Малката пекарна

Какъв прекрасен летен ден. Имаше си всичко - слънце, "свеж" нюйоркски въздух и... гоблини!
Гоблини, по дяволите! Добре де, един. Но пък той си беше предостатъчен. През целия си живот Питър се бе спречквал с какво ли не, ала последното, което очакваше от живота си, беше да бъде преследван от подобно същество. Е, може би не беше последното. Имайки предвид кой бе виновен за всичко това. А Питър знаеше кой. Беше сигурен. От него определено можеше да се очаква.. ами, всичко. Това си беше... почти нещо обичайно. Поне за Питър. С какво ли един обиден и, очевидно, непреклонно настроен гоблин можеше да се явява пречка на младежа? Или нещо, което би могло да го изплаши или ядоса? Не, надали. Не и когато беше свикнал. Само че това "свикване" бе започнало да му струва все повече и повече. И беше крайно време да направи нещо по въпроса. Днес. Нямаше да търпи и ден повече от това... тази пародия. Беше безотговорно! Цялата история се бе превърнала в един голям фарс. Толкова ли го мразеше той? Или поне... толкова ли голямо бе желанието му да досажда на Питър?
Това, че бяха от различни организации, си беше доста значителна причина, само дето защо ли Питър нямаше навика да използва този факт в ничий ущърб. Беше опитал да вразуми виновника неведнъж, ала нито един от опитите не беше увенчан с успех. Дали всичката тази вражда не бе причината за моментното състояние? Или пък бе нещо друго - поредната шега или запълване на свободното време. Която, както винаги, успяваше да засегне и ежедневието на Питър. Той, от своя страна, обаче, си беше твърдоглав. Твърдоглав и търпелив. Дори в този случай, бе тръгнал да вразумява наново един, навярно, напълно безнадежден случай.
Брат му можеше и да го изненадва с поредната глупост, рикоширала върху по-"доброжелателната" отрова от двамата, но не го изненадваше с навиците си. Питър знаеше къде точно да го намери, при това по кое време на деня. Проклетникът навярно за пореден път си седеше най-спокойно на някое столче в онази глупава пекарна и нагъваше нещо доволно. Навярно нищо около него не го смущаваше и той прекарваше дните си по-спокойно от всякога. А не като брат си, не като Питър. Не и преследван от проклет гоблин! О, Майк щеше да обърне внимание на брат си. Длъжен беше, нямаше как повече някой да търпи кашите му.
А Питър беше прав. Бе намерил брат си на абсолютно същото място, за което си бе помислил. Странно как не му бе хрумнало да започне да прави някоя по-голяма бъркотия, ами вместо това си седеше и доволно ... похапваше. Пекарната не беше голяма и бе идеалното място за сигурни преговори. Или поне такива, в които никой нямаше да скочи до тавана и да издаде някоя, едва ли не федерална, тайна или да реши да... отрови някого?
- Какво направи?! - изломоти сприхаво Питър, сядайки рязко на стола до брат си. Не беше изгледан особено странно, връхлитайки в заведението, но.. навярно нямаше и смисъл от това. Наоколо се разхождаха какви ли не хора. Доказателство за това беше Майк, със своята странно доволна усмивка, спокойно хапващ от навярно най-топлия хляб в пекарната. И същият този вдигна за секунда погледа си към Питър. О, страхотно - удостои го с вниманието си.
- Какво е този път, Майк? - повтори той, въздишайки недоволно. Сигурен бе, че брат му отново бе или замислил нещо, или просто бе прекалил със забавленията си. - Би ли ми обяснил, за Бога, какви ги вършиш? Това проклето нещо...
Питър рязко се извърна, ала около него нямаше никой. Беше решило да се скрие, така ли. Е, поне малко спокойствие нямаше да е излишно.
- Е, знаеш за какво говоря. Защо това нещо преследва мен?! Какво направи, хм?

Майк се е завърнал в малката безизвестна нюйоркска пекарна, както правеше всяка сутрин. Там, единство там, момчето намираше своята утеха, своето кратко, но удовлетворяващо избавление от ежедневната скука. Там в мислите му дори не можеше да присъства предстоящата скука. Не, тя нямаше правото да се явява в главата на тъмнокоското, не и докато бе в територията на това "свещено" място. И сам не знаеше защо, но онази добре позната му миризма непрекъснато го теглеше насам и това бе причината всяка сутрин да се озовава пред пекарната ,още преди да е отворила врати. Миризмата беше сладка, имаща благоуханието на захар, но в същото време и на кисело, като аромата на оризовото вино. Да, младежът усещаше аромата на прекрасното тесто, което бе оставено да втасва спокойно върху покритите с брашно дървени плотове. Чак после се печеше и пекарната отваряше врати щом поне две тави хляб бяха готови. И всеки божи ден собственикът намираше Майк пред витрината, да поема нетърпеливо от благоуханието на пресния хляб. Хляб с оризова мая. Да, тази вълшебна мая бе ключът към факта, че единствено тук хлябът бе различен от тези в другите пекарни. Но това го знаеше само и единствено Майк, превърнал се в редовен клиент на това място без особено признаци това някога да се промени.
И сега, както всяка сутрин ,отровата седеше на своето запазено място и доволно примлясваше поредното парче прясно изпечен хляб, наслаждавайки се на гъделичкащото сладко чувство, което изпитваше докато се хранеше. Сякаш единствено в този момент можеше да си позволи да се превъзнася така, да помечтае за нещо дребно, да си представи интересните изживявания на някое безкрайно пътешествие. Вероятно единствено по това време на деня Майк можеше да се намери във възможно най-доброто, най-нормалното и най-снизходително настроение за което дори брат му не вярваше ,че може да съществува. Не и при него.
Ала бе истински, непресторен и непринуден факт. Дори когато другата особа съвсем ненадейно и безцеремонно се "изтърси" на съседния стол, до този на тъмнокоското, това по никакъв начин не оказа влияние върху настроението му, дори не го накара да престане с яденето на свещения хляб с оризова мая, който притискаха тънките му пръсти. Изводът бе, че в момента не можеше да се ядоса, въпреки че точно определен индивид опитваше да прекъсне несравнимото му и единствено удоволствие, което Майк получаваше от този свой скучен живот.
- "Здравей, брако мой!" ..не е ли редно първо да поздравиш брат си? - измърмори спокойно и макар в гласът му да не се четеше някаква специална и засилена емоция, една ефирна радостна нотка придружаваше първото изречение, което Майк отправи към брат си. Той пропусна да осмисли казаното от другата отрова, може би защото всичко му се бе сторило съвсем несвързано и безсмислено, затова просто си дояде хляба и го погледна. В погледът му все още не се четеше онази добре позната досада, с която гледаше към Питър. Сега тя липсваше и на нейно място имаше две приятно закачливи пламъчета, танцуващи в очите му под ритъма на самба. И все пак, въпреки настроението си, Майк успяваше похвално да раздразни брат си, макар и той да не показваше подобни външни признаци, освен умолителната нотка всичко това да спре , за да продължи спокойния си приказен живот в онази смешна организация Сборището..Да, в това нямаше нищо лошо, разбира се. Ала защо му беше да го прави? Да оставя брат си намира? како изобщо значеха думите "да го остави намира"? Както ставаше ясно от моментната ситуация, не Майк, а Пиътр опитваше да прекъсне едничкото удоволствие на брат си...и то без никаква свян от това. Не беше ли невъзпитано, дори за него? Нима точно Питър бе решил да се държи лошо с единствения си по-малък брат? Нима искаше да му го върне? Е, значи наистина всичко криеше едно всъщност от ясно, по -ясно противоречие.
- Защо си такъв? Не разбирам нищо от това, за което ми бърбориш през последната една минута, но не смяташ ли, че сега ти си този, който не ме оставя намира? Помисли малко. Знаеш винаги къде се намирам и когато ти скимне идваш в този град, за да ми говориш неща ,които не разбирам..Това си е чисто вмешателство в живота ми, големи братко. Не смяташ ли, че вечното ти нещастие е твой собствен проблем? Винаги мислиш така егоистично...сякаш само ти имаш правото да живееш своя спокоен и щастлив, необезпокояван живот. Ами аз? Всеки път щом опитвам да го направя, ти веднага идваш тук и ми заговаряш неразбираемо, обвиняваш ме в разни неща...Защо не опиташ поне веднъж да приемеш, че сам предизвикваш нещастието си? А може би искаш да си останеш индивид, който вечно търси виновници за проблемите си...- завършвайки равнодушната си реч, Майк остана твърде доволен от мъдрите си думи и стана от дървената светлокафява масичка, след което махна разсеяно за довиждане на пекаря и излезе от малкото помещение.

След премъдрата си реч, която го нааа да се поувства като виден оратор, Майк си помисли, че може би някъде аноколо ще се намери някакаво приятно дърво, под което да си почине и да му олегне храната. Сладкото и омайно благоухание на пресен и топъл хляб все още го преследваше и в сънанието му имаше място само за все такива скумни мисли за приятни, спокойни и мързеливи действия. Сутрин никога не му беше до това да разсъждава над глупостите, които щеше да извърши...ътй като той никога, абсолютно, не се връщаше към онези гупости, които Вече бе извършил. Ала съдбата очевидно бе решила друго, защото след няколко секунди от както бе излязъл от пекарната, тя му бе изпратила една добре, дори до болка, позната вещица.
Виждайки как се приближава, съпътствана с буреносния облак над главата й, тъмнокосият младеж разбра какво щеше да се случи...съвсем...сега. Ала въпреки най-логичното, което може да направи (да побегне), отровата остана съвсем на мястото си и се подсмихна вяло, сякаш се присмиваше на зле започналото му утро. Да, знаеше че това не бе справедливо, но за сметка на това той никога небе очаквал подобно отношение към себе си. Напротив, напротив. Бе наистина признателен на съдбата си, която започваше да прави живота му все по-вълнуващ и по-интересен. Но естествено, имаше и вълнуващи неща, които бяха по-близо до досадни. Като това например.
Не, не ставаше въпрос за самата персона, която доближаваше към него, а за самата ситуация. Защо ли, за бога, тази сутрин всички идваха на Неговото си място, започваха да го обвиняват и да говорят небивалици, които той не разбира...и като за капак бяха все начумерено и пръскаха към него заразните си и досадни отрицателни емоции. Какво им ставаше? Нима цялото им желание да извършат нещо забавно, нещо вълнуващо и...прочее, се бе изпарило изведнъж? А може би те никога не бяха имали такова? Е, поне Питър не бе бил вечно такъв начумерен и сериозен отровен индивид, който да се задоволява с възможно най-скучния и еднообразен живот. Не, не и преди. Преди бе далеч по-жизнена персона, преди наистина изпълняваше ролята си на по-голям брат и се включваше с оживено изражение към пакостите на Майки- а Майки от своя страна го обичаше. ПФ? Представяте ли си ? Майк да обича някого или нещо..Но да, през онези отдаван отминали времена, които май нямаше да се върнат, Майки наистина обичаше своят по-голям брат, но сега...сега в душата му нямаше и място да тази смешна дума..Ха! Сега си нямаха и уважението..
- О, Хелоу, Иза..Днес си..ослепително...ядосана? На мен? - измънка с престорено очарование и радост от появата на русокосата девойка, която вече бе впила опасните си "котешки" нокти в хубавата синя якичка на тениската му, и дори бе отрязала час от нея, което бе всъщност най-забавното в картинката. Младежът обаче не се смути от поведението й, или от крясъка й, не само защото бегло я познаваше, а и защото наистина му харесваше... тоест..държанието й, точно така. Тази вещица наистина забавляваше с действията си, особено пък щом бе нахъсана, точно като сега.
- Добро момиче. - някак спокойно произнесе тъмнокосият младеж, сякаш поощряваше действията на току що налетялата му хиена. В отговор на дразнещата му усмивка хиената изръмжа поредната ругатня в лицето му, сякаш смяташе че ще го трогне този път.
- Хубаво..Знаеш, че мисля адските болки за нещо адски забавно, нали? И всъщност...май бях балеринка...в гимназията..?! - измърмори с блажена усмивка, но сериозен тон, сякаш се замисляше и опитваше да си припомни нещо от миналото, което рядко правеше. В следващият миг обаче нещо отново прищракна в главата на чернокосия и той внезапно се нацупи. Ха! Тази пекарна си беше неговото място! От къде всички заеха, че ще го намерят тук, а? От къде по...Нима вече не си бе неговото тайно място? Та той изобщо имаше тайни? Не, това бе ужасно прозрение... Първо брат му знаеше всичко за него, винаги знаеше къде е , а сега и...сега дори една смахнато забавна вуду вещица можеше без проблем да му намери любимото място? Безобразие... Нима отровата бе толкова предсказуема личност? Нима нямаше нещо, което никой да не знае за него? Другите все си имаха някакви тайни работи, които не бяха известни никому. Ами то, дали имаше такава? И какво бе "Пухчо" за бога?
Мислите на момчето накара едва ли не от главата му да заизлиза отровна пара, като от прегрял локомотив и той някак автоматично се отърва от чуждите женски нокти, които още го държаха. По дяволите, не можеше ли да има едно място, което да бъде наистина негово?
- Да видим.. - изрече с досада и пронизващо студен поглед, напълно контрастиращ си с изражението му допреди секунди. Отровата бе добила този зловещ вид за завидно кратко време и сега можеше да се каже, че бе от части по-сериозна, въпреки че макар непристойно сияйното си изражение, наистина рядко се шегуваше. Беше факт, че всички възприемаха повечето от думите му като нещо несериозно, ала той си говореше напълно само истината, дори и да не изглеждаше така.
След ледената си гримаса, която успя да застопори вещицата на едно място поне за малко, отровичката бръкна в малкото джобче на шарените си панталони в приятни пастелени нюанси, сетне изкара от там едно нещастно и омачкано старо листче. Въпросният лист бе откъснат от намерената на скоро древна книга и съдържаше целия ритуал до най-големите подробности за призоваването на гоблин. След щателното претърсване,което Майк си направи,откри единствено това и реши, че то ще реши някак проблемите на всички, които днес бяха решили да го разпънат А на кръст, А на кръстосан разпит, или направо да го дадат под съд, задето опитва да си живее живота както иска.
- Къде е това...А, ето... - отровата зашари с очи по листа, който едва успя да приведе в нормален вид като за прочит. След малко откри текст, написан с възможно най-древен шрифт на латински, с добавки от срички на разни скандинавски езици.
- "Внимание! Единственият, който може да прекрати призоваването и да върне призованото създание в неговия свят, е онзи, който го е призовал. За за се прекрати призоваването трябва да..." - започна да срича Майк, опитвайки да намери смисъла на сричките на скандинавски езици и думите на латински, ала спря внезапно и приятният му плътен глас затихна. Настана тишина.
На лицето на Майк се появи доволна усмивка, заради факта, че в крайна сметка всичко зависеше от него, и това приключение не бе изключение. Но после тази усмивка кривна и тъмнокоското повдигна рамене, поглеждайки към русата вещица. Тя настоятелно издърпа листа от ръката му и зачете там, където до преди малко шареха очите му. Ала щом стигна до същата част, до която той спря, откри че всъщност останалото... просто го нямаше. Книгата бе наистина рядка и извънредно старичка и доста от текстовете в нея се бяха изтрили съвсем с времето. И ето че се оказваше, че на жизненоважния лист липсваше точно това, което им трябваше. Това им трябваше, нали?
- Ще трябва да я намерим. - внезапно от някъде се чу глас и двамата дъскофци се извърнаха към източника му. Питър? Спокойният не си бе тръгнал още? Ниа смяташе..да остане тук? Хеха, не, това ставаше все по-забавно и обещаващо, тъй като в очите на Майк се заформяше невиждан до сега отбор - Сдържан добряк, талантлива с ножчето вещица и една просто забавляваща се отрова.
- Ще намерим същата книга! Някъде.. - и Питър се доближи до двамата, стрелвайки брат си с открит укор.

Въпреки странната паника и носещото се във въздуха напрежение, което Майк ясно долавяше с добре развитите ти сетивни органи...нещо ситуацията му пееше към нещо комично, а не драматично...затова и вероятно липсата му на вълнение от каквото и да е в момента просто липсваше. Тъмнокосото същество си стоеше съвсем нормално, отново с онази лека полуусмивка - по принцип извор на отегчение и самодоволно хладнокръвие неизвестно от къде дошло.
Тъмните му, недостъпни, стъклени очи прехвърляха близките образи на един до болка познати досадни лица, които в този момент бяха почти замръзнали на мястото си, въпреки че в погледите им се четеше нуждата просто да избягат далеч от тук. Тази нужна липсваше единствено у него. И имаше логика. Защото ако я изпитваше, то вероятно съществото, от което най-много би му се искало да избяга щеше да представлява една определена вуду вещица от една определена организация. А щом до сега все още търпеше заплашителното й присъствие, застрашаващо собствения му живот..значи реално не изпитваше нуждата да бяга от каквото и да е. даже напротив - нали такава бе целта - да се изправи срещу нещо поне малко вълнуващо и..страшно? Не че Иза изглеждаше чак толкова страшна и внушително в неговите очи, колкото и да се надяваше да е така, но това бе отделен въпрос.. Присъствието й поне успяваше да му донесе едно съвсем мнимо и ефирно вълнение че може скоро да изпита болка, от която трудно ще се отърве с каквито и да е молби. Все пак не бе чак толкова лошо, предполагаше, ако въпросната вещерска персона се съгласеше да работят в екип за намирането на...онова нещо, каквото и да беше то. Майк не се славеше с отлична памет, но за сметка на това безграничната му самоувереност и хитрост можеха често пъти да му бъдат и в плюс. Вероятно в моменти като този, когато на хоризонта ясно се отличаваше едно истинско и дълго приключение. Приключение, з което изглежда само нашата отрова бе изцяло подготвена. За другите два индивида беше от ясно по-ясно ,че единствено желаеха всичко това да спре, още преди да е започнало..Хах, нима не искаха поне да разберат най-интересната част? Мда, никой от двамата не подозираше какво всъщност бе извършил Майк и вероятно той умишлено нямаше да им каже до самия край. Защо ли? Ами просто защото щеше да му е крайно забавно да гледа как те претърсват всичко в дън земя за да открият някаква си книга, която реално нямаше да им свърши никаква работа. Защото призования гоблин всъщност вече бе отдавна на земята. Което знаеше, че Майк не го е призовал от неговия свят, а просто го е повикал в Ню Йорк или нещо такова. В този ред на мисли щеше да е доста по-трудно да се отърват от създанието, отколкото те си въобразяваха. така де, в този случай надали някакво си заклинанийце щеше да го изпрати обратно в "неговия свят". Но Майк нямаше каквото и да е намерение да издава този иначе маловажен факт на скромната си аудитория, затова просто щеше да се спусне по течението без да му мисли.
- Съжалявам, че ще те разочаровам, но всеки отговаря за себе си. - измърмори тъмнокосият срещу вещицата и просто отметна черните си кичури коса зад ухото си.
Изведнъж се стои нещо... Погледите и на двамата замесени в този нелепа история персони, бяха зациклили върху едно определено нещо, намиращо се някъде иззад Майки, или поне така му се струваше на него...затова реши, че е крайно време да види какво толкова гледаха девойчето и брат му... Аха, това беше гоблинът.
...
Гоблин?!
- О-оу. - изфъфли отровата многозначително, но в пълно противоречие с изненадата й, на лицето се появи една широка и идиотска усмивка. Не беше ясно кой подлудяваше аудиторията повече - онова грозновато свръхестествено същество, или другото отровното на име Майк Маурер? Предстоеше им да си премерят силите, а? Колко забавно.
Питър вече бе изпаднал в нещо като "кома на ужас" - явление, познато само при него, и се беше дори закътал някъде зад по-малкото си братче, сякаш ада остане съвсем незабелязан. Ала за очите на този лукав гоблин най-незабележимото бе всъщност именно най-забележимото такова. И в следващият миг Пит се срещна с това отвратително зеленясало лице, обсипано с безброй неприятни..работи. Лукавата му усмивка се увеличаваше, а това предвещаваше скорошен "старт" на приключението. Единствено Майки само стоеше и чакаше със скрито вълнение и привидно безпристрастна усмивка.
- Харесваш ми, Питър! Така трябва да се държат всички създания на тази планета...да изпадат в ужас при вида ми..! Но тук...Тук има едно жалко създание, което отказва да последва примера ти. Твоят брат. - погледа на гнусното същество се отправи за миг към Майк, който стоеше, пръскайки самоуверената си непроницаемост и хладнокръвие.
- Затова смяташ, че е справедливо, заради него да накажа всички ви..! - изрече злият дух и внезапно се озова пред вещицата, която отново потръпна и едва се сдържа да не изкрещи нещо от отвращение. Голинът хвана ръката й, при което неговата люспеста и жилава можеше ясно да бъде усетена.
- Съжалявам единствено за теб, миличка. Трябваше по-рано да станеш моя награда. Сега и ти ще ги последваш, но знай..когато решиш можеш да ме повикаш. Ако станеш моя награда за усърдието ми ще отменя твоето наказание. - мълвеше разни глупости на Иза, с една наистина мазна и ужасна усмивка, която дори Майк не можеше да изкалъпи. Е, добре..може би все пак не бе способен да се мери с това нещо. Но това се дължеше единствено на факта, че бе далеч по-красив от някакъв си гоблин.
- Е, няма ли най-сетне да ни кажеш какво е твоето измислено "наказание" за нас? - внезапно попита Майки скръствайки ръце пред гърдите си. Питър забеляза очакването му и се раздразни, мятайки му един истински свиреп поглед, като на куче, на което му бяха свили всичките кокали и му бяха изпотрошили колибката. В отговор брат му си засвири леко и загледа в противоположната посока.
- Не. Но мога да ви го покажа.. - внезапно всичко наоколо изчезна. В моментът, в който монотонният и лукав смях на съществото огласи пространството, пейзажът с перкарната и всичко останало изчезна. Появи се само мрак. сякаш се намираха в една невзрачна бездна без начало и край, а единственото което се чуваше бе ехото от същият този проглушителен смях.
Тъмнината навсякъде го дразнеше, не можеше да види нищо, включително дали е сам или не е. Затова просто затвори очи. Затвори очи и зачака нещо да се случи. И внезапно, след неопределено време, усети кака нещо се стоварва върху главата му. Сетне мигом отвори очи. Една шишарка отскочи от малката му кратуна и падна на земята, покрита с плътен тънък слой сняг.
- Сняг??? - учуди се тъмнокоското и се приведе, докосвайки бялата покривка. Да, изглеждаше точно като сняг. Явно си беше такъв. С тази странна разлика, че бе доста по пухкав и мек, отколкото този на Земята беше. Чакай малко... "Този на Земята"? Нима те не бяха на Земята? Къде бяха всъщност? До преди малко не беше ли лято? Тоест, очевидно в момента, тук , беше зима. Но къде в крайна сметка беше това "Тук"???
Младежът се огледа наоколо, изправяйки се от земята. Намираше се на някаква пътека, заобиколена от интересни къщици изградени целите от шарени, предимно бежови камъни. Наблизо сякаш се чуваше глъчка, досущ наподобяваща разговорите на много селяни събрани в центъра на селото. О, това приличаше на село. Може би бе такова? В следващият момент по същата пътека, на която бе застанал Майки, се задаваше някакво момиченце с две червеникави плитки и една кошница с ябълки. О, храна? Когато стигна до него, то се спря и го загледа някак заплашително странно.
Настъпи мълчание, което по принцип бе настъпило отдавна, но сега погледа на момичето сякаш изпитваше търпението на отсрещния индивид, или го проучваше.
- За кого са тези ябълки? - изведнъж попита Майк, карайки по същество и най-безцеремонно посочи голямата кошница, която държеше момичето. Червенокоската се усмихна съвсем леко,едва забележимо, но не промени погледа си, все още втренчен в неговия.
- Продават се. Искаш ли? - попита, изваждайки една от зелените красив ябълки. Изглеждаха наистина вкусни, макар че отровата скоро бе хапнала хляб и все още не бе гладна. И все пак..все никога щеше да огладнее пак, нали? Изпитваше си всички изцяло човешки нужди, затова трябваше да се подсигури някак.
- Приемаш ли такова заплащане? - запита младежът и изкара от единия си джоб една издялана от дърво фигурка на котка.
- Става. Ето. - тя му подхвърли ябълката, а той остави дървената фигурка в кошницата й, след което прибра някъде сочният плод.
Момиченцето изведнъж направи няколко крачки и спря, поглеждайки надолу.
- Между другото, какво се е случило с тях? - попита червенокоската посочвайки с поглед двете лежащи на снега фигури. Майк едва сега се обърна назад и ги видя. Това бяха не кои да са персони, а точно Иза и Питър. Какво по... Нима не бе дошъл тук сам? Е, да, вярно, че онзи глупав гоблин бе изрично казал, че ще накаже и тях, но...това ли бе наказанието му? Да ги изпрати тук? Или почакай...все още не бе разучил какво за бога бе това място.
- О, ъм.. предполагам, че просто си почиват... - отвърна Майк незначително, проверявайки дали другите индивиди дишат. Естествено, за негов анти късмет - и двамата дишаха.Просто бяха в безсъзнание и съответно не му се налагаше да слуша заплашителни закани, или поучителни речи...за сега.
- Почакай! - ненадейно извика Майк, преди малкото червенокосо момиче да си е тръгнало.
- Имам един въпрос..Какво е това място?
- Отдавна никой не говори не говори за това. - отговори девойчето и замлъкна, вперило отново погледа си в него. Думите й оставиха много впечатления и размисли у Майк, но той си извади едно умно и светкавично заключение.
- Да не би някой да ви забранява? - запита той, а момиченцето само леко, една забележимо кимна.
- Значи сте в нечий плен?... - продължи да размишлява на глас, но този път не получи никакъв, дори мимически, отговор. Сигурно навлизаше в забранената тема. Да, така трябваше да е. Тъмнокосата отрова отново върна погледа си на земята, където се простираше Иза. Изведнъж зърна точно до нея парченцето плат от блузата му, който все още имаше тази смешна празнота..на онова място. Без свян той взе парчето плат от земята и го поизтупа леко от снега, след което отново се отправи към момичето с червените плитки.
- Може ли да ми дадеш още две ябълки? - попита той, макар и в погледа му да не се долови знак за молба или нещо такова.
- Парчето плат в ръцете ти е само едно.
- Знам. И все пак, може ли да ми дадеш две ябълки за него? - въпреки че методът му на пазарлък бе нещо наистина странно, все пак почит винаги успяваше. Чудно защо, но всички виждаха нещо крайно внушително в откритата му и неприлична, дори некултурна дързост и самоувереност, с която гледаше на почти всичко около себе си.
- Ще ти дам две, защото харесах дървената ти фигурка. - изрече червенокоската и се усмихна този път малко по-забележимо от преди. Подаде му още две ябълки, взе парчето плат и скоро след това изчезна зад едно близко разклонение на същата уличка.
- Хмм, значи така, а? Възможно е онзи грозник да им е забранил да говорят. Дали всички тук са под негов плен? Ххх, твърде е сложно... - промърмори отровата и се огледа. Бе пусто. Какво ли ги очакваше? Все още не виждаше нищо, което да прилича на наказание. Но вероятно самия факт, че бяха тук щеше да се окаже въпросното наказание. Значи можеше да е всичко...Като какво например? Щеше да прати въоръжени селяни по петите им ли? Хах, колко изобретателно...
И макар последните иронични мисли да бяха породени съвсем случайно в съзнанието на нищо неподозиращият Майк, в следващият миг на хоризонта се подадоха бягащи въоръжени селяни. Т-те имаха пушки?! Да, огнестрелни оръжия.
- Хах, определено не са си губели времето... - измънка на себе си тъмнокосият и побърза да приседне на земята, опитвайки да събуди спящите красавици.
- Ехо, чувате ли ме. Хах, дори да не ме чувате, по-добре станете, освен ако не искате да станете на решето..Кхъм..Не мога да нося и двама ми..затова предпочитам да не спася никой. Всъщност, дори един от вас ще ми е в тежест, така че...ставайте-е! По дяволите, идват! Хей, съвсем сериозно, ако до три секунди не се изправите, е ви ползвам като "щитове" срещу куршумите! - извика в ушите им накрая и отново се извърна към приближаващите въоръжени "патриоти".
Мда, като по чудо, досущ като в някакъв филм, в последния момент и двамата изскочиха като попарени, а Майк нямаше време да им разяснява каквото и да било, затова просто ги задърпа към някаква посока. Бягаха около час, докато накрая не навлязоха гората и ехото от последните куршуми не замлъкна. Е, все пак успяха да се отърват.
Майк обаче още одеве съжали, че не е продал Иза и Питър за цялата кошница с ябълки, а дори им беше взел и на тях по една. Хахаха, къде ли му беше умът? Мразеше да прави слуги на някого, тъй като винаги оставаха напълно непризнати. Даже нещо повече..Иза сигурно пак щеше да го нападне и да си иска въпросния "ПУХЧО", под което вероятно имаше предвид онова космато нещо, което само ходеше след нея и ръфаше всичко живо и не живо. Мда, предполагаше че и брат му никога няма да погледне от добрата страна на нещата, като "О, Майк е взел тази ябълка за мен? Колко мило"... Нее, не. Сигурно щеше да започне да му опява че всичко е по негова вина и т.н. Естествено, че е по негова вина.По негова вина тези две досадни персони оцеляха, а преспокойно можеше да ги остави да си лежат там и да станат на решено.Кххх, какво си мислеше, че прави? Защо му трябваше да ги буди, съответно спасява? Да, той току що бе спасил...спасил...брат си и онази..вещица? Що за противоречие. Винаги си бе представял как му се отдава подобна възможност, в която може да избира дали да спаси себе си, или тези двамата и.. естествено избира себе си. Но сега? Какво се бе объркало? Реално не го бе грижа за тях, но действията му твърдяха обратното.
- Вижте, там има къща. - изведнъж задъхано рече Питър, посочвайки едва малка къщурка, изтъпанчена насред гората.
***
- Изглежда наистина е отдавна необитавана .. - отбеляза Питър с леко задоволство от откритието си. - Можем да останем временно тук.. - предложи по-скоро на себе си и въздъхна леко облекчено.
Майк се бе спрял в един ъгъл близо до прозореца и дялкаше нещо в малко дръвце, което бе намерил някъде по пътя. По-късно можеше да го продаде за някаква храна. Същевременно с това тъмнокоското се чудеше как все още не го бяха нападнали...После изведнъж се замисли дали в тази гора има свирепи бели мечки. Всъщност защо ли си помисли точно път за бели мечки? Т те не се ли срещаха единствено на северния полюс?
- Аррррр... - изведнъж дочу някъде зад себе си и ококори очи. Лапата на огромна бяла мечка бе счупила прозореца и опитваше да го улови. Какво...Бяла.Мечка.Тук?!
Наистина не разбираше какво става. Но като се замислеше, за което имаше малко време, осъзна, че май нещата от мислите му непосредствено ставаха и тук, в тази реалност. ТОВА НЕ БЕШЕ ЛИ НАИСТИНА ЗАБАВНО???
- Дообреее...- рече тъмнокоското и някак изчезна от онзи ъгъл, до който се ширеше голямата мечешка лапа. - Май започвам да схващам нещо. Вие двамата, не си мислете за нищо опасно! - предупреди набързо Питър и занемялата Иза, след което изведнъж пространството се изпълни с един добре познат проглушителен смях.
Господин Гоблин отново се включи в играта.
- Е, драги мои, разбрахте ли какво е наказанието ви?! В момента се намирате в МОЯТ "Забравен град", където всичко е МОЕ и правилата също са МОИ. Въпросът е дали ВИЕ ще оцелеете ТУК, където съм решил дори силите на моята бъдеща "награда" да са безполезни. Да, тук сте силни колкото едни обикновени смъртни, затова внимавайте и си пазете кожата, ще ви е нужна! Ха-ха-ха...А сега давайте - опитайте да избягате оттук, но внимавайте за какво си мислите! - след тази думи лукавият смях изчезне със същото ехо и тримата участници се спогледаха.
И отново...Майк си оставаше най-информираният в играта, това бе най-забавното.