Пустото градче (нейде из Шотландия)

'Чудесно се подреди, драги ми Хиро. Поздравления.'
Глухото и саркастично ръкопляскане се чуваше иззад гласа, демоничния и отблъскващ глас на Злото. (тук. За всеки останал, освен за 'Хиро', гласът беше примамлив, изкушаващ, приятен, мелодичен, нежен, но за него беше гнусен, отвращаващ, грозен, мръсен.) Това беше просто защото знаеше що за изрод е Дявола. И каква кръв му бе прелял във вените. Беше му бесен заради чувството за горделивост, което му се предлагаше по наследство, а разбира се, заради него бе изритан като мръсно коте от Ада, без да има способността да се възкачи горе, при своите побратими с души, неспособни да прокарат капка зло през себе си. И отгоре на всичкото, до безкрая беше прокълнат да обира души на всевъзможни създания като жито през август, и именно заради неспособността си да се подчини именно на това, сега му пратиха някакъв случаен вампир, на когото не стига, че се довери (доколкото бе възможно), но и се оказа изигран от него. Чудесна партида, чудесен коз в ръкава си беше това, но нашият герой бе по-способен да устои на каквото и да е. Той не се поддаваше на изкушенията. Те се поддаваха на него. Той беше онова, което караше кошмарите да сънуват кошмари, изкушенията да се изкушават, грешките да прегрешават, а боговете да почитат.
Облегна сенудобно назад и погледът му се вторачи в ръцете на Миг, който си играеше с плюшената птицечовка, незнайно как озовала се на масата. Вероятно пак Чърч.
Замисли се и докато слушаше как онзи се успокояваше, че ще си запази душата, за миг се почувства странно. Някак си не желаеше да му отнема човечността, беше му, до известна степен, загрижено за него. Вероятно беше моментна емоция, породена от малкия им, разиграл се преди малко, романс. Беше глупаво, че си позволи да постъпи така. Самичък се понахока наум, за пореден път. Може би Луцифер искаше именно това, наивният му и превзет син да види някакъв индивид, противопоставил се на волята му, което несъмнено би пробудило интерес и желание за подчинение на своята у Дже.
'Хиро.' - съзнанието му рече монотонно. Какво ли можеше да има в предвид стария с това обръщение? Преди две хилядолетия за последен път го бе нарекъл така. 'Защото смятам, че от теб един ден ще излезе герой.', думаше му родителя, докато все още Ким бе млад и зелен, беше само средство, с което да привлече потомъка си на своя страна. Хиро.
Изскърца със зъби тихо, така че само той се чу, след което отново фокусира върху ръцете на Миг:
- Надявам се да ти е приятно, защото Чърч е много териториален над тази играчка.
След споменаването на това име, преградата на един от големите и високи шкафове се отвори, а оттам като хала излезе голяма, черна топка косми, скочи право в ръцете на Дже и облиза бузата му. Като че ли котката понасяше само неговия допир, защото всички други, дръзнали да припарят до нея, свършваха по различни начини - кой - с белези от нокти по лицето, кой с извадено око, кой нахапан по цялата си ръка,.. истории много. Но това създание бе истински привързано към собственика си, който го бе спасил от покрива на една църква преди много време. И оттам идваше името Чърч.
- Колко пъти ти казах да не спиш по шкафовете, палавник! - шепнеше му тихичко Хиро, докато го галеше по главичката. Белите му като мляко пръсти се изгубваха из черната му като абанос козина. Съществото се галеше и умилкваше у стопанина си, мъркайки доволно. Изведнъж скочи от коленете му и се озова право върху птицечовката, след което се покатери на масата и изръмжа недоволно. Тази котка се мусеше като за три.
Погледът на животинчето бе злобен, насочен право към Миг, който още не бе оставил плюшената играчка. С привидно сериозно изражение, Дже направи мимика, която ясно гласеше, че червенокосият трябва да остави жълтата играчка някъде. Машинално той го направи и след това котаракът изуми всички - озова се в ръцете на вампира, мъркайки сладко и спокойно, като муцунката му показваше доволство. Възможно ли е някой да укроти това малко зверче изобщо?

Зареян в мисли, дори не можа да разбере кога се бе появило новото допълнение в картинката. Не че нова компания за разчупване на леда бе излишна. Бе склонен да признае, че атмосферата тук не му се нравеше и имаше нужда някой да я разведри. Стъклените очи на червенокосия проблеснаха право срещу котешките, а докато оставяше играчката настрани, той направи лек поклон в знак на уважение. Знаеше отлично как да подхожда с тези прелестни, независими и горделиви създания. След задължителното отдаване на почит бе получил пълен достъп до цялата любвеобилност, на която един котарак бе способен.
От една страна Миг често недоумяваше за какво ще му е на някого да го харесва, след като той сам не се харесваше. Вече отдавна не вярваше да съществува подобна вероятност, но горските животинки винаги го опровергаваха. Те единствени доброволно се бутаха при кръвопиеца и понякога дори се бореха да получат вниманието му. Допреди година смяташе, че навярно просто бяха свикнали с миризмата му, тъй като червенокосият почти не напускаше гористите местности, но тази теория не се оказа съвсем вярна. Където и да идеше, животинките сякаш знаеха, че ги разбира и това го правеше като магнит за цялата световна фауна. И да, вампирът умее да говори техният език, но можеше безпроблемно да общува с тях само използвайки езика на тялото си. Винаги оставаше доволно разбран от отсрещната страна. В интерес на истината често пъти животните разбираха много по-лесно от хората, а и те бяха неспособни да усложняват нещата, докато не можеше да се каже същото за последните – хомо сапиенс.
Чу се едно провлачено котешко мърморене, което ушите на вампира веднага разкодираха.
- О, не, няма причина да ревнуваш от птицечовката. – рече бързо в отговор с убедителен тон, гъделичкайки розовото коремче на черньото, който продължи да мърмори същевременно с доволното си мъркане. Звучеше сякаш се е излегнал върху вибриращ диван. – Разбира се, че си по-пухкав от нея, няма място за сравнение. – увери го Миг. Единственото правило при общуване с котка бе просто да се съгласяваш с мнението ѝ, поне ако искаш да останеш в безопасната зона. Понякога това обаче имаше и отрицателен ефект, можеше да размекне прекалено събеседника ти и да го накара да смята, че всеки вид издевателство вдърху теб му е позволено. Това се случи току-що и само след секунди черният котак възседна врата му като бебе, заравяйки лапи в червеното му косище. Оу, това бе господническата поза, сега вампирът бе нещо като подчинен с привилегии. Хубавичко се подреди.
- Ето, че котаракът ти побърза да ме пороби. Надявам се не сме се уговаряли за това.. – обърна се към ангела, свивайки рамене в безсилие. Всъщност беше свикнал с такива ситуации, или по-точно не му беше проблем някое животно да му виси на главата. Беше му хем безразлично, хем донякъде се чувстваше нужен някому. Пък и знаеше, че котаракът все някога ще забрави за възгордяването си и отношенията им ще се върнат в първоначалната си позиция на равенство.
Това, което не му даваше мира обаче, беше накъде ще се развият сега взаимоотношенията му с ангела, ако можеше да се говори за такива. Очевадно за него всичко онова, случило се преди броени минути, беше просто грешка. Вампирът определено не изключваше и възможността да е част от неговия план да го примами към себе си, да го направи уязви ми да пожелае сам да му даде душата си. Това не биваше да се случва. Червенокосият също притежаваше своето си достойнство и не можеше да го потъпче така, не биваше. Затова и се опитваше да не мисли за него, наистина опитваше. Обаче тези негови устни...
- Ауч. – измърмори на себе си щом усети шляпането на нечия лапа. Как можа да забрави, че котките са наполовина екстрасенси. Навярно Чърч бе разбрал какво си мисли. Но пък от друга страна, бе наистина полезен, защото го разсейваше от неправилния път, към който вампирът за малко да кривне отново.
- Впрочем, благодаря за това. Заслужих си го. – каза последното съвсем вече шепнейки, след което усети мъркащото вратле на черньото точно върху удареното преси секунда място. Грижовността на котарака успя да го трогне дълбоко и ако сълзите му не бяха отдавна пресъхнали, навярно щеше да се разплаче.
- Между другото, Чърч е гладен. С какво го храниш? – попита простичко, поемайки поредното котешко желание в свои ръце. Нали сега трябваше да му се подчинява...