You are you are, my favorite medicine~

Jae Min написа:Тия двамата бяха толкова прости, че понякога червенокосия се чуди как така не са свършили заедно с някоя канавка, ми още се държат. Честно, ако имаше награда за най-дебилни изцепки двамата щяха да са ги взели всичките досега. Но просто предпочете да ги остави да се гонят с надеждата единия да удари другия, че да се спре. Ама със скоростта, с която играта се превърна в беда на Дже му стана ясно, че тая няма да свърши добре. И да, предположенията му скоро се оправдаха.
Първоначално една чаша отлетя и удари една от сервитьорките, която само хвърли таблата и просто реши да си ходи. Втора чаша прелетя през бара, ритната от Хон Тао и фрасна един от другите посетители. Така няколко стъкларски изделия прелетяха, но когато Шин удари една бутилка пълна с някаква тъмна течност, а тя се разби в стената зад Дже, на червенокосия направо му призля. За финал дори докосна врата си, защото усети някакво пробождащо чувство и видя, че кърви. Внимателно се опита да напипа причинителя на проблема, ако има такъв и когато успя нова доза ужас се изписа на лицето му. Голямо парче стъкло се беше забило във врата му и му сваляше цената на пазар, че с белези само се загрозяваше. Все пак въздъхна и изчака да се успокоят, че ако се намесеше може и да не оцелее. Туко виж някой от тия двамата го ударил така, че да го вкара в бързото (защото такава опция винаги има). Затова просто чакаше кротко и спокойно, и накрая всичко си дойде на място.
Когато двамата паднаха на съседното сепаре Дже само застана на колене и хвана облегалката, че да ги погледне. Единият беше вече с двата крака в зоната на великия махмурлук. Другият пък изглежда все едно е вдигнат от гроба и не е имал миг за сън и почивка. Това го накара да се разсмее, но бързо му мина при усещането за болка и просто поклати глава на Шин и думите му.
-То че няма смисъл, няма. – започна спокойно Дже и слезе от канапето, хвана всичкия багаж като горни и други неща на тия двамата и се огледа. Щом онази мутра дето отвори вратата на влизане се появи, червенокосия само със знак с глава му показа, че иска да поговори с него. Мутрата се приближи и след кратко обсъждане на ценоразпис за хамалски услуги мъжът се съгласи и хвана Хон Тао, че да го заведе до колата. Дже пък хвана Шин и първо му помогна да се вдигне, а после сложи ръката му през врата си, че да служи за опора и тръгна към изхода, силно надявайки се, че дрехите му са попили достатъчно кръвта от новата рана, че да не буди притеснения в Шин.
Стигнали най-накрая колата на Хон Тао и с леко преравяне на джобовете на якето на китаеца, Дже успя да открие ключовете и отвори. Мутрата постави Хон Тао на задната седалка в легнало положение, а Дже остави Шин на мястото до шофьора. Плати уреченото на мутрата и застана зад волана, колкото да подкара колата.
-Знаеш, че това накрая не беше нужно, нали? – попита изведнъж Дже, докато изпреварваха някаква кола. Червенокосият за миг погледна Шин, а после и себе си в огледалото за обратно виждане, колкото да установи, че е по-блед от нормалното. Е щеше да ги закара и след това да се прибере, че да махне миризмата на цигари и да сложи поне една лепенка на раната.
Когато стигнаха един от светофарите и спряха Хон Тао се раздвижи и се случи онова, което е кошмар за всяка автомивка. Пък Дже само отвори прозореца и продължи все едно не се е случило нищо. Защото реално в неговите очи такива изцепки са толкова безразлични, че граничат с чисто и просто – нищо.
-Но сякаш ще ме чуеш. – каза изведнъж след кратка тишина и успя да види как ръцете му леко почват да треперят. Това само го накара да стигне захвата около волана. Така някак успяха да се върнат живи и здрави. Хон Тао имаше още няколко изцепки, като за миг дори се надигна и замалко да не ги накара да катастрофират, но слава на бога нищо такова не се случи.
Вече през сградата, където се намираше апартамента на Шин, Дже излезе от колата и понечи първо да помогне на Шин, че той беше една идея по адекватния в момента. Е отне няколко минути да стигнат до асансьора, където червенокосия остави любовта на живота си, колкото да се върне и да замъкне китаеца. А това беше толкова трудно. Този не само беше силен, ми и тежеше адски много. Но важното е, че някак, и с много усилия Дже успя да го внесе в асансьора и да го подпре на стената.
Същата ситуация се получи и при влизане в апартамента. Само, че тоя път пръв беше Хон Тао, който Дже направо го замъкна в банята. После се върна и за Шин и го остави да седне на дивана. Така резултата беше, че всички бяха целенички, но остана най-забавното. Задъхан от умора, Дже отиде в банята, колкото да пусне ледената вода и това да накара Хон Тао направо да скочи и да почне да крещи нещо на китайски. Дори опита да избяга, но Дже го избута в душ кабинката и продължи да го мокри със слушалката на душа. Това упражнение продължи около пет минути и червенокосия най-накрая се дръпна. Оставяйки Хон Тао да се оправя. Върна се при Шин и застана срещу него. Наведе се колкото да го погледне много внимателно и се усмихна по най-нелепия за ситуацията начин.
-Ще живееш, но имаш нужда от почивка. Та да те занеса до леглото или ще се оправиш сам? А винаги мога да изкъпа с ледена вода като съквартиранта ти. – прошепна последното тихичко и продължи да се усмихва до момента, в който не чу заваляния глас на Хон Тао зад себе си, колкото се беше съблякъл гол голеничък и се разхождаше като, че си е у тях.
-Ше се шправим, не бой ше. – рече онзи, а на Дже му трябваха няколко секунда да разшифрова какво му каза китаеца, но накрая само кимна и погледна пак Шин.
-Ако има някакъв проблем или искате нещо ми пиши. – „не че би го направил“ си помисли Дже при тези си думи и тръгна към изхода, оставяйки ключовете за колата на китаеца на един от шкафовете.
Когато излезе от сградата после телефона си, за да види часа и осъзна, че няма как да звънне на някой познат да го вземе, затова само въздъхна и реши, че ще се опита да си хване такси. Разбира се, оказа се, че е по-лесно да се прибере пеша до тях, защото толкова късно през нощта нямаше нищо отговарящо на критериите за превоз за собствена сметка. А и какво е това половин час пешачката по тъмните улички.
Най-накрая у дома, първото нещо, което Дже направи е да си вземе най-бързия и горещ душ, който можеше да понесе. Искаше да ликвидира всички възможни спомени за тая вечер и ако трябва щеше да свали кожата от тялото си. После старателно оглеждане на раната от онова парче стъкло, която не беше нищо сериозно, че да се ходи на болница. Но все пак трябваше да сложи от по-големите лепенки и няколко пласта памук за всеки случай. В края на крайщата свърши в леглото и проспа сигурно половината си живот там.
Поне докато не се почука на входната врата и Дже не се вдигна по една крайно широка за неговата структура на тялото, пижама. Побърза да отвори, че дори не си обу нещо на краката и като видя, че пред входната му врата стояха Хон Тао и Шин пребледня дори повече от преди. Нямаше силите да се разправя с тях, но нали от добра душа ги покани вътре. Дори тръгна да прави кафе, че Хон Тао с тия черни цайси беше абсурден.
-Това е от Стела, каза да си го ползваш със здраве. – изрече изведнъж Хон Тао, докато Дже слагаше чашите с кафе пред тях двамата. Червенокосият само погледна една кутия и внимателно я отвори, колкото да види новата простотия на това момиче. Каишка, че ѝ със синджир, както и бележка „Стопанинът ти още не ти е взел такава, но ще е хубаво да си имаш една предварително.
Сложи я веднага и се снимай за мен. Ако не го направиш ще ти стъжня живота.“
-Ама, че .. – започна тихо Дже и въздъхна, изпълнявайки заръката на китайката, че туко виж наистина изпълнила заканата си. Дори се снима ѝ прати снимката, колкото да е доволна. Сетне погледна първо Шин, после Тао, накрая пак Шин. – Е защо сте тук?
-Аз да се извиня за снощи и ….
-Няма нужда. Насилствените прояви върху мен са нещо нормално. Шин често го прави, но да знаеш, че не обичам да ме пипат пияни и дрогирани хора. – заяви спокойно червенокосия и после погледна Шин с въпросителен поглед, който само подсказваше, че Дже очакваше някакво обяснение за снощните изцепки и какво забога си мислеше, че реши да размахва оръжие в бар с луди хора.

Park Shin Yoon написа:Спомен. Фрагмент от миналото, който ти носи някаква информация и емоция, било то от положителния или отрицателния полюс. Отминал момент от живота, който за добро или лошо няма да се случи върне, но ти би могъл да се върнеш към него.
А когато твоето връщане назад бе отвъд контрола ти, то споменът често се превръщаше в кошмар.
****
- Трябва да хапнеш нещо, инат такъв! – запелтечи отново бавачката му, досадно навирайки му лъжицата с оризова каша в устата. Шин я разливаше всеки път като ядосано бебе. – Голям трън в задника си!
- Хьорин е била кремирана преди час. – внезапно бе промълвил Шин, докато празния му поглед сякаш търсеше нещо в купата с каша. Нещо, което не беше там.
- Искаш ли да те заведа при нея? – попита го по-равен тон отпреди след кратко мълчание. Хон Тао притежаваше онова умение да чете емжду редовете и да поема емоциите на хората, въпреки че успяваше да не го показва особено често. Играеше онова досадното и арогантно нахално копеле, което не прима отказ за нищо, но притежаваше достатъчно голямо и силно сърце, което да издържи тъгата на цялата вселена. Духът му бе несломим от нищо. И Шин го виждаше всеки път, в който погледне очите му. Мразеше го за всичко, което бе. Негова противоположност. Да, и той бе способен да се ядоса, да кипне, но никога като него.
Интересен факт беше, че Шин би следвало да мрази Хьорин. За него тя беше просто инструмент, част от плана му за грандиозно отмъщение. Двамата нямаха нищо общо, бяха двата полюса на Земята. До момента, в който тя първа се разкри пред него. Разкри коя е всъщност и тогава Шин осъзна, че и двамата бяха играли ролята на живота си. Първото, по което си приличаха. Второто бе, че бяха решили да живеят за нещо така безсмислено като отмъщението. Отмъщение, което нито можеше да върне бащата на Хьорин, нито можеше да върне онова доверие, което Шин и Дже имаха някога преди. Денят, в който Хьорин опита да убие Шин противно на очакванията бе деня, в който той я обикна. Почувства я като сестра, с която са преминали през един и същи ад, макар и не заедно.  Всъщност те успяха да си дадат втори шанс. Успяха да си помогнат да продължат напред, а не да останат затворници на миналото си.
Сега Шин усещаше, че е отнел нейния втори шанс. А му се струваше, че тя определено го заслужава повече от него. Не, беше убеден в това.
- Ти си отстранения.. Пак Шин Юн! – тези думи и дулото на пистолет, опрян в главата му в онзи миг потвърдиха всички тези мисли. Малко по-късно стана ясно, че се беше натъкнал на съкрушения годеник на Хьорин. Не беше изненада, че искаше да го убие. Но бе изненада, че тъй също е агент на Интерпол. И ето как тя бе разбрала и се бе досетила къде е Шин. Всичко си бе дошло на мястото. Само дето досадната бавачка Хон Тао се намеси отново и Шин не успя да свърши с куршум в черепа както заслужава. Последното парченце на пъзела все биваше прецакано от някой.
- Знаеш ли... За миг мразих и нея. – Бях й толкова ядосан, че е хукнала на подобно място сама, без да ми каже, рискувала е всичко..дори нероденото ни дете... Дори да не е знаела... Защо поне не ми каза? Обещахме си да не крием нищо.
След като аурата на Хон Тао магически успокои разярения вдовец, той си изля душата така, както Шин винаги бе искал- И винаги завеждаше на хората за тази им способност. Потънал в сълзи и сополи, колегата му каза много повече от достатъчно. Повече, отколкото Шин Юн би искал да чуе. И докато Хон Тао търсеше точното изречение, с което да потуши поне малко чуждата болка по загубеното, то отстранения агент отново търсеше как да отмъсти. Търсеше как да накара убийците й да съжаляват дълбоко. И знаеше, че има цели 3 седмици да го измисли. Поредния си кроеж, с който навярно отново щеше да застраши нечий живот.
- Саможертвата й не беше напразна.
Както и очакваше, Хон Тао завърши с точната философия.
****
Събуди го плесницата на тежка ръка, която несъзнателно се бе озовала върху лицето му. Трябваше да впрегне неимоверни усилия, за да накара мускулите си да заработят и да отмести натрапника от себе си. После нещо го жегна и накара да се събуди от раз. Отвори широко очи и в първия момент видя замъгления таван на спалнята за гости. Знаеше, че не е неговата спалня, защото от нейния таван не висяха оригами фигурки. Това беше проклетото хоби на Хон Тао, чрез което глупакът се успокояваше. Замръзна така за минута, втренчен в леко полюшваните от сутрешния вятър оригамита. Пролазиха го студени тръпки. Изплъзна се от леглото почти без да извършва никакво движение с крайниците си, подобно на змия. Щом се изправи някак на крака, дойде моментът да се обърне. Не можеше да не го стори. Трябваше да знае, преди да му се прииска окончателно да си тегли ножа. И тогава го видя. Тялото, което лежеше, потънало в мечешки сън, бе това на Хон Тао.
- По дяволите! – изрече и се изкиха мощно, алергията му се отключи в най-подходящия момент. Ако не беше бясната кихавица, то навярно със сигурност щеше да повърне. Вътрешностите му се преобръщаха, докато крачеше из стаята, за ад открие дрехите си. Всичко беше разпиляно по пода, ризата му беше скъсана и не ставаше да нищо. Но поне успя да си намери панталона и да се изниже с нестабилна походка към банята.
И там не го очакваха добри новини. Съжали, че се погледна в огледалото, след като регистрира няколкото смучки по рамото и гръдта си. Мамка му, щеше да го пречука! А може би вече го беше направил.. Не, със сигурност той беше пречукания, нямаше как да се заблуди за това. Не беше близвал алкохол и усещанията от снощи не бяха напуснали тялото му. За първи път се чувстваше така слаб, а онази спяща красавица само влоши положението.
- Долен нещастник! – счупи огледалото с юмрук и в останалите напукани стъкълца се отрази умопомрачителната му усмивка. Определено щеше да го убие, мисълта за това деяние го бе обзела напълно. Но първо трябваше да си вземе душ. След като кръвта на чуждия мозък го изцапа, щеше да си вземе повторен душ. Не беше за вярване! Точно когато смяташе, че няма как небесата да го накарат да се намрази повече, нещата вземаха рязък обрат.
Студената вода внезапно му върна малкото останал разум и той реши, че трябва да знае. Поне би трябвало, щом не беше пил нищо снощи.  Напъна се да си спомни как, по дяволите, бе попаднал в тази ситуация. Получи само бегли проблясъци. Помнеше как Хон Тао опита да го принуди да си легне. Той като винаги го прати на майната си. Този път каза нещо излишно и уцели слабо място на Хон Тао. Двамата се сбиха. Шин се оказа притиснат към стената във всеки един смисъл... Нямаше идея как, но най-сетне ината му изгуби битката. Каза си всичко, което му тежеше. Не беше много, едно кратко изречение. Но стигаше.
Защо обаче му бяха нужни ласките на друг мъж, ето това не можеше да си обясни. Когато най-сетне се разкри пред някого, както никога не го правил, видя промяната. Не у себе си, по-скоро у отсрещния. Наглото копеле се почувства длъжно да го утеши. Но бе избрал много грешен начин за това. Прекалено грешен.
Излезе съвсем мокър от душа и само уви произволна кърпа от рафта около кръста си. Чувстваше се повече от освободен, но гневът му никога нямаше да отстъпи дори пред подобна нирвана. Вече бе отново себе си и беше бесен. Бесен с главно Б. Отиде до сейфа си и извади скрития си пистолет, набирайки комбинацията – датата, на която с Дже се разделиха за първи път. Трябваше да я промени на датата, в която срещна Хон Тао, защото вече този човек бе най-лошото преживяване в живота му. Или по-точно най-сложното. Не му харесваше. Мразеше го повече с всеки изминал момент, а си имаше достатъчно други неща за мразене. Желанието да го убие отново все превес над капката му останал разум и той влетя като вихрушка в спалнята, насочвайки оръжието си срещу спящия в шефска поза Хон Тао. Сега си бе разплул масивните крайници във всеки ъгъл на леглото като някой мафиотски бос. Представи си как щеше да му ходи една дупка в слепоочието. Водата се стичаше на талази по тялото му, а от кичурите му се нижеха струйки като водопад. Пръстът му бе на спусъка, но нищо не се случваше.
- Шибан перверзник! – изръмжа през зъби. Така силно бе стегнал челюстта си, че зъбите му издаваха свистящ звук при всяко раздвижване. – Ставай! – извика. - Ставай, или ще ти пръсна мозъка!
Как смееше да не изпълнява заповедта му! Насочи пистолета си към стената и изстреля колкото патрони имаше. Малко от мазилката се отрони точно върху главата на Хон Тао, който още след първия тътен на изстрел се сепна и зае защитна позиция. За негов късмет не се надигна остатъчно, за да срещне някой от куршумите.
- Какви ги вършиш, лудо копеле! – сопна му се насреща китаеца с поредната цветуща псувня. Напоследък псуваше доста, което не бе никак в негов стил. Вероятно наистина не беше лесно да си около Пак Шин Юн.
- Лудо копеле? – изхили се и замалко да се задави от сарказъм. – Лудото копеле си ти! – рече без да задълбава за какво ставаше въпрос. Без значение дали нещастникът си спомняше в какво го въвлече снощи, трябваше да се почувства виновен и да му се извини. – Дължиш ми извинение!
Не че това щеше да оправи нещата между тях, които без това бяха достатъчно зле, но беше единствения начин да не му пръсне мозъка тук и сега. Не му се искаше да си цапа ръцете отново и тази част от него се бореше с огромното зверско желание да го прати два метра по земята.
- Добре...- въздъхна едва Хон Тао - Съжалявам! – отвърна му до известна степен смирено и остана със затаен дъх, докато не видя Шин да сваля оръжието.
- Оправяй се, ще отидем да се извиним на Дже Мин за снощи. – последните му думи излязоха почти като шепот, но все пак достигнаха до ушите на Хон Тао, който едва можа да повярва какво му беше казано току-що. И не, Шин нямаше предвид нищо то онова, което бяха правили двамата щом Тао изтрезня донякъде. Това едва ли подлежеше на по-нататъшно обсъждане. Дже обаче заслужаваше извинение за инфантилното държание и двамата снощи в бара. Всъщност той заслужаваше много повече то едно извинение, но така или иначе никой не бе способен да компенсира саможертвите му. Поне трябваше да разбере, че не бяха съвсем напразни.
По пътя Шин не отрони и думичка. Единствено съжаляваше дълбоко, че остави Дже да си тръгне. За пореден път. Какво му пречеше да го спре? Да улови ръката му и да му каже, че иска да остане. Че има нужда от него. Дори другия вече да не можеше да му повярва, нищо от това нямаше да е лъжа. Най-малкото Шин го знаеше. Всичко бе толкова изморително. Винаги бе било. Не можеше да слезе от сцената, която си бе избрал и това го съсипваше. Сякаш всеки божи път, в който искаше да бъде искрен, в крайна сметка бе принуден да играе един и същи познат до болка сценарий. Може би вече беше част от него. Освен това когато се пречупваше, последствията никога не бяха добри. Съвсем пресен беше примерът с Хон Тао, тази проклета гадина. Шин бе принуден да се навлече с един куп дрехи, за да скрие всички следи, които говедото си бе позволило да остави по него. Щеше да му го върне тъпкано. Вече беше с единия крак в гроба.
***
Задълго запази мълчание и остана втренчен в чашата с кафе, която му донесе Дже Мин. Тайно се надяваше да е пуснал някое хапче за амнезия вътре, но де такъв късмет. Де да беше така лесно да забравиш. В случая на Шин, той би предпочел да забрави доста неща, но от друга страна човек като заслужаваше да ги помни. Да ги помни да се измъчва от тях.
- И аз искам да се извиня. – проговори най-сетне, когато Хон Тао схвана намека зад кръвожадния му поглед и се направи, че някой го търси по телефона. До този момент не бе следял разговора, защото мозъкът му бе прегрял от въпроса как да се извини. Това бе нещо, на което Шин не бе научен. Може би най-слабата му страна бяха извиненията. Никога преди не бе изричал тази дума, не и на глас. Затова не се и изненада, когато Сънг Дже Мин застина на място и се чудеше как трябва да реагира.
- За всичките ми глупости. – добави, преплитайки пръсти и се изправи. Не знаеше има ли смисъл да продължава, или това е достатъчно. Не знаеше дали нещо въобще би било достатъчно. Доста бързо изгуби желание да си проси прошка. Когато погледът му се плъзна по шията на Дже, вече друго спечели вниманието му. Протегна ръка и грабна някаква писалка от близкия рафт, сетне реши да се подпише с инициали на сладката каишка, която някак се бе озовала на вратлето на Дже. Сега вече добиваше почти завършен вид на малко сладко чихуахуа. Написа и неговото име върху кожения аксесоар малко преди да провре двата си пръста под него и така да придърпа кученцето към себе си.
- Никога няма да спреш с това, Сънг Дже Мин... – въздишката му полази по зачервените му бузи. Разбира се, че нямаше как да спре да бъде толкова сладък и да го предизвиква във всеки един момент. Властта му над него всъщност винаги бе голяма, но той имаше толкова добро сърце, че никога не би се възползвал  от тази власт. Или пък просто не го умееше, за разлика от Шин. – И ако още се чудиш защо не преставам да върша глупости...- усмихна се с цялата горчива самоирония на която бе способен. – Това е... – направи последна пауза, защото осъзна какво е напът да каже и че бе съвсем възможно да загуби последния си шанс. Защото след следващите му думи прехвърляше топката изцяло в ръцете на Дже Мин. Така че си присвои сладкия му дъх отново, открадвайки си така страстна целувка, като че щеше да е последната, защото светът свършваше днес. – Защото те обичам и като глупак го отричам.
Най-сетне подхвърли топката. И ако между тях някога отново би могло да се случи нещо истинско, ако имаше смисъл въобще да опитват, то решението за това бе изцяло в ръцете на Дже. Той вече трябваше да е разбрал. Шин нямаше да се промени. Навярно нямаше да спре да го наранява, дори в опитите си да го предпази. Навярно щеше да бъде същия трън в задника. Но Дже вече имаше своя избор. И Шин този път щеше да му позволи да го осмисли. Реши, че ако има право на друг шанс, то искаше Дже да реши дали го заслужава.

Jae Min написа:Този момент беше много странен. Дори в най-смелите си мечти Дже не мислеше, че ще чуе нещо такова от Шин. Все пак историята им започваше от края на една зора и досега никога не беше чувал точно това от своя любим. И честно, беше толкова нереално. Толкова стъписващо, че Дже се почувства неловко и започна да се върти наляво и надясно, мислейки си за бърз изход от тази ситуация.
Дори леко се стресна когато Шин се приближи до него и започна да пише нещо. По-скоро се притесни, че чернокосия ще види лепенката и някак не се почувства добре, като си помисли, че ще трябва да лъже, че нещо го е ухапало или се е спънал и ударил, а как не обичаше да прави така. Но за негова радост Шин просто май игнорира това. Дори го дръпна, което предизвиква заставането на колене на Дже с ръце на земята, че да не зарови лице в дивана.
И понеже това не стигаше като шок. Както и извинението .. то следващите думи на Шин направо хвърлиха Дже в джаза. Така думите му, примесени със сладката целувка … изобщо не правеше нещата лесни. Особено когато горчивината от това, че не споделя, нищо и никога, още си стоеше. Както и факта, че изложи себе си на опасност, от която се измъкна с помощта на цивилен, които почина.
Няколко минути Дже само премигваше на парцали и гледаше Шин в очите, докато мозъчето му вече избушваше. Докато информацията се преработваше в главния мозък и предаваше сигнали до всички останали части на тялото. Та чак когато всичко, което досега беше станало и всички странни знаци се наредиха, чак тогава Дже вдигна ръце и внимателно прегърна Шин през врата. Докосна челото си до неговото и се усмихна някак миловидно
-Шин .. – произнесе тихичко и го погледна право в очите - .. искаш ли да спиш с мен? – изръси от веднъж. Че дори го целуна лекичко по крайчеца на устните, но като видя онзи поглед, който ти показва, че отсрещния страда от избушване на здравите мисли, Дже почна да се смее. Пусна Шин и просто легна на земята, хващайки се за корема. Добре, малко беше гадно това, но поне беше забавно да го каже и да види физиономията на Шин. Пък какво толкова, че после ще страда и ще му бъде върнато тъпкано тази шега. То нали се живее за момента.
Когато най-накрая се успокои и избърса сълзиците от очите си си пое въздух и пак се усмихна, но като едното старо и по-лесно време. Дори хвана ръката на Шин и се килна глава на една страна.
-Съжалявам. Не се сдържах. Просто момента беше идеален. – след тези си думи стисна малко по-силно ръката на Шин, а отсрещния вече можеше ясно да усети колко всъщност студен на допир е Дже – Сега сериозно. За думите ти. Знаеш, че изпитвам същото, но ми трябва малко време да преосмисля всичко. Затова искаш ли да обядвате тук, докато стигна до консенсус със самия себе си?
С тези си думи и лекото кимване на още стъписания Шин, Дже се изправи и отиде до стаята си, колкото да се преоблече с нещо по-подходящо от пижама. Последва най-светкавичното преобличане в историята, което отне около пет секунди. След което Дже погледна Шин и го хвана за ръката, колкото да го задърпа със себе си към кухнята. Там го накара да седне на един от столовете на барплота и започна да вади различни продукти от хладилника. Всъщност не помнеше кога той е пазарувал, но е сигурен, че Стела ще да е отговорника за това. Сигурно защото знаеше, че Дже не се храни навън и няма навика да пазарува, затова ако има нещо тук ще реши да се храни. Ако няма, е просто няма да си дава много зор и просто ще заспи.
След известно време всичко беше във фурната, а Дже още се бореше с вътрешните си демони. Да, от една страна искаше да му се метне на Шин. Да си се сгуши в него и да му предложи повече да не видят външния свят. От друга страна го имаше и онова, че всеки път когато вземе та му повярва, то Шин решаваше да го нарани по най-гадния и болезнен начин. Та сега беше леко в някаква страхотна криза и беше сигурен, че в края на съзнанието му някакъв странен човек, с очи на китаец, облечен в бяла дреха, която напомняше на монах, много дълго, ама наистина много дълго го гледаше. Че ще кажеш цяла вечност. Направо виждаше през него и вътре в него и изведнъж просто му казва „Знаеш ли, аз на твое място бих си направил харакири с тъп нож.“
-Шин. – каза изведнъж Дже, напълно игнорирайки алармите около съзнанието си – Ще изчакаш ли тук за минутка?
Попита, но дори не изчака отговор, а просто тръгна на някъде. Колкото да може Хон Тао да влезе в стаята, а след няколко минути и Дже. В ръцете си носеше една кутийка, която остави на барплота, а после се зае да приготвя масата като един добър домакин. И докато китаеца се настаняваше Дже само дръпна Шин към себе си, колкото да му подаде кутията, казвайки му да я отвори по-късно.
Последва едно сравнително тихо хранене, в началото поне. То самото прерасна в следната сценка. Хон Тао беше като предводителя на Чосон, Дже му беше личната прислужница, а Шин стоеше на другия край на масата, че явно пак се бяха сдавили и нещо не се разбираха добре. Накрая Хон Тао пак напусна стаята, отново с претекста, че ще говори по телефона, което накара Дже да се приближи до Шин и да го погледна с типичния си кучешки поглед, докато му подаде отново кутията. Изчака да я отвори и вътре беше оставил онези пръстени от едно време, които Шин беше купил. Освен това имаше и бележка, която беше възможно най-простата, но за Дже си беше от съществена важност – „Искаш ли да опитаме пак, но този път без лъжи и спотайване?“

Park Shin Yoon написа:Шанс. Най-често възможност да извършиш нещо, което винаги си искал. В живота шансовете идваха и очаквано и съвсем неочаквано. Понякога казваха, че имаше и такива, които идват само веднъж в живота, а може ти дори да не разбереш навреме за тях. Всеки би могъл да изпусне шанса си, преди още да осъзнае, че го е получил. Както бе с повечето неща, които сами те намират, а не които намираш ти.
Хората трудно даваха шанс на някого. Особено след като веднъж вече са се опарили на нечие поле. Повечето не смееха да пристъпят там отново и то с пълно право. Но в любовта нещата стояха различно. Когато някой значи всичко за теб, когато дълбоко в себе си не можеш да се заблуждаваш, че е заменим в сърцето ти, или когато сещаш как всяко негово туптене и всеки твой дъх съдържат този човек в себе си.  Когато някой е част от теб, караща те да искаш да живееш... дори същата тази част да те убива, нима би могъл да се откажеш от нея? Нима не би й дал колкото шансове си поиска? Когато знаеш, че без тази част никога няма да си цял отново, нима не би я прилепил отново към себе си, каквото и да ти струва?
За първи път очите му се насълзиха в присъствието на Дже Мин. Мразеше да си признае, че е по-емоционално нестабилния то двамата, или поне не можеше да я кара по-кротко като половинката си. Но днес си беше казал, че каквото и да реши другия, ще уважи решението му. Наясно бе, че това ще  първият път, в който го прави. Първият път, в който му дава истински избор. Но след всичко, което отне от него по своя воля, нима Шин сам не го бе направил такъв? Нима сам не го бе превърнал в създание, което ще бъде винаги там за него, когато бива повикано, потърсено. Може би беше точно така. Имаше вероятност Дже Мин да бе така свикнал с манията на Шин Юн да го притежава, че вече не можеше да си представи друг сценарии, който да следва. Нещо различно от това да му угоди.. Нещо като това да е свободен. Шин винаги си бе открадвал каквото иска от Дже. Така бе и може би това нямаше да се промени. Разликата бе, че Сънг Дже Мин сега сам даваше позволение на тъмнокосия да си краде на воля. Връзката им далеч не можеше да се впише в нормалните представи за любовта.  И вината за това бе изцяло на Пак Шин Юн.
Страхуваше се да каже нещо, току-виж се разревал наистина, а после Дже пак ще да каже някоя от нелепите си шеги, за да го успокои като развали момента. Затова щом една едничка от сълзите му се отрони и се стопи върху почерка на Дже, Шин кимна потвърдително изваждайки пръстените от кутийката. Помнеше деня, в който му ги даде. Помнеше всичко. Илюзията, в която накара Дже да повярва, всъщност бе същата, в която Шин също искаше да вярва. Вече обеща да не лъже. Но за да не лъже него, първо трябваше да бъде напълно честен пред себе си. Клетвата, която щеше да даде, бе по-скоро клетва пред себе си.
- Заклевам се... – започна, плъзгайки бавно пръстена по млечната кожа на Дже. – че ще опитам да не крия нищо повече от теб. Защото те искам в живота си.
Не беше лесно да го каже, но го мислеше. Не знаеше дали ще успее, но щеше да опита. Не бе способен да гарантира за себе си, защото все още не можеше да си има вяра. Защото все още не можеше да сложи каишка на демоните си. Но заради този шанс да задържи това, което иска, щеше да опита. А той искаше само Дже. Сега бе напълно убеден в това. Нямаше нужда от нищо друго на този свят.
Доближи устни на сантиметри от ръката му, която все още държеше в своята. Въздишка на благодарност и облекчение разпиля дъха му по настръхналата кожа. Целуна мястото, където бе пръстена и отдалечи достатъчно лице, за да погледне другия в очите. Неговите се усмихваха за първи път от цяла вечност. Защото знаеше, че това бе истинско. Че вече не играеше пред никого и бе вече зад кулисите на противната сцена, от която не успяваше да слезе вече няколко години.
- Сега е твой ред. – каза, поставяйки другия пръстен в бялата длан, която бързо бе стоплил със своята.  Бе любопитен каква клетва би му дал Сънг Дже Мин. Та той нямаше нужда да се заклева в нищо. Винаги опитваше да бъде там за него, просто Шин никога не го допускаше в сърцето на бурята, затова бе стигал само до укреплението. Но сега ще е различно. Искаше да е различно. И двамата изглежда се надяваха на това.
- Съжалявам, че се забавих, какво изпуснах? – напевният тембър на Хон Тао забуча в главата на Шин, убивайки всичко хубаво в този момент. Почувства се като дете, чиято майка го е излъгала, че отиват да ядат бонбони, когато всъщност го водеше да му вадят зъб. И тъй като изцяло бе забравил за съществуването на бавачката си, внезапната й поява бе още по-травматизираща.
Особено след случката, за която си забрани дори да мисли. Реши, че е лудост. Лудост да търпи най-омразното си създание наблизо. В момента усещаше как дишат един въздух и това покачваше лошия адреналин във вените му. Нещата нямаше да свършат красиво, ако Хон Тао останеше и секунда повече при тях. Трябваше да го разкара и точка.
- Агент Канг се обади...Праща те да се прибираш вкъщи. – излъга като първокласен лъжец, изправяйки се от мястото си. Направи няколко рисковани крачки към китаеца и се спря достатъчно близо, за да му разбие челюстта, но и достатъчно далеч, за да издържи още малко и да не го стори веднага.
- Сериозно ли очакваш да се вържа на това? – изсумтя му насреща, отхапвайки парче шоколад. – Оставам да те наглеждам и през следващите 19 дни! Ако искаш уединение, че стоя пред вратата...
- Ще се разкараш оттук веднага – положи ръка на рамото му и го стисна болезнено – Или аз ще ти помогна!
- Отново ставаш нагъл. Заповедта е... – не го остави дори да довърши. Коляното на Шин се заби в стомаха му достатъчно силно, за да се свие от болка, но и да му остане малко въздух, за да преосмисли трезво решението си. Никак не му се искаше да се доближава толкова или да го докосва отново, но нямаше огнестрелно оръжие под ръка. Иначе би го накарал да играе степ оттук до входната врата. И въпреки че бе възвърнал много малка част от силите си след кратката дрямка, хватката му се достатъчно умела и вършеше работа за последно предупреждение.
- Знаеш за какво беше това! – отвърна на неразбиращия поглед насреща – Не ставаш за бавачка! Сега се разкарай с условието да не ми се мяркаш пред погледа, ако не ти се мре.
И двамата знаеха, че всъщност Хон Тао бе единствено бонус към наказанието на Шин, защото Канг така и така бе поставил проследяващо устройство в телефона му и винаги знаеше къде е. Просто трябваше да се примири, че няма как да има всичко. Личното пространство бе едно от нещата, които може би никога повече няма да получи обратно. Винаги някой щеше да го дебне отнякъде.
- Заслужаваш повече, Дже Мин. – изрече съвсем сериозно, с онзи свой вледеняващ равен тембър, все пак запазил мелодичността си. Това бе последното, което каза, преди да напусне полезрението им. Шин пое дълбоко въздух, стискайки пръсти в юмруци. Отпусна глава назад и затвори клепачи, опитвайки да обуздае гнева си. Все някога и някак трябваше да успее. Но всичките успешни опити за овладяване изчезнаха след убийството на Хьорин и нероденото й дете. Отново си беше стария Шин – човешката версия на цунами.
Гневът му стихна едва когато усети допира на Дже, привличащ вниманието към себе си. Когато той на свой ред постави пръстена и изрече своята клетва, Шин го придърпа в обятията си с нежността на сърцето си и остатъчната грубост на раздразнението си от проваления момент. Сега се замисли как да си върне обратно онова приятно настроение и веднага го видя пред себе си.
- Не съм забравил, че ти дължа едно наказание за преди малко... – усмихна се по своя си начин, оставяйки Дже да разчете знаците сам. Отлично знаеше, че всяка такава шега се наказваше, а Шин отдавна подозираше, че наказанието му харесва и това е начинът му да си го изпроси.
Подържа го в обятията си известно време, взирайки се в големите му очи. После ръцете му отлепиха от слабото му телце глупавата тениска и устните жадно започнаха да чертаят нов път по настръхналата млечнобяла кожа. Не знаеше откога бе заспивал или будувал с фантазиите да го има отново. Само за себе си. Липсваше му всичко. Аромата му, крехката му шия...
Пръстите му попаднаха на лепенката, която бе забелязал по време на обяда. Припомни си какъв глупак продължаваше да бъде. Досети се къде се бе наранил. Разбира се, че отново бе причината, винаги беше той. Спря се за миг, прекъсвайки досегашния курс на устните си. Свали внимателно лепенката с памука и се взря с незнаен поглед във вече затворената рана. Целуна мястото с цялата нежност, на която бе способен. В този момент си обещаваше да не допуска Дже да свърши ранен заради него. Никога повече.

Jae Min написа:Може би много щастие никога не е на добре. Може би затова казват, че не трябва да се радваш предварително за нещо, защото тъкмо Дже да се метне на врата на Шин и чу китаеца, което направо го накара да се сепне и да се дръпне. Да се засрами, отново да придобие онзи цвят на малинка, която май само се появяваше когато е близо някоя щуротия. Дори нещо повече. Дръпна се две крачки назад, че нещо тестостеронът му дойде в повече от гостите и малко му се зави свят. Затова само си ги остави да се оправят помежду си, че ако се приближи ще стане като снощи и пак ще има да вади памук и спирт.
Та те тъй само го гледаше и само си удряше въображаеми шамари по лицето, че може да познава толкова големи дебили. Но и дали разбираха, че приличаха на приятели от времето на първата световна война? Май не. Е все ще го разберат някога, надяваше се. Обаче едно нещо го притесни. Това коляно, което се стовари като парен чук върху корема на Хон Тао. Дали китаеца е наред? Дали ще може да диша след това чудо, е очевидно и това можеше, след като му каза, че заслужава повече, но то това го слушаше от година вече.
Обърна глава към отиващия си Хон Тао и усети пак онзи тестостерон, който сега едва ли не хвърчеше от него. Погледна към Шин и понечи към него с леко притеснение при вида на стиснатите юмруци, но все пак реши да го докосне и когато чернокосия се обърна видя, че няма да е толкова страшно. Затова поиска да го успокои още повече и му посочи пръстена, като направи същото като него по-рано и се усмихна.
-А аз ти се заклевам, че няма да те оставя и да бягам докато още имаш нужда от мен. – изрече и преди да се е усетил беше стреснат от Шин за пореден път, но този път не по гадния начин. Но приятното чувство, че е в ръцете на любимия си беше твърде голямо, че да му мрънка, че прави необмислени неща.
Това което последва обаче беше малко по-засрамващо от появата на Хон Тао и то самите целувки на Шин където му очи видят. А бедните опити на Дже да го махне от себе си беше малко по-трудно от очакваното. Накрая Дже се ядоса и сложи ръцете си на лицето му, че да го накара да го погледне.
-Не. – каза твърде и премести ръцете си върху неговите, че да го махне, но преди да се е усетил Шин пак нападаше с целувките и се наложи да сложи ръцете си на гърдите му и да го избута – Казах ти, не. Твърде е рано. Не искам да правя това сега.
След тези си думи и лекото задъхване от това, което изживя до преди малко, Дже само въздъхна и сложи ръцете си на бузите, че да разбере, че не само тялото му вдигна температура, ми и целия е червен. Отново. Но поне сърцето му не се разхлопа толкова жестоко, та все пак имаше надежда за всичко това. А колкото до бушуващите хормони, е тях щеше да ги пренебрегне.
-Ела с мен. – тихичко прошепна и го хвана за ръката, дръпвайки го към дивана. Накара го да седне на един от фотьойлите и започна да щука наляво и дясно. Първо разкара всичките възглавници. После отиде до спалнята, че да вземе завивки, нормални възглавници, и нещо да постеле. Когато всичко беше готово застана пред Шин и го огледа. – Понеже ме е страх, че ако те накарам да отидем в спалнята пак ще нападнеш, тук ще спиш.
Така хвана якето му и го разкара, но пак видя, че е с твърде много дрехи та просто въздъхна и го дръпна, само колкото да го накара да легне и се шмугна при него. Дори го зави и го гушна сякаш е нещо много ценно и важно, и го целуна по бузата.
-Време ти е за почивка, че приличаш на някое излязло от гроба зомби. И не. Не се приема, че не искаш. – така не отне много когато червенокосия направо заспа така, по някаква причина спокоен за пръв път от доста време без да е взел някои медикамент за лесно отнасяне в страната на сънищата.

***

Отново си бяха на дивана, но по някаква причина Шин сега не беше навлечен като ескимос, а в очите му се четеше някакво неясно за Дже очакване. Червенокосият само леко се надигна и го погледна неразбираемо, но Шин само се подсмихна и сложи ръката си на тила му, колкото да го дръпне към себе си и да впие жадно устни в неговите. Чак сега Дже осъзна, че ако е най-друг / защото вече има база за сравнение /, сигурно би му било противно да го доближава така, както Шин можеше.
За пръв път разбрал намека, Дже само се усмихна и продължи целувката, намествайки се удобно върху Шин. Устните му се спуснаха по челюстта на чернокосия. Към шията, където леко го захапа. Когато го погледна, усмивката на Шин само си стоеше и само едно мигване беше нужно, за да може Дже да усети, че се е озовал под любимия. Още едно мигване и единственото, което го прикриваше беше тялото на Шин над неговото.
Така Дже само прегърна през врата Шин и впи устните си в неговите някак грубо, засмуквайки езика на другия. Залепи тялото си за неговото и продължи с целувката, до момента, в който Шин нещо измрънка, че не можел повече и ….

***

Отвори рязко очи и се огледа с един блуждаещ поглед. Всъщност няма да си кривим душата, не можеше да фокусира нищо от заобикалящото го пространство, единствено пред очите му попадна образа на Шин и едва ли не го беше награбил. Иначе не си обясняваше факта, как така го беше прегърнал като, че някой ще го открадне. Дори се беше качил върху му. И за финал усещаше сърцето си толкова биещо, пък хормоните толкова удрящи в земята, че беше ужасно. Дори можеше да усети, че го е избило и на пот, което си е направо …. срам и позор.
-Аз … аз .. – започна някак притеснено и пак стана червен като домат, но тоя път скри лицето си в шията на Шин, свивайки се в другия – много съжалявам. Не знам какво ме прихвана. – сподели и продължи да си стои така сгушен, че туко виж му минала моментната криза. Явно е вярно това, дето казват, че не трябва да се базикаш със сериозни неща. Доказано е, никога повече Дже нямаше да прави шеги относно спане, легло, интимност и прочие, защото стигаше до дъното.

Park Shin Yoon написа:Съобразителност. Да взимаш под внимание и уважаваш не само своите, но и чуждите нужди. Доста полезно качество,което хората без търпение за жалост не притежаваха. Шин Юн оглавяваше този списък. Но лошото идваше тогава, когато не проявяваше съобразителност и към самия себе си. Защото всички правеха грешки, това бе неизменна част от дефиницията „човек“. Но едно си беше да направиш грешка и съвсем друго да си я признаеш. Когато си напът да го сториш без да го целиш, може да направиш голям фал.
Необмисленото освобождаване на дълго сдържания порив у Шин за малко да прати всичко по дяволите. Може би дори нямаше да се усети, че бе тръгнал точно по този път, ако не бяха пръстите на Дже, опитващи да го избутат встрани от себе си и налучкали едно местенце, опасно близо до следа от неговата най-непростима грешка. Каквото и да си говорим, само така не беше сгафил до този момент. Поради тази причина не искаше да си припомня нещо от тази своя „грешка“, защото за него беше само това и нищо повече. И защото той и за секунда не се колебаеше кого обича.
Хората обаче имаха различни гледни точки и реагираха различно на всичко. И макар да познаваше Дже от толкова години, нямаше как да знае по какъв начин би реагирал той, ако му каже. Наистина не искаше да крие нищо от него, но това... вероятно би пратило всичко по дяволите. Не просто „всичко“, а единственото, което Шин искаше в проклетия си живот.
Усещаше единствено как би се почуствал той, ако знае, че някой друг бе докосвал Дже по начинът, по който той си позволяваше. Тази привилегия трябваше да си остане само за тъмнокосия, или  в противен случай светът наоколо щеше да се сблъска с последствия сходни с избухването на ядрения реактор в Чернобил.
Някак щеше да преглътне буцата в гърлото си. Онази горчивина, че отново бе в ролята на измамник. Нямаше с какво да се оправдае, освен че бе готов на всичко за любовта си. Така или иначе границите на лудостта отдавна бяха преминати. Шин осъзнаваше, че не може да се върне назад. Не може с нищо да компенсира за грешките си. Но от мига, в който се закле, някакво неприсъщо за него смирение се отключи в сърцето му.  Искаше да направи Дже щастлив, не само себе си. И макар това да беше най-трудната възможна мисия, нямаше да се откаже от нея. Все още вярваше, че не е късно да се научи как да обича правилно. По-малко егоистично от преди.
Докато усещаше топлината на Дже, попила неговата собствена, си мислеше колко иска времето да спре отново. Отдавна не бе изпитвал жаждата за тази утопия. Да заживеят в настоящия момент и нищо минало да няма значение. Не можа да повярва, че бе забравил това усещане. Единствената Нирвана, да която грешната му душа би могла да се побере бе именно да държи Дже Мин в обятията си. Едната му ръка здраво бе обгърнала талията на червенокосия, спирайки го да се хлъзне от дивана. И без това нямаше желание да заспива. Вече нямаше идея в каква каша би могъл да се озове утре, затова реши да се възползва от тишината. Това приятно и спокойно затишие, което определено нямаше да трае дълго.
Тъмните му очи се взираха в Дже и сякаш успяваха да разцепят дори мрака, очертавайки контурите му в съзнанието си. Пръстите му съвсем леко пробегнаха по косата му, отмествайки няколко червени кичура бретон от челото му. Примирието му и вътрешното покаяние за греховете обаче отново отстъпи място на други не много невинни помисли. Този път обаче и за негова изненада вината бе изцяло на Дже Мин.
Дали сънят му бе излязъл извън контрол или нещо друго, Шин не можеше да каже, но когато усети как тялото до него се разшава и почти заби нокти в дрехите му, дори не успя да реагира от изумление. В следващата секунда червенокосия се бе покатерил като котка върху му и издаваше мъркащи стонове на видимо удоволствие. Премигна няколко пъти, изпълнен със съмнения, че може би това беше по-скоро негов сън. Да не беше заспал, докато съзерцава спящото бебе до себе си? Нямаше такъв спомен...
„Не спирай, Шин...“ - чу да се изплъзва между устните на Дже, които негодникът сетне облиза и прехапа малко преди да реши да се събуди. А тъкмо се очакваше някаква развръзка...
„На мен ми беше добре...“ – помисли си Шин, след като чу извинението отсреща. Като се замисли, нямаше да има нищо против, ако червенокосия продължеше мокрия си сън в негово присъствие.  
Засмя се тихо, и изрови горещото лице, за да се вгледа в очите му, въпреки стелещата се тъмнина наоколо. Луната всъщност бе точно над техния прозорец и хвърляше малко от крадената си светлина в помещението. Бе достатъчно, за да види засраменото изражение насреща. Това го умиляваше повече от преди, но го забавляваше и факта колко се засрамваше Дже Мин точно от нещата, от които нямаше причина да се срамува. Това дори не бе в неговия контрол, а чисто закотвено в днк-то му.
- Няма нужда да се извиняваш. – подсмихна се някак загадъчно, но в този момент очите на другия се разшириха. Навярно бе забелязал дяволития привкус на тази шинска усмивка. Далеч не я виждаше за първи път. Точно усети как червенокосия си бе наумил да му избяга и да спи в другата стая, но ръцете му възпряха този порив. След като бе усетил възбудата на Дже Мин, нямаше как да не се погрижи за него. – Отпусни се, Дже. Няма да ти вадя бъбрек. – пошегува се за първи път от много време с цел да предразположи другия поне за малко да забрави смущението си. Пръстите му ловко, но нежно се плъзнаха надолу по нагорещеното тяло и достигнаха до видимата подутина на панталонките. Когато си позволи да ги смъкне надолу и си проправи път под памучните боксерки, погледът му за миг се премрежи и от устните му се откъсна спонтанна тиха въздишка. Сладкият му дъх пробяга по парещите бузи на Дже Мин, който прехапа устни в мрака. След кратките масажиращи движения, които упражни Шин, за миг отдели пръсти колкото да ги навлажни обилно, за да се плъзгат по-плавно по мъжеството на червенокосия и да му доставят максимална възбуда. Шин от опит знаеше колко некомфортно нещо бе да не можеш да се освободиш от оковите на ерекцията. За първи път виждаше Дже в своето безпомощно положение, но нямаше да го остави да страда, един добър любовник не би го допуснал.
Забързваше движенията си постепенно и умерено, докато не уцели точния такт, който Дже инстинктивно му подсказа да задържи. Усети как се вкопчи в него и чу запъхтяния му дъх. Беше някак различен от всичко досега. Държанието му крещеше, че го иска. Поне в този момент нямаше капка съпротива, липсваше и онази свян, която винаги прикриваше първичните му желания.  Сега бе точно този Дже Мин от съня си преди минути. Изцяло потънал в удоволствието, което му бе подарено.
Шин все повече осъзнаваше какво бе изпуснал, оставяйки се да бъде воден от егоизма си. Истина беше, че не бе бил добър стопанин, а трябваше. Харесваше му да завладява нови територии, а тази нощ определено пробуди една нова страна на Дже Мин. И дори червенокосият да опиташе да я скрие отново, Шин щеше да знае, че тя е някъде там.
Когато невъздържания стон на Дже Мин заехтя като песен в ушите му, той отдели пръсти и задоволно се взря в топлата бяла течност по тях, която проблясваше като кристален прашец на слабата лунна светлина.
-  Добро момче! – прошепна му Шин, все още чувайки светкавичните удари на сърцето му.
Реши, че по някакъв начин трябва да възнагради малкото си чихуа за послушанието. Разбира се, бързо и припомни как би му отвърнал той, ако го попита какво иска да правят заедно. Можеше да очаква само отговор като „нищо“ или „няма значение“, така че отново трябвашe да го измисли сам. Не че искаше да си налага волята, но какво да се прави. Дълбоко в себе си знаеше, че онова копеле Хон Тао е прав и Дже заслужаваше повече. Но дори това бе нещо, което единствено Шин Юн можеше да му даде.
- Искаш ли да отидем някъде утре? На някое... самотно местенце, където няма да има никой друг, освен нас двамата.

Jae Min написа:Беше му малко трудно да асимилира какво точно се случи. В един момент онзи проклет сън го издаде, а в следващия не можеше да се отдръпне от Шин. Дали вече беше стигнал толкова ниско, че всъщност вече сам се издаваше, дори когато не искаше. Че всъщност мислите му не са толкова непорочни и чисти, за колкото всеки си мисли, че Дже притежава. Та той беше като ангелчето, което да е пълната противоположност на Шин и да го стабилизира. Уви истината бе, че сигурно е по-пропаднал в ада и от чернокосия – лъжеше, мамеше и манипулираше самия себе си, че не иска да прави нищо с Шин, за да не е наранен, когато сам си търси боя.
Леко настръхна когато Шин се опита да се пошегува, защото звездите и луната са му свидетели – това не предвещаваше нищо добро. А още повече, когато ръката на чернокосия започна да скита по него. Но когато го докосна до онова място се почувства истински безпомощен и неспособен да го разкара от себе си.
Вечно се предупреждаваше, но просто не осъзнаваше цялата сериозност на положението си спрямо чувствата си към Шин. Знаеше, че може да му се сърди с дни, но само едно докосване беше нужно, за да му падне в краката. Пък може би досега не разбираше колко много се нуждаеше от него.
Всичко в тази ситуация е извън логиката, напълно неразбираемо и изкривено. Искаше да се съпротивлява до последния си дъх, но искаше и да го съблече точно тук и сега, на дивана. Да го целува, докато се тласкаше в него, и да крещи името му в екстаз.
Желаеше го.
Инстинктивно.
Примитивно.
Неконтролируемо.
Усещаше ръката на Шин върху себе си, а усещанията ставаха все по-силни и по-силни. Не можеше иначе. Стори му се прекалено хубаво, а да не изстиска всяка капка удоволствие, но когато рязко спря, Дже зяпна от изумление. Първата мисъл, която му дойде бе толкова откачена, че не можеше дори да я изрече: „Не спирай. Искам пак така.“. Това сигурно беше най-безсрамната мисъл досега и честно ако Шин не се бе върнал към старото си занимание, Дже сигурно щеше да му се моли да продължи.
Откликваше на всяко движение, което Шин правеше с ръка и чак сега разбра факта. Че всъщност чернокосия го ужасяваше. Беше го страх от него, от това, което може да му направи и да го накара да изпита само с един поглед. А този страх и чакането явно увеличаваха всяко усещане на n-та степен. Страхът от всичко, което може да му се случи ако пак се впусне в урагана наречен Шин му действаше като резонанс и явно беше нужда само едно докосване, че да почне да издава тихи стонове. Просто през цялото време го накара да се разтапя в ръцете му и да го гледа в тези черни, като въглени очи.
Вълната която последва не много по-късно се разби из цялото му тяло като циклон. Необоздан. Див. Неопитомен. Опита се да заглуши стона, но не се получи. Всяка капка здрав разум беше напуснала тялото, а той просто застина върху Шин и не знаеше какво да прави - и това само от нещо такова ... явно в повече му идваше това да стои далеч от чернокосия. Бавно се опомни и … осъзна, че няма куража дори да го погледна. Гледаше ръката му и собствения си срам, накрая се предаде. Просто стоеше свит върху Шин, а очите му гледаха в тъмната част на дивана, попивайки аромата на чернокосия, а сърцето му биеше като лудо в гръдния кош. Едно обаче беше сигурно! Спокойно можеше да заяви, че съм е състояние да го удуши с голи ръце. И в същото време го желаеш повече, от който и да е човек в живота си. Защото колкото и да не си признава е имало моменти, да, имало е моменти, когато странни мисли са се появявали за хора, които не са били Шин, но само една мисъл за чернокосия и всички умира. Остава само лек страх, че ако реши да ходи при друг може и да се прости после с живота си.
След секунди започна да се размърдва и най-накрая погледна Шин с насълзени очи. Не искаше никой, никога да го вижда така. Уязвим и нуждаещ се от нещо, а сега … и двете неща се появиха като по команда едно след друго. Бавно покри очите си с ръка и като усети ръката на Шин да го пипа по лицето се дръпна и почна да трепери.
- Защо? – зададе неясен въпрос, а гласът му трепереше и беше леко по-дрезгав от нормалното – Защо го направи? Това е моята работа. Аз съм трябва този, който да прави такива неща на теб. Не ти на мен. Нали винаги сме си били така. Защо промени правилата?
От нищото просто се изправи и за секунда избяга от мястото засрамен повече от всякога. Влезе в стаята си и започна да рови из гардероба. Набързо смени дрехите си и се навлече, като че навън е -50 градуса, а той ще излиза да се среща челно със снежна буря. Накрая се върна при Шин с един пакет салфетки. Настани се на земята и му подаде пакета, а после се сви на мястото си и се помоли да може Шин да изтрие това от съзнанието си дето видя днес, че все пак това може би е най-срамния момент на Дже досега.
- Да. Искам да отидем някъде, но не променяй повече правилата. – каза изведнъж Дже – Ти си собственика, а аз съм собствеността. Собственикът не трябва да се грижи за собствеността си. – накрая просто се сви още повече на земята и прегърна коленете си, като заприлича на червеникава топка – Аз съм мазохист, Шин, мазохист, който има нужда да бъде контролиран и наказван от теб, не награждаван.

Park Shin Yoon написа:Въздъхна. Какво щеше да прави този свой непоправимо сладък мазохист? И защо винаги прекаляваше с мисленето над тези неща. Над тях не биваше да се мисли. Тези мигове бяха като модерните картини– не ще можеш да им се насладиш, докато опитваш да ги разбереш.
- Имам много просто решение на този твой проблем, Сънг Дже Мин. – каза с издържан професионален тон, но в очите му се четеше нова веселяшка искра. Подпря се на лакътя си както бе на ръба на дивана и се приведе към парещото лице на Дже. Можеше да се закълне, че от него сякаш направо излизаше пушек. Всичката тази кръв, насъбрала се в главата му, сигурно вече кипеше като водна пара.
- Приеми го като нов вид наказание, защото аз казвам, че беше точно това! – увери го с леко дрезгавия си шепот, повдигайки брадичката му. Ето, дори в момента, карайки го да срещне погледа му, пак един вид го измъчваше и подчиняваше на волята си. И за двамата ролите на доминант и подчинен си бяха ежедневие, сякаш бяха родени за тях. Но всъщност беше Шин този, който постави веднъж правилата на играта. И тъй като той господстваше над всичко това, винаги можеше да си ги променя какво му скимне. Защо пък не? Трябваше само да се постарае другият път Дже Мин да не усети промяната като такава. Сам си го просеше, отлично знаеше как му влияеха неща, започващи с „не прави това“. Не беше трудно да предизвикаш звяра, но в случая на червенокосия това всеки божи път се случваше неволно.
Погледаха се мълчаливо още няколко секунди и Шин си смъкна задника долу на пода до Дже. Облегна глава на неудобния ръб на дивана, но това положение му се стори по-удобно от всичко досега. Почувства онзи простичкия уют от едно време. Когато му трябваше ей толкова малко, за да е щастлив и доволен. Когато двамата седяха на голия хладен под в сиропиталището и си разправяха онези глупави страшни истории, четяха оръфани комикси и хрупаха нещо свито от стаята на директора.
- Хей.. Помниш ли онази ужасна история за призрака от езерото, която ти разказвах. За онази луда, дето е живяла в изоставената къща до сиропиталището ни и дето е убила цялото си семейство, а накрая се удавила в езерото.. И аз го бях чул отнякъде, но знаех, че са пълни измислици. И все пак ти не се престраши да поплуваш с мен в езерото. Упорито си стоеше на брега и събираше някакви камъчета. На мен ми се струваха еднакви, но ти не се отказваше, докато не видя разликата... – засмя се тихо и поклати глава. - Да му се не види, и досега се спомням как изглеждаше всяко едно камъче.
Да, не можеше да повярва, че помни всичко това. Помнеше нюансите им. Едни светли като деня, други тъмни нощта. Някои проблясваха в малките му шепи, други -не. Помнеше и че си беше харесал едно такова на вид безформено и напукано, но на допир изненадващо гладко. То блестеше само като го врътнеш под определен ъгъл срещу слънцето. Дже Мин му го беше подарил и Шин Юн го носеше винаги със себе си. Когато се бе събудил от дългия си „сън“ в онази болница, едно от местата, на които го потърси, бе същото това езеро. Тогава хвърли камъчето във водата и си пожела двамата да се срещнат отново. Е, очевидно се беше сбъднало. А дори не беше някой кладенец на желанията.
Странно облекчение се изписа на лицето му, докато с Дже си припомняха онези времена. Вече не го болеше да се сеща. Сърцето не го стягаш в гърдите, докато се разхождаше из така бистрите далечни спомени. Вече бе осъзнал, че трябва да продължи напред, а може би тази крачка бе направена. Нещо повече. Осъзна, че не може, а и не иска да връща нещата по старо му. Миналото си беше минало, но то все пак за него беше скъпо. Бяха му скъпи моментите, прекарани с този човек. Всичките. Затова ги помнеше с тези наситени детайли. Не защото имаше слонска памет. Не искаше да губи и един миг, прекаран с този глупчо, никога. Радваше се, че най-сетне не го боли да си припомня. Че най-сетне си говореха толкова дълго. По някое време Шин усети рошавата глава на Дже да тупка върху рамото му. С охота пое цялаха му тежест в ръце и го пренесе в леглото му. И за протокола тъмнокосият заспа без никакви задни мисли, обвил ръце около малкия си мазохист. В съня му се стори като плюшено мече и като се събуди на сутринта другия едва дишаше в прегръдката му.
***
Сутрешният душ и кафето му дойдоха като върховно начало на деня. Първо с облекчение установи, че по тялото му не бяха останали следи от онези шибана вечер, която не искаше да си спомня. Второ, докато сърбаше черната напитка за събуждане, откри точното място, на което щяха да отидат днес с червенокосия. Той си знаеше, че щеше да е замъкнат някъде дори да бе отказал, но все пак съгласието му допълнително мотивира Шин и необичайния му позитивизъм лъхаше от него като парфюм.
Разбира се, не беше казал на Дже къде отиват. По пътя само се подсмихваше вяло и си тананикаше една грешно запомнена мелодия. Имаше едночасов период, през който не бе убеден дали ще намерят точното място, но изненадващо джипиесът на колата не го подведе съвсем. Бяха стигнали до самотното езерце, обградено от скали от едната страна и равна зелена полянка от другата. Малки, но величествени струи вода се прокрадваха между скалите и се вливаха една в друга, образувайки магическа мрежа. Нямаше жива душа. Всъщност цялата тази местност бе необитаема. Близкото селище бе било разрушено след голямо земетресение и оттогава никой не живееше и минаваше наблизо. Беше си чиста щастлива случайност, че Шин попадна на това местенце след щателното търсене на картата.
Нямаше представа дали другия беше приготвил нещо, но лично Шин не носеше нищо със себе си. Бе прекалено въодушевен за едно такова истинско съвместно бягство с Дже, не че му и трябваше друго. Съблече тениската си, докато сияещите му очи все още попиваха гледката наоколо. За миг се замисли дали да попита червенокосия ще влезе ли с него във водата, но реши да му отнеме правото на глас. Така бе най-забавно. Нали се бе оплакал от липсата на наказания? Кой ли бе първият човек, изрекъл някога изрекъл „Внимавай какво си пожелаваш!“?
Със светкавично бърз спринт тъмнокосия премина през Дже, улови го около кръста и го задържа във въздуха толкова, колкото да го метне в приканващата прозрачна вода. Беше наистина толкова бистра, че той със задоволство успя да види физиономията на другия преди да се покаже на повърхността. Шин Юн на свой ред се ухили като хлапе и скочи в езерото със заплашителна засилка. Скалите го приканваха да се пробва и оттам по-късно. Може би звучеше нелепо, но най-сетне се чувстваше свободен. И най-сетне съществуваше в мир със себе си, дори да не можеше да е вечно.
- Добре ли си, Дже? Ядосан ли си? – запита го, щом стигна до него, но доволната му провокативна усмивчица не напускаше пиедестала си.

Jae Min написа:Гледаше невярващо езерото и се чудеше с какво заслужи това. Беше послушен. Беше направо пример за послушание. Не се оплакваше от сутринта та чак до сега. Не мрънкаше. Не дразнеше Шин. Дори реши да събере и за него дрехи, които явно стояха в апартамента му, ако не дай си боже чернокосия реши пък да остане при него .. или да не го напуска. Дори си направи труда да преглътне снощния си срам и да го гледа в очите като размениха точно петте думи за деня.
Не го дразни и в колата. Не питаше къде отиват. Не сменяше радиото. Не си тананикаше нещо, което да е изникнало в главата му. Не се шегуваше. Не го докосваше. Не правеше нищо, с което да провокира Шин. Та защо, мамка му, се озова на място като това?
Сега е момента да се спомене, че Дже имаше ужас не само от Шин, който му е ядосан ми и от още едно много просто нещо. Страх, който се появи когато беше малък и слушаше на чернокосия глупавите истории. От тогава, та досега, Дже не смее да влезе в нещо, което не представляваше ваната! А именно езеро, океан, море и общо взето воден басейн, който е по-дълбок от 50 сантиметра. Не че и във ваната не може да отскочи някой дух, но все пак … тук имаше по-голяма вероятност да се появи някое чудовище и да го изяде.
И колкото малоумно да звучеше всичко това … за Дже си беше реално всичко това, нищо че единственото чудовище, от което трябва да се страхува са самите  хора.
Бавно и несигурно излезе от колата и докато Шин си правеше там нещо, червенокосия се огледа за къща, имот, барака, каравана, палатка или нещо такова. Убежище, в което да се скрие и в същото време да покаже на Шин, че са заедно на място без хора, без да бяга. Само дето такова нямаше. Нямаше нищо в полезрението му, което да служи за бункер, освен колата. Затова се врътна и понечи да влезе там, когато усети ръката на Шин около кръста си.
Така преди да е възразил беше вдигнат от земята. Даже видя приближаващата се вода и паник атака го обзе. Почна да вика и да се опитва да се отскубне от Шин … ама не стана. И както предполагаше, озова се във водата, а паник атаката се засили ужасяващо много. Така Дже се оказа блъскащ по водата, която едвам, едвам го покриваше целия, при това в седнало положение. Блъскаше и се опитваше да си поеме въздух.
Чак когато осъзна, че не се дави спря. Остана скован във водата, а в главата му пак почнаха да минавах хиляди нови мисли. Преди всичко щеше да напълнее. Да стане толкова тежък, че да не може да го разнася Шин както си иска. Втората му задача е да направи договор, в който да поставя под въпрос всички такива изцепки като напълно забранени. Щеше да го даде на Шин да го подпише и щеше да има следната клауза „Срещу пълно подчинение долуподписания се съгласява да не ходи на места, които са в близост на минимум 10 километра от воден басейн. При неспазване на точката долуподписания ще се лиши от правото си да доближава подчинения за три дена.“. Да. Щеше да направи такъв договор от поне 50 страници и да му ги даде под претекст, че е предбрачен договор.
- Добре ли си, Дже? Ядосан ли си? – чу да идва от Шин, с което го изкара от транса. Капките, които падаха от косата му правеха гледката на човека, който искаше да убие на място, размазана. Дже се изправи бавно, но понеже паниката от падането във водата и един хлъзгав камък, се стовари пак в тая смъртоносна течност. Втори опит и най-накрая стигна до Шин, като просто му заби един в лицето.
- Не. – каза чисто и просто като отговор и на двата му въпроса и се изниза от водата. Сетне се просна на земята и се опита да успокои биещото като на кон спринтьор сърце. Леко размърда ръката, с която фрасна Шин и усети, че го боли. Погледна я и само въздъхна като видя, че се е зачервила. Явно все пак има проклятие на бялата кожа – дори най-малкия удар да си личи повече на теб, отколкото на другия. Но не можеше да мисли за това сега. Постави ръката на лицето си, колкото да го скрие от слънцето и се помоли да не вземе да изгори, че само това оставаше.
Изведнъж нещо му закри светлината и когато свали ръката си видя Шин над себе си с някаква абсурдно хлапашка усмивка. Това май още повече го подразни, че той тука е на прага на умирачката, а чернокосия си вее оная работа при плуването с рибките, че дори не усети кога му фрасна и един от корема. Само дето не сметна, че както беше над него .. така и ще си остане след удара.
- Махни се от мен, шибаняк. – кресна и за пръв път псуваше по Шин, а лицето му стана като цвета на косата му – Върви си го начукай в шибаната вода и да не съм те видял поне още три часа. Едвам дишам заради теб, копеле проклето.

Park Shin Yoon написа: Страх. Сигнал за опасност, сигнал, че нещо не е или няма да е наред. Най-простичко казано. Само дето това понятие си беше доста по-комплексно. Като начало имаше много видове страх. Човек се страхуваше от разни предмети и явления, често много произволни, още по-често без основателна причина. Тук всичко опираше до психиката – я някой плашещ факт, я някое-друго кофти изживяване. В социален аспект пък разнообразието беше още по-голямо. Страх някой да те нарани, или ти да не нараниш някой. Страх да бъдеш използва ни излъган, отхвърлен и отлъчен, въобще списъкът беше безкраен. Затова и връзките между хората никога не бяха нещо лесно и просто. Особено когато границата между омразата и любовта съвсем изтънее.
Пак Шин Юн с години се беше разкъсвал между тези две чувства, години наред стоеше на границата и все нещо го спираше да избере. Накрая отказа да избира, защото нямаше нужда. Защото отдавна бе наясно дали обичта или омразата му към Сънг Дже Мин беше истинска. Беше глупаво, но донякъде нужно зло всичко това, което причини и на двамата. И макар да бе безсмислено да съжалява за минали неща, не можеше да отрече. Искаше му се да си бе спестил голяма част от глупостите. Искаше му се да беше поставил картите на масата още в самото начало. Искаше му се да знае още тогава, че Дже не беше толкова виновен, колкото му се искаше. Ако беше, всичко би се случило съвсем различно. Но той бе най-крехкото и чисто същество в живота му. Каквото и да правеше, Шин винаги щеше да изглежда като подъл тиранин, заграбил цялата любов на другия и подлагащ го на мъчения от всякакъв вид. Те двамата нямаше как да бъдат нормална двойка, дори Красавицата и звяра бяха по-стандартни.
Колкото и странно да беше, срещата им протичаше като по вода. И като споменахме вода, кой би повярвал, че Шин бе избрал да доведе другия точно на езеро? Той го познаваше и още снощи си спомни големия му ужас от водните басейни. Замисли се, че и това бе по негова вина. Ако като малък Шин Юн постоянно не му пълнеше главата с ужасните истории за призраци, обитаващи езерата, сега нямаше да го е страх, нали? Почувства се длъжен да направи нещо. Разбира се, излишно бе да се споменава колко зле беше точно Шин в помагането на някой да преодолее страховете си. Въобще в общуването като цяло, но това си оглавяваше списъка. По-вероятно беше след намесата му у Дже да се породи допълнителен страх, отколкото нещо да потръгне в положителна посока.
Реакцията му да излезе вбесен от водата не го изненада. Може би не очакваше да се ядоса чак толкова, но юмрукът в стомаха, който другия му поради, го накара да си падне на задника и да се замисли. Беше си с правото. Целта на Шин далеч не бе да го стресира повече, но всъщност направи именно това. Провали се с гръм и трясък, както винаги. Сега изглеждаше като задник, който се бъзика на чужд гръб. Не че не си беше задник, но сега не такава беше идеята на упражнението.
- Прав си, копеле съм. – внезапното му съгласие привлече вниманието на червенокосия. Опита да запази сериозността си и донякъде му се получи. Изправи се до клекнало положение, привеждайки се към Дже с безстрашен поглед. Днес малкото му чихуа очевидно беше във форма, само дето трябваше да се постарае повече, ако иска да го нокаутира. - За да те оставя на мира, ще трябва да ме пребиеш до смърт, иначе няма да те оставя да ми се цупиш тук цял ден. – прокара ръка през мократа си коса и продължи решително. – Виж, знам, че си като малко плашливо животинче, което първо трябва да свикне със средата и прочие, та не започнах добре, но нека опитаме пак. Сам видя, че проклетата вода дори не е дълбока. А ако някой призрак опита да те докопа, ще се разправя с мен! - изправи се отново на крака и след като изтупа натъртения си задник се приведе отново, подавайки ръка към Дже Мин. – Хайде, Дже, довери ми се! Ако просто влезеш с мен за малко... Ако се изправиш срещу страха си, аз също ще мога да се изправя пред своя. – промълви накрая, без да отделя поглед от него. Наистина говееше сериозно. Наясно бе, че вероятно го пришпорва, но Дже без друго никога не бе готов за нищо, така че не му оставяше голям избор. А сега това бе наистина важно за него. – Но ако не дойдеш с мен сега, няма да разбереш какъв е. – добави, отброявайки последните десет секунди, в които щеше да задържи ръката си протегната в очакване на отговор. Това му беше нужно, но не беше поредния каприз. Ако другия откажеше да му се довери сега, то значи нещата между тях бяха обречени. Никога нямаше да си вярват и нямаше да направят онази крачка напред, която би ги задържала заедно.