Пустото градче (нейде из Шотландия)

И отново... Не вярваше в съдбата, но проклетницата вярваше в него. При това напълно. Може би бе дори влюбена, това щеше да обясни защо така упорито го преследваше и се вкопчваше в него, отказвайки да го остави намира. Тъкмо бе започнал да се успокоява, щом чу любезното измъкване на ангела. В този момент го хареса, заради това че дори преписа вината върху себе си. Не бе като да е наистина лоша компания, това описание прилягаше по-скоро на Миг. Та, всичко вървеше според надеждите на вампира, докато другия не продължи с приказките. Голяма грешка. Защо? Защо!?
Червенокосият смяташе, че е предостатъчно отегчителен събеседник, че да откаже напълно ангела, а вместо това той дори му предложи да го отведе в своята собствена къща. Добре, този глагол звучеше прекалено ненамясто в случая. И отново... С какво бе заслужил това? Всъщност съвсем сам си го търсеше, затова и си го намери. Но въпреки всичко продължаваше да отрича, че онзи, попитал „Искаш ли да ми правиш компания”, беше той. Признаваше, че доста прилича на него, но не беше той, не можеше да бъде. Миг отдавна бе обрекъл себе си на красивата и сладка самота и никога не би търсил нечия компания. Особено на така опасна персона, която бе по-древна и по-могъща от него самия и навярно всички останали свръхестествени създания. Нима можеше да е толкова глупав, че да се навре сам в устата на звяра?
- Хм... – от устата му излезе някакво хм-кане, докато вампирът избягваше погледа на тъмнокосия, шарейки с очи около дървената маса и двете чаши върху нея. Неговата бе наполовина празна, но нямаше намерение да я доизпразва. Ето, че можеше да си направи равносметка към коя страна спадаше характера му. Песимист. Определено. Той сам се причисляваше към заклетите реалисти, но надали някой, който не разбира съвсем себе си, би могъл да гледа реалистично на каквото и да е.
Изведнъж се запита защо се панира толкова, след като така или иначе след смъртта си кръвопийците отиват в Ада. За него нямаше никакво особено цветущо бъдеще, така или иначе нямаше какво да изгуби. Единствената цена, която не би платил, бе да продаде душата си. Този сувенир бе единственото ценно нещо, което му оставаше в този „живот” и макар да бе все още способен да го сподели с някого, да дава парченца от него на другите, никога не би го дал за продан. Единствено тази разлика за него беше пределно ясна. Предполагаше, че ако приемеше сделката на ангела, той ще поиска точно това от него в замяна. Точно затова и трябваше да не се замесва с него, но въпреки това подобно предизвикателство трудно се отказваше. Миг беше наистина странен прилеп. Упорито се опитваше да страни от всякакви неприятности, но същевременно веднъж разпален, адреналинът във вените му нямаше да угасне, докато не докаже пред себе си, че бе достатъчно силен да преодолее всяко предизвикателство, което така обичната му съдба, му поднасяше.
- Е, защо пък не... -  измърмори почти на себе си, оправяйки леко намачкания ръкав на черното си палто. Сетне срещна погледа на ангела, а стъклените му очи го изгориха с палавия танц на уверените кехлибарени пламъчета. Мм, ядеше му се черен шоколад. Въпреки че не можеше да усети вкусът му, долавяше горчивият му оттенък, а и все още пазеше спомена за насладата, която му носеше през човешкия му живот. Купуваше си редовно по един черен шоколад, който бе способен да направи всяка болка красива, а всяка самота – приятна компания.
- Ще дойда... – отговори официално на поканата на ангела, прокарвайки хладни пръсти през яркочервените си кичури. Знаеше, че това не предвещава нищо добро, но сега приемаше с ясното съзнание в какво щеше да се забърка... или не съвсем. Винаги съществуваха неща, едни или други вероятности, които по някаква причина на момента ти убягват...

Надяваше се. Сега осъзна, че нещото, от което толкова упорито бягаше бе надеждата. Но тя, за негово нещастие бе неизменна част от всяко едно живо същество. Бе сянката, която дори да не забелязваш, си беше там, около теб. Винаги щом загубеше някого, Миг най.ясно можеше да разграничи любовта и омразата. В онези гибелни мигове той от всичко таеше най.голяма омраза към собствените си надежди. Защото знаеше, че краят е винаги предизвестен. Знаеше, че надеждите са безсмислени, когато си наясно къде ще му излезе краят. И все пак, колкото и надълбоко да заравяше всички свои очаквания, всички напразни надежди, те по някое време успяваха да изплуват на повърхността и да му напомнят болезнено за безсмисленото си присъствие. А това го караше да се чувства слаб. Толкова слаб и безсилен. Защото надеждата бе нищо повече от едно досадно и безполезно нещо. Нито повече, нито по-малко.
Кривата усмивка се появи, сякаш като декорация на лицето му. През последните минути бе започнал да се усмихва прекалено често и това бе тревожна новина. Сигнал за нова опасност. За миг безмълвно ахна, щом другия разпери огромните си криле. Вятърът, който те запращаха към вампира на всяка втора секунда бе така освежаващо омайващ, също както лекото им мъгляво сияние. За миг завидя благородно за красотата, която притежаваха крилете му. Не за способността му да лети, това за Миг не беше новост. Вампирът имаше способността да се превръща в прилеп с човешки размери, така че се бе носел из въздушното пространство и преди, но за него не си струваше усилията. Отнемаше му прекалено много енергия, а и огладняваше по-бързо, затова избягваше да се трансформира.
Сега обаче му се предлагаше златната възможност да бъде носен от ангелски криле и това за миг пробуди отдавна умрялото чувство за романтика на вампира. Идеята накара усмивката му да се задържи една идея по-дълго върху лицето му, а извитите му плътни устни да потреперят леко. Не знаеше какво да каже, затова просто кимна потвърдително, защото знаеше, че и това ще е достатъчно ясен отговор. Доближи се до ангела, щом той му даде знак. Не се сдържа и погали едното му крило, а пръстите му за миг се изгубиха сред непреброимите меки черни пера. Обходи всеки участък, до който стигаше ръката му, сетне заобиколи и прихваща рамената на ангела, а той от своя страна повдигна бедрата му на нивото на кръста си и рязко се отблъсна то земята. Внезапното съпротивление на въздуха не позволи на вампира да изпадне в шок от действието на другия, но му беше ясно защо си го бе подхванал по-стабилно. В противен случай щеше да полети обратно към земята, разбивайки се в някой камък, или дърво. Наблизо нямаше океан, така че надали щеше да се спаси. А беше особено болезнена процедура, когато счупените кости се регенерираха. При вампирите ставаше толкова бързо, че болката бе четворна. Да не говорим, ако някой вътрешен орган откажеше. Май наистина трябваше да благодари на ангела, задето бе така внимателен към него. Навярно не искаше да пострада, преди да успее да сключи сделка с него. Да, щеше да бъде голяма загуба.
Сега осъзна, че другият трябваше да е не просто ангел, а паднал ангел. Съдейки по скромните му наблюдения, същества като тях обичаха първо да оплитат жертвата в лепкавите си, сладки мрежи. Усещаше как другия вече бе започнал да плете своята. Единствено се питаше как е възможно нищо в държанието и думите му да не подсказва, че има задни мисли. Нищо не издаваше бъдещите му кроежи, това как ще се превърне в паяк, ловко обгръщащ поредната си жертва в прозрачната си, но желязна паяжина. Изглеждаше така естествен, сякаш всяко негово движение, всеки трепет, бяха напълно спонтанни. Никога преди не бе виждал такова явление. И навярно именно това прекомерно нормално поведение будеше у вампира двойно подозрение. Трябваше да е нащрек и си повтаряше това като мантра, но щом двамата полетяха и през очите му се откри безкрайният хоризонт, Миг в миг забрави за всичко. Почувства се така лек, сякаш току-що бе захвърлил цялата тежест на безрадостното си съществуване, на жалката си същност. Не помнеше нищо от онова, което всяка една секунда го караше да съжалява, че е още жив. Не мислеше. Не обичаше, не мразеше.
Просто наблюдаваше обсипания с дребни звезди небосвод, които проблясваха замъглено иззад купестите тъмни облаци. А щом ангелът се устреми надолу, за да се приземи до заветната цел, червенокосият несъзнателно бе преместил ръцете си, които сега обвиваха кръста му. Съпротивлението с насрещния вятър бе огромно. Огнените кичури на вампира се развяваха яростно във всички посоки. Не смяташе, че косището му ще прилича на нещо, след като се приземят на земята. Но и не го интересуваше особено, защото не отиваше на бал. Макар че имаше подобно усещане. Тук, горе се бе почувствал толкова специален, като онези принцеси от приказките. Но той навярно бе по-скоро немилата-недрага пепеляшка, чиято магия щеше да се развали, щом голямата стрелка удари полунощ. Вампирът вярваше, че щастливият край е просто приказка, която все още не бе довършена.

Не се доверявай на никого. Това беше всеобщо правило за всички живи същества. Но истината бе, че дори вечното съмнение не може да те предпази от нечие предателство, от това нечия да се протегне към теб и да отнеме живота ти. Съмнението бе като нож с две остриета. От една страна ти даваше неясна преднина, а от друга мигновено убиваше възможността да изпиташ нещо истинско към някого. Вампирът дори нямаше нужда да се съмнява в нещо, за да види как то ще си отиде от него. Защото притежанието бе началото на изгубването. Нищо не можеше да бъде вечно до теб. Понятието вечност бе прекалено и дори някой да бе дарен с безсмъртие, рано или късно щеше да намери друг, за който да живее. Колелото се въртеше непрекъснато. Нови срещи, нов приятел, нова любов, нова загуба... И така до безкрай, за някои.
Но сега сякаш всичко бе добило една простота, която улесняваше нещата. Червенокосият знаеше защо бе тук. Навярно все пак дори безсмъртието не беше вечно. Никой не можеше да пребори времето, а и честно казано, поне вампирът вече нямаше такова желание. Винаги се беше чудил дали някой като него щеше да се бои от смъртта. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че един ден ще настъпи и неговият ред, в тази област изключения нямаше. Сега, макар ни късно, можеше да признае пред себе си, че страхът го съпътстваше, макар и почти незабелязан. Спотайваше се някъде там, напомняйки му колко съжалява... за почти целия си живот. Колко ли пъти се бе заричал, че няма да си тръгне, докато дробовете му не се изпълнят с удовлетворение, дори само за секунди... Но, казано направо, вампирът очевидно имаше твърде високи критерии, затова и никога не се бе чувствал на мястото си в този свят. Нито като човек, нито като кръвопиец. Обръщайки се към миналото си, бе като че никога не бе присъствал никъде. Той помнеше всички хора, оставили следи в живота му, но виждаше как самият той не бе оставял следи в техните. Не бе способен да се впише където и да е и щом го осъзнаеше, просто си тръгваше. Какъв бе смисълът да оставаш, когато си парченце от друг, изгубен пъзел, незнайно къде разпилян. През последните минути бе започнал да се пита... дали пък Адът нямаше да му хареса? Дали пък точно там не беше мястото на някой като него...
Отвърна поглед от големия ромбоиден прозорец, в който бе загледан досега. Известно време се бе умълчал, но това не бе нещо нетипично за него.
- Хубаво е... Но сериозно ли живееш тук съвсем сам? – възкликна с лека изненада, след което се придвижи до средата на голямото помещение, където се намираше ангела. Закратко спря поглед върху стройната му фигура. Бе кръстосал крака на един от луксозните фотьойли, обвити с тигрова кожа. Едната му ръка все още опитваше да оправи разрошената му от летенето коса. Стъклените очи на вампира със сподавен копнеж проследиха движението на дългите му пръсти, преплитащи се между синкавите кичури. Усети странен прилив на кръв под мъртвешко бялата си кожа, когато ангелът срещна погледа му. Очите му изглеждаха още по-аленосини, така огрявани от огъня в камината. Намери блясъкът им за крайно предизвикателен и жадуващ...нещо. Или някого.
- Позволи на мен. – изневиделица каза, като се бе намерил точно до другия, а ръката му собственически се бе заровила в чуждата коса, привеждайки я в някакъв ред. Това обаче бе нищо повече от повод за установяване на близост. Вампирът прехапа устна, щом осъзна как го деляха незначителни сантиметри от ангела и колко добре можеше да види лицето му сега. Беше гладко, с ясно очертани скули, които му се прииска да нарисува. А тъмносинята му коса бе също толкова копринено мека, както си бе представял. Можеше да долови остатъчният аромат на алкохолната напитка, която скоро бе погълнал на екс. Дъхът му галеше плътните му устни и най-накрая осъзна, че бе напът да ги слее с отсрещните. Но вече беше късно. Бе късно просто да се отдръпне, правейки се, че нищо не е станало. Чуждият поглед жадно го изгаряше, а скоро усети как ръката на ангела се обвива около врата му, притегляйки го към себе си. Това не беше целувка, поне не обикновена. Бе нещо твърде особено, за да го разбере веднага. Но го усещаше. За първи път така ясно. Ангелските устни възбудиха всичките му сетива и сякаш експлозия от цветове избухна в съзнанието му. Никога не си бе и помислял, че е възможно да се почувства толкова жив...

Щом другият се отдръпна, червенокосият усети студа около себе си. Отново. Онова добре познато чувство на вледеняваща празнота, която до днес нямаше кой да запълни. Но устните на същия този ангел бяха успели. Не знаеше как, не можеше да си го обясни. А навярно подобно обяснение не беше нужно никому. Ситуацията, в която и двамата бяха изпаднали в момента обаче, бе крайно неловка. И докато синекосият успява поне за се извини любезно, то Миг не бе способен дори да продума. Съзнанието му отвъд разума бе все така опиянено от случилото се, от безкрайната гама ярки чувства, която го бе озарила. Разумът му от своя страна съвсем ясно осъзнаваше, че навярно вампирът бе позволил на една огромна грешка да се случи току-що. А извинението на другия успя да втълпи и чувство на вина у вампира. За какво се извиняваше, по дяволите? Извиняваше се човек, който бе извършил нещо лошо, намесвайки и друг против волята му. Това бе обидило червенокосия, но той, разбира се, не каза нищо. Прокара леко палец по пулсиращите си устни, които остатъчно усещаха отдадеността на чуждите такива. Не смяташе, че се бе заблудил в преценката си, но след думите на ангела остана със смесени впечатления и объркан в плетеницата от вероятности. За миг се ядоса на другия и на себе си. И двамата или не бяха наясно какво искат, или избягваха съществения въпрос, който иначе би могъл съвсем бързо и лесно да ги изведе от сложните им размишления.
- Наистина ли съжаляваш... – успя да излезе измежду устните на вампира, но въпросителна интонация липсваше. Гласът му бе станал хладен като внезапен полъх на нощния вятър, който кара косъмчетата по кожата ти да настръхнат. Червенокосият привидно спокойно се бе настанил на фотьойла в близост до камината и съсредоточено наблюдаваше танцуващите над съчките пламъци. Умело прикрил учестеното биене на сърцето си, по лицето му отново не се четеше емоция. Стъклените му сфери издаваха една сурова непримиримост, но също и надежда другия да върне последните си думи назад. Мразеше да чува тези думи. „Извинявай”, „съжалявам”, „вината е моя”, „не исках да го направя”... Подобни безполезни думи само будеха парещи спомени у вампира. До един неприятни, до един все неща, за които не искаше да мисли никога. Това бяха моментите, когато някой просто решеше пръв да си тръгне то живота му, оставяйки след себе си пустотата, която с времето Миг бе свикнал да усеща. Но онова, което мразеше, бяха вечните извинения на тези хора. Лица, обсипани с гримаси на съчувствие, на съжаление. После тези думи, които мразеше да чува. Те отлично знаеха, че този сценарии ще ги направи да изглеждат като жертви, не като предатели, не като палачи... Затова и бе всичкият този сценарии. Дори когато вампирът беше жертвата, отново се чувстваше виновен за всичко, и отново той бе палачът. Онзи, който слагаше край. Хората така и не разбраха, че той не търсеше извиненията им, нито съжалението им. Не му трябваха трошичките мухлясал хляб, които всеки път му оставяха като утешителна награда. Не беше някой, дотолкова жалък, че ще тръгне да пълзи и моли за още една капка фалшива топлина и загриженост. Не, не и той.
Припомни си защо се бе самонаказал да гледа света отдалеч. Защото мразеше да се чувства зависим от когото и да било. Това проклето чувство го съсипваше всеки път, щом допусне някого достатъчно близо до себе си. Започваше да му пука прекалено много, започваше да мисли прекалено много... А другите никога не го заслужаваха, и досега никога не му бяха отвръщали със същото. Не че той някога се бе умолявал за това. Никога нямаше да приеме изпросена топлина и любов, това бе нещо, което хората сами решаваха с кого да споделят. Работата беше там, че нито любовта, нито приятелството, беше за един човек. Затова и връзките между хората, а и не само хората, бяха най-сложното нещо. Не това просто да започнеш връзка, а да я съградиш здрава, да я опазиш. За това трябваха двама души.
- Знаеш ли... Единственото, което някога съм притежавал истински, това е душата ми. Какво всъщност представлява тя, любопитен ли си? Душата е нищо повече от един сувенир, пазещ всичките ти спомени. Всичко преживяно, всичкото щастие, всичката болка. Всичко, до което са се домогнали сетивата си. Всяка гледка, всеки звук, всеки допир, всеки вкус, всеки аромат. – заговори, заигравайки се с някакво малко топче, което се намираше на голямата маса, отрупана с разни взаимоизключващи се неща. Погледът му настоятелно преследваше топчето, за да може тялото му да реагира и да го улови навреме.
- Това е всяка една душа, а дали ти някога си се замислял точно по този въпрос... – изреше тихо част от мислите, които можеше и да си премълчи. Може би донякъде му бе любопитно да чуе отговора на умълчалия се ангел. Беше странно, че сега Миг бърбореше повече, наистина необичайна гледка.
Ангелът все така упорито отказваше да срещне погледа му. Не можеше да го накара насила, очевидно му трябваше още време. Не бе като да нямаха вечността пред себе си, но Миг пазеше една тайна за себе си. Той никак не бе от търпеливите, което бе изненадващ факт, предвид безразличното спокойствие, което винаги лъхаше от него. Не можеше да чака дълго. Не и за нещата, които го вълнуваха. А сега  виновникът за туптящото му като подплашена сърна сърце, мълчеше и не се осмеляваше да го погледне. Това откъсваше по едно листенце от оставащото му търпение. Всяка секунда бе подлудяваща. Сърцето му изпомпваше кръвта със светлинна скорост и това причиняваше болка. Красива, но горчива болка. Очакваше отговор от другия, а все още не бе отговорил на самия себе си.

Вампирът мълчаливо слушаше разказа на ангела, като на въртеше бавно в между пръстите си мръснобялото топче за пинг-понг. Това обаче като упражнение за него и помагаше на мозъка му да асимилира няколко неща наведнъж, същевременно анализирайки ги. Но това бе един доста сложен и древен метод, така че нямаше да го обясняваме. Наред с всичко друго, погледът на червенокосия детайлно преминаваше през всеки един предмет на масата до него. Голям черен глинен свещник с три поставки. Чашите с вино, които неотдавна тъмнокосият бе поставил. Ръждясали клещи. Някаква празна бутилка със скъсан етикет, негоден за разчитане. Плюшена птицечовка. Туба с майонеза. Цял ананас в купа с други по-дребни плодове сред които личи, червено грозде, банани, киви и т.н. Порцеланов сервиз за чай. Няколко бисквитки, две от които оръфани. Шапка, от която стърчаха няколко дълги пера, Миг се надяваше да не са ангелски. Три черни изкуствени рози, поставени в също толкова черна ваза, чиито гравирани рисунки дори не си личаха заради тъмния цвят. Черен восък, разпилян по почти цялата покривка.
Това можеше да види от своята страна, като нищо не го учуди особено, освен плюшената птицечовка. Цялата маса, както и останалата атмосфера тук бе стабилно готическа... Но какво, все пак, правеше онази плюшена птицечовка на тази така готическа маса?! Ангелът не му изглеждаше като някой, който обича птицечовките, но пък за сметка на това на вампирът му допадаха и често се спираше около някоя река да ги наблюдава.
- Дано не възразяваш... – обади се по едно време, когато другия бе направил пауза между историите. Набързо се пресегна към правоъгълната маса и взе плюшената птицечовка в скута си. Видя крайно обърканият поглед на г-н Ангел, който навярно недоумяваше защо на Миг му бе притрябвал някаква си птицечовка, която той споделяше толкова сериозни и важни неща от миналото си. Нямаше да крием, вампирът от километри надушваше кога в дадена приказка имаше скрито и покрито. Знаеше, че тъмнокосият криеше най-малко някоя-друга съществена част, но нямаше да си прави труда да го разпитва допълнително. Защото бе разбрал, че му няма доверие. Малко не разбираше как така двамата си бяха сменили местата, защото в момента само Миг имаше правото да няма доверие на онзи, който навярно го бе довел тук с едничката си цел да вземе душата му.
- Ако трябва да бъда честен с теб, не разбрах какво общо има с мен твоята история, нито защо реши да ми я разкажеш... Но все пак оценявам искреността ти, наистина. – рече в отговор, щом другият завърши разказа си. Дясната ръка на червенокосия галеше плюшената птицечовка в скута му. Същата онази ръка, която допреди секунди бе заровена между сините кичури на ангела. Ангел, чието име дори не знаеше.
Знаеше, че е самовлюбен глупак, който не знае какво всъщност иска. Знаеше, че обича да си играе с хората и „хората”. Знаеше част от историята му. Знаеше, че му няма доверие. А още не знаеше името му. Не че това за Миг, който сам се бе отрекъл от името си, значеше нещо...
За миг затвори очи. Нещо в погледа и държанието на ангела се беше променило изведнъж и той така и не разбра защо, но подозираше, че има общо с историята му. А също и с очевидния факт, че нямаше доверие на вампира. Запита се дали не е най-добре да си тръгне, докато все още може. А можеше ли? Беше го страх, че ако опита да си тръгне, другият ще го задържи и отново ще успее да го обърка. Объркваше го, при това го докарваше до лудост. Чувствата му бяха така смесени, че трудно успяваше да ги разграничи. Знаеше, че трябва да си тръгне. Но го беше страх. От това, че ангелът ще го остави да си отиде и навярно никога вече нямаше да го срещне... И от това, че щеше да го спре... И двете опции го ужасяваха, затова реши дори да не повдига въпроса, поне докато не се почувства достатъчно готов за това.
- И тъй... Значи в крайна сметка съм тук, за да вземеш душата ми... Затова ли е всичко? – този път издокара суха въпросителна нотка, макар че навярно знаеше отговора и на този въпрос и това бе поредният реторичен такъв. Това, последното, което спомена синекосият, за примамването на страната на мрака. Навярно визираше именно краденето на чужди души. Но чакай, дори не можеше да се нарече крадене, защото никой не е способен да вземе нечия душа, без тя да е дала съгласието си за това. В крайна сметка всичко бе въпрос на силна воля, или липсата на такава.
- Спокойно, не възнамерявам да му дам единственото нещо, което имам и винаги съм имал... – каза някак утешително на плюшената птицечовка в скута си, галейки я успокояващо, сякаш му беше дете. Не, Миг не бе изгубил разсъдъка си. И не, не използваше ирония. Просто беше странен. Не за самия себе си, а погледнато от страничен наблюдател, може би. Но дори през годините, в които изтърпяваше собственото си наказание, все пак упражняваше гласовите си струни и често разговаряше с дърветата, с прилепите и другите горски обитатели. И навярно звучеше странно, но имаше и колекция от изоставени плюшени играчки, които бе намирал по пътя си и просто ме вземал за компания. На тях пък почти всяка вече рецитираше любимите си поеми. Като се замисли, животът му не бе чак толкова лош. Въпреки всичко намираше начин да не прекъсва заниманията, на които се наслаждаваше душевно. Защо въобще се бе отклонил от думата си и бе отишъл в онзи проклет бар? Да, проклет беше, задето го срещна с ангела. Сега се чувстваше така , сякаш доброволно позволяваше да си играят с него, а това чувство не му бе особено приятно. От какви дяволи бе налапал въдицата и се бе съгласил да дойде тук? И какво въобще следваше сега? Щяха просто да си седят на идиличната семейна атмосфера край огнището и да се изповядват един на друг ли? Червенокосият не си падаше по изповедите, така че май щеше да пасува.