You are you are, my favorite medicine~

Spoiler:

Park Shin Yoon. написа:

Есента бе настъпила. Високите корони на дървената се обагриха в различни огнени цветове, радост за очите. Минавайки по дългия път към училището, Шин Юн забеляза няколко улични художници, съвсем погълнати в гледката пред себе си, бавно и умело пренасяйки я с четката си на бялото платно. Наоколо имаше засмени родители, търчащи след палавите си деца. Колелета издрънчаваха някъде недалеч в големия парк. Тинейджъри играха карти на близката пейка и губещите псуваха силно на английски. Всичко наоколо беше толкова живо. А той се чувстваше толкова мъртъв. Отвърна с вяла мрачна усмивка на малкото дете, което се звереше в него, а то побягна с плач и писъци.
- Мелъни, чакай! - викна майка му след него. - Ненормалник! Да плашиш децата! - изсъска му жената и бързо побягна след малкото си лапе.
Тъмнокосият кореец дори не реагира на обидата, а просто я наблюдаваше как се отдалечава, прибра ръце в джобовете си и продължи по пътя си. Вече виждаше спретнатата сграда на даскалото, боядисана в бежови и червено-кафеникави цветове. веднага забеляза и жълтите училищни автобуси, паркирани отстрани. Запазената марка на американските училища. Навярно ако ситуацията беше малко по-различна, всичко щеше да му бъде интересно и със скрито любопитство за разучава дори листата, разпилени по земята. Но за него  целият свят бе изгубил красотата и цветовете си. Всичко беше сиво. Сиво и мрачно. Сиво, мрачно и самотно.

За миг се спря. Нещо го жегна в гърдите, а буца заседна в гърлото му. Дали си заслужаваше? Дали имаше смисъл да е тук? Какво, изобщо правеше тук? А, да, сладкото отмъщение. Сега живееше заради него, сега това бе целият смисъл, който намираше в подобието си на съществуване. Да отмъсти на онзи, който съсипа и малкото, което имаше. Съсипа мечтата му, отне му човека, който единствен познаваше сърцето му. Той нямаше много, но и никога не беше искал да има всичко. Никога не беше добър в изразяването на чувствата си, но опитваше да се реваншира с действията си. Сега най-напред искаше да разбере... къде бе сгрешил? Какво бе направил, за да заслужи подобно предателство. Защото той никога не си бе помислял, че другият дори бе способен да извърши подобно нещо. Да забие възможно най-острия нож в гърба му... И най-лошото  - веднага да изчезне, да се изпари като шепот в нощта. Кой не заслужаваше поне обяснение?
Истината болеше, но да те лишат и от нея беше по-жестоко дори от лъжата. А всъщност хората обичаха да бъдат лъгани. Несъзнателно си плачеха да чуят лъжата, която ще облекчи болката им, ще породи усмивката им, ще ги накара отново да се чувстват в безопасност. Всички обичаха да се намират в рамките на комфортната си зона. Всичко изглеждаше прекрасно, облаците бяха бели и красиви, а не сиви и намръщени, каквито бяха за Шин Юн. А неговите облаци сега предвещаваха буря. И тя щеше да се разрази много скоро.

- Ученици! Всички, моля за малко тишина и внимание! От днес имаме нов ученик! Бъдете мили, защото идва чак от Корея! Името му е... - учителката с леко затруднение прочете правилно името му. - Пак... Шин Юн!
Из класната стая се разнехоса различни по вид коментари, къде за името му, къде за външния му вид, къде за страната му и храната, която яде... Не остана особено очарован от бъдещите си съученици, но без друго нямаше да общува с тях, така че навярно беше без значение.
- А, да, за малко да забравя! - добави учителката. - Той е в нашият отбор по футбол, така че моля след часовете някой да му покаже игрището и да го запознае с треньора ни! Благодаря на всички за отделеното време! - учтиво довърши госпожата и седна на бюрото си, като направи жест на Шин Юн също да намери мястото си. Младежът тръгна между редиците, чувствайки нетърпимите погледи на почrи всички, вперени в него. Сякаш се бе изгубил в пустинята и слънцето го изгаряше безмилостно. А, там, седнал в крайната редица, стоеше и той. Беше го видял как прекъсва дрямката си, щом чува името му. Сега стоеше безмълвно на чина си и го зяпаше, сякаш бе видял мъртвец. Е, може би не бе далеч от истината. Шин Юн обаче го подмина без да го поглежда и се насади на празния чин, намиращ се точно до неговия. Впери поглед в дъската, на която все още нямаше нищо написано. Стисна химикалката си с всичка сила, защото почувства как ръката му бе готова да затрепери. Какво, по дяволите, му ставаше? Дори не беше срещнал погледа му, а му идеше да скочи от някъде. Не искаше да е тук. Мисълта, че дори дишаше неговия въздух, го задушаваше. През всички тези четири години си мислеше само как другия го бе забравил за няма и секунда, и вече отдавна живееше новия си, лъскав американски живот. Навярно бе така, при положение, че дори не го беше потърсил. Не си бе направил труда да провери дали въобще е жив, но защо ли трябваше да му пука? Само изглеждаше като някой, на когото наистина му пука, при това имаше завиден актьорски талант, след като можа да убеди дори някой като Шин. Той по принцип не се доверяваше на хората, но бе направил фаталната грешка да допусне това копеле до себе си. Копелето, което го изигра. Изглеждаше така лесно, като детска игра, че кръвта на Юн кипваше само при мисълта. Никога нямаше да му прости. Не бе способен да прости дори на себе си, задето бе такъв глупак да повярва в някого.

Seung Jae Min написа:

Поредният ден на учение и нищо повече. Какво по-хубаво от това? Четири години ми отнеха, за да свикне с всичките онези досадни момичета, момчета и хора по средата на това. Само четири години. Да не говорим, че през това време успя да смени доста училища. Разберете. Сънг Дже Мин се превърна в нещото наречено Кристофър Сънг само за една нощ. От онзи ден, когато го замъкнаха към самолета само и само, за да не създава много проблеми. В същия онзи ден, когато „бащата“ му взе телефона той видя единствения спомен за това, какъв беше да излита през прозореца на машинарията. Снимки, видеота, дори смс който тъкмо пишеше, всичко  беше унищожено напълно, за да не може да се върне към това. Към живота който искаше.
Четири години, в който се научи да се бие, създаваше си повече проблеми от нормалното. Но не го разбирайте погрешно. Дже не обичаше да ходи на лекции. Дори не знаеше, защо го прави. Там винаги имаше досадни неща. Винаги се срамуваше от себе си, заради това, в което се превърна. Той мразеше боя, мразеше всичко, което допринасяше за това, но с течение на времето ако не се биеше, ако не усещаше болката се чувстваше полужив. Не беше добър ученик, нямаше мечти, не мислеше да продължи още много. Може би щеше да стане доставчик. Странното обаче беше, че още със ставането първата му идея беше да отиде на лекции. А защо го прави ... просто така. Без причина.

Същият този съдбоносен ден започна скучно. Както обикновено момиче, което Дже можеше да се закълне, че се казва Ана започна как намерила страхотен бар, където може да отидат всички на нещо като сбирка. Това буквално го отегчи и Дже просто затвори очи. Смъкна се на чина и се опита да поспи. Напоследък съня не му достигаше. Работеше на нощни смени, защото така му изнасяше и просто искаше всичко да свърши по-бързо. Все пак беше решил този път да се сдържа и да не си създава проблеми. Поне още малко му остана да завърши и тогава щеше да си чупи главата в някоя канафка.

-- Ученици! Всички, моля за малко тишина и внимание! - Ако не изискваше много действие Дже сигурно щеше да и каже да млъква най-накрая, но се спря. Просто много го мързеше, а и се поправяше. - От днес имаме нов ученик! Бъдете мили, защото идва чак от Корея! Името му е... Пак... Шин Юн!
Пак Шин Юн? Това буквално го накара да изтръпне. Всяка клетка в тялото му завибрира и го накара да вдигне глава, колкото да види дали наистина е той. Юн? Онзи Юн? Преглътна няколко път и просто реши да си мълчи. Така беше най-лесно за всички.
- А, да, за малко да забравя! Той е в нашият отбор по футбол, така че моля след часовете някой да му покаже игрището и да го запознае с треньора ни! Благодаря на всички за отделеното време! – Е и таз добра. Дано някой се съгласеше, че това 100% ще свърши с някой пребит, но видиш ли. Съдбата трябва да е гадна. Хубавия край на деня го имаше само по книгите и филмите. В момента, в който бяха свободни, същата онази досадна Ана се приближи и сложи ръка на рамото на Дже, погледна го миличко и започна да му говори.

-Кристофър, хайде ти го разведи. Тъкмо може да си поговориш с него на родния му език. Туко виж се сприятелили. И ако откажеш, казвам ти го като отговорник на курса.
„Мам ... и проклета аджума.“ – Мин само въздъхна и кимна поглеждайки към Шин. Май нямаше спасение. Затова изчака всички да излезнат от стаята и се обърна към него без дори да проговоря. Просто щеше да чака да види дали той ще поиска да започне пръв, ако не винаги можеше просто да му напише от къде да мине и да си хване първия автобус за дома.

Park Shin Yoon. написа:

Часът навлезе в нормалния си ритъм малко, след като всички спряха да обсъждат новодошлия чужденец и се концентрираха върху урока, или с други думи - извадиха телефоните си и започнаха да си чатят, а останалите подпряха главите си на чиновете, отегчени то всичко и всички. Шин слушаше внимателно, или поне се правеше, че наистина слуша. Като че сам опитваше да отклони вниманието си към друго място. Потупваше леко с крак на въображаема музика и така си спечелваше странните погледи на доста колеги, докато звънецът не би и учителката най-после ги освободи. Шин знаеше, че сега е голямото междучасие, което значеше, че беше време за обяд. Не че беше особено гладен, но не смяташе, че има какво друго да прави. Във всеки случай не му се вярваше да издържи още дълго в стаята, в която бяха останали само той и Сънг Дже Мин. Бяха изминали пет минути откакто всички техни съученици излязоха, а все още никой не бе продумал и дума. В повечето случаи Шин нямаше да има никакъв проблем с мълчанието, но точно в настоящия момент това успяваше да човърка дори най-дребните му мозъчни клетки. По особено влудяващ начин.
Кратък ироничен смях внезапно огласи утихналото помещение. В интерес на истината Шин отдавна не владееше друг вид смях, освен ироничния, който изразяваше колко разочарован и раздразнен е от нещо или някого.
- Гробна тишина. Това ли е всичко, което ще ми кажеш? - за миг погледна към другия и ръката му  на момента затрепери, но той я сви в юмрук и я скри в джоба си. Беше трудно да сдържи гнева си, особено сега, когато беше толкова близо.. да го цапардоса и прати в несвяст. Чувстваше как кръвта му се изпълва с отрова, щом черните му бездни потънат в неговите дори за част от секундата. Искаше да крещи, да чупи, да удря, да руши всичко по пътя си. Но най-ужасяващото и онова, което го спираше, беше само едно. В очите му не се четеше и капка вина. Сякаш не знаеше, че дори бе виновен за нещо. Четеше се единствено неудобство и изненада. А къде беше вината?
"Не ми казвай... че не знае дори за инцидента!? Как е възможно копелето да не знае, след като той го причини...!?!"

Купища допълнителни въпроси се появиха в главата му, която започна да пулсира от напрежението. Сърцето му биеше в гърдите все по-болезнено, заплашващо да причини някой инсулт преди да му е дошло времето. Не че имаше причина да му се живее, но се закле пред себе си да си отмъсти... А той, за жалост, винаги спазваше дадените обещания. За разлика от повечето хора. Не, за разлика от всички други хора. Не вярваше, че е останал някой, в който си струва да повярваш.

- Ако няма какво да ми кажеш, няма да си губя времето. Гладен съм, така че ще вървя. - изстреля бързо с вледеняващ тон, след което сурна шумно стола си назад и се изправи лениво, но забърза крачка към изхода. Вратата бе наполовина отворена, а той все пак се задушаваше тук. Пък и какво можеше да му каже?"Здравей, колко се радвам да те видя отново", което бе лъжа, на която никой нямаше да се върже, защото дори да бе истина, Шин не би изрекъл нещо подобно. Или може би истината, която гласеше "Пред мен стои онемялото копеле, което ми съсипа живота. Добре ли спеше през тези четири години?" и разбира се, също не би изрекъл на някой, който си нямаше и капка понятие за какво става въпрос. Някой, който стоеше със същия онзи невинен и малоумен поглед срещу него и дори не знаеше какво да му каже. Нямаше да остави нещата така, но и нямаше да позволи отново на някого да го види прекършен, да види, че са достигнали до него. Нямаше да го допусне, не искаше. Все още чуваше плачът на глупака в себе си, който плачеше цяла нощ в болницата, след като разбра, че се е събудил и вече си няма никого. Част от него все още искаше да може да се върне преди онзи момент и да не се събуди никога. Навярно трите седмици, през които бе бил в кома, бяха последните му най-щастливи мигове. Поне спеше. Спеше непрекъснато. И не му пукаше. Как жадуваше за подобно избавление в този момент.  Ала, уви, горчивата утайка на реалността го караше да разменя всяко човешко късче от себе си за едно каменно парченце омраза.

Влезе в столовата с настойчива тежка крачка, като тресна вратата след себе си. Знаеше, че Мин го бе догонил още на стълбището и го следваше все така мълчалив като първолак, наказан от майка си. Не знаеше защо го прави, но успешно продължаваше да му лази по нервите. Подобно начало, което се очертаваше по-лошо и от планираното, нямаше шанс да свърши просто лошо.
Шин Юн се настани на първата празна маса, която видя, както винаги правеше. Единственото, което не се бе променило у него- това бяха навиците му. За съжаление май трябваше и да свиква със задушаващото чувство, което му носеше Дже, защото видиш ли, бе решил да го последва дотук и съвсем безцеремонно да се изтъпанчи на празното място пред него. Дали беше случайност или не, но в този миг Шин Юн изпита странно чувство за дежавю, което в продължение на няколко минути не му даваше мира. Само дето по всичко личеше, че ролите на главните герои бяха разменени.

Шин вдигна бавно поглед от таблата си, забивайки го кръвнишки в лицето на Дже Мин. Копелето бе забило глава в чинията си и сърбаше прекалено шумно, още малко ще рече някой, че опитва да комуникира с него на супешки език. Какво? Да не беше забравил корейски? Нямаше да се изненада, защото вече му изглеждаше като човек, който и с едно мигване може да забрави всичко.
- Хей! - повика го, а другия веднага го удостои с онзи изнервящ поглед. - Да ме имитираш ли опитваш? - попита го вече с открито раздразнение.
- Ако не престанеш с тия съжалителни погледи, по-добре се разкарай. - каза с типичния си студен и безразличен тон, докато гледаше чинията си и отделяше настрани бобените зърна. От малък не обичаше да яде боб и ничия земна или извънземна сила нямаше да го накара да го стори.

Seung Jae Min написа:

Хиляди сценария бяха в главата на Дже, но уви нито един не беше подходящ за момента. Как да кажеш на някой, който не си виждал от четири години „Хей, здравей, как беше през тези години?“, някак не му вървеше. Всъщност не се беше усетил, че нещо се беше променило с идването на Шин, а да ... стана някак по-интересно, смущаващо и дразнещо. Затова Мин реши да направи нещо, което може би щеше да е най-умното за този семестър, а дали не и за цялата година. Реши да си мълчи. Просто да мълчи и да преглъща всичко, което Шин щеше да изтърси. Даже се подготви психически за избухване, за някой юмрук в лицето, стомаха, малко бой и прочие заради това, че не му се обади за цялото това време.
Когато най-накрая Шин заговори, Дже само кимна и затвори очи. Все още не можеше да намери правилните думи, а и сякаш главата му се беше превърнала в памук. Шин стана и шума от стола го накара да погледне към бившата си дружка. Бавно и самият Дже се изправи и тръгна след Шин като все още мълчеше. Просто сложи ръцете си в джобовете на дънките и започна да крачи. И странно, но сякаш стъпките му ставаха по-тежки и тежки с всяка изминала. Но явно това сега щеше да е ежедневието му.

В столовата направи нещо, което му беше толкова типично, сякаш като навик. Без да се усеща просто седна срещу Шин, както в доброто старо време, с една малка разлика. Този път не изтърси нещо остроумно или поднесено с усмивка. Не му беше до това сега, не се беше усмихвал от четири години и защо да го прави точно сега. И също така, без усмивчица слушаше думите на Шин. Ха кретена си мисли, че го имитира. Странно, като се има на предвид, че във всичко бяха заедно преди, нормално да прихване нещо от него.

Времето минаваше в мълчание, когато изведнъж Шин не тросна юмрук на масата, което привлече вниманието на Дже. Той бавно се изправи и само му подаде лист с опътването за мястото за тренировките на футболистите. Хвана таблата с почти цялата храна, която беше взел и погледна Шин.
-Щом желанието ти е да се разкарам, така да бъде. – извърна поглед към изхода и преди да тръгне допълни. – Не закъснявай за тренировки, Юн.
С тези думи излезе от столовата и се отправи към единственото място, което го караше да се радва, че е на това място. Покрива. Някак си, там можеше да се отпусне. Затова стигайки покрива просто затвори вратата след себе си. Облегна се на вратата и започна ритмично да удря тила си във вратата. Искаше поне веднъж да почувства нещо различно от пълна празнота, а сега с идването на Шин имаше нужда от това. Нуждаеше се, бленуваше, вътрешно крещеше.

Всеки удар се забиваше все по-силно в главата му, а той бавно и славно отброяваше секундите, минутите от своя престой тук. Дали ако Ана не повдигне въпроса „Къде отново отиде Кристофър?“ някой ще забележи, че липсва? Надали. Надали ще видят, и че всичко е както го остави на чина. Чантата още беше там, сакото, тетрадките, не че ги ползваше. Всъщност не веднъж се беше чудил дали ако остане до вечерта тук ще затворят колежа докато той е вътре? Май директорката беше издала забрана към такива неща, но не можеш да следиш всички. Особено завършващите.
Поредният удар и чувството на тъпа болка се появи. Най-накрая! Точно това искаше. Защото така поне малко се оправдаваше пред самия себе си за онова, което стана. Че напусна Корея без да каже сбогом на единствения който имаше някога, а сега дори и това липсваше. От тогава душата му беше като зейнала дупка. Като пропаст, която просто чака да се запълни. Една проклета грешка на един кретен от сиропиталището направи всичко това. И онова глупаво семейство, с онова досадно момиче. Да вървят по дяволите!
Скоро тъпата болка се превърна във влудяващо чувство на нужда да удари нещо. Стисна юмруците докато кокалчетата му не побеляха, вените не изпъкнаха очетавайки красиви сини линии на ръцете му. Започна да отброява всичките си грешки в миналото, всичките си провали в настоящето и всички глупости за своето ужасяващо бъдеще. А имаше ли такова? Не беше ли станал само една обвивка без душа. За момент дори се разтревожи, че Шин е все същия, но той беше променил твърде много, че сега вече той ще си отиде и ако е имал някакви надежди преди сега ще се изпарят по-бързо и от дима от запалена цигара. Но едно беше сигурно. От всичките си грешки през живота му, най-голямата, най-големият му провал и глупост, това беше да го остави онзи ден.

След няколко минути погледна пред себе си. За момент слънцето го ослепи, но всичко бавно започна да придобива очертания. Края на покрив, облаците в небето и този син и спокоен цвят. Направи няколко крачки и се свлече на земята. Хвана телефона си и сложи буксата на слушалките в отвора, където трябва да е. Накрая сложи слушалките си в ушите и пусна нещо, което да го накара да заспи, защото реално идваше на това място, за да спи и губи време.

Park Shin Yoon. написа:

Броеше дните. През тези цели четири години.  Бавно пропадаше в пропастта, която представляваше самотата на сивите дни. Пълзеше сам в калта, която представляваше жалкото му съществуване без капка светлинка и топлинка. Вече нямаше мечти, затова не се чувстваше истински жив. Мечтата за отмъщение всъщност не беше мечта, а жажда и непримиримост, нещо нужно. Нещо, което просто го поддържаше през цялото време. Мисълта, че Сънг Дже Мин все още дишаше и навярно си живееше живота прекрасно някъде далеч, без него. Тази мисъл го караше да се изправя всеки път, когато паднеше. Караше го да оцелява всеки път, когато бе на ръба на смъртта. Отровата на чистата омраза във вените му го бе спасявала неведнъж. Но той знаеше, че тя накрая ще поиска своето обещано отмъщение. И когато този ден настъпеше, от Пак Шин Юн нямаше да остане нищо. Нито дори прашинка. Само един спомен.
Продължаваше да дъвче малкото парче телешко, докато опитваше да асимилира какво се бе случило току-що. Мозъкът му отдавна бе възприел всичко, но буцата в гърлото му отказваше да си отиде и да направи път на хапката в устата му. Едвам преглътна, а вилицата в ръката му шумно издрънча, пусната върху металната табла.  Кой беше този, по дяволите? Кой беше този Дже Мин, който му каза точно две кратки изречения, след което послушно и цивилизовано се изниза от столовата, за да не му пречи!? Откога, в името на всички богове и демони, този идиот го слушаше? Кога се бе държал като някой подчинен, като някоя дребна мравка, изправена пред мравояд!? В какво го бяха превърнали осиновителите му? Или беше нещо друго... Каквото и да бе, не на Шин Юн не му дремеше. Нямаше причина. Не трябваше да му пука.
Почувства как тялото му бе разтресено от нова вълна на гняв. Хвана масата с треперещи ръце, стискайки я за ръбовете, докато кокалчетата му не изпукаха. Щеше да отмине само след секунда, но не разбра как тънката нишка му се изплъзна. За част от секундата изгуби контрол и изкрещя, обръщайки масата. Неприятното дрънчене на метала по пода и стъклото отекна в цялото помещение. Акустиката бе прекрасна. Всички бяха вперили невярващи погледи в него, можеше да ги почувства дори тези от няколко мера. Прогаряха дупка в сакото на гърба му.
Тъмните му ириси фокусираха нанесените щети, за които навярно щеше да е принуден да плати. Поне в момента това нямаше да е голям проблем, стига да не го изритаха от проклетото училище, което с триста зора намери. Да открие онзи идиот му костваше доста усилия, които нямаше до остави пропилени на вятъра. Какво толкова, една маса и табла за храна. И...половината стъкло на прозореца, в който се беше блъснала масата... И пак не беше чак толкова зле. Все пак бе само половин стъкло, нали?! Само след тази му мисъл се чу пронизващият тънък звук от пропукване на, познайте какво- стъкло!  Досега здравата половина за нула време се намери на пода под формата на дребни прозрачни късчета, които и най-добрият подреждач на пъзели не би могъл да сглоби. Шин преглътва шумно, прехапвайки устна. Трябваше да опита нещо, пък независимо колко нелепо щеше да изглежда. Да, може би точно това беше решението.
Тъмнокосият се извърна рязко и огледа публиката си с импровизирана усмивка.
- Какво толкова гледате? Интересно ли беше? – попита той, докато сваляше сакото си. Така или иначе му беше достатъчно топло, а и беше част от опита му за представление. Подхвана го с два пръста за яката и го хвърли на поне метър малко зад себе си. Направи премерена крачка напред и черната дреха се стовари и застопори точно върху рамото му без да се свлече на земята.

- Благодаря за вниманието, свободни сте. – добави отново на английски с мекия си акцент, като си проправи път през скупчилите се хора и намери вратата, явяваща се негово единствено спасение. Навярно никога вече нямаше да може да стъпи тук, май щеше да му се налага да се храни навън, или въобще да не се храни. Въпреки всичко силно се надяваше малкият му трик за отвличане на вниманието да е успял поне малко да замаже поразията му.
Вече се беше придвижил до задния вход, за да не го види никой учител или друго отговарящо да реда и контрола лице. Не можеше да избегне някои неприятности, но поне можеше да ги забави, а вече бе такъв майстор в забавянето им, че можеше да страни от тях докогато реши. Сега имаше друга неотложна задача. Трябваше да намери онзи проклетник. Къде ли би могъл да се намира? Въпросът задейства бутончето за търсене в главата му. Малко по-късно се оказа, че времето, което отдели за мислене, беше напълно ненужно.

Сякаш воден от магическата светлина на прозрението, младежът се запъти все нагоре по аварийното стълбище, докато не стигна покрива. Разбира се, покривът. Това училище си нямаше като онази голяма липа, под която двамата често си подремваха, така че оставаше покривът. Мястото, където никога се криеха от наставника, от побойниците, и от всички останали проблеми. Само там можеха да избегнат неприятностите, в които иначе твърде често се забъркваха. Бяха си направили собствен импровизиран ключ от сгъната тел, с която „заключваха“ вратата и никой освен тях не можеше да влезе. Покривът се бе превърнал в тяхно убежище и дори лошото време не им пречеше да прекарват време там. Една част си имаше приятен навес, под който можеше да се унесеш спокойно, слушайки как капките дъжд трополят по студената ламарина. Бяха си направили дори столчета, тоест бяха домъкнали две пънчета от два дъба зад сиропиталището, които някой бе отсякъл за огрев. Митовете им заедно на онзи покрив бяха едни от най-приятните. Поне тогава. Сега бяха поредният болезнен спомен от миналото, което никога нямаше да се върне и никога повече нямаше да се случи отново.
След като измина минута, през която се взираше в металната врата, той посегна да отвори, но не успя от първия, нито втория път. Сякаш беше заяла. Остана му само един изход, затова събра достатъчно енергия в крака си и си отвори принудително. Влизането му тип „с гръм и трясък“ дори успя да привлече вниманието на задремалия със слушалки в ушите. Трябваше да е бил наистина шумен, щом Дже в действителност го беше чул и подскочил като опарен с ютия. Не го вълнуваше в момента дали не си позволява твърде много, рушейки държавна собственост, каквото бе това училище и всичко в него. Просто искаше да намери онова, заради което беше прелетял тия няколко хиляди километра до прословутите съединени американски щати.
С бърза крачка прекоси разстоянието, което го делеше от Дже Мин. Погледна го както само той можеше и го издърпа за яката, изправяйки слабото му стройно телце. Задържа погледа си няколко секунди върху неговия, настоявайки безмълвно за някакъв отговор, за едни слова, които никога нямаше да се изтръгнат измежду устните на другия. Освободи едната си ръка и я сви в юмрук, който по-късно полетя към лицето на Дже. Остани го да се стовари на земята и да се наслади на болката, която току-що му бе причинил с удара си. Не го видя на плюе кръв, така че бе сигурно, че все още не му беше избил някой зъб. Не че целеше това. Не и с този удар.
Шин Юн се приведе леко над него, подсмихвайки се вяло на изражението му. Гадеше му се, от това, което виждаше пред себе си. Не знаеше кой, по дяволите беше това, но щеше да намери онзи Сънг Дже Мин, който му дължеше един живот и една мечта, независимо къде беше избягал. Независимо къде в това тяло се беше скътал като тотален страхливец.

- Сега доволен ли си? А, копеле?! – опита без да си личи, че беше реторичен въпрос. Надяваше се на този да му е стигнал един юмрук, защото не смяташе да си цапа ръцете с него. Това жалко американско нищожество. Не затова бе дошъл. Не на това жалко същество бе дошъл да си отмъщава. И не, нямаше да приеме това фалшиво съжаление в очите му. Нямаше да приеме, че опитваше да му втълпи, че също беше страдал. Че и неговият живот бе също толкова ужасен и празен, както този  на Шин. Нямаше да му повярва. Нима би могъл? Разбира се, че беше само театър. Трябваше да е така. Копелето просто се правеше на мрачна отрепка, изгубила пътеводната си светлина и целия смисъл в живота си. Само се правеше, отново си играеше със съзнанието му, усукваше мозъчните му клетки и ги объркваше. Искаше да му се размине. Това целеше, нали? Нямаше как да е иначе. Не вярваше, че бе останало нещо истинско, което другият може да му покаже. Не, всъщност не вярваше че някога му бе показвал нещо истинско. Истинските си чувства, мисли, дори действия. След онова, което му стори преди четири години и дори не бе изпитал и капка вина, можеше ли да е бил някога искрен с него? Можеше ли някога да му е бил истински приятел, за какъвто го смяташе откакто се помнеше? Не можеше сам да си отговори на тези въпроси, но му беше достатъчно ясно, затова и усещаше как всеки поглед на другия му даваше нова доза горчива отрова.
Изправи се и се подпря на парапета, нервно търсейки запалка из джоба си. Изкара първо смачкания пакет цигари, като постави една между устните си. Запали я и изчака пулсирането на мислите в главата му да утихне. Издиша тежко, карайки дима да достигне чак до другия.

Ей, ти! – проговори отново, поглеждайки го с настоятелно съмнение. Цигарата се оказа спасение, защото вредният бял дим успя да прочисти буцата, заседнала в гърлото му и поддържаше гласа му дрезгав и дълбок, като не му позволи да затрепери. Отново си взе дръпка, като този път запрати повече отрова към дробовете си, отколкото навън в пространството. - Повикай Сънг Дже Мин!
Не американското мрачно кретенче, а онова егоистично копеле, с което израснах и което изчезна, без да каже и дума!
Успя да го изрече без гласът му да трепне. Без да излее сълзите, които крещяха в заключената стая на свитото му сърце. Без да позволи на другия да види истинските думи, които искаше да изрече. Как искаше да изкрещи „Не ти ли липсвах поне веднъж, нещастно копеле!?“

Seung Jae Min написа:

Мислите му се рееха в пространството като работлива пчеличка, която от време на време се забиваше в прозореца, който сега Дже наричаше свое лично пространство. Искаше да я разкара, но уви шибаната пчела не искаше да се разкара. То не пчелата беше виновна, а онова, което остави в столовата. Онова с черната коса, високото. Просто от срам не можеше да погледне Шин и да му каже какво мислеше, не намираше сили и това май нямаше да се промени.
В ушите му кънтеше звука на китари и сякаш дращеха с нокти по вътрешността на черепа му, но по-добре рок пред онези популярни префърцунени мадами със странни дрешки, които пеят за телефони, сладкиши и как се висят от полилея. Покри очите си с ръка, но за жалост блаженството на пълно излежаване скоро свърши. Телефона му спря музиката известявайки, че има съобщение. Дже повдигна екрана нагоре и прикри слънцето, което печеше досадно. Онази проклетница Ана. Отвори съобщението и само въздъхна.

„Новият изпотроши столовата пред всички. Къде си?
Нали трябваше да го заведеш на стадиона.“

Със скоростта на охльов, макар че и охльова щеше да е бърз в сравнение с Дже в момента, започна да пише и когато се убеди, че е добре съобщението го изпрати на досадницата. Отново пусна телефона върху гърдите си и продължи с релаксацията си. Поне се надяваше да му се отдаде възможност да си я продължи. Уви де ти такъв късмет. Преди дори да пусне новата песен вратата беше меко казано наказана за неподчинение. Ами тя нали беше първия приятел на Дже, много ясно, че нямаше да пусне туко така някой.

Дже бавно се изправи и преди да се е усетил беше лице в лице с Шин. Не каза нищо, просто реши да го остави. И така отнесе юмрук в лицето. Падна на земята и се хвана за челюстта. Леко я разтърка и май усети вкус на кръв. Докосна устната си от дясната страна и установи, че леко се е сцепила. Е това е ново чувство. От всички хора, не очакваше Шин да е този, който ще му даде юмрук. Всъщност очакваше ли да го види вече? Не.
Стисна ръцете си в юмруци. Искаше да го удари обратно. Искаше да му избие някой зъб, да му счупи някой крак та да не играе повече футбол. Искаше да го накара да си каже всичко в прав текст. Да види до къде би стигнал. Желанието му бе да предизвика неконтролируем гняв в Шин, да види какво го караше да вдигне юмрук срещу него. Кое го караше да е толкова податлив на емоции.
Искам да те видя Шин. Да видя твоя гняв. Твоята омраза. Яростта. Да видя как страдаш от всеки удар. От всеки юмрук, когато знаеш, колко боли. Кое те кара да си такъв Шин? Защо не си го кажеш? Защо просто не си искрен пред себе си? Покажа ми всичките си емоции, всяка твоя тъмна истина, която криеш от другите. Покажи ми Пак Шин Юн. Покажи истинското копеле. Покажи онзи агонизиращ кретен, онзи изпълнен с болка и разкаяние. Покажи ми мечтите си, макар да не ме вълнуват. Покажи всичко онова, което си вече.
Уви всичките надежди на Дже напълно умряха. Шин се отдалечи. Колко жалко. Това накара Мин да се изправи и да се изтупа. Докато не чу думите на Шин, което го накара само да се подсмихне. А значи така? Бавно се обърна срещу него и се приближи. Сложи ръката си на рамото му и го погледнах, а в очите имаше странен пламък. Значи е бесен заради заминаването му. Е ако зависеше от Дже никога нямаше да се случи. Доста трудно го замъкнаха към самолета онзи ден, отнесе и доста бой, но това е друга тема.

-Благодаря! – беше единственото което каза. Отдръпна се погледна телефона си. Отново извибрира за някакъв смс. Това го накара да отиде до вратата и за момент да изчезне, само за да се върне с плик в ръцете си. Приближи се до Шин и му го подаде, но след като видя, че не иска да го вземе до остави до краката му и се подпря на парапета като се загледа надолу.
-Храната в стола е гадна, затова може би това ще ти хареса повече. – пропусна факта, където дразнещата, но полезна Ана му беше донесла това след онзи смс, е и направи още няколко неща, за които беше рано да се разбира. Понякога имаше файда и от нея, а и ако искаше някой да я учи на корейски щеше да е послушна. Отново се появи гробната тишина докато на Дже не му хрумна нещо. Погледна Шин. Хвана ръката му и я сложи на рамото, което не беше от страната на Шин, а след това го погледна и се ухили като пълен кретен, както преди го правеше.

-Сънг Дже Мин ще се върне ако Пак Шин Юн не закъснява за тренировки и не върши щуротии. – хвана цигара от ръката му и я стъпка без много, много да му мисли, че Шин пак ще го халоса. Па да го прави, като му е кеф. Какво като се превърне в боксова круша на бивш побойник. Макар че преди, и в това Дже можеше да се закълне, биеше хулиганите.

-Слушай сега. Няма да създаваш проблеми на хората, а аз обещавам да създавам проблеми на теб. Дори цигари ще ти купувам и ще ти пиша домашното. – Не очакваше Шин да се съгласи, но знае ли човек. Като види какви неща дават за домашна подготовка, туко виж размислил. А и това беше първата кратка към изкуплението за това, че Дже така и не му се обади.

-Между другото, трябваше ли да трошиш училищна собственост? - Дали щеше да му каже за столовата? Надали, защо да го прави. Сигурно вече не смяташе, че са приятели, но все пак, за да замаже положението продължи. - Вратата на покрива? Тя е приятелка. Пази от дразнещите, а то и видя сметката. Лош Шин. Много лош. Shame on you!

Park Shin Yoon. написа:

Шин замръзна като статуята на свободата, вперил поглед някъде към онзи ръб, от който стабилно му идеше да скочи. Този покрив беше наистина примамлив, а и небето бе обагрено в така красивите нюанси на залязващото слънце.
Как можеше да му каже? Как да му каже, че причината за всичко беше той? Причината дори за нещо, за което очевидно не подозираше! Що за театър беше това? Във всеки случай не му беше от сполучливите. Защото Шин можеше да почувства шибаното му напрежение и срам всеки път, в който отбягваше прекия очен контакт. Долавяше се и в лекото трептене на гласа му. Нищо вече не беше същото. И навярно нямаше да бъде. И двамата бяха наясно с това, но другият все пак опита да се държи „както преди“, което далеч не значеше, че се държи „като себе си“. Лицето на Юн остана все така отпуснато и непроницаемо, но пръстите на ръката му отново затрепериха при допира на Дже. Той ги сви в юмрук и отново шмугна в джоба, опитвайки се да запази контрол върху себе си. Усещаше как отново се изплъзва, като огромно лепкаво желе, пропушващо се между тесни решетки. Бягството беше бавно, но сигурно.
„Преброй до десет.“ – гласът на заварения му брат изниква в съзнанието му като скорошен спомен и момчето послуша съвета му.
Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. ...
„Но не прекалено бързо. Бавно. Като стрелката на часовник, отброяваща секундите.“ Присети се допълнението към съвета за запазване на самоконтрол в такива ситуации и започна от начало.
Едно... Две... Три...

- Ще поговорим за това след малко, Дже Мин. – името излезе измежду устните му с леко закъснение. Имаше повече затруднение при първата си среща с него след 4 години, отколкото бе предположил. Очевидно беше вярно като казваха, че човек не може да бъде подготвен за всичко. Оказало се бе прекалено трудно. И като че ли с идването си в Америка, Шин направи  своето съществуване по-непоносимо, а не това на предателя от негово дясно.  Проклетникът... Смяташе, че с едно мигване може да изтрие някой от живота си, а после пак с едно мигване да го вкара обратно, сякаш никога не го бе изтривал. Това да не му беше час по рисуване? Шин не беше контур на молив, който Дже можеше просто да добавя и изтрива от скицника си когато пожелае. Не. И скоро щеше да разбере, че не може. Шин щеше да се увери, че лицето му ще остане единствената незабравима картинка за другия.
С едно бързо движение махна ръката на Мин от себе си, след което се запъти към онази бедна врата, която беше разбил на идване. Не бе изминал и час и се съмняваше горкия метал да е забравил болката, също както неговият десен крак все още си спомняше с романтично парещо пулсиране в стъпалото.
- Чакай ме пред училище след 15 минути. – добави, преди да се изпари, което поне направи доста по-тихо и изненадващо дискретно.
Нямаше повече време за губене. Докато ти можеше да чакаш, то не чакаше теб.
Девет... Лудешки бяг по стълбите с няколко кратки препъвания. Учудващо завърши без фатална за живота злополука.
Десет...!? – каза,  спирайки се пред мъжката тоалетна, едва успявайки да си поеме дъх.
Всичките му мускули бяха напрегнати до максимум, в главата му кънтеше образа на Дже, а в ушите му пулсираше тишината му и всички думи, които бе извадил от себе си насила. Не трябваше да се срамува от това, че си тръгна без думи и никога не направи опит да го потърси. Трябваше да се срамува от самото си съществуване! От всичко, което му причини и продължаваше да му причинява. Най-лошото бе, че го правеше съвсем несъзнателно.
Виждаше нищо неподозиращите му невинни очи и онзи блясък в тях, който така искаше да сграбчи и скърши между пръстите си. Бавно и мъчително да гледа как този блясък угасва и го напуска, а черните му бездни се превръщат в едно безжизнено и празно катраненочерно пространство.  Отровата във вените му не можеше да понася всичко онова, което беше Сънг Дже Мин. Онази негова чистота и сияние, което го обливаха щом го погледнеше. Онази искреност, която излъчваше мекият му глас и топлата на погледа му, който бе готов по всяко време да се превърне в твое убежище от бурите. Не беше честно!

Тялото на Шин Юн се тресеше в неконтролируем поток от гняв. Стоеше срещу огледалото, провесено над бялата мивка с треперещи юмруци. Заби десния си в голямото стъкло и изкрещя. Вече не мислеше трезво, спомените го задушаваха, а придошлата вълна  давеше мислите му една след друга. Дишаше тежко и на пресекулки, докато не почувства болки в гръдния си кош от недостига на нужното количество кислород. Накрая просто успя само да се свлече на плочките до многото счупени парченца стъкло, които му напомняха на късчетата от разбитото му сърце. Едно от тях се вряза в дланта му, с която се беше подпрял. Не почувства нищо. Дори капка физическа болка. Наблюдаваше как струйката кръв се стече по пода, когато махна прозрачното остро парченце и го захвърли настрани.
Защо беше толкова трудно да запази контрол около Дже Мин? Защо дори споменаването на името му го караше да се разпада?  Защо така лесно се оставяше да го вади от кожата му? Не можеше да се повтори! Щеше да намери начин да овладее онзи непримирим звяр, жадуващ да разкъса плътта на своя създател и да изпие кръвта му. Щеше да го обуздае.
„Ако първото броене до десет не помогне, не спирай. Брой обратно до едно.“ – отново изникна спокойният глас на един златен социопат, на който може би трябваше да бъде благодарен. С помощта на кратките му насоки успя да си възвърне контрола. Пребро обратно до едно и бавно се изправи на крака. Няколко стъкълца изхрущяха под грайфера на обувките му. Завъртя кранчето на чешмата и водата потече. Вгледа се в дългата струя и дишането му се нормализира. Наплиска лицето си и изплакна кръвта то ръката си. Щеше да я държи в джоба си, за да скрие раната от погледа на Дже. Обещанията бяха за това да се изпълняват. Юн се бе зарекъл да не допуска другите да разберат, че са го хванали. Никога вече.

***
Срещата им пред училище протече привидно нормално. От страни изглеждаше сякаш си наваксват за цялото време, през което бяха разделени. Но нима това имаше наваксване? Нима някога можеха да се върнат към онзи свят, в който бяха заедно преди? Заедно във всичко. Не и след постъпката му, която промени всичко завинаги. Също като червената химикалка на госпожата върху проверения тест. Нямаше изтриване.
Шин Юн вървеше с ръце в джобовете до Дже Мин в дългия коридор. Вече се намираха в мъжките общежития, където Шин бе решил да остане, за да може да не закъснява за училище. Поне сградата беше непосредствено зад училището и колкото и да се успиваше, все щеше да отиде сравнително навреме. Внезапно забави крачка и спря, изваждайки ключа си с лявата ръка. На него имаше закачен от онези квадратни пластмасови чипове, показващи номера на стаята. Неговият гласеше „207“. Отключи вратата, която беше късметлийка, че в момента не го сварила в някой от агресивните му пристъпи. Щом влезе вътре, огледа малкото помещение, което обаче бе в пъти по-добре изглеждащо от онези консерви, които в Корея наричаха „общежития“. Това беше за точно двама души, ни повече, ни по-малко. Мебелите бяха в приличен вид, а мазилката почти непокътната. Хареса му подредбата и реши, че ако някога срещне отговорните за това, ще им стисне ръката.

- Не е зле. – измърмори под нос, което всъщност, идвайки от неговата уста, беше огромен комплимент. Навярно на върха на стълбицата от комплименти, които би могъл да чуеш от Шин Юн. Все още не можеше да свикне с английското си име, което присъстваше по задължение в американските му документи, както и новопридобитата си фамилия Талой, която звучеше доста добре, но някак все още не можеше да се възприеме като част от нея. Въобще не бе чувствал като част от нещо от както се помнеше, никога не бе имал и семейство, което обясняваше защо не знае какво е чувството. Като малък бе единственият сирак, който криеше, че иска да има семейство. Упорито повтаряше пред всички, дори пред себе си, че не му трябва такова нещо, щом истинските му родители са го зарязали на сметището. Не беше глупак, когато се научи да чете крадешком разгледа досието си, които бе пазено от наставника му. От части съжали, че разбра истината. Случваше се неведнъж да има деца, които бяха изоставени, но родителите им бях обещали да се върнат за тях и го правеха понякога. Нов онзи ден Шин разбра, че той е просто от онези случайни извращения на природата, от онзи тип шега на съдбата. Като чифт по погрешка обявени за дефектни и захвърлени на боклука, никому ненужни. Че кой мислеше за „дефектните“ обувки някъде по света? Младежът все още се чудеше какво бяха намерили прочутата фамилия Талой в него, че му поднесоха онзи златен шанс, за който би продал и душата си на дявола. Шансът за отмъщение.
- Един въпрос. Какво правиш още тук? – не се сдържа да попита, наблюдавайки стоящия срещу него Дже Мин, който доста приличаше на човек, искащ да се изсмее за нещо. Очевидно имаше причина, която убягваше на нашия герой.
В следващата секунда другия бръкна в джоба си и изкара своя ключ, размахвайки го демонстративно няколко секунди пред лицето на Шин. Той го грабна както беше в ръката му, доближавайки го до себе си.

- Ти си... моят съквартирант. Страхотно... – присви очи и въздъхна. Съдбата понякога беше жестока. Насъскваше всячески твоите собствени демони срещу теб. Трябваше да си запише някой-друг кратък съвет за самоконтрол и да си налепи листчета навсякъде. Всъщност направо трябваше да ги носи със себе си където и да отиде.
Наблюдаваше с присвити устни самодоволната усмивка на новия си съквартирант, докато не изчезна в банята за кратък душ. Отново сви юмруци и му се прищя да удари нещо. Но стигаше толкова упражняване на тормоз върху държавна собственост. Даже малко попрекали за днес. Е добре, де, доста попрекали. Лошото беше, когато брат му разбереше за всичките поразии, които бе причинил още с първия си ден тук. Мда, силно се надяваше да не загази още, преди да са му дали възможност за това. Защото никой си нямаше и на представа колко повече можеше да загази някой като Пак Шин Юн, понастоящем Грегъри Талой.Хах, сериозно не беше свикнал някоя да го нарича с английско име. Докато другия го нямаше, той намери някакъв мехлем за раните на ръката си и я декорира с три лепенки с нарисувани жирафи. Защо ли ги правеха толкова детски...

- Шин Юн-а, готов съм...- обади се с напевен тон Дже, тъкмо увивайки все още мокрото си голо тяло с някаква бяла хавлия. Тъмните ириси на Юн пробягаха по всяка част от него, за миг отразявайки многобройните капки, стичащи се бавно по млечнобялата му кожа. В допълнение мекият му меден глас си проправи път до мозъчните му клетки, унищожавайки онези, отговорни за съвестта и разсъдъка. - Можеш да влизаш ти, топлата вода е 24/7. – добави Дже с лека усмивка, но това просто премина като незначителен полъх на вятъра през ушите на новия му съквартирант.
Тъмнокосият се изправи и спокойно прекоси двата метра, делящи го от мокрия индивид.  Притисна го до стената, опирайки лакът в нея и изкара възможно най-предизвикателния си поглед. Дори не знаеше, че притежава такъв. Но у всеки човек се криеха неподозирани способности.

- Дже Мин... – почти прошепна с дълбокия си глас като не отлепяше поглед от неговия. – Кажи ми, какво би направил за мен? – дъхът му се разпиля по бузите на другия, а двата му пръста бавно отметнаха един мокър кичур коса, залепнал за челото му. Не бързаше. Дори мислите му течаха спокойно и плавно като перести облаци на синия небосвод. Желанието му в момента се състоеше в това да изсмуче всяка капка от млечнобялата кожа пред себе си, и да остави парещи следи от устните си на тяхно място. Но първо искаше да разбере дали другия бе готов да му даде онова, което по право му принадлежеше, или на този етап трябваше да си го вземе със сила.

Seung Jae Min написа:

Очевидно беше, че деня щеше да е дълъг. Още когато Дже видя, че заварената му сестра не го беше търсила разбра, че нещо няма да е наред. Просто не беше нормално досадата да не звъни, че да провери дали е жив. А и навън беше хубаво времето, птичките пееха, дори ветреца беше приятен. Това сякаш беше затишие пред буря, а бурята чак сега се появи, носеща името Пак Шин Юн.
Най-накрая добрал се до банята Дже затвори вратата, пусна крака и буквално се свлече на земята. Шин Юн го изтощаваше, в най-мекия казан начин. Преди беше забавно, сега просто имаше много напрежение и беше трудно да поддържа илюзията за това, че е едва и не същия като преди. Опита се, май се получи. Е като събере сили продължава и такъв ще да му е живота от тук нататък. Студено! Обичаше да усеща студената вода. Караше го да се успокоява, да не мисли за нищо.
Както си беше седна на земята свали ризата, а след нея и тениската, която беше навлякъл под нея. Хвърли ги в коша за дрехи, а после направи същото и с чорапите. Добре, че беше се сетил да се събуе преди да влезе тук. Остана така, по дънки и сякаш с последни сили се хвана за главата. Никога не беше мислим, че това ще се случи. Че ще се падне с Шин в една стая, че отново ще делят едно място след като ги бяха разделили, а вече правеше планове за тотален провал. Колко жалко, че ще трябва да ги отложи за малко, поне докато и Шин не се откаже от него. Поне дотогава.
Бавно се изправи и разкопча колана на дънките си, след това и тях и накрая всичко в коша с прането. Май там отиде и телефона му? Е като звънне някой ще разбере къде е и без това. Сега не му се мислеше. Просто застана под водната струя и затвори очи. Усещаше как всичките малки капки бият по него и бавно отмиват всичко, което днес се беше случило. Може би ... ако излезе сега Юн няма да го има. Не веднъж се беше случвало да си крещи сам, когато е сготвил нещо или когато банята е свободна, та може би този път просто ума му върти номерца заради вината, която изпитваше, че не успя да се свърже с него толкова време.

След няколко минути погледна нагоре и водата започна да го бие с все сила в лицето. Беше като зимен дъжд, някак болеше от него, но беше приятно. Накрая протегна лявата си ръка към лицето си, където напипа мястото, където беше фраснат от юмрука на Юн. Все още имаше лека болка, е какво да се прави. Постоя още малко така загледан в капките, които се спускаха по лицето, гърдите и корема му, поне докато главата му спре да кънти и да се чудя какво забога става. Когато и това стана просто хвана шампоана, който не миришеше на нищо. Мразеше миризмата на всичко по себе си, дори на самия него. Просто искаше да е безличен в пълния смисъл на думата.

След дългия душ се погледна в огледалото. Въздъхна и хвана една кърпа с която се уви, а с друга започна да подсушава косата си докато с напевен тон излезе от банята оповестявайки, че Юн може да влезе, вече. И докато се обърна към него беше притиснат към стената, което доста го учуди и до някъде изненада. Погледна Шин с широко отворени очи и леко преглътна, а кърпата с която сушеше косата си падна на раменете му. Имаше лошо предчувствие за това, а и не знаеше какво му става на Шин. Не го помнеше толкова гневен, толкова сериозен и най-вече .. толкова да прекрачва личното пространство, това беше работа на Дже все пак.

-Дже Мин. – кратката пауза, която направи накара Дже все повече да изтръпне.- Кажи ми, какво би направил за мен? – и тогава го усети. Странно чувство, сякаш сърцето го заболя за момент. Опита се да отклони погледа си от този на Шин, но не успя. Някак сякаш се беше превърнал в мишка, която е тъкмо хваната от гладния котарак. Преглътна за пореден път тежко и хвана двата края на кърпата, която беше на раменете му. Някак я чувстваше като броня в момента, или като спасение. Което по му харесваше. Опита се да направи крачка настрани, но Шин само стовари другата си ръка с все сила, което го стресна. Не искаше челюстта още да го боли заради гневни изблици, но беше готов да прежали лицето си за забавлението на съквартиранта си.

-Ам .. то .. такова ... това реторичен въпрос ли е? – съвсем сериозно си попита и се сви на място като усети как Шин се приближава. Май четири години са направили Дже малко по-взискателен към личното пространство. А Пак Шин Юн определено навлизаше твърде много в неговото. – Би ли ... се отдръпнал? - Само дето в погледа на съквартиранта му можеше да види всичко друго, но не и намерение да се разкара. Е явно трябваше да се играе по неговите номера.
-Шин Юн ... – преглътна веднъж, два пъти и сложи ръцете си върху лицето му като го погледна съвсем сериозно и всячески се опита да си придаде някакъв кураж. – За теб бих ... – Очевидно беше, че е трудно да се каже нещо такова, но здраве да е. Ако така щеше да го остави намира може би жертвата си струваше. - ... направил каквото поискаш.
И тогава го видя. Лека спънка в погледа на Шин. Това и му трябваше. Като го беше хванал за лицето с все сила заби челото си в неговото. Целта беше явно. Искаше Шин да се дръпне и само това. Толкова беше просто. И с това другата част от плана беше задействана. Грабна един сак, май беше от онова досадното – сестрата и се залости в банята.
-Съжалявам Шин Юн-а. – изпетелчи и отвори сака. В името на Буда вътре имаше нормални дрехи. Явно изнасянето от „вкъщи“ беше най-добрата идея досега. Просто не искаше да е близо до онези хора. А и те бавно започнаха да не искат да а близо до него. Чудесно. Просто чудесно. От това хубаво здраве да му кажем.
Изсуши се и навлече все едно навън е зима. Потника, суичера, дънките. Всичко как си му е реда. Накрая се спря пред вратата. Обърна се и преглътна тежко. Беше целия червени чак засрамен от Шин? Погледна ръцете си и целият трепереше, само дето не знаеше от къде това и защо? Пое си въздух и затвори очи удряйки главата си във вратата. Проклет Пак Шин Юн. Не можеше да си го избие от главата. И сега с това си държание. Проклето копеле. И този поглед, този глас. Да върви в ада.
Когато събра малкото си останали мисли отвори бавно и предпазливо вратата на банята и погледна пред себе си. Шин още стоеше с ръка върху челото си. В този момент всякакви мисли за това какво да измисли, че да излезе от стаята изчезнаха. Явно хората с право са си казали. Старото приятелство ръжда не хваща. Просто като го видя така в един момент сякаш четирите годинки разделяне изчезнаха и пак си бяха в сиропиталището. Отново си бяха първи дружки, а как само искаше да върне тези времето, но уви нямаше как, нали? Затова Дже бавно се приближи и сложи ръката си на рамото на Шин като се усмихна миличко.
-Хей, извинявай, но малко ме стресна. – побутна Шин към едното от леглата и го накара да седне там. Разбира се по всячески начин се опитваше да избегне погледа на Шин Юн. Просто му беше гузно, че го халоса. Хвана внимателно ръката му и я помести, колкото да види какво е направил. Беше само леко червено, но нищо по-сериозно, слава на бога. Чак тогава забеляза шарените лентички на ръката му. Прехапа долната си устна и отиде за аптечката в банята / очевидно новото ни любимо място /. Заради Шин искаше да стане педиатър и да лекува деца като тях двамата, които само се забъркват в глупави беди, по-скоро да помага на деца като Шин, които не знаят как да се пазят. Но с тръгването си от Корея тази му нагласа беше срината, и все пак в момента реши, че най-нормалното нещо, което може да направи е да третира раната на ръката му.

Върна се и седна на земята срещу Шин. Дръпна му ръката и отвори внимателно аптечката. От там извади спирт, памук и бинтове. Внимателно махна лепенките и напои малко от памука със спирт като започна внимателно да почиства раните. Действаше крайно предпазливо и бавно, защото не искаше да му причини излишен дискомфорт. Не знаеше защо, но усещаше, че той е виновен за всичко. И за гнева на Шин, и за раните по ръката му, и за преобърнатата столова и за вратата. И най-вече, че Юн толкова се е променил.
Когато привърши с почистването остави памука на земята. Взе от аптечката риванол и стерилна марла. Напои я с риванола и я сложи върху раната на ръката на Шин. Накрая завърши лечението с бинтоване на ръката. Прибра всичко, което беше за аптечката, а останалите неща ги изхвърли. Изми ръцете си и се върна при Шин като пак застана на земята.
-Шин Юн .. – погледна го, но мъжа не казваше нищо. Просто беше вперил поглед в него. А този поглед и тези очи .. Можеха спокойно да те накарат да направи всичко, което поискат. Чак сега осъзна нещо. Името му предизвикваше горчиво усещане върху езика. Бавно умът на Дже попадна в мъглявина. До сега чистият му разум се разпиля, а мислите му се превърнаха в игли, забиващи се безпощадно в съзнанието му. Рушаха и рушаха всичко, което Дже беше изградил през тези години. Стена, сътворена тухла по тухла, за да не пуска никой близо до себе си, защото вътрешно си знаеше, че никой не може да измести единственият му и най-добър приятел. Съзнанието му се замъгли, сякаш беше пропито с отрова, която си проправяше път към всяка тъкан и кост от тялото му.  Ами ако за един ден, само за един ден се престори, че всичко е нормално? Дали не беше просто начин да избяга от реалността? Суровата, груба реалност, където Пак Шин Юн трябва да го мрази до мозъка на костите си, а Дже да се намрази дори повече. А сега като го гледаше виждаше олицетворение на един буреносен облак носещ страх, ужас, викове. Шин винаги беше мрачен, но може би защото беше толкова време с него не го виждаше, чак сега успя, защото колкото и да не му се искаше да си признае, Дже изпитваше страх от него.
Без да се усеща какво прави започна да се изправя и да се приближава до Шин. Обви ръцете си около раменете му. Прегърна го и затвори очи за миг. Усети как Юн леко се стяга от това му действие, но ще го преживее. Вдиша дълбоко познатия аромат на стария Шин с нещо ново. Сякаш онова, което носеше на Дже спокойствие, чувство за безопасност и вечна подкрепа беше подплатено с нещо опасно, предизвикателно и съблазнително. Дже се приближи още малко, което накара Шин само да се облегне назад.
-Съжалявам, че те оставих в сиропиталището. И ... – отвори клепачи и се загледа в стената до леглото. – Радвам се, че си тук.

Park Shin Yoon. написа:

Трябваше му някакъв вид болка. Какъвто и да е, трябваше да изпита дори мъничко, за да се опомни. За да си припомни, че не можеше да продължи оттам, докъдето беше спрял. Не биваше да забравя. Миналото от отдавна беше просто спомен. Друго време, други дни. Никога нямаше да ги промени, никога нямаше да ги възроди. Не можеше и да си го позволи.
С показалец и среден пръст събрани заедно, Шин потъркваше зачервеното място на челото си, изругавайки няколко пъти на корейски. Колкото и да не искаше да си признае, се радваше, че другият се скри от полезрението му, дори само и за петнадесет минути. Сам не искаше да си обяснява защо скъси онази дистанция и какво беше напът да направи на Дже Мин, ако се беше оставил в ръцете му. Малкият Дже имаше късмет, че надушваше неприятностите преди да се случат.. или поне онези, които засягаха само него самия. Очевидно си оставаше сляп за всичко останало. Или навярно така животът беше по-лесен и поносим. Ето защо той нямаше проблеми с агресията, каквито имаше Шин Юн. Това би могло да обясни почти всичко.
Как ли успяваше да забрави, или поне да не получава внезапни и нежелани проблясъци на точно онези моменти, които му си искаше да не се бяха случвали? Да съжаляваш дори за най-хубавите мигове в живота си беше най-жалкото и болезнено чувство. Сладката ароматна омраза превръщаше и най-светлия спомен в печален присмех.

Цялото му същество запулсира от предупредителната червена аларма, щом Дже реши да е този, навлизащ в личното му пространство. Като в доброто старо време. Само дето вече нямаше такова. Не и под определението „добро“. Понечи да се изправи, но другият с нахална усмивка отпусна цялата тежест на тялото върху него, обвивайки ръце около врата му като влюбена ученичка. Шин бе принуден да подпре гръб на леглото зад себе си. Този път лявата му длан затрепери, но той скришом стисна ръба на вече споменатата мебел. Усети как заострената част на дървото почти се врязва в кожата му. Но не бе стъкло, за да го пореже, а само оставяше своята малка вдлъбнатина. Временен отпечатък, който бързо щеше да изчезне. Ето защо не беше достатъчно. Болката.
Шин Юн осъзна, че може би просто се бе върнал за още. Ала беше късно. Едно обещание сега тежеше върху раменете му. Обещание, което го караше да иска да избяга. Да пробие кожата си, да разкъса вътрешностите си, и просто да избяга от всичко онова, което го задължаваше да мрази, да иска да руши, да иска да кърви. Душата му бе в плен на нещо толкова безсмислено, но когато нямаше нищо друго с повече смисъл в живота му, бягството не съществуваше като възможна опция. Демоните стъпкваха всяка пробудена искра за спасение, всяко малко желание да прости и облекчи болката си.

Вгледа се мълчаливо в Дже Мин насреща. Видя умората в очите на момчето, която така отчаяно опитваше да скрие от него. За момент припозна своята собствена в големите му тъмнокафяви ириси. И двамата бяха уморени. Всички обстоятелства и неизпълнени обещания, вина и угризения, омраза и болка, им тежаха. Ето както им носеше срещата им след тези четири години. Не знаеше за Сънг Дже Мин, но той самият нямаше къде да се върне. Родната му страна не му липсваше, защото там никога не бе имал нещо, заради което да остане, или при което да се върне. Освен момчето, което изчезна. За всички тези четири години не се бе усмихнал нито веднъж. Целият беше като една развалена машина, за която части не се намираха никъде. Състоянието му само се влошаваше. Имаше непоносимост към доста медикаменти, затова поти с нищо не можеше да спре болката – физическа и психическа. Още щом се събуди от комата, бе започнал да агонизира, за първи път почувствал раните си от „злополуката“. Докторите едвам намериха начин да облекчат болката му, за да пресне да се тресе и свива като някой пребит червей. Но не това беше най-ужасното чувство. Всеки път, в който болката бе непоносима и почти се давеше в слюнката си, някак намираше начин да изръмжи името му на глас. „Сънг Дже Мин“... Сълзите капеха на локвички от очите му, а въображаемият образ на Дже Мин ги попиваше с млечнобелите си длани. А когато те стихнеха и замазаният поглед се прочистеше, него отново го нямаше. Беше сам, прикован почти месец към онова легло, слушайки различите прогнози на докторите. Не му бяха дали особени надежди, че ще успее да проходи, камо ли да играе футбол отново. Но тогава се появи омраза. Сякаш нечие невидимо присъствие го бе инжектирало. Усещаше я с всичките си сетива. Топла, дори изгаряща. Влудяващо непримирима и неотстъпчива. Тя бе неговото спасение в онзи миг, макар и обрекла го на гибел. Благодарение на нея, той се бореше и си върна поне онова, което катастрофата му беше отнела. По-късно щеше да си върне и онова, което Той му бе отнел. А после да го разруши.

Устните му бавно се разтегнаха в най-близкото подобие на усмивка, а ръцете му се плъзнаха по тези на Дже, които бяха все още около врата му.. Дългите му пръсти се стегнаха около китките му. Причини му умерена болка, докато ги снемаше от себе си.
- Нямам нужда от извинения, Дже Мин. – каза тихо, но звукът се разнесе в тишината като вик, който никога нямаше да избледнее. – Разкарай се от мен. – разшири усмивката си спонтанно. Нямаше да си признае колко му липсваше да му казва това. Колко му липсваше онзи досаден паразит, който бе влязъл под кожата му за нула време. Онзи проклетник, който вечно се връщаше при него, вечно търсеше вниманието му, мнението му. Онзи, който му лазеше по нервите и си представяше как удушава стотици пъти, за да млъкне. Това досадно копеле, което не беше единствената звезда в небето на Шин. А беше цялото му шибано небе.
Наблюдаваше как другият се отдръпва и в момента, в който му обърна гръб, Шин Юн зареди оръжието си и стреля. Твърдата възглавница полетя към тила му и го повали на леглото, разрошвайки косата му. Когато се изправи и асимилира станалото, Шин вече ще превиваше от смях на новата му прическа. Разбира се, Дже не му остана длъжен. Точно както бе в стила му. В стила на предишния Дже. Съвсем скоро дори резервните възглавници бяха изкарани от гардероба и се размятаха насам-натам из стаята. Както в „доброто“ старо време. Успяха и да разкрасят пода с малко перушина, като за цвят.

- Дже, дай ми я! Дай! – ръмжеше му Шин, гонейки го из цялата стая. Отказваше да се подчинява повече, дори искаше да смени играта от бой с възглавници на гоненица? Шансовете му не бяха големи. Високият тъмнокоско го догони, препречвайки пътя му, след което собственически подхвана бедрата му и го качи върху себе си, където не можеше да избяга. Другият извика от изненада и насмалко не се изтърси обратно на земята, но успя да реагира и да се задържи върху Юн. Той го завъртя няколко в кръг, което си беше чисто изпълнение на камикадзе. И на двамата им се зави свят още при втората обиколка и Мин се разкрещя да го остави, преди да се строполи на пода заедно с него. Явно поне на единия от тях му се живееше, което беше добър знак. Шин отиде до леглото и се стовари върху му, като се опря с длани, а другият се пльосна шумно под него. Слабото му телце дори потъна за момент в мекия матрак.
Светът все още се въртеше около Юн, но вече можеше да види ясно контурите на лицето под себе си. Розовеещите устните, разтегнати в широка усмивка. Белите зъбки,  разрошената коса, малкото чипо носле и още по-малката черна бенчица под дясното му око.

- Сънг Дже Мин. – изрече ясно името му, приковавайки погледа към себе си. Очите му отново се разшириха, осъзнавайки близостта на Шин, от която очевидно го беше страх, но и същевременно поради някаква причина, търсеше сам. Дже бе поставил ръка на гърдите му, сякаш искаше да го отдалечи отново от себе си, но влагаше прекалено слаби усилия.
- Отсега нататък искам да бъдеш до мен. – прошепна в ухото му, карайки думите да закънтят в главата му. Не изглеждаше като някой, който се шегува. Изражението му бе сериозен, но непроницаемият му поглед криеше много неща, които щяха да останат още дълго неизречени.
***

- Къде отиваме? – не издържа и запита, опитвайки да догони другия. Чувстваше се изтощен, но го криеше. Цяла нощ почти не бе успял да мигне, я по вина на прекалено мекото легло, а по вина на скъпия си съквартирант. Още в пет и половина сутринта Дже го завари да прави лицеви опори в коридора и го бе помислил за крадец, а може би наемен убиец. За малко да го халоса с един тиган, но за щастие го остави само за направата на закуска.  Да, не беше в стила на предишния Шин да се събужда рано, въобще да има някакво желание да става от леглото. Но сега всичко бе различно. Мястото, атмосферата...и въпросното легло.
- В корейския квартал, да ядем рамен. – отвърна простичко Мин, и с бодра крачка се отправи към една отворена врата.
- Всеки път е рамен... – измърмори Шин с въздишка и го последва почти влачейки краката си. Едвам преживя всички часове без да заспи нето веднъж. Е, кратката дрямка в час по английски език не се броеше... Както и тази в час по математика.

Поръчаха си обичайния рамен, но с допълнително яйце, както и двамата си го обичаха. След известни наблюдения Шин осъзна, че хората не се променят. Остават си същите, просто животът изкарва различни демони от клетката си. Беше друг въпрос дали ще могат да ги опитомят и контролират, или ще се оставят на тях да ги водят.
- Какво правиш? – зададе въпрос, който не го интересуваше. Изсъска насреща му, защото мразеше някой да му прекъсва храненето. Дже се бе насадил до него и положи собственически ръка на рамото му, като с другата си нагласяше телефона за селфи. – Кой ти каза, че искам да се снимаме? Махни това нещо. – остави пръчиците за хранене и понечи да му вземе играчката,но детето му се нацупи насреща.
- Само една де! – замоли се и го накара да се нагласи като за снимка. Другият изцъка със зъби и направи всичко, за да свърши по-бързо и да се наяде на спокойствие.

Побърза да върне погледа върху купата си със супа и нудълс, но нещо не му стигаше място да си разпери ръката като крал. Странна птица беше Шин. Обичаше да е сам, но не и самотен.
- Чупи се! – каза с типичния си непукистичен тон, а когато Дже така и не се размърда, Юн го сръчка и се повтори. – Разкарай се, раменът ми ще изстине! – погледна го настоятелна, а другия отново направи някаква кодирана физиономии Можеше да се закълне, че Дже Мин си имаше свой собствен език и това бе езикът на физиономиите.

След като се наобядваха по най-бързия начин хванаха автобуса и се върнаха обратно в училището, защото предстояха първите тренировки на Юн. Вече се бе запознал с треньора и останалите ученици в отбора, които не изглеждаха лоши момчета, но външността често, както всички знаем, лъжеше.
- Шин Юн-а! – повика го добре познатия глас. Затича се към него, а в ръцете си държеше сини маратонки. Едната вежда на Юн се повдигна леко, а другия го дари с крива усмивка. Личеше си, че беше бягал дотук. Дребни капчици пот бяха избили по челото му, а няколко мокри кичура коса бяха залепнали за челото му.
- Чудех се къде изчезна. Другият път се обаждай, идиот такъв. – смъмри го тихо, защото не бе в състояние да повишава тон. Наистина беше почти на прага на силите си, но нямаше как да изпусне тренировките. Бяха първите му в новото училище, в чужбина. Бе готов да им разкаже играта. Да им покаже, че може.  

- Забравих да ти дам това. – каза другият и постави маратонките в ръцете му. Бяха чисто нови, неговият номер.  Шин понечи да каже нещо от рода на „защо ми са, не беше нужно да се изхвърляш“, но замълча и ги огледа.
- Супер са. – каза простичко, а другият го подкани да ги изпробва.
Започнаха с леки загрявки, после продължаха с бягане по терена и накрая направиха един мач. Всичко се случи за части то секундата. Треньорът се готвеше да надуе свирката за край на играта. Трябваше им само една точка, един гол, за да спечелят. И тогава, в точния момент, Пак Шин Юн пое контрол върху топката. Вече виждаше как вкарва, изпреварил целта си. Вложи всичкото си останала сила в десния крак и я ритна. Топката прелетя над вратаря, сякаш на забавен кадър, и удари мрежата, като след това бе изтласкана от нея назад. В същата секунда се чу е свирката на треньора и мачът свърши с много възхитени и радостни момчешки викове. Но нещо не беше наред. На Шин Юн не му бе дадено време, за да се зарадва. Дори не му бе дадено време да види как топката удря мрежата. Крясъкът му се бе смесил с този на съотборниците му и първоначално никой дори не забеляза, че е на земята, свит като втасало тесто.  Чу само един глас. На онзи, който веднага бе обърнал внимание, защото очите му през цялото време го следяха от далеч.
- Ши Юн-а! – викът му се разнесе като ехо. Дже бягаше в негова посока, но вече всички бяха разбрали. Треньорът бе повикал линейка и го бяха откарали на „любимото“ му място. Вярваше, че ако има Ад, но той се нарича „Болница“.

...
Наблюдаваше през вежди сериозното изражение насреща си.  Докторът го бе повикал в кабинета си да говорят насаме, което не предвещаваше нищо приятно. Трябваше поне от части да е свикнал, нали всичко в живота му беше подобно. Заби поглед в нищото и остави на тишината да го обгърне, мислите му отлетяха като птички па юг.
- Момче... – дрезгавият глас на доктора го изкара от транса, в който се намираше. – Кой ти каза, че може да играеш футбол? – премият му въпрос жегна Шин в гърдите. Сърцето му се сви на топка за пинг-понг. Очите му се зачервиха, но не от сълзи, а от усилието да се сдържи отново да не удари нещо. В главата му продължи да кънти въпрос на доктора, който го гледаше с типичния поглед „спокойно, не си го слагам на сърцето, така че последвай моя пример“.
- Никой. – отвърна кратко и стегнато на въпроса, отклонявайки поглед от възрастния мъж с бяла мантия. Чу как почесва брадата си в кратък размисъл как да му сервира една от своите „добри“ новини. Предполагаше се да са свикнали с тези подробности, професията си им беше такава. Да казват направо на хората, че са прецакани. Казана от тях, истината винаги болеше, при това двойно.
- Каза, че си претърпял инцидент, нали така? Преди четири години. – Шин само кимна и остави доктора да продължи нататък Чувстваше се по-безсилен от всякога. Като осъден, който знаеше присъдата си, още преди да бъде изречена официално. – Ще бъда честен с теб. – това изречение накара Юн да изсумти с иронична усмивка. – Съдейки по снимките, които ти направихме, не смятам, че е добре да играеш в това състояние.
- Вижте... Положих много усилия, за да се възстановя. Цели две години ми беше забранено да играя. После ми дадоха зелена светлина и всичко беше наред!
- Съжалявам, че ще те прекъсна, но... Докторите в твоята страна са направили неточна преценка. Съдейки по това, което виждам аз на този рентген тук, не е трябвало да те лъжат така. Кажи ми честно... по принцип усещал ли си повече натоварване в десния си крак?
- Да, но...  всичко е било наред. Казах ви, от една година се завърнах към тренировките, играл съм без проблем на мачове. Малко почивка и всичко беше наред.
Докторът въздъхна и свали очилата си, прибирайки в бялото джобче на мантията си. Погледът на този човек можеше да накара всеки да се отчая и да иска да сложи край на съществуването си.
- Опасявам се, че след катастрофата мускулът на десния ти крак не е могъл да се възстанови напълно. Момче... Завърнал си се към футбола, въпреки че са те предупредили в началото, че не бива да играеш. През тази една година си натоварвал постоянно десния си крак и днес си достигнал лимита му. Трябва да те предупредя, че няма да издържи още дълго, ако продължиш с мачовете. Ще ти поставя граници от максимум „20 минути“ натоварване и то през седмица. Ако не ме послушаш, кракът ти може напълно да откаже. – изчака го търпеливо да завърши, след което му благодари за информацията и с безизразно лице побърза да напусне кабинета му. Това беше лимитът му, а? Досега всичко си беше наред, защо точно в този момент? Защо точно, когато дойде на това проклето място?!
Бе забравил за мъничката подробност, когато то чакаше отвън и веднага подскочи, изпречвайки се напътя му. Насили се да го погледне. Всичко бе по негова вина, а копелето дори не знаеше. Нямаше да му каже! Нямаше. Щеше да го остави в пълното неведение, в което той го бе зарязал преди години.

- Нищо сериозно. Обикновено претоварване. Случва се на много спортисти...Просто не трябва да играя известно време. – излъга го и в неговите уши прозвуча достатъчно убедително за нещо, в което Мин би повярвал. Шин пъхна треперещите си ръце в джобовете и заобиколи Дже, който веднага тръгна след него.
- Искам да остана сам. – промълви през зъби. Знаеше, че нищо хубаво нямаше да се случи, ако около него имаше жив индивид, какво остава да е точно Сънг Дже Мин.