Апартаментът на Те Ки Джон

Не смееше да гъкне, да мръдне или да диша дори. Цялото му същество бе застинало външно, но вътрешно мислите му жужаха като ято диви оси. На какво ставаше свидетел в момента? На какъв се правеше в момента този човек там и какво трябваше да мисли за него в момента? Какви бяха мотивите му този път и как беше стигнал до тук? Знаеше ли, че Мин Че Ри ще дойде? Планувано ли бе това? Играеше ли отново онзи там? Играеше ли си с чувствата му? Ако бе така, горко щеше да се разкайва. Усети парене в гърдите си, преглътна на сухо и примигна объркано, разтърсвайки глава. Имаше толкова въпроси, а отговорите му убягваха.
Можеше да го познае дори в гръб и дегизиран. Можеше да го познае дори по част от ръката му, по върховете на пръстите. Припомни си как ги бе докосвал и бе усетил онзи контраст по между им. Нима и сърцето му бе така вледенено, както и ръцете му тогава? Думите му го накараха да потрепери. Правилно ли чуваше? Говореше за Мин. За него. За онзи, който по цял ден подритваше и унижаваше, пренебрегваше безцеремонно и често мачкаше, сякаш бе нахална муха, която може да размаже със сутрешния вестник. Тези думи, искрени ли бяха? Беше ли този човек, в момента с открито сърце, докато ги изричаше? Сега го виждаше в анфас, седнал на стола и можеше да чете по чертите на лицето му.
Беше решил да й изпълни нещо. Ако сега тя бе будна щеше да го гледа с поглед пречупен през призмата на всяка влюбена фенка. С безумно обожание и фанатизъм. С лиги спускащи се по земята, като кученце, на което за първи път си дал кокал. Откъде знаеше любимата песен на Ир Ра? Що за човек си ти, Те Ки Джон? До сега бе успявал да долови фалшивите му ноти. Дали и сега щеше да успее? Винаги, щом бе решавал да бъде добронамерен към идола, той го караше отново да застане на нокти. Какво си бе мислил последно спрямо него? Че бе готов да не иска отмъщение, стига да се осъзнаят последствията. Е, явно бяха осъзнати, щом главният отговорен за тях бе дошъл до тук, за да успокои съвестта си. Значи все пак се разкайваше и не беше бездушния тип, за когото се представяше пред Мин. А какво бе твърдял досега? Че не помни. Какво му бе казал при срещата им в парка? Затова ли го бе ненавиждал през цялото това време? Защото от самото начало е знаел кой е. Когато те осени подобно прозрение, нещата върху които има да мислиш, рязко се увеличават. Чака те сериозен разговор, господинчо! Само да се приберем вкъщи! Новооткритите факти пораждаха редица нови въпроси. Защо имаше такава голяма разлика между медийния образ, онзи показващ се пред колегите му, другият представен пред мениджъра, този за пред асистента му и ето този нов образ, който разкриваше сега? А какъв ли беше с приятелите си? Опита се да си го представи да се усмихва топло и остана озадачен, кагато откри, че не може да визуализира този образ. Всъщност осъзна, че никога не го бе виждал да се усмихва...истински. Тези устни с огънати леко надолу ъгълчета обикновено биваха възприемани като чаровни, но всъщност асистентът в момента откри, че те изразяваха просто тъга. Никога не бе чувал той да има приятели. От време на време го свързваха с някоя новоизгряваща айдълка, но дори и да си дал обет за монашество пак биха те свързали с половината шоубизнес. Но приятели? Замисли се, за да се сети поне за един и не успя. Ето това бе силата и слабото му място. Започваше да навързва нишките. Мислиш си, че ако си сам, няма да  има предателства, няма да те е грижа за никого и ще боли по-малко, нали? На Мин Че Ри му бе познат този подход, защото самият той постоянно го бе прилагал в последните години. Но сега от гледната точка на брат, би казал, че не би заменил и частица от времето си с Ир Ра и за всичките материални блага на света. Ненапразно хората са казали: 'По-добре да си обичал и загубил, отколкото никога да не си обичал.' Интересното бе, че трябваше да познае себе си в държанието на идола, за да осъзнае, в какъв антисоциален човек се бе превърнал. Откакто бе започнал работа в компанията, сякаш бе друга личност. Вече имаше много познати и приятели там. Бе поканил момичето от магазина за дрехи на сладкарница, бе се сближил със сестра си, ходейки всеки ден тук и бе осъзнал изцяло какво е тя за него и всичко това беше заради Те Ки Джон-звездата. Същият онзи, който сега убеждаваше, че има кой да чака Ир Ра да се завърне. Защо след като познаваше какво е да имаш скъп за себе си човек, идолът предпочиташе да е сам? Интересно нещо е човешкото съзнание. Нещата, които се казват на думи, не винаги излизат на дела и идолът сега го доказваше на практика. Искаше думите да важат за дугите, но не и делата да важат за него. Затова бе и сам. Дали, че не идолът я бе бутнал в тълпата, караше Те Ки Джон да се чувства по-малко виновен? Искаше ли да повярва в себе си? А можеше ли? Дали раната в сърцето му можеше да заздравее толкова лесно? С няколко думи, с един жест. Щеше ли да й позволи? Готов ли бе в действителност тя да го напусне? Онази болка и горчивина, които бе таил толкова време. Явно не можеше да отговори на това. Все още не. За Те Ки Джон това сега бяха неизвестни и все пак Мин щеше да му помогне да открие отговорите, особено след като откри меката вътрешност на тази костелива черупка. Сега, обаче, просто не можеше да мисли за това рационално. Тези мисли щяха да го занимават малко по-късно. В момента бе прекалено изумен от гледката, която се бе разкрила така неочаквано.
Сега не виждаше лешниковите му очи. Те бяха затворени. Така ли се изразяваше отдаването му? Започна тихо, но уверено. Пееше полугласно, леко и напевно. Постепено съвсем се отпусна. Поддаде се на момента изцяло. Дори тялото му даваше вид, че това е нещо съкровено идващо от душата му. Беше се отнесъл, сякаш изпаднал в транс и само леко се поклащаше. Ръката ли й хвана току-що? Това беше вече върха на наглостта! Кръвта на Мин Че Ри направо кипна. Той определено не играеше. Ако беше така, Мин не би се чувствал толкова подразнен. Щеше да е бесен, но не и ревнуващ. Това ли бе идолът? Под всичката тази надменност, с която се обгръщаше, той всъщност беше...готин. Нее, не биваше да го приема толкова лесно. Не можеше да си позволи да свиква. Тази реалност бе толкова измамна, колкото плаващите пясъци и миражите за оазис в пустинята. Дори и за момента да беше такъв, сигурно веднага щом се прибереше вкъщи, отново щеше да стане противния тип, когото познаваше. Загубен в себе си, самозабравяш се в исканията си, досаден, садистичен и просто някого, когото да не харесваш. Но сега, сега виждаше само човек, когото можеше да разбете и това го изненада. Играта, която отдавна играеха свърши и Мин се почувства, сякаш някой току-що бе дръпнал килимчето изпод краката му. Защо тогава и сега не го харесваше? Странно! Нали всичко свърши? Ето защо, проклетникът продължаваше да милва ръката на сестра му.
Идолът внезапно се изправи, но се олюля, сякаш бе изпил няколко питиета. Погледът му изглеждаше замъглен и отнесен. Дори засичайки на вратата войнствено настроения Мин, той просто леко се бутна в него и го отмина, сякаш бе част от мебелировката. Беше го погледнал право в очите, но сякаш не го бе познал, не го бе и видял. Мин тъкмо се обърна готов да търси сметка, когато пред погледа му за секунди се разигра сцена, която нямаше да забрави до края на живота си. Един оператор с камера в ръка и друг мъж, въоръжен с микрофон, пристъпяха като гладни хиени към внезапно извадения от своя унес идол. Ужасено той заотстъпва, докато не бе безцеремонно избутан до стената под наплив от въпроси. Канонадата не спря дори и след като звездата не се свлече като нещо смазано под тежките им, резки викове, които го събаряха като юмруци. Давеше се в летящите срещу него думи, а лицето му изразяваше само безумна уплаха. Дори не се опитваше и да избяга. Това, което по принцип умееше най-добре. Мин никога не бе виждал подобен поглед у живо същество. Задейства се на инстинктивно ниво. Разблъска хората и не се успокои, докато не взе камерата и не извади лентата от нея. После просто метна Те Ки Джон на рамо и под смаяния поглед на целия персонал го изведе навън.
Ама, че нагли твари са това журналистите! Дори още по-лошо. Папараци, които само дебнат хората и печелят от тяхното нещастие. Дано имаше карма в този живот, защото Мин Че Ри се надяваше хората с подобна професия, да изкупват вината си в следващите си няколко прераждания.
-Коя кола е твоята, за Бога! - Естествено не очакваше да получи отговор. Държейки го с едната си ръка, с другата прерови джобовете му, търсейки ключовете. Намери ги и алармата на джипа пропищя вляво от тях. Внимателно остави идола на предната седалка. Намери запасите с вода и използвайки кърпичката на сакото си, направи компрес.
-Хей, Те Ки Джон, чуваш ли ме? Хей! Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Погледни ме, хей! - Потупа го по бузата с опакото на ръката си. - Обещавам! - Гледаше го пропит с безпокойство, а дъхът му пареше на пресекулки страните му. Отговорът отсреща, се изрази само в няколко отнесени примигвания. Мин се качи на шофьорското място, запали и потегли рязко. Сложи си хендсфри-то и по пътя не спря да провежда телефонни разговори. Направо му прегря главата. През две секунди поглеждаше човека до себе си. Каква ирония? Да избягаш от болницата, за да се грижиш вкъщи за болен човек. Как се процедираше, ако някой изпадне в шок?  Изнесе го до апартамента с такава скорост, сякаш бе на състезание по бягане на 100 метра или го гонеха глутница озверели вълци.
Едва докоснал леглото на Мин, идолът автоматично отново се сдоби със студен компрес, под формата на една от тениските на Мин, който изтърча към кухнята. Чай с мед, лимон и горещ бульон изпълниха бързо една табличка, която той понесе към стаята си. Първо му даде от лимона. Поколеба се, преди да го доближи до устните му. Бяха се напукали и сега попиваха жадно от допирът на хладния резен. Оказа още малко натиск, за да ги разтвори и преодолее. Когато вкусът достигна до рецепторите на идола и опита от лимона, той порядъчно се намръщи. Това бе добра рекция. Напълно нормална за човек не обичащ лимони. Това се и искаше. Адекватна реакция. Нещо, което да го върне към реалността. Значи не се беше смахнал съвсем. Мин не се отказа, докато не му даде и чая, и целия бульон, като духаше на всяка лъжичка, както бе правил някога и за сестра си, когато беше болна. После завлече тялото на пациента си в банята. Държейки го под мишците, редуваше топлата и студена вода, докато на Мин зъбите му не започнаха да тракат. Определено имаше ефект. Усещаше се значително подобрение в съзнанието на Те Ки Джон, но не и във физическата сила. Вече осъзнаваше ставащото. Точно навреме преди да падне едно голямо преобличане между мъже, което не го направи по-малко неловко. Приличаше на огромна кукла 'Барби' или по-точно 'Кен'. Освен това и заради по-масивното телосложение, нещо от дрехите на Мин, трудно би станало на 'мистър мускул', затова накрая Мин Че Ри просто се предаде. След цялата тази суматоха, идолът сладко спеше като бебе в леглото му. Надяваше се утре отново да бъде нормален. Добре де, може би не точно нормален, но поне толкова луд, колкото си беше обикновено.
Мин беше в кухнята и приготвяше закуска. Само преди миг беше на визитация в стаята си, затова много се изненада на привидението, което облечено в неговия халат, първо доволно се забави в банята, а после и в стаята си, преди все пак да реши да се покаже пред удивения Мин, който обаче не чака дълго, за да излезе от ступора си. Виковете също не закъсняха:
-Съзнаваш ли какво направи вчера? Помисли ли изобщо? - По думите на Мин изобщо не се разбираше, дали има предвид случая с Ир Ра или онзи с репортерите. Да не говорим за състоянието на идола, до което се бе докарал. О,  и той самият дори не знаеше какво има предвид! В момента просто му бе паднало пердето. Не беше редно да се държи сега така с идола, но просто не можа да се съобрази. Едва сега, когато го виждаше на крака бе осъзнал колко го бе уплашил вчера. Колко несигурен и обезсилен се бе почувствал и едва сега можеше да си позволи всичката тази уплаха да се излее. В момента пред Те Ки Джон стоеше един много бесен брат, един корящ шефа си асистент и един загрижен за него човек. Всички тези образи представлявана необичаен коктейл от емоции, чиято съвкупност Мин изразяваше неволно и в странна последователност. В този ред на мисли, изглеждаше напълно обезумял и неадекватен, докато разтърсваше идола за раменете. - Не знам за кое съм по-ядосан, че изложи сестра ми на риск или че застраши кариерата си с тази си постъпка. Какво щеше да стане, ако новинарите бяха направили връзката между двама ви? Помисли ли изобщо? - Не успяваше да се овладее и пусна идола, защото наистина не знаеше какво още би могъл да му стори. - Погрижихме се за всичко с Де-Сун и те няма да стигнат до нищо, но криенето на картона й и всичките тези машинации, не ми харесват ни най-малко. Повече никога не излагай сестра ми на подобна показност. Тя не е като теб. Не умее да играе.
Просто му се изплъзна от устата и в миг съжали за думите си. Макар и да бе защитил идола, Мин все още не можеше да му прости за последната проява. Имаше правото да се сърди и въпреки това сметна, че последното изречение беше твърде грубо и в случая незаслужено. Може би единствения път, в който видя идола като човек, а не като звездата, която всички познаваха, бе и този път, в който съжали за това. Не можеше да свикне още, че човекът срещу него вече не беше бездушна обвивка, а имаше чувства, показваше ги и те трябваше да се уважават.
Имаше чувството, че има две деца, за които да се грижи, а той бе майка орлица и сега порицаваше едното своенравно орле. Стана му съвестно, защото Те Ки Джон стоеше насред стаята като малко момченце, което, в опита си да помогне, бе направило беля. Толкова сладък и беззащитен изглеждаше. Нещо обаче показа на Мин, че ако продължи своята атака, ще види друга страна на идола, която не бе така очарователна.  Знаеше, че той осъзнава грешката си и затова не се оправдавяше, не се защитаваше, не реагираше и не бягаше, въпреки желанието си в момента да избоде очите на Мин. Просто бе решил да понесе наказанието си. Да бъде порицан и сякаш на Мин да му олекне. Ъ, нямаше начин да е това, нали? Той не беше от хората, които...О, по дяволите, изобщо вече не знаеше кой беше този човек! На Мин Че Ри му стана свидно. Дори и този 'надувчо с дебела глава' все пак има чувство за отговорност. Мин изпръхтя недоволно и се примири. Преживяното от вчера бе предостатъчно. Нямаше нужда да бърка отново в раната. Състоянието му от вчера го бе притеснило и този път хич и не искаше да го изпуска от око, независимо какво ще му коства. Ама, че късмет! През ден някой от живеещите тук колабираше. Да не се намираха на лагер 'погрижи се за другарче, станете приятели'?
-Мислил ли си да си вземеш няколко дни почивка? Говорих с господин Де-Сун. Помисли си, къде би искал да отидем, за да се възстановиш. Знам за твоя работохолизъм. Това няма да попречи на подготовката на клипа, там ще се готвиш. Просто ще си далеч от всичкия този шум - посочи към екрана и усили телевизора. Идолът позна мъжа от вчера. Беше онзи с микрофона, а до него бе Мин, свеж като репичка, който тъкмо обясняваше, защо идолът е бил в болницата и, че посещението е било планувано, но не е искал да се знае за благотворителната му дейност, затова и е реагирал така спонтанно на репортерския екип.
-Извиняваме се за вчерашното недоразумение. Те Ки Джон обещава експлузивно интервю в най-скоро време, за да разкаже за тези си посещения. Отдавна е доказано, че музиката има терапевтичен ефект върху пациенти с...- мелодичният глас на Мин долиташе меко от екрана. Така бяха решили да действат той и мениджърът, за да го измъкнат от тази ситуация. Трябваше да предложат не по-малко сочна стръв, за да отвлекат вниманието на тези пирани от вчерашното състояние на идола. Сега даваха кадри от вътрешността на стаята на Ир Ра. Лицето на обясняващия Мин беше каменно и очите му сякаш прорязваха дупка в тялото на идола от екрана.
-Нека изясним нещо. Това бе за последно. Сам се сещаш, че се наложи да преместим Ир Ра в друга болница, за да избегнем навлеците, които се промъкваха с надежда да те зърнат там. Повече не искам да намесваме сестра ми в делата ти - погледът, който Мин мяташе, не търпеше възражения.
Тази сутрин бе оголил живота й пред куп непознати. Бе стиснал яко зъби, за да издържи и знаеше, че го прави само, за да затвори кръга. Плащаше цената за добротата на идола. Плащаше и приключваше с това завинаги.

Не винаги бе бил такъв. И той бе имал приятели някога, и той се беше влюбвал, даже повече от веднъж. И той някога бе просто наивен човек, лесно поддаващ се на чувствата и емоциите, с крехка и ранима вътрешност, която тогава още не знаеше как би могъл да защити от ударите на външния свят. Докато един ден, този Те Ки Джон не остава в миналото. Докато не реши да погребе себе си, с мисълта, че няма да е така слаб, че няма да се излага и да го боли повече по този начин. Загърби себе си, с мисълта, че не ще се чувства така празен, след всяко потъпкване на надеждите и чувствата му. Но…бе грешал тогава. Както грешеше и сега. Ограничавайки самият себе си, поставяйки си някакви неизказани рамки, той все повече се отдалечаваше от света, хората започнаха да му се струват все по-непознати и чужди, всяка земна радостна глъч – все по-нереална и далечна. Намразваше непознатото щастие, дори повече от познатата му тъга и самота. Отдалечаваше се, правеше го, като оставяше всяко парченце от себе си във вчерашния ден. Сега бе целият разпилян в миналото, изглежда не бе останало нищо, което даде от себе си на настоящето и бъдещето пред очите му. Затова погледът му беше така празен, изгубен в нищото. Защото бе сгрешил тогава, когато смяташе, че празнотата ще изчезне, промени ли се. Че няма да я има болката от потъпканите чувства и надежди. Безнадеждността. Ала тя така и не изчезна. Нищо от това не изчезна, дори се увеличаваше. Все още я имаше празнотата, дори нарастваше с всяка секунда, през която си поемаше дъх. Болката, безнадеждността, самотата и тъгата..всичко това продължаваше да го съпътства, като че бе вградено в сянката му. Не помогна. Взетото решение се оказа грешно и щом идолът си припомняше това, колкото и да не му се искаше – съжаляваше. Съжаляваше, задето отрече всичко необходимо за един живот. Сам си бе виновен и го знаеше най-добре от всеки друг. Сам пропъди приятелите, сам отблъскваше приятните девойки…Вината бе изцяло негова. Но не знаеше как да го спре. Не знаеше какво да стори, за да промени това. В един момент просто реши, че е невъзможно, осъзна, че е обречен на предписаната му от живота самота. Но истината беше, че до ден днешен не можеше изцяло да се примири с нея. Не можеше да я допусне като единствения възможен изход, колкото и да го твърдеше пред глупавите си разумни мисли. Истината, чистата истина, изгубената истината, беше тази, че все още се надяваше. Надяваше се всичко някак да се промени. Не той, а животът му. Нещо да навлезе в омагьосаната въртяща се сфера, в която бе затворен и да го освободи от там. Нещо, което да го направи силен. Защото колкото и да искаше, той винаги се чувстваше слаб. Толкова слаб, често пъти дори до такава степен безпомощен, че сълзите просто потичаха..също толкова самотни, несподелени с никого, забравени и мълчаливи. Щеше му се да познава някого, който го познава. Имаше нужда от някого, който истински се нуждаеше от него. Джон беше просто един дълбоко отчаян болен човек. Всичко вътре в него страдаше, а това задвижваше множество сложни защитни реакции срещу отчаянието, което би довело до потенциалната му глобална разруха. Всъщност беше толкова просто, въпреки илюзията за сложност. Какво ли му беше сложното, наистина? Това, че Ки-Джон просто не искаше да се връща в миналото, защото макар там да бе изоставеното му Аз, всичко бе прекалено болезнено, за да го понесе сам? Това, че не можеше да почувства искреността на хората? Това, че не знаеше кой му мисли доброто и кой лошото? Това, че дотолкова се бе отчуждил от земния свят, че всяка неочаквана реакция го плашеше? Нямаше нищо сложно. Сам, той просто..не ги познаваше. Не знаеше хората, не знаеше и света. Години наред бе живял нечий чужд живот, докато неговият преминаваше както глух вятър насред пустошта. Така че..защо да бе длъжен да разбира всичко? Как би могъл да го знае? Да знае какво наистина искаха от него…Да прави преценки, мисли, анализи, изводи за някого..Как? Единственото което бе научил, беше от придобития опит на Те Ки Джон- звездата, която чудно как си проби път в навалицата от красиви до съвършенство, сякаш изваяни лица с тънки и благозвучни гласчета и топли, лъчезарни усмивки.
Образите му, всички изградени образи, реално погледнато не извличаше никаква полза от тях. Ако бяха с цел да го защитят, да го предпазят от външния свят, то тогава защо усещаше как се самоизмъчва и самоунищожава бавно, но сигурно? Защо продължаваше да изпада в кризисни ситуации, защо разрухата бягаше по петите му? Да, човек цял живот е и ще си остане Homo ludens, играещият човек. По една или друга причина..вечно ще изгражда нови и нови образи на това, което не е. Но в случая на Джон бе под въпрос каква функция извършваха всички те..Вярно, че от части уж го защитаваха, макар реално да не бе така…поне за пред другите, номерът минаваше. Но..връщайки се в моментите, прекарани с колеги, колеги и..един асистент..младежът за сетен път твърдеше, че е нужно гаднярския образ да присъства в мнението на другите за него…Защото така, така със сигурност ще да ги отблъсне от себе си..Те ще стоят на разстояние, възможно най-далеко, ще бъдат предпазливи, и така, по този начин, не ще останат наранени от явните бодли на идола. Самият той мразеше тези бодли, защото бяха част от него, защото нараняваха винаги, дори лек допир бе достатъчен и..болеше. Нали? Винаги ставаше така. Не беше..наистина е бе нарочно. Не искаше, но бодлите сякаш продължаваха да растат, а това го принуждаваше да държи хората все по-далеч от себе си. Дори своя мениджър бе попаднал под този знаменател – вече бе достатъчно застрашен и достатъчно „набоден“, че Ки-Джон да позволи всичко това да продължава. Та понякога не изразяваше благодарността си към този човек, не споменаваше изобщо колко е важен той, колко добро и безценно его и сила притежава. Нищо от това не бе изречено. Често пъти дори м говореше пренебрежително, с нотка на досада, сякаш бе клиент в заведение и търпението му да си чака кафето бе изчерпано. Ала едва днес осъзнаваше факта, че образите, с които отблъскваше, всъщност имаха нулев ефект. Беше нещо като същински огромен и плашещ бумеранг – колкото по-силно го хвърлиш, толкова по-бързо ще се върне при теб. Знаеше, че лошият образ, тази така фалшива негова страна, не се харесваше на никого. Знаеше, че често дори тя причинява болка някому. Но сега откри, че дори използвайки я..отново имаше жертви на бодлите му. Отново имаше ранени. Можеше да види кръвта и раната, в онзи миг, в който бе така плътно притиснат от тълпата репортери, пред болничната стая на Ир-Ра. Младата Ир-Ра – тя бе пострадала заради него. Не, не просто пострадала. Тя бе жертва на бодлите, тези бодли..за втори път я нараниха. Нараниха нея, нараниха брат й…Защо, за бога, продължаваха да вземат нови жертви? Защо? Какво ставаше, когато за миг бе решен да се откаже да захвърли лошия си престорен образ, да престане да се самоизмъчва чак до тази степен..Или не бе заради това? Не беше ли? Нима не надеждите му, нараняваха така? Нима не те се превъплъщаваха с остри и отровни бодли? Тези мисли..“Сега..мога ли да престана да страдам?“ ,“Мога ли да престана да се страхувам?“,“Дали не е късно да съм щастлив, а дали го заслужавам?“ „Мога ли да се усмихвам толкова, колкото съм плакал?“…Нима не тези мисли нараняваха с появата си..нима не бе очевиден факт. Сякаш всеки път, щом се опитваше сам да излезе от мрачните сенки, някоя от тях се обаждаше и му напомняше, че това си имаше цена..Че бе невъзможно да мине без невинни жертви. А той не искаше такива истории. Искаше просто..да възкръсне. Някак си да оживее, да спре да чувства този Ад, докато се намира на Земята. Защото някъде изпод руините на миналото, истинският Джон се надяваше неговият зов да достигне до нечии уши, да успее да пробие непробиваемата сфера и да излезе на бял свят, като разярен вик, зов за помощ.
Не искаше отново да съжалява за мислите, които така рядко бе допускал близо до съзнанието си. Не искаше отново да ги гони, да ги обвинява несправедливо, да ги загубва..защото намирането им отново беше трудно. Но знаеше, че асистентът му имаш пълното право. Всичко, което се изливаше измежду тънките му устни..беше самата истина. Истината, която Джон не криеше, или опитваше да отрече..но заради която се объркваше. Като че бе раздвоен, поставен пред дилема. Дали цената на онези мисли, на едната надежда..беше тази? Това предупреждение от съдбата ли бе? Или какво тогава? Защо винаги, щом опитваше да се изправи, отново разбираше колко слаб и безпомощен е..Защо бе толкова непотребен, наистина? При това и проблемен..Не спираше да създава проблеми, да греши, да се самоунищожава и самоизмъчва,, да наранява и другите, защо му трябваше да живее по този начин изобщо? Край. Отказваше се. Бе..така уморен. Не от живота или от копнежът за такъв…а от нелепата си защитна маска тип „най-ужасното създание на планетата“. Засега просто..щеше да се остави по течението, пък накъдето го отнесе. Щеше да притихне. Да спре да се оплаква за най-малкото, да спре да критикува, да спре да се мръщи и кара на своя асистент. Защото каква ли полза от всичко това имаше? Ясно бе, че не може да го предпази, а пък то като толкова искаше да си изпати скоро, то нека продължаваше да следва душевно болния си шеф. Всъщност…като стана ума, май вече нямаше смисъл да го прави, нали? Или все още не бе получил отмъщението си? Имаше ли някаква логика в това да оправя кашата му? Чакай, бе го сторил, заради сестра си, нали? А може би искаше шефът му да му остане длъжник? Това планувано ли бе? Не знаеше, а и за бога, не искаше да знае. Точно сега…просто му се искаше да вярва, че няма нищо такова. Че асистентът му е бил загрижен за него, и като такъв е изпълнил дълга си, като го е предпазил. Нищо повече. Добре де..Може би по-късно..докато едва се усещаше в тялото си и не смогваше да контролира крайниците си, тогава за миг му се бе сторило, че бульонът на Че-Ри е наистина вкусен..а той – наистина загрижен за неговото състояние. Разбира се, нямаше никаква логика да правиш добро на някой, който ти е сторил само лошо, така че бе твърде нереална представа. И все пак..дали наяве, или насън..Дали в реалността, или само в представите му..Ки-Джон бе усетил как го облива серия от топли и приятно гъделичкащи вълни, подобно на едно наистина старо чувство, когато майка му го хранеше с любимата му оризова каша. Само че малко по-силно. Това чувство бе малко по-силно..неизвестно какво и защо, но пък кой щеше да седне да тълкува неясни сънища, или миражи? Едва ли имаше нужда да мисли каква е била..тази топлина, от къде се е взела. Едното сигурно беше само, че някак си не я чувстваше чужда, както и че така успя да го преизпълни, дори само за миг, че да не си спомни студенината, която по принцип вледеняваше всичко у него. Както и да е, бульонът беше вкусен. И то много.
- Ще видим… - рече снижено идолът, сякаш преминаваше на режим „шепнене“, ала всъщност не бе така. Миг след като отговори на асистента си по въпроса с почивката, помещението се огласи от позната мелодия на звънящ телефон. Това съвсем изкара Джон от многото размишления относно асистента му и младежът задейства ръката си, за да извади мобилния от джоба си и да отговори. Да, знаеше си, че е шефът му. Не шефката, а шефът.
- Те Ки Джон! Къде, по дяволите, си сега? – викът избухна в слушалката и в миг върнаха звездата в реалността – такава, каквато реално бе тя. Мда, идолът далеч не смяташе, че ще му се размине така лесно, въпреки усилията на Че-Ри и Де-Сун. Но поне можеше да го остави да каже едно „Ало?“.
Тъмнокосият запиля погледа си някъде в чистия под него сякаш веднага щеше да съзре мръсотия и някакви нередности, след което изчака тонът на шефа да се снижи до нормата на нормалното и отново приближи омразното устройство до ухото си.
- Осъзнавам грешката си. Съжалявам. – ясно отговори, макар и без особени надежди за омилостивяване на събеседника си.
- Мислиш си, че щом осъзнаваш грешката си, всичко е наред? Твоето „съжалявам“ няма да оправи нещата. Знаеш ли колко се борихме аз и сестра ми, докато предубедим баща ми, да ни остави управлението на агенциите? Поради тази причина, допускането на грешки не е шега работа, а най-важния ни приоритет е тяхното незабавно оправяне.
- Разбирам. – отвърна простичко Ки-Джон и щом осъзна, че разговорът ще продължи дълго, метна на асистента един бърз поглед и влезе в стаята си. - Аз..ще поема отговорност за грешката си. – промълви, сядайки на ръба а леглото.
- Радвам се да го чуя. Защото не го ли направиш, ще нарушиш клауза от договора ни, а това означава, че и аз ще наруша своята и ще уволня мениджър Канг.
- Какво трябва да направя? – попита със същия делови тон, едва съумявайки да се сдържи, щом чу заплахата по адрес на Де-Сун. Какво..как смееше да го заплашва с това? Какъв подъл човек се оказа.
- Не е кой знае какво. За да отклоним съвсем вниманието на пресата, журналистите и да разведрим феновете ти..уговорихме главна роля в спешъл драма от един епизод. Снимките ще се проведат в Гунсан,провинция Чолапукто. На снимачната площадка няма да се допуска никой друг, освен снимачният екип и режисьорът, така че няма какво да те притеснява. Ще обявим участието ти едва след края на снимките. Междувременно ще можеш да си починеш от шумотевицата в Сеул.
- Гунсан? – повтори младежът. Да, това бе родният град на мениджъра му. Помнеше, че бе искал да го посети поне веднъж.
- Да. Щом пристигнеш там, ще те чака шофьор, който ще те закара до хотела, а там пък ще се срещнеш с режисьора на спешъл драмата.Той ще ти обясни всичко и ще те насочи. Разбра ли?
- Добре. Ще тръгна веднага, щом се приготвя. – успокои шефът си и изчака той да се наприказва, докато гневът му съвсем се уталожи и сам реши да прекрати разговора.
Ки-Джон излезе от стаята си само, за да каже на Мин Че Ри да се приготви за пътуване, след което започна да стяга и своя багаж.
---
Дните в Гунсан преминаваха почти неусетно. Явление, което за първи път присъстваше в живота на тъмнокосия корейски идол. Градчето беше спокойно и красиво. Повечето снимки за дамата се провеждаха край брега, а хотелът бе на броени минути път от него. Като стана дума за хотел…единственият факт, който тревожеше Джон, бе това, че трябваше да дели една стая с асистента си, тъй като присъствието му не било споменато. Притесняваше го само това, че като нищо една череша би могла да стане пряк свидетел на среднощните му кризи, а това ми изобличило голямата тайна на звездата. Може би щеше да го помисли за луд, да ме стоеше с парцалите ида се моли да не го види повече…ли пък да изнесе пресконференция пред феновете му и да каже, че шефът му е душевно болен…Не, плашещите, но също толкова абсурдни варианти, бяха твърде много. Ала по-чудното бе, че без причина тревожеха ума на корееца, защото той някъде там дълбоко съзнаваше, че неговият асистент не бе такъв човек. Първоначално се плашеше от него, наистина не знаеше на какво бе способен. Смяташе същността му за тази на разярено животно, търсещо отмъщение за открадната плячка. Беше тъй мнителен и следеше с подозрение всяко действие на другия, като очакваше всеки момент да бъде позорно разобличен и оголен пред света..Очакваше да се намери съвсем беззащитен и жалък, пред погледите на стотици, сочещи го с пръст хора, безмилостно слагащи край на всичките му усилия до сега. Боеше се, че този миг ще дойде. Че ще се превърне в чифт износени обувки, защото светът, времето, хората го използват и потъпкват надеждите му. До сега единственото място, на което се чувстваше в безопасност, беше вкъщи. Затова щом този индивид прекрачи прага му, той си каза „Това си е моят дом, остави ме на мира, не идвай тук“… Но…
Докато го осъзнае, точно този човек вече бе станал част от неговото „сега“. Продължавайки да прелита в моментните му мисли, продължавайки да пристъпва към него, колкото повече крачки назад правеше младежът. Не, всъщност истината беше, че Мин Че Ри представляваше това „сега“, което до този миг не съществуваше изобщо. За идолът всеки вчерашен ден беше днешният. Той се повтаряше ли повтаряше, сякаш нямаше утре.
Докато го осъзнае, това се беше променило. Досегашният му, мрачен живот. А виновникът за това дори бе постигнал непостижимото – да разтопи ледената маска му маска, да го накара да се предаде и да я захвърли, да го накара отново да започне да се надява и да вярва в нещо. Защо? Това беше подло. Какъв подъл човек. Кой ли бе виновникът за срещата им? Кой ли…
Преминаващите мисли през последните няколко дни, отразиха невиждана и коренна промяна в отношението на Те Ки Джон към останалите. Образът му не отговаряше на добре познатия бездушен такъв. Докато снимаше той не предявяваше никакви претенции, а се вслушваше в думите на режисьора гледаше угоди на екипа, да покаже най-доброто от себе си в тази кратка продукция. Сякаш играеше, като за последно. Това, разбира се, довеждаше до неизбежните последици. Дни наред не бе прибирал в хотела, а заспиваше в близкото ресторантче където все оставаше да проучва издълбоко сценария, за да разбере чувствата и постъпките на героя си. Чувстваше упоритите погледи на асистента си, които му казваха, че ако продължава така, че ще се поболее съвсем, но най-нахално ги игнорираше. Защото чувстваше, че този път го прави заради самия себе си. Не дойде тук, само защото шефът му му каза и го изискваше от него. Не приемаше актьорското си призвание като даденост, както преди. Някак бе решил да опита. Да последва надеждите си. Въпреки все още съществуващия страх, че това може да не доведе до нищо добро, тъй все пак искаше да опита. Да промени живота си. Защо точно сега? Защото сякаш един човек му бе показал, че това всъщност не е нещо невъзможно, както беше смятал до сега. Не знаеше от къде дойде това силно желание, но Джон успя да събере силите си и да опита. Макар и след толкова години, трябваше ад опита отново. Пък и от една страна, това да кара нощите почти безсънно и не в онзи хотел, където можеха да се случат..разни неща, си имаше доста голям плюс. На всичкото отгоре, героят му беше болен и по принцип от Джон се изискваше да изглежда така. Ето, че самоубийственото безсъние все някога можеше да ти е от полза за нещо. Не спеше ли особено дълго, не предоставяше възможност на кризите му да настъпят отново. А без тях всичко вървеше по-благоприятно.
Разбира се, през изминалото време в Гунсан, се бяха случили още купища изненадващи неща. Първият ден актьорът, играещ второстепенната роля закъсня доста и възползвайки се от този факт, Че-Ри реши да повлече шефа си на дълга разходка из града.Това не му се виждаше обещаващо, но се оказа едно наистина приятно и весело приключение, след което странно защо, идолът се чувстваше дори по-жизнен и енергичен, вместо обратното. Гунсан бе наистина приятно място, а и времето не беше чак толкова лошо, затова ставаше за обикаляне. Мениджър Канг бе роден в един наистина прекрасен град.
С настъпването на часът на снимките, когато закъснелият актьор най-сетне се появи, се оказа, че дори не бе запознат с ролята си, или просто не можеше да я изиграе. Режисьорът все по-отегчено казваше „Стоп“ след „Стоп“ и сцената се преповтаряше над петдесет пъти. След дадената от него почивка, щом заснемането започна пак, Ки-Джон направи знак на другия да се отдръпне от обсега на камерата, сетне просто издърпа на неговото място своя асистент, пред онемелите погледи на екипа. Беше някакво необяснимо и налудничаво шесто чувство, че дори да не става за актьор, Че-Ри просто ще успее без проблем да последва стъпките му, ритъма на действието и да разбере само с поглед какво трябва да стори. Да, той преди всичко бе доста прозорлив човек и в този миг несъзнателно Джон възлагаше надеждите си на него. Дали защото му беше омръзнало да играе една и съща, при това дъждовна сцена, или поради друга причина…просто изигра сцената с Мин Че Ри, а след като режисьорът остана доволен от резултата, го превърна официално във второстепенен герой. Шестото чувство на идолът не го излъга, ала изненадите не свършваха до тук. Чудно как Ки-Джон съвсем бе забравил за края на драмата, написана в сценария. Героят му трябваше да убие своя многогодишен приятел, когато връзката му с неговата любима бива разкрита. И въпреки, че можеше да разбере своя герой, той не успя да „убие“ приятеля му.
Бе застанал изправен на пясъка, с притаен дъх и очи, виждащи лицето на Мин Че Ри. Да, в този миг не можеше да види героя от сценария, приятелят-предател, виждаше човек, на име Мин Че Ри. Опитваше. Чуваше приглушеният сблъсък на водата в скалите, усещаше тъй бегло силният вятър, развяваш тъмната му грива във всевъзможни посоки…не отразяваше тези неща в съзнанието си, но там ясно се очертаваше образът на един човек. Само този образ, нищо друго. Не можеше дори да разчете мислите на другия, стоящ на два метра от него…Знаеше какво трябва да направи, но не можеше. Макар дори да не бе наистина. Макар да беше просто игра.
Скоро започнаха да прелитат спомени. Този човек, игнорирайки мокрещият го дъжд, тичащ с чадър в ръка след идола. Топлият му бульон, но още по-топлите негови длани. Лепенките с Пороро, които му бе сложил дори без да гледа. Опората, която му бе предоставил в онзи момент на нападението на лешоядите. Искрящото му лице на екрана на телевизора, което можеше да се асоциира с ангел-спасител. Какво ставаше? Защо виждаше всичко това толкова ярко, защо си го спомняше просто така? Не бе повикал тези моменти в съзнанието си, а те продължаха да изникват с главен герой – асистентът. И тогава осъзна какво прави.
Щом вдигна пистолета, част от предвиденият за драмата реквизит, той не го насочи към целта по сценарии, а към фигурата зад него – любимата на героя. Така де, на двамата герои. Джон в крайна сметка стигна не само до извода, че не може да застреля приятеля на героя си, но и до извода, че всъщност по неговата логика не той е предателят, а неговата любима. Тя от самото начало е заблуждавала главния герой, играла си е с чувствата му, докато в същото време се е срещала със своята истинска любов. Мда, тя е виновницата. Джон отлично можеше да разбере какво цели образът му с това убийство. Да приключи с тъжната си, несподелена и трагична любов завинаги. А това ще стане само, ако тя умре. Любовта му трябваше да умре. Следователно трябваше да убие не своя приятел, който в крайна сметка не се е преструвал на такъв, а реално е бил негов другар. Трябваше да убие нея, любимата си. Защото тя бе тази несподелена любов, която убиваше и него. Така де, героят му. Докато тя дишаше, неговият дъх щеше да спира. Окато живееше, той щеше да умира. Трябваше да я убие. Само тогава той щеше да намери покой и в смъртта. След като не чу режисьорът да казва „Стоп“, решително натисна спусъка. Девойката вече се бе досетила какво ще последва и навременно падна върху пясъка. Сетне падна Ки-Джон. И драмата приключи. Скоро стотици фенки щяха разярено да крещят „Защо и нашият Джон умря?!“
Другото изненадващо беше, че режисьорът не реши да го попита защо взе толкова спонтанно решение да измени края на сценария. Самодоволната скрита усмивка красеше лицето му, и той просто благодари на актьорите за добрата игра, в това число и на Мин Че Ри. Винаги ставаше така. Когато Ки-Джон си бе приготвил дълго и обоснован отговор по подобен въпрос, никога не го запитваха за него. Щеше да се обяснява захласнато защо застреля любимата на героя си, от гледна точка на разни уж логични човешки чувства, мисли и прочее…Но се размина с това. И тъй като вече нямаше сценарии, върху който да разсъждава и роля, на която да се отдаде, започна да размишлява, че завръщането му в Сеул наближаваше. Скоро отново щеше да е част от ярките нощни светлини, силната шумотевица и безкрайния фалш. Но нямаше намерение да се предава. Да губи надеждите си отново. Нямаше такова намерение. На път за хотела, Ки-Джон усети липсата на сили за първи път и това го накара през няколко стъпки да се олюлее, поради което бе подхващан от своя асистент. Още нещо странно, то също не го запитваше нищо. Би било логично да го пита, защо не уби неговия герой, нали? Все пак такъв бе сценарият. Дори не го попита защо въобще реши да го забърка в тази драма като пряк играч…Можеше преспокойно да му се навика, да каже, че това не му влиза в задълженията, или нещо подобно. Нали? Но той също се оказа по-мълчалив от обикновено. Може би все още бе шокиран от факта, че шефът му бе свалил маската. Онази маска на безсърдечна и студена звезда, непризнаваща поражение. Да, трябваше да е това. Може би все пак и той бе толкова объркан по адрес на другия, колкото и Ки-Джон. И двамата трябваше да се чудят кое е истинското лице на другия..каква е причината да са още заедно, какво още би могло да ги свързва? Не бяха ли приключили с отношенията си? Не бяха ли получили това, което искаха, един от друг? Защо единият продължаваше да иска да работи за другия, да е до него, защо сега изглеждаше, сякаш това му харесва? А другият..защо не се противеше вече, защо не опитваше да накара другия да напусне, или пък да го уволни? Изглежда, че причините и мислите, които всеки първоначално таеше по адрес на другия, сега не важаха. Може би вече имаше други причини, далеч по-различни мисли, а може би дори неоткрити чувства в тази връзка. Вярно бе, че обстоятелствата, при които двамата се бяха срещнали, не бяха никак приятни, или пък цветущи, но…сега като си припомняше онзи момент, Джон не се чувстваше неприятно, нито пък изпитваше някакъв вид раздразнение, или гняв. Осъзнаваше само, че е бил огромен глупак, че маската, която слагаше, го бе превърнал в нищо повече от един идиот, който не може да изгражда ползотворна връзка с останалите хора, дори с феновете си. Такъв бе бил, това бе наистина глупаво. Срамно и глупаво. Как бе стигнал до това положение и сам не се разбираше. Защото след като осъзна, че е била безсмислена и глупава грешка, се почувства отново като едно малко хлапе, незнаещо защо е направило беля, не можещо да обясни на другите постъпката си.
Влизайки в стаята, Джон дори не си направи труда да се събуе, а зървайки леглото, направо притича към него и се пльосна отгоре му, като бизнес дама, отделила цяла седмица за изтощителен шопинг. Главата му сякаш въздъхна, колкото и нелогично да звучеше това. Естествено, че имаше нужда от по-продължителен сън на по удобно място, въпреки, че диванчето в онзи малък ресторант, също се бе оказало доста удобно. След секунди усети нечий допир. Това можеше да е само асистентът му. Че Ри както винаги, реши, че ще е добре поне да му помогне да се съблече..О, какво дежа ву. Имаше чувството, че и друг път се е налагало асистентът му да го съблича. Кхъм, така де…когато той не е бил в състояние да го направи, или може би като сега – не му се е занимавало с това. Какво пък толкова? Някакви дрехи..Какво значение имаше, важното беше да остави шефа си да се наспи. Защо ли се престараваше чак толкова, все пак не му беше съпруга, а асистент. Това започваше да му се струва съмнително, но в момента не можеше да развива някакви нелепи теории, които бяха в крайна сметка безсмислени.
- Асистенте, знаеш ли..За кой въпрос хората най-много ме разпитват? За какво са най-любопитни? – измрънка Джон, гледайки с притворени очи, белия таван над себе си. В момента си мислеше за успокоително незначителни неща, като това колко мека бе възглавницата. Но пък приказваше разни работи за себе си, и то просто така, несъзнателно. Нещо, което никога преди не беше правил. С никого. Дори мениджър Канг не знаеше това, което разправяше сега на своя асистент. – Колко приятелки съм имал..Коя е първата ми любов…Влюбвал ли съм се някога..Все такива неща.Почти винаги само се усмихвам хитро в отговор. Никой не знае, че всъщност бях като всички останали. Бях момче, което и наранено, продължава да обича хората. Доверието ми се печелеше лесно, също толкова лесно допусках хората до себе си. Защото..просто изпитвах нужда. Имах човешката нужда да говоря неофициално с някого, да го поздравя приятелски, да споделя как е минал деня ми, все неща, които всички хора правят. – тъмнокосият намести меката възглавница на по-удобно място, продължавайки да се унася в приказки. Не знаеше защо го прави, думите просто се изнизваха измежду устните му, като спокойното течение на река. Дори не разбра, че имено нота бе споделянето. В момента споделяше нещо лично на своя асистент, нещо, което по принцип никога не би споделил, защото може и да му се изсмеят. За някои би прозвучало жалко и забавно. Но всеки човек усещаше, когато някой може би, би го разбрал, затова споделяше, понякога и без да го осъзнае.
- Първата ми любов…се случи в гимназията. Бе едно тихо момиче от съседния клас. Не беше голяма красавица, но си имаше чар, бе прилежна и умна, оставяше впечатлението, че умее да изслушва и притежава мило сърце. Хареса ми това, че бе непредсказуема. Когато изглеждаше, сякаш ще се скара на някого, внезапно се усмихваше и изтърсваше някоя добра новина, или нещо такова. Наблюдавах я някъде половин година, докато един ден тя не ме хвана да надничам през прозорчето на съблекалните. Но не ме нарече „перверзник“, както окачвах, а просто ме попита, дали търся някого. Тогава й отвърнах, че търся нея…и от този ден, насетне започна да се върти около мен. Понякога ми носеше дори обяд.. Това момиче..колкото повече се сближаваше с мен, колкото повече научаваше за миналото, което тогава бях скопен да споделя..сякаш й се искаше да избяга, да се отдалечи. Не искаше да слуша повече. Измина месец, в който не я бях засичал, защото се криеш от мен. После изведнъж получих писмо, в което ми бе написала, че ме съжалява. От съжаление към мен, е решила да ми бъде приятелка, но тъй като приемала много присърце болката на другите, било твърде трудно да е с мен. С една дума, просто бреме, заради което не можеш да си щастлив.
След нея имаше и други момичета. Предпоследната, както и последната година в гимназията. Всичко свършваше отново с писма, или телефонни съобщения. Пишеха ми, че съм твърде нещастен, че предпочитат да се срещат с момчета с по-светло минало. За мен имаше много хора, на които мога да се доверя..но за тях…за тях винаги бях бреме. Едно жалко и мрачно момче. Вероятно са се подвеждали по външния ми вид, или добрите ми оценки, също като родителите им. – Джон затвори очи и за миг си представи какво би било, ако разкаже всички трогателно мрачни неща за себе си, на целия сят.
- Ха, ако отговарях така, вероятно бих изглеждал като истински нещастник. Всъщност, истината е такава, каквато хората никога не биха я приели. Хората..те казват, че можеш да им се довериш, да им споделиш всичко, да поплачеш на рамото им..Нали? Но реално погледнато, всеки има свои дела, както и неща, за които да се грижи. Всеки има сови проблеми за разрешаване, така че как да го е грижа да чуждите такива? Дори да сметнем, че го е грижа, щом не може да направи нищо друго, освен да слуша, това се превръща в излишно натоварване..бреме, което допълнително те депресира и в края на краищата не искаш да слушаш…колкото и да твърдиш обратното. Предполагам е така. Не е нищо грешно. Виновни също няма.
***
Електронният часовник на нощното шкафче показва четири часа и четири минути. Беше сутрин, утрешният ден бе отдавна бе настъпил. А заедно с настоящия момент, и нова криза за Ки-Джон. Младият тъмнокос мъж стоеше изправен до леглото си. Ала нито беше буден, нито беше на себе си. Погледът му бе като на хипнотизиран хамстер, а тялото му като че се задвижваше от нечие дистанционно управление. Дори с отворени очи – не виждаше нищо. Това, което виждаше, бе само в съзнанието му Още и още, повтарящи се спомени. Още от това, което искаше да забрави. Това, което не искаше да помни повече. Протестиращата му майка, изблъскана назад от безбройните тълпи младежи от съседното училище, падаща на земята, кръвта, изтичаща от главата й, нейният живот, вярата й в нечия невинност. Бързите детски стъпки. Последните думи “Мамо!“, стъклата, от счупения аквариум и златната рибка, подскачаща безпомощно върху цимента. Острото прозрачно парченце, оставило физическия белег, гледката, оставила психическата травма. И всички хора наоколо, безмилостно жестоки черни сенки. Сърцето му за миг отново спря да бие. Не можеше да си поеме въздух, да извърши основното жизнено важно действие. Не знаеше как, паниката отново го погълна, но този път сякаш излезе от транса си. Знаеше какво се случва, къде се намира. Знаеше, че само да изпъди спомените и..ще се оправи. Но как, като дори не можеше да си поеме дъх. Огледа се и го видя… едно потенциално спасение. Тръгна към него, залитайки като новоизлюпено пиле, като събори една от стъклените чаши на шкафа, послужил му за опора. Трите крачки към другия му се сториха като преминаването на цяла яма. Стигайки и олюлявайки се отново, младежът се стовари директно върху другия индивид, който вече се бе събудил от внезапния шум. С умолителен поглед тъмнокосият се вкопчи в чуждото тяло и го придърпа към себе си. Нямаше време. Мислеше, че ще умре. Въздухът не успяваше да достигне до дробовете му…това бе равносилно на същото. Затова за първи път реши да си помогне сам. Затова открадна чуждия дъх. Обвивайки треперещата си ръка около млечнобялата шия на шокираното в момента лице, Джон светкавично намери намиращите се някъде там устни и просто си ги присвои. Знаеше, че другият ще разбере. Беше спешен случай. Само дето вместо някой друг, самият той си правеше така нареченото „изкуствено дишане“. Е, друг бе въпросът, че на Ки-Джон му се стори съвсем естествено и доста животоспасяващо нещо… Крадейки не само от чуждия кислород, но и от вкуса на тези малки устни, се бе получила една доста странна реакция. Макар и да успя да върне дишането си, сега пък усети така учестеното биене на сърцето, че можеше да се закълне и във Великият Буда, то бе оживяло и съвсем само имаше намерението да изскочи от тялото му..но чакай, къде, си мислеше, че отива? Накъде бе тръгнало? За къде бързаше така неусмиримо? Сякаш в стремежа си да разбере, идолът така и не се откъсна от моментното си занимание, а дори още по-настойчиво зарови пръсти в тъмните кичури коса, оставяйки и по тях аромата на дива череша. Че Ри, какъв бе неговият дъх? Как бе възможно да кара шефа му да върши подобни неща? Защото ставащото вече нямаше нищо общо с нечие спасение, вече никой не се нуждаеше от кислород, тогава… Съзнанието на Ки-Джон сякаш съвсем изчезна и той за миг остави чуждите устни на мира, облизвайки своите като хищник, току що уловил най-вкусната си плячка. Не знаеше, а и нямаше как да знае, какво му става, но това не беше приоритет в момента. Не, той наистина не бе перверзник, някакъв нощен хищник или нещо такова. Нито бе инициатор, не го биваше много в това. Е, нямаше какво да каже в своя защита, тъй като в случая изглеждаше точно като всичко от изброеното. Може би, би било редно да добавим и определението „садист“ съм списъка, тъй като да си присвояваш така тялото на живо същество без да те интересува какво мисли то въпроса..си беше чиста форма на садизъм. Сега оставаше да се окаже, че кризите на звездата преминаваха в изключително опасно равнище, но в такъв случай трябваше официално да заспива, завързан здраво за леглото. Ех, как ли не му бе хрумнала тази логична идея? Така нямаше, може би, да се стигне до излизане от контрол и…от уж една „невинна“ кражба на чужд кислород, до разни други не съвсем невинни неща.
Ама даже никак невинни.

Отдавна не бе изпитвал това в себе си. Бе го притъпил и мислеше, че го е преодолял, ала се лъжеше. То се събуждаше в него по-живо от всякога с изтичането на всяка следваща секунда и го изпълваше сякаш тялото му бе пашкул, но от него нямаше да излезе пеперуда. Нещото се надигаше мощно и не оставяше нищо по пътя си. Като ураган то изкореняваше всяка зараждаща се мисъл, емоция или наченка на действие. Върлуваше в душата му докато там не остана нищо. Беше празна обвивка, която всеки миг щеше да стане на пепел. Брадата му беше на повече от седмица. Не помнеше от кога не беше ял, откога не се бе къпал. Излизаше само за цигари, а вечер когато станеше нетърпимо самотно се давеше в алкохол. Очите му бяха хлътнали в орбитите си и бяха загубили обичайните си искрици, а по-светлите почти оранжеви точици в тях бяха потъмнели предавайки отчаянието му. Устните му бяха напукани, зъбите пожълтели. Можеше само да гледа втренчено белотата на стаята, докато очите му пресъхнат и започнат да парят, но в действителност не виждаше нищо. Едната му ръка държеше нейната и така открояваше контрастът между тях. Нейната беше толкова малка с деликатни дълги пръсти и мека бяла хладна длан, а неговата със загрубели пръсти, неправилни плочки на прорастнали нокти, с голяма длан и гореща кръв пулсираща в нея и криеща огромна сила. Но сега той я държеше нежно, докато с другата продължаваше да стиска фигурките, които дни по-рано бе взел от стаята си и донесъл отново тук. Напоени с потта и сълзите му той маниакално ги мачкаше между пръстите си с обсебваща настойчивост, а погледът му блуждаеше в някаква точка над леглото. Задръжки, самоконтрол, срам отстъпваха пред всепоглъщата лудост която го бе изпълвала последните няколко дена. Единакът в него отново започваше да оголва зъби, отново нямаше какво да го държи на повърхността и той се давеше в самосъжаление. Бесовете се наддигаха и завладяваха изтерзаната му душа погубвайки всякаква логика и морал. Изправи се залитайки и се заклатушка като зомби от нискобюджетен филм. Излезе бавно, а вратата зад него хлопна глухо в зловещата тишина на нощта.



ДЕВЕТ ДЕНА ПО-РАНО



Когато наскоро си мислеше да отвлече образно казано звездата и да се забавлява за нейна сметка нямаше точно това предвид. Да, бяха си взели почивка, но принудителна. Сега се намираха далеч от града и червените килими, но да играе на една сцена с идола не беше сред заниманията, които първи изникваха в главата му когато се имаше предвид приятно прекарване. По-скоро си го представяше доста добре овързан, на голям поднос и с ябълка в устата като коледно прасенце. Мисълта за момент го накара да се усмихне забравяйки злощастната си участ.
Какво бе научил до сега? Бяха изпратени тайно от журналисти и фенове да снимат спешъл драма, с която после да зарадват зрителите и междувременно шумът около скандала да позатихне. В хотела нямаше двойна стая за тях и положението се видя доста неудобно и за двамата. Мин предложи да спи на надуваем дюшек, но Те категорично отказа и небрежно го уведоми, че за една звезда винаги ще се намери място. Къде щеше да спи идолът Мин не знаеше и честно казано не го интересуваше. Само можеше да се радва, че щяха да ги делят разстояния и десетки сантиметри бетон. Някак си се чувстваше по-спокоен така. Това, което обаче му дойде като гръм от ясно небе, бе кариерата, която по-рано днес идолът му бе уредил. Някак си се оказа, че Мин трябва да играе най-добрия приятел на смъртно болния герой на звездата и едновременно с това любовник на неговата годеница. Е, те това се казваше да нагазиш директно в дълбокото и то само защото проклетникът, който трябваше да играе ролята първо закъсня, а после изобщо не ставаше за ролята. А защо идолът бе сметнал, че асистентът му ставаше? Под напрежение на Мин всякаква мозъчна дейност му ставаше крайно чужда. Да не говорим, че играта му на сцена се изчерпваше до пиеса в училище, в която беше първият камък отдясно, на който принцът бе спрял да си отдъхне.
От половин час четеше сценария и не вдяваше и буквичка от това дето трябваше да играе. Целият текст бе изпълнен с високопарни думи и сравнения, които на него нищичко не му говореха. А сложните и изразителни според сценариста изречения описващи душевното състояние на героя му все едно бяха писани на марсиански. В този момент му се прииска по-скоро да пусне клипче в Ю тюб на което изпълнява 'Гангнам стайл' гол отколкото да гледа всички тези хора и да се гърчи като червей знаейки, че те разчитат на него. Идолите най-малкото вземаха уроци по актьорско майсторство, а и имаха талант. Ето, сигурен беше, че на точно онзи идол ей-там, актьорлъкът му идваше отръки. Толкова представления му бе изнесъл откакто се бе нанесъл при него. А той трябваше да се научи да играе на сцената при положение, че всичко му бе непознато, а ужасът от светлините на прожекторите не само го заслепяваше, вдървяваше и обливаше в пот, ами и имаше чувството, че светлината прорязва чак мозъка му. И в този миг чу 'камера' отново след като незнайно как вече бе преминал първата сцена и импровизиран кастинг с Те преди малко. Актрисата го подхвана под ръка, а в следващия миг го целуна и устните й се сляха с неговите в дълга мъчителна агония, защото трябваше да задържат това положение за една камара време докато заснемат всичко от всевъзможни ъгли. Мин преглътна мъчително и се постара клепачите му да не трепкат, но това бе просто невъзможно. Ръцете му се препотиха за хиляден път и пръстите му изтръпнаха. Сухотата в устата му се засили, защото усещаше кога камерата минаваше точно до него. Усещаше и ръцете на момичето на врата си все едно го жигосваха, но най-вече усещаше погледа на своя работодател, който не можеше да се сравни с нищо от описаното до сега. Коленете му поддадоха и той отстъпи леко назад, за да понесе тежестта на партньорката си. Защо точно той трябваше да има любовна сцена? Да, играеше любовника и трябваше да се покаже страстта между тях, докато идолът беше улегналата, познатата, първата любов, но не мислеше, че е готов за това. Не мислеше и, че някога ще бъде. Това беше някаква крайна лудост и за момент му се стори, че губи почва под краката си. Да, не се беше излъгал. Любовната сцена продължаваше. Снимаха в студио, а понеже той бе забравил следващото си действие, момичето бе взело инициативата и го бе съборило на леглото. Слава богу, това бе краят, защото мислите на Мин отдавна се бяха изпарили от главата му и там бе абсолютно празно за пръв път от много време насам. Отвори очи за миг защото го налегна особено чувство. Обхвана косите на партньорката си, за да улови погледа му. Това, което прочете там сложи нов пласт в тяхното безмълвно общуване. Съобщението бе като код, който Мин трябваше да разбие. Нещо в очите на Те накара сърцето му да подскочи. Тъмните ириси го погълнаха като същински черни дупки. Отпусна се на възглавницата и затвори очи. Припомни си как няколко часа по-рано екипът и Те Ки Джон още очакваха закъснелия актьор и след като нямаше изгледи той скоро да пристигне Мин попита дали биха освободили Те до появата му. Напуснаха студиото в очакване да им се обадят когато всичко е готово. Излизането им прерасна в дълго обикаляне, което идолът навярно смяташе за безцелно, но всъщност не беше така. Мин Че Ри го мъкнеше през града сякаш бе идвал стотици пъти преди. Както винаги мълчаха. Това си беше техният начин на общуване. Крадешком да наблюдават другия и да догаждат неговите мисли по позата на тялото и изражението. Когато най-сетне стигнаха Мин му посочи сградата.
- Ето тук може да тренираш хореографията за новия клип – не издържа на укорителния поглед и смутено наведе глава. Смъмри се за малодушието си. Беше крил до сега за молбата на Де-Сун. - Според мениджъра ще ти се отрази добре. Попитах за подходящ терен и ми препоръчаха този. И все пак не мисля, че трябва да се товариш още – очакваше реакцията отсреща с любопитство, защото въпреки, че каза това, се надяваше идолът да го опровергае. Те му направи знак да го последва вътре и го обнадежди, че го е опознал поне малко за всичкото време в което си бяха играли на котка и мишка. Когато нещо го притесняваше той винаги се товареше с още работа, сякаш, за да забрави проблемите. Макар да звучеше нелогично знаеше, че беше сторил най-доброто което би могъл за него в момента, за да разсее съзнанието му от тревогите. Разбра го в момента, в който Те свали очилата си и направи няколко пируета, за да усети помещението. Мигом видя как лицето му се озари и вдъхна живот на позавехналите черти. Този човек наистина беше работохолик и явно обичаше това което прави. Някой бутна Че Ри връщайки го в настоящето. Когато се опомни разбра, че вече снимаха сцена на Те и той изглеждаше изцяло съсредоточен и спокоен.
Прекара нощта сам и спа накъсано и неспокойно. Новата обстановка го правеше подозрителен и събуждаше съмненията му, а предстоящата утрешна сцена го изнервяше допълнително. Не знаеше дали може да вярва на Те или това бе капан към който сляпо вървеше. Сънува нещо, което така и не запомни, но което го накара да се събуди облян в пот.
Стоеше насред площадката за снимки и гледаше като треснат. Изпитваше панически ужас да излиза пред публика още от детските си години, затова досега само мълчаливо бе наблюдавал всичко отстрани. Забравяше дори и името си, а после не помнеше почти нищо, което е направил или казал, ако имаше изява на сцена. Сърцето му започваше да бие бясно, устата му пак пресъхваше, а погледът му се замъгляваше от паниката, която го завладяваше. Трябваше да се спаси от това, но как? Единственото познато нещо наоколо бе и виновникът за тази ситуация. Преглътна и се хвърли надолу с главата. Вече не беше на седем години. Не можеше вечно да бяга. Беше възрастен човек и десетки хора го гледаха надявайки се, разчитайки на него. Улови погледа на идола и се държа за него през цялото време. Познаваше го, четеше по лицето и тялото му думите и намеренията. Когато се изправи там за снимките той не помнеше толкова сценария, колкото се водеше по Те Ки Джон. Бе го допуснал до себе си, до мислите и емоциите си, в нещо свое и съкровенно. И ако външно играта им се допълваше, то на вътрешно ниво световете им направо се преливаха. Мислеше си това докато гледаше как Те стои пред него заедно с екипа и наблюдава заснемането сега.
- Прекрасно, стоп! - извика режисьорът и Мин стреснато извърна поглед от шоколадовите очи отсреща, защото дори не помнеше, че снимат негова сцена в момента. Не помнеше и какво се е изисквало от него. Когато по-късно гледа заснетото и вече монтирано видео бе изумен от резултатите. Изглеждаше наистина като влюбен и терзаещ се човек. Не бе вярвал, че е способен да изрази нещо подобно. Сякаш Те му разкриваше как да изиграе всичко докато потъваше в морето бушуващо в погледа му, но този път нищо не беше просто игра, емоциите бяха живи и идваха от душата на всеки от двамата. Взаимно сътворяваха една хармония, в която разкриваха какви бяха в действителност и, че се допълваха много повече отколкото бяха склонни някога да признаят. Те лесно можеше да подведе Мин, да го заблуди и обърка, но той не пожела да го стори и Мин оцени честната му игра. Този жест на доверие значеше толкова много, но също така идолът нееднократно му показа, че още нищо не беше свършило и далеч не бива да се отпуска.
Напоследък се чудеше доколко симпатичен му беше и откриваше, че има коренна промяна. Не знаеше кога точно това по принцип нацупено инатливо темерутесто арогантно объркано и своенравно същество бе спряло да го дразни. Наистина се виждаше промяна в личността на идола. Вече не пазеше статута си на мега звезда. Беше доста по-земен и непретенциозен. За момент се замисли, дали това не беше поза за пред хората, но когато работеше с него усещаше, че не се преструва. Странно. Сбърчи нос и си кривна главата смешно. После замислено продължи да го наблюдава по време на снимачната почивка.

В следващите дни отношенията им се развиваха противоречиво. Особено след като Мин се сети как здраво се беше прецакал и, че при липса на други танцьори наоколо той се явяваше половинката на Те във въпросната хореография. Прекрасно! На това се казва сам да си изкопаеш гроба. Как по дяволите му бе изкочила от акъла тази очеизвадна подробност? Можеше да проведат хореографията в момент когато щяха да бъдат в компанията с екип професионалисти, а Мин щеше да мята незабележимо крак в някой ъгъл като танцьорка на кан-кан, но не, реши да изпълни молбата на Де-Сун точно сега. Защо трябваше да е такъв идиот? Сякаш не можеше да запише идола на курс по рисуване, скално катерене или грънчарство например. При всяка от тези идеи Мин тръсваше енергично глава обхванат от странни асоциации. В първата си представи как идолът рисува мъж от натура и хич не му хареса кой точно беше моделът. Във втората в съзнанието му изникна как Те и той завързани с обезопасителни въжета все пак падат в дълбока пропаст и седмица по-късно са принудени да режат крайници, за да оцеляват, а в третата си представи култовата сцена от филма ‘Дух’ с Деми Мур и направо го втресе. Защо трябваше и той да присъства във всичките асоциации заедно с идола не му стана ясно, но не знаеше и дали не предпочита изброеното по-горе пред това да му се налага сега да танцува пред него. Боже, какъв срам! Стоеше в залата втренчен в Те като в отряд за разстрел и го гледаше тъпо като теле, а молбата беше увиснала във въздуха като прани гащи пред комшията. Идолът го бе накарал да танцува романтично, диво, яростно, тъжно, съблазнително. Ха, възможно ли бе да има толкова начини за танцуване, защото при него всичко винаги се свеждаше до бурно ръкомахане на ръце, а краката му се подгъваха под странни ъгли. Това беше той. Резултатът беше ехидната усмивка на Те, която той благосклонно прикри с ръка. ‘Много смешно’, мислеше си Мин. ‘И аз не горях от желание да ти показвам танцувалните си умения’.
- Гледай - Те се завъртя и с лекота изпълни съчетание докато Мин го гледаше в огледалото, което обграждаше стената. – Това трябва да постигнем.
"Фукльо" мина му през ума. Те Ки Джон повтаряше и повтаряше съчетанието отново и отново, а грешките на Мин, който го следваше бяха хиляди.
- Не така, а така - Мин подскочи при внезапния допир. И сега ръцете му бяха хладни. Дали винаги бяха такива? С плавно движение идолът се бе придвижил до него за период само от едно мигване. Едно невнимателно мигване. Хвана го през кръста и използвайки своя ханш долепен до неговия му показа движението докато другата му ръка разпери неговата и после я огъна под почти невъзможен ъгъл. Мин само дето не изкрещя от тази брутална намеса и не знаеше кое му подейства по-стресиращо, поставената задача или близостта на идола. Никога, никога, дори и в най-големия си кошмар не си бе представял, че ще има цялото внимание на идола съсредоточено само върху себе си. Самата мисъл го побъркваше. Беше различно когато наоколо нямаше други хора. Усещаше се прекалено уязвим и объркан. Дори професионализмът на Те му идваше в повече. За няколко часа се опитваше да направи от асистента си нещо за което повечето нормални хора не бяха създадени, а на малцината с талант им трябваха години да постигнат. Те макар и толкова близо до него излъчваше хлад и строгост присъщи на истински добрите учители, които будеха възхищение у учениците си и хиляди въздишки у ученичките. И Мин въздъхна с голяма неудоволствие и несъзнателно потръпна усетил дъха на идола във врата си. Бррр! Защо трябваше да го докосва при всяко следващо движение, отново и отново, и колкото повече се опитваше Мин да изпълни всичко перфектно, толкова повече другият си намираше повод, за да го докосне. Сякаш му доставяше някакво извратено удоволствие да го стресира. Всеки досег бе като микроудар с ток и разпращаше по тялото му хиляди иглички. Идваше му да изкрещи на фукльото да мине отпред и там да си танцува. И от там щеше да го вижда прекрасно и да се прави, че е толкова малък, че може да го смачка ей-така само с два пръста. Истината беше, че беше изморен физически и ментално и не можеше да схване защо действията на Те му действаха така изнервящо. Просто искаше да го остави на мира. Не можеше да стане перфектен за ден. Не можеше да е като него. Чувствата му винаги избуяваха и той се разбиваше в стената от емоции. Те го завъртя, наведе рязко и после просто го пусна да се слее с пода. Възмущението на Мин беше безгранично.
- Не си тук. Расейваш се - тонът на учителя му беше делови и хладен, очите непроницаеми. Мин усети как заприличва на бик пред който размахват плащ и не беше нужно да е червен, както мислеха повечето хора, защото биковете виждаха в черно и бяло, също както и той в момента. Но всичко това трая само миг, после Мин неочаквано се изправи и без да каже каквото и да е нагласи музиката по свое усмотрение, затвори очи и се остави тя да завладее цялото му тяло. Припомни си стотиците клипове, които бе гледал и всяко от техните движения, което се бе запаметило в главата му, а после просто подбра това на което бе способен, след което се понесе под звуците на микса. Когато привърши погледът на Те беше все така непроницаем.
- Мога да танцувам технично, но ми трябва време, нима не разбираш. Танцът, който ми идва отвътре е онзи нескопосаният, който видя в началото. Това съм аз. Аз не съм танцьор, не съм и актьор. Не може да искаш всички да са като теб. Дори да не сме перфектни, правим всичко по силите си – забързано излезе от стаята с премражен поглед и с мисълта, че това което искаше да каже остана неизказано. Всичко което искаше бе да изкрещи, че желае да спре да го докосва, защото не разбираше усещанията, които идваха с допира му, но те го правеха неспособен да се съсредоточи и крайно напрегнат.
На другия ден Те стоеше пред него със същото изражение, но имаше нещо различно в атмосферата. На снимачната площадка нямаха общи сцени и не бяха разменили и дума. Той, той наистина ли!? Беше ли го разгадал? Нямаше начин! Нито веднъж не наруши дистанцията, хореографията беше променена и беше смесица между изпълнението на Мин и стила на Те. Получаваше се. Накрая Мин дълбоко си пое дъх. Костваше му много усилия, за да го изрече:
- И двамата знаем, че кулминацията не може да мине без поне няколко общи конфигурации, затова нека просто ги направим. Имам само едно условие, искам да оцелея и след тях, става ли? - след тези думи и още няколко дена тренировки Мин може би щеше да постигне съвършенството между това което може и умението да го изпълнява с грацията на Те.

Скочи от микробуса и трескаво се втурна към гримьорната. Ошашавен прегледа предстоящата обща сцена и мандибулата му бе на път да се откачи. Финалната сцена. Нима беше минало толкова много време. През целия период на подготовка умът му трескаво прехвърляше всичко в отчаян опит да реши как да изиграе сцената. Няколко минути по-късно началото бе дадено. Стоеше на няколко метра от Те и се взираше в очите му. В тях само след няколко казани реплики се появи, съжаление, гняв, предателство. Позата му драстично се промени. Несъзнателно Мин бе отдалечил момичето от себе си, но не за да я предпази от гнева на героя на Те, а за да останат само те двамата очи в очи. Това тяхното беше битка, за да опазят себе си един от друг и да запомнят своето приятелство такова каквото е било. Бяха взели най-доброто от връзката си, сега беше време всеки да тръгне сам по своя път, но някак не им се искаше да се разделят като врагове. Леле, ако той който не бе гледал много сълзливи драми през живота си усещаше това, не знаеше какво щеше да стане с някой гледал стотици заглавия. А може би действаше така само на него? Приглади настръхналите косъмчета по ръката си.
- Край. Стоп. Какво правиш, Мин Че Ри? Без излишни движения. Десет минути почивка преди следващата сцена – режисьорът остави мегафона и отпи от изстиналото си кафе, без да обръща особено внимание на извиняващия се асистент.
- Фенките ще си загубят ума по теб - един от сценаристите тупна приятелски Те по гърба стряскайки го с внезапната си поява.
- И не само по мен - погледът на идола се задържа по-дълго от нормалното върху стоящия на десетина метра Мин, и може би щеше да прерастне във втренчване, ако дубльорката на главната актриса не го бе заговорила, за да доизяснят нещо във финалните снимки.
Когато подновиха снимките духаше ужасен вятър и от морето освен крясъци на чайки долитаха и солени пръски. Стомахът на Мин се бе качил отново в гърлото и сега мъчително бавно прогаряше дупки от киселини там. Прииска му се да се хвърли от скалата вместо да остане още малко тук. Обезопасен с въжета по-скоро щеше да се размаже няколко метра по надолу оплетен като идиот камикадзе, но идеята хич не му се струваше лоша пред това да играе. Те бе сложил ръка на рамото му. Усещаше лекия натиск, но и силата скрита в нея. Няколко пъти идолът го бе подкрепял докато заемаха позиции на неравния терен и можеше да каже, че се чувства като госпожица, чиито нокти пазят от олющване, а така му се искаше да избоде с тях очите на загрижения Те. Сигурно отстрани го правеше да изглежда като пълен галфон. Водеше го и го караше като марионетка. Застани тук, застани там. Макар напоследък много да бе отпаднал той се владееше до съвършенство и успешно прикриваше слабостта си зад стена от професионализъм. За момент си помисли, дали наистина идолът не беше болен. Сърцето на Мин подскочи когато Те дари и него с една от онези негови топли усмивки. Тя отново бе фалшива. Дали някога щеше да го види да се смее искрено? Грижата на идола бе по-страшна от гнева му. За разлика от хладнокръвието на своя шеф, асистентът бе кълбо от нерви. Начинът по който идолът се владееше беше плашещ, защото бе непробиваем и не можеше да видиш колко още сили му оставаха, но когато Мин се вгледаше в очите му, сякаш усещаше, че не оставаше още много и се чудеше дали това идваше от героя на Те или от самия него. Имаше нещо зловещо, защото всеки път щом кажеха 'камера', лицето му се променяше до степен 'искам да те убия и зная как', а при 'стоп' си ставаше отново измамно приветлив. Определено си беше зловещо.
- Време е да блеснеш. Мисля, че научи много по време на снимките и нямаш нужда от бавачка повече. Сега трябва сам да откриеш какви са героите ни. Дори и мълчанието ти може да изрази достатъчно, така, че смело напред. Е, вярваш ли ми? - дяволита усмивка озари лицето му. Отново не беше истинска усмивка, а само разтягане на лицеви мускули, защото въпреки, че се усмихваше очите му останаха сериозни.
'Как пък не, по-скоро би умрял'. Току-що кукловодът бе прерязал конците на марионетката си и сега я пускаше да пада свободно. Бе под напрежение и то се запази през цялото време, дори след като бе опитал да го допусне до себе си и не разбираше защо.
Трябваше да го накара да го убие. Да го подтикне да го пожелае. Онова чувство му бе познато. В началото когато и той искаше да опита от същото. Мин извади всички тези чувства от себе си и ги запрати към Те очаквайки ответна реакция, но те сякаш се удариха в невидима стена и паднаха загубвайки силата си. Мин остана поразен. В идола нямаше подобни емоции, той никога не ги беше изпитвал и сега неговият ум не ги разпознаваше и не можеше да ги използва. Дори да се опиташе да чете по Мин, той щеше да му изглежда неразгадаем. Надмощието което Мин демонстрираше, за да изиграе по-тъмния властен образ принуждаващ другия да съгреши и да извърши смъртен грях бе победен още преди битката да е започнала, но сцената нямаше да стигне до никъде, ако не я развиеха по някакъв начин и Мин не проумяваше защо Те отказваше да го поведе и този път както бе правил досега. Преди нещата винаги се бяха получавали защото умееха да разчитат ходовете на другия, но сега срещаха препятствие и не знаеше дали ще успеят да го преодолеят. В този миг видя същинско преобразяване. Неговото пречупване, неговите емоции. От него сякаш стуеше светлина и опрощение за всичко минало. Странно, дали това беше героят му или самият Те, Мин не можеше да разбере. Той примигна от брулещия вятър и направи още една крачка назад усещайки ръба на скалата. И сега ако някой кажеше, че в актьорската игра няма драматизъм и опасност за живота щеше да му шибне един. Те направи сериозен обрат в сценария, но никой не каза ‘стоп'. Всички бяха затаили дъх в очакване какво ще стане. Самото сърце на Мин притихна и той само глухо го чуваше в ушите си. Героят на Те премахна точно онова което беше разрушило доверието между тях. Той вдигна оръжието, а камерата в този миг даваше близък план на очите му. Сега той кристално ясно знаеше как да разреши проблема. Жената която бе разделила двама добри приятели трябваше да умре. Приятелството стоеше над похотта. Любовта му към тази жена не е била искрена, не е била споделена и той не е бил единственият любим за тази нея. А чистата обич която изпитваше към приятеля си и на която той отвръщаше безрезервно в момента дори и с цената да даде живота си, за да опази приятелтвото им бе променила избора му. Това му предлагаше героят на Мин. Затова го предизвикваше да го убие, надявайки се така да изкупи грешката си, моментното си заслепяване от страстта объркана с любов. Братската любов се оказа по-силна и Те го даказа дърпайки спусъка. Момичето падна в ръцете на Мин, а в същия този миг Те се строполи изтощен от болестта на героя си, но и не само заради нея. Мин бе готов веднага да скочи и да му помогне, но екипът все още снимаше. И двамата с актрисата затвориха очи и умряха в един и същи миг, но погледът на Мин неминуемо показваше, че сега той иска да прегръща героят на Те, а не главната героиня. Всъщност той наистина се разтревожи, защото отдавна усети слабостта на идола, който отдавна едва се държеше, но когато казаха 'стоп’ и преди да успее да стигне до него Те вече не беше там.

Днес бяха свършили снимките, но не това го бе развълнувало така. От няколко дена с Те имаха друго общо дело върху което бяха хвърлили немалко страст и пот. Почти не можеше да си поеме дъх. Беше на границата със загубата на съзнание. Гръдният му кош се надигаше повърхностно и насечено. Лежеше на пода и всеки мускул от тялото му пулсираше. Гърлото му гореше. Облиза устните си припряно и се опита да събере мислите си. Отвори лека-полека замъглените си очи и бавно фокусира силуета над себе си. Отново усети познатия аромат на дива череша. Видя потта по челото му и видимото му задъхване, както и леката доволна усмивка отсреща. Дали тази беше искрена? Тялото му леко потрепери в опит да възстанови част от загубените сили. Бавно се завръщаше към нормалното. Току-що бе направил нещо за което не вярваше, че бе способен. Беше толкова горд от себе си. Но най-голямото признание дойде после неочаквано и за самият него:
- Имаш ли сили да станеш? - протегна му ръка. Бе навлязал в живота му ненадейно. Нечакан, неканен се бе промъкнал в неговото единствено убежище-домът му. Там където нямаше нито една негова лична вещ, но където той показваше себе си не като идола, а като момчето, което всъщност беше. Вечер късно се затваряше в стаята си и понякога нощем долитаха странни шумове, понякога и стонове. Бе отблъснал всички от себе си, а тези които опитваха да го доближат срещаха само хладното му смразяващо държание. Единственият до него беше мениджърът, но той бе желан, а този с когото не можеше да се примири и бе залепнал като дъвка за обувката му беше Мин Че Ри и колкото и да опитваше да го отстрани, асистентът оставаше. Той бе единствената част от живота на идола, която той не съумяваше да контролира. Това навярно хич не му харесваше. От деня в който се промъкна в дома му с идола започнаха да играят странен танц подобен на танго, представляващ вечната борба на тореадора с бика. Огненото червено и мракът на черното се преплитаха в бурен танц на страх, надмощие, отблъскване, привличане, адреналин и неизвестност. Тръпката на нещо ново, непознато и различно държеше сетивата нащрек. Опознаха първо фалшивото у себе си, заблуждаващите маневри преди да открият същността си и танцът прерасна в битка на ума и тялото резултатът от която бяха още куп проблеми и безкрайно изтощение. Мин усещаше как бе напрегнал до последно себе си в опит да види края на двубоя, защото както в танца, така и в коридата имаше само един победител. Често той беше тореадорът забиващ десетките копия в бика, докато той не умреше от кръвозагуба, но имаше и моменти, когато дори и изтощено почти до смърт несломимата воля на животното надделяваше и то раняваше нерядко и смъртоносно своя опонент. Шансовете бяха неравни, но винаги ги имаше. Това бе правил до сега Мин, бе водил битка и бе раняван и раняваше. Дори в опита си да го разбере отново му бе докарвал негативни емоции. Разбираше, че идола можеше да си спести всичките проблеми, които имаше сега на главата си, ако просто не беше посетил Ир Ра, но той го бе направил и опитът му да я подкрепи го бе извадил от удобството на дълго наложения му образ. Бе изпитал страх и бе показал какъв бе човекът под маската, просто едно самотно уплашено момче. Че Ри усещаше как всяка негова помощ чупеше крехката връзка по между им. Никога не успяха да изградят взаимно доверие, защото макар раната на Мин да бе хванала коричка отдолу щеше да остане белег, а белегът от миналото на идола още му напомняше за грешките. Да, Мин можеше да прозре, че човек който бе способен така да се преобрази през последните няколко дни някога също е бил такъв. Човек не забравя същността си, той може само да я прикрие. Усещаше умората от борбата и в него. И сега тази ръка която той протягаше не беше нищо друго освен знак за помирение. В коридата нямаше подобен резултат. Мин го погледна и видя сенките в очите му. Той все още се бореше със себе си. Все още не бе преодолял това което го измъчваше, но започваше да прави крачките малко по-малко по пътя си към новото начало. Мин се усмихна леко едва разкривайки белотата на зъбите си, но очите му се усмихваха много повече. Бавно между тях падаха прегради и се градеше нещо което досега му бе непознато. - Край. Това беше. Ако имаш сили да се изправиш официално ще те призная - всички кости в тялото го боляха, всяко сухожилие бе обтегнато до краен предел, всеки мускул агонизираше, но той се беше справил блестящо. Всяко негово движение, всяко негово вдишване, всяко потрепване бяха проследени от Те Ки Джон и той ги беше одобрил. Напрегна се и все още препускащият в него адреналин му даде сили, за да се изправи. В този момент Те го притисна в себе си и го потупа по гърба. Бе му истински благодарен, че го направи защото иначе щеше да се свлече обратно. Подаде му кърпа и шише с вода, което той почти изля на главата си, а останалото изпи на един дъх.

‘Защо измени сценария?’. Ето този въпрос искаше да му зададеоще откакто го видя да пада на финалната сцена. Мин пое ръката му въз рамото си и въпросът остана неизказан. Умората личеше по тялото на идола, което доста бе заслабнало, макар дрехите които носеше все така да му стояха добре, по лицето белязано от безсъние, по походката, която се бе изменила в последните дни, по малките залитания, които той умело бе прикривал, но явно никой друг не бе забелязал това, което Мин със сигурност знаеше. Докато бяха играли усещаше че Те е искрен, но чувствата на героя му така се оплитаха с неговите собствени, че не можеше да ги разграничи. Усети как Те се напрегна и после отново се отпусна. Времето им тук изтичаше и лудницата им наречена живот наближаваше. Всеки се завръщаше в своя си свят и връзката, която си бяха изградили отново започваше да се пропуква като лед усетил първия повей на пролетния вятър. Но сега все още близостта им я имаше и знаеше, че идолът би му отговорил искрено, ако се беше осмелил да зададе въпроса.

В последната им вечер заедно Те бе продължил да споделя. Мин уморено се усмихна. Значи си бил като всички останали? Нима? Никога не бе срещал някого толкова различен от себе си, който така да му напомня за него самия. Няма нищо обикновено в теб. Просто добротата ти те е превръщала в лесна мишена за хорската завист и злоба, а наивността ти е позволявала на другите да те лъжат и нараняват. И болката заради която всички са те изоставяли ти е причинявала още по-голяма болка. Затова сега си сам, нали? Но прекалено много тежи за сам човек, а аз съм тук и те разбирам. Твоята болка не ми тежи, тя ме облагородява. Чувствам се по-добър човек, когато ти помагам, а несъзнателно ти вземаш част от моя товар.
Мин изхлузи и другия бял чорап от крака на идола и го остави да продължи с разказа си. Ако другите просто можеха да видят какъв си, ако можеха да се отворят към теб вместо само егоистично да мислят за себе си и своите проблеми щяха да видят колко необикновен си и щяха да осветлят дните си приемайки те в живота си, но ти си орисан да бъдеш само с други изстрадали твоята болка. Обикновеният човек е твърде повърхностен, за да разбере. Неговата черупка е твърде мъничка, за да може да побере и разгадае това което ти си усетил и което все още бушува в теб.
Идолът говореше, но Мин вече виждаше само помръдването на устните му. Тук те не бяха хората от лунапарка, не бяха и работодател и работник, а просто двама души в пристъп на откровение и себеопознаване. Сегашният момент беше свят и никой не би си позволил да го използва за някакви бъдещи планове или кроежи. Това им негласно съгласие бе дадено само с един поглед.
- Тогава в колата и ти го усети, нали? – Спонтанно се бе изплъзнало от устата му при спомена за пътуването им. Мин се вгледа в Те и само за секунда се претопи в него. Беше сигурен, че човекът до него усети същото. Сякаш за момент си размениха местата и всеки изпита същото като другия, неговия цял предишен живот. Разтърсен и объркан Мин съумя да направи само едно нещо. Да увеличи дистанцията между тях.

Това не беше обикновена загриженост от куртоазия, а нещо обсебващо мислите му и пробуждаше любопитството на Мин Че Ри да проумее защо е така. Нещо го човъркаше и не му достигаше, за да е щастлив в живота си напоследък. Отскоро го измъчваха и някакви нерешени проблеми. И те не бяха свързани с Ир Ра. Не можеше да спи спокойно, будеше се горящ и задъхан в леглото след поредния сън. Първоначално не разбираше какво сънува, но знаеше, че е проявление на реалността. Бе доста впечатлителен и всичко, което го тормозеше докато бе буден се проявяваше под някаква абстрактна форма в сънищата му. Но откакто се премести на острова сънищата му придобиха по-ясни очертания. Кого сънуваше всеки път? Дали беше Сун А, момичето с което се запозна докато си купуваше дрехи? Да, бяха излизали няколко пъти. Харесваше усмивката й, естественото й държание, но нима бе по-привлечен от нея в сънищата си, отколкото в реалността?

Еротични сънища. Будеше се от поредния мокър сън отново и отново, и всичко което виждаше наоколо бе, че е сам. Будеше се винаги в сюблимния момент от думите прошепнати в ухото, от чуждите ръце по тялото си, от влажните лениви целувки и твърдият език нахлул в устата му. Усещаше гърба си опрян в хладната табла на леглото, а силното желание да се стопи в отсрещните ръце продължаваше да го измъчва, дори и след като се бе събудил. Това сънуваше всеки път. Така стана и тази нощ. Нечии влажни, трепетни и горещи устни покриха неговите и се разпростряха, сякаш искаха да го погълнат. Тялото, което го притискаше беше толкова топло и приятно тежко. Пръстите отсреща се впиха в косата му, карайки тялото му да се извие като дъга. Този път сънят му не свършваше и той се наслаждаваше в блаженство. Докосваше лицето, клепачите, брадичката отсреща, но все още чертите оставаха неясни в сумрака. Никога не бе сънувал с такова свръх усещане за допир. Всичко бе така приканващо приятно до мига, в който то не придоби ясни очертания, и не осъзна кого точно целува. Наистина усещаше нечии устни, наистина целуваше някого, и ако до сега никога не бе успял да види лицето на човека от сънищата си, то сега то се беше материализирало под формата на лицето на Те, и неговото тяло държеше в прегръдките си. Прииска му се да избяга от тази лудост. Преди тези сънища му носеха наслада. Сега сбъдната мечта се бе превърнала в невъобразим кошмар. Тялото му се стегна, когато усети как чуждото коляно се отпуска върху вътрешността на неговите бедра и припряно ги разтваря. Че Ри изсумтя на посегателството и се размърда, изказвайки своята възмутеност. Усети как бе затаил дъх от внезапния шок и как другият жадно отпи от този дъх заседнал дълбоко в гърдите му. Това го принуди да вдиша отново, но и този дъх бе изпит до последната глътка. В един момент съзнанието на Мин, колкото и шокирано, и възмутено да беше, се предаде на нямата молба отсреща. Той вдиша дълбоко, наведе се напред и хващайки Те за тила и рамото го приведе назад, за да задържи треперещото му в конвулсии тяло. Отдаде му всичко, което бе събрал. В този миг езикът му нахлу в устата на идола и след като се увери, че има неограничен достъп, вдъхна пламенно. Устните му се впиха в отсрещните и повториха, и потретиха. Бе се пробудил запотен, задъхан и възбуден. Не знаеше кога точно осъзна, че това вече не беше сън. Нещото, което беше започнало и сега продължаваше вече не беше от жизнена необходимост за идола, чиито пристъп го бе принудил да потърси Мин. Неговото тяло изпънато първоначално като струна сега се бе отпуснало и натежаваше в ръцете му. Очите му не бяха вече широко отворени, а полузатворени и потрепкващи. Тялото му бе престанало да се тресе и в сумрака Мин видя мекотата на израза му. Той изръмжа, отблъсна го от себе си и излетя от стаята облечен само по боксерки и тениска, пристъпяйки в сутрешния хлад.

***

Обхвана с ръце главата си. Така го болеше, че усещаше как пулсират слепоочията му. Как беше успял толкова да обърка живота си напоследък? В какво точно се беше забъркал? Едно знаеше със сигурност. Когато се бе почувствал несигурен, се бе поддал на първичното, както винаги бе правил до сега. Бе се пуснал по течението, и се бе оставил инстинктът да го води. Идолът предизвикваше чувство на вина у него, с което така й не успя да се пребори. Чувстваше се между чука и наковалнята, и обстоятелствата го бяха притискали все повече във времето, докато в един момент той просто не издържа и поддаде. Бе решил, че му стигат толкова емоции.
Когато влезе в апартамента го лъхна познат аромат. Миришеше на него, типично по идолски, но и на готвено. Прехапа долната си устна, за да сподави ироничната усмивка. Спомни си първия ден, в който направи закуска. Идолът естествено не я близна. Бе прекалено зает да го избягва. Както и по-следващите дни. Навярно мислеше, че има цианкалии в нея, но въпреки това един ден Мин го намери в кабинета на Де-Сун. Влезе и чаровно се усмихна на мениджъра, държейки голяма кутия за обяд. Когато Те Ки Джон се изправи, за да изкоментира наглото прекъсване, устата му просто бе запушена от хапка оризов омлет със зеленчуци.
- Извинете г-н мениджър, но се налага да взема спешни мерки и е за препоръчване да има свидетели. Той отказва да яде – Мин го коладеше, все едно е непослушно малко дете, което издават на родителите му. – Затова ще го храня пред вас. Или той сам ще яде. Кое ще е по-добро, Те Ки Джон-ши? – погледна го, а в очите му играеха палави искрици. - И преди да се е оплакал, че храната не струва или съм я отровил, ето - Мин си отръбна едно парче и напъха останалото в устата на канещия се отново да възрази Те. Мениджърът наблюдаваше цялата тази сцена в пълно мълчание и с удивено изражение. В един момент настъпи гробовно мълчание. И двете момчета го погледнаха объркани. Те беше издул бузи с все още несдъвканата храна, като хамстер, а Мин се бе въоръжил с нова хапка, и се канеше да я използва. Лицето на мениджъра се бе зачервило като домат. Тогава той просто избухна. Бурен смях огласи целия кабинет и караше коремът му да се тресе енергично. Малко по-късно Мин успя да ги убеди да седнат и да закусят заедно. Той стойчески издържа на смъртоностните коси погледи хвърляни му отсреща от един разярен идол, но това беше малка цена, която трябваше да заплати. Все пак да го дразни беше далеч по-безценно.
Апартаментът, който го прие за разлика от собственика си щеше да му липсва. Бе живял заради Те. Той бе запълнил празнината, която Ир Ра бе оставила в последните дни. Някого за когото да се грижи, който за запълва дните му, някого за когото да мисли. Непрекъснатите двубои, които си спретваха, винаги го бяха държали във форма, за да не изпада в депресия и униние. Щеше да му липсва. Всичко и той. Огледа стаята си за последно и ги видя на перваза, там където ги бе оставил. Фигурките, които беше взел от болницата. Не мислеше, че вече мястото му е тук, особено след станалото на острова. Затвори вратата и скъса завинаги нишката с този живот.
Откакто си бе тръгнал и бе прекъснал връзка с идола единственото, което го крепеше да не рухне беше Ир Ра. Отново я беше преместил в друга болница заради проклетите журналисти. Сега вече никой не знаеше къде са. Беше си взел отпуска, но мислеше да напусне. Не можеше да задържи и двамата в живота си. Трябваше да е до сестра си, но мислите му неминуемо се връщаха към станалото онази нощ и това предизвикваше смут в душата му. Щом Ир Ра се събудеше, щеше да я отведе някъде в провинцията, далеч от света на звездите, и щеше да бъде спокоен за нея и себе си. Това беше решението, защото иначе започваше да усеща, че блясъкът им започва да заслепява и него самия. На острова всеки ден получаваше окуражителни новини за състоянието й. Отокът бе спаднал и това си бе постижение, защото в началото докторите не смееха да прогнозират нищо. Не знаеха дали въобще ще оцелее, камо ли дали ще се събуди. Какво щеше да прави без нея? Кого би обичал? Щеше ли да има смисъл да живее? Всеки път щом усетеше тази несигурност през дните, в които бе работил за Те Ки Джон, асистентът едва удържаше братът да потърси саморазправа от нищо неподозиращия идол, смело пасящ салата насреща му или нареждащ му нещо с онзи негов тон. Защото всичко, което трябваше да стори бе просто да се пресегне, да го сграбчи за гърлото, след което да стиска, посто да стиска. Тези пориви бе подтискал през всичкото това време, защото братът не мислеше трезво над ситуацията. Гневът все още понякога вземаше превес над професионализма му. Той просто трябваше силно да вярва, че тя ще се оправи и да отпъди всяка друга възможност. Обаждането дойде в хотелската му стая късно през нощта. Завърна се само, за да открие, че животът отново му поднасяше горчива хапка. Този път по-горчива отколкото можеше да понесе. Нещо наново предизвикваше оток и тя бе изпаднала в дълбока кома. Положителното стана отрицателно за толкова кратко време, че не успя дори да го възприеме докрай. Само за миг животът отново го постави на колене. Всеки час в който тя не отваряше очи, растеше вероятността да има тежки увреждания или никога да не се събуди. Бяха минали 9 дена, откакто я бе оставил, за да тръгне с идола, а сега го чакаха нови 7. Най-страшните в живота му. Сега вече вероятността да я загуби бе по-реална от всякога. Дори и да се събудеше, предстояха многобройни рехабилитации, защото времето прекарано в кома, щеше да забавя възстановяването й. А в случай, че не се събудеше през това време, шансът й някога да го направи се стопяваше като този да спечелиш от лотарията. Така че, имаше краен срок, време, което или изтичаше или приближаваше мига на събуждането й. Молеше се да е второто, защото иначе този, който толкова време бе опознавал, нямаше да го спаси нищо, независимо от разкаянието му. Мин внезапно осъзна нещо, което го разтърси из основи. Появата му в онзи апартамент от самото начало не е вещаела нищо добро. Защото, ако до сега е можел да залъгва себе си, че всичко ще е наред, то сега откриваше, че ако нещата не тръгнеха скоро в правилната посока, той бе способен на доста неща за сестра си. И просто се бе подготвял този, който му трябва да е в досега му, ако се наложи.
Ритникът накара входната врата да завибрира и да се удари с трясък в стената. Бе го чакал търпеливо да се прибере часове наред, за да издебне именно този момент преди затварянето й. Преди да се усети бе минал през цялата къща и го настигна в прословутата му стая. Каква изненада! Тя не се различаваше по нищо от останалата част от апартамента. И тук нямаше нищо лично и сантиментално. Очите му бяха пълни с болка, само неизмерна болка. Кристално знаеше какво иска да направи и му костваше само секунди да стигне до идола. Замахна с юмрук, разсичайки пространството, а с другата си ръка го хвана за яката. Те залитна назад, за да избегне удара и Мин буквално помете лавицата с него, забивайки юмрука си в стената. Размяташе го като кукла, без да му коства усилие. Навярно не е такъв, навярно би съжалявал, но сега вече това нямаше значение, защото времето бе свършило, а нямаше да има утре. Животът му нямаше смисъл. Пръстите му бяха одрали лявата буза на Те и оттам потече кръв обагряща страната му. Погледът на Мин стана остър, режещ, безумен. Гласът стърщещ, зловещ, проклинащ. Скулите сурови, изсечени, твърди. Изражението каменно, стойката заплашителна, намеренията убийствени. Яростта обсеби всичко в него, а отчаянието го подпечата. Гледа го само няколко секунди, но видя как всичко в Те коренно се промени. Внезапно го пусна, като котка, която иска още да се поиграе с плячката си. Идолът се отдръпна и зае защитна позиция. Бе изпуснал телефона си в цялата тази суматоха. От там тревожно долитаха откъслечни фрази от разтревожения Де-Сунг, дочул шумотевицата наоколо. Те се олюля и бутна зад себе си сервиза за чай, който се пръсна на хиляди парчета. Вгледа се втренчено в очите на Мин и безмълвно прочете обвинението и присъдата. Пое си накъсано дъх, а после гласът му се извиси и раздра въздуха:
- Какво искаш Мин Че Ри? Мина доста време откакто не си част от живота ми. Не мислиш ли, че е доста късно за връщане назад.
- Все така арогантен си - Мин прехапа устни почти до кръв, за да не го смаже още сега и без да каже нищо повече, хвана Те за китките, извърна се, наведе се и го метна на рамо, без да пуска ръцете му. Те потрепери, но не от действието, а от допира. Ръцете на асистента бяха ледени, за първи път откакто го познаваше. Те трепереха и силно затягаха китките му. Понесе го като перце. През цялото време усещаше дъха му на алкохол, кафе и цигари, и всичко в огромни количества. Мин също усещаше поривите у своя товар, който се набра по гърба му и после пак се отпусна, без да протестира, с примирението на жертвено животно разбрало участта си. Може би Те би го изслушал, би го разбрал, би приел думите му, стига Мин да поискаше, но той смяташе, че вече е твърде късно. В момента имаше очи единствено за своето отмъщение, за болка и злъч. Те щеше да почувства последствията от славата, от сляпото обожание на феновете, от болката на един брат и никой не бе в състояние да го спре.
Не знаеше как бе удържал Те Ки Джон до пристигането им в болницата, и как го бе завлякъл до стаята. Не помнеше и как бе шофирал до тук, но идолът се бе сдобил с охлузвания и по другата буза. Блъсна го в гърба и той влезе препъвайки се в стаята. Сълзи премрежваха погледа на Че Ри, но той ги задържа. Нямаше място за тях в момента.
- Пей! - заповяда той. Искаше да удари, премаже, разбие нещо. Да избяга, да крещи и да вилнее. Виждаше го все още в гръб. Познаваше тази му стойка. Знаеше и какъв е погледът му в момента, дори и да не го гледаше в очите. Ступор. Бягство от реалността. Момичето в леглото го плашеше повече от Че Ри. – Последното, което тя чу онази нощ преди тълпата да я помете беше гласът ти, арогантен нещастнико – гласът му потрепери и загъгна. – И колкото и да те презирам в момента, не мога да не призная, че нейната обич към теб беше искрена. Не мога да чакам повече. Нейното време изтича и искам да й направя един прощален подарък, докато тя все още е тук. Пей! – изкрещя в ухото му и го разтресе.
Гласът на идола беше тих и трепетлив, доста несигурен и неточен. Дочуваше едва думите от песента. Времето сякаш спря. Монотонният припев остана някъде на заден план. Бе застанал зад него и обвил с ръце врата му. Всичко, което тези ръце бяха демонстрирали днес беше брутална сила. Трябваше просто да ги използва само още веднъж и всичко щеше да приключи. Трябваше му много време, за да го проумее. За да пробият мислите тъмнината, в която бе забулено съзнанието му. Можеше да се закълне, че дори чува гласа й. Ир Ра, това слънчево дете, тази палава сърничка и единственото момиче, което някога бе обичал, тя не искаше това. Не бе такава. Не биваше тяхното сбогуване да е опетнено с отмъщение. Не би му простила, ако го направи. Странно, но му олекна от тази констатация и той спусна ръце бавно по раменете и надолу, а после ги сключи на корема на идола и се отпусна тежко на него, забивайки глава в тила му. Сълзите му бликнаха при спомена за нея, за широката й невинна усмивка. Защо трябваше да става така? Защо добрите хора страдаха винаги най-много и първи си отиваха от този грешен свят. Точно така, светът беше грешен, а невинните и чисти същества не можеха да оцелеят в него. Повечето бяха грешници, затова и Ир Ра се бе оказала в това положение сега.
Гласът му тихо се прокрадна в нощта:
- Само това искам от теб. Само за това те моля. Няма да мисля за теб, няма да отмъщавам, няма да съществувам дори, просто ще изчезна. След тази нощ няма да ме видиш повече. Ще преглътна ненавистта си сега, ще простя, ще забравя, защото тя така би искала. Това ще е твоето опрощение. Тя те обичаше и аз ще уважа решението й. Пътищата ни се разделят. Признавам, исках много пъти да те накажа, - въздъхна и подсмъркна - но нещо в твоя поглед винаги ме спираше. Някак разбирах, че знаеш как се чувствам. Може би затова толкова ме мразеше и отблъскваше от себе си и въпреки, че се опитвах да те приема и разбера, не успявах, но... има и нещо друго, нещо, което проумях едва сега и което не би ми позволило да остана повече до теб – сълзите пареха бузите му и не спираха. Едри мъжки сълзи, но той по-скоро приличаше на малко загубено момче. Стискаше раменете на Те, а палците се забиваха в тила му. Всяка негова конвулсия се предаваше и на идола. – Най-накрая разбрах, защо твоят поглед ми бе така познат. Страх, безумен страх. Страх да не загубиш скъп за теб човек. Познаваш загубата, затова се пазиш да не би отново да заобичаш някого. Какво да ти кажа? Боли, наистина боли. Няма да се видим повече, нямам сили да продължа. Ще те пусна, щом толкова искаш да пазиш болката си, но сега те моля чисточовешки, направи това последно нещо за нея – бутна го напред, прошепвайки задъхано: – Не спирай, моля те! Пей!
Тялото му нямаше повече сили и залитна към идола. Беше се изчерпал, но това което го накара тотално да рухне бе овобождаването. Беше се освободил от отровата, от нуждата да напряга тялото си отвъд възможностите си, от омразата и бе намерил начин да му прости. Сълзите му не спираха да мокрят тила на Те. Не искаше той да го види такъв. Слаб и безхарактерен.
Те усещаше как блузата му се подмокря, как тялото на Мин му дотежава и се смалява. Мин Че Ри обви с пръсти лявата ръка на Те над лакета, за да не се свлече съвсем и се опита да се изправи. С другата си ръка Те Ки Джон още стискаше тази на Ир Ра. Извърна се и погледна разплаканото измъчено лице на Мин. После хвана ръцете на Мин и нейната и ги събра в своите две. Секунди по-късно Мин усети лекото потрепване. Сърцето му замря в гърдите.

Бяха изминали две седмици, откакто сестрата на асистента му се бе събудила. Сякаш в мига, в който тя бе отворила очи, омразата в онези познати до болка очи, бе изчезнала. В онзи момент Те се бе почувствал така сразен от силата на роднинската обич, бе се почувствал така незначителен, макар да не се признаваше никога за победен. За миг, съзерцавайки прегръщащите се брат и сестра, идолът си спомни всичкото време, прекрасно със своя помощник. И въпреки че отношението между двамата се подобряваше с времето, Ки Джон винаги имаше едно наум и му бе кристално ясно, че и доброто му държание няма да изкупи вината за състоянието на Ир Ра. Също толкова ясно му бе, че каквото и да правеше, нямаше начин да промени омраза, таяща Мин към него. Всъщност от това някак си болеше по неописуем начин, сякаш професионален убиец забива свръхостри игли в най-слабите места от тялото ти. Затова и бе така благодарен на другия, че поне скриваше тази омраза, колкото и да му бе трудно това начинание. В един момент дотолкова бе привикнал с присъствието на черешката в живота си, че без да осъзнава, напълно бе спрял да го счита за враг, който всеки миг може да го убие. Дори тайничко се надяваше всичко да не представляваше само преструвка, надяваше се другият наистина да бе спрял да го мрази толкова. Ала в онзи миг разбра, че тази надежда го е заблудила подло и професионалният убиец отново бе успял да го издебне, забивайки нови и още по-остри игри под кожата му. Това чувство изпита, щом Мин Че Ри най-сетне отново изгуби контрол пред него и показа истинските си чувства. Гняв, омраза, отчаяние и разбира се, онази жажда за отмъщение. В неговите очи Те Ки Джон бе единственият виновник за всичко и спасението за другите бе това той да умре. Виждаше се ясно в безпощадния му, режещ поглед. Реално възнамеряваше да свърши с него веднъж завинаги. Изглеждаше така, сякаш всяка секунда, в която Те си поемаше въздух, се оказваше смъртоносна другия. Сякаш ако Те продължеше да живее, Мин щеше да умре. Беше страшно…и несправедливо. Колкото и да осъзнаваше вината си за случилото се, идолът все пак се чувстваше безцеремонно ощетен и натопен, чувстваше как въпреки арогантната си игра в този миг, кръвта му кипеше от гняв, а в гърдите му упорито бе заседнал чутовен вик „Защо съм толкова виновен, че заслужавам да умра?“. Да, той все пак бе егоист. Все пак, дори да не заслужаваше, искаше да живее. Дори да не можеше, искаше да се почувства като нормален човек. Щеше му се да започне да оспорва вината си, ако трябва дори да се съгласи да се изправи пред съда. Защо бе само той? Защо се караше само на него? Защо така лесно му бе преписал цялата вина за случилото се, само защото бе именно неговият концерт? Защото бе по-лесно да си го изкара на него, отколкото да намери точно онези хора, бутнали сестра му?! Защото бе по-лесно да убие него, просто един психично нестабилен и на моменти съвсем безпомощен певец, отколкото да избие неговите изтрещели фенове? Защото бе по-лесно да се задоволи с външностите, вместо да опита да разбере същността на нещата? Да, съжаляваше, че не стори нищо и щеше да съжалява до края на дните си. Ала в онзи момент, там, насред тълпата, на онзи под, той бе видял майка си. Виждаше само нея, виждаше и как живота бавно я напуска и в своето отчаяние и безпомощност, той опитваше да стигне до нея, наистина опитваше… но в крайна сметка с всяка своя крачка, се връщаше назад. А когато изведнъж някой го разтресе и се осъзна, на земята бе Ир Ра, в прегръдките на коленичилия й брат. А той, най-безпомощният на света, все още стоеше на същото място. Все така не ме помръднал от лъскавата сцена, извисяваща го пред всички хора, а също и превръщаща го в единствения очевиден виновник за станалото. Да, след като осъзна че не стори това, което трябваше, съжали, и в същата секунда горчива буца засегна в гърлото му, а очите му се изпълниха със сълзи, което така премрежиха погледа му, че вече не виждаше сцената пред себе си. От тогава насетне съжаляваше, че не може да стори друго, освен да съжалява, но нима наистина бе така виновен, че дори разкаянието не бе достатъчно? Не бе достатъчно и внезапното преобръщане на живота му, с появата на Мин. Не стигаше и това, че така бе свикнал с него, след като бе бил неизменна част от живота му, и изведнъж си бе тръгнал без да продума и дума. Какво искаше от него? Мислеше това да го попита, да крещи и да се тръшка, също като него, но тогава разбра. Другият бе изпреварил мислите му и му бе изрекъл желанието си. Да пее. И въпреки заповедническия тон, Джон разбра молбата му, чистосърдечна и истинска. Разбра и отчаянието и мъката, която го бяха обзели при мисълта, че трябва да се примири с факта, че сестра му вероятно няма да отвори очи. Позна най-напред сподавения страх да изгубиш близък. Да, и другият вече бе доловил това в погледа му. Тогава отблъсна напиращите чувства и просто се примири със съдбата си. Изведнъж през мислите му премина изречението, че може би не би било никак зле, ако умре от ръцете на асистента си. Да, продължаваше да му се живее. И все още не искаше черешката да влезе в затвора заради него. Но от друга страна желанието някой да сложи край на мъченията му, бе болезнено изкушаващо. И още повече, ако този някой, бе именно Мин Че Ри. Може би дори би бил щастлив да умре от неговите ръце. Без друго нямаше смелостта да се самоубие, а и не искаше историята да го запомни така. Не искаше хората да разкрият колко бе слаб и безпомощен. Това го ужасяваше. Прие го. Просто прие съдбата си и бе доста лесно довлечен до болничната стая.
Това, което по-късно не успя да скрие, бе завистта. Някак сподавена в мекия му израз и притъпена от друго неизвестно, но изгарящо го чувство. Тя. Отново тя бе причината, Че Ри да не сложи край на живота му. Той бе осъзнал, че Ир Ра не би му го простила. Затова не свърши с него. Заради нея. За първи път Те завиждаше толкова много на силата, която това малко момиче бе способно да дари на своя брат. Той би могъл както да отнеме, така и да спаси живот, само воден от обичта към сестра си. Отново, Те бе толкова безпомощен, отново се чувстваше като някаква играчка в ръцете на разярения Мин, а кукловодът бе прикованата към легло Ир Ра. Разбира се, лед като се събуди и успя да се отлепи от прегръдките на брат си, не можеше да повярва, че нейният идол стои насреща й, след което, за да се убеди, че не сънува, се хвърли отгоре му. Това вероятно бе най-щастливият момент от живота й - мигът, в който ще изкара въздуха на Те Ки Джон. Естествено, ако трябваше да бъде ама 100% искрен, идолът не остана очарован от топлата прегръдка, която му отне способността да диша, а по-скоро бе очарован от прозрението си. Малката госпожица имаше двойно, даже тройно повече сила, отколкото брат й. Тази съпоставка една накара Те да сподави смеха си. Та както да е, следващите две седмици бяха преминали бързо, като вятъра, но вероятно спомените от тях никога нямаше да бъдат забравени. Вероятно това бяха най-хубавите седмици от живота на звездата, броейки от появата на асистента му до сега. Беше му доста интересно да изучава черешката си, посредством сестра му, която съвсем на секундата отговаряше на всичките му въпроси. Девойката бе доста симпатична и очевидно за нея нямаше значение нищо друго,освен възможността да прекара известно време със своя идол. Освен това, Те ликуваше, защото усещаше как асистента му се дразни от факта, че цялото внимание на сестра му е насочено към неговия шеф. Идеалното отмъщение беше да вижда, как Ир Ра всеки ден му сменяше лепенката с нова, и мъмреше брат си за пораженията, които бе нанесъл на нейния любимец. Поради тази причина малката го бе накарала да продължи с работата си и да не се отделя от прекрасния идол , за да го защитава, за да му се реваншира за отношението.
Бе се изрусил. Реши да направи драстична крачка към промяната, дори леко експериментирайки с външния си вид. По принцип не обичаше да го прави, но този път бе различно. Изведнъж се бе почувствал жив, сякаш Че Ри пробуди едно съвсем човешко непознато чувство - желанието за промяна, за разнообразие, за лудуване и щуротии. Никога преди не го бяха прихващали така лудите, че да замъкне своя асистент лично по магазините, после на караоке, че дори да яде и рибени шишчета с него, и всичко съвсем доброволно. Другият вероятно му се чудеше на акъла, особено на това, че му бе щукнало така изведнъж и то вечерта. Странно защо, но от погледа на трети човек, изглеждаше сякаш двамата бяха на среща. И реално погледнато, това твърдение не би било особено далеч от истината. Дори самият идол осъзнаваше, че асистентът му вече отдавна не бе просто асистент, както и че двамата не само бяха загърбили правилата и официалната реч помежду си, но и вече връзката им бе стигана по-далеч, отколкото тази между шеф и асистент. Все пак, онази вечер, на острова… Те усещаше тръпки на възмутително вълнение, всеки път, щом си спомнеше какво се случи през онази нощ между него и Мин Че Ри. Знаеше, че първоначално не бе сторил нищо лошо, знаеше, че бе спешен случай, и че другият все пак откликна на нямата му молба, но станало след това… Той продължаваше да краде дъха му, сякаш искаше да си го присвои завинаги, сякаш искаше да запечата вкуса на тези устни в съзнанието си. Защо? Защо си бе позволил повече, отколкото трябваше? Защо, след като ясно съзнаваше, че не бива да стига до там. Още тръгвайки към другия, си бе обещал, че няма да иска повече, отколкото му трябваше. Ала накрая, освен, че в него се разпали неутолима жажда за още, той наистина изгуби пълен контрол и взе много повече от това, за което молеше. Бе прибрал в себе си твърде много от чуждия дъх, и дори сега, когато водата отдавна отми чувството от допира и вкуса от чуждите устни, той все още ги усещаше, устата му все още пареше остатъчно от спомена. И всичко бе в следствие на неговата глупост да пристъпи границите, които сам си бе поставил. Това не му се бе случвало никога преди. Досега винаги се бе въздържал, но като цяло след появата на Мин в живота му, дори хладнокръвието се оказа извънредно трудна инициатива. А нещото, което не искаше и да си помисля, бе причината за необмислените си действия. Не знаеше на кой точно инстинкт се бе оставил онази вечер, но вече започваше и сам да не си вярва особено.
Вечерната разходка по почти безлюдните улици на Сеул, му се отрази добре. В същата тази съботна вечер, когато бе извел Чери навън, се бе разтоварил както никога преди. Чувстваше се така добре, крачейки по извитата пътечка в парка и радвайки се на свежия нощен въздух. По едно време се усети, че не бе съвсем сам и се извърна, за да види какви ги върши асистентът му. Не, дори не знаеше какъв му се пише вече. Първо бяха изпаднали в почти спонтанна размяна на кислород, сетне другият бе опитал да го убие, а сега всичко се върна към нормалното..поне привидно. Нима можеше нещо да се нарече нормално, щом по някакъв начин касаеше Те Ки Джон? Да, едва ли. Идолът фокусира едва пазещия равновесие Мин, който бе натоварен с всички покупки от днешното пазаруване. Виждайки как се мъчи другият, Джон го изчака и безмълвно предложи помощта си, подхващайки няколко от торбите. В същата секунда, щом докосна чуждата длан, Мин някак рязко се дръпна и с глава му посочи пътя. Сега пък какво? Човек да не предложи да помогне. Своеволието на помощникът му подразни Те и той отново понечи да вземе покупките си, ала другият направи крачка и двамата се блъснаха инцидентно един в друг. Докато регистрира дали го боли нещо, изрусеният идол въздъхна тежко и тогава усети как дъхът му се разлива върху нечие друго лице. Отваряйки очи, той видя, че се намира на земята, точно върху Мин, който бе поел удара, а той бе паднал на мекичко. Какъв късмет. Само че да се намира на нищожно разстояние от съседните устни, не си беше никакъв късмет… Не, те бяха така приканващи, малки и сочно розовеещи. Ароматът на дива череша отново оставяше следа върху чуждото тяло, а притежателят на този аромат отново искаше да открадне чуждия дъх, чувайки напористия опит за бягство на сърцето си. То отново биеше така неусмиримо в гърдите му, че от онази въздишка нататък, идолът отново бе забравил да диша. На лицето на русокосия отново се изписа зов за помощ, и в отчаяната дилема как да се въздържи при подобна близост, последва актьорския си инстинкт за спасение. Както се намираше върху другия, той отпусна всяка част на тялото си, оставяйки го да потъне изцяло в другото. Съжаляваше, че прави това и поставя нещата по-трудни за асистента си, но само така би могъл да излезе от тази неловка ситуация. Надяваше се другият да не си помисли, че наистина е припаднал. Не бе истина до колко инфантилно нещо му се бе наложило да прибегне.
***
Неделната сутрин започна с неосъзнат удар в ръба на леглото. И тъй като Те никога не псуваше, когато си удари тиквата някъде, едновременно с принудителното си ръзсъняване, той просто засъска дрезгаво и прокара ръка по пострадалото място. Хубавото беше, че и да получи цицина, гъстата му руса грива ще я прикрие, затова нямаше и нужда да предприема нищо по въпроса. По-неприятни бяха пораженията от пристъпите му нощем, след които бе нужно да се окичи със сумати лепенки, сякаш бе иглолистно дръвче по Коледа. Измрънка си нещо под нос и рязко се изправи, при което кокалчетата му изпукаха многозначително. Очевидно отново бе избрал онази поза за сън, в която най-много се схваща. Много умно от негова страна, въпреки че човек не съзнаваше какво прави, докато спи. И като стана дума за осъзнаване, Те започна да се чуди къде ли е неговия любим асистент, тъй като вече бе пребродил целия апартамент, но той не се вясна никъде. Дали бе разбрал за вчерашната преструвка и му бе обиден, че го накара да го носи до колата, в комплект с всички покупки? Е, имайки предвид характера му, нищо чудно да планираше и някое отмъщение, но пък нали това бе работата на асистентите? Така или иначе нямаше правото да се оплаква.
След като не откри друга жива форма на живот в апартамента си, Те се отправи към кухнята, за да закуси нещо и да спре да чува ужасната композиция на стомаха си. За по-бързо се спря на мюслито в горния шкаф, без дори да си прави труда да прочете срока на годност, както преди винаги правеше. Това бе сериозна изневяра на навиците му, но в момента дори не го осъзна. Също и когато изкара млякото от хладилника и не провери дали се е вкиснало, просто си направи закуската и започна да яде, както винаги четейки сутрешните новини от телефона си. Изведнъж видя, че има непрочетено съобщение и го отвори.
„Хладилникът ти е почти празен. Отивам до магазина.“
Подателят бе Мин Че Ри, или „Черешката на тортата“, както бе вписан в контактите на идола. Несъзнателна вяла усмивка полази все още съненото и не приведено в приличен вид лице, а след малко двоумение, Ки-джон реши да отговори.
„Връщай се по-бързо, гладен съм.“
Написаното обаче не го удовлетворяваше и го изтри, като написа друго...
„Откога си толкова загрижен за хладилника ми? Знаеш, че не мога да ям всичко!“
Отново изтри и защрака нещо.
„Вземи ми пилешки крилца! ~<333”
Хиляди богове, какво му ставаше? Защо бе добавил разнежени сърчица в съобщението си? Нима наистина бе той? В момента имаше чувството, че някой друг управлява ръката му, но това надали би го оправдало. Възмутен от себе си, опита да изтрие съобщението, решен да не пише нищо, ала показалецът му се плъзна към надписа „изпрати“ и докато се осъзнаеше, бе вече твърде късно.
- Какво??? Не! Не се е изпратило, нали? Не може… - в точният момент се изписа и „Съобщението е изпратено успешно.“, сякаш телефонът му се подиграваше и дори му доставяше удоволствие, въпреки че това бе просто един неодушевен предмет. Всъщност виновникът си беше той, но посмъртно нямаше начин да си го признае. Не искаше да слага онези сърца и това бе последното му мнение! Не знаеше как се бяха оказали там и сега му оставаше само да се надява асистентът му да не си прочете съобщението, или поне да не забележи нищо.
- Изпратило се е? Проклет телефон! Айшш, все едно, не ме засяга! Тц. - изцъка и вирна глава, обръщайки я на другата страна, а телефонът остави в ъгъла на съседния стол. Сега му бе наистина ядосан и не искаше да му се мярка пред очите. Да, в днешно време дори техниката те прецакваше, вместо да ти помага! Накъде отиваше светът?!
За да се разсее от мислите за Че Ри, които го побъркваха, идолът реши да посети Де-Сун. Знаеше, че и днес ще е в агенцията, поне до обед, затова облече набързо една бяла риза и един панталон, след което изчезна от апартамента си. Не искаше да се засича с Мин Че Ри, все още не бе готов. Макар да е само едно проклето съобщение, му беше страшно неловко. Струваше му се, че се държеше досущ като главен герой от романтична и сладникава драма - разглезен и богат тип, който през живота си не се е влюбвал, и сега е още на етап „първа тинейджърска любов“, а вече би трябвало да е надживял този етап. Мда, сърчицата и другите фигурки в съобщенията играеха същата роля. Наистина се излагаше, наистина. За разлика от него, Мин Че Ри винаги се държеше като достатъчно зрял човек, а бяха на една и съща възраст. Дори когато другият го дразнеше, Те съзнаваше, че го прави за негово добро, а не, за да му навреди. Замисляйки се отново и обективно за онзи ден, яростта и омразата му бе напълно заслужена, а действията съвсем оправдани. Затова Те бе така безсилен, изпарявайки се срещу опонента Мин Че Ри. Чувстваше, че дори нямаше правото да се защитава, въпреки че бе способен единствено на това. Разбира се, винаги се предаваше под ударите му, дори да не му се искаше отново да бъде сразен. Понякога бе изморен от този кръговрат и му се искаше да избяга от ринга, но после отново виждаше как погледът и действията на опонента му се променят, давайки му мнима надежда, че може да улови ръката му, за да се изправи отново. Защо го манипулираше така? Дори осъзнаваше ли го? Вече не можеше да бъде сигурен какво изобщо чувстваше и мислеше черешката за него, но той вече бе успял да спечели доверието му, Те вече му бе споделил достатъчно за себе си, поради което започваше да го счита за наистина близък човек, с когото винаги може да сподели. Не искаше да става така. Не искаше да се чувства бреме за никого, още повече за човекът, на когото бе причинил такава болка. Защо трябваше да е той? Защо точно Мин Че Ри? Нима сърцето му трябваше задължително да избере да допусне него? Не му се харесваше. Беше си казал, след като Мин си бе тръгнал, че така е най-добре и за двамата - да не с виждат повече. Но точно, когато се опитваше да привикне с мисълта, че всичко ще стане, каквото бе преди, той се появи отново. Защо му причиняваше това? Защо просто още в самото начало не отмъсти за сестра си, а го накара да премине през всичко това? Дори спечели доверието му, накара го да споделя за себе си - нещо, което никога не бе правил и отбягваше да прави дори с мениджъра си. Обзе и мислите му, отказвайки да ги напусне. Накара сърцето му да бие като лудо, отказвайки да се успокои. Чувстваше се напълно и изцяло подло манипулиран от другия, а щом този факт отново полазеше мислите му, Ки-джон не намираше покой, където и да отидеше. Разбира се, че искаше да си отмъсти на другия. Отдавна го бе налегнало едното желание да го накара и той да усети същите чувства. Само тогава Те щеше да се успокои. Бе си пожелал да види себе си в другия, да види как той изпитва същото, като него. Да, това се наричаше справедливост. Не беше честно единствено идолът да е потърпевш от асистента, преобърнал света му. Не бе честно само неговият живот и чувства да се объркат така. Но от друга страна, не знаеше как да постъпи, не знаеше как да му отмъсти. Сега близостта на другия го плашеше, защото го караше да се чувства прекалено неловко, а желанието да се поддаде и възползва от тази близост, не предвещаваше нищо добро. В този ред на мисли, идолът се стремеше да стои поне на метър от Мин, за да не му оказва той тези така нежелани ефекти. За съжаление усещаше, че скоро трябваше да увеличи дори дистанцията от един метър, защото и тя не действаше особено много. Това говореше, че на този етап русокосият не можеше да стори друго, освен да бяга като подплашен дивеч от своя ловец. За момента това бяха единствените мерки за сигурност, които познаваше. Не че и това бе особено приятно за него. Чувстваше се наистина глупаво, защото самата мисъл да избягваш някого, заради подобна причина, си беше глупава.
Ръката му се устреми към дръжката на вратата. Никога не си правеше труда да чука, като се касаеше за кабинета на мениджъра му, но днес някак си направи изключение. Сви дланта си в юмрук и почука три пъти. След като не получи никакъв отговор, вече нахълта с пристрастни въпроси наум, но го налегна леко разочарование, щом завари помещението празно. Хмм, нямаше и следа от Де-сун. Е, вероятно си имаше някакви лични дела за оправяне. Джон се извърна и затвори вратата, след което отново повика асансьора. Щеше да слезе на втория етаж и да навести шефа си. Все още имаше някои сметки за уреждане с него. Не му бе платил парите, които му се полагаха за снимките на спешъл драмата, а от преди това бе видял и стотинка от парите за една фотосесия. Не че много ламтеше за пари, но все пак трепеше своя собствен задник и работеше достатъчно усилено, за да си заслужи това заплащане. Знаеше добре възможностите и опита си, и бе доволен да му се заплаща спрямо тяхното ниво. Но нямаше да се прави на ударен, когато някой си присвоява това възнаграждение. Достатъчно беше, че хвърчеше където му кажат.
Мелодията на телефона му го извади от мислите му и той се зачуди как така не го бе оставил вкъщи. Нямаше спомени да го взима със себе си, но явно имаше такъв навик, защото можеха винаги да му се обадят за нещо важно. Поглеждайки екрана, видя, че има ново съобщение. За миг замръзна на място и го полазиха тръпки, а слюнката в устата му изсъхна. Съобщение от „Черешката на тортата“. Преглътна шумно и го прочете. „Къде си? ~<3”
Боже, защо му пращаше толкова кратки съобщения? Може и да му се обади.
- Има едно сърчице?! - възкликна гласно, след което се изкикоти като малко дете. Разбира се, твърде късно осъзна, че се намира в пълен с хора асансьор, и всички бяха вперили изумените си погледи в него. Нима… нима току-що бе казал това на глас? Да го вземат мътните, какво го прихващаше?! Защо мислите му бяха станали публично достояние? Нещата не вървяха на добре.
- Кхъмм. - човекът се изкашля и прибра телефона си, пооправяйки русия си перчем. Бе стигнал заветния втори етаж и мисълта, че ще излезе по-бързо от този асансьор, го успокои. Заставайки пред офиса на шефа, веднага дочу познат глас. Това бе Де Сун. Какво ли обсъждаха? Първоначално Те не успя да чуе, но когато се заслуша по-внимателно, успя да долови края на разговора им.
- Съжалявам, че е така внезапно. Благодаря за разбирането! - тонът на мениджъра му не ме съвсем такъв, какъвто го помнеше. Сега звучеше изпълнен с вълнение, сякаш се готви да върви на далечно пътешествие, и същевременно с вина, сякаш това щеше да нарани някого. Не разбра какво точно прави в този офис, но усещаше, че не иска да научава.
- Добре, ще я приема. Дано наистина не се отрази зле на Те Ки Джон. Знаеш, че държа на него, той е най-голямата звезда в агенцията ни. - бе отговорът на шефа му. Ще приеме какво? Какво… Току-що споменаха и неговото име. Младежът застина на място, но чувството, че не иска да чуе и дума повече, нарастваше, затова автоматично се отдръпна и продължи по коридора, запътвайки се към стълбището. Не искаше никой да го вижда. Не и в този момент, когато страхът отново вземаше надмощие над съзнанието му. Сега го измъчваха хиляда въпроси, но ако бе останал и секунда, и бе научил отговорите на мига, може би щеше да рухне още там, пред онзи офис, а не можеше да го допусне. Трябваше да се запази цял поне до вкъщи. Отново бе затаил дъх, чувствайки буцата, заседнала в гърлото му, която не му позволяваше да вдиша дълбоко. Контролът над нещата отново му се изплъзваше, а той не можеше да стори нищо. Пак тази безпомощност. Докога? Бе така, така уморен. Но сега не искаше да мисли. Наистина не искаше да мисли какво ще се случи утре. Не искаше да мисли какво му вещае съдбата, тази проклета съдба. Сега единственото, което спасяваше мислите му от удавяне, бе съобщението. Едно ново съобщение от „Черешката на тортата“:
„Чакам те. <3“
Имаше човек, който чака. В този момент Те знаеше, че не се прибира в празен апартамент, че не се връща на място, на което не го очаква никой. Там бе той. Единствен той - асистентът му. Този човек, който представляваше най-голямата мистерия за Ки-джон. И същевременно към него таеше най-голямата благодарност, която можеше да изпитва. Не знаеше как, но просто нямаше да издържи без него. Само в този откровено труден момент, го призна и пред себе си. Сега обаче бе от значение само това, че някой го чакаше.
- Мин Че Ри. Черешке… - повтаряше името и псевдонима му като някаква мантра, докато пътуваше към дома си. Бе забравил за всичко. В този момент може би дори се усмихваше. И сам не знаеше. Не го интересуваше, искаше само да се прибере веднъж. Защото той го чакаше. Дори да не бе от значение за другия дали ще се прибере, съобщението му означаваше толкова много в този момент, че вероятно никой си нямаше и на представа. Сърцето на идола отново биеше яростно в гърдите, но той не подозираше, че това е същото чувство на вълнение, казващо ти, че ще видиш любим човек. Досега не го бе изпитвал. Това бе първият път. Но му харесваше. Това вълнение, това тупкащо сърце в него. Харесваше му да се чувства толкова жив, да чувства толкова наситени емоции. Беше вълшебно. Не знаеше колко дълго ще продължи, но искаше да запази тези чувства. Каквото и да означаваха, искаше да ги запази, защото осъзна колко безценни бяха те, колко сили му даваха в най-трудните моменти.
***

- Прибрах се. - въпреки че не му бе в стила, оповести собственото си пристигане и това му донесе голямо удоволствие. Особено, след като Мин се показа иззад ъгъла на коридора, за да го посрещне. Бе наистина странно, но за първи път почувства истински уют и топлина в дома си. Когато другият го хвана за ръка и го завлече нанякъде, кой се зачуди какво ли го очакваше сега, но бе приятно изненадан. Бе заведен до кухнята, където видя желанието си.
-Какво е това? - първоначално се направи на паднал от Юпитер, но отлично знаеше какво се намира на бялата кухненска маса. Трябваше да направи нещо, за да не се разплаче като бебе. Защо ли се бе разнежил до такава степен? Защо се трогваше от един есемес и малко пилешки крилца? Бе като същинско дете, но просто не можеше да сдържи сълзите си. Две капки полазиха по бузите му, но той умело ги прикри от другия индивид, който изрече въпросително името му. По дяволите, нямаше начин да е видял, нали?! Не можеше да вижда всичко, не бе вездесъщ.
- Влезе ми нещо в окото. О, това са пилешки крилца. - без да чака специална покана, Джон се настани на единия стол и си взе едно от тарелката пред него. Бяха наистина топли и хубави. - Вземи си и ти. - изпелтечи, докато дъвчеше голямо парче месо. Мин Че Ри се настани на друг стол срещу него и го погледна, казвайки „Не говори с пълна уста“, след което на свой ред си взе от храната на масата. Преди се дразнеше на подобни подхвърляния от другата страна, но сега му стана така приятно. Усещаше присъствието на човек, с който може да поговори за всичко, дори да се пошегува, както и да сподели храната си. А по принцип Те никога не бе споделял храна с когото и да било. Сега осъзнаваше, че нищо с никого не бе споделял. А да споделяш бе хубаво нещо. В това бе смисълът на живота.
- Изстинали са. -въздъхна разочарован Че-ри, докато ядеше от крилцата. В неговия поглед се четеше нещо неразгадаемо с точност, но изглеждаше сякаш и на него му бе приятно да се намира тук, заедно с идола.
- Още са топли. - рече Ки-джон, доволно мляскайки поредната хапка, преди да я глътне. В един момент, погледите на двамата внезапно се срещнаха и сърцето на Те отново заби лудешки, сякаш бе хванато неподготвено. Русокосият отклони тъмните си ириси към каната и вода и я пое в ръце, сякаш бе адски жаден. След като отпи две глътки я остави на мира, и продължи да пълни корема си. Пред него имаше и още изкушения като малко кимчи, мариновани репички и кимбап.
Вече се бе свечерило и асистентът на Джон влезе в стаята му, за да му помогне със смяната на чаршафите. Те знаеше, че дори да откаже помощ, той пак щеше да се домъкне в по принцип зоната със забранен достъп, затова нямаше смисъл да започва излишни спорове. Забеляза, че другият отново се огледа, сякаш очакваше да види нещо, което миналият път бе пропуснал, заради пристъпа си на гняв. Може би русокосият идол добре се досещаше какво. Нормално бе да се чуди защо не вижда подобно нещо наоколо. Все пак това бе неговата стая, а нямаше нито една снимка, нито една сантиментална вещ, която да намира мястото си на някой от многото рафтове. Всъщност, имаше едно нещо.. Сао едно но то бе заровено в дъното на шкафа, в който се намираха по-старите дрехи на Те Ки Джон. Точно в шкафа, който никога не отваряше. А и нямаше причина да го прави. Не искаше. Щеше да бъде болезнено. Изведнъж очите му се разшириха, виждайки ръката на Мин, обвила пръсти върху дръжката на точно този шкаф.
- Какво правиш?! - извика, изпускайки висока и остра интонация. Не искаше да прозвучи, сякаш му се кара и му крещи, но не успя да запази самоконтрол. Направи две крачки към другия и хвана китката му, отлепяйки принудително дланта му от дръжката на шкафа.
- Не са тук, това е грешният шкаф. - измърмори му вече нормално, ала погледа му изразяваше същата острота и настоятелност, като преди малко. Не можеше да се рови просто така из вещите му! Все пак не биваше да забравя, че този дом не бе негов. Да, трябваше да с съобразя поне малко с този факт. Не трябваше да се рови навсякъде.
В този момент идолът почувства, че все още пазеше миналото с цената на живота си. Все още се страхуваше също толкова от него, все още толкова много опитваше да не си го припомня, и да не го споделя с никого. В крайна сметка продължаваше да се страхува от това, че нещата отново ще се влошат, че това другият да види болката му, ще му причини дори по-голяма болка, или ще го отблъсне от него завинаги. Не искаше това. Незнайно защо искаше Мин до себе си. Точно сега, той му бе от жизненоважна необходимост. Не бе моментът да го ужасява, разказвайки му за проклетото си минало. Онова, което го преследваше непрестанно и застрашаваше да разруши мислите и надеждите му.
Щом се увери, че идолът е в легнало положение, Че Ри загаси лампата и се запъти към своята стая, когато нещо внезапно не го спря. Оказа се, че и въпросното нещо, също не знаеше защо го спира. Стана съвсем спонтанно и необмислено.
- Че Ри… Ти, би ли… - промълви с нисък тон, но му се струваше, че плахите му, една изречени и недоизказани думи, се губят в тишината наоколо. После разбра, че далеч не е така. Шепотът му бе доловен от Мин и в мрака, Те някак бегло долови как той извърна глава към него, докато ръката на идола все още държеше неговата. Дали щеше да поиска много? А дали нямаше да му стане навик? При това навик, от който нямаше да може да се отърве. Двоумението обаче отстъпи пред желанието му да не остава сам.
- Ще останеш ли тук? - запита и след като изминала минута без никакъв отговор, русокосият мъж почувства неудобството от молбата си и бавно пусна чуждата ръка, след което се сви в леглото, като бебе  в утробата на майка си. Не искаше да остава сам. Тогава другият изкара резервния дюшек и го постла до неговото легло, без да изрече и дума. Да, бе прочел неизказаните му мисли, защо ли бяха нужни думи? Той остана, това бе предостатъчно. Те Ки Джон се усмихна и затвори очи. За първи път не го бе страх да заспи. Знаеше, че той е точно до него и тази мисъл го караше просто да се чувства в безопасност. Сякаш някой ангел щеше да бди над съня му. По някое време, русокосият дори си бе присвоил отново едната длан на Мин, свързвайки я със своята. Прозорецът в стаята бе открехнат и хладината, нахлуваща вътре, го бе накара да си открадне малко от топлината на другия. Той май обичаше да си краде по него всеки път. Да, определено му ставаше навик. Без съмнение.
***
Събуди го шумът от звънеца. Мигом скочи от леглото и погледна към часовника. Показваше осем сутринта. Вече бе понеделник. Огледа се наоколо. Изглежда Мин се бе събудил по-рано и прилежно бе сгънал спалното си бельо. Дали си бе тръгнал? Не миришеше на закуска…
Идолът се запъти към вратата бързоходом, но когато отвори, не видя никого. Само едно писмо в жълтеникаво-кафяв плик което бе сложено на вратата, се спусна и падна в краката му. Писмо? Кой му пишеше? Никога не бе получавал писма от някой, но когато го взе и прочете името на получателя, вече нямаше съмнение.
- За мен? - зачуди се, докато затваряше вратата след себе си и отиде в хола, потъвайки в мекия бял диван. Поогледа още писмото, въртейки го в ръцете си, като дете, изучаващо новата си играчка. На плика не бе написано нищо друго, освен неговото име.
- Няма име на подател? - реторичните въпроси сякаш нямаха край. Какво ли бе това писмо? Защо ли караше русокосия идол да се двоуми дали да го отвори. Някак си му с искаш просто да го хвърли и да нему обръща внимание, но все пак името му бе написано върху плика, е можеше да го игнорира. Трябваше поне да го прочете, нали? И все пак..бе наистина странно, че нямаше подател и другата задължителна и присъща за писмата информация. Определено беше съмнително и не искаше да го отваря, но любопитството накрая надделя и Те разкъса дебелия плик, след което извади бял лист, изписан с наклонен, но прилежен почерк. Да, най-страшното от всичко бе, че той познаваше отлично притежателя на този почерк. Очите му зашариха по листа, опитвайки да прочетат нещо от написаното. Онази добре позната горчива буца бе отново заседнала в гърлото му. Не можеше да я преглътне и болката от това накара очите му да се насълзят. Тук бе толкова задушно, а прозорецът бе широко отворен.
„Пиша ти това писмо, защото не бих могъл да се изправя пред теб и да се сбогувам. Не знам и как да го направя. Искам да ти кажа, че съжалявам само, че не мога да изпълня обещанието си към теб. Но все пак минаха цели седемнадесет години и мисля, че е време да се пребориш с миналото и да намериш своята сродна душа. Точно както аз намерих моята. Тя живее в Италия, реших да замина с нея и да изживеем старините си заедно.
Макар да не съм до теб, ще ти изпращам писма. Мисля, че вече ти дадох всички съвети, които ти бяха нужни и сега мога спокойно да си тръгна.
Бъди щастлив. Де Сун“
Ръцете на Те се разтрепереха, а малко по малко и останалите му крайници. Отдавна бе спрял да вижда буквите на листа, вече знаеше какво пише. Знаеше кой го изоставя. Всъщност може би трябваше да се радва за него. Но бе егоист и не можеше да го стори. Не и в момента. Внезапно всичко рухна. Стените, зад които се бе крил толкова години, се разпаднаха. Миналото, което държеше далеч от мислите си, го застигна отново. Отчаянието и лудостта, които го обземаха само по време на нощните му пристъпи, сега го нападнаха посред бял ден. Всеки го напускаше. Всеки. Сега отново бе сам, отново. Нямаше значение дали държаха на него или не, просто си тръгваха, когато поискат. Що за справедливост бе това?
- Обещание? Какво значи тази дума за вас?! Нищо! - подобно на виелица, идолът се развилня из цялата къща, събаряйки всичко чупливо на земята. Караше наред, като първите жертви бяха стъклените чаши до библиотеката. Следваше най-скъпият порцеланов сервиз на следващия рафт, сетне синия чайник и малките чашки за неканени гости, а после досущ като под някаква хипноза, русокосият продължи към другите стаи. Лицето му бе вече пребледняло почти колкото кухненския плот, крйниците му едва се държаха, но и като че ли бяха задвижвани от невидима черна сила, или пък бяха предварително програмирани. Чувстваше болка навкясъде, и вътре в себе си, и в атмосферата, сякаш в дома му имаше опасно наличие на радиоактивност. Смазващатата тежест в гръдния кош обаче, далеч не бе причина да спира. Защото той не можеше. Това бе една от фазите на дълбоката депресия. Пристъпите. Нещо неличимо чрез каквито и да е лекарски терапии и философии. Нещо, което те докарваше бавно, но славно до лудостта, до ръба, до онази граница, която де подканва да сложиш край на всичко. Също толкова болезнено, колкото бе в момента, но знаейки, че сле дтова болката просто няма да я има вече, че ще се изпари заедно с твоето съществуване, тази мисъл бе толкова..толкова сладка и изкушителна. Бе така дълбоко загнездена, болката, че вече виждаше само един издох от нея. Да, бе единствено този авариен изход, други не съществуваха. Отровата вече се бе разпространила доторкова из тялото му, че с течение а времето изтискваше всяка капка живот от него, необратимо и безпощадно. Той го знаеше. Занаше всичко това, което го влудяваше. Дори в момента на пристъпите си отлично знаеше какво върши, но просто нямаше силата да се пребори, и хипнозата надделяваше над малкото кътчета, да които все още не бе достигнала отровната есенция. Тя бе черна като катран, мрачна и непрогледна,разбиваща се в него, както вълните в скалите. Бе така обгръщаша и всепоглъщата, караща всичко да приедобие само катранен цвят и мирис, да излъчва само хлад и студенина. Той бе попаднал в бездната на отчаянието. И при това вече бе пропаднал дотолкова, че дори в началонто да имаше протегната ръка, не би бил способен да я види. Сега изглеждаше като безплътно и нематериално зомби, действаше като озверяло животно, а мислите му бяха опустушително самотни и празни, подобно на  космос без звезди и галактики, само едно необятно нищо. Отчаянието, болката, горчивината, всичко бе изригнало в него и не бе оставило нищо след себе си, ни една сламка, за която би могъл да се хване, ни малко късче земя, на което би могъл да остане. Всичко бе наводнено. Значи просто трябваше да се удави. Такива бяха законите на природата, нали? Не, не можеше да плува, тогава щеше да се удави. Бе неизмеримо дълбоко, може би някъде внепокорните дълбини е криеше чудовището, което го очакваше, за да погълне онова, което бе останало от него. Безнадежността бе очертана от фона на разиграващата се буря. Силният и едир порой не възнамеряваше да спира и за миг, дори се напрягаше с всички сили, за да спре давещия се да опитва да си поеме въдух.Не му оставаше още много време. Но дори да му оставаше, нима му бе нужно за нещо? Да, целта на всичко бе да се сложи край на безсмисленото му съществуване. За какво живееше? За кого? Откъде извираше понякога онова смътно желание за живот, след като никога досега не бе живял наистина, като истински човек? Какъв бе смисълът да продължава по този начин? Отлично знаеше, че няма такъв. Вечно се въртеше около своя спътник, както луната, около слънцето, напълно осланяйки надеждите си на него, заблуждавайки сам себе си, че продлжава напред, че живее, че иска да продължи да живее. Но не, реално отдавна се бе предал и бе изцяло зависещ от спътцините, около които оикаля без цел, без реална посока. Не водеше совствената си борба, та той дори нямаше и силата да я започне. В онзи ден, преди седемнадесет години. Сега разбираше всичко. Бе като някоя вещ-приставка, съвсем безполезна без онова, към което се прикрепяше. В крайна сметка съвсем непретенциозно и ниесъзнателно, се оставяше да зависи от близките до него хора. Неговите спътници. Те бяха били толкова много... Но нямаше нито един постоянен спътник, нито един. Всички изчецваха от орбитата му, отдалечаваха се, сякаш той бе някакъв магнит с отблъскваща сила. И всеки път едно и също отчаяние го завладяваше, всеки път най-страшните му пристъпи се повтаряха отново и отново, придружени от кошмари в будно състояние, често завършващи с безсъзнаниние. Нима наистина си бе мислил, че иска всичко това да продължи? Нима...?! Това бе наистина немислимо. Никой живо същество не би живяло подобен вид живот, ако можеше да се нарече така. Защо той трябваше да го живее? Дори въпросите „Какво ново ще види? Какво ново ще му се случи?“ не съдържаха нищо, което да даде смисъл на всичко това. Трябваше да го прекрати. Вече не бе останало нищо от него, бе сигурен, че само ще продължи да е в ежест на някого, да зависи изцяло от него, да се крепи на малкото надежда, че този някой неще го изостави. Чувстваше се вечно уморен, с изцедени вътрешни сили, нямаше и откъде да черпи нови такива. В този момент всичко бе напълно безнадеждно. Или най-сетне идолът се бе сблъскал със жестоката реалност, или бе заслепен до ента степен и дори в нещо да имаше някакъв смисъл, то не би могъл да го намери. Случващото се го постави на прага на лудостта на сетен път, не можеше, а и вече не искаше да търси изход, след като този пред него му се вижаше така приканващо близък, така достъпен. Бе лесно да минеш през него. Амарийният изход. Всичко все пак щеше да приключи, нали той искаше само това? Да спре невъобразимия океан от болка и тъга, както и онзи кръговрат в живота му, в който се намираше изоставен отново и отново. Дори за тази цел да трябваше и той самият да изчезне, всичко щеше да е наред. Щом болката щеше да отлети, заедно с душата му, която щеше най-сетне да бъде свободна, то така бе добре. Той искаше само това. Вече не смяташе дори, че заслужава повече. Нима някой като него засулжаваше? Бе опитал, по-скоро си мислеше, че опитва, а през цялото време бе живял, бягайки от миналото. Нима не бе наясно, че колкото и да бягаш, няма къде да се скриеш? То ще те намери. А дори и да забравиш за него, то не би забравило за теб. Рано или късно ще се върне и те ще преследва. Смяташе, че отдаван бе приел този факт- Каква заблуда. Това бе просто равносилно на примирението, единственото, което бе сторил, е да се предаде. И дори понякога да намираше някакъв свой смисъл в малките неща, и да изпитваше някакви емоции, сякаш всичко бе автоматично. Идолът бе досущ като някоя развалена машина, чиято програма отказваше да работи правилно и се случваха какви ли не необясними аномалии по време на работата й. Не можеше, а и не искаше да е такъв. Чувстваше се като нещо толкова нищожно, така незначително. Преди искаше да спре, но не виждаше стена пред себе си. Искаше да промени всичко, да живее като нормален човек. Молеше се да повярва, че  е възможно. Молеше се някак да се осъзнае, да дойде отново на себе си, да излезе от този омагьосан кръг, но очевидно спасението през зялото време бе бил единстевно аварийният изход. Той просто не искаше да повярва в това, а съдбата винаги му даваше жокер  след жокер. Вече бе достатъчно ясна. Нямаше нужда от повече жокери. Омръзна му. Имаше чувството, че всеки си играе с него, изпитва доколко са способностите на една развалена машина. Бе толкова срамно и накърнително. Чувстваше се като глина, която всеки мачкаше както намери за добре, а сетне отново захвърляше в огъня, за да се стопи и разпадне. Нима вече някой щеше да има нужда от тази глина? Разбира се, че не, на кой му е притрябвало нещо безполезно и негодно за употреба?
Копнеж и страх. Болеше. Защо болеше? Нали скоро щеше да свърши... И все пак трябваше да боли. До край.
Последен миг. Това щеше да е последният му миг на този свят.  Копнеше краят да дойде по-бързо. Страхът забавяше този край, но същеверменно болката го тласкаше към прегръдките на смъртта.
Остър връх от наскоро счупеното стъкло бе обвит здраво между пръстите му, които вече бяха поне с няколко драскотини от порязване. В този момент бе благодер, че пред него няма огледало. Не искаше да вижда това. Себе си, в най-глупавото бягство през аварийният изход. Все пак в края на карищата отново бягаше. Този път обаче, щеше да избяга завинаги. Когато почувства как пръстите му се задвижват и острието вече допира сънната артерия на врата му... си помисли, че краят най-сетне настъпи. Видя вратата в съзнанието му да се отваря, съвсем бавно, а от другата страна започна да блести ярка бяла светлина. Единствено смъртта го приветстваше така величествено, сякаш отдавна бе очаквала тази тяхна среща. Нима дори знаеше и името му?!
- ТЕ КИ ДЖОН!!! – се разнесе с тътен в тъмнината на мислите му и той се извърна назад, с гръб към аварийния изход. Защо ли този зов дойде някъде сред празнотата и мрака? Нима там все още бе останало нещо, което да го чака? Не, това бе нелепо. Кой би...
-ТЕ КИ ДЖОН, спри!!! – така познатият глас, който все още не успя да разгадае, сякаш стреляше право в замрялото му сърце и го събуждаше, караше го да забие със скоростта на светлината. Какво се случваше? Какво? Отново объркване. Нещо се случваше в сърцето му. Нещо, което дори породи появата на горещи като лава сълзи по лицето му. Една мисъл, която сякаш изрече едно друго негово Аз, все още чакащо да бъде спасено.
„Защо се забави толкова?!“
***

Отвори широко очи и дъхът му замря, щом отново го видя. Вече не чуваше дали крещи, не чуваше и звуците, излизащи измежду устните му... Виждаше само образа му и чуваше само неспокойният ритъм на сърцето си. Острието замръзна в ръката му, а докато осъзнае какво се случва, което надали щеше да се случи скоро, вече бе съборен на килима, от другия, току-що регистриран индивид. Отново бе той. Не, как така? Той беше... Беше тук сега? Що за нелепа халюцинация? Чакай.. нямаше логика да халюцинира, че е тук. Значи наистина бе? За какво му беше притрябвал?
След като оръжието за потенциалното самоубийство му бе безцеремонно отнето, гневът напълно го завладя и той отблъсна натрапника от себе си. Той обаче на свой ред отново го сграбчи за раменете, заставяйки го да срещне погледа му. Не успя да разчете отсрещния такъв, но за своя знаеше, че е възмутен и яростно обвинителен от чуждата намеса в плановете му, и въобще живота му. Какво, в името на всички ангели и дяволи, го засягаше дали ще умре или ще живее? Пак ли щеше да замеси някой друг, например сестра си?! Айшш, как не му се занимаваше с него, искаше да го изгони завинаги, да не го вижда никога повече. Не искаше да се чувства по този проклет начин, по който го караше да се чувства. Негодник! Демон! Сатана! Вещер! С какви ли долни трикове си служеше, за да достигне така бързо до сърцето му? Не можеше да е истина!
- Изчезвай от тук! Махай се! – изкрещя в лицето му, подновявайки опита си да разкара ръцете му от себе си.Все още не чуваше какво му говори другия, но и не смяташе да го слуша. Не го интересуваше, дори да му мели някакви поучителни приказки и слова, че това, което прави е грешно или е лудост. Проклетник на проклетниците! Какво искаше от него сега? Долен мошеник! Не му бе достатъчно, продължаваше да му се меси. Ако имаше някого , когото искаше да убие, в момента това бе той. Всичко се бе провалило, вече виждаше и аварийният изход, вратата отново се бе затворила за него. И всичко заради този... Тази проклета череша!
- Негодник! Какво искаш от мен, а?! Какво?! Първо не ме остави да живея спокойно, дойде и преобърна съществуването ми, а сега не ме оставяш да умра на мира?! Прави ти удоволствие да идваш и да си отиваш, да опитваш да ме убиеш, а после да ме спасяваш?! Така ли?! Това ли е??? – едва си пое дъх, за да продължи - Кой ти каза?! Кой ти каза, че имаш това право, негоднико?! Аз не те засягам, затова си върви! Махай се. – най-накрая почти изгуби сили и сключените му вежди се отпуснаха отново над зачервените му очи. Последните две думи не успяха да прозвучат като заповед, а по-скоро напомняха на отчаяна молба на самоубиец, който моли да го оставят на мира да сложи край на страданието си. Тогава усети как другият стисна още по-силно раменете му, сякаш искаше да си смачка, но всъщност просто искаше присъствието му да бъде почувствано достатъчно, за да избави Те от мислите за самоубийство. Не искаше да го вижда, нито да го признава. Но го виждаше, при това ясно. Дори очите му за бяха зачервени от давенето в дълбините на отровата, виждаше ясно лодката, спряла до него, както и своя спасител, сграбчил силно ръката му, подканвайки го да с качи при него. Само един малък напън бе достатъчен, но Те не искаше да го прави. Отново го бе страх, повече от това да почувства хладните прегръдки на смъртта. Дали тази лодка щеше да издържи и неговата тежест? Какво изобщо щеше се промени, ако се отавеше да бъде спасен? Нима имаше някакъв смисъл?
- Грешиш, Те Ки Джон! Дори да смяташ, че не ме засяга, няма значение. Защото ми пука! Затова ме засягаш! И няма да ти позволя да извършиш това! – както винаги бе съвсем наясно какво говори и дори без да се стараеше, звучеше съвсем убедително. Нали че проклетата черешка на тортата. След тези думи съвсем своеволно се осмели да го поеме целият в прегръдките си, сякаш с готовност искаше да приеме целият товар, който го измъчваше така. Какво знаеше той? Нима знаеше, че това няма да промени нищо. Само щеше да има повече страдащи. А ако всичко свършеше с него, светът, наред с Мин Че Ри, щеше да продължи напред, сякаш нищо не се е случило. Нима така не беше най-добре? Те искаше черешката да продължи своя живот, той имаше и някой, заради когото да живее, това бе достатъчно да отказва да му прехвърля своя товар. Нямаше смисъл да утежнява и неговия живот. Асистентът му бе твърде добър, а сърцето му, макар да бе силно и голямо, отровният океан от болка на Те, само щеше да го нарани. В този филм нямаше вариант за щастлив край, просто нямаше.
- Пусни ме! – тих стон се изтръгна от устата на идола, който стискаше и дърпаше чуждата фланела на нивото на гърдите му. Искаше да го изтръгне от себе си, но действията му съвсем противоречаха на разгневените му мисли. Всъщност с неясните си движения само го придърпваше още по-плътно към себе си, вместо да го отблъсне. Какво стана с дистанцията от един метър, вече никой не знаеше...
- Няма! – отвърна другия, когато вече Те отдавна бе забравил заповедите си. Не помнеше какво бе казал на своя асистент, чиито ръце пареха на гърба му, прогаряйки дрехите и дори сякаш жигосвайки го завинаги. Осъзна, че просто не може да оцелее сам, не и в този свят. А когато виждаше как хората си отиваха от него един по един, не искаше да остава на това място. Беше твърде жестоко. Само при мисълта, че и той все някога ще си тръгне, ще го напусне по една или друга причина, сърцето му крещеше като ранен от човека звяр. Знаеше, че няма да понесе това отново. Дори този път да бе спасен, следващият нямаше да бъде. Всичко се повтаряше, сякаш законите се уповаваха на кръговрата на веществата в природата. Да, беше същото, просто нещо неизбежно.
И все пак му се искаше отново да повярва. Заради проклетата череша, отново искаше да поживее още на този студен и жесток свят, и то отново заради последната спомената перона. Бе намерил нов смисъл на всичко, но знаеше, че това няма да промени нищо. Отровната болка вече бе разяла съществото му и нямаше да издържи дълго така.
***
Мин Че Ри бе поискал да узнае. Бе го накарал да му разкаже за семейството си. Човекът или наистина умееше да убеждава, или наистина се бе превърнал в най-голямата слабост на Те Ки Джон. Друга сладка отрова сякаш проблясваше във вените му – тази, оставил Мин Че Ри през времето, прекарано с идола. Дали тази непозната есенция, която бе също толкова гореща, щеше да се окаже антидот? Дали можеше да го спаси? Питаше се... Сърцето му се молеше да е така...
- Всъщност съм им ядосан. Изпитвам омраза към тях. – започна разказа си, който се очертаваше да е като дълъг монолог на смахнат писател, пристрастен към антидепресантите. - Не исках да го призная дори пред себе си, защото се ужасявах, но това е истината. Може би ако не бяха постъпили така с мен, сега щях да живея като нормален човек. Реално те никога не са имали време за мен. Всички спомени, всичко…си сътворих аз. Имаше само един. Само един истински момент, който сега не спира да ме измъчва. Да, бяха родители като родители, беше нормално да са отрупани с работа и да не успяват винаги да спазят обещанията си. Но те никога не го правеха. И двамата. Татко ми се обаждаше, извиняваше се, че няма да може да ме вземе от градината, след което казваше, че мама ще го стори. След час се обаждаше и мама, която също се извиняваше за това, че няма да успее да дойде и да ме прибере. В крайна сметка винаги оставах при съседката - една самотна старица, чиито внуци се запилели в чужбина и не ги бе виждала от малки. Само тя разбираше самотата ми. От нея се научих да играя на Го Стоп. Както и да е. Един ден стана някакво чудо. Майка ми и баща ми, и двамата се бяха освободили от работа за един ден, за да ме заведат в лунапарка. Същият онзи, където бе първата ми среща с теб.- идолът стоеше седнал на земята, с глава, опряна в стената зад него. Думите се откъсваха бавно и болезнено, сякаш по пътя едва преглъщаше от буцата, заседнала в гърлото му. - Сега като се замисля, ми се ще това „чудо“ да не се бе случило. Тогава… бе най-щастливият ден в живота ми. За първи път чувствах присъствието на семейство, което ме обграждаше с внимание и обич. Обиколиха всички въртележки с мен, купиха ми от всяко лакомство. За първи път виждах усмивките им. Да, макар да беше само за ден, ми се стори като дълга приказка. Накрая и двамата ми обещаха. Обещаха ми, че вече ще бъдем заедно, четиримата - мама, татко, аз, и неродената ми сестричка. Да, реално това е бил поводът да се усмихват, да си вземат почивен ден; това е бил поводът за цялото щастие. Тяхното обещание, което не се превърна в реалност. Обещанието, което нарушиха… аз вярвах в него. Вярвах, че този път ще го удържат, на него осланях цялата си надежда. Но те отново ме предадоха, и дори вината да не е изцяло тяхна, ги намразих. Намразих ги затова, че превърнаха най-щастливият ден в живота ми, в момент, който ми се ще никога да не бе съществувал. Защо трябваше да ми причинят това? Да ме оставят заклещен там - на онази дата, в онзи лунапарк, единственият ми спомен с тях. Точно затова се превърна в кошмар за мен, точно този момент. Знам, че никога няма да избледнее, но не исках да продължавам вечно така. Изборът ми бе да не мисля за миналото. Разбира се, не беше лесно. Щеше ми се господ да себе смилил над мен и да можех просто да изгубя паметта си, да не си спомням абсолютно нищо. Тогава, може би болката нямаше да я има. Но не. Трябваше сам да се насиля за заключа проклетото минало, а това доведе до тези нощни пристъпи, през които все пак неизбежно се връщах към началото на всичко. Нима нещо, в казаното до тук, придоби някакъв смисъл? Не знам..- настана едноминутно мълчание, през което спомените прелитаха в помещението, а празният поглед на Джон гледаше направо през тях. Сега бе прекалено уморен, за да им обърне някакво внимание. И можеше единствено тихо да разказва горчивата си история. История, която никой не искаше да знае. История, която го правеше просто поредният жалък човек, един обект на съжаление. - Аз мразя хората, които дават напразни обещания. Ненавиждам ги най-много в този свят, но… аз съм същият. Ето, смяташ ли, че някога ще успея да удържа на обещанието си към Ир Ра? Напоследък си мислех за това. Питах се защо й обещах това в болницата. Сега разбрах. Не бе заради нея, а заради мен. Също както нашите сториха, но този път сам си подхвърлих сламката, защото отново изпитах непреодолимото желание да живея. Оказах се същия подъл лъжец, като мама и татко. Да, всичко е твърде сложно, нали? Как ми се ще да има в името на какво да запратя всичко по дяволите… - тъмнокосият мъж се изправи рязко, при което мозъкът му отказа да изпълни нужната функция да докладва на крайниците му, и той залитайки, се строполи на земята. Като някаква верижна реакция, добродушният му асистент се втурна към него и направи единственото, което можеше да стори сега - тялото му се оказа опора за неговото. Те усети чуждата ръка, обгърнала кръста му, почувства как Мин напряга всяко свое мускулче, за да му окаже възможно най-стабилна подкрепа. Усещаше безграничната му сила в този момент, както и готовността му да му дари всяка капка от нея. Досега бе обратното, но след трагичния обрат за Те, ролите съвсем се размениха. А вече Мин Че Ри не му бе просто асистент, той му бе и телохранител, детегледачка, майка… Да, в момента точно този човек представляваше цялото му семейство. Дори нещо повече - той бе единственото същество на Земята, на което идолът бе разказал така искрено историята и чувствата си. Докато бълваше безкрайните си излияния, не го беше страх да сподели товара си. Защото вътрешно цялото му същество чувстваше, че човекът отсреща няма да изчезне заради това, а напротив - той щеше да остане до него и да му помогне да издържи, да му помогне да се изправи. В самото начало бе усещал непоклатимата воля на черешката и сега бе наясно, че той нямаше да се предаде. Нямаше да се откаже от него, както сториха всички. В този миг на сляпа надежда, осъзна колко добре се чувстваше в компанията му и как това, че освобождаваше всички чувства пред него, го пречистваше вътрешно и слагаше край на неописуемите му страдания. Нещото, което си мислеше докато Че Ри отново своеволно се настаняваше на леглото до него, бе защо се бе появил чак сега в живота му? Първородните замисли и причини не бяха от значение, но защо сега? Защо трябваше да се измъчва толкова време, цели седемнадесет години. Но пък предполагаше, че е по-добре късно, отколкото никога. Трябваше да е благодарен, че тази черешка се оказа в коктейла му.
- По-добре ли си? – запита го другия, чиято ръка все още закрилнически обвиваше кръста му. Пулсиращата кръв на Те се нагорещи още повече, и щом усети покачващата се температура на тялото си, той почувства и потта, макар и сега леко засъхнала, която го бе обливала по време на пристъпа му по-рано. Вече се бе свечерило и в апартамента цареше мистичен мрак, или поне в стаята на идола, чиято крушка бе изгоряла. Защо ли все пак и двамата с Мин Че Ри си стояха най.спокойно точно в тази тъмна стая? Интересно, наистина...
- Да. –отвърна на зададения въпрос съвсем кратко и ясно, след което напрегна мускулите си, за да се изправи сам на крака, без да трябва другия да му бъде опора. Все пак не бе някакъв инвалид, можеше да върви и сам. Не биваше да пада толкова низко и да разчита дотолкова на чуждата подкрепа, че да забрави и как да се движи.
- Искам да се изкъпя. Може да ми приготвиш чисти дрехи. – каза идолът, решен да напомни за факта, че все още неизяснената връзка между него и Че Ри, бе упомената само като такава на шеф и асистент.Бяха си позволили достатъчно волности, особено асистентът му. Русокосата звезда все още бе на мнението, че всичко щеше да свърши по-добре, ако другият индивид не се бе месил в плановете му. Все още не бе сигурен, дали трябва да му е благодарен, или да го мрази за това. Не знаеше. В момента не знаеше нищо. В съзнанието му блуждаеха много замъглени отговори, които още не успяваше да разчете. Бе досущ като някоя главоблъсканица.
***
Бе сам, свил се в бялата вана, докато спомените свободно бушуваха във вече незащитеното му съзнание. Знаеше, че оставайки сам и за секунди, те щяха да се появят и да го обгърнат, знаеше, че това бе неизбежно. Сега близкото и далечното минало го застигаше, тласкайки разума чу повторно към ръба на пропастта. Всичко се повтаряше , но сега под формата на ясен спомен, като някое не свършващо дежа ву.
Първоначално вървеше сам по тясната и безлюдна уличка, скиташе и си мислеше колко ли хубаво би било, ако Мин Че Ри бе заедно с него. Това се бе случило когато той просто си тръгна, без обяснение- Всяка вечер идолът просто бродеше из затънтените улички, сядаше на някоя стълба и просто мълчеше в компанията на нощта. Безмълвно въздишаше по някого, и го болеше само при мисълта, че вече няма да го види. Че и той си е отишъл от живота му завинаги. Изведнъж в този спомен нахлу друг. Думите „Обещаваме“ се заповтаряха като развалена грамофонна плоча в главата му и той бе неспособен да ги спре. Обещание след обещание. Какъв бе смисълът в това да обещаваш напразно? Пейзажът на малката уличка изневиделица бе погълнат от пълен мрак, след което пред погледа на идола се появи за секунди кървавата сцена на безжизненото тяло на майка му и навалицата от хора, които не направиха нищо, за да я спасят. Когато и тази болезнена картина се изпари в нищото, Ки Джон позна малкото момченце, стоящо в очакване пред старата и плашеща сграда на затвора. Да, това бе той самият, преди седемнадесет години.
- Виждаш ли това хлапе, баща му се е самоубил в затвора вчера следобед, след като е научил за смъртта на съпругата си. – бе чул охранителите да говорят помежду си. Тогава се бе огледал наоколо, но сега вече знаеше, че тези думи се отнасяха за него.
- Наистина ли? Тогава.. какво ще стане с него?
- Кой знае...
Малкото тъмнокосо момченце почувства щипещия зимен вятър, и се загърна по-плътно в малкото си палто, а щом видя този аджоши, когото чакаше, се затича към него и улови ръката му. Чувстваше се съвсем сам и изплашен, а това място допълнително усилваше страха му. Тогава Де-Сун го бе погледнал закрилнически с думите, че ще бъде до него.
- Ки-Джон-а, аджоши ти обещава, че ще бъде винаги до теб. Вярваш ми, нали? Хайде, да си вървим. – мъжът с топла усмивка бе взел малкото момченце под крилото си. Но нужно ли бе да обещава нещо? Нужно ли бе да е точно думата „обещавам“.
Малки балончета за последно се появиха по повърхността на водата, която бе приела в обятията си отпуснатото тяло на русокосия идол. Той отново бе изгубил смисъла в това да продължи напред и постъпваше също като баща си, бягаше. Сега, насред прозрачната вода отново виждаше своя авариен изход. Дъхът му съвсем изчезна, останал потиснат някъде в гърдите му. Знаеше, че бе неспасяем, но и не искаше да моли никого да бъде спасен. Защото този свят не се нуждаеше от непотребни хора, а търсеше единствено будни и гениални личности. Така че на кого щеше да му липсва той? Утре светът без нето, щеше да е същият свят, който в момента напускаше.
Все пак и той си тръгваше, изоставяйки сам себе си.

*припомняне–от нощта на острова*

Спомените нахлуха нечакани, неканени. Защо тогава беше излязъл от стаята? Нали точно на неговите ласки се бе наслаждавал всяка нощ в съня си? В минутата преди да си тръгне, бе осъзнал, че човекът когото сега така иска да стиска в ръцете си, не беше за него онзи същият от деня в лунапарка. Осъзна, че не бе направил това само заради нуждата на идола, а и заради своите собствени желания да му помогне, да го усети. Смаяно проумя, че човекът обсебвал дълго време неговите мокри сънища се припокриваше с един точно определен човек, и че го искаше също толкова силно и в реалността. Че онова морно, потно, младо тяло преливащо от енергия и копнеж съвсем приличаше на това извисено в сумрака над него тогава. И когато идолът вдигна брадичка и откри белега с форма на скоба, Мин съвсем изтръпна. Ето защо този белег му се бе сторил така познат в съня му. Бе си отишъл, защото бе смесил дълга към сестра си и този към Те с физическите си желания. Не знаеше кое би било по-трудно за него. Да устои на моралните си задръжки или на вълната топлина, която го заля от близостта на Те. За Мин тогавашната ситуация не бе отчаяна нужда и паника както за Те. Той се бе насладил на крайния момент, на близостта на другия. На факта, че знае, че животът на Те зависи единствено и само от него. На това че го държи в ръцете си и усеща силата, която му влива. Тези мисли му бяха подействали неочаквано отрезвяващо. Но това, което най го уплаши бе готовноста му да стигне до края. Бе го поискал. Адреналинът отдавна бе достигнал точката му на търпимост и напираше преливайки от всяка пора на тялото му. Неосъзнатите чувства и емоции се заблъскаха в него и напираха да излязат веднъж освободени от оковите на мисълта. Той не просто бе помогнал на Те. Той го бе целувал продължително и страстно и хич не му се щеше точно тогава да узнава какво мисли отсрещния по въпроса. Разумът бе заотстъпвал уплашен от бурята разразила се внезапно, от водовъртежа на емоциите. И преди напълно да загуби контрол Мин просто избяга.
Онази нощ той задъхано затръшна вратата. Бе се облегнал на дървената плоскост и мислеше, че сърцето му ще пробие дупка там. Накъсаното му дишане предизвикваше завити облачета пара. Усети как дръжката зад него се завъртя и буквално изтръпна. В момента не бе по силите му да срещне лешниковите очи. Не беше наясно със себе си изобщо. Чувствата му бяха пълен хаос, а постъпките му ирационални. За момент сякаш направо излезе от тялото си, дотолкова бе стресиран от ставащото. Когато вратата така и не се отвори, той просто бавно се свлече на площадката. Краката му вече не го държаха. Откакто Че Ри пристигна на острова, стресът му бе дошъл в повече и бе пропушил. Видя кутията с цигари на перваза и с треперещи пръсти запали. Вдиша дълбоко и дълго задържа дима в устата си. Възбудата в него все още не беше стихнала и болезнено му напомни за себе си. Лицето му се изкриви в неприятен спазъм. Изпусна дима и той излезе от ноздрите му на тежки слоеве. Ментолови, защо бе избрал именно такива? Дръпна плитко още два пъти от цигарата, колкото да подразни рецепторите си, а после тромаво се изправи. Тялото му имаше нужда от облекчаване, затова се запъти към сервизното помещение.

************

Гърбът му потрепери, щом се опря на вратата на пристройката. Пръстите трепнаха докосвайки корема му. Получи тик на гъдел и спазматично се стегна. Въздишката излезе своеволно. Едната му ръка ловко се вмъкна в боксерките и хладните пръсти докоснаха нажеженото парче плът. Изтръпна от контраста и се изпъна. Изпъшка. Придвижи се плавно от основата към главичката. Опита се да си представи какво би се случило, ако не беше излязъл от онази стая. Нямаше да може да спре. Нямаше да иска да спре. Възбудата му се усили за няколко микросекунди. Дори само бегла мисъл относно Ки Джон бе способна да задейства спусъка му. Сега когато си представяше нечии други пръсти там долу освен своите собствени, тръпката се усилваше неимоверно. Ставаше толкова разтърсващо и бързо, че не съумяваше да се обуздае. Беше като подивял. Болката от стаеното напрежение все още не съумяваше да отстъпи пред удоволствието и той се мяташе в една влудяваща неопределеност. Масажираше една изпъкнала веничка и дразнеше върха на главичката с палец. Усмихна се. На себе си. На Те Ки Джон.
Какво правеше?
Знаеше кога бе усетил онази тръпка. Онзи особен тон, на който не искаше да повярва. Кога се бе почувствал привлечен от него. В колата. Това им пътуване беше променило всичко за Че Ри. Изръмжа и се задъха. Умът му визуализира още от извивките на идола. Онези твърди, жилави мускули. Напрежението в очите, а после потрепващите мигли.
Другата му ръка се подпъхна отзад и изхлузи парчето плат от слабините му. Трескаво се задвижи отново нагоре-надолу. Нощта беше хладна, но не можеше да се пребори с жегата в него. Вдигна глава и оголи мократа си шия. Кожата под лакътя му правеше контакт с препотения му корем и създаваше лепкаво усещане за похот. Дишането му стана на пресекулки. Стоновете му се учестиха. Запъхтя се. Не оставаше още много. Започна да се връща към началото. Припомни си момента в лунапарка. Бедрата на Ки Джон бяха обкрачили неговите и разсеяно го отъркваха. Дъхът навлизаше в ухото му, а онзи аромат на дива череша буквално го обсебваше. В мига преди да стане от него, идолът бе отпуснал цялата си тежест. Че Ри бе усетил как мъжеството на Те Ки Джон се бе прилепило до собственото му.
Прехапа устна.
Тялото му се бе притиснало още повече до неговото, а хладната ръка бе докоснала голото му рамо. И тогава той се отдръпна. Отдалечи се. Дори и сега с мисъл за него той му липсваше. Липсваше му повече от всякога. Болезнена липса.
Сякаш, за да го задържи при себе си асистентът забърза. Движенията му станаха припряни. Изскърца със зъби. Още малко, само съвсем малко. Задръж.
Върна се още по-назад: фотосесии, промоции, клипове на идола. Досега никога не бе гледал на него по този начин. Като сексуален обект. Сега вече фотосите без горнище, разрошената небрежна коса, черният молив на очите, секси прелъстителните пози, го хващаха. Улавяше вибрацията, целта, с която бяха заснети. Изруга и усети първата пръска. За момент му причерня от прекалената емоция. Задвижи се още по-ожесточено, докато не усети как бялата течност излиза с пулсиращи залпове. Отново и отново, докато светът не стана пак нормален.

************

Тялото му се успокои и затихна лека-полека, но мислите му се рояха и главата му щеше да се пръсне. Не беше готов да се върне в онази стая, защото не проумяваше как да каже на човека в нея, че иска да са заедно по начин, за който не знаеше дали бе възможен.
Когато най-после спря да трепери от копнеж и съзнанието му си бе възвърнало трезвеността, той излезе от скривалището си и с твърдо убеждение прекоси разстоянието делящо го от пристройката най-вдясно. Познаваше добре всичко наоколо. Влизайки, взе един от гащеризоните окачени в гаража и плъзна ръка по капака на стария автомобил, чиито ключове кротко седяха на негово разположение в жабката. Беше отседнал в симпатичен малък пансион. Собствениците-възрастна двойка, всякак опитваха да улеснят престоя му. Щеше да им напише бележка и да се извини за непредвидената ситуация. Срам или неудобство спрямо тях не бяха сред приоритетите му в момента. Не и след случилото се в онази стая. Не и след като бе докосвал човека в нея по този начин. Не и след като той бе събудил тези усещания в тялото му. Докосна разсеяно устната си и напипа раничката. Ухили се разсеяно. Идолът бе опитвал какво ли не, за да го откаже от това да му бъде асистент, а сега благодарение на случайността бе открил перфектния начин. Привличайки го към себе си, всъщност той го отдалечаваше. Усещаше как животът му се разпада и не знаеше дали ще успее да събере парчетата обратно. Дори и да успееше, на места щяха да продължат да зеят дупки, защото парчетата от пъзела просто не пасваха. В момента имаше нужда от време и свобода, за да открие какво точно иска и как е най-добре да го постигне. Времето неизменно те водеше до избор. Сега трябваше да отдели точно време за равносметка. Трябваше да тегли чертата и да прецени кое точно си струва да остане в живота му.



************



*припомняне-в колата*


Размърда се неспокойно на седалката. Косата му докосваше страничния прозорец. Погледът му пробягваше по скалистия бряг, по разбиващите се вълни и от време на време се разсейваше отскачайки до рибарските корабчета в далечината. Ятата с птици ги следваха с учудваща настойчивост и търпеливо чакаха изваждането на мрежите в късния следобед, за да откраднат нещичко от улова. Небето бе по-синьо и от океана, с големи тромави облаци, които се плъзгаха лениво по небосвода. Спомените го връщаха назад към последните му думи отправени към идола, промяната на който още го озадачаваше. Именно тя го държеше постоянно нащрек и не му позволяваше да се наслади на пътуването, на гледката, на компанията му. Много хубаво никога не е на хубаво и тази мисъл продължаваше да го измъчва. Упорито се убеждаваше, че зад промяната се крие нещо, крие се и се спотайва, надявайки се чакането да приспи бдителността му, но Мин бе виждал твърде много от страните на звездата, за да повярва, че подобна безпроблемна промяна е възможна. Най-накрая бяха успели да избягат от напрегнатото си ежедневие. Нещо, което мениджърът отдавна ги бе посъветвал да направят, но това не беше мечтаната ваканция. Де-Сун бе временно отстранен от ръководителя на компанията заради инцидента с репортерите, а Те бе приел с чувство на примирение наложения му каторжен труд. Сякаш мислеше да извлече максимално положителното от предлаганото, а не да мисли за негативите. Трябваше да заснеме посредствена драма, само за да отчете някаква дейност и да разсее журналистите отвличайки им вниманието, но Мин усещаше, че нищо, с което се захванеше идолът не можеше после да носи определението ''посредствено''.
Преди да тръгнат Мин бе отишъл до болницата. На излизане остави сестра си с нежелание, но с надеждата, че ще му се обадят във всеки един момент да се прибере от пътуването, защото тя се е събудила. Целунал я бе по челото прошепвайки, че ще му липсва. Чувствата, които преди не можеше да изрази, сега го изгаряха и думите дращеха по гърлото му напирайки да излязат. Нещо погъделичка врата му и го върна в настоящето. Проклети малки гадинки. Мухите не го оставяха на мира. Ръката му се стрелна и в същия миг видя, че се канеше да шамароса  не кой да е, а самият Те с дебелото списание, което държеше яростно. Огледа се крадешком като същински престъпник, канещ се да извърши престъпление. Призна пред себе си, че ако го беше сторил, нямаше да съжалява. Защо имаше такива бързи рефлекси, дявол да го вземе? Главата му сега се бе отпуснала изцяло на рамото на Мин и косата му се бе пъхнала още по-навътре под яката му, предизвиквайки странното усещане. Бавно прибра ръката до тялото си и неохотно се размърда оставяйки списанието с намусена физиономия. Проклетникът се възползва и се разположи още по-удобно. Погледът на Мин пробяга бегло по чертите на спокойно спящия, отразени в огледалото на поставката.
Мин отдавна търсеше да разпознае своята енергия в човека отсреща. Само тогава другият успяваше да развълнува съзнанието му. Знаеше, че за да хареса някого, първо трябваше да го съизмери със себе си. До сега не бе открил достоен противник с изключение на Ир Ра. Някой, който да го дърпа напред, да го кара да го гони и достига. Да го тласка енергично и да подклажда съревнованието. Само тогава в преследване на равенството Мин би бил щастлив. Гледаше Те и не откриваше нищо подобно в него. Досега той бе объркан, стресиран и фалшив, но всеки ден зареждаше с енергия тялото на Мин. Мислите и действията му се подчиняваха на него. Какъв беше този метод на 'красавица в беда', който така успешно прилагаше, за да успее да прикове интереса му. Беззащитен и объркан на моменти да, но и арогантен и непреклонен друг път, той си играеше с чувствата на Мин и го объркваше, а поривът да го разбере не секваше. Тези крайности оплитаха Мин в порочния кръг на това едновременно да му съчувства и подкрепя, но и страстно да се опита да обуздае темперамента, който често улавяше в шоколадовите очи. Знаеше, че тази битка ще е интересна и затова с усмивка посрещаше всеки нов ден. Идолът може и да приличаше в подхода си доста на предишния антисоциален Мин, но след пропукването показа същност, която се различаваше от сегашната на асистента драстично.
До сега Те бе кипял от живец и на всяка почивка бъбреше с хората от екипа. Пътуваха самостоятелно с шофьор, а екипът отделно натоварени с апаратурата. Те често изоставаха и се налагаше да ги изчакват, за да могат да ги настигнат. През останалото време на пътуването идолът убиваше времето в слушане на музика или цъкаше нещо на телефона си. Те не говореха. Между тях тегнеше тягостна атмосфера на неловкост. Макар и да живееха заедно досега винаги имаха ангажименти, които да обсъждат или спорове, които ги горещяха, а сега сякаш нищо не ги свързваше. Нямаше ги задълженията на Мин и графика на Те. Не знаеха и какво ги очаква там където отиваха. Мин определено остана изненадан от реакцията, с която Те прие наказанието си.
Видя отраженията им в преградата разделяща ги от шофьора, а после плъзна поглед по лицето му. Забеляза белега с форма на подкова и се усмихна накриво. Явно идолът не беше чак толкова накипрен винаги. Харесваше му да вижда несъвършенствата на иначе толкова перфектното същество. За сметка на това обаче Те нито за миг не сваляше тъмните очила, може би в опит да прикрие изтощението си. Сега тяхната лява рамка се огъваше неестествено във врата на Мин, а ръбът на стъклото се забиваше с бузата на звездата оставяйки отпечатъка си. Мин Че Ри се извърна и се оказа по-близо отколкото бе очаквал. Усети дъха на шоколадови дражета с фъстъци, които Те беше омел през последната почивка. Как можеше да яде подобни боклуци!? Пресегна се към него и в мига, в който хвана очилата автомобилът неочаквано се разтресе. Колата попадна в дупка и кривна от пътя за момент. Тялото на Те подскочи заедно с това на Мин точно когато вече беше взел очилата. Мразеше ги, мразеше тях и мухите, и дупките по пътя. Изсумтя и скръцна раздразнено със зъби. Удари злобно по вратата на колата и усети как болката от сблъсъка с дръжката проряза целия му мозък.
- Много съжалявам за неудобството. Добре ли сте? - Гласът на шофьора прозвуча развълнувано и притеснено по станцията.
- Добре сме, господин Ким, не се тревожете - едва успя да събере мислите си, за да отговори. От рязкото му сепване, идолът се размърда, намесвайки се още по-осезаемо върху него. Промърка нещо и облиза долната си устна точно в лицето му. Приличаше на нещо сладко и гушливо. Отвратителна комбинация. Мин от своя страна се отдръпна като опарен и удари челото си в стъклото, без да успее да се отдалечи и на йота. Озъби се безсилно на отражението си и процеди няколко проклятия. Ръката му стисна очилата, докато те не запукаха от натиска, а после ги пусна и ядно ги стъпка с крак. Хвана Те за рамото и го килна по-далеч от себе си. Негодникът спеше като пън, а устните му малки и розови примамливо си блестяха като свежа, росна пъпка в огледалото.
Със свободната си ръка докосна своите. Тръпката пробяга по гърба му надолу и после се върна обратно. Облегна се назад, надявайки се да спре пулсирането в главата си и въздъхна. Това обаче изобщо не подобри настроението му. Затвори очи, за да скрие образа на Те, но продължаваше неминуемо да усеща близостта му. Дори факта, че бяха в едно помещение, го дразнеше.
С напредването на деня слънцето вече не биеше така жежко. Морето сякаш се подчини на спокойствието на всичко околно и плавно започна да мие бреговете си. Рибарите издърпваха за последно мрежите си и даваха сигнали за прибиране. Чайките сити и доволни вече се чуваха съвсем рядко.

Идолът спеше все така дълбоко и блажено, а Мин не спираше и не спираше да усеща вкуса на дражета с фъстъци по устните си. Само да не беше проклетата дупка на пътя, ех.

********

Не му харесваше да я оставя сама, в малкото мигове, в които тя се връщаше при него. През останалото време бе в пансион, на 14 спирки с метро от дома им. Посещаваше го единствено през ваканциите и тогава наставаше истинска война вкъщи. Според нея, той бил обсебващ мърморко. Според него, тя бе непослушна и вятърничава. Въпреки дрязгите я обичаше повече от всичко на света. Когато тя бе далеч, останал сам, животинското в него се изостряше и заживяваше буквално като скот. Ядеше, спеше, работеше, просто съществуваше. Единствено във времето, в което я очакваше и тя бе с него, очите му се озаряваха. Посрещаше я на станцията, а после отиваха да купят най-хубава торта в околността. Естествено, тя го караше да обиколят и всички магазинчета за джунджурии по пътя и това им отнемаше още много часове, както и последните пари от джоба му, но нищо не го правеше по-щастлив от мисълта да я зарадва. Дяволитата й усмивка го разтапяше до ниво близко на масло на водна баня. Двете опашки неизменно меняха местата си по главата й, но непринудено показваха все още детско излъчване. Миловидното й лице, бадемовите очи и чипото, вирнато носле, обаче загатваха една напъпваща женственост. Характерът й и силата на волята можеха да се уловят по скулите, позата й и честото потропване с крак, на което ставаше свидетел и в момента. Много скоро щеше да разбива десетки сърца. Засега обаче още си бе непослушното малко момиче, с все още голямата доза наивност и доверчивост, което съществуваше, само и единствено, за да го дразни. Мин Че Ри се опитваше всякак да избутва вероятните предположения за бъдещето. Съдбата му бе отнела много неща и той се бе научил да цени онова което има сега, а не нещо, което би могло да се случи и да бъде после. Животът бе една постоянна променлива. В него нямаше константи. Всичко се изменяше-светът, хората, технологиите, чувствата, затова се научи да се радва на сегашното. Нейната усмивка, топлата ръка стискаща неговата, звънкия й глас, звездичките проблясващи в погледа й, след като бе отстъпил за пореден път и отново бе станало на нейната. Рядко си бе позволявал да я докосне. Сякаш, ако го направеше, тя щеше да изчезне. Приличаше му на скъпо, виенско стъкло, крехко и чупливо, на което можеш да се възхищаваш само отдалеч. Но няколко пъти се бе улавял да присяда вечер на леглото й. Галеше косата и челото й, докато спи. Устните му бавно поддаваха, докато не откриеха безбройните равни зъби и не очертаеха благата му, блажена усмивка. Не знаеше защо не си бе позволявал тази близост повече и по-открито. Бе толкова затворен с нея. Тази, която обичаше най-много. Винаги го сепваха нейните думи, че пак е замислен и намръщен, че пак не я слуша. Как да й обясни, че не умее да изразява емоциите си? Че единствената, която тя разчита е когато е ядосан и крещи, заради поредната й щуротия, но дори и тогава й се радва и пълни сърцето му с нацупената си физиономия. Как да й обясни, че радостта му се проявяваше дори и седмици след като си е заминала, а той продължаваше да се буди сутрин с усмивка. Как да й обясни, че тя е смисълът на живота му? Нямаше думи, с които да го опише. То беше просто така.

********

*настояще*


Стоеше и наблюдаваше греещата от щастие Ир Ра. Надничаше плахо от вратата и не знаеше как да продължи. Ир Ра се възстановяваше с всяка минута. Тя цъфтеше, а от присъствието на идола сърцето й буквално пърхаше, както правеше и това на Мин Че Ри. Те Ки Джон бе приседнал на ръба на леглото й и разказваше нещо с приповдигнат тон. Че Ри се загледа в устните му и остана втренчен в тях, без да може изобщо да помръдне.
В последните дни имаше трудни взаимоотношения с тези двамата. Те се бяха обединили и като една голяма черна сянка бяха надвиснали над душевното спокойствие на асистента. Сестра му отказваше да напусне тази болница. Беше си втълпила, че Ки Джон ще й помогне да стане трейни в неговата компания, и че един ден ще стане водеща танцьорка в състава на някой идол. Лапешки истории. Не биваше да се забравя, и че беше лудо влюбена в Ки Джон и нямаше начин да я отлепи и на милиметър от врата му. Заплахите й, че никога повече няма да проговори на брат си, не му действаха особено стряскащо, но идеята да има неконтролируема тийнейджърка способна на дивотията да отиде сама на концерт трябваше да бъде взета предвид този път. Че Ри се предаде пред силата на женската истеричност. Той бе безсилен пред виковете и сърцераздирателните стонове преминали в парещи ушите му проклятия и накрая дори достигащи нива за заплаха на националната сигурност. А Те Ки Джон бе допринесъл неистово с мълчаливото си присъствие. Точно това плашеше най-много асистента. Тежестта, която имаше Ки Джон в случая. И относно него нещата не стояха по-цветущо. Нощта в болницата. Бе изрекъл една голяма опашата лъжа: че ще може да си отиде, ако идолът поиска. Нямаше начин да може да изпълни това. С всяка изминала секунда осъзнаваше, че му бе невъзможно да живее далеч от Ки Джон. Беше му трудно да преглъща и дори да диша, ако не усещаше присъствието му наоколо. Толкова кристално осъзнаваше колко го е наранил, че го болеше физически да го гледа. Мислеше, че ако срещне очите му тотално ще се срине от вината, която ще се стовари отгоре му. Най-големият му страх беше, че ще се окаже ненужен. Че русокосото видение насреща му вече ще го е изтрило от живота си. Ки Джон беше от хората, които никога нямаше да покажат колко точно си ги наранил. Той само щеше да се усмихне с онова механично разтягане на мускулите и щеше да вкамени цялото ти същество. Ето от този миг се боеше най-много Че Ри. А мигът предстоеше. Сега!
- Ей, сърдито старче, докога смяташ да стоиш на цяла миля разстояние? И само да ти кажа, че не се сливаш със стената. Виждаме те идеално. Освен това става течение като държиш отворено. А, да. Обещал си ми бонбонии. Хич и не си мисли да се скътаваш този път - Ир Ра се провикна с неподражаемия си кокетен глас и се нацупи скръствайки ръце.
Че Ри се усмихна неловко. Приближи сковано и я целуна тромаво по челото. Тотално бе същисан, защото бе изваден ненавременно от мислите си, но това беше неговата Ир Ра в целия си блясък и той почувства как сърцето му се сгрява плахо.
- Добре, но диетични. Знаеш, че лекарят ти забрани захарта.
- Карамелени и искам сладолед - тя направи възмутена пауза за по-голям драматизъм. - Какво? Не съм вкусвала нищо прилично от векове, мърморане.
Те Ки Джон бе приковал очи в асистента си и се опитваше да навлезе в съзнанието му. Тръпки полазиха гърба на брата. Все още не беше готов да срещне отражението си в шоколадовото море. По нервните му окончания плъзнаха изгарящи усещания, сякаш го поливаха с киселина. Иглички запълзяха по крайниците му и погледът му стана невиждащ. Толкова силен бе стресът, че кръвното му започна да пада главоломно. Не бе очаквал да завари идола тук.
Подпря се на леглото. Ръцете му трепереха. Приличаше на наркоман отчаяно нуждаещ се от поредната доза. Дишането му се накъса и се препоти. Бореше се със загубата на съзнание. Вдигна ръка към побелелите си устни и за миг затвори очи. Трябваха му няколко секунди. После се усмихна с такава лъчезарност на все още дърдорещото момиче, че тя остана като тресната.
- Да, да, да! За тебе бих направил всичко - така ненадейно се метна върху нищо неподозиращата Ир Ра, че тя дори и не смогна да гъкне. - Всичко за моята сестра - думите се загубиха в тила й, където той се беше сгушил плътно.
Само идолът бе станал свидетел на овладяването на Че Ри. На него не му убягна нестабилното състояние на асистента, нито че преди малко го видя да хапе ръката си почти до кръв, за да не загуби съзнание.
От рамото на Ир Ра Мин Че Ри най-сетне успя да вдигне поглед. Всеки път щом видеше Ки Джон, сякаш ново цвете разцъфваше в сърцето му допълвайки райската градина. Влюбеният бе всесилен, щом източникът му на вдъхновение стоеше пред него. Но лекът можеше да бъде и отрова. Всичко се състоеше в дозата. Сега щеше да разбере колко му бе отредил идолът.
- Как да поправя нещата? Съжалявам ...за всичко - изразът на лицето на Че Ри примесен с косата на Ир Ра. Начинът, по който устните му почти беззвучно оформиха думите. Прозрачността на мислите му в този момент бяха всичко, което можеше да му предложи. Времето направо смръзна. Виждаше мигването отсреща. Русият кичур, който се спусна на челото, но чертите на Ки Джон не се променяха. Напрежението бе толкова голямо, че от стрес Че Ри остаря с няколко години. Мълчанието продължи толкова дълго, че вече бе загубил жаждата си за съществуване. Така се бе отпуснал на сестра си, че тя не можеше да го отмахне от себе си и вече наистина се нервираше.
- Сещам се за няколко начина - в очите отсреща припламнаха игриви пламъчета. Това бе всичко изречено от Ки Джон и бе напълно достатъчно да запали искрата на надеждата в неговия разкайващ се асистент до н-та степен.
Че Ри преглътна мъчително. Ир Ра най-сетне успя да го изблъска от себе си и той се килна в долния край на леглото. Имаше странното усещане, че горчиво щеше да съжалява за извинението си. Явно идолът бе толкова зъл, колкото и злопаметен. Тези 'качества' му предстоеше тепърва да опознае. Доплака му се от щастие.

********

Нощта в болницата можеше да се случи всичко. Осъзнаваше го и това го караше всеки път да настръхва. Буквално беше шанс, че Те Ки Джон не пострада фатално тогава. Съзнанието на Че Ри беше тотално изключило. Много беше сгрешил, защото сестра му не беше единственото важно нещо в живота му. Не е трябвало да допуска отчаянието да го заслепи. Не биваше да вижда само в една посока. Но когато човек е поставен в екстремна ситуация рационалното мислене далеч не му е най-силната страна. Осъзнаването от друга страна не чака време и място. Понякога може да те зашлеви с такава сила, сякаш си цапнат с мокър парцал от лелката току-що изчистила тоалетната. Остава ти един кофти вкус в устата, не подлежащ на никакво забравяне. Вкус, който те измъчва всяка една секунда от по-нататъшното ти съществуване. Обичаше Те Ки Джон. Обичаше по начин, по който все още не можеше да си обясни. Помитащо, сломяващо, оголващо душата ти до кокал. Как обаче да кажеш на този толкова важен за теб човек: "Съжалявам, че бях такъв ******, може ли да започнем на чисто?". За кой път да започнат на чисто? Колко пъти съдбата ги събираше насила, а след като си поиграеше с тях, ги разделяше. Какво искаше да им каже? Едно знаеше със сигурност. Отдавна вече за него Те Ки Джон не беше просто някого. Не би могъл да си представи как би го обичал, ако Ир Ра не се бе събудила, но сега нещата можеха да бъдат различни. Вбесено тръсна глава. Не му даваше мира колко го бе наранил междувременно. Вярно е, че всички излязоха с болките и раните си, но най-наранен винаги беше последният по веригата. В момента цялата горчилка се падаше на Ки Джон. Че Ри се чудеше откъде по-напред да започне. Трябваше да стъпва много внимателно. Все още идея нямаше как го въприема Ки Джон, но за себе си знаеше, че всеки път щом видеше идола и сестра си заедно, завиждаше. От тяхната близост и свободата, която си позволяваха. От смеха и милите думи, които си споделяха. Мин Че Ри беше по-скоро като сянка. Мечтаеше за ден, в който и той ще може да стои така равностойно до Ки Джон. Не му пречеше дори и да му се наложеше до живот да го обича едностранно. Колко по-жалък можеше да стане?
В нощта на острова бе осъзнал желанието си. Първичното желание да го притежава, да го покори, да се съизмери с него. Да потъне в кехлибарените очи с оттенък на карамелено и да опита от тези малки, но пълни с наслада устни, които бе сънувал нощ след нощ. Да погали това лице или по-добре да го стисне между дланите си, за да усети меката му светла кожа и пулсиращия живот под нея. Да види реакциите му на изненада, възмущение или свян. Да разпали същите стихии у тялото му, каквито бушуваха и в неговото. Страстта му се бе разгоряла бързо като горски пожар и бе готов да го стори, без да мисли за последствията. Без да се интересува какво ги свързва и разделя. Просто го желаеше там на мига. Но пасивността на идола го бе върнала обратно в реалността. Това вече не бяха сънищата му. Под себе си имаше реално същество с чувства, емоции и желания, и докато го бе целувал така и не се разбра какво точно иска Те. А сега, сега нещата вече бяха много по-различни, защото в болницата въпреки отчаянието си, сърцето му ясно му показа, че освен да желае тялото на идола, той иска и любовта му. Знаеше, че го обича. Върна лентата назад и погледна любовния си живот с една тънка тъжна усмивка, осъзнавайки колко объркано и погрешно беше живял до сега. А как щеше да живее оттук насетне, когато като ги виждаше заедно с Ир Ра го болеше сърцето. Къде точно сред тях беше неговото място? Губеше ли и двамата? Мълчанието на Те го убиваше бавно, както и обожателните влюбчиви коментари на Ир Ра за идола. Склонен ли беше да вярва на статиите във вестниците за близостта им? Обичаше ги и им желаеше щастие, но нямаше да може да понесе тяхното щастие. Да ги загуби и двамата бе нещо непосилно. Дори само представата докарваше силно стягане в гърдите му. Усещаше как не може да си поеме дъх. Унищожаваше се. Значеше сигурна смърт. Да ги загуби едновременно... Сърцето му прескочи.
Но да се меси в отношенията им. Да проси вниманието им. Не, това не беше решение. Никога не би си го позволил. Никога не би си го простил. Не знаеше как да понесе времето на истината. Беше убеден, че животът за пореден път се кани да му нанесе удар, но не беше сигурен, че ще успее да се изправи от него.
Телефонът му извибрира специфично. Поспря за миг. Знаеше, че е новинарският поток, който следеше. В едната си ръка все така стискаше плика с лакомствата за Ир Ра, а с другата се пресегна за устройството в задния си джоб. Стоеше пред вратата на болничната стая и четеше. Изражението му помръкна само в рамките на няколко секунди. Защо му се случваше всичко това? Не можеше да понесе повече. Заля го нова поредна паник атака. Задушаваше се, а тялото му гореше в пламъци. Отстъпи назад и се свлече в стола пред стаята. Бе излязъл за 15 минути. Само колкото да отиде до сладкарницата отсреща. Кога успяха? Едва смогна да се обърне настрани и повърна. Стомашните сокове се точеха от устата му към земята с ужасяващо постоянство. Усещаше киселините по гърлото си, но не реагираше. Пред погледа му бяха само снимките видени в телефона. Те пак знаеха!
Вечерта, която се запечата завинаги в съзнанието му, се наложи да закъснее. Изпрати съобщение и отсреща му отговориха да не се притеснява и да вземе рибки с паста от сладък боб по пътя за вкъщи. Къде посред нощите можеше да се намери нещо подобно? Ето така всичко тръгна грешно от самото начало. Когато после номерът на сестра му му позвъни, това вече не беше нейният глас и вече светът на Че Ри беше разбит. Колко месеци му трябваха, за да събере обратно парчетата. И колко още беше грешил спрямо Те Ки Джон. Не искаше да наранява никого, но те не му оставяха шанс. Лишаваха го от избор.
Влезе обратно при Ир Ра, но беше повече от механичен. Нямаше повече сили, за да играе. Представлението свърши и клоунът вече беше изтрил грима с вечната усмивка. Под макиажа прозираше вида на изтормозено момче, което емоционално беше мъртво. Прагът му на търпимост, лимитът на силата и духа му бяха скършени. Свърши се. Не можеше повече да се бори сам с вятърни мелници. Рухна.
Направи знак с глава на Ки Джон да тръгват.
Задъхано излезе през вратата. Театърът му беше дошъл в повече. Те Ки Джон махаше лъчезарно от вратата на Ир Ра за довиждане. Затвори и мина покрай Мин Че Ри, сякаш той беше част от мебелировката.
- Трябва да спреш да посещаваш сестра ми. - Асистентът опита да го догони.
- Стига глупости, Че Ри.
- Говоря напълно сериозно. - Хвана го за лакета и го обърна към себе си малко по-рязко отколкото му се щеше.
- Все съм мислел, че си смотльо, но не и че си чак толкова ненормален, че да ревнуваш собствената си сестра.
- Не ми говори с този тон. Какво според теб мислиш, че е това? - Размаха ядно телефона си. Медиите започваха да се чудят кое е тайнственото момиче крадящо времето на звездата. Случаен кадър заснет от покрива на отсрещната сграда. Снимка запечатала бинтованата глава на Ир Ра нежно докосната от пръстите на Те Ки Джон. Кадър замразил завинаги обожанието преливащо в очите й. Цялата поза на тялото й обърната по посоката на идола.Ръцете й докосващи го малко под лакета и целувката, която той се кани да постави на челото й.
Присви се и се олюля. Подпря се на стената с едната си ръка. Знаеше, че сестра му е лудо влюбена, но Те Ки Джон? Какво правеха тези двамата? Проряза го остра болка в гръдната област. Пред очите му отново чернееше. Беше се препотил за секунди. Не можеше да понася повече всичката тази тежест. Не искаше повече проблеми. Желаеше бученето в главата му да спре, да можеше да се храни без ръцете му да треперят, да спре да чувства стомаха си свит на нервна топка, да не му се налага да мисли за имиджа на идола и проклетията на сестра си. Искаше да изхвърли всичките си чувства, да завлече Ир Ра някъде в нелегалност и да стои той самият далеч от Те. Искаше, но не можеше. Чувстваше как всяка една изминала секунда го смазваше психически и емоционално. - Не се намираме в корейска сапунка, където главният герой винаги последен разбира за какво става дума. Тук всички сме главни герои. Става въпрос за живота й. Какво трябва да чакам? Да се случи нещо подобно като предния път ли? Как мога да опазя сестра си от папараците, от зложелатели, от озверели фенове? Толкова ли не разбираш, че ТИ я правиш потенциална мишена. Вие двамата жестоко си играете с мен. Подхвърляте ме, сякаш съм досадна подробност. Нея мога да я оправдая-незряла е, но от теб очаквах повече. Не мога да разбера защо цял живот трябва да играя все лошия герой. Тежи ми. Тежи ми да съм този с разума. Този, който винаги е излишен и нещастен. Писна ми да съм опозиция. Нямам какво повече да дам. Празен съм. Изчерпан съм откъм идеи и варианти. Има само двама души, които искам да защитя и виждам как този шанс необратимо ми се изплъзва. - Мин Че Ри клекна усетил, че му прилошава отново. Повдигна му се и се закашля навеждайки глава. Напоследък беше свръхемоционален. Чувстваше се напълно безпомощен. Виждаше как всичко, което се опитваше да изгради и запази рухваше като къща от карти и това го съсипваше.
- Не може ли...- гласът отсреща леко заглъхна и Че Ри се зачуди за причината. Погледна го. - Не може ли поне веднъж да ми се довериш? - Усмивката беше още по-обезкуражаваща от гласа. И, мили Боже, беше искрена!!!
Трябваше да седне някъде. Огледа се. Това беше скрита камера,  нали?
Тази усмивка, какво означаваше? Не беше възможно Те да му е простил. Болката караше в неговата уста да горчи. Представяше си колко по-концентрирана беше за идола. Какво беше станало в болничната стая? Какво беше станало през времето, в което не се бяха виждали? Имаше някаква дълбока промяна, която му убягваше. Те Ки Джон беше започнал да изпитва истински емоции. Положителни емоции. Такива, които не са заучени, не са отиграни, за когато сметне, че трябва да ги наподоби. Че Ри не беше виждал негова искрена усмивка. Подсмихване или криво иронично подхилкване, може би, но не и усмивка. Такава, която да оголи всичките му зъби, дотолкова, че да види, че единият горен зъб не е идеален и венецът там разкрива повече от него. Дотолкова, че да види нетърпеливо шаващия език зад белите строени стражи от емайл. Нещо в Те трептеше, водеше го. Някакъв живец. Тази усмивка беше истинска, но толкова ненавременна. Сега Че Ри ни най-малко не я беше заслужил. Но дори Те да го насочваше към черна дупка Че Ри беше готов да скочи, защото искаше да му вярва. Искаше да му даде свободата, която и идолът му беше дал. Той можеше да не го последва онази нощ в болницата. Можеше да го съди. Или никога да не поиска да има нещо общо с Ир Ра или с асистента си, но той се върна. Беше се доверил. Най-сетне беше решил да вярва на някого и Че Ри щеше да направи всичко възможно да подхрани тази му вяра.
Усети хладните пръсти. Защо винаги бяха така студени, когато притежателят им беше цяла вселена от горещи усещания? През асистента премина вълна от сензитивност. Цялата му кожа настръхна преди да съумее да извика едно изумено ''Аааа'' и да бъде повлечен навън.

********

Във фризьорския салон махнаха пелерината и му показаха едно слънце. Неговото слънце Те Ки Джон. Беше забравил колко точно енергия притежаваше идолът. Сега обаче този блясък и усмивката бяха непресторени. Докосна краищата на русолявата коса леко погалвайки и ухото. Стори му се нереално. Този допир го удари като с камшик през гърба.
- Отива ти, фенките ще полудеят по теб - подкачи го, след което веднага развали коафьорската магия нахлупвайки му спортна шапка с козирка. Не стана ясно, дали Че Ри го скри защото беше негов асистент и мислеше за спокойствието на звездата или защото ревнуваше и искаше Ки Джон само за себе си. Което и да беше, феновете нямаше да намажат днес.
Те Ки Джон сякаш имаше пружини на краката. Разходи Че Ри през целия град. Ходиха къде ли не. Ако трябваше да понася подобно внимание всеки ден заради това, което беше сторил, значи съвсем скоро щяха да му опростят дълга, защото щеше да умре от изтощение. Краката му вече се преплитаха, когато Те го настани в една сладкарница и започна да го тъпче с торта. От калорийната бомба така му се приспа, че му се губеха моменти, но помнеше много усмивки, най-красивите усмивки. Такива, които караха крайчетата на очите на Ки Джон да се извиват нагоре и образуваха плеяда от бръчици по кожата му. Такива, които го караха да разкрива белега с форма на скоба. За него Че Ри вече предполагаше, че идолът нарочно не прикрива. Нещо като: "ето ви една част от мен, която е некрасива, но истинска".
Преградите падаха и то падаха с такава скорост, че ако Те се окажеше не готов за чувствата на Че Ри, щеше да последва тотална катастрофа. Ето затова идолът не биваше да е твърде добър към Мин Че Ри. Асистентът започваше да мечтае, да се надява. Добре помнеше разказа. Първата любов на Те е било момиче от гимназията. А след това е имало и още. Момичета, Че Ри. Ти някак не се вписваш в тези образи и все още гък не си обелил по темата за своите чувства. Идеше му да се цапне с нещо тежко. Искаше просто да може да държи Те Ки Джон в ръцете си, да го притиска до гърдите си, и ако е останала дори частичка лед в сърцето му, да я стопи с топлината си. Искаше да бъде негова сила и опора, въздухът, който диша. Искаше да присъства в мислите му. Искаше аромата му по дрехите си. Искаше да събира разпилените му из цялата къща чорапи. Искаше ненужно да го ревнува. Искаше да може да се пресегне и да забърше крайчето на устните му, когато отново се е омазал пиейки любимото си капучино. Искаше да остарее с него. Искаше да го обича до последното примигване на очите си, до последния си дъх и сетния удар на сърцето си. Не искаше много. Искаше всичко.

********

Мин Че Ри натоварен с покупките се опитваше да догони Те Ки Джон. В него едно определено чувство си проправяше път с такава скорост, че вече беше неспособен да го удържи. Искаше да го изкаже на всички. Искаше да изпълни света с него, защото вече да го държи само в тялото и ума си не стигаше. И когато русокосият се приближи, контролът му тотално се повреди. Когато пръстите на идола преминаха по неговите, изпита зверска слабост. Толкова рязко беше изваден от вътрешния си свят, че не успя да отреагира в реалния. Всичко, което искаше се намираше на един дъх разстояние. Този, когото искаше го гледаше, а сега падаше заедно с него. Видя объркването отсреща, мислите преминаващи през лицето му, издайническата руменина разляла се по страните му. Идолът затвори очи и главата му се отпусна пленително на рамото на Че Ри. Ах, ти, лош си! Защо ми причиняваш всичко това? Ароматът ти, дъхът ти, туптенето на сърцето ти. Усещам всичко, сякаш сме едно. Искам да сме едно. Сега!
Целуна го. Устните му едва-едва докоснаха горната негова, бърнаха я. Леко засмукаха и задържаха за миг долната преди с нежелание и въздишка да се отлепи от това така сладко същество в ръцете си. Нека колкото си искаше идолът да бъде засрамен и възмутен. Мин Че Ри просто не можеше да се въздържи. Беше успял да приседне там на алеята гушвайки идола почти като бебе. Гледа чертите на лицето му няколко изгарящи секунди. Очите на наблюдателя постепенно загубиха блясъка си. Формата им се издължи и изви и стана котешка. Стисна го по-силно. Повдигна го още повече. Пръстите забарабаниха по гърба му. Облиза се размърдвайки бедрата си под тялото на идола давайки му нужния комфорт.
Дърветата в парка шумоляха ненатрапливо. Отнякъде се дочу звън на колело. Мъж сгъваше вестника си на пейката до тях. Палаво дете ловко се правеше, че недочува родителите си и продължаваше да храни две катерички вляво. Шадраваните разперваха струите си високо, радвайки се на вечерните светлини и после плавно започваха да се смъкват. Възрастна двойка прибираше остатъците от пикника си състоял се на поляната отсреща. Кученце се изпишка върху крачола на човек, когото явно не харесваше. Облаците се нижеха лениво по небосклона, криейки все още появата на своята сестра луната. Някак знаеше всичко това. Времето сякаш беше спряло давайки му свръхусещане. Забавяше се, предоставяйки му шанс да помисли, но той нямаше нужда повече да мисли. Можеше само да чувства.
Лудо впи устни. Направо опустошаваше неговите. Натискът, моментът, в който ги поемаше, усукваше ги и ги разкривяваше смачвайки ги в своите, разбивайки ги отново и отново в огъня на дивата си откровеност. Носът му разменящ си отъркващо движение с отсрещния сливайки диханието в едно парещо разливащо се по страните им чувство. Пръстите обгръщащи и повдигащи настойчиво брадичката му, за да може да получи още от него, от вкуса, близостта и топлината му. Целуна го така крайно, че когато приключи се забелязваха само набъбналите, раздразнени устни на Те Ки Джон и тръпките преминаващи по кожата.
Да, Че Ри перфектно знаеше, че онзи когото носеше сега на ръце не е бил в безсъзнание нито за миг, а сегашното му насечено дишане неистово го забавляваше. Пренесе го до една пейка в близост до паркираната им кола и го постави в скута си. Те Ки Джон беше ненадминат, когато се заинатеше. Той все още си кротуваше като самата невинност, но Че Ри не мислеше да нощува тук. След като търпението му свърши просто изля шишето с вода върху лицето му, докато идолът не се задави, правейки кисела физиономия. За един ден беше изживял толкова щастие, колкото не беше изпитал през целия си живот. Вече нямаше да допусне никога отново да се държи страхливо за стената. Усмихна му се. Всичко можеше да се прочете в тази усмивка. Целият океан от любов, който бе в душата му.