Пустото градче (нейде из Шотландия)

Почувства остатъчно изтръпналата си челюст, което го накара да прокара длан под брадичката си, неотлепяйки поглед от любопитния си събеседник. Можеше ли да го нарече с така нормална дума? За първи път му бе отнело повече от секунда, за да осъзнае какво се случва в момента. Отдавна не бе водил истински разговор с някого, пък какво остава с някой нечовек. Стъклените му очи внезапно се преизпълниха с омайващо мъглив блясък. И макар никой да не можеше да види цветът им, за да каже какъв е, той сякаш се променяше в различните ситуации. Миг изви леко вежди нагоре, сякаш бе жертва, готова да се предаде. Идеалната маскировка, когато искаш да си спечелиш още малко време за размисъл. Не че имаше какво толкова да му мисли. Вече бе преценил горе-долу силите на отсрещния, но все още не знаеше каква е целта му. Съдейки по първото обаче, можеше да предполага, че непознатият имаше кръв много по-древна то неговата. Нещо му подсказваше, че никога не си бе имал работа с подобно същество и този извод пробуди инстинктите му за защита. Но той не считаше себе си за просто някакъв си звяр, който при всяка опасност подвива опашка и бяга. Вампирът си имаше своите си, макар и неразбираеми за останалите, принципи. Нищо не персоната му далеч не можеше да служи за пример на никого. За себе си той бе прав и това знание правеше иначе безрадостното му съществуване една идея по-поносимо.
Усети устните си пресъхнали, като че от многото мислене, затова прокара език по тях. Трябваше да ги чувства навлажнени. Беше нещо като с котешкото носле. И то трябваше да е винаги влажно.
- Не смятам, че е от голямо значение към коя раса принадлежиш, ако чувстваш, че не принадлежиш никъде. – се откъсна от устните му с отмерени и плавни тактове. Не знаеше защо започна с откровения за себе си, но видя нещо познато в очите на другия. Това нещо го накара да отговори по този начин. Беше като нещо прочетено в книга, а всъщност една напълно спонтанна импровизация. Дори да грешеше в преценката си, а това ставаше рядко, така или иначе нямаше какво да губи. Уважаваше силно развитото си шесто чувство, което и сега му показваше толкова прилики между него и този, с който току-що се беше сблъскал. Ах, това бе толкова налудничаво. Но не заради факта, че звучеше като такова, а защото навярно беше истина. Имаше ли по-налудничаво от това налудничавото да се окаже не налудничаво?
– Извини ме, измина година откакто последно говорех с някого. – зачуди се на себе си защо ли звучеше така официално. Ще речеш, че е на делова среща или нещо подобно. Но причината бе спомената на събеседника му току-що. В интерес на истината не бе броял колко дни се бяха изнизали от последната му среща... С последния човек в живота му. Последният, след който се бе самонаказал в изгнание. Бе решил да се изолира от света. Така или иначе съществуваше. Със или без други живи твари около себе си. Така или иначе не принадлежеше никъде. Поне си бе спестил излишните проблеми. Бе си спестил болката, макар тя да бе като живо раково образувание, поглъщащо мъртвите му органи. И все пак... Докато за някой, като него нямаше избавление, нито химери като щастлив и пълноценно изживян живот, за всеки един човек имаше. Затова изостави миналото, което се повтаряше и потретваше всеки следващ път. Най-сетне бе намерил изход омагьосания кръг, но това не му бе донесло различно чувство от досегашното вечно разочарование.
– Не ме бива в представянията, но след като запита... Хората ме наричат вампир, или кръвопиец. Май второто е по-разговорно, но на мен и двете не ми харесват. Аз зова себе си Миг. – простичко обобщи, а чертите на лицето му изписаха незададения въпрос „А ти кой ще да си?”
Почувства, че изглежда двойно по-нелепо в опитите си да не се държи така официално. Самият му вид го асоциираше със стара антика, дълго време събирала прах на нечий рафт. Нечовешката същност бликаше от очите и стойката му, придавайки му този строг и формален стил. Скулите му обаче не бяха остри, нослето му също беше чипо, а устните –сравнително големи, плътни и меки. Последните изброени неща привнасяха леко противоположно  но първото усещане. Усещането за нещо вечно младо, нестареещо, непроменящо се. Нещо съвършено, но сякаш неистинно. Нещо съществуващо, но сякаш не съвсем. Нещо, което бе тук и сега, но едновременно с това някъде в миналото.
За миг отдели хипнотизиращите си очи от събеседника си, но мислите му продължиха да текат към него. Припомни си странните му действия като оголването на зъби, което Миг бе приел като един вид визитна картичка „нечовек, приятно ми е”. За първи път срещаше някой с токова непредвидими реакции, но това бе някак забавно.
Интересно... Забавно...
Не можеше да се познае.

Крайчетата на плътно прилепените една към друга устни се бяха извили нагоре по странен начин. Някой щеше да се зачуди дали това бе някакъв намек за усмивка. Но не беше. Не беше усмивка, нищо подобно. Просто чифт леко извити устни. Стъклените сфери бяха все така насочени  към отсрещния. Мълчаливи, но същевременно разказващи за историята, която криеха някъде там. Всъщност в момента Миг не гледаше събеседника си, погледът му бе фокусиран върху собствените му червени кичурчета, сега почти прикриващи лявата част от лицето му. Бяха пламтящи, като че повече от обикновено, струваше му се. За първи път му се причу нещо. Пукането на съчки, или нечии кости. Понякога бе трудно да кажеш къде е истината, главно защото не беше само една.
- Би ли ме оставил, ако най-мило отхвърля предложението ти? – каза, завръщайки деловия си, неутрален тон. Този път обаче гласът му бе станал по-твърд от обикновено. Напомняше на черен шоколад. Вампирът се бе досетил накъде бие въпросният ангел, но не му се нравеше идеята да бъде новата му играчка за забавление. Вече не го вълнуваха нито целите му, нито мотивите му. Имаше една тънка граница, която не биваше да бъде настъпвана, а той бе сторил точно това. Дланта му бе върху онази крехка нишка и трябваше още малко да я подърпа към себе си, за да съжали за изминалите няколко минути от съществуването си. Миг бе съвсем наясно, че не можеше да се мери със силата на другия, нито с древността и навярно опита му, но също така бе далеч от това да играе игричките му. Проблемът бе напълно негов, не обичаше някой да пристъпва така безцеремонно в личното му пространство.
Направи крачка назад, приглаждайки яката на бялата си риза.
- По-щастливи, казваш... – прекъсна мисълта си за секунда, опитвайки да сдържи напиращия саркастичен кикот. – За теб не знам, но не виждам нищо съблазнително в думите ти. Като да предлагаш хляб на вече споминал се просяк. За мен думи като „щастие” просто олицетворяват една красива празнота. Значи имам всичко, което ми трябва... –завърши сякаш имаше да каже още хиляди неща, но осъзна, че философиите му са нещо непотребно и често досадно за самия него. Отново мислеше твърде много. И това се превърна в проблем веднага, щом започна да обмисля даденото му предложение. Какви бяха опциите, всъщност... До този миг гордостта му говореше, но не се бе осмелил да надникне дълбоко в себе си и да потърси отговора там. Страхуваше се, че той ще е крайно разочароващ, както всеки предходен досега. А му се искаше поне веднъж да повярва, че е наистина добре така, както бе сега. Извън омагьосания кръг. Боеше се, че и това негово решение да се изолира не бе довело до никаква съществена промяна, дори напротив... Сам се бе вкарал в нов омагьосан кръг, от който бе също толкова невъзможно да се намери изход. Уви, мислите му вече бяха стигнали до отговора, от който опитваше да избяга. Не бе доволен. Изобщо не можеше да се задоволи със сегашното си положение, с този невидим начин на съществуване. Искаше повече. Много повече от това.
Лицето му потъмня, сякаш сенките на съмнението веднага го обгърнаха в пълно объркване. Сетивата му внезапно започнаха да се изострят, игнорирайки шумната обстановка. Всички мисли потекоха към една точка. Ангелска кръв. Докато се питаше каква ли бе на вкус, стъклените сфери бавно проследиха прозиращите вени, сякаш изрисувани върху млечната кожа. Бяха като криволичещи поточета, извиращи едно от друго. Регистрира живото движение на еликсира в тях. Така заразяващо пулсиращо подскачане, изпълнено с живот. Живот, така непознат за Миг. Живот, така далечен. Можеше ли да го има?

Лекото напрягане ръката му накара вените да изпъкнат още по-застрашително. Стъкленият предмет в ръката му се пръсна на хиляди парченца, скоро обсипващи мръсния дървен под. Възгласите на попийналите смъртни се чуваха високо, но в ушите на вампира сега бяха като далечно и незначително ехо. Сега онова, което най-ясно можеше да чуе, бе чуждият пулс. Имаше голям късмет, че скоро бе ловувал, иначе не знаеше дали в този момент щеше да има подобно самообладание. Самоконтролът бе едно то най-трудните неща за един вампир. Изграждаше се най-мъчно и отнемаше най-много време. А и тук границата бе едва забележима и бе лесно да я пристъпиш. Навярно няколко мига невнимание, или само един.
Затананика си мелодия, за да прогони опасното си разсейване. Винаги помагаше. Най-често бе една песен...
„Водни кончета със счупени криле, разпръснати в гората
Очите ми, в които не се чете и капка съчувствие
Изгубвайки те, всички сълзи са мътни
Изгубвайки те, всички усмивки са сенчести
Използвам красиви рими, за да опиша ограбената си любов...”
Устните му леко потрепваха полуотворени. Сподавената му въздишка изстреля кратка струйка въздух през тях, след което те се задвижиха плавно и почти незабележимо.
- Прав си, но доколкото виждам и двамата не се вписваме особено тук. – отбеляза, отново заобикаляйки въпроса му. Всичките му въпроси сякаш бяха незначителни, а и събеседникът му не изглеждаше като някой, на когото истински му пука какво търси някакъв си вампир в някаква си квартална кръчма. Честно казано леко разочарование зачовърка Миг. Не смяташе, че ангелът ще се откаже така лесно от собственото си предложение. Но това навярно бе поредната му маскировка. Трябваше да му признае, че в момента бе добър играч.
Придърпа свободния стол към себе си, настанявайки се до ангела. За секунди отново се загледа в малките стъкълца, блещукащи безнадеждно на земята.
- Още едно? – отправи чашата си към него, а после я върна обратно на изтормозената дървена масичка. Без друго не можеше да пие нищо, освен кръвта на жертвите си, така че консистенцията в тази чаша за него беше безполезна. Трябваше да си поръча нещо, за да г оставят намира и ето че отново се връщаме на вече зададеният въпрос. Защо въобще му бе притрябвало да идва на подобно място?
За да го срещне.
Внезапно се усмихна, сякаш на себе си, което привлече любопитния поглед на вампира. Усмивката на Миг бе като почти изчезнал вид цвете. Срещаше се веднъж на много дълъг период от време, на много необичайни места и по още по-необичайни поводи. Нелепото сега беше, че червенокосият не вярваше в съдбата, но като че ли тя вярваше в него и това бе достатъчно.
- За първи път ли идваш тук? – гласът му звучеше така далечен, че отначало не разбра, че е неговия собствен. Бе задал от онзи същия тип въпроси, от които ангела досега задаваше. Струваше му се, че пространството, което ги делеше един от друг бе обсипано със странно вълнуващо се напрежение и това малко по малко разрушаваше видимото спокойствие и безразличие, което вампирът бе свикнал да изпитва. Баеше се, че с всяка секунда, която часовникът отброяваше, той крачеше извън безопасната зона. Извън онази негова статичност, извън ролята му като наблюдател. Да, досега виждаше света, но не беше част от него. Откакто бе решил, че не иска да се забърква с никой и нищо. Стигаха му кървавите спомени за убийствата, които извършваше, за да просъществува. Стигаха му лицата на всички онези хора, които в последния си миг до един се молеха с викове за живота си. И там граница почти нямаше. Животът им бе нещо така крехко, така лесно разрушимо. Често дори без да ги докосва, страхът сам ги довършваше. А Миг, колкото и столетия да бе живял, все още не знаеше нищо за живота. Не и по начинът по който му се искаше. Стъклените му очи блестяха без капка съчувствие, отново вгледани в онези прозрачни разпилени парченца...

Желанието му нарастваше с всеки изминал момент, можеше да го почувства. Усещаше как се разпространява, как плъзва по цялото му същество и го превзема като треска. Ако бе човек щеше да си помисли, че наистина има температура. Лицето му бе устремено с неразгадаемо изражение към една от далечните маси, където няколко души играеха покер. Единият се почесваше нервно по носа всеки път, в който блъфираше и това му слабо място вече бе очевадно и за неговите опоненти. Друг от компанията пък криеше карта в ръкава си. Колко стар, изтъркан номер.
Миг упорито опитваше да не установява особено често очен контакт с ангела в съседство, но въпреки това не се сдържаше да му хвърля по някой-друг поглед с периферното си зрение. Запазвайки неподвижността си, стъклените му очи пробягваха отново и отново по млечната кожа на ангела. Без да знае какво прави, вампирът взе донесената му от другия чаша и отпи глътка от алкохола в нея. Както си и предполагаше, не усети нищо, освен дразнещото парене на спирта. Вкусовите му рецептори като че работеха единствено щом устните му вкусеха нечия кръв. Завъртя чашата в ръката си, едва сдържайки се да не я запрати към близката стена. Затова не обичаше да опитва нещата от човешкия свят. Напомняха болезнено колко неспособен бе да живее нормален живот. Живот с право на избор. Хората надали осъзнаваха какво изобилие имаха насреща си. Навярно никога нямаше да го оценят подобаващо.
Върна чашата на масата, поставяйки я рязко на дървената повърхност. Получи леко учудено стрелкане с поглед от страна на компанията си, но не му беше до обяснения. Смяташе, че другия бе забравил за вампирските проблеми. Като този, че сетивата ти могат да се наслаждават само и единствено на кръвта, всичко друго за тях нямаше вкус. Същото беше и с мириса. Миг можеше да разпознава различните миризми, но цветята например за него нямаха миризмата, на която всички човеци се наслаждаваха. Що се отнасяше до еликсира на живота обаче, той имаше необикновен аромат, така силен и омайващ, че изключваше съзнанието му всеки път, щом имаше нуждата да се „нахрани”.
Стисна юмрук докато чу изпукването на кокалчетата си, сетне отпусна ръката си, поемайки си дълбоко въздух. Наистина мразеше себе си. Мразеше онази своя същност, която го правеше толкова жалък, така неспособен да попие красотата и насладата на обкръжаващата го среда. Светът бе изпълнен с толкова изкушения, които си струваха изживяването, но всички те отпадаха като опция за вампира. Беше като безплатната версия на програма, която трябва да закупиш, за да имаш достъп до всички екстри. Именно, не беше нищо повече от ограничено безрадостно тяло. Единственото, което имаше, бе тази своя мрачна душа, тъй овехтяла с годините. Но за него тя беше един сантиментален сувенир, който не се продава. Досега го бе показвал на немалко хора, но те единствено го поддържаха закратко в ръце и го връщаха обратно. Защото те имаха само миг. Миг от вечността. Затова можеха просто да преминават през живота на вампира, поласкани от привилегията да са нещо различно от поредното хранене за деня.
- Нямам нищо специално наум. – поде в отговор на последната поредица въпроси, които му бяха зададени. Бе толкова отвикнал да води разговори, че все забравяше кога е неговия ред. Всъщност беше цяло чудо, че изобщо измежду устните му излизаха някакви думи. Никога не бе бил от разговорливите персони, дори през човешкия си живот. Макар че онези времена бяха тъй далечни и останалите му спомени тъй мътни, все пак знаеше какъв бе бил тогава. И разбира се, мразеше вдън душа дори тогавашното си Аз, задето не бе оползотворило времето си. Дори когато имаше възможността да живее истински, я бе пропилял. Сега представляваше нищо повече от призрачно бледо амплоа на човек, който трябваше да е отдавна погребан и все така мъртъв. Не знаеше кой вампир бе решил да пролее кръвта си точно на неговия гроб, но се кълнеше, че ако го намери, ще го убие. Имаше си го наум, но това не беше сред нещата,  с които щеше да тръгне да се занимава целенасочено. Щеше да го остави в ръцете на съдбата, защото очевидно такава имаше.
- Всъщност, знаеш ли... Преди да дойда тук, бродейки из гората зад хълма, попаднах на една изоставена къща. Навярно ще пренощувам там. – промълви някак замислено и се заигра с един от пръстените на ръката си. Един от тях му позволяваше да броди навън под слънчевата светлина. Поне не му се налагаше да се крие цял ден в нечие мазе, или пещера. Само това оставаше и щеше да се самопровъзгласи за най-големия нещастник на всички времена.
- Искаш ли да ми правиш компания? – осъзна какво беше изрекъл едва след като вече беше факт. Очите му се разшириха, а кехлибарът в тях сякаш запламтя необуздано. Не знаеше какъв дявол го бе накарал да отправи подобно предложение към някой, който беше срещнал току-що и чиято компания определено не му влияеше особено здравословно. Въпросът му звучеше наистина двусмислено, съпровождащ предходните му изречения. Самообладанието му го закова на място, но вътрешно се побъркваше и проклинаше себе си отново и отново.  
Сега можеше да се надява само на това ангелът да откаже най-любезно предложението му, както той бе направил по-рано с неговото. Така всеки щеше да продължи по пътя си и да забравят един за друг, за тази тяхна среща.