Увеселителният парк

- Можеш да отидеш.- внезапно и рязко, спокойният и дълбок глас на мениджъра огласи почти празното помещение, съдържащо скромния набор от мебели: два малки бели диванчета, побиращи не повече от двама-рима души, едно светло бюро и стол с висока облегалка, към него. Момчето,което се бе настанило на едното бяло диванче и досега бе потънало в не особено радостни мисли как да се измъкне от тук незабелязано, веднага щом асимилира казаното току-що от мениджъра, се изправи и лицето му мигновено доби сияещ, изпълнен с бликаща надежда вид. Рядко, наистина рядко се случваха тези моменти, в които Те Ки Джон да изглежда така, досущ като малко дете - преизпълнен с надежда, вълнение и живот. По принцип маската на студен и безразличен към почти всичко младеж, която си надяваше вече едва ли не несъзнателно и по навик, караше близките до живота му хора да смятат, че в него няма нормални човешки черти, че той не може да изпитва онази радост, който изпитваха другите дори за някакви малко нещица от ежедневието им. Никаква радостна вест не можеше да докарва на устните му непринудена и истинска усмивка, вече дори любовта на феновете му не можеше да го накара така да заобича живота. Така както преди...Може би след един инцидент на сцената в близкото минало, нещо в него коренно се промени. Коренно и внезапно. Всеки можеше да го забележи, но мениджърът му вероятно се тревожеше най-много във връзка с този проблем. Дали защото му пукаше за момчето, или защото знаеше, е ако това продължи или се разрасне, ще сложи край на айдълската му кариера, но все пак не можеше да го гледа още дълго в този вид. Често пъти нощем го проверяваше дали е жив, защото го преследваха странни кошмари и бегли съмнения, че Ки-Джон би могъл да посегне на собствения си живот. На него само му бе известно миналото на звездата и точно поради тази причина го хвърляше в подобно безпокойство. Ами ако старото му състояние се връщаше отново? Ако..ако нещо бе възродило шокът от случая с родителите му преди 15 години? Нима бе възможно да не го забравил още? Дори бекарите бяха напълно убедени, че терапията му е повлияла добре и почти няма шансове дори да си спомни за случката, да изпадне повторно в същото шоково състояние. Но като че ли това се бе случило наскоро... Онзи ден...На онази сцена..Да, можеше мениджърът да не знаеше колко бръчки бе получил от както се грижеше за Джон и вървеше по петите му, но в едно можеше да бъде сигурен - случката се бе повторила на онзи негов концерт. В същото време, когато феновете станаха неудържими и не успяха да обуздаят страстите си, виждайки ги на живо..Когато настана хаос в огромната зала и последва инцидентът с момичето..Мениджърът ясно си спомняше как бе наредил на охраната да помогне на Ки-Джон да напусне, а когато го видя той бе изпаднал в страшно състояние. Сякаш времето за него беше спряло, бе в нещо като транс, дори бе забравил да диша. Ала това, което направи най-голямо впечатление и го наведе на всички тези прозрения, бе ужасеното му лице. Да, определено момчето си беше спомнило. И не просто си беше спомнило, но това успя да предизвика същият този страх и ужас в душата му, както преди. Тогава се намираше в същото мрачно състояние, а всеки спомен за онзи ден караше състоянието му да се влошава, затова и е започнал онази терапия, която у бе помогнала Но ако бе помогнал, защо за бога сега се държеше така? Отново щом го навестяваше през нощта, мениджърът му се плашеше, сякаш виждаше бродещ призрак. Когато оставяше при него от страх, че може да стори нещо грешно, по никое време се събуждаше и го виждаше да чупи разни предмети от стъкло и порцелан. А повечето пъти, щом на другия ден го разпитваше защо се държи така, другият отказваше да му каже нещо, просто повтаряше наистина убедително, че няма спомен да е чупил нищо, или да е бродил като някакъв призрак из стаите. Но не бе чудно, той като цяло мълчеше. Гореше и се усмихваше само, когато бе в обсега на камерите. Инак се превръщаше в наистина страшен младеж, и ако аджоши не го познаваше достатъчно, щеше да изпитва уплах от него и едва ли не да се почувства като герой от хорър филм. Да, до толкова зле бе станало положението. Героите бяха уморени. И отчаяни.
- Какво? Какво каза току що? - светещият поглед на Джон озари помещението, в което до преди малко бе царяла потискаща гробна тишина. В красивият му глас се усети нотка на вълнение и предусещане за велика победа. Събеседникът му обаче не сподели вълнението му, но за сметка на това остана доволен от внезапният прилив на живот, който вида у него. Наистина му липсваше това..защо ли не можеше винаги да е така? Днес естествено, не беше обикновен ден. И тъй като този аджоши го знаеше добре, реши да уважи желанието на Джон, който винаги по това време вече се разкарваше из пределите на увеселителния парк. Разбира се, поведението му веднага би се счело за детинско и от агенцията никога нямаше да му позволят да отиде просто ей така. Пък и хората.. Там вероятно щеше да има доста хора. Всъщност без "вероятно". И все пак..добрият мениджър отново бе поел грижата и дори бе инсценирал, че държи звездата под постоянно наблюдение и прочее. Дори самият Те се е хванал на въдицата и ето сега меко казано се изумляваше от внезапното позволение да отиде.
- Как така какво? Не го ли казах разбираемо? Можеш да отидеш..на онова място. - измънка по-възрастният и издайнически въздъхна, което все пак оказа временното му примирение и победата на Те Ки Джон.
- Йес! - последният отбеляза гласно триумфалната си победа, жестикулирайки по един наистина забавен, присъщ само за него начин. И все пак знаеше, че ще се тревожат за него, затова не изключи съвсем варианта след секунда-две мениджърът му да си промени отново мнението. Защото го бе страх, че ще е сам на онова място, в този ден. Днес ставаха точно 15 години от както момчето бе останало без родители. По-скоро от както сатна инцидентът с майка му. Баща му я последва само около седмица по-късно, но денят, който Джон почиташе по свой си начин, бе този. Затова винаги гледаше да освободи графика си, за да бъде там. а мястото, където има най-много хубави спомени от онова свое почти забравено детство, което със своята липса бе оставило празнината в душата му, от която лъхаше на развалено, ръждясало и се усещаше онзи студ, дето често пъти завладяваше цялото същество на младият мъж.
*** *** *** *** *** ***
Странно, но докато преминаваше през всяка една лейка на този парк, докато си спомняше малко по-ярко смехът, еуфорията, щастливото присъствие на двамата родители, не се чувстваше тъжен. Единствено усещаше онази типична за изгубените, отминали времена носталгия, но дори тя бе приятна и за миг затвореше ли очи, Джон се чувстваше отново пренесен там, в щастливото си детство. Дали можеше да се каже, че живее в миналото? Все още не бе успял да преодолее инцидента преди тези 15 години, така че сигурно едва ли можеше да че живее съвсем в настоящето. Сякаш духът му витаеше някъде между двете времеви пространства и отказваше да се пренесе само в едно. Той някъде дълбоко в себе си ясно съзнаваше, че не може сам да се справи с това. Не бе по силите му да се пребори с този етап от живота си, но бе почти невъзможно да го признае. защото щеше да е равносилно на това да си признае, че е слаб и че не може да се оправи сам със собствения си проблем. Както бе загатнал мениджърът му малко преди да го пусне..
"- Но..Преди да тръгнеш, ще те помоля за нещо. Започни терапията отново, ще го направиш ли? А?"
Да, това не се понрави никак на айдъла, поради не една причини. Наред с намека, че е слаб, бе и намека, че не е с всичкия си и здравият разум сериозно заплашваше да го напусне. Но все пак..терапия? Нима му казваше какво да прави? Не, не..Нима искаше отново да мине през това, след като знаеше, че този път ще е безполезно? Да, беше безполезно и дори да изглеждаше като сърдито дете, което отказва да си лекува кашлицата, Джон нямаше да започва никакви терапии. Не го интересуваха огромните притеснения на мениджъра му, който всячески го караше да се тъпче, защото уж бе започнал да отслабва прекалено много. Това бяха глупости, просто типичната параноя на един остаряващ човечец. Не бе възможно да е дотолкова зле, че да започне да страда от анорексия, а и с този метод, дето му се предлагаше, нищо чудно да излезе от форма и да получи някакви стомашни проблеми от преяждане. Параноя, всичко бе просто параноя. Не че нямаше бегла истина в приказките на спътника му, но в проценти вероятно възлизаше на около 7-8, не повече.
- Доберееем, това е хубаво. - измърмори под нос младата корейска звезда и докато гледаше през тъмните стъкла на очилата - част от задължителната дегизировка на айдълите, той пооправи малко бледосинята си шапка и от някъде, вероятно раницата на гърба си, изкара един жълт банан, който започна да бели като някакъв странен професор, в същото време турист. Примлясвайки важно с уста, Джон се запъти към едно от любимите си и по-самотни кътчета на увеселителния парк, където често обичаше да се крие като малък. Да, тогава наистина успяваше а да подлуди родителите си, които го търсеха почти до мръкване. Ако тогава разбираше сериозността на постъпката си, сигурно нямаше да се крие толкова далече..А може би изобщо нямаше да се крие...

Тази сутрин в огледалото не разпозна човека, който го гледаше отсреща. Торбичките под очите му сигурно бяха с големината на чаени пакетчета, но освен това другото любопитно бе, че преобладаваха в цветовете на синьо-лилавата гама. От малките му тънки устни се откъсна поредната въздишка. Бе хладно, затова видя как парата от дъха му се издигна към тавана и някъде по пътя се изгуби. Очите му бяха по-тъмни от обикновено и издаваха умората, която бе налегнала цялото му тяло. Леко поприведената стойка, отпуснатите ръце, острите скули, които сега бяха отпуснати го правеха да изглежда почти лишен от живот. Прекара пръсти по рошавата си кестенява коса, опитвайки се да й придаде някакъв вид. Трябваше да се подстриже в най-скоро време. Обхвана брадичката си в ръка и позавъртя лицето си в едната и другата посока. Брадата му бе най-малко тридневна. Все още по младежкото му лице нямаше много растителност, но косъмчетата сполучливо заформяха нещо като брада тип 'катинарче'. Поне му отиваше. Вяло започна да мие зъбите си и да мисли за днешния ден. Нова въздишка. Поредния ден изпълнен с безразличие и апатия.
В разрез с настроението му слънцето грееше приятно и бе изкарало всички твари навън. Според Мин Че Ри беше твърде задушно и шумно. Примижа поглеждайки проклетия слънчев диск и се запъти с бърза крачка към болницата. Поне му се искаше да е бърза, но цялата тази сган наоколо му пречеше да се придвижва. За момент му се прииска да бе роден в семейството на някой планинец далеч от цивилизацията и всичко, което му бе така чуждо тук.
Още от дете бе смятан за особняк и не мислеше да променя мнението на хората за себе си. Според сестра си бе избухлив мърморко и често го сравняваше с един персонаж от 'Улица Сезам'. След като я посети в болницата очакваше, че ще се почувства по-добре, но само усети как сърцето му натежа и липсата й да е вкъщи при него се засили. Единствения човек, който му бе скъп, но към когото също не умееше да изрази чувствата си, затова и често бе смятан за досаден и прекалено властен брат, който ограничава волното й съществуване.
Пристигна за работа и облече униформата си с огромно нежелание. Кое точно беше готиното на това да си хигиенист. Още с влизането му казаха, че има проблем с една от мъжките тоалетни. Това не вещаеше нищо добро и той се зачуди, дали не бе по-добре тази сутрин изобщо да не бе ставал от леглото. Не стига, че по цял ден чистеше след безброй сополанковци, ами и досега не бе чул и една благодарност или похвала, но пък за сметка на това хули и забележки бяха постоянни спътници към досието му, а последната воля на шефа бе 'усмихвай се'. На кого точно и за какво трябваше да се усмихва. Дружелюбният персонал бил задължителен. Ами, че той по-дружелюбен от това нямаше и как да бъде. Все още не бе накиснал главата на никое хлапе в тоалетната чиния, за да му покаже от къде се пуска водата. Все още мълчеше когато напористи майки му крещяха, защото светът им беше крив и не бе ударил още никой господин заради нагла забележка по свой адрес. За съжаление обаче началникът му не смяташе, че това са достатъчни усилия, за да го направи служител на месеца. Това бе третата му забележка. При още едно нарушение щяха да му прекратят договора. Ама, че късмет!
Защо, за Бога прие да работи в увеселителен парк? Защо? Продължаваше да си блъска главата с този въпрос. Мястото където на лицето на всеки посетител грееше усмивка, родителите, бабите и дядовците гушкаха топло децата и внучетата си, където глъчта се чуваше надалеч, където цветовете изпъстряха всичко, където забавленията бяха вечни и музиката не стихваше. Мин Че Ри виждаше тези хора, но за него те бяха различни. Той виждаше група хора, които му се присмиваха и му показваха оголените си бели зъби, малки деца, които един ден щяха да пораснат и също да му се присмиват, бездушно печелене на пари на всяка крачка и спомени за нещо фалшиво. Тежка, тегава атмосфера всеки ден, час по час и навсякъде само фалш. Никой не обичаше истински другия, никой не беше щастлив, хората слагаха маските си и просто прикриваха от другите колко ги боли или как завиждат за чуждия успех. Дори в подаването на ръка за помощ се виждаше някаква лицемерност и показност за изтъкване. Времето бавно се процеждаше, сякаш бе на път да спре, а сивотата наоколо бавно избледняваше на фона на всичката тази безцелност. Отдавна се бе отказал да търси някакъв смисъл. Какъв бе този велик смисъл за който всички му говореха? Не че той не го виждаше, такъв просто нямаше. Другите живееха в своя собствена заблуда. Заблуждаваха се, че са щастливи. Имаше само болка от загубата. Само нея познаваше. Не знаеше къде да търси щастието, а то едва ли някога щеше да научи адреса му.
Очите му се насълзиха и той започна ожесточено да ги търка. Нещо бе попаднало в окото му. Една от онези малки мушици. Той се наведе, за да се опита да я извади и в този момент се оказа почти легнал насред тълпата. Що за нелепа ситуация? Човек малко да се разсее и бива отнесен. Усети как нечии ръце го стискат за раменете, усети и нечие коляно да се отърква между бедрата му, а после и нечия глава, която се надигаше някъде откъм лявото му рамо. За момент усети дъха на непознатия върху лицето си и го заля някаква странна топлина, която си обясни с цицината, която усещаше, че избива на тила му. Тъмните очила на наглеца излежаващ се върху него се бяха накривили и той побърза да ги намести, както и поизносената му шапка, която се бе поотхлупила. Във въздуха остана да витае само сладникавия аромат на дива череша от парфюма му. 'Е?'-попита само с поглед Мин Че Ри-'Няма ли най-накрая да станеш от мен?' След като бе освободен от конфузната ситуация не дочака никаква друга реакция от отсрещната страна, а се запъти директно към проблемната зона за която му бяха казали, разтъквайки натъртената си опашка. Днес твърдо бе решил примерно да си изпълнява задълженията, ако ще и да го убият по време на работа. Не можеше да си позволи да го уволнят. Не и сега когато имаше да се плащат толкова болнични разходи.
По дяволите! Два пъти се загуби, докато успее да открие неработещата тоалетна. След като поразмисли реши, че е по-добре, че не е роден в къща на планинец. Щеше да изпитва истински затруднения да открива родната си къща с толкова много открити пространства, а и нямаше да има кого да попита за посоката.
Е, не! Това бе просто върхът. Някой умник беше подритнал указанието за авария и то се бе килнало в храсталака до постройката. Нищо чудно, че не бе успял да намери терена. Ядно хвана края на жълтата табела и я плясна пред вратата. От рязкото движение усети парализираща болка във врата си и цветисто наруга нея, себе си и всичко, което мислеше, че си заслужава.
Влезе в помещението и недоумяващо се вгледа в нечии гръб. Трябваше му малко време, за да привикне със сумрака вътре, после вече можеше да различи, че фигурата е мъжка, с височина колкото неговата и дори малко по-висока. Повече не си позволи да разглежда, защото лъч от залязващото слънце се вряза в част от огледалото насреща и той срещна там тези лешникокафяви очи за втори път в своя живот. А как му се бе искало никога да не ги бе виждал. Само ако можеше...Нищо не би искал по-силно. Усети как в него се заражда нещо унищожително. Пробива си път бясно и прогаря цялото му същество. Просторното помещение в което се намираше със своите бели плочки, сини врати на кабинките, множеството писоари и широки умивалници се завъртя пред него. Усети как пръстите му се впиват в дланите, а юмруците му затреперват и натежават. В съзнанието му бе само едно-да заличи, да смаже, да премахне. Направи само три крачки и вече бе сграбчил натрапника за яката, обръщайки го към себе си. После обаче краката му поддадоха и той само успя да се облегне на тялото под себе си притискайки го още повече върху умивалника. Някаква метална част от облеклото на отсрещния направи допир с огледалото и се чу стържеш звук, който предизвика тръпки по гърба. Някъде в мелето очилата на демона с когото се бореше Мин Че Ри бяха паднали на земята и едното им стъкло се бе пръснало улавяйки целия спектър на слънцето по нов начин, пречупвайки светлината в причудливи нюанси. Дишаше тежко, на пресекулки. По челото му избиха ситни капчици пот, а главата му се бе забила в гърдите на онзи като пирон. Макар да нямаше сила да мръдне, знаеше, че оказва силен натиск и на отсрещната страна и на нея също не й бе лесно да мръдне. Напрегна се, за да успее да повдигне главата си и да фокусира лицето намиращо се на сантиметри от носа му.
- Така значи? - Провлачи той и се опита да размаха пръст - Сестра ми лежи в болницата, а ти имаш време да си се разхождаш насам-натам. Поне едно извинение да беше получила задето за малко не я утрепаха твоите побеснели фенки, но не. Както виждам ти си твърде зает да си се размотаваш. Поне да бяхте попитали дали е добре, но не. Ти и антуражът ти се изнесохте по-бързо и от любовник чуващ как входната врата се отваря. Съсипвате живота на хората, но за вас това не значи нищо. Също като звездите горе сте, - пак се опита да размаха пръст. Клепачите му с мъка се задържаха отворени - студени и далечни. А всеки ден в който тя отвореше очи започваше с мисълта как да те достигне. Каква ирония? - Усетил как тялото под него се кани да се отърси от тежестта му, се напрегна на максимум, за да успее да се докопа до ръката на отсрещната персона, но успя само да се добере до ръкава на якето, който прикова към стената - Е...- Мин Че Ри хипнотизиращо впери погледа си в отсрещния и макар да бе на ръба на колапса в него се долавяше една упоритост да стои тук дори и да бе цяла вечност. Виждаше как загасващото слънце се отразяваше в шоколадовото море, което бушуваше само на броени милиметри от него и усети, че вече не стиска яката толкова силно. Изнемощял успя само са прошепне: - Как смяташ да поемеш отговорност за това?

Денят се очертаваше да става все по-прохладен, но опърничавият вятър не попречи и за секунда на слънцето, което все така силно грееше на небосклона. Дори малките пухкави бели облачета, несигурно зашарили из ясната синева, сякаш просто не смееха да се доближат до горящото жълто кълбо. Леко позабравената зеленина наоколо вече бе израснала няколко сантиметра повече, отколкото по принцип я оставяха да израсте, затова сега ясно се наблюдаваше волното й клатушкане под напора на есенните ветрове. От люлеещите се внушителни корони на високите дървета, вече се отронваха първите листа. Тъмнокосият младеж наблюдаваше мълчаливо как се откъсваха от клоните и политаха към своя край. Тъмните му лешникови ориси сякаш проследяваха всеки техен пирует, целият им прощален танц - от началото до края. Да, прощаваха се със света, от който до сега бяха били неизменна част. Прощаваха се с този студен свят, който дори не бе зачел съществуването им. И не бяха те единствените, чиято история завършваше така.
Светът бе наистина мрачно място, което успешно поддържаше своя лъскав маскарад, посредством бляскавата си външност. Тази така бляскава и ослепителна външност, от която дори това момче бе част, но въпреки това я чувстваше така чужда и далечна..Така отблъскваща и грозна. Също като действителността, който опитваше да не вижда, но бе вечно пред очите му.
Светът бе истински обезумял хищник, който във всеки един момент, дебнеше с лукавата си усмивка своята нова жертва. Жадният за кръв звяр бавно я смачкваше в лапите си, докато не изстиска и последната капка живот от нея - бавно, но сигурно. И тогава, когато на жертвата вече не й бе останало нищо, когато вече вървеше изнемощяла и съвсем незабележима сред разноцветните весели тълпи от хора, когато бе съвсем на ръба...смъртта щеше да долови жалните й молби за избавление. Така жални, така отчаяни. Безметежно подминати, нечути страдания.
Но дори смъртта, отиваща да прибере своя дял, щеше да застине на място от изумление. Защото щеше да види, че няма нищо, което бе останало за взимане. Защото след жестоката борба с кръвожадното чудовище, от невинната жертва не бе останало нищо, освен едно изстрадало и почти безжизнено тяло, стоящо на произвола на съдбата. И тогава, все още потънала в изумление, щеше да си рече "Къде отиде онази млада и красива личност, къде се дяна таз душа чиста, непорочна и нежна? Къде изчезна мощта и светлината, която тези две очи издаваха в началото, когато ме уверяваха, че времето за тях не ще настъпи скоро? Къде е таз душа клета? И кой отне ми правото да я отведа към по-добрия свят?"
Ки-Джон въздъхна тежко и пропъди мрачните философски размисли, разбунтували се изведнъж в съзнанието му. Защо трябваше да се случва точно сега? Моментът никак не бе подходящ. Всичко бе твърде красиво, че да си мислиш за подобни неща. Но вероятно това се дължеше именно на факта, че цялото спокойствие и всичката тази красота, които царяха привидно наоколо, бяха прекалени, чак болезнени. Пораждаха в сърцето на младият мъж тъжна режеща горчивина, която той трудно успяваше да разсее с каквото и да е. Не знаеше защо е така. Защо изпитваше подобно разочарование от всичко и какво ли толкова му липсваше в този живот. Не искаше нищо повече от това, което има. Не мислеше да стига чак до алчните копнежи за истински спътник в живот, който да е винаги до него, да го подкрепя и така нататък...Не, той просто вярваше, че съдбата го бе обрекла до последно да осъмва сам в добре обзаведения си апартамент, омаян в невъзможните блянове за един различен от този свят. Нещо, което си позволяваше единствено щом бе насаме със себе си. Да си представя как ли би изглеждал сега животът му, ако миналото не значеше нищо. Ако миналото му бе просто обикновен и дори леко скучноват откъс от ежедневието на едно нормално семейство. Ако можеше сега да си спомня просто утрини, в които закусва със семейството и и се измъква мълчаливо, за да прекара следващите часове в училище. Просто такива междучасия, в които отваря кутията за обяд, и се наслаждава на вкусотиите на майка си. И просто такива спокойни вечери, в които съзерцава кака баща му се опъва като котарак на малкия диван, гледайки някой мач, а майка му приготвя вечерята. Нещо съвсем обикновено. Съвсем елементарно, за което никое дете или възрастен не си мечтаеше. Не и онези, които имаха тези спомени, които притежаваха късмета да изживеят тези простички мигове. Какво ли щастие би било, ако всички минали моменти бяха такива, а всичките му спомени - така спокойни, безболезнени..Какво ли би било, наистина?
За да прочисти ума си от нова, неприятна вълна мрачни усещания и мисли, идолът се отправи към тоалетните, с надеждата, че малко наплискване със студена вода ще му дойде освежаващо и ще изпъди целия трагизъм и депресия, които съпътстваха персоната му напоследък. Последният упоменат факт бе нещо лошо и ставаше все по-лошо с всеки изминал ден. Вече дори мениджърът на момчето бе забелязал внезапните му психически рухвания и твърдеше, че е на ръба на нервен взрив или неизлечима депресия. Да, с една дума го бе изкарал страдащ от неизлечима душевна болест, която за миг бе поутихнала, но сега отново се бе завърнала с нова сила и упражняваше върху звездата придобитата си мощ. Истината бе, че всъщност момчето никога, от онзи момент насам, не се бе разделял с кризите или депресивните си състояния. Само че в последно време всичките ефекти от тях се засилваха и той се усещаше съвсем безпомощен да се бори с това си състояние, щом го обземе напълно. За щастие все още нещата не се бяха свели до публично излагане, но мениджърът му предусещаше как това скоро може да се превърне в черешката на тортата. Черешка...Хах, Джон не обичаше череши. Даже мислеше, че има необяснима фобия от тях.
И като заговорихме за фобии и такива неща, май трябваше да прибави в списъка и ситуацията, в която съвсем необяснимо как, бе изпадал току що. Нищо не бе станало особено бързо, но в съзнанието на корейският идол всяка изминала секунда, от както бе усетих грубия допир на непознатия, се провлачваше изключително бавно, а действията на нападателя изглеждаха почти като на забавен каданс, което не му бе позволила да реагира адекватно на ставащото. Клепачите му просто се бяха повдигнали до неузнаваемост, а в очите му се четеше главно недоумение и отрицание, докато в лицето се сипеха купища думи. Джон наистина смяташе, че това не се случва на него. И също толкова убеден бе, че познатият е в грешка, колкото убеден бе във очевидния факт, че същият този груб младеж има завидния талант да каже изключително много неща за изключително нищожен период от време. Не че бе редно да се гордееш с подобен талант..
Изминаха към две минути, докато тъмнокосият идол успее да асимилира факта, че все още се намира в същата позиция, като преди малко, както и че вече не чуваше думите на налетелия му господин, чийто поглед обаче бе все тъй упорито и гневно вперен в неговия. Всъщност въпросният господин му бе познат от някъде и може би, ако не бе окаяният му вид на човек, страдащ от хронично безсъние, вероятно щеше да го познае съвсем веднага. Но и това все пак не закъсня особено, защото очевидно Те Ки Джон си спомняше на първо място онова, което не искаше да си спомня. И щом част от лешниковите му очи се огледаха в чуждите, в които изнамериха откритата неприязън той разбра..Кой бе това. В същата секунда през главата му прелетя споменът за тайното му посещение на онази болница, в която бе настанено раненото момиче. Спомни си не инцидентът, който мозъкът му умишлено бе блокирал, а само мигът в болницата. Мигът, в който това момче пред него със забързани и машинални крачки вървеше неотлъчно до бялата носилка. Споменът бе само този за втрещеното му от ужас лице, при мисълта какво се бе случило със сестра му. Само това лице и момичето на бялата носилка. И трагичната картинка бързо се изпари от съзнанието му, така, както се бе и появила.
"Достатъчно..Достатъчно!" - крещеше той, давейки се в собствените си мисли, отчаяно опитвайки да спре споменът от инцидента и от миналото. Два така приличащи си спомени. Не, не можеше да преживее това отново. Не можеше да го стори. Ако..ако това се върнеше отново в мислите му, ако завладееше изцяло съществото му, то нямаше да оцелее. Нямаше да успее да преживее същия този ужас, който бе преживял преди всички тези изминали години. Всичко бе далеч. Бе оставил това далеч зад себе си. Или поне така се бе надявал след онази проклета терапия. Ха, сега не бе сигурен дали цялото мъчение и пот, която проля в онази стая.. наистина си заслужаваха.
- Извини ме. - бавно произнесе момчето, а думите му достигнаха стегнато и ясно до ушите на текущия му събеседник. - Не искам да прозвуча грубо, но..не мисля, че нещо ти дава правото да се отнасяш така с непознат човек. - добави с леко възмущение тъмнокосият, чийто поглед бе станал почти стъклен и непроницаем. Сега, вече водейки се от напълно рационалното си мислене, той лесно се възползва от физическото състояние на другия, за да се измъкне от "лапите" му.
- Въпреки, че не знам за какво точно ме обвиняваш..Ще ти разясня само едно две неща. Правя го само, защото не искам да те видя утре-други ден с вила в ръка на концерта си. - изтърси с тон, примесен с делова нотка, както и една доста противопоставяща се любезна такава, която караше думите да прозвучат като полу-комплимент. Скоро някъде измежду всички емоции, които изразяваше тонът му, щеше да се прочете и едно чисто, макар и накърняващо достойнството на другия, състрадание.
- Първото нещо е, че аз нямам власт над действията на феновете си. Не прекалявай с аниметата. Не съм някакъв всемогъщ изперкал бог или нещо от сорта, който управлява умовете на другите хора. Аз съм просто една отделна личност, която отговаря само за своите собствени постъпки. И второто, което всъщност бе с първична важност е, че ако някой реши да говори с мен, то трябва да говори първо с мениджъра ми. За контакти.. - и казвайки последните думи, сякаш чете от Интернет, идолът извади една визитка от джоба си и я пъхна в чуждата ръка. - Заповядай.- рече тъмнокосият и се усмихна бегло на зле изглеждащият младеж. Може би трябваше да се отнесе с него с повече разбиране, защото все пак изглеждаше така, сякаш наистина не бе спал от няколко дена. Това леко му напомни за самия себе си, но бързо пропъди възможността двамата да си приличат в каквото и да е отношение. Защото какъвто и да бе Те ки Джон, той определено не се смяташе да виновен по това обвинение. Бе почти на сто процента убеден, че горкият човек наистина е прекалил с аниметата.
- А ако решиш още веднъж да ме обвиниш в нещо - то тогава ще се свържа с адвоката си. Тогава ще трябва и ти да направиш същото, защото мога спокойно да те съдя за действията ти отпреди малко. - казвайки това, кореецът напомнящо впери поглед в счупените си очила, които сега лежаха на влажния под. И все пак, дори да имаше причина да се ядоса и да повиши тон на своя нападател, точно сега далеч нямаше желанието да се ядосва, нито щяха да му стигнах силите да говори по-гневливо и да повишава тон на когото и да е.
Състраданието, изписано на лицето му бе реално, но маската на студените звезди бе прибавила и леката насмешлива високомерност, който всъщност не прилягаше на същността на Джон. Ала на него вече от доста време насам не му пукаше какво мислят антифеновете му за личността му, така че беше без значение какво впечатление ще остави у другия. Без другото, като че вече изстрадалия му нападател си имаше идно искрено лошо мнение, което смяташе, като че до самия край да отстоява. Не че Ки-Джон мислеше да му пречи, или да му променя мнението..Както все пак каза, а беше искрен, не бе някакъв промивач на мозъци..поне доколкото зависеше от неговата воля и мисъл. А вече..бе друга тема, че външността му, както и многостранните му таланти, често подлудяваха почитателите му. Но все пак..нима той бе виновен, че притежава тези качества?
- Надявам се разбра, че ако се видим отново..то ще е в съда. - вметна сухо младият мъж, като най-накрая в гласът му трепна леко раздразнение и открито предупреждение, че за другият е по-добре да се примири с несправедливостта в живота, ако не иска да изгуби и малкото, което има. Да, нима все още съществуваха такива хора..? Такива наивници, които вярваха в справедливостта и възмездието? Стига. На Ки-Джон му стигаше личният опит, за да се убеди, че в този живот, в този свят.. в това пространство във времето, което заемаше все още, никъде не можеше да се вмести тази дума - "справедливост", нито нейните синоними.
Излизайки от тоалетните, тъмнокосият почувства отново същата горчива жилка на вечното разочарование от това, което представляваше света.. Но той бе чистият пример за някой, който вече се бе примирил с невъзможността за някаква промяна и който също така живее във вечен страх и желание мигът, в който ще стане поредната жертва на кръвожадния звяр, никога да не настъпи. Ала с всяка изтекла секунда от живота си, чувстваше че това бе просто неизбежно. Че този миг, в който хищникът се се покаже пред него и безпощадно ще го разкъса с огромните си зъби, все повече наближаваше. Всичко бе въпрос на време..

Какво? Ама, сериозно ли? Главата му заплашваше да експлодира от толкова многото мисли бушуващи вътре. Току-що бе имал най-нелепия разговор водил някога. Не вярваше, че още има хора с подобно мислене и мнение неподдаващо се на никакви аргументи, които биха могли да го опровергаят. Никога не бе виждал по-твърдоглав и сприхав човек. Колената му още трепереха от изнемога, но ръцете му със сигурност трепереха от гняв. - 'Господи, ако наистина те има някъде там, с каквото и име да се наричаш, значи определено ме мразиш.' - Как по друг начин можеше да се обясни станалото?
Тълпи от шумни хора се изнасяха през широките метани порти на парка. Стотици румени, усмихнати лица минава пред погледа му, но той не виждаше нито едно от тях. Времето за посещения изтичаше и отрудените посетители бързаха да заведат децата си в уютния им дом, на вкусна, домашно приготвена вечеря. После спокойно щяха да си легнат в топлите легла и да чакат утрешния ден. В него щяха да заведат хлапетата на училище, да отидат на сигурната си работа, която вероятно харесват по някакъв странно извратен, неразбираем за момчето начин. Мин Че Ри не го чакаше уютен дом, приготвена вечеря или някой от семейството му. Нито пък имаше работа на която да отиде на следващия ден. Но от всичко най-недоумяваше последното. Преди малко бе провел невероятен разговор със своя вече бивш началник, който надълго и нашироко му бе разяснил, че да спиш на работното си място не е най-ефективният начин да си вършиш работата. Да спи? Кой, по дяволите е спял? Да не си мисли, че гнусните плочки в тоалетната на обществен парк са най-удачното място за спане? След като адреналинът му се бе забил в тавана от срещата с идола и шокът от падането преди това се бяха смесили в едно, емоциите дойдоха в повече на изтощеното му тяло и в даден момент най-вероятно бе загубил съзнание. Това напълно обясняваше и втората цицина, която бе избила на тила му. От допира с нея изсумтя пренебрежително и реши, че все пак не хареса болката, която сам си бе причинил.
Идолът! Ето това бе нещо способно да го докара до лудост. Това нагло същество, да вземе да го срещне два пъти за един ден. Съдбата наистина му се подиграваше и смехът й отекваше ехидно в ушите му. Чак сега проумя какво му бе убягнало при засечката им в тоалетната. Същото яке, шапка и очила. Същият парфюм, от който бе получил присвиване в стомаха. Този, който го събори в парка и идолът бяха един и същи човек. За пореден път изтръпна от отвращение като си спомни с какво превъзходство се държеше въпросната персона. Лицето на тази личност, което менеше позите си ту в надменна усмивка, ту в лукаво блаженство, а накрая дори му се стори и в някакво съжаление, което искрено увери Мин Че Ри в безграничната му арогантност. Само, ако не беше толкова слаб тогава в онзи момент и не бе увиснал на врата му като прани гащи, щеше да види той от де изгрява слънцето. Прокле се. За сетен път се прокле и косата отпред на темето му сигурно се премести с няколко сантиметра, когато се сети за друг фрапиращ момент. Дъха в лицето си. Усети го и нямаше никакъв начин да си избие това от акъла. Мента, лайм и градински чай, това му издаде този полъх, но не това бе важното, а самата идея, че щом усещаше дъха му значи човекът, когото така презираше бе бил на сантиметри от него. Държал го бе в ръцете си, а не бе успял да си отмъсти. Припомняше си отделни фрагменти от думите му и безмилостно ги разнищваше и дъвчеше, докато с упорство разсъждаваше върху тях:
''...не мисля, че нещо ти дава правото да се отнасяш така с непознат човек.'' Непознат човек ли? Това, че идолът не можеше да си спомни него или сестра му, не значеше, че той не знаеше кой е. Би му се искало никога да не бе чувал името му, но за съжаление, като се започнеше от истинското име на идола, преминеше се към бебешките му снимки, приятелите от детството, това, че бе виждал снимката от личната му карта от преди да стане известен и знаеше всякакви любопитни факти, свеждащи се дори до любими цветове или тип момиче т.е. всякакви тонове ненужна и крайно досадна информация заливаща нета, която сестра му по цял ден рецитираше, а Мин Че Ри бе наказан с убийствена памет и нямаше как да не запомни, смееше да твърди, че знаеше доста за него или поне за медийния му образ. Сигурен бе и, че естествено идолът не прилича дори и наполовина на това, което се опитваха да го изкарат и най-вероятно си имаше досие от десетки страници, което трябваше да запомни, а при публични изяви навличаше втората кожа и играеше ролята на своя живот, но сега след като се бе срещнал очи в очи с него, можеше да каже на сто процента, че позна онези сенки, които видя в очите му, а думите, които бе чул само допълнително бяха пропукали маската на отрицание, която бе наложена. Единственото заради, което побесняваше бе, че идолът не си призна. Той наистина заблудено вярваше в думите, които бе казал. Да, той нямаше власт над феновете си, но имаше власт да реагира по чисто човешки начин, да прояви състрадание, да поднесе съжаленията си за станалото, да помоли проклетите фенове, да внимават за следващия път. Все едни такива простички неща, които щяха да го издигнат в очите на Мин Че Ри и от досаден, сладурест женчо, щяха да го направят поне достоен човек. Вместо това там в тоалетната той се бе изправил пред стена от фалш, която така вонеше, че му докарваше нови пристъпи на замайване и бунтуване на стомаха. И после как да простеше на някой така непреклонен, че заради него къщата му е празна, че заради него сестра му лежи в болницата, че заради него е затънал в дългове. Само, ако идолът си бе признал, нещата щяха да са други. Поне нямаше да я има тази горчилка в устата му. Щеше да се изправи и да понесе всичко, ако истината бе излязла наяве. А сега се бореше с омразата си, с желанието за отмъщение, с безсилието, което го бе налегнало, със самотата и липсата на подкрепа.
Новините около състоянието на Мин Ир Ра бяха останали непроменени с дни. Поради тежката мозъчно-черепна травма на сестра му лекарите я бяха привели в изкуствена кома, за да може тялото й само да се възстанови от удара. Все още не се знаеше какви точно последици са възможни, защото имаше масивен оток и не можеше да се прецени. Общо взето положението бе една огромна неизвестна кога, как и дали ще се събуди тя? Желанието за физическа саморазправа отново заговори в тялото му, но той понечи да го озапти.
Лишен от всякакъв ентусиазъм се качи на велосипеда си. Не му се прибираше, но знаеше, че не му остава нищо друго. Стъмваше се и бе късно за жадувания разговор, който искаше да проведе. Поне знаеше, че никога вече няма да се върне в този ужасяващ увеселителен парк, но му предстоеше още едно меле и то с въпросния мениджър. Този който дърпа конците. Главният кукловод.
Мислеше само как ще плати разходите за болницата. И това тежеше на сърцето му като воденичен камък. И ако сега някой му кажеше какво ще се случи в следващите два часа, никога не би му повярвал. Просто би се изсмял и отминал. Но животът има странно чувство за хумор понякога.
Захладня. По улиците хората все повече оредяваха. Усещаше как вятърът брули лицето му и то придобива цвят по страните, ушите и носа. Това поне доказваше, че все още бе способен да изпитва нещо друго освен празнота, макар тази реакция да бе по-скоро физиологична, отколкото на емоционално ниво. Движеше се толкова машинално, че дори не разбра кога бе влязъл в кварталния магазин, бе си купил рамен и сега той гореше езика му. Изплю въпросното нещо от устата си и се смъмри задето съзнанието му бе заето изцяло само от хора на които не им пукаше за него, вместо да се концентрира над важните такива, а именно той и сестра му.
Прибра се изцеден от всичко станало. Имаше чувството, че дори стените го притискат и всеки момент ще се захлупят отгоре му. Заспа въртейки се неспокойно.
Сестра му. Мисълта за нея премина като ток по тялото му. Инцидентът. Сънят му се превърна в някакъв терорен кошмар. Сепна се от рязко изписукване. Изтри потта от челото си и вдигна поочукания си телефон. Новини от болницата. Спешно! Изхвърча като тапа навън, а някъде в едно отдалечено кътче на съзнанието му звучеше налудничавото: ''Не прекалявай с аниметата.'' Много анимета ли? Ама идолът сериозно ли бе казал това? Ако нещото, което се случваше с него в момента би могло да се сравни с аниме, то той с удоволствие би участвал в него. Там колкото и драми да се случват, светът бе едно идеализирано място. За съжаление в живота нещата не стояха така просто. Тук думата 'отговорност' имаше тежко значение и в момента Мин Че Ри поемаше своята част от него.
Сърцето му бе на път да изкочи от гърдите и, ако не бе напълно убеден, че се намира отляво Мин Че Ри би се заклел, че има поне още четири и ги усеща също така и отдясно, в гърлото и в ушите си. Общо взето се бе почти напълно умопобъркал. Очакваше най-лошото и когато задъхан до крайност и разгърден като пропаднал прошляк взел свръх доза се добра до отделението без никакъв цвят на лицето, докторите си мислеха, че той самият има нужда от медицинска помощ.
Имало промяна в състоянието на Мин Ир Ра. Отокът взел да спада. Това било рязко подобрение и значело, че организмът й успешно е започнал да се възстановява. Все пак оставаха опасенията за последствията. Докторът не пропусна да отбележи, че има и много болнични разходи за уреждане. Медикът най-сетне успя да измъкне топлата си ръка измежду леденостудените пръсти на младежа и забърза по коридора, сякаш очакваше всеки момент момчето да го погне и заръфа месата му. Обектът към когото бяха насочени тези мисли, се чувстваше измамно опиянен и смъртно уплашен от предстоящото. Поставен в ситуацията на колебание, че нещо окончателно ще се реши в добрия или лошия смисъл, той се побъркваше от дозата вероятности, която му сервираха преди миг.
Отиде в стаята на сестра си и остана там дълго. Говори й и отчаяно се опитваше да се убеди, че има само един вариант. Тя да се оправи.
Събуди се, а очите му бяха по-кръвясали и от тези на прародителя на всички вампири, граф Дракула. Стресна се, защото не виждаше нищо нормално, а само нещо размазано. Поиска да си разтърка очите и посягайки откри, че някакво парче хартия е залепнало на челото му. Фокусирайки какво точно е, успя само ядно да изскърца със зъби преди да го намачка и захвърли. От въпросната страница чаровно му се усмихваше Той-Идолът. Кой беше домъкнал това чудо тук? Навярно някоя от хилядите приятелки на сестра му. Оглеждайки се наоколо настроението му приближи точката на замръзване или по-точно тази на абсолютната нула(-273 градуса). Цялото помещение, освен с картички за бързо и успешно оздравяване бе окичена с плакати и сувенири свързани с този омразен човек, като на някои от тях дори пишеше, че щом се оправи, отново ще може да посети своя любимец. Трябваше спешно да се предприемат мерки. Имаше само едно решение на проблема. Щеше да забрани на тези фанатични гърли да припарват до тази стая. Откъсна всичко, което попадна в ръцете му, а някои от фигурките натъпка в джобовете си, за да ги изхвърли като излезе.
Плановете за деня бяха, че днес щеше да си търси работа, но преди това трябваше обезателно да говори с мениджъра. Първо, обаче имаше крещяща нужда от душ и бръснене. Все пак никой не би наел някой изглеждащ като него. След като си спретна тоалета, бе принуден да признае, че отново не позна човека гледащ го от огледалото, но този път в положителен смисъл. Изглеждаше като някой, когото биха сваляли ученичките от девическата гимназия и това силно го притесни. Реши за по-сигурно да не минава от там. Оправи яката си и излезе.
Велосипедът нямаше да му е от полза днес, затова прецени, че е по-добре да използва метрото. Застанал пред компанията за млади таланти усети, че му предстои много важна битка. Такава, каквато трябваше да спечели обезателно. Изненадата дойде, когато едва бе подал визитката на мениджъра във фоайето и дори и още не бе успял да продума, а усети, че вече го отвеждаха към горните етажи. После всичко премина като на сън и дори когато след около час излезе от тази сграда все още му се струваше, че сънува. Бе получил предложение, което хвърли в потрес цялото му същество и което го теглеше право в бърлогата на лъва. Проблемът беше, че ако той влезеше там, нямаше да бъде нищо по-малко от пантера и това щеше да е сблъсък на живот и смърт.