? Нима всички жени бяха такива? Всички ли бяха толкова опасни? Нима пиянствените излияния на баща му бяха самата истина? Това..не, не бе възможно. Или по-скоро приемливо. Не бе такова.
-Да, разбира се, че разбирам. – промълви с равен тон тъмнокосия младеж, когато усети давещият се в очите й поглед. Вероятно бе стоял умълчан повече от необходимото. С тази мисъл наум, Шино отклони очи от нейните, криещи нещо непознато, което го караше да изтръпва.
-Пари. Това те води тук. Реално погледнато, това е една от главните причини, хората по света да се срещат.- изказано като факт, това звучеше прекалено истинно, че Ши вече усещаше онази горчивина, разливаща се из тялото му, изпълваща сърцето му. Едва ли имаше някой от обкръжението му, който да го бе грижа за него повече, отколкото за парите. Да, така бе..хората в днешно време мислеха за парите по такъв начин, че ги поставяха далеч над човешката природа. Затова не се зачитаха един друг. Затова имаше убийства и прочее. Всичко бе сведено до проклятието, но то в крайна сметка бе предизвикано също от хората, така че само те си бяха виновни за бедственото положение в техния свят.
Не, нямаше да я съди. Нямаше причина за това. Кой бе той, за да говори без да разбира. Изобщо не харесваше хората, които говореха за някого, без да разбират нищо. Все пак тя сама си бе избрала пътя. Вероятно отлично знаеше какъв е, отлично виждаше блатото, в което затъва…Вероятно имаше проблеми. Но те си бяха само нейни, нали? Да, така беше. Не трябваше да го интересуват чуждите проблеми..както никой не се трогваше от неговите.
-Трябваше да го кажеш по-рано…Виждаш ли онзи шкаф, където е книгата? – попита Ши отново с онзи негов непроницаем равен и почти делови тон, поглеждайки за миг към тъмнокосата, след което посочи с поглед шкафа до леглото си, върху който още се намираше една нощна лампа.
-Там си държа портфейла. Може да вземеш колкото пари искаш от него. Колкото ще са ти достатъчни за компенсация за цялата нощ, както и за изгубеното време. – той задържа погледа си върху бялата светлина, произлизащата от лампата над въпросното шкафче, за което говореше до сега. Сам разбираше колко абсурдно от една страна звучаха думите му. Сякаш бе един наистина сбъркан младеж…От къде можеше да бъде сигурен, че тя просто няма да си тръгне, на драго сърце взела целия му портфейл? Е, в интерес на истината, Ши държеше най-важните си документи и кредити карти в отделно кожено калъфче, а портфейлът за който идеше реч, съдържаше в себе си само и единствено пари в брой. Да, не бяха кой знае колко много, поне за богато и нелишавано от нищо дете, като него. Ала знаеше, че за девойката ще са предостатъчно…Просо му се искаше да приключи с това. Нека вземеше колкото иска, колкото й трябват..стига да си тръгнеше. Защото го караше да се чувства прекалено странно..Дали не го бе взела за хлапе, което не може да оцени истинското удоволствие? Това вече не го грееше, защото той бе някой, който държеше на сови принципи. Дори да не можеше да разбере хората..поне опитваше да ги уважава. Те се спираха при него по една или друга причина, сякаш сами молейки го да бъдат „стъпкани“, но той просто ги оставяше да продължат пътя си, този дето са избрали. Не бе, защото ги съжалява. Всъщност, Ши-Ху не бе пригоден да изпитва съчувствие към някого, просто следваше вече изградени принципи, от които не смяташе някога да се отказва и това е.
-Не се шегувам. Кажи на шефа си, че всичко е минало наред с „клиента“ ти и му покажи парите, като доказателство. Вярвам, че ще бъдеш достатъчно креативна, че да се гордее с теб и „доволните ти клиенти“. – момчето говореше, все още обърнато към нощната лампа. Наистина не знаеше какво му става..защо проявяваше този излишен сарказъм, който дори не приличаше на такъв изказан с подобен делови тон.
Из празното пространство в стаята сякаш витаеше един въпрос. Защо той не й бе дол въпросните пари собственоръчно? Да, това бе добър въпрос. Самата мисъл със собствената си ръка да пъхне някакви си пари в чуждата бяла длан…буквално го ужасяваше, макари да не му личеше. Как и би се почувствал? Като..като онези мерзавци, които на негово място на драго сърце биха се възползвали от една такава беззащитна и полугола тъмнокоса девойка.Но реално…какво ли удоволствие им поставяше това..чисто физическо удоволствие? Пхм. Ши от своя страна не залагаше на животинското, а на човешкото изживяване. Да, макар да му липсваха доста от качествата на един човек (като съчувствие, например), той копнееше за едно човешко чувство. Чувството да плениш нечие сърце..се равняваше на това да притежаваш някого изцяло, защото физическата близост бе само непреодолимо последствие. Само че в този случай би било далеч по-сладко и доставящо нежно удоволствие, отколкото по начина, за който перверзните типове си плащаха. Пкх, или останалите имаха патологично извратени представи за истинско удоволствие..или Ши-Ху бе порядъчно и патологично консервативен и твърде голям идеалист. Бе от части трогателно, че самият той не знаеше кое от двете твърдения бе вярното.
-Колкото и банално да прозвучи…Хората все пак са различни. Не мога да кажа, че съжалявам, защото не е така, но..поне се извинявам от името на онзи, заради когото си се озовала тук. Просто е безсмислено да ти губя времето, както и ти моето..Не мислиш ли, че съм прав? – тъмните му непроницаеми ириси отново потърсиха нейните, отделяйки се от онази тъй бяла светлина, спасяваща помещението от мрака на нощта.