You are you are, my favorite medicine~

Seung Jae Min написа:Прие го добре! Всъщност много добре! Всичко беше уж спокойно. За жалост, само уж. Ако имаше нещо, което Дже беше научил за всичките години прекарани в .. бленуване по Шин, беше, че той никога не показва ясно емоциите си. Винаги имаше известна доза прикриване, че да не вземе някой да разбере какво се случва в това малко негово сърце. Затова сега малко стъписано го гледаше докато най-спокойно четеше страниците от проклетото досие. Реално Дже не знаеше какво точно целеше с това. До някъде искаше да сложи всичките си карти на масата, да си каже всичко, което е направил през това време. Не искаше да изживее живота си във вечен страх, че някой ден Шин ще разбере какъв е, ще му заяви, че не иска да го вижда и после ... какво? Щеше ли да има смисъл да си пилее времето?
От друга страна обаче искаше да го накара да се откаже от него. Не заради друго, а защото Шин имаше пред себе си блестящо бъдеще. Сега беше шеф на компанията, а сигурно след сватбата щеше да получи напълно цялото това индустриално зло, което представляваше тази сграда. Щеше да получи ключ към храма на жриците наречени секретарки. Да иска своите жертви всеки ден, я един, я двама. А те да го гледат сякаш е бог. И някак .. Дже не се виждаше в цялата тази картинка. Та забога, той можеше само да изпълнява завидно нареждания, нищо повече. Да бъде марионетка, да оставя другите да го контролират. А накрая, колкото и да не му се искаше осъзнаваше, че може би само дърпаше Шин все по-надолу в бездната, която сам създаваше. Дърпаше се го от момента, в който реши, че иска да остане завинаги с Него. От момента, в който направи онази първа пакост, на онова първо семейство, което искаше така силно да го осинови.
Твърдия, някак сластен глас на Пак Шин Юн го извади от мислите му. Дже го погледа, проследи действията му без да издава нито звук. Всяко едно малко напрягане на мускул, всяко едно завъртане. Дори погледна му накъде беше насочен. Не можеше да си обясни защо точно него? Защо само той можеше да накара сърцето му да забие. Да усети как на моменти ще изхвръкне. Не разбираше защо си беше проправил толкова безмилостно път към сърцето му, към душата му, към съществото му. С беглите усмивки, с мимолетните погледи. С плътните устни. С приятния глас. С жестовете, които понякога бяха грубички. Дори когато беше само на метър от него пак усещаше напрежение. Някакво странно очакване. Ясно чувстваше как адреналина му се вдига само при вида на Пак Шин Юн. Изпитваше страх да бъде покрай него, но се нуждаеше от това. Не беше забелязал колко е .. зависим от Него. Чак сега, чак след толкова време откри, че този проклет чернокос дявол се беше превърнал в опиат, от който спасение нямаше. От сладката доза спасение, а Дже като най-големия кретен беше се поддал. И то не сега, не преди две години, не преди шест дори, а много преди това.
Леката „шега“, която беше вметната само накара напрежението да се засили. С думите му направо срази Дже. Сърцето го заболя. Усети как всеки нерв в главата му пищи и за пръв път от толкова отдавна наистина имаше нужда да бяга. И не, не като всеки друг път. Онова беше чиста детска игра. Сега чувстваше, че ако успее ще може да се откъсне от него .. дори за миг .. да се откъсне от собствените си мисли. Не беше разбрал едно. Кога Шин успя да стане толкова ценен за него? Кога успя да се намъкне под кожата на Дже до степен, в която Мин да е толкова умопомрачен от идеята да го нарани, че да посегне на някой друг?
Колкото повече го гледаше толкова повече разбираше едно. Той, точно този пред него, щеше да е неговото падение. Страхуваше се от него. Желаеше го с цялото си същество. Искаше го далеч, мозъка му казваше да бяга, но сърцето шептеше, че иска да го прегърне. Да го целуне, да усети ръцете му около себе си. Мразеше го. Ненавиждаше го. Презираше го. Но и беше лудо влюбен в него. Беше готов да вземе живот за Шин. Беше готов и да живее самия той за Шин. Усещаше, че ако го напусне щеше да го чака кротко и послушно, в някой тъмен ъгъл на улицата до дома му. И нямаше да може без него. Без гласа му. Без погледа му. Без присъствието му. А накрая, когато Пак Шин Юн го напусне, за да се ожени щеше да го докара до какво? Лудост! Пълна, неподправена, чиста Лудост.
Леките нарежданията за това, каква е неговата работа направо накараха Дже да забрави всичко досега и да остане в тих ужас. Съпоставяне на някакви ми ти документи, блях. Реално не го биваше в бюрокращината. Това беше като да накараш котка да влезе във вана с вода. С ужасен край. Е поне нямаше да драска по Шин, че видиш ли, после той можеше да е одраскания, а да си признаем. Твърде много си ценеше гладката кожа, че да позволи такива неща да я загрозят. А и видя му беше единственото хубаво нещо. Настани се тихичко на уж бюрото си, макар че повече го чувстваше като клетка в зоологическа градина. С тази разлика, че тази клетка имаше само един зрител и това беше онзи проклетник седнал преспокойно на златния си задник.
Започна да си „върши“ работата, ама то единственото, за което го биваше беше да е послушно кученце. Да си признаем. Идея си нямаше как да съпоставя такива неща. Все едно му говореха на чужд език, а той знаеше доста езици. Очевидно терминологията беше нещо, което не го влечеше. Но все пак реши да опита. Ако не друго е чудесно разсейване от мислите за онова там на стола. Не че през повечето време не му хвърляше по някой друг поглед с надеждата да му се открие възможност да го фрасне с някоя друга химикалка, телефона, стола по главата. Тази негова шегичка можеше да докара на Дже инфаркт, а той какво? Смееше се. Да му се не види и проклетника.
Първата съпоставка беше готова ... май. Дже се изправи и отиде при Шин като му даде документите, но накрая беше смъмрен. И дори видя лекото раздразнение в шефа си. Това накара дяволските му рогца да се появят и да се върне на мястото си. Погледна какво точно беше объркал. Странно, но може би освен вида му и факта, че можеше да се адаптира максимално бързо към ситуации му помагаха в живота. Учеше се страшно бързо от грешките си, което беше само в плюс. Съобразяваше ситуацията, изчисляваше бързо какво да прави и какво не и се опитваше да бъде максимално услужлив. Само дето в този начин реши да е като прилежно детенце и предаде на Шин ново документ, който старателно беше направил да е по-трагично и от предното. Беше някак отпускащо да го гледа как едва ли не ще се метне от прозореца заради некомпетентността на кадрите си. Не че някога щеше да стане, но просто самото раздразнение, което получаваше от цялата тая работа беше забавно.
Работния ден привърши, но работата още си седеше, затова Дже реши да не каже нищо. Още повече, че не искаше да остава сам шефа си, или по-скоро не искаше да остава сам Шин, но за протокола .. шефа. Определено ще да е шефа. Просто си вършеше задачата, с ясната нагласа в момента, в който и последното нещо е направено да отлети от офиса и да се скрие под завивките на леглото си. Или по-добре, да се скрие под бюрото на Мими в щаба. Там беше хубаво. Крайно мрачно и приятно. И най-вече безопасно. Нямаше го Криптонита наречен Пак Шин Юн, който да му мъти мислите за щуротии. А колко добре се справяше без него. Направо завидно. Вярно, беше полужив, но все пак не го съпътстваха мисли как да убива жени с отрова.
Метна и последната папка върху бюрото на Шин и се отдръпна. Върна се на мястото си и продължи да преглежда някакви документи. Не за друго, ами за да ги нареди по ред на изваждането от копирната машина, както се вика. Просто искаше да е прилежно. Сигурно проклетия водолей перфекционист се обаждаше в него. И като стана въпрос за зодията, май трябваше да предупреди Шин, че в този край на света тия американските празници се тачеха много. Особено деня на влюбените. Не за друго, ами просто да не излиза този ден от вкъщи или имаше ясната опасност да го връхлети напаст наречена луди секретарки а.к.а. фенки. Пък ако му беше грях за шоколада лесно щеше да му купи. Няма да казваме, че имаше и известна доза ... ревност, че не искаше Шин да получава подаръци от фенки.
Минути по-късно видя как Шин се приближава и ги хвали за работата. Получи и награда, което направо го накара да се замисли дали не е капан? И отговора последва със свалянето на вратовръзката, което буквално го накара да ускори на крака и да тръгне към вратата. По-добре далеч отколкото близо до Шин и напрежението, което пораждаше. А и къде в името на небесата трябваше да е г-ца Сонг. По-точно нейното бюро, че да ги остави там.
Понечи да излезе от стаята, когато усети черната сянка на нещо опасно зад себе си. Застина на място. Дишането му за момент тотално беше спряло. Цялото му тяло сякаш не се мърдаше. Дори погледа му не шареше притеснено, както обикновено. Видя ръката на Шин и осъзна, че не може да помръдне краката си. Буквално беше като залепен за място. Чу името си, а съзнанието му веднага запищя да го отблъсне от себе си, но можеше само да стои. Усети дъха му по кожата на шията си и странна тръпка, напълно забравена, се появи. Вълна на възбуда се разстила от врата му по тялото, към корема и малко по-надолу. Почувства тялото си как за миг, просто за част от секундата се нажежи и вече му беше некомфортно в собствените му дрехи.
Светлината изгасна, а Дже най-накрая способен да се движи стисна силно папките, но те безцеремонно бяха изтръгнати от ръката му. Погледна Шин с леко стреснато. Проследи го докато остави книжата на земята. Или по-скоро ги пусна там, а после го задърпа към дивана. Озова се легнал, а Шин върху му. Леко се размърда, но когато се опита да го бутне чернокосия го приклещи още по-плътно и му върза ръцете. Явно от последния път е разбрал, че без сравнително количество алкохол такива неща доброволно рядко се даваха. Още повече, че те притесняваха Дже, повече отколкото му се искаше.
-Пак Шин Юн .. ще спреш ли да се занасяш? – нищо, проклетника си знаеше неговата, а първото копче от ризата вече беше освободено. – Шин Юн-а, да не откачи? Та ние сме в компанията. – опита се да му вмъкне малко здрав разум, че все пак не това е мястото и не това е времето за такива неща. Още повече, че тия неща можеха и да се правят на по ... знаеме ли ... нормални места. – Стига си ме тормозил и просто развържи проклетата вратовръзка. – и тогава видя най-ужасяващата гледка някога. Сладката, изкушаваща усмивчица на Шин. Изтръпна при допира на пръстите му до кожата си и се дръпна малко нагоре, но то по-начало това си беше загубена битка.
Колкото повече се опитваше да му нале акъл, толкова повече осъзнаваше, че смисъл нямаш. Скоро усети как погледа му се премрежва, как дишането му се зачестява. Огромния пожар на собствените му емоции и възбуда се беше събудил. Стисна очите и зъбите си. Прикри лицето си с вързаните ръце и се опита просто малко с малко да се успокои, че да събере сили да го махне от себе си. Не разбираше едно, как можеше да е такъв? Толкова объркващ. Появи се, сгоден за някаква, а после идва ли не му казва, че двамата си принадлежат. Сега беше с него, а сигурно утре ще се мляска с онова .. женското. И после се очакваше Дже да му се остави? Е не беше чак такъв мазохист, че да си позволи такава роля.
-Дже Мин-а... искам те. – Очите на Дже се разшириха и сърцето му изпусна няколко такта. Размърда краката си и се опита да се помръдне на някъде. Не разбираше какво трябваше да каже. „И аз теб.“?; „Аз също, с цялото си сърце.“?; „От две години те чакам.“?; „Само на теб бих се отдал.“?; „Ще ме направиш ли свой, ще ми покажеш ли какво е да си с Пак Шин Юн?“; „Желая те с всеки нерв в тялото си.“?; „Мога ли да бъда твой?“?; „Искам те с цялото си същество.“?
Усети нова доза изпепеляващи емоции, които го връхлетяха като буреносен облак. Нов пожар, който се  заливаше като пенливо вино. Нов неудържим вопъл, стон, се откъсна от гърлото му. Дразнеше се на себе си, че не може да прикрие тези си емоции. Че не можеше да скрие, че всичко, което правеше Шин му харесваше. Че самото му присъствие му харесваше. Изобщо самите мисли за него му допадаха. Дразнеше се, че е такъв слабак, толкова слабохарактерен, че да не издържи на аурата му. На излъчването му.
Погледна дразнещата вратовръзка и след като вече направи заключението, че Шин няма желание да я махне реши да действа сам. Затова докато Чернокоско Прекрасни си играше, с последни сили Дже хвана вратовръзката със зъби и я издърпа. Помъчи се малко повече от очакването на накрая плата падна и освободи ръцете му.
-Дже Мин-а...- за пореден път срещнаха поглед, но този път този на Дже беше напълно като на питомно животинче. На създание, което вече беше покорено, присвоено. - Кажи ми, че си само мой. Кажи го. - За момент само кимна, по когато осъзна, че Шин реално иска да чуе думите си пое въздух. Опита се да накара сърчицето си да започне да бие в нормален ритъм. Когато усети, че пак може да диша .. как годе нормално се усмихна, съвсем леко. Прегърна го през врата и допря челото се до неговото. Чувстваше се толкова дребен в обятията на Шин, но му харесваше. Не го криеше, а жаждата, която се загатваше в неудържимото мърдане и все още неумереното дишане само го доказваха.
-Винаги съм бил твой. –  произнесе леко дрезгаво и почти пресипнало. Не осъзнаваше, че устните му се пресъхнали, че гърлото го дереше до този момент. Не предполагаше, че такъв е ефекта от любовната игра с Шин. Все пак миналия път всякакви възприятия бяха тактично потушени от алкохола. Усети отпускането и лекото успокоение в Шин и това го накара само да се зарадва.
Поразмърда се и леко се надигна. Само че видя как Шин понечи да го спре, при което само му се усмихна, за да го увери, че няма да бяга. Накара го да седне, а после послушно се настани в скута му с лице към него. Целуна го по брадичката, по бузата, крайчето на устните и точно когато понечи да го целуне и по самите устни се спря. Вместо това застина на милиметри един от друг и се подсмихна.
-Винаги съм бил само твой. – повтори с малко модификация и впи устните си в неговите, грубо, някак неопитно, неудържимо, но заедно с това плахо и притеснено. Докато устните му изучаваха тези на Шин, едната му ръка го прегърна през врата, а другата започна да освобождава ризата от копчетата и. Целувката му се задълбочи, а последното копче си замина. Внимателно докосна кожата на Шин и усети веднага как се стяга под допира. Отдели устните си от тези на шефа си и го погледна с едно такова невинно погледче, което само той можеше да покаже в такава ситуация, и всичко това примесено с факта, че ръката, която преди малко разкопчаваше ризата сега се спусна по коремните мускули, към панталона му и в него ..
-Пак Шин Юн-а .. – произнесе цялото му име, но не с цел да му каже нещо, а просто за да го каже. Срещна погледа на Шин и леко разширените зеници накараха Дже вътрешно да изпита задоволство. Май това чувстваше Шин когато го тормозеше. Ами ето, с неговите камъни по неговата глава. И тогава му хрумна нещо ново, което досега не беше опитвал. Спусна целувките си към шията му, адамовата ябълка. Ключиците, гърдите. Извади ръката си от панталона му. Устните му стигнаха до коремните мускули. Бавно разкопча панталона му. Погледна Шин и видя учудването в погледна му.
Едно беше сигурно. Искаше да го запомни. Да му се забие в главата, че само и единствено със Сънг Дже Мин можеше да изпита нещо близко до удоволствие. И накрая, преди всичко. Искаше да го преследва в съзнанието, сънищата, фантазиите му...

/Нарочно не написах накрая до къде е стигнал. Исках да видя ти до къде искаш да е :Д /

Park Shin Yoon. написа:Сънг Дже Мин... Винаги говореше за него така, сякаш го познава. Винаги го гледаше така, сякаш иска да го опознае повече. Ала действията му вечно криеха обратното. Криеха колебание и несигурност, криеха купища въпроси. Може би самият той си бе задавал този въпрос. Дали реално го познаваше? А дали някога наистина се бе опитвал да го опознае? В интерес на истината Шин никога не допускаше лесно чуждо присъствие в главата си. Често колкото и да скъсяваше физическата дистанция с някой, онуй, скрито вътре в него, си оставаше все така недостъпно. От малък бе недоверчиво хлапе, което не изпитва нужда да говори особено, камо ли да споделя на хората за себе си. Защитаваше принципите си и показваше нагласите си към дадено нещо само с поглед, малък жест, или котегорични действия. Ако имаше думи, то те бяха само за натъртване, само за засилване на ефекта. Думите винаги с явяваха като украса, къде излишна, къде наложителна. В живота му имаше само един човек, чиито думи неведнъж бяха успели да породят някакви истински емоции у Шин. И, което бе най-лошото, все още успяваха...
Любов. За Шин това понятие бе като чудо, което човек очаквайки прекалено дълго да се случи, накрая, когато то се осъществи, той просто не успява да повярва в него. Или може би просто не иска, просто вече не му трябва Имаше го и момента, в който човек можеше да оцелее само отричайки нещо съществуващо, или поддържайки илюзията за нещо несъществуващо. Хорското съзнание често пъти се луташе между реалността и своя идеален свят, като в омагьосан лабиринт. И той не правеше изключение.
Дните, които и сега не можеше да преброи. Онези, които бе прекарал на болничното легло, почти обездвижен, почти изгубил всичките си усещания. Онова негово бледо амплоа, жалкото подобие на жива форма на съществуване. Бе принуден да стои в смърдящото помещение с бели стени, агонизирайки при всеки поет дъх. Нямаше да го забрави. Как се бореше за глътка от застоялия лепкав въздух. Как по лицето му избиваха едри капки пот, всеки път, щом опита да помръдне някоя част на тялото си. Чувството да е толкова слаб го убиваше вътрешно. Секунда след секунда. Минута след минута. Час след час. И все пак единственото, което изричаше съзнанието му, бе името на Сънг Дже Мин. Усещаше го навсякъде, във всичко. И как можеше да е иначе, след като той бе единственият човек, който винаги бе бил до него. Когато беше щастлив, или тъжен. Когато бе здрав, или болен. Когато си получеше боя, след някой опит да защити по-слабия. Той винаги бе бил до него. Но Шин никога не бе му казвал, че го иска до себе си. Никога не бе му казвал, че има нужда от него. Че не би желал да се разделят, да се изгубят един-друг. Защото до този ден, той самият не го бе признал пред себе си. Тази своя нужда, носеща името на Сънг Дже Мин. Но никога нямаше да е способен да признае, че тя бе прераснала в силна зависимост.
За миг затвори очи от чувството на ескалираща възбуда. Дясното крайче на парещите устни бавно се разтегна, загатвайки усмивка, докато тези на Дже с неприсъща увереност поеха члена му, а езикът започна да го разучава с бавни движения, които постепенно набираха скорост. Удоволствието разми острата болка от спомена, но контурите му продължиха да обрисуват онези моменти, преди шест години. Когато дори прозрачния фееричен дим от собствения му дъх оформяше името на другия. Когато съзираше светлия му облик зад потното стъкло. Когато ромоленето на дъжда се превръщаше в неговия глас, шепнещ му, че всичко ще бъде наред. Заблуда.
Стисна няколко червеникави кичура и изви главата на другия назад, прекъсвайки експеримента му. Пръстите му преминаха през чуждите устни, а след това през неговите собствени. Облиза ги, навлажнявайки ги обилно, докато другия се подчини на безмълвната му заповед, ясно изявена в погледа му. В мрачните му ириси присвяткаха две звездни мълнии, готови да разрушат всичко по пътя си, да причинят болка, на която сетне да се насладят. Дже покорно се отърва от панталона и боксерите си, захвърляйки ги на пода. Шин се приближи, за да чуе как сърцето на другия прескача удар, подобно на конче – дървени греди. Тактът бе красив. Когато проникна в него с пръстите си, нов неудържим стон се откъсна от Дже, този път с двойно по-висока октава. Видя как се засрами от собственото си ехо, как страните му почервеняват отново. Тъмнокосият плъзна ръка през гърдите му и я спря под брадичката. Подхвана челюстта му и я стисна леко грубо. Попи изображението на влажния му, премрежен поглед и всичката възбуда, която го обезоръжаваше и го правеше играчка в ръцете му. Усмихна се нежно, в контраст с мислите си. Облиза устните на Дже, а езикът му бавно си проправи път през тях. Заглуши следващия му стон със страстна целувка, сякаш го открадна и запази само за себе си. Стените на помещението тихо въздъхнаха, показвайки своето разочарование. Навън се чу танца на дъждовни капки. Хубав музикален фон.
Фигурата на другия сякаш ставаше все по-малка и крехка в ръцете му. И докато той продължаваше да се бори за глътка въздух, от която вече изпитваше невъобразима нужда, Шин навлезе мощно в него, разтърсвайки цялото му същество. Изви се като нагряна пластмаса, а в следващия миг бе оставен да си поеме дъх. Вместо това обаче произнесе името на своя господар. Господаря на сърцето си. Шин Юн се подсмихна и гризна ушето му, оставяйки устните си на милиметри от него.
- Кажи го пак. – излезе като просто отчитане на малко желанийце , но дори и така представляваше заповед, която щеше да бъде изпълнена. – Искам да го чуя още веднъж.
Името повторно се разнесе из помещението, изречено на един откровен измъчен дъх. Дъх на подчинение. Шин виждаше в Сънг Дже Мин човек, който не го разбираше, но бе готов  да даде всичко за него. Да жертва себе си, да му се отдаде всеки път, в който го пожелае. А дали това бе всъщност жертва? Дали го караше да страда, или всичко това му харесваше? Дали съсипваше живота му, или му придаваше смисъл? Но пък логически вярно бе, че няма как човек да е истински нещастен, ако преди това не е истински щастлив. Шин щеше да го стори. Щеше да го накара да повярва, че си принадлежат, че никога няма да го изостави. Че единствен той ще може да го има, и то да го има само за себе си.
- Дже... – зашепна, като за миг спря както се намираше в него. Искаше да му каже това, когато дамата бяха едно цяло. Когато другия го чувстваше в себе си с всяко свое сетиво. – Искам да знаеш, че... Няма да се оженя за Ким Хьо Рин. – в миг забеляза как очите се облещват в мрака, опитвайки да фокусират нормално тези на Шин. – Няма да се оженя нито за нея, нито за друга. Запомни това, Дже Мин. Любовта си... давам само на теб. – дълбокият му глас ясно очерта думите, придавайки им нужната сила. Преплете ръката си с неговата, двата пръстена проблеснаха един до друг. Чу глухо тупване от капка върху кожената повърхност и върна тъмните си ириси върху лицето на Дже. Проследи поредицата бистри сълзи, криволичещи надолу по бузите му. Сърцето му сякаш за миг спря да бие. Осъзна каква жестокост бе извършил, а прозрението остана заключено дълбоко в този миг. След това кървящият мускул продължи да изпомпва червената течност, отново и отново. А Шин се усмихна без усилие, навеждайки се да заличи солените следи по млечната кожа. Знаеше какво е да плачеш и да оставиш сълзите си за засъхнат, да изсушат страните ти. Не му личеше, но добре познаваше това неприятно усещане. Че е имало нещо истинско, оставило следа върху теб. Невидима следа, която никъде не намираш, но която усещаш и тя ти напомня за себе си и за вече изгубеното. В случая на Дже това бяха следи на щастие, при това такова, каквото тепърва ще изпитва. Но Шин пое с устни сълзите му сега, защото знаеше, че нямаше да е способен да го стори в бъдеще.
***
Събуди се от тиктакането на досадния часовник в офиса. Мразеше тази вещ, отброяваща времето за хората и света. Леко разтръска глава, за да се разбуди изцяло, сетне се вгледа в неподвижните черни стрелки. Беше още рано, слънцето едва се подаваше иззад най-ниските сгради. Небето бе придобило синкав отенък, но вън все още цареше тъмнина.
Въздъхна и долови ритъма на чуждото дишане, различаващ се от неговия собствен. Гърдите се повдигаха спокойно върху неговите, дъхът ефирно се разбиваше в подножието на ключиците му. Прокара дългите си пръсти пред гъстата червена грива на другия, премахвайки няколко кичура, нахално залепили се на устните му. Сега си обясни защо бе сънувал, че яде коса. Странно гъделичкащо чувство на смях се пробуди у него. Сръчка леко Дже, сгушил се върху му под голямото тъмно палто, с което по някое време се бяха наметнали.
- Дже Мин-а... – каза нежно, когато другия надигна глава, за да срещне погледа му. Сладкото му сънено изражение го накара да разроши гривата му и да се засмее тихо. Другият все още притежаваше онова свое сладко и невинно излъчване, срещу което човек трудно би могъл да остане безразличен. Точно това бе най-голямото оръжие, за което навярно той самият не предполагаше. Защото докато Дже и волята му се пречупваха под силната тиранична аура на Шин и свършваха изтощени „между чаршафите“, то Шин и буйния му темперамент се разтапяха като сгряно масълце, веднъж срещнали се с натуралната чаровност на Дже. Може би нямаше да си признае, че и най-несъзнателно извършените глупости на другия, придаваха щипка свежест в живота му. Още от малък ясно си спомняше в какви бели го вкарваше въображението на Дже. Но без тях животът бе скучен и сив. Затова никога не му омръзваше компанията му. Дори през малкото време, в което другият мълчеше... беше някак приятно. Сигурно, защото е Сънг Дже Мин. Неговият адски дар и божествено проклятие.
- Да отидем у вас. – каза кратко, като че ли съвсем необмислено. Реално погледнато не му се оставаше в офиса. Работното време започваше след около 2 часа и половина, а те не бяха приведени в подобаващ за работа вид. От друга страна не му се прибираше вкъщи, дори и само да си вземе душ. Мисълта, че Хьо Рин може би е там и го чака, го караше да потърси алтернатива. Стигна до извода, че домът на Дже бе перфектният вариант. Силно се надяваше да не живее заедно със сестра си и онзи орангутан г-н Канг. Все пак беше голямо дете, нали така? Нищо, че повечето азиатци бяха свикнали да пребивават до стари години в жилищата на семействата си. – Искам да се изкъпем заедно... – този път прошепна близо до ухото му. Надигна се и му подари кратка целувка. Не беше ясно дали всичко това имаше за цел да го събуди по-бързо, но май подейства. Рефлексите на другия внезапно заработиха и той живо се заоблича със зачервено като домат личице, докато Шин си стоеше и го съзерцаваше с непроницаем поглед. Накрая се накани да последва примера му и навлече ризата си, като започна да закопчава копчетата ѝ по-бавно и от ленивец. Ирисите му все още шареха по слабата фигура на този пред него, по розовите отпечатъци, които скоро бяха скрити от нищожните дрешки. Странен въпрос премина през съзнанието му. Какво, ако снощи ги беше разкъсал? С какво ли щеше да се облече сега сладкият Дже...
Леко дрезгав камбанен смях огласи помещението. Отсрещният веднага насочи прожекторите към Шин, който си се хилеше като надрусан тинейджър по Нова Година. Погледът му от шокиран, взе да става раздразнено недоумяващ, докато накрая не издържа и не го попита какво му е толкова смешно. В отговор само реши да овладее себе си. Прокашля се да прочисти гърло и удостои Дже Мин с отговор.
- Нищо, ако си готов, да вървим към колата! – рече ясно подканително, ала дебилската усмивка не успя да слезе от лицето му. Очевидно си бе представил другия по начин, който бе успял да разбуди веселата му страна. Не че досега дори предполагаше, че има такава. Е, човек цял живот преоткриваше себе си.
Намигна едва забележимо на Дже, а ответната реакция бе нов отенък на изумление. С повече от самодоволно изражение, Шин пое талията на своя любовник и сякаш с лекота го подтикна да върви, следвайки ритъма на неговите стъпки.
- Дже Мин-а, днес няма да работим! – добави с категоричието на изпитващ учител, току-що заявил оценката на поредната си жертва. И едва когато получи нов въпросителен поглед и въпроса „А какво ще правим?“, довърши със същия тембър. – Ще ходим на среща!

Seung Jae Min написа:През всичките години имаше само една истина за Дже Мин и това бяха думите на единствения човек, за който го е било грижа. Разбира те ли, Дже приемаше думите на Шин като закон, като нещо свята и неоспоримо. Като това че Земята се върти около Слънцето. Като това, че хората някой ден, колкото и д не им се иска, умират. И още от малък вярваше на всяка една думичка, която излезе от устните му до степен, когато ако Шин заяви, че черното е бяло, а бялото оранжево, то Дже щеше да му повярва безусловно.
Може би точно това беше онова, което го поддържаше да продължава да чака тези две години? С някаква надежда, която обикновено не притежаваше. За крайно смирен човек, този път показа повече упоритост и от магаре. А колко пъти трябваше да си измисля извинения, че да пропусне уредените срещи с евентуални бъдещи булки. Само при мисълта изтръпваше и стомаха му се преобръщаше. Направо се ужасяваше от мисълта, че може някой ден да го изнудят да се задоми с някаква си, която сигурно ще го ползва за закачалка в магазините.
Стресна се! Залепи се за вратата на колата само, за да види, че Шин май му беше казал нещо. А вярно, трябваше му насока къде живее. Реално нямаше нужда от колата. Апартамента му беше наблизо, а и малко се притесняваше да е в превозни средства. Интересно! Дори не беше забелязал кога е развил фобия от машинарии за транспортиране. Трябваше да си го запише някъде.
Започна да упътва Шин, като преди това го изнуди да си вземе поне някакви дрехи от неговото жилище. Не смяташе, че неговите ризи ще му станат. А ако щукаше из апартамента му по хавлия беше дори по-лошо за помисъл. Още повече когато единственото, което искаше Дже беше да го прегърне и да се опита да попие напълно аромата на Шин.
Та по закона на гадостта и повече живота не трябва да е хубав, успяха да хванат чудото наречено „Червена вълна“. Може би трябваше да накара Мими да хакне светофарите, че да светят само зелено. Вярно, че беше малко раничко, но да ви кажа .. много му пукаше на Дже дали онова проклетото създание ще се наспи или не. Все пак уж бяха партида, а и ако нямаше полза от нея .. за какво беше в екипа.
-Шин Юн-а .. – подхвана тихо и го погледна. Среща погледа на своя любим и веднага се притесни. Сви се на място и се почувства толкова дребен и нищожен в седалката. Червеникав цвят обагри страните му, а лицето му пламна. Не можеше да го разбере това. Защо още се чувстваше така около него? А дали някога ще спре да се срамува и за двамата? - .. нищо, прости, че те разсейвам.
Истината бе, че искаше да го пита защо изведнъж реши да ходят на среща, но сигурно не беше добра идея. И нов въпрос се появи в главата на Дже. Какво точно се правеше на срещите?  Още повече, какво точно се правеше на срещи когато единия трябваше да поддържа имидж? В частност Шин. Да ходят на ресторантчета? На кино? Да се разхождат? Някак изглеждаше твърде нереално, а последният път ... Последният път когато излязоха Шин свърши зад решетките. Някак не искаше нещо такова да се случи, ама то какъв беше шанса? Твърде голям!
-Паркинга е ей там. – каза и му посочи паркинга на сградата където живееше. Беше си избрал да живурка на последния етаж на сравнително голяма застройка. Замисълът тук беше, че когато е сам на последния етаж никой няма да го търси, да ходи по стълбите, да му пречи и да вдига шум. Затова му се стори, че там е перфектното място за някой като него .. който използваше всяка възможност да наваксва със съня заради дневната си работа като нещо, което не разбираше и нощната, като доносник.
Слязоха от колата и тогава го осени нещо. Правилно! Трябваше да мине през магазина. Прибираше се само колкото да спи, за единия душ и да се преоблече, затова не беше свикнал да има гости. Ама никакви. Погледна миловидно Шин и го задърпа към близкия магазин за неща като кафе, хранителни стоки и такива подобни приспособления за оцеляване. Може би ще започне да си взима поука и да пазарува вече. Стига да имаше за кой, разбира се.
Най-накрая стигнаха до асансьора и когато вратата се отвори се появи момиче с лилава коса, облечено като аниме герой. Дже веднага се скри зад Шин с надеждата да не го е видяла, но уви късмета го будалкаше днес. Досадата го фокусира, че дори го хвана за ухото и го задърпа извън защитата на Пак Шин Юн, което беше като катарзис за Дже. Но такъв е живота, нямаше какво да се прави.
-Сънг Дже Мин ... защо ми върза тенекия? Чаках те цял ден. – лилавокосото почна да се вайка и да му хвърля по някоя друга обида, ама на Дже хич не му пукаше. Просто я разкара от себе си и се върна при Шин. Подръкоса го и се усмихна с най-сладникавата си усмивка, която можеше да докара.
-Хванах си гадже. И ти трябва да опиташ. Било приятно и полезно занимание. – произнесе с крайно треперещ глас. Усети как цялото му лице се изчервява и пламва, за втори път днес. Само дето за пръв път изобщо заявяваше открито, че мисли това за Шин. Че го приема за гадже и дружка за живота, пък с малко късмет Шин можеше и да го повиши в него повече. Надяваше се.
Онази зяпна с отворена уста, но после само се засмя и тръгна към изхода. Разбира се, не пропусна да му натяква, че на следващата среща на косплейъри Дже ще трябва да и се реваншира. Честно, един път се облече като нещо такова, и то защото сестра му и тази са си приятелки, та искаха да видят какво е на срещите на аниме фенове. И то Дже отиде, защото тези двете ги беше страх да са сред непознати психари, облечени като Покемони. А сега го викаха на всяка среща. При това всеки път трябваше да се облича като половинката на сестра си ... кошмар.
-Това да не се обсъжда. Никога! – пусна Шин и се качи в асансьора. Зачака и любимия да го последва и въведе кода за последния етаж. Докато чудото се изкачваше погледна Шин, който май му се усмихваше. Ама не по онзи мистериозен начин, а съвсем миличко. Побиваха го тръпки когато правеше така. Едно е Шин Тиранина, Шин Господаря, Шин Гадняра. С тях лесно се справяше човек, защото там се знаеше, какво да се очаква. Обаче Шин Милия беше страшен. Твърде непредсказуем, твърде труден за разчитане.
Вратата се отвори и пред Шин се откри помещение, което изглеждаше сякаш някой луд по чистотата живее в него. Само дето реалността беше, че Дже не се задържаше достатъчно дълго, че да намърси, а и малкия робот, който си взе наскоро се грижи за метене и чистене на пода, та за Дже оставаха само шкафовете. И за радост на цялото население главната стая беше в меко бежово.
-Настанявай се където ти харесва и .. чувствай се като у дома си. Предполагам. А и внимавай, повечето неща тук са на два етажа. Предишният собственик беше някакъв дизайнер на апартаменти и понеже му помогнах с една бюрокращина, тя реши да обзаведе жилището по някакви нейни стандарти. – Влезе навътре и преди да се направил нещо друго хвана един дистанционно и започва да натиска бутони, при което щорите на прозорците се вдигнаха и няколко лампи светнаха. Мими се беше специално погрижила да го улесни максимално. Още повече, че когато се прибереше беше като парцал и я помоли да му направи дома интерактивен, че да си го контролира през телефона или с дистанционното. Нищо, че тази идея дойде защото го мързеше твърде много тогава, ама нали знаете ... Мързелът е двигател на прогреса и подсъзнателна мъдрост. А и колите са измислени точно от мързелив човек. Просто не му се е ходело пеша.
Хвана торбите и ги занесе в кухнята. Постави всичко на барплота и започна да подрежда нещата на определените места. През краткото си време на обучение разви навика да подрежда всичко, в момента, в който го види. Просто за да е прегледно, а и да не се срами пред хората ако някой случайно реши да го обира, което не беше изключено.
Пусна кафе машината. Май откакто я е купил не е ползвана. Не беше фен на кафето, и реално на кофеиновите напитки. Но хей, за всичко има първи път. Направи кафе за Шин и за зарадва, че поне това можеше да направи без да подпали къщата. Остави чашата на един поднос, а върху нея сложи чинийка като капак. Остави и всичките придружаващи неща за кафето на подноса и се върна в хола. Остави всичко на малката масичка и погледна Шин.
-Какво? Кафе мога да правя. Това че не пия не значи, че съм лишен от тези така важни умения. – засмя се и тръгна към банята. Пусна ваната да се пълни, защото не беше наясно Шин дали иска да си вземе душ или ще предпочете ваната. Всъщност цялата тази работа с връзките му беше като Тъмна Индия. А и беше свикнал да е сам толкова време, че му беше странно да има гости.
-Искаш ли да ти дам кода за асансьора? – подхвърли като се появи отново и този път седна на дивана до Шин. – И не се притеснявай. Живея сам, така че можеш да идваш когато искаш. Както виждаш достатъчно голямо е мястото, че да те скрия от нежелани хора.

***

За пореден път стояха в офиса, всеки забил се в своите работи. Документация, папки и досадна бюрокращина. Отново отчет за приходи и какво ли още не. Някак рано сутринта никой не говореше с никой. Сигурно просто още не се бяха събудили. И като всяка сутрин от онази среща насам, Дже Мин беше дошъл по-рано. Тогава си каза, че ще се справя по-добре. Ще помага на Шин, за да не се мъчи той. Виждате ли, Дже не беше от онези, които могат да изразяват загриженост по общоприетия начин. Моменти на близост, които можеше да предложи Дже се брояха на пръстите на едната му ръка. Срещи и такива неща .. не му бяха понятни. Просто в това го нямаше.
Затова мина на друг начин на мислене. Откри, че има и друг начин да радва хората, на които държи. А именно като не им е в тежест или нещо такова. Затова и след срещата захвана какви ли не наръчници за това как да бъде добър в работата като секретар. Все пак умееше да създава каши, а не да ги предотвратява. Здравият ум в групичката им беше Шин Юн.
Чу вратата за себе си. Винаги идваше на време. Денят след срещата Дже го беше засекъл и от тогава точно когато Шин идваше на бюрото му го чакаше кафе и поредният отчет. А после и двамата се захващаха с техните си неща. Както винаги.
Вече минаваше обед, а телефона извъня. Беше Хьо Рин. Дже тръгна да затвори телефона, но чу повикване на Шин да пренасочи обаждането. Изпълни го и отново се зае с някакъв документ, който честно просто му минаваше през главата, без да бъде по друг начин отразено. Не че и разговора беше отразен. На практика Дже само се взираше в един лист пред себе си и мислеше над собствените си притеснения, дали пък Шин Юн-а няма все пак да се ожени за Хьо Рин. Разбирате ли, това се зароди седмица след срещата. От тогава отношенията между двамата бяха напълно делови.
Първоначално Дже сметна, че това е заради многото работа. Все пак не можеше да очаква постоянно да е около Шин, нали? Но след като онова женско нещо, що се води годеница, се появи с някакъв албум и различни разноцветни кърпички .. лампичката му прещрака. На няколко пъти дори събра смелост и се опита да поговори с Шин, но новото чудо, което носеше името Хон Тао се появяваше и проваляше плановете. А после куражът го беше напуснал и не можеше да се накара да повдигне темата.
Сега обаче отново си играеше с халката около пръста си. Въртеше я и само преглъщаше тежко докато измисли как точно да зададе въпроса си. Накрая откри, че най-лесният начин да се пребори с нерешителността си е като просто действа на момента.
Изправи се от бюрото и прекоси стаята за по-малко от секунда. Хвана телефона от ръката на Шин и го затвори. Погледна го право в очите и напълно пренебрегна леко плашещия поглед на Шин. Пое си дъх и вътрешно почна да си повтаря, че няма да позволи тоя път на нищо да го спре.
-Шин Юн-а, мислиш ли да се ожениш за Хьо Рин? – попита с ясно треперещ глас. Странно, но не искаше да чуе отговора на този въпрос, но по-добре да узнае решението на Шин, пред това да таи някакви напразни надежди. Пък и беше от типа, които се радваха когато с тях всичко е наред, но повече се радваха, когато важните за тях хора са щастливи. – Ако мислиш да го направиш, няма проблем. Само те моля да ми кажеш. Нали преди всичко сме приятели и ще се радвам за теб, каквото и да решиш.

Park Shin Yoon. написа:Влезе в прашното тъмно помещение, представляващо нещо като склад. Беше решил, че в апартамента му не му е нужен още един досаден офис, затова просто складираше разни ненужни боклуци тук. Това включваше и собственият му гняв. Прекрачвайки прага на тази стая, можеше да бъде изцяло себе си, да се освободи от всички свои емоции, които бе потискал през деня, а на излизане просто да ги захвърли зад себе си. Правеше тази вече рутинна операция всеки божи ден, от последната му среща насаме с Дже извън работното им време. Бе решил, че е време за следващата и най-трудна стъпка: да накара Сънг Дже мин да се почувства отново несигурен, да се измъчва от мисли за бъдещето, аз това, че може да го загуби. Шин упорито следваше собственото си обещание да не упражнява никаква своеволна близост с Дже и да не го задържа извън работно му време. Шансовете да му налети бяха толкова много поради явни причини, така че на Шин дори му се наложи да намери нещо, което да държи постоянно в ръцете си, за да не копнеят толкова да се увият около нечия талия, или да се заровят в нечия червеникава косица. Едвата жертва беше красивата му черна и сравнително дебела химикалка, която шефът стискаше по цял ден, без да я оставя на мира. Вчера тя обаче успя да я счупи, както се готвеше да подписва един договор. За негово съжаление Дже му висеше на главата в същия този момент и за неговият шеф бе изключително сложна мисия да запази самообладанието си. В крайна сметка бе успял. Просто бе захвърлил глупавите парченца здрава пластмаса в кошчето и се закле, че ще си купи най-металната възможно химикалка, която никога да не го предаде.
За миг затвори очи и въздъхна шумно. Разтресе тялото си, оставяйки ръцете си да потанцуват своеволно в пространството. Наистина му беше нужно да се поразтъпче днес.  Този път бе кривнал леко от плана си и бе нарушил даденото обещание към себе си. Но смяташе, че така е за добро. Дже за първи път му бе показал, че планът му е ефективен. Начинът, по който грабна слушалката от ръката му, докато говореше с бъдещата си съпруга, ясно показа, че параноичните мисли за наближаващата сватба бяха превзели мислите на Дже Мин. После го бе попитал направо дали ще наистина ще се ожени за Хьо Рин. Следващите глупости с „желая ти щастието“ бяха ядосали прекалено Шин, затова просто бе решил да запуши устата му с целувка. Една кратка, но страстна целувка. Добрата новина бе, че бе успял да устои на изкушението да го има отново и се бе отдръпнал, преди да е невъзможно да спре. Лошата новина бе, че възбудата, която предизвика вкусът на чуждите устни го принуди да изтича до тоалетната, за да успокои страстите. Проклетник беше този Сънг Дже Мин! Истински проклетник! Мразеше този негова чиста любов, която опитваше да му втълпи, че изпитва. Мразеше невинните тъжни искрици, блещукащи в очите му. Защо винаги изглеждаше като сладката жертва? „Бедничкият“, „горкичкият“ Сънг Дже Мин, който така завидно бе обсебил цялото съзнание на Шин Юн и влудяваше цялото му същество.
Погледът му се замъгли и му причерня леко. Този път му беше нужен и музикален фон. Нещо силно. Ръцете му трепереха, гневът заплашваше да го накара да се гърчи на земята в и да крещи с цяло гърло. Рязко отмести купищата прашни книги от уредбата на кафявият шкаф. Чу се сблъсъкът между твърдите дебели корици и продъненият под. В следващата минути помещението се преизпълни с оглушително силен хард рок. Чек сега Шин успя да оцени подобаващото ролята на рок музиката. Веднага усети как се слива с високите децибели и започва да руши. И рушеше. Блъскаше, тряскаше, събаряше. Успя дори да набрани вдлъбнатина от юмрука си в един метален сейф. През мислите му премина само, че навярно е бил фалшива китайска стока, докато не видя синините по ръката си. Докосвайки кокалчетата на пръстите си, изохка то болка. Изпсува няколко пъти и дори сам себе си не чу. Внезапно последва изблик на смях. Остави тялото му да се строполи на земята, наслаждавайки се на болката. Значи това беше да се почувстваш жив. Май вместо да си отмъщава, трябваше ад благодари на Сънг Дже Мин, задето го накара да преживее онези болезнени два месеца в болницата. Трябваше да му поднесе по едно цвете за всеки един ден, изпълнен с агонизирани хлипания и борба за глътка въздух. Трябваше да го окичи с венец и да го провъзгласи за жертва на всички времена. Защото същият този Сънг Дже Мин бе жертвал приятелството им, годините им познанство, трудно изграденото доверие помежду им, както и собствената си маска на невинност и чистота, само и само да съсипе живота на Шин. Да му причини болка, която да то накара да съжали, че не е мъртъв, но и да го накара да се почувства по-жив от всякога. Това се казваше жертва.
За миг отпусна свития си посинял юмрук и гребна малко от пръстта, разсипана по пода до него. Беше от саксия, която преди малко разби на парченца наред с всичко останало в стаята, което беше чупливо. Радваше го звукът от разбиващ се порцелан, глина или стъкло. Сякаш само така успяваше да усети същинската нелепа преходност на нещата. Да, всичко беше преходно. Ето защо оприличаваше душата си именно на една такава разбиваща се в земята глинена саксия. Едната страна на устните му се изви нагоре в крива иронична усмивка. Зачервените му очи се втренчиха в тъмната пръст, която бавно си проправяше път през отново стиснатия му юмрук. Дребните песъчинки се спускаха съвсем смело и спокойно, без парашут, а сетне скачаха без предпазна мрежа долу. Прииска му се да скочи от самолет. Само оттам не беше скачал досега. Докато бе още в Америка, той и колегата му Хон Тао непрекъснато практикуваха нещо животозастрашаващо. Май и двамата имаха адреналин в излишък, макар че само на Шин му личеше. Беше интересен факт, че след като нае дружката си Хон Тао да работи във фирмата му, нещо започна да се променя. Нещо, което сякаш за първи път чувстваше, че не бе в обхвата на контрола му.
Поредната утрин настъпи и Шин се намери на дивана във всекидневната. Дори не се бе преоблякъл след снощния си изблик. Притеснително или не, не помнеше почти нищо. Но за сметка на това се чувстваше особено спокоен. С бавни и флегматични движения се изправи и съблече прашните си дрехи, захвърляйки ги на земята. Взе си бърз душ, а съзнанието му си остана все така празно. Наслади се на момента максимално. На всичкия идиличен мир в съзнанието си. Силно се надяваше да може да запази тази своя уравновесеност, но тази надежда започна да угасва, щом влезе в компанията. Малко преди да стигне до вратата на офиса си, чу познат глас. Беше на неотдавна постъпилият му колега, Хон Тао.
- Дже Мин-а, вчера забрави да вземеш тези доклади от колежката долу, затова ти ги донесох. А също и този сандвич. – веднага се долавяше онази напевна и жизнерадостна нотка в гласа му. Интересното при Хон Тао бе, че имаше хем вид на сериозен и улегнал мъж, хем на тотален женкар, с всичките си закачливи погледи и мили думи. Шин несъзнателно се стегна, когато чу как се обърна към Дже. Произнесе името му по същия начин, по който той самият го произнасяше. Не разбираше защо, но се бе заковал на двадесет сантиметра от вратата на собствения си офис и не можеше да влезе. Просто продължи да слуша, макар да не му се искаше.
- Не, разбира се, че не дойдох само да ти донеса това. – поде Хон Тао след въпроса на Дже. – Исках и да те попитам нещо. Искаш ли да излезем днес след работа?
Внезапен страх пробяга през тялото на Шин. Не искаше да чува отговора на Дже, не искаше той дори да става факт. Дотук бе и със сутришното спокойствие. Мислите отново зажужаха и усети главата си като кошер с работливи пчели. Или по-скоро като парламент, в който политиците се надвикваха и говореха един през друг.
Рязко натисна дръжката и нахлу в стаята, оставяйки вратата да се затръшне зад него.
- Аз бих се радвал да пийна едно с теб, приятелю! – изстреля, като се доближи до стройната фигура на Хон Тао и потупа рамото му, сякаш го хвалеше за добре свършената работа. Умишлено в един момент го стисна предупредително силно, за да разбере, че не бе особено желан тук, в този момент, с този си въпрос. – Да се чакаме пред бара отсреща в 9:30! – обяви го сякаш съобщаваше заминаващ влак на гарата. – Сега можеш да се връщаш на работа, Хон-а! – добави накрая, побутвайки го незабелязано грубо към изхода. Той обаче въпреки предупрежденията си позволи за се усмихне широко на Дже и дори да му намигне по-закачливо, отколкото на колежките от първия етаж. Шин сериозно мислеше да се срещне с него довечера, за да си поговорят сериозно по този въпрос.
- Дже Мин, имаш ли нещо за мен? – запита го Шин и навярно визираше някаква документация. Уви, зададе въпроса си с прекалено открита незаинтересованост, сякаш вече отдаван не му пукаше толкова за работата. По погледа на Дже разбра очаквания отговор и на свой ред добави: - Добре, защото аз имам нещо за теб. – рече, като извади от куфарчето си една скучна жълта папка и я отвори на бюрото на Дже.
- Това ще ти помогне в разследването за Интерпол.- отбеляза съвсем спокойно, докато другият се взираше с изумление ту в него, ту в проучванията пред себе си. Май трябваше да му обясни защо е решил да му помага. Но разбира се, нямаше да му каже същинската причина. – Напоследък работиш доста здраво и благодарение на теб добихме значителна преднина пред конкуренцията ни. Това ме накара да се замисля, че въпреки всичко ти имаш и друга работа, която не бива да забравяш. Ето защо реших да направя това скромно проучване за тъста ми г-н Ким. – не сдържа леко дяволития отенък , изписан върху устните му. Те затрепкаха леко, оформяйки нещо като усмивка. – Както виждаш, тази компания се занимава с напълно законни неща, така че Интерпол търси на грешното място. На следващата страница обаче, ще разбереш къде г-н Ким върти незаконния си трафик на наркотици. На вас оставям да откриете времето и мястото на следващата доставка. – довърши и прокара ръка през черната си грива, подпирайки се на черното бюро. Бе перфектният момент да се възползва от първоначалната идея, с която Дже Мин бе изпратен да работи тук. Оставаха точно две седмици до сватбата, а според изчисленията на Шин, ако Интерпол си свършеха работата, тъстът му щеше да бъде арестуван два дена след сватбата. Тази компания му бе почти в кърпа вързана.

Seung Jae Min написа:Напоследък Дже изгради лош навик. Не беше да пие или пуши. Не беше и да ходи в клубове или да се сбива, защото не виждаше много смисъл от тези неща. Лошият навик се състоеше в това да заспива на работното място. И не говоря за работата като секретар, а другата. Истинската. Ходеше там веднага след като свършеше работното време и Шин го пускаше. Прекарваше часове в изчитането на различни доклади, проверяването на информация, изглеждане на видеота на различни служители на фармацефтичната компания. Не е нужно да се казва, че след час и половина пред екрана и просто заспa на бюрото.
По някое време усети как някой го буди и когато отвори очи, противно на сънищата му за идилична обстановка със самия себе си, този път видя лицето на самото зло. Канг Джин Хюк. Полу-човек, полу-робот. Чукна 40 години и го повишиха във водач на група от уж отлични агенти, само дето там всичко беше под строг военен контрол. Ако си мислите, че казармата е трудна, трябва да видите как този тормози хората. Психическата подготовка, когато имаш среща с Канг си беше нужна, а физическата ... по-добре да се носи бронежилетка, ако мислите да се сблъскате с него.
Дже бавно се надигна и го погледна още сънен, но с краен безинтерес. Реши да не казва нищо. Нямаше и какво да му каже, освен чистото и неподправено с никакви примеси на съмнение, желание да имат възможно най-малко срещи. Ако може да ги намалят на 1 на година щеше да е страхотно. Но никой нямаше чак такъв голям късмет.
Ръката на Канг се стовари върху бюрото и всичко за миг сякаш се вдигна във въздуха, а после се удари пак в гладката повърхност. От шума малкото влезли в офиса се огледаха, но щом видяха кой вдига врявата продължиха работата си. Очите на Канг се забиха в тези на Дже, а ветерана, както обичаше да го базика Дже, само се усмихна вяло.
-Сънг Дже Мин .. – започна с тон, сякаш се готви да му се кара за счупена ваза - .. трябва да се научиш, че хората имат нужда от сън.
Това изказване накара Дже да се задави с чашата вода, от която реши най-демонстративно да отпие, сякаш за да игнорира Канг. За жалост не успя да се сдържи в този момент. Някак думата „хора“ идваща от устата на този индивид не звучеше правилно. Такъв като него не можеше да знае какво е да си човек. Или поне така си мислеше Дже. Някак не можеше да преглътне факта, че го беше осиновил и замъкнал на другия край на света за един ден. Но най-вече не можеше да преглътне това, че го раздели от единствения човек, който реално е обичал. И въпреки, че разбираше, че не е правилно държанието му .. просто не можеше да се спре.
-Така става когато ме накарахте да се правя на фармацефтична мишчица. – най-накрая проговори пред Канг и се изправи от мястото си. Хвана сакото и погледна часовника си. Работата в компанията почваше след два часа и половина. Имаше време да се прибере, да си вземе душ, да смени дрехите и после да се завлече на другата работа. Май трябваше да иска по-голямо обезщетение. Щеше да помисли над този въпрос когато се прибере. – Прости, но вече провали деня ми. Мисля да си ходя, така че ако може да се мръднеш ..
И без да чака реакция избута старшия агент от пътя си. Тръгна към изхода, но се спря при следващите думи на Канг. Завъртя се и го изгледа на кръв. Стисна сакото в едната си длан, а другата беше вече не юмрук. Тактично го помоли да повтори, без скрити замисли или намерения да става побой рано сутринта.
-Казах, че имаш още месец. Ако не успееш да завършиш задачата си ще бъдеш сменен. – заяви без никакво съмнение, че няма да назначи смяната на служителите. Ще се учудите тия създания колко са добри в тези неща. Даже Дже беше сигурен как щяха да го направят. Нужно е само да се покаже през всички служители, че той е самозванец работещ за друга фармацефтична компания и хоп, уволнен, а може и да го арестуват. Все пак сам беше измислил начина да се махне от компанията след като събере информацията. Разбира се, тогава го нямаше Пак Шин Юн, нямаше го усложнението.
-Трябва да поговорим. – изведнъж каза Дже и се отправи към изхода. Канг го последва и не след дълго се озоваха в колата, която беше принадлежност на Дже, но рядко се използваше. Имаше страх от превозни средства, никога не знаеше кога могат да гръмнат или по-лошо, да кривнат от пътя. В това отношение беше параноичен.
След десет минути на каране и тотално мълчанието Канг почна да прави онзи проклет тик, който имаше. Да щрака с една химикалка. И ооо колко го дразнеше Дже точно това. Дори в колежа му идеше да счупи всички химикалки, когато някой почнеше да прави това. Затова в момента, в който се започна, Дже побърза да сложи дясната си ръка върху тази на Канг, а с лявата стисна по-силно волана на колата.
-Не мисля, че мога да се справя. Има твърде много усложнения .. не мога вече дори да мисля за работата. – призна си Дже без да откъсва очи от пътя. Още беше твърде рано за коли, затова можеше само да се радва, че нямаше задръствания. А и за пръв път поиска да поговори с Канг, без да му се репчи или да бъде заплашен с нещо. Направо ден, който трябваше да се запише някъде.
Преди да усети беше стисна твърде много волана, за да спре треперенето в ръцете си. Усети сърцебиенето си да се зачестява. Чак сега осъзна, че тази работа беше приказка, преди да се появи Пак Шин Юн. Всичко беше по-лесно без него. Той беше виновен за всяко едно усложнение в живота на Дже. А досега смяташе, че сам си е виновен. И за какво? Че се опитваше да е уж добър приятел, че се опитваше да му е подкрепа? А най-тъпото беше, че му вярваше. За всичко! Че му се доверяваше безрезервно, но накрая се оказва, че е само от едната страна, защото Шин Юн дори не отговори на един прост въпрос, а вместо това реши да направи нещо многозначно.
Ръката на Канг спря всичките мисли на Дже и го накара да си поеме въздух. И преди беше имал такива пристъпи, когато смяташе, че не може да се справи. И когато си мислеше, че Шин просто го е забравил. Според психолога, който му назначиха това било типична реакция на социална фобия, предизвикана от твърде ниско самочувствие и поставяне на цели, които реално са твърде високи за реализиране, затова провала им е бил 100 процентов. Другата теория беше, че това го е имал още преди да постъпи в сиропиталището, но след като спомените на Дже от онова време бяха твърде нищожни нямаше как да сме сигурни в това.
-Дже Мин, просто бъди спокоен. – чу монотонният глас на Канг. В него можеше да се прочете някаква загриженост. - Тази работа по начало беше твърде сложна за един човек. И се усложни още повече след като има конфликт на интереси. Появата на Пак Шин Юн беше напълно изненадваща и никой не предположи, че може да се случи това, затова защо не си вземеш отпуск за няколко дена. Отиди някъде без никой около теб и просто си почини. Когато постъпих в Интерпол често се случваше да съм толкова изтощен, че да искам да изчезна от лицето на земята. Изблици на гняв, разконцентриране, раздразнение, това са нормални реакции. Нужно е само да си починеш от всичко и ще видиш, че после ще е по-лесно.

Дже седеше зад бюрото във фармацевтичната компания. Беше забил поглед в черния екран на компютъра, а тиктакането на стенния часовник само отмерваше пулса му. Погледа му на моменти се замъгляваше, но не беше нещо, с което да не се справи.
По-рано, докато си взимаше душ помисли над предложението за отпуск. Стигна до извода, че не е лоша идея. Два дена, без грам работа, без хора, без мислене и само почивка. Направо звучеше като далечен сън. А и така щеше да измисли начин да накара Шин да се откаже от тия приготовления за сватбата.
На ум си рецитираше думите, с които ще поиска мечтаният отпуск, когато вратата се отвори. Дже веднага стана от мястото си и застана прав като топола, сякаш военен му беше изкомандвал „Мирно!“. Погледна към вратата и всяка надежда да е Шин се изпари когато видя Хон Тао. Както обикновено изглеждаше твърде добре в костюми. Тук Дже завиждаше вече. Не стига, че на Шин толкова му ходеше, ми сега се появи и още един, който спокойно можеше да е рекламно лице на някоя фирма за официално облекло.
- Дже Мин-а, вчера забрави да вземеш тези доклади от колежката долу, затова ти ги донесох. А също и този сандвич. – Погледна на Дже обходи докладите. Че кой беше такава душа, че да носи канцеларската работа просто ей така. Не можеше да се отърси от чувството, че имаше нещо гнило, затова погледна Хон Тао, но съжали на секундата. Имаше нещо, което караше Дже да отмества поглед всеки път когато срещне този на чудото пред себе си. Направо изтръпваше около него. Не толкова когато беше около Шин, но чувството беше сходно и за радост на Дже, в много по-ниски степени.
-Не беше нужно да се разкарвате. – тихо измрънка под носа Дже. Другото особено нещо беше, че му говореше на „вие“, нищо че Хон Тао се обръщаше доста по приятелски към Дже. Просто не можеше да почне да му говори на „ти“ ей тъй. А и колкото пъти му се казваше, че не е нужно чак толкова официално обръщение, Дже си държеше да уточни, че те бяха колеги и толкова. На Хон Тао и на всички в този офис. – Не ми казвайте, че дойдохте само заради това?
- Не, разбира се, че не дойдох само да ти донеса това. Исках и да те попитам нещо. Искаш ли да излезем днес след работа?  - и ето как от леко усмихнат Дже стана напълно безизразен. Да излязат ли? Къде? Хон Тао нямаше ли си по-добра работа от това? Нещо като личен живот? Приятелка и такива ти му неща?
Хиляди въпроси започнаха да връхлитат в главата на Дже и да се забиват там като стрелички за дартз уцелили мишената. За негово спасение обаче се тръшна вратата и когато вдигна поглед видя Шин. Странно, но за миг май имаше крила, и ореол, а гласчета на херувимчета пригласяха, че това е спасение от ситуация, която Дже не знаеше как да тълкува. А и не мислеше, че е правилно да излезе с някой докато още Шин не беше женен.
Преди да се усети Хон Тао вече излизаше. Закачливият жест накара Дже да се засрами от дъното на душата си, и да придобие онзи цвят на косата, че тя и лицето му да се сливат. Но всичко това изчезна когато Шин зададе въпроса си, а след това му даде някаква папка. Дже бавно я отвори и зеници му се разшириха. Е това беше изненада, която беше неочаквана. Отново заби поглед в Шин и дори не знаеше какво да каже. А и май не трябваше да казва нищо, защото Шин започна да му обяснява какво има в папката.
Когато Шин приключи с уточняването на информацията беше гледан още доста дълго от Дже. Накрая червенокосия се изправи от мястото си. И преди да е казал нещо друго, Шин беше прегърнат от Дже, който уви ръцете си около врата му и зарови лице в шията му. Стисна го малко по-силно и се усмихна съвсем вяло. Шин беше направилно едно хубаво и едно лошо нещо. Хубавото беше, че му помогна и беше Дже виждаше някакъв шанс да завършат тази проклета задача. Лошото ...
-Шин Юн-а, да знаеш, че те мразя от дъното на душата си. Тъкмо щях да искам отпуск, но заради тази папка няма как. – отдръпна се само колко да може да го погледне – и благодаря за помощта.

Park Shin Yoon. написа:Не бе усетил как се случи, но за един сравнително дълъг момент Шин успя да се загуби в лешниковите очи насреща си. Това бе причината да не успее да се отдръпне и въобще да реагира, когато бе безцеремонно гушнат от собственикът на същите тези лешникови очи.  Усети как сърцето му се стъписа и болезнено прескочи удар, а сетне забърза работата си, че да навакса с всичката кръв, която трябваше да изпомпи. Мускулите на цялото му тяло се стегнаха леко, докато шефът опитваше да си остане шеф. Странно, както и да опитваше, не му се получаваше номера. Не и когато това човече стоеше толкова близо. Не и когато усещаше телцето му прилепено до своето. Винаги една и съща мисъл се заклещваше в съзнанието му. Мисълта да го има, да го усети свой отново. И започваше да се чувства като пълен глупак. Замисляйки се, осъзнаваше, че никога не бе бил нищо повече, не и когато бе заедно с Дже Мин. Ала преди не му пукаше, дори му харесваше. Че може да е просто един глупак, който иска, но не може да обича.
Сега ненавиждаше това чувство и опитваше да го прогони от себе си. Защото Дже го караше да мечтае и това го плашеше. Всичките тези мечти бяха така различни от целите, които си бе поставил, както и от настоящето, в което двамата се намираха сега. Различни от всичко и даряващи с недопустимо лъжлива надежда.
- Дже. – промълви кратко, а в гласът му не успя да е открои определена емоция.  Прокара леко поглед през червеникавите кичури, закриващи половината му пейзаж. Стисна рамената му и бавно го отдели от себе си, разкъсвайки преградката му. – Трябва да ми вярваш! – изстреля внезапно и въпреки натъртванията върху думите, това не бе заповед. Беше нещо като молба. Шин не съзнаваше, че го изрича, защото реално има нужда някой да повярва в него. Смяташе, че не е бил достатъчно ясен в отговора на онзи въпрос, който Дже му бе задал последно. Очевидно целувката за него значеше много неща и му трябваше устно уверение. Колебанието, което прочете в чуждите очи, никак не го зарадва. Въпреки че бе дал думата си при това докато двамата с него бяха едно цяло, другият сякаш не можеше да му повярва напълно. Може би бе сгрешил някъде. – Чуй ме, защото няма пак да се повтарям, Дже. – изрече, все така стискайки чуждите рамене, с прикован към неговия поглед. – Ще изпълня обещанието си, няма да се оже... – бе прекъснат от настойчиво и неспирно чукане на вратата. Такава концентрация вложи в този момент, че забрави всичките си мисли и съзнанието му потъна в пълна празнота. Пусна Дже Мин, неспособен да си довърши изречението, след което нервно закрачи към президентското си място.
- Влез! – извика сухо, окупирайки високия си черен стол. Гласът, който се обади от прага не му бе чужд. Дъжд от стрели на раздразнение полетяха към притежателката на това досадно бърборене. При това той още не я бе удостоил и с поглед.
- Скъпи, какво става с теб!? Звънях ти преди час, но не получих обратно позвъняване. Реших, че си получил парализа от подписване на договори и не можех да вдигаш телефона. – бе единственото, което успя да чуе и пак му се видя твърде много. Непоносимо много и излишно. Побърза да размаха ръка пред лицето си, сякаш прогонва досадна муха, жужаща в пространството.
- За жалост няма подобна добра новина. Просто не чух телефона си, беше на вибрация.- отвърна ѝ без капка интерес, докато прелистваше страниците на случаен доклад, който бе поставил пред себе си.
- И защо, ако мога да попитам? Изрично те предупредих да си винаги на линия, ако ми потрябва помощ. Не мога да се справя с всичко сама!
- Имах важно съвещание сутринта.
- По-важно от сватбата ни? – с този неин въпрос си бе спечелила едносекунден безмълвен поглед от страна на Шин, който бързо го върна върху документа на бюрото си.
- Казвай какво искаш.  – подкани я с ясното намерение да се отърве възможно най-бързо от присъствието ѝ. Последните седмици офисът бе единственото място, на което можеше да си отдъхне от Хьо Рин, а днес тя бе нарушила устния им договор да не припарва в тази свещена работна обител. Бе я предупредил, че нещата се загрубеят и така щеше да стане.
- Изникна нещо важно. Може ли да поговорим?
- Че какво правим сега? – отвърна, изсумтявайки иронично. Тогава усети, че бе минал границата на игнор, която годеницата му можеше да изтърпи. Започваше да ѝ хваща спатиите и това от части го плашеше. Но нали казваха, че е добре да опознаеш врага си, всички негови скрити ходове и замисли.
- Сериозно е!  Преди час ми се обадиха и ми заявиха, че организаторката е напуснал работата си! Някакъв капризен клиент я вбесил...
- Цял ден ще се чудим кой е той. – промърмори с насмешка, докато я слушаше по чиста принуда. Тя бе затворила доклада му и наскоро боядисаните ѝ нотки още стояха заплашително разперени и остри върху бюрото му. Господинът бе наясно, че няма да се отърве от създанието пред себе си, ако не я изслуша и не вземе участие в този безсмислен за него разговор. – Просто наеми нов човек, който да се справи с приготовленията. Второто, което трябва да направиш още сега, е да ме оставиш да работя. – добави с фалшив отенък на заинтересованост, повдигайки едната си вежда очаквателно.
- Ти слушаш ли ме изобщо? – „любимите му думи“ – Остават само две седмици до сватбата! По това време всички организатори са заети, почти невъзможно е да се намери някой на ниво. – отново престана да я слуша. Думите ѝ звучаха все по-далечно за него, като че тия неща никак не го касаеха. Чувстваше се свързан с тази сватба толкова, колкото бе айсбергът с палмата. Пък на така заветната дата сигурно щеше да се почувства като иглолистно дърво в пустиня, в това нямаше съмнение. Радваше го мисълта за реакциите на хората, когато разберат колко са били прецакани. За Шин Юн това бе нищо повече от един досаден, но необходим маскарад. Това го крепеше, докато си проправяше пътя нагоре. Може би трябваше да благодари на Дже, задето го накара да стигне дъното, да се види като жалка една мърдаща хлебарка, че да пожелае да стане нещо, нещо повече. Ако не се бе случил онзи проклет инцидент преди години, то сега Шин щеше да е изтъпяло футболистче, вместо шеф на една от най-успелите фармацевтични компании. Бе осъзнал, че без амбицията си оставаш нищо през целия живот и това не се променя. Не беше за него. Бе го усетил още малко преди да се събуди от двуседмичната кома. Беше роден с лидерски заложби и му бе в кръвта да води. Съдба или не, правилен или грешен, това бе пътят, който щеше да следва. Никой нямаше да го спре. – Хей, Шин Юн-а, слушаш ли ме!?! – високият дразнещ слуха глас одраска болезнено отнесеното му съзнание.
- Да, разбира се. – отвърна съвсем машинално на последния от въпросите ѝ. Смътно си спомняше, че бе под обстрела ѝ от въпроси, но друго не успя да възстанови.
- И за какво говорех? – запита го тя, на свой ред повдигайки високо вежда, като че искаше да му счупи рекорда. Това с веждите вярно започваше да го дразни. Май нямаше и едно нещо, което да постига обратния ефект при него.
- За организатор... казах ти, просто наеми друг. С пари всичко е възможно. Може да помолиш и приятелка...
- Не! Отдавна приключих с тази тема. Не си чул и думичка от последното. След час имаме уговорен обяд с чичо ми и най-добрия му приятел! Трябваше ти да ме вземеш, но тъй като знаех, че си забравил, дойдох, за да те взема аз. – отново го засипа с хиляди думи и подробности, които никак не го вълнуваха и нямаше да го развълнуват, дори това пред него да е последната жена, или човек, на света. – И още нещо.. Не знам какво е това на безименния ти пръст, но е крайно време годежния ти пръстен да заеме мястото си, така че... – преди дори да успее да чуе и асимилира следващото, Хьо Рин вече бе изтръгнала пръстена с името на Дже, след което светкавично бързо го захвърли на пода, а когато Шин отново погледна ръката си... Му се прииска да прибегне към насилие. За щастие обаче не успя да реагира никак. Изправи се от мястото си и само скришом се огледа. Огледа се навсякъде, но не го видя. Очите му продължиха да скитат безизразно по наскоро лъснатия до блясък под. Къде, по дяволите, бе отишъл този пръстен? А нима наистина значеше нещо толкова важно за него? Така и не успя да си отговори на тези въпроси, защото бе „отвлечен“ от красивата харпия, която очевидно не се вълнуваше от мислите и чувствата му също толкова, колкото и той не се вълнуваше то нейните.
***
Обядът бе минал като на сън. Не можеше да отрече, че през цялото това време мислеше само за пръстена. В спомените му дори изплува моментът, в който ги бе показал на Дже и бе обявил, че са официално заедно. Разбира се, само някой наивник като Дже не би се замислил колко нелепо звучеше всичко това. Дори мисълта, че някога биха могли да бъдат истинска двойка. Нима можеха? Да се разхождат навън и да се държат като влюбени гълъбчета без да им пука. Да не срещнат ничие неодобрение по пътя си. Естествено, че бе само в най-смелите им фантазии. Шин дори не би искал да си представя каква би била реакцията на оная мутра, осиновителят на Дже, ако разбере, че той прекарва синчето му по начини, по които не би и сънувал. Навярно щеше да премине през няколко фази. Първо щеше да го гледа със зяпнала уста, после да му настръхне косата, а накрая щеше да извади базуката, или направо някое атомно оръжие, че от Шин да не остане и прахоляче. Но не това го плашеше. Нищо не го плашеше, освен влиянието на Дже върху самия него. Така и не можа да се отърси от влечението си към него, което само говореше, че не бе просто някакво си влечение. Бе нещо твърде мощно и разрушаващо всичко след себе си.
Излезе безмълвно от офиса си, след почти цял ден, прекаран в търсене на проклетия пръстен. Затръшването на вратата обаче ясно показа колко е бесен и как не му бе до нищо в момента. И все пак щеше да спази уговорката си с другаря Хон Тао. Същият чернокос строен китаец с палав каубойски поглед сега го чакаше пред бара с многото неонови светлинки.  Шин отвърна вяло на усмивката му и му даде знак да влязат и да се настанят някъде. Не можеше да отрече, че този човек бе единствения, на който се крепеше част от плана му. Причината бе, че му беше нужен точно някой като Хон Тао, на който никак не му личеше, че си има работа с изпечени мошеници и дори е в състояние преметне и самите тях. Приятелчето му бе самото олицетворение на скритата амбиция и вечната тръпка за приключения, които винаги са еквивалент на „каши“. Леко правоъгълните извивки на лицето му го караха да изглежда като чужденец, при това имаше обаянието на някоя кино звезда или шоумен. Правилните му изразителни черти само допринасяха за чара му. Жените открай време му се лепяха като мухи на мед и той сякаш искрено се забавляваше от този факт. Имаше странни навици да обгрижва почти всички, дори онези, с които не бе особено близък. Това бе възприемано погрешно като селячество, особено от самотните дами, копнеещи за романтично изживяване с г-н Чаровност. Но имаше нещо различно, което Шин съвсем наскоро забеляза у Хон Тао. Откакто го назначи тук да му помага, защото бе ценен с идеите и креативността си, почти непрекъснато го виждаше да се завърта около Дже Мин. При това по някак необикновен и нетипичен за него начин. А днес пък бе първият път, в който Ши чуваше дружката си да покани някого някъде просто ей така. Не му се искаше да признае, но надушваше нещо, което може би никак нямаше да му се понрави. И все пак предпочиташе да си изясни дали съмненията му са самата истина, или всичко е просто плод на безпочвената му ревност. Понякога, когато Дже заспиваше върху лаптопа си, го ревнуваше. Да, ревнуваше от проклета машина с програмирам мозък. До толкова висока степен на глупак падаше понякога.
- И така, говорехме си за Дже. – внезапно плътният веселяшки тембър прекъсна мислите му и особено завършекът на изречението си спечели цялото внимание на големия шеф. Тъмнокосият впери очи в отсрещните, но не му хареса четящото се в тях. Поне изглежда бе готов да поговорят сериозно, по мъжки му, което рядко се случваше на някой като Хон Тао. Май не му харесваше да потъва чак в толкова дълбока сериозност, докато това за Шин бе нормално състояние на духа.
- За Дже ли говорехме? – незнайно защо каза с нотка на изненада. Не си спомняше въобще някой то двамата да е проговарял откакто бяха седнали в тъмното сепаре в ъгъла на заведението.
- Знам, че той се върти в мислите ти и искаш да говорим за него, така че реших направо да мина на въпроса. – промълви с върховно спокойствие, отпивайки дразнещо малка глътка от коктейла си. Лежерно започна да върти клечицата с три забодени череши. Движенията му бяха следени от Шин, който се замисли как да проговори без да звучи изключително груб. Вярно, че си бяха казали, че няма да лицемерстват един с друг и ще я карат без заобикалки, обаче щом чуваше името на Дже от неговата уста нещо вътре го жегваше по неприятен начин. Дори му се гадеше. Премести поглед върху своето питие и разклати прозрачната стъклена чаша. Консистенцията вътре се размърда като внезапно появили се вълни в спокойно море.
- Значи ще ми кажеш какво беше онова от по-рано. – поде, опитвайки да скрие колебливото си раздразнение.
- Не виждам защо да го крия от теб. Даже сметнах, че ще е най-добре да си наясно. Поканих Дже за излезем, защото исках да прекарам повече време с него. – тези думи накараха Шин да застине на мястото си. Дори не успя да трепне, защото цялото му съзнание опитваше да побере и приеме чутото в себе си. При това приятелят му продължи да говори. – Защото го харесвам.
Зениците му се разшириха. Не вярваше, че един ден ще му се случи точно онова, от което се страхуваше. Винаги бе мислел и за най-лошото, защото искаше да е подготвен за всяко падение в живота си, но това... Това бе нещото, за което подготвяне просто нямаше. Почувства се застрашен, безсилен, изваден от комфортната си зона. Искаше да се сбие с единственото създание, което можеше да нарече „приятел“. След толкова години най-сетне някой бе станал достоен да се впише под този знаменател, а сега същият този някой... Бе прекалено объркано. Не можеше да се случва. Това не беше някаква сапунка, затова трябваше да е лоша шега.
- Всъщност думата „Харесване“ може да значи много неща... А може и да си се заблудил нещо. – успя да продума, запазвайки самообладание. Всъщност чертите му си стояха все тъй застинали в пълна безизразност. Единствено в двете черни бездни се четеше таен зов за помощ и желание за незабавно бягство от реалността. Знаеше, че единствено себе си опитваше да заблуди в момента.
- В началото си мислех същото. Не вярвах, че бих се влюбил в някой като Дже Мин. Честно казано не е мой тип, или поне това си повтарях. Но когато го видя нещо в мен се пречупва. Завладяват ме хиляди приятни емоции. Не мога да го опиша, но знам, че идва от въображението ми. -  Шин се предаде и ръката, обвита около чашата, бавно се отпусна, затрепервайки осезаемо. – Обичам Сънг Дже Мин.
Чу се острият звук от стъкло, срещащо пода, придружено от въпрос „Шин Юн-а, добре ли си?“, който остана без отговор. Шин внезапно осъзна, че до този момент животът му далеч не е бил сложен. Опитвайки да си поеме дълбоко въздух, заговори с онази досадна буца, заседнала в гърлото му.
- Имаш проблем. – излезе дрезгаво измежду устните му, но не звучеше като закана, а като нормално съобщително изречение. Пръстите му се свиха в юмрук и макар треперенето да не спря, Шин не позволи на гнева му да поеме щурвала. Не и този път. Пред него все още стоеше приятел, нищо че голяма част от него обмисляше хладнокръвното му убийство.
- И защо? – единствено попита, без да крие любопитството си. То изпълни очите на Хон Тао и те заблестяха по нов предизвикателен начин. Очевидно този срещу него не се боеше от нищо, или поне не от потенциалната възможност да усети нечий гняв.
- Защото Дже Мин е мой и не възнамерявам да го отстъпвам на някого. – отсече категорично Шин, скръствайки ръце пред гърдите си. Бавно облегна гръб на кадифения диван, изучавайки новопоявилата се усмивка на отсрещното лице. Вече предвкусваше пагубния край. Това, че скоро някой друг, а не Дже, щеше да го накара да заприлича на глупак.
- Нима? – поде Тао с някак саркастична нотка на изненада. – Не мислех, че между вас има нещо истинско. Изглежда ми, сякаш просто си играеш с него. Прости, ако греша, или съм твърде прям, но не смятам да вземам думите ти на сериозно. – направи пауза колкото да поеме една от сладките черешки между устните си. Измляска доволно и продължи: -Поради две причини. Първо, Дже е човек и като нас има право на самостоятелен избор. Аз възнамерявам да уважа избора му, но след като му кажа за чувствата си. Второ, ти не си чак толкова свободен мъж. Не исках да ти напомням за предстоящата сватба, но все пак за всички тя ще се случи „наистина“. – направи една последна пауза, като допи коктейла си и се изправи, грабвайки палтото си. - И знай, че ако видя Дже наранен от теб, няма да бъда способен да остана твой приятел.
Тихомълком благодари на другия, че си бе тръгнал след цялата искрена заключителна реч. Май повече думи не бяха нужни, не че Шин можеше да добави нещо. Нищо, освен: „Мечтай си, Дже ще си остане мой роб“, което разбира се, бе част от непримиримото му его и жажда за пълновластно господство над някого. Причерня му пред очите щом се изправи. Дори това го издразни, самият факт, че бе пленник на собствения си гняв. Удари нещо няколко пъти, за щастие достатъчно твърдо. Успя да причини вреда само на себе си. Няколко глупави синини и две обелени кожички. Държеше се повече от детински. Чувстваше се като същият онзи хулиган от сиропиталището в Сеул. Същият онзи глупчо, само дето сега не вярваше, че доброто ще спаси света и ще надделее над злото. Онова бяха думи, в които сегашното малко дете не можеше да повярва.
***
„Слез долу. Чакам те.“
Нямаше нерви да пише по-дълги съобщения на глупавия си телефон, но сметна, че това ще е достатъчно, за да накара Сънг Дже Мин да си довлече задника при него. Не знаеше каква точно беше нуждата му в този миг, но знаеше, че единствено присъствието на Дже ще я задоволи. И това бе доказано, когато другият с послушанието на наскоро смъмрено дете, излезе от бърлогата на Интерпол и изчита до колата му.
- Качвай се. – рече му с нормален тембър, знаейки, че дори не бе нужно да прибави интонацията на повелителност. Другият тихо зае седалката до шофьорското място и го погледна очаквателно. Шин помълча около две минути, за да се наслади на чувството, което го изпълни. Най-накрая успя да си поеме въздух нормално. Ръцете му, стискащи волана, се отскубнаха от него и вече спрели да треперят, се намериха заровени в червените кичури на Дже Мин. Придърпа лицето му към своето и му подари кратка целувка. Увери се, че нямаше причина да полудява, или да се тревожи. Той бе само негов, а и Шин щеше да се погрижи това да не се променя.
- Закопчей си колана, потегляме. – промълви, подкарвайки колата. – Ще ти подаря мечтаната почивка. – довърши набързо и завъртя кормилото с цялата лекота, която в момента го преизпълваше. Бе решил, че самият той ще загърби всичко онова, което не му даваше мира. Затова пое завоят с неприсъщ ентусиазъм и изгарящо нетърпение.

Seung Jae Min написа:Пред погледа му изскачаше само една и съща сцена. Момента, който се разигра между Него и Ким Хьо Рин. Честно, заради такива като нея Дже не харесваше жените. Никоя една от тях. Всичките бяха еднакви. Корумпирани злодейки, харпии с миловидни лица, змиеподобни изчадия без капка съвест. И беше виждал такива като нея. Имаше опит с такива ... натегачки. За тях нямаше правилно и грешно, стига те да излезнат победителки накрая. Стига те да са правите. Мачкат, смазват хората, третират ги като боклуци, а накрая, когато са пред обществото се изкарват жертви. Ронят крокодилски съзли, а преди секунди са те докарали до момент на лудост. Такива създания просто не трябваше да съществуват. И за голямата радост на част от мъжкото население и огромно разочарование на другата част, тия същества са абсолютно всяка една проклета жена.
Нов момент изскочи пред очите му. Когато свали пръстена от пръста на Шин. Тогава не знайно защо, но стисна края на бюрото с всичка сила. И добре, че беше това бюро иначе Дже щеше да бъде сметнат за престъпил закона. Нали работата му е да пази цивилни, а в същото време сега обмисляше вариант да забие химикалката от негово ляво право в сънната артерия на това ... женското. И не заради пръстена, или заради думите, а защото видя как Шин започна скришом да се оглежда. Самото усещане, че Той не се е почувствал добре го караше да иска да и скърши на тая врата. Дори нещо повече, да прекърши всяка кост в тялото и.
-Сънг Дже Мин! – чу познат глас. Обърна машинално врата си на тази посока и погледна дребният минион пред себе си в очите. Мими – хакерът на екипа, в който го бяха прехвърлили. Ниска на ръст, крайно обаятелна. Сладур щом си сложи очилата. Разговорлива и понякога с хаплив език. Можеше да ти издейства лична карта, паспорт, чисто досие за секунди. Беше успяла да хакне системата с досиетата на половината служители, за собствено удоволствие. Даже преди седмица вместо да вършат работа с Дже беше влезнала в охранителната система на частна фирма на бодигарди. Нацелила момента, когато се къпеха, двамата с Дже гледаха такова шоу. Първо, че имаха нов член и или щяха да го изядат, или той тях. Накрая двама бяха със счупени носове, един нямаше да може да има повече деца. А другата половина бяха със страхотни синини, пък новият излезе без драскотина.
Мими сложи собственически ръцете си върху облегалката на стола и го завъртя, така че да е напълно обърнат към нея, а после се усмихна. Истината беше, че не всички жени бяха зли. Мими не беше от този тип. Повечето, жени, който работеха тук не бяха зли. Всъщност само тези, които не бяха с болни амбиции за господство над даден индивид ставаха. Пък и с Мими, незнайно защо, до някъде си приличаха. Поне това казваше Канг. Според него най-много си мязаха по това, че и на двамата им липсваше здрава преценка що се отнася до любовта. А и бяха твърде наивни. Друго беше, че предпочитаха да гледат тайно охранителните камери на различни холдинки, докато се тъпчат с китайско, пред това да си вършат работата. Мързели от всякъде.
-Хайде на чист въздух? – попита тя и се ухили като малко дете. Това си беше кодово въпросче със скрит подтекст „Хайде да се чупим. Тук в много скучно, а и нямам повече работа.“. За жалост сега Дже нямаше време за такива неща, затова и издърпа един от близките столове и я накара да седне като и посочи една карта на града и околията.
-След като свършим това. – подаде и един червен маркер и един лист – С червено отбелязвам срещите, който са се състояли в периода до три месеца. Със синьо по-стари. – другото, което даде на Мими беше лист с местата и я потупа по главатата като кученце. Горкото дете беше свикнало всичко да прави на компютъра и сега изглеждаше ужасена от идеята да си изцапа ръцете с мастило от маркера. Наведе се, така че очите им да се срещнат и се усмихна с най-милото си изражение, на което беше способен. – Хей, хайде, няма да отнеме много време преди да свършим, нали?
Мими само кимна и двамата се захванаха с работата. Нищо че през повечето време миниончето си пееше някаква песен, която Дже можеше да се закълне, че му се заби в главата. Не че имаше смисъл от цялата тази „песен“. То се пееше за това как някой имал химикалка и ябълка, пък после някакъв жест и става ябълкова химикалка. И така после пък с ананас и химикалка и накрая се получавало ябълково-ананасова химикалка. Логика нулева, но пък проклетата мелодия толкова ти се забиваше в главата, че накрая и двамата само танцуваха без да вършат работа.
За миг някой отвори вратата и в залата сякаш температурата падна с двадесет градуса, а Дже и Мими веднага спряха с всякакви действия. Наредиха се като деца, които са сгафили жестоко. При това в редичка, готови да ги ударят през ръцете за несвършената работа. Но когато създанието, чийто присъствие можеше да се конкретизира с идването на зимата погледна към картата не каза нищо.

***

След кратка визитация от създанието, което надзираваше как върви разследването на Дже, той самият просто стоеше над няколко листа с хартия. В ръката си въртеше една химикалка и се опитваше да напише нещо, но нищо не му идваше в главата. Първо, че трябваше да напише доклад, но уви не можеше да се съсредоточи. Единственото, за което мислеше беше Той. Искаше да покаже на Шин Юн как точно се чувстваше, но имаше един малък проблем. Не мислеше, че ще може да свърже и едно сериозно изречение в момента, в който го види. А и ако не му признае как се чувстваше, надали щеше да успее да го разубеди от сватбата.
„Трябва да ми вярваш!“ изникна в съзнанието на Дже, а той само леко се усмихна. Разбира се, че му вярваше. За всичко. Безусловно. Без да има някакви съмнения. Винаги беше така. Винаги предпочиташе да вярва сляпо на Шин Юн, вместо да види реалността, защото онова, което той му предлагаше беше нещо ново и различно. Нещо, което го караше да се радва на живота, нещо за което си струваше да се чакаш и векове.
И тогава го осени. Всичко, което искаше да каже на Шин Юн, но нямаше смелостта, се появи в съзнанието му. Дума по дума, една след друга се нареждаха на точното място. А ръката му само започна да нанася бавно буквите по листа. Дори не се беше усетил кога, но беше започнал да пише каквото му идва на главата, при това четливо, което си беше чисто постижение.

Spoiler:

Бавно сгъна листата с написаното на тях. Взе един плик за писма и сложи листата вътре. Преди да го запечати надписа "За Пак Шин Юн, от Проклетника Дже, а след това сложи и пръстена, който по право принадлежеше на Шин Юн. Беше прекарал близо час и половина в издирването му. Как ли не лази по пода, за да го намери, но си струваше. Още повече, че той беше негов. Не му беше приятно да гледа Шин Юн разтревожен. Чувстваше се гадно, когато той беше зле, затова се опитваше всячески да го накара да приеме, че реалността не е толкова лоша. Да го накара да се почувства щастлив, но май не му се получаваше.
Телефона извибрира и Дже машинално го хвана. Погледна го и се усмихна, а после и въздъхна. Изправи се от мястото си. Наметна сакото, а после и палтото си. Прибра плика с писмото и тръгна навън. Беше малко странно, че Шин изведнъж го беше потърсил, но какво ли беше странно напоследък. Първо, че изведнъж му слагаха някакъв краен период на изпълняване на задачата. После и отношението на Хон Тао. Беше забелязал, че китаеца малко или много се навърташе твърде много около него. И не че му беше неприятно. Даже напротив. Точно с малките жестове, които правеше, и скришните погледчета за момент Дже усещаше как за миг спираше да мисли за Шин. За жалост се чувстваше като предател по този начин. Все едно изневерява на собствената си чувства.
Видя колата на Шин и за много кратък миг се зачуди дали да се отзове на съобщението или да се върне вътре. Но накрая реши, че така само ще го подразни повече и отиде при него. Изпълни покорно думите му и се качи в колата, а сетне го погледна. Можеше да види, че е напрегнат, но един бог знаеше, от какво идваше това. Погледна ръчния си часовник. Съдейки по него сигурно е дошъл след срещата в бара с Хон Тао. Да не се е ядосал на някой там?
Няколко мига по-късно Дже се стъписа. Зениците му се разшириха, а дъхът му секна. Някак след като по цял ден е зает с работа и не му обръщаше внимание да почне да се връща към „старото си Аз“ беше странно. Определено Шин Юн беше особен и вчера, и днес. Когато успя да си поеме въздух колата вече се движеше, а Шин май спомена нещо за почивка. И понеже днес раздразнението беше крайно много с онази напудрената от сутринта, това малко не му се понрави на Дже.
-Осъзнаваш, че в момента нарушаваш доста закони, нали? Да не говорим, че отвличането е подсъдимо. Спри колата, имам работа. – заяви му Дже. Да не мислеше, че можеше да идва ей така. Да го командва и изведнъж да пали гумите на колата, че да ходят на почивка. За нещо такова трябва да се питат няколко човека, трябваше си разрешение. А и мястото, където щеше да се състои почивката трябваше да е наблизо, че може нещо да се случи и да им потрябва. И докато размишляваше над тези въпроси, усети как телефона му вибрира. Извади го от джоба на палтото си и погледна кой е. Леко се учуди, но все пак вдигна. Туко виж нещо интересно имал да каже. – Хон Тао?
Постоя малко без да казва нищо повече. Просто се взираше в пространството пред себе си, а с периферието си успя да долови, че Шин Юн се напряга. Е това беше интересно и ново. Погледна към Шин и се усмихна миловидно, нищо че сега не му беше до това да е особено мил, с хората.
-Имах работа, съжалявам, че не дойдох в бара. – каза тихо и отново отмести поглед към пътя пред себе си – С Пак Шин Юн. – сподели и започна да свива в юмрук и отпуска дясната си ръка – Не, няма проблем. Не се притеснявай. – отново хвърли поглед на Шин, но единствено забеляза как стискаше малко по-силно волана – Утре? Не знам. Нека го направим в неделя. Тъкмо ще ми помогнеш да избера сватбен подарък за шефа и годеницата му. За жалост не мисля, че разбирам от тези неща и ми трябва помощ. – в следващия момент лицето на Дже грейна и той само почна да кима, докато държи телефона – Чудесно, значи е срещ..
Преди да успее да си довърши изречението телефонът изхвърча през прозореца на колата, а погледа на Дже се беше забил в Шин Юн. Е ако бяха в анимация, Дже беше сигурен, че в момента шефът му щеше да е зелен. От яд. И червен, от гняв. Направо можеше да усети как кръвта му кипи, не че имаше защо, но все пак. Та понеже това беше като капката, която преля чашата, Дже само изцъка с език и се огледа за коли зад тях. Щом видя, че няма и скоростта не беше голяма, само хвана ръчната спирачка и я дръпна рязко. При което и колата спря доста рязко.
-Очевидно днес нещо имаш проблеми, а както ти казах, нямам време да се занимавам с това. Имам си работа. И прости, но мисля да се връщам. Все още отговарям и пред други хора. Не само пред теб, също така какъвто и вътрешен конфликт да имаш, не си го изкарвай на мен. Не съм боксовата ти круша. – забелязва как Шин тръгва да го спря, но само хвана ръцете му, така че да не може да мърда и само да слуша - Нито пък салфетка, която да ползваш когато ти скимне, а после да захвърлиш щом вече нямаш нужда от нея. Обичам те, влюбен съм в теб. Ще направя всичко за теб, но на моменти не мога да те понасям с капризите, егоцентризма и мегаломанското ти държание. – не му призна, че в момента му е малко трудно дори да се концентрира върху работата си. И двете. Нито, че трябваше да завърши всичко в определен период, иначе ще го преместят. Да не говорим, че не можеше вечно да му изпълнява прищявките. Беше го научил, че винаги ще се отзовава на повикванията и ще приема съдбата си смирено, е да ама не днес. Пак Шин Юн искаше от Дже да му вярва, тогава и той трябваше да повярва в него. Но очевидно Шин не вярваше лесно, и изобщо някога беше ли вярвал на някой като червенокосия. Надали разбираше, че той беше единственият, който Дже беше приемал за приятел. И надали акълът му побираше, че същият този, който му заяви, че е егоцентрик и мегаломан, би сторил всичко за него, и му го показа когато му разкри, че работи за Интерпол. Навярно не можеше да види по-далеч от собствените си убеждения за нещата.
Дже откопча колана и отвори вратата. Избута ръката на Шин, която тръгна да го спира и го погледна. Хвърли му плика с писмото в ръцете, а сетне си излезе и тръшна вратата след себе си. Сложи ръцете си в джобовете и си пое дълбоко въздух. Усмихна се на студеният, зимен въздух, който напълни дробовете му. Тръгна в обратната посока и по далеч от колата, че туко виж накрая дори се сбил. Просто в повече му идваше всичко. От капризите на Хьо Рин и хвърлянето на пръстена върху земята. През навикването от шефката, че не си върши пълноценно работата. Та до момента, в който Шин Юн реши, да го отвлича и да хвърля телефона му през колата.

Park Shin Yoon. написа:Удари веднъж волана, извръщайки поглед от отдалечаващия се силует.Челюстта му шумно изпука, но остана стегната до краен предел. Подкара колата с мръсна газ по магистралата, без да има значение къде отива. Просто караше. Далеч от хората и червените светофари. Това му беше нужно. Спусна прозорците до долу, позволявайки на острата студенина навън да го прониже. Искаше му се да се вкочани то студ, че да не изпитва нищо. Да спре да чувства. И да мисли. Най-вече да спре лудия бяг на крясъците в съзнанието му, които подтикваха част то него да се върне, да подкара колата обратно и да настигне Сънг Дже Мин. Не. Нямаше да го стори. Това бе избрала съдбата за него. Нямаше да се примири с нея, но щеше да я посрещне с високо вдигната глава и разбито сърце. Защото второ отдавна беше на парчета. И ако не се хранеше всичко от амбицията му да властна над живота си, то към настоящия момент нямаше да е тук и сега.
Спря колата на една самотна бензиностанция. Трябваше да зареди. Подаде банкнота на дежурния работник и вдигна стъклата. Погледът му не устоя задълго и се плъзна по седалката до него, върху която сега стоеше белият плик. Беше си тръгнал, оставяйки му някакъв си плик. Никога нямаше да разбере, че онова, от което Шин имаше нужда, беше той, присъствието му. Най-вредната отрова и любимо лекарство. Без него се чувстваше празен, абстрахирайки се от гнева си. Точно както в момента. Оставяйки се на течението, на хладния нощен полъх, на шумът от гумите бягащи по асфалта... Тогава се чувстваше най-силно. Когато просто пускаше всичко и то поемаше в предначертаната му посока. Също както Дже. Той го бе сторил още онази привечер, преди цели шест години. Той бе продължил напред, а Шин бе останал в миналото. Намирайки част от себе си в неговите очи, се явяваше единственото възможно спасение за чернокосия. Но в края никога ненавиждаше своята посока. Сякаш път за него нямаше. Сякаш бе оставен в средата на нищото, без компас и карта, само с едно беззвездно небе за ориентир.
Тъмните му ириси бавно шареха по белия лист. Поредната смешка. Дори нямаше смисъл да се пита дали му се подиграва. Чувството на празнина не си отиде, въпреки сериозното старание на Дже Мин да бъде искрен, че да го трогне до сълзи. Очите му обаче си останаха зачервени и сухи. Заслуша се в тишината и внезапно откри колко го плашеше. Побърза да включи радиото в колата. Зазвуча бавна и провлачена рок балада, но в този миг всичко бе по-добре от тишината и ехото на нечий глас. И думите. Думи, думи, много думи. И вятърът се усили. Твърде много.
Заби поглед някъде пред себе си, отбелязвайки, че резервоарът е вече пълен. Излезе от мястото и отново качи скоростта. Даже успя да предвиди, че ще го спрат за превишена скорост, ако кара така из града, но не му пукаше. Остави нещата просто да се случат, въпреки че последствията бяха кристално ясни. Какво пък, щеше да плати една глоба. Нямаше да му е първата.
Даде на полицая кратко извинение и последните си кеш, които му красяха портфейла и се прибра. И този път остави мъртвата тъмнина на стаите да го погълне. Препъна се няколко пъти, докато стигне до всекидневната, докато най-накрая не се настани направо на пода, точно до дивана. Седна по турски и отвори лаптопа, лежащ върху малката стъклена масичка. Прегледа важните имейли и написа по един бърз делови отговор. Значи командировката му се изтегляше още за утре. Щеше да замине за Тайван за седмица. Интересното беше, че можеше да вземе някого със себе си.
Затвори преносимия компютър и стана от мястото си. Придвижи се флегматично до стаята си, като на леко забавен кадър. По филмите героите винаги вървяха бавно, когато имаше някаква нотка на драма или разкритие. Нали трябваше да се задълбае в този момент и той да остави някакъв отпечатък в съзнанието на зрителя. И сякаш измина цяла вечност, докато Шин не извървя тия няколко крачки до гардероба си и не се качи на малкото метално столче. Бе дошъл да вземе онова, което криеше до известна степен и от самия себе си. Всички работи бяха заключени в сандъче с формата на кашон, а то бе прилежно набутано в дъното на най-горния шкаф. Още щом го пое в ръцете си, усети дебелата покрива прах, полепващ по кожата му. Почувства се толкова омърсен с миналото, че сякаш никой препарат нямаше да успее да почисти петната. Не и без да остави неприятни следи.
- Дже Мин-а... – се изтръгна тихо измежду устните му, сякаш се бе вгледал в онези лешникови очи и сякаш чувстваше присъствието на другия отсреща. Бавно отвори сандъчето и се усмихна вяло. – Някой ден ще ти дам всички тези неща. Тук е всичко, което ако можех, бих искал да забравя. – продължи на глас, а горчивината преизпълни тембъра му. Стана по-горчив и от най-горчивото кафе. Всеки път, в който надзърнеше вътре, виждаше изгубеното и болеше. Виждаше щастието, което никога не бе предполагал, че има. Виждаше обичта, която не бе предполагал, че тогава е успял да почувства. Виждаше всичко това и още сумати неща, които биха могли да се случат, ако тези не бяха така далече в миналото и така болезнени за очите и сърцето. И винаги изравяше една конкретна снимка, там, от дъното на тайното ковчеже. Снимка, запечатала момента след първия му гол. Сякаш отново можеше да усети същата еуфория и вълнение от онзи миг. Изкрещя и побягна към разтворените обятия на Дже, който го подхвана здраво и го вдигна като някой национален герой. Но точно тази снимка най-болеше. Усмивките и на двамата бяха така широки, а блясъкът в очите им – така ослепяващ. Дори завиждаше на собственото си аз от снимката. Едва непринудена сълза направи пирует по бузата му и стремглаво се приземи върху парчето гладка хартия. Прозрачната капка се раздели на две и едната половинка се търколи надолу по ръката му. Шин се засмя глухо и мрачно и повторно зарови снимката под всичките други вещи, свои и на Дже, които пазеше още от напускането на сиропиталището. Защо ги пазеше? Бе опитал да ги хвърли, всичките, но просто не можа. Преди да затвори сандъка, тъмнокосият постави най-отгоре плика с писмото от Дже и пръстена. Не можеше да му прости. Ако му простеше просто така, после как би могъл да прости сам на себе си за това? Преди да му прости, не би могъл да повярва отново в него. Да повярва на всичките тези думи, до една уверяващи в искрената му и чиста любов. Нещо вътре в него му шепнеше най-тежката от всички истини. Че навярно дори да му простеше, дори да опиташе да започне на чисто с него, нищо нямаше да бъде същото. Нямаше как да върне нито някогашното си Аз, нито някогашното си щастие.
***
Не бе успял да мигне цяла нощ и се надяваше освежаващият душ да измие следите от умора по лицето му. Чакаше го напрегнат ден. Полетът му до Тайван беше в 3 следобед, после имаше приветствена вечеря с партньорите на фирмата. Мразеше азиатския навик да се вдига тост със всеки поотделно, пир положение, че почит нямаше азиатско чедо, дето държи на алкохол. Беше му смешен навика им да изливат тайно бялата спиртна течност и на нейно място да си сипват вода. Нима смятаха, че никой не ги забелязва? Целият този модел да не се излагаш и да не изгубиш репутацията си за Шин бе брутално грешен. Идваше му в повече преструвката, но все щеше да намери начин се въздържи да не напердаши някого. Поне в програмата му имаше много свободно време. Конференциите бяха само три , така че щеше дори да има няколко дена, в които просто да се изтегне в леглото и да зяпа с отегчен поглед тавана или телевизора. И въпреки вчерашните сурови обвинения, с които го обстреля Дже, не се отказа от идеята, че секретарят му наистина заслужаваше почивка. Разбира се, осъзна, че никога не би отишъл доброволно някъде с него. И това бе човек, изписал цяла страница признания в любов. Тъмнокосият не смяташе, че наистина са предназначени за него.
Влезе в офиса отново точно като по часовник, но този път не носеше куфарчето си. Без друго не смяташе да се застоява задълго тук, не си бе приготвил и багажа за предстоящото пътуване. Щеше просто да направи три добри дела и едно лошо, след което да напусне сградата. Мислеше първо да започне от първия етаж, но най-напред се оказа тук. Със спокойна президентска крачка прекоси разстоянието до светлото бюро на Дже Мин.
- Секретар Сънг Дже Мин – рече делово, но в тонът му се долови намек за мека закачка. Проходи по лицето на другия с непроницаем многозначителен поглед. Сякаш искаше да му каже много неща, обаче се стремеше да е само онова, за което бе дошъл. – Твоят капризен, егоцентричен мегаломански шеф официално ти дава едноседмичен отпуск. – рече, дори цитирайки думите му от вчера. И въпреки това наблегна на думата „официално“. Да не се заблуди пак, че е отвличане. Явно работата за Интерпол го бе направила с твърде голямо параноично въображение. Още никой от тях не бе на фаза „Отвличане“. Това щеше да означава, че без принуда не можеха дори да се видят и да си кажат една дума. Не беше ли още малко рано за това? – Полетът ти до Тайпе е в 3 следобед, дотогава върши каквото решиш. – размаха белия плик в ръката си. Вътре беше самолетния билет и картата за чекиране в хотела. Замисли се как да формулира последното си изречение.- И не се притеснявай. Няма да видиш лицето на един конкретен  капризен и егоцентричен мегаломански шеф, затова се възползвай от почивката си. – довърши и му хвърли плика върху бюрото, подобно на кокалче, или на начина, по който Дже вчера бе подхвърлил фалшивите си любовни излияния. Обърна му гръб и най-тактично си излезе, както се бе и появил пред него. Някак му се стори, че истинските чувства на червенокоското представляваха вчерашното му избухване, така че надали би искал да му проваля почивката. Умишлено щеше да вземе такси до летището. Дори бе помолил неговата резервация да е в друг хотел. Бе взел всички мерки двамата да не се засекат, докато са в Тайпе. Нямаше и намерение да казва на секретаря си, че излиза в командировка по същото време. Дори не му бе дал обяснение къде отива сега, но нали не беше и длъжен.
- Г-це Аика. – сериозният му, но мек тембър огласи първия етаж. Погледат му потърси и накрая се спря, концентриран върху чернокосата японка, заела третия офис до прозореца. Шин знаеш наизуст най-важното и съществено, както и за всички останали служители. Г-ца Аика беше млада и отвеяна романтичка, която бе допуснала ужасната грешка да роди първото си дете още на 17. Имаше още две други деца, резултат от следващи грешки. Отглеждаше сина си и двете си дъщери съвсем сама, поради което Шин знаеше, че работата ѝ беше нужна. Но не биваше да проявява разбиране, когато нещо във фирмата не се вървеше добре. Г-цата продължаваше да допуска едни и същи досадни грешки, които водеха до объркани и неверни отчети и доклади. Това трябваше да спре и тук идваше лошата роля на шефа.
- Г-це Аика,  дойдох да Ви благодаря за усърдната работа в нашата компания. – започна с нужното любезничене, макар че бе наясно, че както и да го каже няма да зарадва никого. – За съжаление обаче при последна проверка на работата Ви, решихме че нямаме повече нужда от услугите Ви.
- Уволнявате ме!? Аз... Тази работа наистина ми трябва. – едва промълви тъмнокоската на развален английски. Японският на Шин на този етап не бе особено добър и се налагаше да общува главно на интернационален език. Поне него си бе подобрил малко в колежа.
- Съжалявам, г-це Аика. – единствено можа да отвърне. – Давам Ви 3 седмици предизвестие. След изтичане на срока ще Ви се изплати обезщетение и ще Ви се намери заместник.  Не падайте духом. – довърши, леко потупвайки рамото ѝ. Подмина я без ад влага чувства, макар да знаеше колко жестока бе ролята на един шеф. Поне можеше да се погрижи да ѝ се даде добро обезщетение, все пак никога не бе ползвала полагащата ѝ се отпуска. Не че бе лош служител, просто не ѝ бе мястото тук. Можеше и да я препоръча на някоя друга фирма с по-ниски изисквания. Но неговата вече стъпваше в сериозните води на конкуренцията и за да продължи с развитието си ѝ бяха нужни подходящите служители.
- Кристофър! – повика следващото име, което го вълнуваше. Видя боядисаните рижави кичури да се подават иззад преграждението на бюрото в ъгъла. Подсмихна се и се понесе натам. – Кристофър Мартин! – повтори този път пълното му име, а другият се изправи и го погледна плахо. След едно уволнение всички очакваха и следващо.
- Да, шефе? – излезе леко въпросително от устата му. Този беше странна птица, ала бе наистина надарен и имаше много добри идеи, но малко по-ниско самочувствие от необходимото. Шин бе обсъдил и него на последното събрание и бе решил да му даде малко тласък.
- Поздравления, Кристофър, местиш се на третия етаж.
- М-моля? – едва рече момчето, облещило очи насреща му. Имаше крайно приятен за ушите английски акцент, защото бе отраснал там до деветгодишен. Имаше смесена кръв, майка му бе японка. И макар чертите му да бяха по-скоро европеидни, имаше си го и онова сладко екзотично излъчване на азиатската жилка.
- От утре започваш като помощник-асистент в отдела за продуктови иновации. Очаквам там да развиеш целия си потенциал! – усмихна му се леко. Кристофър премигна над стотина пъти, докато разбере, че е повишен, а после широката усмивка и леко притеснителен поглед изгряха на лицето му. Започна да благодари и да обещава, че ще даде всичко от себе си. В даден момент Шин спря да слуша и само кимаше, докато не усети нечие присъствие зад себе си.
- О, значи ще с имам нов помощник от утре! – възклицанието на Хон Тао го накара да се обърне. Не знаеше дали вече му е приятно да го вижда, но някак не можеше да го вини за чувствата му. В очите му винаги прочиташе, че знае отлично какво прави. Никога нямаше и капка колебание и Шин често се изкушаваше да го попита къде се крие тайната.
- Идваш тъкмо навреме. Без друго щях да те търся. – рече, правейки знак на другия да го последва. Тръгнаха бавно през редиците от служители. Хон Тао се заусмихва на всеки, който вдигаше поглед към него. Винаги го правеше. Усмихваше се толкова широко, че всеки би си казал колко е доволен от себе си и живота си. – Ще те помоля да поемеш моя пост, докато съм в командировка. Ще отсъствам една седмица и ми се иска да знам, че има някой, който наглежда работата на другите.
- Искаш да стана шеф? – поне с изненадана нотка Хон Тао. – Знаеш, че тази позиция не ми приляга.
- Стига си скромничел, ставаш нелеп. – смъмри го Шин, както в доброто старо време в колежа. Тогава той една учеше първото си висше, докато Хон вече бе подкарал трето. Все пак ги деляха цели 11 години. За това време шматката до него бе сменил сумати работи, но още помнеше плановете му за нов и този път постоянен старт. – Имаш всичко необходимо. А и нали непрестанно сновеш и в другите отдели, като някакъв шпионин. Това те прави перфектен. Пък и е само за седмица.
- Добре, де, добре. Може да разчиташ на мен. – склони другият и така работата на Шин тук за днес свършваше. Това му харесваше на Хон Тао, че никога не смесваше едното с другото. Държеше ясни граници между личните неща и работата. Граници, които Шин Юн бе прекрачвал стотици пъти.
***
Огледа се наоколо и отново постави тъмните очила. Черната маска закриваше устата, брадичката и носа му, така че нямаше как човек да го разпознае. Беше се прикрил като някоя кпоп звезда, но пък всичко бе за една обща кауза. Въздъхна тежко и подкара куфара към изходите за чекиране. Мястото бе в бизнес класата, което му предостави предимството да мине първи. И тогава се спря. Не бе очаквал да го види още тук. Още преди да се чакат на самолета. Ето как съдбата винаги трябваше да ти напомни за себе си. Ама че досада. Тактично мина зад Дже, като някой призрак, стараейки се да остане незабелязан. Засега се получаваше. Силно се надяваше планът му да сработи, в противен случай отново щеше да бъде обвинен в отвличане, и май този път направо завлечен в съда.

Seung Jae Min написа:Ръката му стисна билета и за пореден път се запита дали иска да отиде или не. Истината беше, че се притесняваше да отиде на място, където не познава никой. Където не може да се оправи и не знае езика. А и дори за почивка предпочиташе да е някъде .. където няма да лети със самолети или да ползва кораби. Ако имаше нещо, от което го побиваха повече тръпки и от обществения транспорт, то това бяха тия неща дето летят, и ония машинарии, които плуват. И разбира се имаше напълно просто обяснение за това. Първо, Дже не можеше да лети. Ръцете му не бяха модифицирани така, че да са под формата на криле и от евентуално падане на самолет се притесняваше да няма по-ранна среща със земята от желаното. Другата причина беше, че не можеше да плува, та ако стане нещо с машинария, която се нарича кораб, и това нещо вземе, че потъне като Титаник, той щеше да е първият удавник. И като включим освен тези страхове и факта, че страда от посттравматично стресово разстройство, направо комплекта е запълнен.
Всъщност за последното беше виновен случая преди две години, когато го похитиха на сред бял ден. От тогава беше станал малко или много параноичен. Изнервяше се когато не може да се измъкне от някое превозно средство или когато отива на място, където не знае къде се намира. А колкото и да се опитваше, и колкото и сеанса да имаше с психолога в Интерпол, не му помагаха, а само го караха да се чувства по-разтревожен и стресиран от всичките тия ситуации. Друг е въпросът, че имаше чувството, че не напредваше с психолога, ами направо затъваше още повече.
Чу звука на истината, а именно известяването, че скоро самолета за Тайпе ще отлети и трябва да побързат с цялата тая бюрокращина и чекиране. А казахме ли, че Дже мрази всичкото това чакане. Причината да си плаща сметките по телефона беше точно това. Чакането, бюрокращината и тия хвърчащи листа. Направо го побъркваха. А най го изкарваше от релси проверяването на багажа. Виждате ли. Да ти разглеждат нещата беше хем притеснително, хем досадно, хем ти идеше да ги убиеш ако решат да вадят всичко пред теб, защото евентуално може да носиш нещо опасно.
Мина напред в редичката, а малкият черен куфар беше побутнат. Да живеят колелцата, та не трябваше да го вдига всеки път когато тоя трафик от хора се намаляваше. И ако не вземе та се смали до пет минути, Дже реално обмисляше да включи системата известяваща за пожари. Можеше да отменят полета, но поне хората ще се разбягат и ще освободят колонката. Ама не, трябваше да е добричък, каза че няма да прави същият номер като миналия път преди шест месеца. Тогава толкова се изнерви от чакането, че му се стори страхотна идея да каже на един нищо неподозиращ здравеняк, че друг го намира за секси и го пита дали искат да прекарат нощта заедно. Двамата се сбиха, охраната им налетя да ги разделя, хората се събраха около тях, а Дже мина чист от цялата работа.
Изтръпна. За момент усети странна аура. Погледна пред себе си, към таблото. Не закъсняваше, значи не е от там. Огледа се, предимно пред себе си, защото още нямаше очи на врата си. Нищо не изглеждаше подозрително. А и не ги познаваше тия. Е освен един от охранителите, преди работеше в Интерпол, но след като се реши за „ранно пенсиониране“ вече не идваше при тях. Понечи да погледне зад себе си с периферното си зрение. Това, което успя да мерне беше маска за лице? В следващия момент чу някакви момичета да пищят и да викат, че някой си бил там. Явно е някой известен. Ама имаше особена аура. Някак позната. И преди да се обърне и напълно да погледне този зад себе си усети как колонката отново се премества. Затова просто реши да стои мирно и да следва хората.
Качи се в самолета и потърси мястото си. Щом го намери видя, че до него седи някакво девойче, което кършеше притеснено пръсти. Дже килна глава на една страна. Усмихна и се окуражаващо. Явно имаше и по-зле от него. Сещате се. Притеснението от първия полет с такава машина. Настани се до нея и я погледна.
-За пръв път? – попита, а тя само кимна. Дже въздъхна и сложи ръката си на рамото, а междувременно усети пак онази аура и успя да забележи създанието, чийто притежание беше тя как минава покрай него. Напомняше му на някой, е всъщност на Него, но какви бяха шансовете. А и Шин беше твърде зает със сватбата и компанията и прочие. Надали е зарязал всичко ей така, че да идва. Другото, което му мина през главата на Дже беше, че сигурно болното му съзнание си играе номера с него. Така де, нямаше да е първият път, в който „виждаше“ Шин около себе си.
-Дойдох със съпруга си. Трябваше да сме един до друго, но казаха, че се е получило объркване и сега сме разделени. – сподели девойчето. Дже само се засмя и снижи тона си, така че само тя да го чуе.
-Слушай сега. Никой няма да разбере ако си сменя мястото с него, нали? Така всички са доволни. – видя как момичето се усмихва и само кима, а той започна да се оглежда. Когато видя, че мъж на горе долу същите години, като него самия гледаше към тях се изправи и отиде при него. Каза му, че много би искал да си сменят местата, защото предпочита да е по-далеч от изхода. Пък и двойките не трябва да се разделени.
За по-малко от минута си смениха местата, а Дже погледна съседа си по място. И познайте. Същият онзи с маската. Чак сега разбра, че носи освен маска и слънчеви очила. Явно ще да е наистина известен щом се мъкне така. Е той си избира. И за да провери напълно дали теорията му е вярна не успя да не погледне към ръцете му. Нямаше пръстен, а снощи го върна на Шин. Значи не беше той.
Преди да остави багажи си на определеното за това място извади от най-горния цип на куфара черна папка и я остави на мястото. Качи багажа си и се настани до Мъжа с Маската. Вече така щеше да му вика. Хвана папката и я отвори, колкото да види дали е взел това, което му трябваше.
-Извинете, но знаете ли колко време продължава полета? – попита от нищото и погледна създанието до себе си. И пак онова странно чувство, че го познава се появи. Твърде много напомняше на Него. Да не говорим, че го ядеше от вътре да му свали на този маската, но щеше да се сдържа. Просто осъзнаваше, че понякога се държи като дете и искаше да знае всичко, но щеше да се опита да подтисне импулса.
Онзи до него не му отговори и дори го игнорира като някой невидим. Е имаше и такива хора. И щом нямаше да му каже щеше да провери по старомодния начин. Извади телефона от джоба си и за благодари на Шин, че накара предишния да лети през прозореца на колата. Този още не го бяха вербували, че да му сложат подслушватели, а и не знаеха номера на Дже, та беше спасен за малко. Още повече, че сега можеше да пише смс-си на който поиска без да се притеснява от съдържанието. А и да говори, с който иска.
Пусна полето за смс и се замисли. Пръстът му остана върху мястото, където трябваше да напише номер. Дали беше правилно? Дали Той нямаше да се ядоса повече. Днес не гореше от желание да говори с Дже, а и беше някак плашещ. Повече от нормалното, поне. Но от друга страна имаше и това, че Дже сега щеше да е в друга държава и до някъде имаше шанс да се измъкне от Шинския гняв.
Е реши се и написа номера му, а после започна и със смс-а, който гласеше следното „Хайде да се сдобрим? Извинявам се за снощи и обещавам повече да не се повтори. Моля те, прости ми. Ще направя всичко, което кажеш, само да се сдобрим. Е добре де, не всичко. Не мисля, че мога да съм ти кум на сватбата :D. Също имам предложение. Искаш ли да ти помогна с гнева? Ще ти помогна да си каляваш нервите по специфичен начин на физически тормоз. Как ти звучи? И дано наистина ми простиш. Сигурно там, където отивам ще е скучно без теб, та се надявах поне да мога да ти пиша от време на време.“

Park Shin Yoon. написа:Прокара ръка през косата си, опитвайки се да я залиже или да я издокара перчема си да стърчи в нетипична посока. Отстрани сигурно изглеждаше като зловеща дама, която обича да се конти, но има твърде чувствителна кожа, че да я показва дори на въздуха. Замисли се дали не бе пропуснал нещо по трасето. Нещо, което можеше да го издаде. Тъкмо смяташе, че може да си отдъхне, когато видя, че господинът до него си сменя мястото с не кого да е, ами самият Дже. Съдбата определено я биваше в иронията. Не, по-скоро бе царица на сарказма. Положението стана твърде напечено за Шин. Вече си бе втълпил, че ако другия го зърнеше наблизо, дори истинско отвличане нямаше да помогне после. А и щеше да е голяма издънка да му провали почивката още, преди да е започнала. Трябваше да бъде предпазлив и да си трае. Свали поглед към Дже, без да отговори на въпроса му поради очевидна причина. Остана загледан в него, но същевременно се правеше, че си чете някакво списание. Слава за изобретателя на тъмните стъкла. Чувстваше се защитен зад малко задушаващата го маска и цайсите, с които мязаше на изпечен наркопласьор. Изведнъж го жегна нещо.  Позна числата, които току-що бяха въведени от Дже Мин. Явно си беше купил нов телефон и беше време да му се порадва. Тъмнокосият се изпсува наум и се зачуди защо му е притрябвало да пише есемес точно на него. Присети се, че не си бе изключил мобилния. Прехапа леко долната си устна и внимателно изкара от джоба си своя самсунг. Скри го зад списанието и бързичко го изключи, игнорирайки многото пропуснати обаждания, обсипали дисплея. Всичко беше от Хьо Рим. Тая жена не спеше ли? Не си ли почиваше?
Въздъхна тихо и се облегна назад. Машинално стрелна ръка към облегалката, за да си регулира седалката, но в миг съжали. Спонтанният допир на пръстите му с тези на Дже породи в него онова влудяващо чувство. Дръпна длан като опарен на горещ тиган и се престраши да срещне чуждия поглед, който не можеше да срещне неговия. Въпреки последното по гърба на Шин пробягаха тръпки. Лешниковите очи на Мин не помръдваха от него и като че искаха да изгорят маската, закриваща половината му лице. Прокашля се тактично, за да прогони както мислите си, така и обезпокояващия го поглед. Побърза да се извърне всевъзможно най към прозореца. Я, какви красиви облаци плуваха в синьото пространство. А на Шин му се искаше да избяга. Странно, за първи път мисъл в стил Дже пробягваше през съзнанието му.
***
Изкара малката кърпичка от джоба на палтото си, колкото да попие капчиците пот, избили на челото му. През целия полет бе осъзнал едно. Не е толкова лесно да си таен агент. Особено да го раздаваш „под прикритие“. Може би дори да изтрепеш лошите беше по-лесна задача от това да се правиш на непознат за някой до болка познат.
Веднага щом видя куфара си го грабна и побърза към изхода. Взе си такси към хотела и най-сетне си отдъхна. Свали черната маска от лицето си и си включи телефона. Загледа се в светлия дисплей , подсмихвайки се на няколко пъти. Значи другият все пак бе осъзнал грешката си. Или просто опитваше да внуши разкаяние.Сега обаче едно не му даваше мира. Човъркаше го отвътре каква ли щуротия пак му беше хрумнала на Дже. Замислено прокара ръка през врата си. За пореден път осъзна, че опитва да избяга от себе си и от никой друг. Погледът му бързо се изпразни и стана отражение на размазаните фигури, преминаващи през прозрачното стъкло.
Нощта се спусна бързо, без много да му мисли. От хотелската стая имаше красив изглед към скалистия бряг и Шин остана задълго изправен до големите прозорци. Наблюдавайки залеза, се запита защо всичко не бе така просто. Защо нещата винаги не се случваха също като този залез. От само себе си, плавно и красиво. Без усилия, без нужна причина. Имаше някакъв естествен порив, някак ефирна простота и съвършенство в начина, по който слънцето бавно напускаше хоризонта. То не влагаше мисъл, просто беше себе си и следваше пътя си. Защо и при хора не бе така просто? Понякога бе така трудно да откриеш правилната посока...
Не му се спеше и някак дори не му се оставаше в стаята. Нещо го потискаше тук, може би добре познатият луксозен самотнически мрак. Изведнъж му щукна да излезе. Прииска му се да се слее със сенките на вечерния пейзаж, затова просто грабна тъмното палто и нахлупи една шапка с периферия, след което се изстреля навън. Преброди няколко малки улички, поемайки завоите съвсем безцелно. И все пак не спираше да се оглежда, сякаш в търсене на нещо. Вървеше редом с вятъра, а уличните светлинки го посрещаха и изпращаха, пораждайки усещането за повтаряща се безкрайност. Заваля тихо. Миниатюрните капчици призрачно се сливаха с тъмния асфалт. Оставяха чувството, че хем бяха, хем не бяха. Пресече поредната улица, малко преди светофарът да покаже червено. Отсреща му се откри нещо като парк и реши да навлезе вътре. Тръгна по тясната пътечка, обградена от високи дървета, разположени в приятни симетрични редици. Най-накрая погледът му се спря върху една пейка, закриляна от голяма върба. Без да знае причината, нещо просто го подтикна да се излегне там, подобно на някой градски скитник. Опъна се върху дървената стабилна повърхност и усети странно спокойствие да го облива. Свали шапката с периферия и закри лицето си с нея. Заслуша се. Наблизо си приказваха улични кучета. Гълъбите щъкаха наоколо и кълвяха последните трошички от леко влажната земя. Вятърът закачаше кланите на дърветата и листата шумоляха синхронно. Някъде недалеч писукаха клаксони на моторчета – най-типичният начин за придвижване в Тайпе. От нищото се появиха и нечии стъпки, чийто приближаващ се звук накара Шин да наостри още повече уши. Помисли, че си въобразява, но бяха съвсем реални. А щом затихнаха някъде до него, той машинално, но спокойно, замахна с ръка. Срещна чужда длан в пространството и побърза да я улови. Надигна се, за да разбере какво става, а със свободната си ръка сне шапката от лицето си. Черните му ириси най-напред фокусираха уловената длан. Тя държеше някаква банкнота, която бързо изпусна. Значи наистина изглежда като скитник отстрани? Преди да успее да си отговори на въпроса сам, вече бе преместил очи към лицето, което го гледаше невярващо, изгубило ума и дума. Щом срещна големите лешникови очи, просто остави порива да говори вместо него. Дръпна към себе си млечнобялата длан, карайки слабата фигура да залитне право към него. Жадно впи устни в съседните, вкусвайки ги по нов начин. Хладните пръсти се вплетоха в червените кичури. Целувката стана по-настойчива от нежелание да свършва. Няколко капчици от едва забележимия дъжд се спусната по двете нослета, отъркващи се едно в друго, изчезвайки някъде между кратките паузи и тихи въздишки.