You are you are, my favorite medicine~

Seung Jae Min написа:Най-накрая успя да си върне мисловните процеси в главата. Успя някак си да възобнови базата данни, макар и с доста грешки в тях. Имаше чувството, че съдбата толкова яко се гъбарка с него, че просто нямаше накъде повече. А и честно, какъв беше шанса шефчето да се окаже точно първата му любов. Ебаси ти му майтапа. Ако имаше как би си разбил главата в стената, но в този случай всички щяха да го гледат все едно е изперкал. То малко му остана и това да стане. Просто Пак Шин Юн имаше невероятната способност да буди всичките приятни и неприятни емоции в Дже. Отдавна се беше превърнал във фитилчето, което го караше да се задвижи. В искрата, която запалваше мотора на сърцето му.
Чу името си и се обърна. Секретарката на Шин изглеждаше леко стресната и изплашена. Ооо вярно! Гнева на Шин се събуждаше само когато Дже бягаше, макар че тая целувка и изобщо появата му дойде като гръм от ясно небе. Все едно го зашлеви с мокър парцал в тоя момент, а Дже като пълен идиот падна в ръчичките му. Толкова тренировки по контрол над емоциите беше претърпял. Толкова нещо беше издържал, а сега просто с един жест всичко отиде на пух и прах.

Обърна се и тъкмо да понечи да си тръгне когато момичето го помоли да влезе. Замисли се. Май не му се искаше много да ходи. Последния път когато беше насаме с Шин той ясно си го помоли да замине за друг континент. А сега буквално разхлопа сърцето му. Вдигна ръката си до устните си и продължи да мисли. Някак си лампичката за опасност се задейства. Започна да премигва в главата му, съзнанието му. Но от друга страна съжали секретарката. Е нямаше какво друго да се прави освен да се върне.

-Трябваше да останеш и да ме изслушаш, Сънг Дже Мин. Седни. – буквално изтръпна като чу името си. Послушно като ученик прекоси офиса. Свали сакото си и го сложи на облегалката на канапето. Настани се меката мебел и почна да си оправя маншетите, копчетата и общо все да се занимава с нещо, което да го изтръгне от мислите му за това пред него. Погледна Шин, който явно се отнесе в мислите си. Май този проблем и двамата го имаха. Привлече вниманието му и после съжали за това. Започна да чете папката, която му беше дал. Направо настръхна. Че кога имаше времето да се занимава с него? Самата идея, че го е проучил го плашеше. Кой знае какви неща можеха да се появят? Особено ако хакерите от Интерпол не бяха прикрили повечето му изцепки.

Продължи да слуша шефа си и колкото повечето чуваше, толкова повече откриваше, че май беше спипан. Гледаше към листата пред себе си докато грубо не бяха затворени от Шин. Това го накара да погледне към шефа си и да стигне до извода, че е тотално прецакан, или може би просто Юн беше толкова свободясал, че да сe рови из архивите на видеокамерите. Във всеки случай усети как започва да му става горещо. Имаше чувството, че почват да го печат на бавен огън. Хвана дразнещата вратовръзка и леко я разхлаби докато слушаше Шин

Изтръпна при следващите му думи. Личен асистент? Да го държи под око? Да бе. Беше сто процена сигурен, че това си е чисто извинение да го залепи за себе си. Като досаден чирак. Погледна по посока бюрото и само въздъхна. Сложи ръката си на слепоочието и затвори очи. Всичко му идваше в повечко, определено в повечко. Сигурно ако беше някой друг досега да го е разстрелял на място, но бог знае колко усилия му трябваше, за да не се развика. А и как изобщо му хрумна, че иска да му е личен асистент? Както трябваше да прави? Да му помага да става от леглото и да си подписва документите ли? Ама и Шин беше един.

Следващите думи бяха направо черешката на тортата. Искаше и да му носи документите, сякаш беше доставчик на пица. В дома му? Че това беше все едно да влезе в бърлогата на звяра. Е и с това можеше да се примири. Все пак избора не беше голям. Или да си живее спокойно, надзираван от Шин, или да търпи крещенето на всички от Интерпол. Не че беше виновен затова, че Шин изведнъж реши да се появи в същата компания, където работи Дже. То нали това съдбата го решава. Поне виждаше интересен изход от положението. Ако имаше нещо останало от Шин Юн преди две години можеше и да се сработят.

Хвана химикалката и започна да се чуди дали още сега да попита или първо трябваше да се посъветва с щаба. Все пак нали му бяха началници и преди всичко негови клиенти. Макар че отдавна спря да го вълнува тяхното мнение. Само банда гадини се бяха събрали там. За жалост, или радост, нямаше много време преди да усети ръцете на Шин по косата си, а след това и леката болка във врата си при целувката. Това тотално разхлопа и малкото здрава мисъл в главата му, което беше и причината изобщо да не му трябва да обмисля нещата в папката.
Шин се отдалечи и още преди да е излязъл от офиса беше ударен с химикала. Дже се изправи и прекоси помещението. Сложи ръката си на вратата, така че да я затвори. Прегърна го в гръб и му подаде документите на страницата където беше подписа му. Притисна се по-плътно до Шин и скри лицето си в гърба му. Не трябваше да се споменава колко го беше срам в момента.
-Пазих дистанция защото се срамувам от хората, от себе си и от теб. – заговори, но беше малко плах в изречените думи. - Не исках да ти навличам проблеми, макар да не ми се получи особено добре. И се дърпах най-вече защото се плашех .. не .. плаша от факта, че когато си около мен изключвам. – вдигна ръцете си и ги стисна в юмручета докато усещаше как лицето му цялото става червено като домат. - Може ли .. за момент .. да останем така? – попита с по-тих гласчец и от тревата и затвори очи както си бяха така. Просто няколко мига на спокойствие, толкова му трябваха.

Park Shin Yoon. написа:
Изруга тихо, когато химикалката уцели главата му. Първата му ответна реакция бе да разтрие скалпа си. Преди до последва следващата стъпка, търсене на виновника, той взе, че сам си се предаде. И то преди да е успях да се ядоса. Преди през ума му да са преминали мисли за убийството му. Не разбираше как успява. Само той единствен можеше това. Да го кара да го мрази и да му се дразни, но да е неспособен да мисли задълго върху това. Почувства малката главица на Дже, опряна в гърба му. Топлината веднага го обля като че се бе приближил до горяща камина. Като че влезе в сауна. Бе прекалено горещо, искаше да се разсъблече, защото се задушаваше. Но същевременно с това бе приятно и уютно, бе отпускащо. Близостта на другия винаги бе пораждала противоречиви усещания у него. Винаги. И навярно точно това бе причината само мисълта за името му да го влудява, да го изкарва извън релси. Сякаш ставаше друг човек. Губеше контрол над всичко. Може би трябваше да благодари на всевишния, че го бе дарил с таланта умело да прикрива слабите си места, или дори да ги използва в своя полза.И все пак това не бе достатъчно. Живото доказателство бе онова синьо йо-йо, което зееше от счупеното стъкло на шкафа.
Помижа в продължение на няколко секунди, опитвайки всячески да се овладее. Не искаше да направи нещо, за което после не стига, че нямаше да съжалява, но и щеше да съсипе плановете му. Още преди да се качи на самолета за Токио, се беше зарекъл, че щеше да отвори нова страница. Този път нямаше да оставя юздите на емоциите си, не можеше да си позволи подобен лукс, особено на настоящата си позиция.

Вдиша дълбоко, поемайки ръцете на Дже в своите. Завъртя се, че да се намери с лице към него.
- Дже Мин-а... – изрече името му по онзи специален начин, по който изричаше само тези две срички, само към този единствен човек. Пръстите му се плъзнаха по чуждото тяло, спирайки се на талията му. Обхвана тънкото му кръстче с цяла длан и го притегли възможно най-близо, заставайки го да вдигне поглед и да срещне неговия. Очите на Дже все така шареха неспокойно на нивото на торса му, а бузите му горяха, обагрени в червено. – Дже Мин-а... – произрече отново. Устните му се разтеглиха в малка топла усмивка. В очите му обаче се бяха зародили съвсем различни искри, които издайнически проблясваха в шоколадовите ириси. Изгаряше от желание да го направи свой отново. Още тук и сега. Да го почувства като част от себе си. Да остави изгарящи следи по цялото му същество. Да го накара да изстене името му.

- Дже Мин-а. – потрети и този път си спечели любопитния въпросителен поглед на другия. Усмихна се и освободи талията му, сетне обви с ръце зачервеното му лице. Преповтаряше си сладкото му признание, за да прогони мислите, замъгляващи трезвата му преценка. Не беше лесно. Не и когато се намираше така близо. Пое топлината от бузите на Дже, все тъй безмълвно, сякаш не бързаше заникъде, сякаш двамата разполагаха с вечността. – Нищо. – каза простичко накрая. – Просто исках да кажа името ти.
Продължи да го съзерцава, любувайки се на реакциите му. Кръвта отново изпълни лицето му, топлината в страните му се засили. Можеше да почувства бушуващата кръв под млечнобялата кожа, която като че не можеше да си намери място. Трябваше да признае, че бе изненадан. Не бе очаквал подобен развой на събитията, в който Дже се предава без бой. Шин сне ръце, след което се наведе на вдигне папката с договора на Дже, която му се наложи да изпусне преди малко, както и химикала, с който беше замерен преди това. Все пак и на двете неща не им беше там мястото, нали? Не дай си боже някой да се спъне в нещо такова. В офиса на шеф Пак такива работи бяха недопустими.

- Ела. – рече кратко, отправяйки се към новото бюро, завещано за Дже. Нещо му бягаха дългите изречения или по-скоро го беше страх да не си забрави мисълта по средата, да не изстреля нещо малоумно и нелогично, и въобще всяко нещо, което би могло да разруши перфектния старт, с който започна. Иронията обаче се криеше в следващото прозрение. Май предпочиташе да все пак да има известно разстояние между него и Дже. Така бе по-безопасно и за двамата. Шин знаеше, че щеше да го има. В подходящия момент, на подходящото място. Тази мисъл го успокояваше, но онези греховни устни на сантиметри от неговите и онази тънка и стройна фигура пред него, сякаш му шепнеха да прескочи границата, да захвърли разума си. Четяха му приказка за греха и подробно описваха с изкушаващи рими колко е сладък неговия плод.
Леко изтръска глава, подпирайки се с ръце върху дървената мебел. Посочи на Дже въртящия се стол зад лъскавото бюро. Той послушно се настани на него. Навярно това беше в негова помощ. Не му се налагаше да пази равновесието си задълго.
- Ето какви ще са главните ти задължения. – отново премина на делова вълна, защото в този миг можеше да играе само тази си роля безпогрешно. Осъзна, че смесването на личен живот с работата, беше наистина като да си играеш с огъня. Нещо никак лесно. Започваше да се чуди как се справяха всички онези секретарки по азиатските драми. Нали в повечето случаи хлътваха по шефовете си и обратното. Мда, ами шефовете? Да не бяха минавали специални курсове по „как да се държа като тотален задник с всички, дори с любовта на живота си“. Може би трябваше да се поразрови за такива, вместо да си губи времето с ония глупави курсове по самоконтрол. „Факт е, че никой не може да се ядосва някому, докато си играе с йо-йо.“ Бабините ти трънкини. Че то и Шин щеше да ръководи по-добре тия курсове от тая загубена патка. Тц, хората си пилееха парите на вятъра. Освен ако не бяха принудени от някого да ходят на такива сеанси, какъвто бе и случаят на Шин Юн.

- Ще ще грижиш само важните обаждания да бъдат препращани до мен, независимо дали съм в офиса, или у дома. – започна да изрежда, очевидно започвайки първо от каквото му хрумне. Не че задълженията му не бяха описани в договора, просто  Шин не вярваше другия да и ме обърнал голямо внимание. Тъкмо щеше да премине към следващото, когато телефонът иззвъня. Шин Юн се приведе напред, за да потвърди видяния номер, изписан на дисплея.

- Виждаш ли този номер? – каза напълно реторично, сочейки с показалец към звънящия телефон на бюрото. – Запомни го добре, ако искаш си го и запиши, защото той НЕ е сред важните обаждания и не искам да ме свързваш с него. Ясно? – надена гримаса на облекчение, когато Дже му кимна и затвори на въпросния номер, че да може досадното звънкане да престане. Уви, надали щеше да има край. Шин погледна към часовника си. Винаги се почваше по това време, след часовете за маникюр и фризьор. Годеницата му не спираше да го обсипва с досадни обаждания, само, за да му задава безсмислени и глупави въпроси като „Как си? Мислиш ли за мен?“.  Шин винаги игнорираше обажданията ѝ, защото не му беше интересно. Поне когато се видеха на живо, можеше да я дразни и унижава, да види нелепата ѝ реакция и да продължи с нещо друго, което ще му оправи деня. Пред чичо ѝ обаче играеше така безупречно ролята си на влюбен млад мъж, че навярно Хьо Рин също бе повярвала, че той все пак я харесва поне мъничко. Трябваше да ѝ признае, че на нея освен ролята на упорит като магаре преследвач, друга не ѝ отиваше. В това число и тази на бъдеща годеница. Уви, трябваше да се опари доста, за да получи това прозрение.

- Докъде бях? – запита, размахвайки пръсти в опит да си припомни мисълта, която бе изпуснал.  – А, да, задълженията. Ще ти кажа останалите по път, че времето напредва. Да вървим.- прекоси бързо голямото помещение и отиде до президентското си бюро. Грабна черното сако, което досега красеше стола, сетне го наметна на гърба си и отново погледна Дже, който не помръдваше. Питащият му поглед и въпросът „Къде  отиваме, нали сме на работа?“ го подсети, че не му бе изяснил най-същественото.
- Още вчера заръчах на предишния секретар да препрати всичката документация до моя адрес, защото ще работя вкъщи през идните четири седмици. Не си падам много по офисите. – обясни набързо, оправяйки яката си. – Ето защо се налага да се прехвърлим там още сега. – добави, отправяйки се отново към Дже Мин. Май идеята да започне моментално с новата си позиция, не го караше да лети в облаците, но пък щеше да се прежали. Шин знаеше, че предпочиташе да пази в тайна истинската цел, заради която бе в тази компания. И уважи това негово решение. Но всяко нещо си се заплащаше с определена цена.
Замъкна го към колата си, отваряйки му кавалерски предната врата, до шофьорското място. Този тип жестове към Дже бяха напълно несъзнателни, на пръв поглед маловажни. Но бяха все неща, които никога не би се трогнал да направи за Ким Хьо Рин. Освен, ако чичо ѝ не ги наблюдаваше от някъде.

- Дже Мин-а, гладен ли си? – попита, когато излязоха на главния път. Предупредителното червено накара Шин да спре, при което срещна умълчания поглед на Дже. Странно, но сега не можеше да разбере какво си мисли. След онези думи, онези негови признания, се бе почувствал искрено объркан, без да знае причината за това. В главата му бе настанала главоблъсканица. Вече не бе убеден, че знае какво иска Дже Мин. Това момче винаги бе представлявал една енигма за него, но сега се питаше едно. Дали дръзките му действия бяха развързали езика му, или просто си бе измислил тези думи, от страх да не изпита гнева му. Бе наясно с актьорските му заложби, Дже винаги бе имал елемента на изненадата като свое оръжие, защото реакциите му в повечето случаи представляваха обратното на онова, което си предвиждал. В онзи миг умело успя да обърка съзнанието на Шин. Така и не намери никакви подходящи думи, с които да му отвърне. Не знаеше дори дали бяха нужни такива.
– Като стигнем, ще сготвя нещо набързо. Какво ти се яде, кажи. – добави малко след първия си въпрос. Прозвуча точно като някой внимателен и загрижен съпруг, който искаше да угоди всячески да своята любима, в случая - любим. Признаваше си, никак не го биваше в срещите, или романтиката. Не струваше във всички онези сладки нещица, които влюбените гълъбчета правеха един за друг. Знаеше, че му липсва всякакъв усет в тая област, но поне реши да опита. Всеки път, в който се чудеше как да подходи, изневерявайки на грубиянското си безцеремонно Аз, в главата му се нижеха моменти от разни скучни романтични драми. Чувстваше възмущение, задето черпи всичкия си опит от там, но какво друго му оставаше? Нали човек винаги правеше жертви, за да ощастливи любимия си човек...

Seung Jae Min написа:Виждали ли сте как гледат кученцата, когато нещо го зарадва? С онези големи очички, които гледат с обожание към причината за тяхната радост? А какво остава ако видят стопанина си. Винаги са весели в тези моменти. Винаги измислят нови начини, за да получат малко внимание от техния господар. Биха го чакали вечно, като идиоти. Независимо колко сълзи паднат от тези черни очички. Независимо колко време ще отнеме. А ако недай си боже собственика им е ядосан се страхуват неименуемо, че ще останат на улицата, или че ще бъдат ударени с вестника.
Е Дже не беше кученце, нито Шин беше господаря му, но в момента, в който Шин Юн мина на нова глава и не се ядоса на Мин това го накара да го гледа с онова познато обожание. С кучешкия поглед, който само казваше, че ще направи всичко, което поиска, независимо от молбата. А и Шин, който беше толкова внимателен и мил .. беше странно, но не го плашеше толкова, колкото преди. Да не говорим, че събуждаше малкия пламък на пакостник в Дже. Някак си в този момент двете .. поправка ... шесте години откакто ги бяха разделили, бяха сякаш е минал само един ден.
Докато през главата на Дже премина поредната мисъл за толкова колкото ослепителен изглежда Шин чу гласа му. Сърцето му пак запърха като молец опасно близко до лампата. Беше плътен и изпълнен с толкова обещания. Поредната вълна на срам и червенина избиха по лицето на Дже и го накара само да погледне някъде през прозореца. Достатъчно му беше, че и без това си призна, ами сега и това. По неясна причина след като Шин му тресна папката и всичките си доводи тотално го спечели.
-Рамен! – заяви без да му мисли и извади телефона си от джоба. Наистина, защо ли го питаше? Трябваше да знае отговора. Това беше единствената храна, която се беше забила в съзнанието на Дже, а и последния път когато имаха възможност да се хранят заедно беше точно това. Загледа се в снимките на телефона си. Когато го накараха да предаде своя и да получи нов такъв нещото, което направи на секундата беше да качи едни определени снимки. Именно онези на тях двамата, където се бяха снимали, или трябва да кажем, където Дже изнуди Шин да се снимат в ресторантчето за рамен. Започна да гледа снимките и да се подсмихва съвсем лекичко. Така и не успя да ги качи в телефона на Шин, но да си признаем, тогава не вярваше, че той ще ги иска. Всъщност Дже беше убеден, че ще ги изтрие на секундата, но това беше съвсем друг въпрос. И тогава се сети, че Шин не харесваше много рамена.
-Може и нещо друго. Нещо, което не включва спагети и всякакви техни разновидности. Може храна подходяща за работа. Пица? Китайско? – затвори телефона си. Вече се чувстваше спокоен, до колкото можеше. Погледна Шин, но веднага съжали за това. В момента, в който погледите им се срещнаха нова доза срам го връхлетя. Сви се на мястото си и започна да гледа навсякъде, но НЕ и в НЕГО. Дори откри, че колата му беше с ръчна кутия, а не автоматик, и че има шест скоростти. А също, и че температурата, която се излъчваше от двете страни беше различна. То половин градус, си е половин градус. Накрая преброи и на колко е разделена решетката на духалките, че да се успокои.
Стигнаха до адреса и Дже побърза да слезе от колата, че да подиша чист въздух, ако тоя тук можеше да се нарече така. Шин мина пред него и това буквално му даде някаква крайно облекчение. Проклетника беше ли наясно какво му докарва? Ако не умре от куршум на мисия или пък от задушаване на тренировките, то със сигурност щеше да е почине от болестта наречена Пак Шин Юн? Влезнаха в дома на Шин и Дже се огледа нервно. Не заради друго .. търсеше вратата за банята, скривалището от всичко зло и всяко изкушение. А после се усети, че вече не беше на двадесет, нищо че още спеше с плюшена играчка носеща името на неговия шеф. Удари си бузите по двете страни, че да си вдъхне кураж и погледна Шин.  

Шин започна да готви, а Дже се настани кротичко на барплота срещу кухнята. Сложи ръцете си под брадичката и започна да го наблюдава с боготворене. Значи освен, че изглеждаше умопомръчаващо в костюм, като готвеше все едно гледаш нещо, което е просто ... перфектно. Нямаше друга дума. Значи чудно как още не беше женен. Колкото повече Дже наблюдаваше шефа си, толкова повече откриваше, че той си е чудесна партия за женитба, сигурно затова и онова нещо, което сега беше само повод за притеснения в Дже, го беше хванал за годеник. Е поне нямаше да сбърка с него. Когато мерна погледна на Шин обаче се усмихна като пълния дебил.

-Шин Юн-а, не можеш ли да не изглеждаш добре поне веднъж? – попита със сладникава усмивка на устата си и повдигна брадичката си от ръцете. Все пак в очите на Дже ако и по пижама на зайче да е пак щеше да изглежда ослепително. И се замисли ако Шин облече такова нещо ... сигурно Дже щеше да го гушка, докато не му писне от него. Разбира се в най-неподходящия момент осъзна какво беше изтърсил. Е нямаше как да си върне думите назад, затова просто свали ръцете си на плота и продължи да се хили като кретена, какъвто е.

-А искаш ли помощ? – Опита да замаже положението. То ако беше възможно де. Сигурно сега беше направо жалка картинка в очите на Шин, но какво да се прави. Такъв си беше! Ръсеше простотии - само в присъствието на Шин Юн. Вършеше простотии - отново само в присъствието на г-н Пак. Абе просто трагичен случай, за който и клубове като "анонимни алкохолици", но за влюбени такива, нямаше да му помогнат.
Изправи се и се приближи до Шин, но беше спрян. Вниманието му беше насочено към тигана, където другия му каза, че има горещо олио, ама наистина горещо. И го предупреди да внимава. Това буквално ужаси Дже, който за всичките си години животец не се научи да прави нещо по-различно от това да топли вода и да вари спагети. Ама и това си беше много за такива като него.

-Май ще пасувам. - заяви накрая. Все пак прецени шансовете да остане невредим и за жалост не бяха хубави. А и не искаше да пречи на Шин, който така добре се справяше. Още повече, че осъзна, че има голяма вероятност да вземе да полее и двамата с горещото олио, което хич не беше добре.
Върна се на мястото си. Седна кротичко и спокойно. Пак загледа Шин като този път започна да си мисли за това колко добре изглежда на фона на кухнята. Всъщност трябваше да я махнат, загрозяваше го. После мислите му минаха към това колко добре щеше да изглежда като агент. С това негово леко заплашително излъчване и поглед криещ повече надежди, отколкото във всяка една дума. А и Шин щеше да изглежда хем тен по-заплашително и изкушаващо с пистолет и белезници. Може би някой ден Дже щеше да му даде своите, че да види дали му тичкат, както се вика.
Изчака Шин да изключи и последната евентуална заплаха и пак стана. Застана пред него и го погледна напълно сериозно. Добре де, вътрешно му беше смешно, защото реши леко да се избазика с него. Не го беше правил от има няма две години. Трябваше му просто. Сякаш го сърбяха ръцете да изтърси поредната щуротия и нетипична постъпка за годините му.

-Пак Шин Юн ... - хвана сакото си и го отметна от едното си рамо, колкото да "покаже плът". - ... ако искаш това тяло да е твое ... - направи кратка драматична пауза, за да увеличи напрежението между тях, а и собственото си задоволство. Не че имаше смисъл, той реално си беше на Шин вече, но самата игра беше забавна тук. - ... научи ме да готвя. - и като за финал дори му намигна, за да може картинката да е пълна.

Park Shin Yoon. написа:Погледът на Шин замръзна върху лицето на Дже. С периферията си отрази игривия му жест с отмятането на сакото, но нищо повече. Веднага, щом навлезе в съзнанието му,се погрижи да  го пропъди оттам. Целият изтръпна. Потисканото желание запрати буца в гърлото му. Сърцето му болезнено прескочи удар. Осъзна, че не се движи, но в момента не можеше дори да се замисли върху казаното от Дже. Не биваше да мисли, това беше проблемът. Защото мислеше прекалено много. Винаги задълбаваше повече, отколкото трябва. Ето защо макар да изглеждаше като перфектен във всичко, имаше неща, в които не струваше. Буквално не струваше. Едно от тях бе именно да разказва вицове. Че той нито ги схващаше, нито се смееше на тях, какво да говорим самият той да ги разправя наляво-надясно. Имаше проблем и с възприятието на шегите по негов адрес. Голям проблем.
Рязко отмести поглед от Дже Мин, след което взе червената купа от кухненския плот зад себе си. Постави я на масата и тя ядно изтропа. Имаше късмет, че тестото вече беше втасало, докато приготви по своя си рецепта, соса за намислената  пица „Калцоне“. Това бе единствения му спасителен пояс. Пръстите му се врязаха в двете страни на купата и с всички усилия обраха цялото тесто, без почти да оставят полепено такова по стените на съда. Както си го беше хванах, така и го вдигна малко над главата си, сякаш бялата топка представляваше някакъв трофей.

- Искаш да се научиш? Тогава първо гледай как се прави. – отвърна на Дже Мин, съвсем сериозно. Прозвуча като някой ентусиазиран водещ на готварско предаване, само дето изобщо не мбе квалифициран в тая област.  Това, че престилка много му ходеше и че боравеше бързо и сръчно с всеки вид нож, не означаваше, че е експерт в готвенето. Обаче му се струваше, че компанията му се чудеше какво да измисли, че да му повдига егото и да го провокира. Най.дразнещото беше, че това си беше той и го правеше напълно несъзнателно. Но на последното му предложение... Как, по дяволите, се очакваше от него да реагира!? Знаеше, че не бе предложение, а просто поредната нелепа шега. Мисълта, че вече има смелостта да се бъзика с него до такава степен, дълбаеше стените на съзнанието му като с изострено длето. Нов нерв бе засегнат, и пак, имаше късмет, че беше тестото.
Голямата тумбеста смес се пльосна с такава сила на масата отсреща, че навярно и съседите на пет пресечки чуха звука от романтичната ѝ среща с дървената повърхност. Шин концентрира целия си гняв върху това пред себе си. Раздели тестото на 6 горе-долу еднакви топки, като го късаше подобно на хищник, разкъсващ плътта на плячката си. Хладнокръвно разчлени сладката пухкава топка тесто, а след това започна да точи всяка една от тях, почти и само използвайки голи ръце. Не искаше да хваща точилката, преди гневът му да стихне. Когато изтощи горките топчета смес от многобройните силни удари в масата, най.накрая реши да си разточи. Образува перфектна форма на кръг, но му се наложи да изхвърли две от тях, защото нещо не му харесваше (тоест щото бяха пострадали прекалено и не ставаха за по-нататъшна употреба).

За миг срещна втрещения поглед на Дже Мин, който навярно се питаше какво пак беше сторил, че да го ядоса така и да го накара да умъртви тестото за пицата. В отговор на застиналото му изражение, Шин само разтегна устни в заплашителна усмивка. Много красива и откровена, но заплашителна. Задаваха се буреносни облаци и ако Дже Мин бе достатъчно досетлив, щеше да избяга, преди градушката да го хване неподготвен. Майстор готвач Пак забеляза как Дже на моменти преглъщаше тежко и търсеше място, където да се скрие в случай на нужда. Това обаче го накара само да разшири усмивката си.

- Дже, нали искаше да помагаш? Ела тук да настържеш кашкавала. – привика го и набързо му връчи рендето, кашкавала и малката купичка. Остави го да се потруди, че после да му е двойно по-сладка пицата, като от своя стара наряза шунката на сладки лентички. Ножът се заби в дъската за рязане, така внезапно, че изкара ангелите на другия. Видя разширените му очи, които се приближиха, че да се уверят, че майстор готвач Пак не си бе отрязал някой пръст. Намигна му и се изхихика тихо, след което го избута леко с лакът, че да си проправи път към красивите кръгчета тесто. Нареди напълно плънката и в четирите и ги  дооформи с цялата прецизност, на която бе способен. Агресията му беше се проявяваше само частично, в даден момент, когато можеше да си я позволи, какъвто бе случая с тестото и ножа. Все отнякъде трябваше да си избие. Накара Дже да поръси Калцонето с кашкавала и за миг прехапа устни. Вгледа се в него и почувства всичките си усилия през тези две години, напълно безполезни и напразни. След последния инцидент с онзи студент, чиято глава бе цепнал, положи невероятни тренировки на нервите си и му костваше неземно много усилия да запазва хладнокръвието си пред когото и да било. Накрая обаче успя. Успя да бъде достатъчно заплашителен и да подчинява на волята си, без да използва насилие и да размахва юмруци. Постави немислими рекорди в това да запазва самообладанието си дори, когато всичко около него излизаше извън контрол. А сега, сега какво? Отново Дже. Наистина ли му се струваше забавно? Навярно Шин лесно можеше да го убеди в противното.
Бързо взе тавата и я шмугна в печката, нагласяйки я да се изключи сама след нужното време, че да не стане някой гаф, в случай, че и двамата случайно забравят за съществуването ѝ. Чу другия да казва нещо, може би поредната възхвала по адрес на майстор готвача. Не го отрази особено, чуваше само течащата от чешмата вода, блъскаща се шумно в дланите му. Спря кранчето и се извърна. Изтръска ръце по посока на Дже, който закри очите си и го попита какво прави. Намръщи му се насреща, а Шин само се подсмихна. В следващата секунда Дже се оказа притиснат към вече свободната маса. Силните ръце на Шин се бяха застопорили от двете му страни, а лицето му се намери на милиметри от неговото. За миг изви глава и впи устни във врата му, а след това езикът му продължи пътя си нагоре по млечнобялата шия на Дже. Стигна до ухото му и го захапа леко. Другият постави ръце на гърдите му и опита да го отблъсне. Тогава Шин отново срещна погледа му. Този път нещо напълно различно се четеше в него. Нещо, което бе успяло да прикове вниманието на изплашения Дже.

- Забавно ли ти е, Дже? – зададе реторичен въпрос, и естествено, не дочака отговора. – Наясно си, че аз нямам чувство за хумор. - ръцете му изведнъж се намериха върху ризата на другия. Чу се звукът от разкъсване на плат, придружен с издрънчаването на няколко копчета, търколили се по масата зад тях. Пръстите му се плъзнаха ефирно по торса, карайки кожата да настръхне. Накрая стисна челюстта на Дже, принуждавайки го да застине на място.
– Не видя ли, Дже!? – започна с горчива нотка на непримиримост в гласа. Влажният поглед отсреща го гледаше с хиляди въпросителни. Както и очакваше от него. Оставаше вечно сляп за онова, извън собствения му свят. – Не забеляза ли, че едва се сдържам покрай теб? Не усети ли колко усилия ми коства това...!? – направи пауза, ставаше все по-трудно да продължи да говори.

Чувстваше парещото тяло на Дже, усещаше бушуващата кръв във вените му и беше трудно. Облиза устните си, защото ги чувстваше пресъхнали. Не бяха, бяха по-скоро жадуващи. При това от дълго време насам. – Да не изгубя контрол... Да не те нараня... Да те оставя ти сам да ме пожелаеш. – изричаше с кратка пауза между изреченията си, като че се задушаваше и имаше излишък на кислород. Осъзна, че задържа въздуха прекалено дълго в дробовете си, за да не вдиша от аромата на Дже и да забрави за съществуването на мисълта и разума си.

– Нима не го разбра, Дже? – разхлаби пръстите, стискащи челюстта му, а гласът му се извиси. – Това, че ми липсваше и те желая безумно много. – удари масата с юмрук. – Занапред не си играй с търпението ми. Боли.
Отдели се от него и побърза да напусне помещението. Стана му прекалено горещо. Даваше му златната възможност да избяга, защото друга така или иначе нямаше да получи. Дори не знаеше, че най-лошото тепърва предстои, а именно – да си спомни всичко, което ме изрекъл току-що. Проклетият Дже го бе провокирал до такава степен, че да му даде признание. По дяволите, хиляди пъти по дяволите! Проклетникът го влудяваше всеки път и дори не го забелязваше. Глупав кретен! Проклети влажни кучешки очички!
Дори не знаеше защо всъщност бе направил от мухата – слон. Навярно пир други обстоятелства щеше да се радва на шегата му. Не за друго, а защото това показваше, че Дже се бе отпуснал в присъствието му, че все пак можеше да го накара да се почувства комфортно, дори само за миг. Сега осъзнаваше, че отново той бе лошия, че Дже отново го бе накарал да изглежда като злодей, като звяр. Това допълнително го вбесяваше. Губеше всяка тревна и обективна преценка за нещата, щом засягаха Дже Мин. А гореспоменатите други обстоятелства, не съществуваха, поне не в този свят и в тази реалност. Нещата никога нямаше да бъдат „постарому“, дори нямаше такава опция. Никога не бе имало. От Онзи ден Шин бе изгубил доверие в Дже. Чувствата си стояха, ала сега той виждаше срещу се си човек, който просто му се подиграва за кой ли път. Някой, който играеше роля. Някой, който при първа възможност ще го предаде отново. Последният човек, от когото щеше да търси истинска любов. Защото той му бе показал, че дори истинско приятелство не съществува.
Сърцето му заби яростно в гърдите, опожаряващите пламъци отново се развилнява в тъмните му ириси. Затръшна вратата на стаята си, а ръцете му събориха всичко, що мернат и имаха силата да помръднат без помощни средства. Папки с хиляди документи се разхвърчаха в пространството. Всъщност спалнята се размина само с тях, писалките и клавиатурата на синьото бюро.
- Не ми е нужна любов! Не я искам, не ми трябва! – заповтаря си едва чуваемо, обикаляйки стаята.

Накрая седна на леглото, а пръстите му се врязаха в скалпа. Бе съсипал чудесното начало. Всичко отиде по дяволите. Припомняйки си какво бе сторил, нямаше да се учуди, ако Дже не припари никога вече в дома му, офиса, или въобще пред погледа му. Една мисъл не го оставяше. Казваха, че именно любовта караше хората да изглеждат като кръгли глупаци. А Шин току-що бе постъпил като един такъв глупак.

Seung Jae Min написа:Гледаше тавана, а звука от удара на вратата с касата го накара да изтръпне. Мигаше на парцали. Не вярваше на ушите си, не вярваше на чутото. Не предполагаше, че чак толкова зле влияе на Шин. Не предполагаше, че може толкова да го изкара от релси. Беше предполагал, че и самото му име докарва тикове на Шин, но чак толкова ... е трудно му беше да повярва. Но все пак той ще си остане вечно сляп и глупав за другите, нали? Може би беше просто един социопат, не разбиращ от емоциите на останали, имащ изкривено виждане за света. Чувстваше се някак вкоченен, скован, премазан, счупен, разбит. Беше причинил болка на Него. Ако беше всеки друг нямаше и да хае за това, но сега .. заради Шин .. почувства се като тотален задник, парцал, боклук. Изправи се и погледна ризата си. Да върви по дяволите и тя и всичките копчета, и тази страна, и годеницата на Шин и всички други. Погледна към стаята, мислеше си, че е стаята, на Шин и понечи да отиде там, но се спря. Искаше да оправи нещата и май му хрумне гениалната идея. Тръгна бързо към входната врата и излезе пред нея.
След десет минути се върна и едвам можеше да си поеме въздух. Беше тичал през цялото време, за да направи всичко възможно най-бързо. Започна да си поема тежко дъх, а гърдите да го болят. С всяка секунда състоянието му се подобряваше, но за него всяка стотна от секундата бяха ценни. Стисна дръжките на подаръчната, хартиена торбичка и се насочи към стаята на Шин. Или поне се надяваше да е тя. Да си кажем направо първия път влезе в банята. Е поне вече знаеше къде може да се крие от гнева на Пак Шин Юн. Втората врата беше някаква стая за гости, май. Е все тая. Накрая успя да открие Шин.
Приближи се до него и като видя един кръвнишки поглед само изцъка с език и пъхна ръка в торбичката. От там извади нещо, което първоначално изглеждаше като обикновено пръчка. Само дето в следващия момент удари съвсем леко Шин по главата с нея и му показа доста голяма близалка под формата на сърце. Беше от ония с двата цвята, в бяло и червено. Подаде му я и се усмихна миличко. Застана на колене пред него и го погледна в очите.
-Пак Шин Юн .. – започна бавно и сигурно – може да съм глупак, да не виждам нещата, да не ги усещам, НО помисли ли над това, че може би те провокирам, за да ми покажеш истинските си емоции? - Беше чист реторичен въпрос. Много ясно, че го провокираше на моменти. Последното не беше такова, но какво да се прави, понякога шегите на Дже бяха толкова сухи и безпочвени, че никой не ги разбираше. Е разбира се с никой не се шегуваше така, както с Шин, но това е съвсем друг въпрос за друго време. Постави ръцете си на коленете му и продължи да се усмихва миличко и някак детински.
-Първо да запълним една бездна между нас. Ти – докосна челото му с показалеца си - .. трябва – още един път го докосна – да ... разбереш ... че ... си ... важен ... за ... мен. – дръпна ръката си, преди Шин да я е отхапал и се приближи малко повече, разбира се лазейки. Реално не му пукаше и да я отхапе. Така или иначе беше дал сърцето, съзнанието и душата си на Шин, та защо не и тялото. Разбира се, искаше му се да не е в толкова канибалски настроен аспект, но явно не всичко става по нашите желания.
-И ако кажа, че искам да ме нараниш? – сложи ръцете си на двете му страни на лицето. Придърпа го към себе си и допря челото си до неговото. – И ако кажа, че те желая в периода на малко повече от шест години? – впи устните си в неговите и не му позволи да се дръпне. Да види какво е някой да си краде целувки. Усещаше, че беше на едно мрачно място в момента и искаше да го измъкне от там. Отдели устните си от неговите и както бяха на милиметри един от друг допълни. – И ако кажа, че те обичам безумно, затова .. – извади една кутийка за бижута, отвори я и му показа съдържанието. Вътре имаше сребърна гривна с надпис „Вечно твой!“. Да живеят магазините за бижута и факта, че ги слагат почти един до друг. – Тааа, Пак Шин Юн, ще приемеш ли да си ми тайно гадже?
Като видя втрещения му поглед само се засмя и го целуна по бузата. Ама беше сладък такъв учуден. А и Дже можеше леко да усети аурата на зло създание в него. Е дано гнева му скоро да мине, че иначе лошо. Накрая се сгромоляса на пода в нозете на Шин и се засмя. Е силите му бяха до тук. Явно да търчиш из улиците не било лесна работа.
-Е не ме гледай така. – обърна глава към Шин. - Бързах и само това имаха в магазина. Утре ще ти взема пръстен, ако е положителен отговора. А и ми отговори де, чаках две години. - И преди да му е отговорил се надигна, хвана ръката му и го дръпна да легне до него. Застана подпрян на едната си ръка и погледна Шин. Приближи лицето си до неговото, но вместо да го целуне го захапа леко за врата, а след това го целуна с ясното намерение да му остави споменче, както Шин направи преди две години.

Park Shin Yoon. написа:Изтръпна. Внезапно всякакви сценарии започнаха да прелитат през съзнанието му. Като нападение от вражески стрели. И най-лошият от всички... беше празният апартамент. Чу как входната врата се отваря и затваря, но в момента не можеше да е сигурен, дали това бе всъщност реалността, или кошмарния плод на въображението му. Изкрещя мислено, поне така му се стори, ала викът бе погълнат от тишината, още преди да види бял свят. Хиляди въпроси. И нито един отговор.
Почувства се напълно изгубен, докато не осъзна, че бе изгубен вече шест години. Безвъзвратно или не, не знаеше. Сега обаче можеше да види задънените изходи на лабиринта, в който се намира. Мъглата, стелеща се покрай него, се отдръпна дотолкова, колкото да види. Онова копие на себе си, от което се ужасяваше и от което искаше да избяга повече от всичко. Нещо му бе прошепнато и изведнъж настана дяволски мрак. Всяко сетиво потърси първото и единствено, за което се присети. Ароматът, гласът, допирът, вкусът... на един човек.
- Дже! Дже Мин-а... – спокойно произнасяше съзнанието му, че и самият той.  –Не си отивай...Не ме оставяй отново. – пригласяше шестнадесет годишното момче в един глас него. Някак си усещаше, че ако си тръгне сега, това ще е краят за тях. Че повече не ще бъде способен да се върне назад, към него. Шин не му бе дал позволението си да си отиде, ала знаеше, че това надали би го спряло. Дже Мин бе като играчка в ръцете му, но уви, Шин също – в неговите. Може би затова го „мразеше“ толкова силно, толкова искрено. Не му харесваше, когато съществото му се преизпълваше с аромата, гласа, допира, вкуса на Дже и ставаше така зависим от неговото присъствие. Като бе без него пътят бе изтрит по средата, свързващият мост го нямаше. Липсваше.
- Дже Мин-а! – опита да скочи като попарен, но се случи отново само в мислите му. Физическият носител на душата му не се вслушваше в нея, ръцете му стояха все така отпуснати и висящи от двете му страни. Всяка мозъчна клетка успяваше да регистрира само умората, насъбирана в последните няколко дни. Все пак... трите безсънни нощи за проучването на Дже Мин си казваха думата. Гневът му го държеше буден, инжектирайки нездравословно количество адреналин във вените му. Сега обаче и да искаше да помръдне, мозъкът упорито отхвърляше да му предаде командата където трябва. Сега нещо друго се задаваше към него с невероятна сила. Болката. Всичко беше мрачно. Сякаш спасителната светлина на последния фар бе изгаснала. Объркания му търсещ поглед шареше отчаяно наоколо. Сърцето му се свиваше все повече при мисълта. Мисълта, че беше сам тук. Случвало му се бе и преди, да попадне на това студено и мрачно място, обаче сякаш този път бе различно. Сякаш ме изоставен тук и бе обречен да прекара вечността, лутайки се, борейки се сам със сенките. Образът на Дже бавно избледняваше пред очите му. И колкото по-блед ставаше, толкова повече паника обземаше съществото на Шин. Какво, по дяволите правеше? Откога бе станал толкова слаб? Нима нямаше силата да го задържи до себе си? Защо?
Светлинката изникна, първоначално мъничка като светулка, постепенно увеличаваща размерите си. Прелиташе пред погледа му, докато накрая не я улови с ръка.
Отвори очи. Тази път наистина. Сега обаче друг въпрос. Това пред него истина ли бе? В този миг му се стори като привидение, като неистова химера. „Дже...“ повтаряше съзнанието му, слушайки чуждия сладък гласец да му говори. Бе се върнал за него. Този проклетник... бе прогонил целия мрак, бе пропъдил гъстата мъгла... само с присъствието си. Очите на Шин се разшириха. Засега успя да помръдне само тях. Все още се боеше да не се окаже поредната илюзия. Да не изчезне отново. Не искаше да го връща в онзи мрак. Не сега.
Слушаше напевния му тембър и не вярваше на ушите си. Бе не просто добре изиграно. Бе перфектно изиграно. Ако целта на Дже бе тотално да го обезоръжи, то се бе справил брилянтно със задачата си. За няколко мигвания бе успял да го накара да се засрами, да изглежда като безобиден звяр, безпомощен в негово присъствие. И да, ако Пак Шин Юн можеше да се изчервява, то навярно точно сега би го направил. Бе изглеждал досущ като влюбена и загубена девойка в пубертета. Слава на всички небеса, бузите му се зачервяваха само, когато си е пийнал стабилно. Дже обаче бе различен случай. Особено сега, Шин можеше да усети горящите му страни, ставащи все по-наситено розови. Изгуби тотална връзка с главния си мозък, не че допреди малко я беше имал особено.
Без да каже още нищо в отговор на въпроса му, тъмнокосият се извърна и протегна ръка към нощното шкафче до леглото, където го бе придърпал малкият хитрец. Ето защо прякорът „глупаче“, не чу отиваше, въпреки че Шин си го наричаше често с това обръщение.
Пръстите му се увиха около дръжката на малкото чекмедженце, след което я дръпнаха навън, за да се отвори. Протегна се още мъничко и го стигна. Беше малка кутийка в тъмносиньо, която бе планирал да отвори именно днес. Смяташе, че бе провалил всичко, но изглажда още имаше един шанс. Дже му бе дал такъв. Отново върна погледа си към другия, а издайническа усмивка се появи отрано върху устните му.
- Отвори я, Дже. – промълви, нарушавайки тишината- Дже пое кутийката от ръката му с притаен дъх и я отвори като на забавен каданс. Откриха се два пръстена от неръждаема стомана, с красиво извезани думи. „Завинаги Кретена Шин“ и „Завинаги Проклетникът Дже“. Нещо не му се понрави да поръча да гравират пълните им имена, но същевременно искаше да има нещо, което да направи надписа по-специален. Може би не беше нито нетипично, но още в мига, в който Шин ги видя в готов вариант, за него се бяха превърнали в нещо сантиментално, повдигащо настроението.Умело криеше дори от мислите си, колко се надяваше да види „Завинаги Кретена Шин“ върху безименното пръстче на Дже. Бе си го представял неведнъж, в интерес на истината.
Без да дочака реакция от онемелия пред себе си, извади неговия пръстен и пое ръката му в своята. Внимателно и нежно плъзна тънкото стоманено бижу по безименния му пръст.
- Вече си официално мой. – усмивката му се разшири, а в погледа му заиграха палави пламъчета. Облиза леко устните си и прочисти гърло. – Твой ред е. – подкани го да му сложи пръстена, сетне преплете пръсти с неговите. Другата му ръка лежерно се плъзна по врата му, щеше да му върне онова преди минутки, но това щеше да бъде десерта. Устните му се отправиха към тези на Дже, но точно, когато той затвори очи, те се спряха, само на милиметър от неговите. Сетне Шин ги понесе нагоре и целуна челото му.
- Благодаря ти,... че остана. – прошепна съвсем тихо, но все пак чуваемо. Остатъчният спомен от паниката и болката, все още караха сърцето му да боли. Все още не разбираше дали случващото се е сън, или реалност. Нямаше вяра и на себе си. Струваше му се като нещо невероятно, този път Дже да се върне за него. Не посмя да се попита защо не го бе сторил преди години, но въпросът, макар и незададен, продължаваше да разяжда душата му. Главата му, твърде натежава от всички струпали се днес емоции, бавно тупна върху рамото на Дже. Измънка нещо от рода на „Благодаря за подкупа с близалката, но ти си по-сладък, така че ще изям теб...“, а после мисълта му съвсем се изгуби. Умората го налегна, преди да превърне думите си в действия. Но сега, в този миг, да усеща топлината на Дже, му бе предостатъчно.

Seung Jae Min написа:Сякаш беше зашлевен с мокър парцал. Не но в онзи гадния смисъл, а в приятния. Почувства онова, което хората наричали пеперудки в корема, което ако някой му беше казал, че ще го усети .. някога .. щеше да му се изсмее. Дори беше казал на едно от момичета, с които някога излизаше, че това не са пеперудки, а измамно чувство на привързаност, което ще отмине след ден, два. Вярваше в това и нищо не можеше да го разубеди. Е поне докато не откри, че и той усеща гадните насекоми в себе си, но поне бяха красиви, не като ония молците в главата му.
Бавно вдигна ръцете си и прегърна вече заспалия Шин. Усещаше дишането му, спокойно, леко, ефирно дори. Можеше да чуе сърцебиенето му. За пръв път от толкова години го виждаше толкова спокоен и си пожела Шин да е винаги в това настроение. Да не изпитва външните тревоги. Да не чува постоянните нападки на хората. Да не се мисли за някакъв изверг или отрепка. Искаше му се .. Шин просто да е щастлив по неговия си странен и особен начин.
Погледна към лицето на спящия и се усмихна широко и типично по детски. Така изглеждаше сякаш му се доверява. Странно, но не усещаше доверие откакто се появи преди две години. Някак .. не можеше да го опише, но усещаше, че Шин го терзае нещо. И не знаеше как да го изнуди, че да си сподели. Интересното в случая беше, че Дже беше използвал ситуацията в своя полза. Знаеше, че ще обезоръжи Шин с целувките си. Беше наясно, че е нужно малко, за да го успокои, да го накара да му повярва достатъчно, че да не вземе да се разкрещи срещу му. Но най-доброто постижение на Дже беше да вбеси Шин до такава степен, че сам да започне да споделя.
Може би Шин не беше напълно прав. Дже разбираше как се чувства, беше наблюдавал какво го вбесява и какво успокоява. Беше се научил да се адаптира към всяка ситуация по негов си начин. Понякога предпочиташе да налива още и още масло в огъня, че да го разпали до момента, в който не може да бъде спрян. Друг път пък решаваше, че ще е по-лесно да е сладникав и да използва чувствата му в своя полза. Случая с предложението за гаджета беше точно такъв. А и беше доказано, че след нервен изблик хората са по-склонни да се сдобряват.
Пресегна се, така че да хване одеялото и внимателно го дръпна, така че да не паднат всичките материали върху двамата. След което с много усилия да не мърда много зави Шин. Подгъна завивката така, че да не вземе да го задуши под нея. Усмихна се когато пак го видя да спи като бебе. Направо да се чуди човек как може да не го харесват всички. Е ще изключим държанието като задник през голяма част от времето. После ново пресягане. Този път за най-близката възглавница. Когато я издърпа я постави под главата си и въздъхна. Той Шин си имаше по-добра възглавница, затова в това отношение нямаше да го мисли.
Вдигна ръката, на която Шин беше сложил пръстена и го загледа. Беше странно. Доста странно да носи такова нещо. Все едно се беше обвързал. Но ... реално Шин беше сгоден. Някой ден щеше да го загуби и само мисълта за това караше сърцето му да се свива. Да боли ужасяващо много. Истината беше една, заспалия се беше превърнал много отдавна в единствената причина Дже изобщо да желае да е на тоя свят. За жалост глупака не виждаше това. Сигурно защото и Дже никога не го беше показвал. Не че не искаше, но не знаеше точно как.
Усети досадната вибрация на телефона си и веднага го извади от джоба на дрехата си, преди да е събудих Шин. Погледна номера и замалко да изцъка с език, но се усети и само направи недоволна физиономия. Затвори и започна да пише смс. Нищо, че беше крайно неудобно и трудно да го направи, особено когато върху му имаше Пак Шин Юн, но той си заслужи почивката. Признаваше му, че с онзи договор за хвана неподготвен, а онази целувка накрая го срази тотално. Добре изиграно беше, определено. Направо да се зачуди дали Шин няма нови номера в ръкава си и дали трябва да се тревожи за здравата си преценка.
Продължи да пише докато накрая не се убеди, че всичко е готово и не изправи смс-а на шефката си. Тия досадните искаха от него да отиде на извънредна среща на екипа .. е нямаше да стане. Беше на по-важно място, беше и по-приятно място. А и знаеше, че щяха пак да намекват за инцидента със счупената ръка ако почне да се заяжда, което е всеки път, затова този път пасуваше. Ако имаше нещо важно Канг или Мими винаги можеха да пратят информация. То нали затова му дадоха телефон от Централата.
-Шин, искаш ли да избягаме на почивка в ... Китай?– попита съвсем тихо. Едвам се спря да не се разсмеe и само се усмихна. Надали щеше да се съгласи да отидат на екскурзия. Още повече, че едва днес зае новата си позиция като шеф на фирмата, а Дже не искаше да му пречи с преуспяването, затова може би този въпрос щеше да го повтори по-нататък. Преди сватбата, определено, че след нея надали ще има възможността да е близо до Шин.
Прегърна го отново с една ръка, а с другата внимателно отмести един кичур, който падаше дразнещо върху лицето му. Реално на Шин можеше и да не му пречи, но на Дже .. да. Така не можеше да го гледа необезпокоявано, а момент да бъде толкова близко до него и да може да го зяпа без да се чувствам конфузно си бяха малко, затова трябваше да се възползва максимално.
И всичко вървеше супер, докато не се почувства уморен. Май цялата драма от деня най-накрая си каза думата, защото се почувства от раз изтощен. Поне успя да запечата лицето на Шин докато спи. Съвсем леко отворените устни. Умереното му дишане, спокойният ритъм на сърцето. Топлината, която излъчваше. Чувството на близост в момента без капка страх, че ще вземе да го нападне всеки момент. И пред себе си, докато го беше гушнал, Дже призна, че Кретена Шин успя отново да го накара да го заобича дори повече.

Park Shin Yoon. написа:Сетивата му се изпълниха с аромата на Дже. Този път остана спокоен. Всичко бе потушено от умората, стоварила се като метеорит върху него. Сърцето му мързеливо тупкаше в умерен ритъм, колкото да отчете, че човекът бе все още жив, за радост на някои и за нещастие на други. Дъхът му се плъзгаше лежерно върху гърдите на другия, които също ритмично се повдигаха при вдишване и се връщаха в първоначална позиция при издишване. Първоначално усещаше напрегнатото му тяло под себе си, което всячески опитваше да не пречи на спокойния му сън. Постепенно това тяло се отпусна, малко след като гласът му погали леко тишината. Шин го долови, тембърът и мекостта му, ала не регистрира значението на думите. Усещаше как се пренася в мистериозния свят на сънищата, а сякаш вече беше там. Смяташе, че е само поредният сън. Всичко от момента, в който отново зърна Сънг Дже Мин. Неговите признания, неговото желание да бъде с него и това, че остана. Дълбоко в себе си знаеше, че всичко е една игра. Единият я играеше, за да осигури безопасността си, а другият, за да може да нарани първия. И въпреки това останалата човещина у него искаше да вярва, че всичко е истинско. Че всяка дума, изречено от него, наистина изриваше от сърцето му. Че на него бяха гравирани инициалите на Пак Шин Юн. Но дори да беше така, дори всичко да беше истина, това не променяше основния факт. Хората винаги нараняваха най-дълбоко онези, които обичат.
Досаден и проглушителен звук се разнесе из целия апартамент. Шин не осъзна какво се случва, докато не скочи от леглото в бойна позиция. Мразеше нещо да го буди, пък ако беше някой, тежко му и горко. Тъмнокосият изтръска глава няколко пъти, че да се поразбуди като хората, когато най-сетне мозъкът му регистрира източника на шума. Беше проклетият звънец. Това досадно, малко, но необходимо зло. За жалост се досещаше кой бе човекът, който стоеше от другата странна входната врата. Просто нямаше и кой друг да го търси. Прокара ръка през гривата си и въздъхна тежко с искрена досада. Обърна се и отправи поглед към леглото, срещайки погледа на сънения Дже. Прехапа устна. Не искаше да се замисля какво му идеше да му направи, затова веднага разсея мислите си в друга посока.
- Ти! Не мърдай оттук! – зададе ясна заповед, а Шин, посочвайки другия с показалеца си, излезе от помещението, като затвори плътно вратата след себе си.
Звъненето продължаваше, докато накрая не се чу въвеждането на четирицифрения код и отключването, при което тъмнокосия тъкмо бе стигнал до коридора. С присвити очи към новодошлата, той препречи пътя ѝ и скръсти ръце пред гърдите си.
- Какво правиш? – започна пръв, преди тя да го е обсипала с хиляди въпроси, като главният щеше да е „Защо годеникът ми не ми вдига телефона?“
- Идвам да навестя скъпия си възлюбен. Защо? Това престъпление ли е? – каза тя, като най-безцеремонно си проправи път навътре и отметна назад дългите си черни коси. Тя бе типа жени, от които на всеки му настръхваха косите. Именно защото играеха с най-силните карти, но това не ги спираше, въпреки че рискуваха всичко. Шин я изгледа кръвнишки, като хвана китката ѝ, щом тя му обърна гръб. Не каза нищо, а само я довлече до всекидневната.
- Предупреждавам те, че накрая ще издиря скъпата ти приятелка Мими, и ще се погрижа никога повече да не ти помага с това! – каза на един дъх, след което рязко пусна китката ѝ, което я накара да залитне. Не му се нравеше факта, че точно тя можеше по всяко време да влезе в апартамента му, защото някаква си хакерка ѝ помагаше да разбие кода на бравата му всеки път, щом Шин го сменеше. Какво беше това, по дяволите? Все още не беше женен и имаше право да запази личното си пространство. Въпреки че щеше да се постарае това да не се промени, независимо от всичко. Преди можеше и да се задоволи и с малкото, което има.. С онова скъсано одеяло и „удобния“ под в сиропиталището, но сега нещата стояха по съвсем различен начин. Сега щеше да има онова, което писка. И не, повече нямаше да се интересува от онези чужди желания, които само перчеха на неговите. За жалост, тази срещу него не съзнаваше какъв човек стои пред нея. Човек, който е готов на всичко, за да постигне целите си. – Казвай защо си тук и побързай, защото трябва да работя. – направи жест с ръка, срещайки неодобрението и съмнението в очите ѝ. Тя отново застана като най-важната персона на света, като кралица, от чиято милост и благоразоположение зависеше живота на цял един народ. Погледна го и му се усмихна хитро, в отговор на което Шин повдигна рязко едната си вежда.
- Дойдох, за да ти оставя списъка за вечерята днес. Надявам се не си забравил, че чичо ми, жена му и други техни приятели ще се отбият да ни навестят... и разбира се, се налага да приготвим всичко за това важно събитие. – каза с леко делови тон, подхвърляйки му някакво тефтерче. Шин не си и направи труда да го погледне.хвърли го на стъклената масичка и продължи със заплашителните погледи.
- Аз се надявам, че не си забравила, че вече съм шеф на голяма компания и имам мноооого работа. – каза, умишлено провлачвайки думата „много“. Отвърна на хитрата ѝ усмивка с подобна такава. – Изрично ти казах да преместиш вечерята в другата събота.
Тя леко килна глава, изцъквайки тихо със зъби.
- Недей да си вечно такъв. Колкото и да се дърпаш, в крайна сметка ще станеш моя собственост. Защото аз съм причината да си на тази позиция, Пак Шин Юн! – изречените ѝ думи или не бяха премислени, или просто целта ѝ си бе именно да го провокира. Кръвта му кипна  точно в секундата, в която тя го нарече собственост. Тъмните му кичури хвърлиха стабилна сянка върху очите му, а устните му се разтеглиха в крива усмивка, определено не вещаеща нищо добро. Рязко протегна ръка и я затегна около врата ѝ. Застави я да закрачи назад, докато не стигна стената. Накара я да се чувства притисната, да почувства въздухът все по-трудно навлиза в белите дробове. Когато вдигна ръце в опит да се освободи от хватката му, той пусна шията ѝ и сграбчи китките ѝ, грубо опирайки ги в стената. Блокира движението на тялото ѝ и я застави да го погледне.
- Чуй ме внимателно... – поде заповеднически, а ирисите му пронизаха нейните с копията си. Чернотата в тях бе станала дори по-гъста. Бляскавите остриета бавно попиваха чуждия страх и надежди, бавно ги стопяваха и консумираха, оставяйки на тяхно място ужасяваща празнота. – Ти не притежаваш НИЩО. Всичко, което си мислиш, че имаш, е на чичо ти. Скоро то ще стане мое. Затова... – стегна захвата около китките ѝ, което я накара леко да извие гръб, но все пак остана неспособна да извърне поглед от неговия. - ...ако искаш да продължиш да „притежаваш“, да си някоя...- приближи лице до нейното, спирайки го на милиметри. -  ...ще трябва да ме слушаш и да се подчиняваш. – завърши и разтвори леко устни, позволявайки на дъхът му да се разстеле по нейните. Тя се заблуди и реши, че ще получи целувка, когато той бавно отдалечи лицето си, оставяйки копнежа ѝ разпален и незадоволен. Освободи ръцете ѝ, а пръстите му ефирно премината през дългите ѝ коси, сякаш запечатвайки последните му думи.
Щом възвърна дистанцията между двамата, наблюдаваше как Хьо Рин замига на парцали, за да се освободи от остатъчното присъствие на очния му контакт.Вече бе осъзнала, че си бе позволила прекалено дръзки думи преди малко, но това я накара да се усмихне, макар и страхът все още да се чете в очите ѝ.
- Надявам се, че знаеш какво правиш... – каза, опитвайки да си вдъхне увереност като преди малко, ала гласът ѝ затрепери нервно, щом отново срещна черните бездни. Почувства ясна несигурност за живота си, която този път не бе въображаема. Онова, което бе открила в очите му в този миг, накара думите ѝ да увиснат между едва разтворените ѝ устни. Изведнъж прокле себе си, задето не бе достатъчно силна да му се опълчи. Досега вси някак ѝ се получаваше.. или това бе отново така, защото той бе позволил да се случи?  Странно, но всичкия ужас, който я караше до чувства, само засилваше интереса ѝ. Усети как страните ѝ се изчервяват, щом видя отново суровите му черти, а после и широкия му гръб. Бе решена, че в крайна сметка няма да страда само тя, ще страдат и двамата. Докато не можеше да го има само за себе си, щеше да му покаже, че сам не може да води парада. Тя имаше повече власт, отколкото той май съзнаваше.
- Не се пали толкова, скъпи... – започна този път с нова провокативна нотка. Придвижи се като котка до него и плъзна ръце по гърба му. Изучаващо и страстно. Накрая ги спря близо до яката и впи острия си маникюр, който Шин стопроцентово щеше да усети и под дрехата си. – Щом си толкова зает, няма да те занимавам с приготовленията, но... – каза, а когато усети недоволството му и опита да се измъкне, уви единия си крак около неговия. Стройното ѝ бедро се прилепи към него като гъсеница за листо. - ..гледай да присъстваш на вечерята довечера. – довърши с усмивка и вдиша дълбоко от аромата му, защото надали скоро щеше да има подобна възможност. Идеше ѝ да го отвлече и заключи в своята стая, да го дрогира и направи съвсем безпомощен. Но не би паднала толкова ниско. Пък и в крайна сметка играта между тях ѝ допадаше. Част от нея бе ужасена, а друга част се наслаждаваше на безскрупулния му, диктаторски поглед и действия.
- Вечерята е в осем. Не закъснявай! – добави малко след като се отлепи от него. Плесна го по дупето съвсем безцеремонно и се зарадва на реакцията му. Закрачи бързо към изхода, преди да я е настигнал и да ѝ е видял сметката. Успя да се изниже със скоростта на светлината, оставяйки досадни вдлъбнатини по балатума. Шин с прикрит гняв съзерцаваше котешкия ѝ бяг, стиснал ръце в юмруци. Имаше късмет, че все още му бяха останали някакви бегли подобия на любезност. В противен случай нямаше да се размине само с леките синини по китките и врата. Изпсува наум и отново удари нещо, дори не си направи труда да погледне какво. Естествено, че нямаше да ходи на проклета вечеря. И за да я избегне, имаше само един единствен начин... А искаше да прекара този ден заедно с Дже, тук, само двамата. Но по законите на Мърфи, всичко трябваше да върви в обратния на желаното ред.
Странно, но поне за момента не можеше да се ядосва повече. Омръзна му дори от това. Погледът му блуждаеше мрачно, обгръщайки всичко с острото си безразличие. Запъти се към кухнята да претопли пицата, за да може да закусят. Повика Дже, каза му че теренът е чист и може да излезе. Другият бързо се ориентира откъде идва гласа му и го намери, опрял ръце на кухненския плот. Тъмните му ириси се изсветлиха и проясниха, щом го зърна.
- Дже Мин-а... – изрече името му и усети леко гъделичкащо чувство. Една мисъл го преследваше, но сега нямаше да се разсейва с нея. – Днес ще работим в офиса, така че може да събереш всичката документация. – довърши със стегнат тон, което навярно не се понрави особено на Дже. Сигурно очакваше поне едно „добро утро“ или нещо от сорта, но Шин никога не бе твърдял че е от съобразителните и нежни персони. Печката изпиука и Шин извади вчерашната пица, от която така и нямаха честта да хапнат, докато беше тъкмо изпечена. Нищо, не беше голяма загуба. Отправи се към другия, който бе тръгнал за документите, и препречи пътя му. – Първо ще закусим. – поясни и хвана пое ръката му в своята, като го върна в до масата и дръпна един от дървените столчета. – Сядай! – нова мила заповед се изтръгна от устните му. Без да поглежда отново Дже, Шин се настани на стола срещу него и впери поглед в чуждата миния. Навярно очакваше мнението на другия за пицата. Преди не си бяха приготвяли заедно нищо повече от рамен. Всеки път рамен. Рамен и пак рамен. Да, навяваше много топли спомени, но когато тъмнокосият зърнеше чиния с рамен, му идеше да я обърне, барабар с масата. Замисли се дали нямаше да излезе накрая, че офисът е по-безопасно място да бъде насаме с Дже, отколкото този апартамент, чийто код Хьо Рин можеше да разбере по всяко време. Беше го сменял вече 9 пъти и започваше да му писва нейната упоритост. Така се бе вглъбил в мислите си, че не чу подканата на Дже да си изяде своята порция. Главата му леко пулсираше, изпълнена с хиляди мисли, все такива, създаващи му излишни главоболия. Не искаше и да си помисля за трагичното положение с кадрите в компанията. Имаше и фрапиращо откритие, което още не смееше да сподели с никого, освен с бившия шеф, но потвърждаването му не търпеше отлагане. Въобще всички нови задължения и грижи го пометоха като цунами. Прииска му се да избяга, да избяга с Него. Ала не можеше дори да си помисля за такава екстра точно сега. Погледът му лежерно пробяга по отсрещното лице, а ръката му се протегна, в синхрон с тялото. Палецът му отстрани малкото петънце от сос, което красеше бузата на Дже. Непосредствено с след това облиза пръста си и подари на други вяла усмивка. Осъзнаваше, че идиличната химера, наречена „щастие“ бе към края си, преди въобще да е започвала.

Seung Jae Min написа:Имаше ли нещо по-гадно от това някой да ти шума на главата докато спиш? Онзи досаден звук, който е сякаш комар ти кръжи около ухото. Ужасяващото чувство, което се появява когато някой се опитва да те събуди. Много приличаше на тиктакащ часовник, който отмерва монотонно последните ти мигове. И в един момент просто спира. Сякаш никога не е бил там, но ти продължаваш да го чуваш в главата си много след това. Като остатъчен ефект. Като поредната шарлантанщина на измислен магьосник. Звука на събуждането. Дразни те, изнервя те, искаш да го махнеш. Ликвидираш. Убиеш!
Очите на Дже рязко се отвориха. Погледна сънено Шин и се зарадва, че е малко по-далеч от него.Така нямаше да чуе сърцебиенето му рано сутринта. Винаги едно и също, след онази сутрин когато в тренировъчния лагер ги събудиха с ледена вода върху им. Раздадоха им по един пистолет и им наредиха да убият кучетата, които им дадоха в първия ден когато се появиха в лагера. Винаги може да откаже и да продължи още шест месеца там, но не самото убийство беше проблема. Факта, че през цялото време Дже можеше да чуе тиктакането на пръстите по масата на изпитващия. Монотонно, досадно, ужасяващо. Още си спомняше как гледаше малкото пале в очите, което сякаш излъчваше любов и доверие. Още си спомняше и какво изпита когато дръпна спусъка – празнота. Чиста и неподправена празнота.
В следващия момент чу гласа на Шин, който му заповяда да остане на място. Това накара Дже да въздъхне и да се усмихне някак вяло. Все още щеше да го командва? Миналият път това завърши с двуседмичен затвор за Шин. Всъщност май трябваше да му благодари за това, че го спаси от онези. Така и не успя. Така и не намери начин, защото чернокосия толкова старателно отбягваше Дже в затвора, че той едвам успя да повярва когато Шин го прие. Но вместо да му благодари беше отпратен. А истината беше, че може би Дже искаше тайно да го претрепат, убият или каквото искаха онези. Така поне Шин щеше да се отърве от него по лесния начин.
Седна на леглото и затърка очите си. Изтегна ръцете си първо напред, а след това нагоре. Сетне просто реши да подреди листата, които бяха пръснати .. навсякъде. Така и така нямаше по-добра работа, а и не искаше да изнерви Шин. Някак си тази идея сега го караше да настръхне и да усети как някой му опира пистолет в главата. Крайно неприятно и заплашващо чувство, което го накара само да се изправи. Събра всичките пръснати листа и ги подреди на земята внимателно и прецизно.
Не успя обаче да предотврати факта, че дочу разговора на Шин и .. годеницата му. Инстинктивно докосна пръстена, който снощи чернокосия му сложи. С палеца си го завъртя и леко се усмихна. Може би ако Шин знаеше цялата истина около него нямаше да прави това? Ако само знаеше, че е във фирмата не защото си е търсил работа, а защото е мисия. И че преди две години го наблюдаваше от двойното стъкло. Някак се ужасяваше от това, че може Шин да не го погледне повече, но .. ако искаше да е откровен пред себе си предпочиташе да си признае всичко. А после щеше да види дали Шин няма да си тръгне или ще избере да е с него.
Името на един определен човек го извади от мислите му. Мими? Онова дребното, миниончето, което откакто почна да ходи на срещи само проблеми създава? Значи все пак не е безупречна колкото самата твърди. Странна и дяволита усмивка се появи на лицето на Дже. Сякаш откри своята нова играчка, а и кога щеше да му се отдаде възможност да я смъмри така сякаш е за последно. Особено след като имаше протекцията на Канг. Онази проклета торба с мускули, която можеше твърде добре да изчисли ситуацията и да сметне, че е добре да я пази от Дже. Всичките трябваше да ги застигне чумата, ако не това ядрена бомба да падне върху щаба. Това можеше да се окаже по-ефективно. А и да си кажем, след Хирошима и Нагасаки надали ще е нещо ново за японците.
Нов сигнал, който беше хванат по „Радиостанция Дже“. Този път тая му казваше, че ще стане негова собственост. Аааа неее. Дже разтърси глава и стисна юмруците си със сила, която замалко не му спечели следи от нокти по дланите и малко количество кръв по килима на Шин. Неподправена ревност се извиси върху него като черен облак. Поиска да я убие. Да я хване за врата и да не я пусне докато с пръсти напипва сънната артерия, за да долови и последният напън на сърцето и. Да гледа как очите и се преобръщат. Да види отчаяните и опити да се измъкне. Да я лиши от живеца и само защото си е помислила, че Шин може да е нечия собственост. Най-малко ней.
Причерня му. Вряза ръце в главата си и се сви на място. Трябваше някак да овладее наплива на ярост в себе си. Дразнеше го начина, по който тая изговаряше Неговото име. Дразнеше нотката на игривост, която можеше да долови. Пое си дъх и откри, че му беше крайно трудно да мисли за друго освен за евентуални покушения над онова що беше оттатък при Шин. Дори започна да се успокоява с мисълта, че никой няма да разбере. Абсолютно никой. Щеше да и подари шоколадови бонбони примесени с цианид. Можеше да ги даде на Мими, та и двете да пукнат по-бързо. Тъкмо щеше да лиши света от две изчадия, а ако някой пък реши да ги пробва винаги можеше жертвите да са повече. От друга страна обаче имаше вероятност да ги даде на Шин. Това не беше хубаво. А да го смеси с червилото и не беше от най-лесните неща. Може би обир посреднощ и случайно застрелване .. с пистолет трета ръка от някой бабаит с мотор.
Обзет напълно от мислите си, които се въртяха, сякаш беше пътник, а Дже самата планета нещо го накара да се измъкне от пропастта, в която пропадаше. По-скоро някой го накара да се върне на земята. Като чу гласа, който беше всичко друго, но не и спокоен се отправи към вратата и излезе като послушно детенце. Приближи се малко плахо до Шин. Не защото го беше страх. Просто ако видеше онова, чиито токове се забиваха преди малко както в пода, така и в главата на Дже, е щеше да покаже, че и обикновено копче от ризата можеше да бъде по-смъртоносно и от всяка отрова. За такива моменти импровизацията винаги беше най-добрия приятел на човека.
Настани се на посоченото му място. Погледна пицата и само въздъхна. Беше малко скаран със закуските .. и обедите. Рядко имаше време за такива неща и вече се беше отучил. Все пак реши да не откаже нищо на Шин, още повече, че доста го вбеси докато правеше пицата, а и сега не изглеждаше много по-добре. Захвана се с парчето, но при втората хапка видя, че Шин е нейде .. в света на мислите. Повика го, но никой. После още един път и накрая Чернокоско Великолепни се обърна. Само за да накара Дже да се стъписа на място.
С последният си акт на близост направи няколко неща в Дже: 1. Буквално унищожи всеки спомен от евентуално покушение над женската част от населението; 2. Накара сърцето му да се разхлопа за пореден път; 3. Закова го на място с действия и поглед; 4. Целият изтръпна от допира му; 5. Започна да вдига температура. И преди Шин да е успял да види колко е червено лицето на Дже той побърза да погледне на всякъде другаде, но не и в Него. Направо се сви в кожата си и стана по-нисък и от тревата.
-Шин Юн-а ... – започна толкова несигурно, че чак му беше странно. – Ще може ли да се чакаме в офиса? – мерна го само с поглед и видя неодобрението му. Е нямаше как. Ако искаше от Дже да се прави на асистент трябваше поне да му даде да се приведе в някакъв общоприет вид за онзи етаж. Сега, нека си признаем, че ако се появи със скъсаната, по вина на Шин, риза нямаше да се приеме добре от ония злите андроиди. Няколко минути по-късно и краят на закуската вече му беше минало. До колкото можеше да му мине на човек обзет от любов и срам. Чак тогава осъзна, че предишното му мрачно състояние беше тотално потушено от Пак Шин Юн. Вдигна се от масата и отсервира, че дори изми чиниите и мръсните съдове. Накрая побърза да вземе документите на Шин и да му ги връчи. И като за финал го целуна по бузата.
-След тридесет минути в офиса. – погледна го с най-невинния поглед, на който беше способен и се усмихна. До някъде искаше и да го целуне, че да е сигурен, че още има място в сърцето му. Интересното беше, че може и да изглежда уверен на моменти, но вътрешно се страхуваше най-много от това някой да го измести от живота на Шин. А недай си боже от сърцето му. Сигурно затова и беше толкова ревнив. А най-абсурдното беше, че не знаеше как да се бори за това, което иска. Беше свикнал толкова да бъде просто фаза в животите на хората, че накрая забрави, какво е да искаш нещо толкова силно и да се бориш да го получиш.
След тридесет минути и страхотно убеждаване докато си взимаше душ и се преобличаше се появи в компанията. Излишно беше да казва, че сигурно през всичките тридесет минути си повтаряше, че ще се вглъби в работата, която му се даде. Нямаше да поглежда Шин по никакъв начин. Нямаше да показва, че чернокосия го караше да изпитва крайно притеснение. И дяволите го взели сам не знаеше защо е така. Все едно беше на 16 и гледаше към първата си любов, а чакай .. Шин беше точно това.
Преди да стигне изобщо до шестия етаж си удари един, два шамара. Колкото да излетят всякакви примерни сценарийчета за евентуално покушение над всякака мотивация за работа. А и не искаше лицето му да стане червено, като цвета на сакото, което беше облякъл. Така поне щеше да открие нов камуфлаж, ако не друго. Видя пред последната цифра на екрана и преди вратата да се отвори си вдъхна целия кураж на света да издържи един работен ден с усмивка на лицето и без да се стряска всеки път когато Шин реши, че трябва да се обърне към некадърния си асистент.
Прекоси коридора, фоайето и застана пред вратата на офиса на Шин упорито стискаш плик, от онези за писмата, но от по-големия вид. Погледна часовника си и само изцъка. Сигурно беше, че и тия тридесет секунди закъснение щяха да му се сторят като Ад, но нямаше как да е сигурен. Почука внимателно на вратата и изчака да му се даде разрешение да влезе. Някак искаше да остане с глава на раменете си още един ден. Влезе внимателно и се усмихна на Шин, или на пространството около него. Но както обикновено той изглеждаше супер сериозния и напрегнат. Затова Дже затвори вратата и се приближи до него. Остави плика на бюрото му и се отдръпна.
-Искам да съм напълно искрен с теб затова .. това вътре съм аз. Ти каза, че съм твой вече, но .. – извади от плика една папка и му я подаде - .. не искам да те лъжа. Само не и теб. Ако разберат, че съм казал на някой защо съм тук или какво работя ще изчезна от живота ти завинаги, всъщност от живота на всичките ми познати. Приеми това като моите окови и вече ти държиш синджира прикрепен към тях. – Подаде му внимателно папката и въздъхна. Направо се чувстваше облекчен, че най-накрая му сподели това. Е вярно, ако искаше Шин, сега можеше толкова лесно да му вгорчи живота, че просто беше плашещо, но поне изясни и това пред него. Както се вика хвърли всичките си карти на масата с надеждата да започне отначало, или поне да не крие повече нищо от Шин.
-Пак Шин Юн, знаеш ли .. света е като огледало. Ако го плюеш и проклинаш, той ще прави същото. Ако си сериозен и света ще е сериозен. Ако се усмихнеш, той ще ти се усмихне обратно. Затова не бъди сериозен и просто ... се усмихни.

Park Shin Yoon. написа:Червената светлинка отсреща за миг го ослепи. Навя му неприятни спомени, които го накараха да извърти очи. Обърна се към седалката до себе си, където срещна светлия, бляскав поглед на Дже. Красивата му, но леко плаха и нервна усмивка. Чаровната бенка под дясното му око. Плътните, извити нагоре, устни. Шин невярващо премигна, стреснат от самия себе си. От собственото си съзнание, така жестоко играещо си с него. Щом отново отново отвори очи и видя празното място до себе си, изпита смесени чувства. Облекчение, че все още беше с всичкия си, както и онази добре позната горчива буца, която едва преглътна. Бързо върна очи на пътя, ръцете му се затегнаха грубо около кормилото. Мразеше в мислите му да настана объркване. Мразеше онези чувства и човека, към когото бяха адресирани. Не можеше да допусне да падне в собствената си клопка. Нямаше да го допусне.
Играеше рискована игра, но ако смяташе, че има начин да изживееш живота си без рискове, то той много се заблуждаваше. Не рискуваш ли, значи не живееш истински. Лошото бе, че щастието при хората представляваше един интересен феномен. Те не го осъзнаваха, докато го имат. Когато изгубят нещото, което дава смисъл на живота им, ето кога осъзнаваха, че са били щастливи. Зелената светлина се появи и Шин натисна газта.
Странно, но времето минаваше наистина бавно откакто бе пристигнал в офиса. Бе успял да свърши толкова много. Да подреди папките с документи по важност, за да знае откъде трябва да започне; да се скара любезно на чистачката, задето бе пропуснала да избърше праха на един от рафтовете; да провери какви ги върши всеки от главния отдел, да се скара (нелюбезно) и на тях за некадърността им... Дори му остана време да си наостри моливите и да подреди тях и химикалките в права ос. Сега средствата за писане образуваха перфектна линия от единия, та чак до другия край на бюрото. Пак Шин Юн ги наблюдаваше съсредоточено, присвивайки очи и бърчейки вежди в съмнение дали всъщност не бяха съвсем перфектно подредени. Изведнъж се зачуди колко ли летвички имаха щорите и започна да брои, подпрял глава на дланта си.
- Едно, две, три... шейсет и девет, седемдесет! – заключи накрая с лъжлива възхита и завъртя очи, плъзгайки стола си назад.Облегна се и загледа тавана. Празният му поглед пробяга през часовника.
Какво? Че то 30-те минути тъкмо бяха изтекли! Онзи идиот закъсняваше с цели 15 секунди, ах, само да му паднеше... Само... Ето, сигурно вече бяха 20 секунди!
Тъкмо реши да започне да брои секундите и се чу открехване на врата. Тялото на Шин автоматично се стегна и зае нормална шефска поза. Изражението му стана сериозно и навярно плашеше Дже, но да си признаем, той по начало май се страхуваше от него и нормалния му поглед. Безмълвно наблюдаваше как несигурно пристъпи към него и сложи някаква папка на бюрото му. Нещата, които му казаха, започваха просто да оправдават подозренията на Шин за него. Всъщност те не се бяха зародили, когато пристигна в Япония. Напротив. Възникнаха още преди две години, още когато се намери в онази мрачна стая за разпит, а осиновителя на Дже Мин опитваше да го провокира с цел да му лепне доживотна присъда. Знаеше, че не беше просто ченге, а в очите му откри желанието да създаде свой прототип. Ето защо не се учуди много, когато прочете първата страница от досието на Мин. Значи Интерпол... сериозна работа. Или поне така се предполагаше. Шин се усмихна, но тази усмивка бе наистина многозначна. Основно прикриваше новия нюанс на раздразнение, появил се у него. Проклетникът си мислеше, че сега вече доброволно оставя живота си в ръцете му. Нима не виждаше, че неговият живот отдавна бе в ръцете му? Че отдавна му принадлежеше? Разбираше, очевидно бе забравил миналото и дори не подозираше за него, но поне онази незначима част, преди само две години, когато го спаси... Или и това бе забравил? Нямаше да се изненада. Не бе видял и капка благодарност в очите му. Не че търсеше такава, не че му трябваше. Странно защо, но най-много се дразнеше на онзи Дже. Дже, който се примиряваше с нова, което не иска. Дже, който би го устроил всеки начин да изчезне то живота на Шин, от света като цяло. Мразеше да вижда този негов поглед на смирение със съдбата, онзи поглед тип „все ми е тая вече“. Беше го видял в момента, в който похитителите му бяха напът да го убият. Бе видял неизказаната молба, че я прочел в същия този поглед. „Не ме спасявай, не си струва да си цапаш ръцете заради мен“. Проклетник! Кога щеше да разбере, че само Шини никой друг може да решава съдбата му!? Радваше се оне, че не бе умрял без неговото разрешение. Точно така, нямаше и това право.
- Разбирам. – каза кратко, след като прочисти гърло и затвори шумно папката, изразявайки незаинтересоваността си да чете нататък. Отключи малкото чекмедженче, където пазеше разни важни документи, и я прибра най-отдолу.Врътна ключето на другата страна, сетне го прибра в джоба на палтото си. Изправи се и закрачи спокойно към Дже, но отново видя несигурността му, която му казваше, че пак иска да избяга. Жалко, че тук, в офиса, нямаше баня. Нямаше друг път за бягство, освен вратата, която сега се намираше твърде далеч.
- И... Дже Мин-а!?- каза  някак иносказателно, прогаряйки го с непроницаем поглед. – Да разбирам ли, че ако ти дадат задачата да ме застреляш, ще я изпълниш като послушно кученче? – никак не си личеше, но въпросът беше реторичен и имаше цел единствено да породи настоящата реакция у другия. Когато видя как очите на Дже се разшириха и навлажниха от неочаквания въпрос, а дланите се свиха в юмруци, Шин внезапно се усмихна. В следващата секунда силен смях се разнесе из пространството. – Само се шегувах. – добави с лека извинителна нотка, срещайки смаяното и неодобрително изражение на секретаря си. Потупа го по рамото и леко го стисна, че да го накара да се съвземе, след което просто смени темата, която така или иначе не се бе захванал да обсъжда сериозно. Нямаше намерение да му преразказва мислите си по въпроса. Сега се радваше на друго. Радваше се, че с това , което Дже му даде днес, вече държеше и друг човек в ръцете си. Някой, който може би щеше да се наложи да унищожи.Скритите козове в ръката му само увеличаваха броя си. Но не биваше да загубва преценката си за нещата, трябваше да използва всяка своя карта тогава, когато ѝ дойде времето. Именно това го правеше толкова различен от Дже. Той винаги му бе казвал всичко и макар Шин да не можеше да му вярва отново, другият не спираше да опитва, да е до край искрен и да рискува, играейки с всичките си карти. Обаче имаше и друго. Дже не притежаваше още една карта, с която не бе играл. Но причината, вероятно, беше, че самият той не подозира, че я държи в ръката си. Може би глупакът нямаше и да разбере.
- Както виждаш имаме много много работа. – веднага отбеляза, карай Дже да проследи погледа му, водещ към купчината папки на двете бюра. – Твоята задача е проста. Ще съпоставиш онези отчети и после ще ги препратиш на мен за финална проверка. Можеш да се залавяш за работа. – рече съвсем делово, посочвайки му неговото място, след което се върна да заеме своето. Колелцата на черния стол почти безшумно се раздвижиха, когато новият шеф се закова към президентското си място. Бе си обещал, че няма да мръдне от него, докато не свърши цялата работа. А като за първи ден тя бе неумолимо много. Започна да прехвърля страниците рязко и шумно, като с периферното си зрение забеляза как това сепка секретаря му почти всеки път. Атмосферата си беше напълно работна такава, времето се точеше лъжливо бавно, а изтощително досадното количество бели листове сякаш само се увеличаваше.
Като за финал шеф Пак се спря върху най-належащия проблем, който е открил още с идването си и за който бившия шеф бе останал сляп. Изтичане на информация. Някой очевидно трупаше милиони долари от продажба на секретна информация, свързана главно с разработката на нови медикаменти. Всичко водеше към една неотдавна открита сметка в Бали, но не можеше да се проследи на кого е тя. Шин знаеше, че инициаторът не е Дже. И то не беше нужно да му вярва, за да го знае. Но имаше друго лошо предчувствие относно този случай, което още не можеше да определи. Може би тази неизвестност... Навярно бе това. Трябваше възможно най-бързо да открие виновника, мръсното копеле, което си позволяваше да печели на техен гръб. Пръстите му се задвижиха със скоростта на светлината и набраха няколко номера един след друг. Дълбокият му сериозен тембър огласяше голямото помещение в продължение на тридесет минути.
- Да, г-н Ким, аз съм. Имам новини относно случая. – придаде си важно, представително  излъчваше, дори да знаеше, че бившият шеф не стои пред него в момента. Навярно бе нещо като навик. Говореше неясно за страничен слушател, но знаеше, че г-н Ким ще схване отлично за какво му приказва. – За съжаление все още не разполагам с информация кой е, но е въпрос на време да разбера и това. – продължи след въпроса на другия. – Да,сега ще Ви изпратя всичко, което ми е известно дотук. Ще бъде на имейла ви до две минути. А, и още нещо... – реши да премине към истинската причина, поради която му се обади. –За съжаление няма да успея да дойда на вечерята днес. Да. Имам още доста работа и не мисля, че ще се прибера рано тази вечер. Благодаря за разбирането. Дочуване.- запази тона си делови, но се появи някаква фалшива нотка  на безкрайно извинение и уважение, което реално никога не би изпитал към стареца. Но като че ли бе спечелил доверието му по-бързо от очакваното, или поне така му се струваше.  Във всеки случай нямаше да сваля гарда си пред него.
***
И последната папка се стовари тежко върху бюрото му. Вдигна поглед и пред него се откри силуета на Дже. Гледаше го някак странно, и ако Шин не го познаваше, щеше да сметне, че си проси вниманието му. Но не, това не бе в негов стил. По-скоро се надяваше силно да свърши с работата си и да отпраши за вкъщи възможно най-бързо. За да се отърве от аурата на новия си шеф. Самото му присъствие сякаш кръжеше заплашително около него като опасен вирус, срещу който няма ваксина. Тъмнокосият му кимна едва доловимо, протягайки се като пантера в удобния си стол, след което веднага се зае да провери последния отчет на секретаря си. При  всяко споменаваше на новата му длъжност едва успяваше да сдържи усмивката си. Нямаше да крие, че това му харесва. Харесваше му в края на краищата нещата да стават така, както ги бе планирал. За няма и петнайсе минути завърши проверката, този път удивен от прогреса на Дже. Съдейки по предишните му занимания, не бе особено компетентен в работата си, но и не беше чудно, нали Интерпол го бяха вкарали тук с друга цел. Днес обаче бе останал изненадан от мотивацията му да работи, която вероятно бе начина му да отдалечи мислите за личния си живот. След като му беше върнал над 7 доклада, украсени в червено, той усърдно ги бе преписал всичките и се бе постарал да му ги върне безупречни. Ето защо като шеф, ценящ отдадеността на кадрите си, Шин Юн се питаше как може да му покаже, че се бе справил наистина добре и да го насърчи да продължи в същия дух. Не му личеше, но това бе една от главните мисли, съпътстващи го целия ден. Отправи бърз поглед към часовника. Минаваше седем и половина. Работното време свършваше още в 6, така че предполагаше, че сградата е празна. За миг се запита защо Дже Мин все още не бе попитал дали може ад си върви. Да не би да чакаше новия си шеф също да си свърши работата? Да миг се почувства глупаво, че дори му е минало през ума. Прочисти гърло и се изправи, взимайки папката с последния отчет. Тръгна към отсрещното бюро, а умерените му крачки огласяха тихото досега помещение. И двамата бяха прекарали целия ден в почти безспирна работа, дори бяха обядвали тук... можете да се досетите какво. Рамен, естествено. Само че от още по-отвратителния, този в пластмасовите кутийки.
- Добра работа. – рече с искрена нотка на похвала, връщайки му отчета. – Можеш да ги предадеш на г-ца Сонг. – добави, като изведнъж изкара някакъв бонбон от джоба си. Протегна ръка, поставайки го в дланта на Дже, която той машинално разтвори. Сякаш се почуди за момент, но когато видя, че шефът все още стоеше пред бюрото му очаквателно, разхлаби хартийката. Червеният целофан прошумоля сладко, откривайки малкото шоколадово изкушение. Погледът на Шин се промени до висша степен на непроницаемост, докато другия бавно постави бонбона между плътните си устни и го прибра с езиче навътре. А когато леко облиза устните си, Шин го последва съвсем спонтанно в това действие. Усети своите сухи, парещи и жадуващи. И си припомни, че в сградата бяха само те двамата.  Шефът разхлаби вратовръзката си и бавно я премахна от себе си. Дже Мин, като че веднага надушил какво се задава, стана рязко от стола си и взе всичките си отчети за деня, отправяйки се към вратата с оправданието, че щях да ги носи на г-ца Сонг. На лицето на Шин Юн се появи полуусмивка. Той настигна беглеца и грубо постави ръка на вече открехнатата врата, докато тази на Дже застина върху дръжката. Затръшна я шумно и бавно завъртя ключа.
- Дже Мин-а... Работното време свърши преди повече от час... Всички, освен нас... – каза, карайки Дже да се почувства притиснат от горещото му тяло. Правеше паузи, през които съвсем леко допираше устни до врата му, разстилайки дъха си по кожата и карайки я да настръхва отново и отново. - ...отдавна са се прибрали. – довърши, след което загаси главното осветление на помещението и изкара ключа от бравата, захвърляйки го някъде на пода зад себе си. Надяваше се да е отишъл под някой шкаф, на някое възможно най-труднодостъпно място. Пришпори Дже да се излегне на кожения диван в средата на помещението. Вдигна ръцете над главата му и завърза китките му с тъмносинята си вратовръзка. Направи толкова прилежен и съвършен възел, че продължи да се взира в него, докато откопчаваше бялата риза на другия. На няколко пъти бе попитан какво прави и му бе подсказано, че това не  е правилното място за подобни неща. Ала единственият му отговор бе усмивката и дългите връхчета на пръстите му, лазещи по млечнобялата кожа. Накрая другия дори не можеше да довършва изреченията си, собствените му стонове на възбуда го прекъсваха по начин, който караше Шин да задълбава все повече, без намерението да спира започнатото по средата. Приведе се към него, повдигайки леко брадичката му с палец и леко присвит показалец. Едва успя да срещне погледа му. Бе преизпълнен с емоции, което Шин веднага успя да попие. Донесоха му вътрешна наслада и придадоха още повече сладострастие на последвалия му шепот – Дже Мин-а... искам те. – усети ускоряващия се пулс и още по тежкото дишане. Зарови едната си ръка в косата му и тя пъргаво се заигра с меките червеникави кичури. Другата стремглаво се плъзва надолу под пъпа и разкопча копчето, подхващайки ципа. Устните умело си партнираха с езика, оставяйки розови отпечатъци ключиците и врата. Всеки гласен опит на другия да го накара да спре, само разпалваха страстта и желанието да го направи свой. Нов въпрос премина през ума му. Изминаха две години. Дали някой друг, освен него, го бе докосвал? Дали си бе позволявал подобна близост с друг? От просто странстващи мисли, се превърнаха в разяждаща киселина. Започна да си отговаря сам. Разбира се, че бе невъзможно. Сънг Дже Мин бе само негов. Всяко друго твърдение просто отпадаше. Нима би могъл да намери някой като Шин? Кой би могъл да обладае съществото му, както той го правеше? А нима би допуснал някого другиго толкова близо до себе си?
Искаше да го чуе от самия него.
- Дже Мин-а... – срещна премрежения му поглед, обгръщайки лицето му и притегляйки талията му към себе си. – Кажи ми, че си само мой. Кажи го. – гласът му бе така тих, но заповедническата нотка прокънтя като ехо в тишината. Настойчиво впитите в него тъмни ириси се запечатаха в съзнанието на Дже. Дребните капчици пот се стичаха по гладката кожа, а гърдите се повдигаха бързо и ритмично, пришпорвани от полудялото вътре в тях сърце.
Никога нямаше да го остави на мира. Щеше да се превърне в най-страшния му кошмар, и най-желаното му избавление. В неговата болест и единствено възможно лекарство. В неговата най-мрачна, но единствена светлина.