Апартаментът на Ши-Юн

Нямаше я...О, нямаше я. Вероятно беше излязла. Какво облекчение.
След като вече не бе зает да се озърта във всевъзможни съществуващи и несъществуващи посоки, мъжът с окървавените дрехи, току що нахлул подобно на хала в апартамента, най-сетне се кротка малко и опита да успокои дишането си. Странно, но до сега не му се бе налагало да прави подобни усилия, за да запази железния си самоконтрол, който в последно време не идваше неповикан, както преди.. Не, всъщност преди, ако си говорим съвсем честно, Ли Йонг Дже бе истинска машина за убиване и най-търсения наемен убиец в организацията си, но...нещо успя да промени това. Не че Йонг-Дже се гордееше с всичко,което върши, както и с факта, че е толкова добър в него.. Но наистина дори сам не можеше да се разбере и нещо постоянно му повтаряше, че не е същия...както преди..Да, дори не бе инстинкт, а нещо като алармен сигнал, звучащ еднакво в цялото му съзнание. И също придружен от червена светлинка, подсказваща, че ставащото не е за добро. Че е опасно. И грешно. Много, много грешно.
Но какво да се прави? Той умело игнорираше всичко това, макар самото игнориране да се явяваше единствено вид камуфлаж, типичен за отчаяните хора. Да, макар никой все още да не бе забелязал, Ли Йонг-Дже всъщност бе отчаян. Наистина отчаян. Нито знаеше какво конкретно се случва с него, нито знаеше причината за това, нито де факто имаше желание да се замисля и за последствията, ако я караше в същия дух. Че какъв дух? Напоследък дори често се случваше да се чувства така, сякаш тялото му не го слуша. А от кога тялото и всякакви мозъчни команди бяха две напълно отделни неща? Защото ако тялото ти отказва да изпълнява каквито и да било функции, то това не означава ли, че до него някак си не успяват да достигнат мозъчните вълни или каквото там беше? Биологията настрана за момент, това не бе шега...Никаква шега.
Следващото, над което следваше да се замисли един толкова отчаяно човек...наемен убиец от терористична организация.., бе самата странност на ситуацията и всичко останало, всичко около нея и прочее. И следователно сега идваше прословутият въпрос (не се стряскайте!) "Защо Всичко трябваше да става толкова странно, след като това дори не е някой от проклетите телевизионни мелодрами?"
Аплодисменти, моля.
Колкото повече се задълбаваме обаче, толкова по.нелепа и злощастна ни се вижда картинката по случая с този наемен убиец, затова просто ще спрем дотук за този момент и ще го наблюдаваме..
В този миг обаче, Йонг-Дже се питаше основно рани други неща, които не бяха чак от такава сериозност, поне според онази червена лампичка, за която повече няма да споменаваме(този път бе последния, обещавам). "И защо по дяволите, когато не мога да си събера мислите след нещо такова..винаги идвам тук? Защо? Дори не е моят дом, а този на любовницата ми. Защо трябва да тичам насам, а не към моя апартамент...? Не е като да няма къде да отида, освен тук...Аайш, полудявам ли, чинча?"
Добре де, повече от едни въпрос, но това не е важно. Защото от както в съзнанието на наемника бе настанала цялата тая бъркотия, той не само , че не разсъждаваше особено рационално и правилно, ами и от всеки един зададен въпрос винаги се появяваха още сто такива..от само себе си. Съвсем, съвсем....откачено. Всичко беше изкривено. Дори...дори в момента очертанията на мебелите наоколо му се виждаха криви и различни от обикновено...Но това вече би могло да се дължи на моментното му физическо състояние. Защото наред с всичко друго, да не забравяме, че Йонг-Дже имаше и огнестрелна рана, заела типичното удобно местенце в областта на стомаха. Самият ранен отбягваше да мисли за причинителя, тъй като си спомняше от къде идва и всичко, което се бе случило...и честно казано, наистина го хващаше яд. Идеше му да го убие и то веднага! Онзи проклетник! Проклетникът от НТС бе провалил всичко! Той..той дори не знаеше каква цена можеше да плати Сет за това...Но също не знаеше и какво му отне, очно в онази минута....когато нахлу при президента. Проклет севернокореец! Хиляди пъти проклет... Какво ли си мислеше? Че ще се измъкне така лесно, на всичкото отгоре и с книгата? Не, не, не...Нямаше да го допусне. Никой нямаше да го допусне. Но на този етап единственото, коте беше ясно, бе фактът, че щеше да отнесе вината за смъртта на президента. Вероятно вече всички го подозираха? Ха, нямаше как да е иначе. Никой не би повярвал, че в това имат пръст Червената азалия, тъй като всичко бе в стила на Северна Корея и нейната мания за атентати. А и освен всичко това си имаха и доказателство - Йонг-дже си оставаше все така хитър и след като успя да се пребори за оръжието на противника, просто го използва, за да убие президента. Това беше единствената опция, но не той бе виновен, а онзи некадърник, който реши, че има някакво право да иска ценната книга от президента на Южна Корея. Ха! Мерзавец! Точно така, нека се радва, докато може...Защото Дже се бе заклел, че някой ден ще съзерцава как последната му агонизираща въздишка се откъсва измежду окървавените му устни.
Някъде изпод окървавената горна дреха, мускулите се напрегната, а раненото място отново изпрати един доста продължителен сигнал за физическа болка, който продължи да пронизва тъмнокосия мъж, дори след евентуалното му игнориране. Все пак отново имаше късмет. Бързо бе успял да намери затворен магазин за алкохол, още докато бягаше насам. Но естествено, нищо не бе потвърдено. А колко ли бе голямо разстоянието между живота и смъртта? Ще живееш или няма да живееш? Дали това зависеше единствено от вероятността съдбата да е на твоя страна днес? Ако беше така, то раненият убиец за пореден път бе озадачен от благосклонната над него съдба. Казано с ударна доза ирония.
Е, що се касаеше до живота му в един често физически аспект, то тогава...наистина има нещо вярно в тази късметлийска работа. Дали благоприятната подредба на планетите или местоположението на звездите...Но все нещо бе помогнало на Йонг-Дже да се добере до банята и да извади куршума от тялото си..съвсем сам, без да издава и звук. Погледнато реално не бе особено възможно действие, но пък от негова гледна точка нещо подобно нещо не бе нищо кой знае какво, при положение, че се случваше така често, а по-скоро беше нещо, с което бързо се свиква и накрая едва ти прави впечатление. Разбира се, по неговата логика нищо чудно съвсем скоро да започнеше да се разхожда спокойно по улиците, губейки солидно количество кръв и...да не забележи нищо странно в това. Но за щастие все още не че достигнал чак до такава фаза на думата "обикновено се случват такива работи"..
Естествено, никой не отричаше обаче, че в момента всяко действие на г-н Убиец бе съвсем машинално и един вид досущ "процедура", като терминът в мениджмънта. Една и съща ситуация, която се повтаря многократно и последователността от действия, които трябва да бъдат извършени, за ад се реши тя... Програмирано решение, при което има малка свобода на действията от неговия извършител...
Точно сега, беше дори забавно..патологично забавно о все пак..забавно...кака един термин от мениджмънта и изваждането на севернокорейски куршум от губещо кръв тяло..си приличаха дотолкова. И нима някой с нормална психика, би могъл да намери нещо забавно във всичко това? Не, вероятно намирайки се в подобно състояние, дори няма да му пука за каквито и да било термини, камо ли да вземе да си сравнява със своите проблеми. Не че имаше нещо лошо де. Тоест, никъде не беше забранено, простреляните хора да си мислят за каквото искат. Не че убиецът Ли реално Искаше да мисли за такива глупости, само дето в момента незначителните неща бяха толкова облекчително незначителни че похвално до разсейваха и отнасяха далеч от пронизващите импулси за болка, скоро разпространили се по цялото му стройно тяло. Да, така му беше по-добре..много по-добре. .
Отново за негов късмет, обезболяващите бяха подействали озадачаващо бързо и това бе свело ситуацията до следващото крайно наложително действие - да скрие временно някъде изцапаните с кръв дрехи, тъй като надали биха били особено приятна гледка за когото и да е. А всъщност под "когото и да е" винаги се подразбираше името Сонг Ши-Юн.
Отново "нахлувайки"в стаята й с едно леко залитане, завършващо за щастие без злощастен припадък, Йонг-дже коленичи до леглото и за миг освобождавайки ръцете си, оставяйки мръсните дрехи на пода, той повдигна дългото бяло, спускащо се до земята покривало, под което не се криеше толкова огромен матрак, колкото привидно изглеждаше. Самият матрак също не беше чак толкова тежък, което улесни повдигането му от страна на ранения мъж, чийто мозък отново не функционираше правилно...Може би трябваше да се прегледа? Защото наистина не намираше смисъл да скрива каквото и да било точно тук, но...какво да се прави. Беше дваж, дори триж по-болезнена задача да отиде до друга стая и тепърва да се чуди къде да дене проклетите кръвясали дрехи.
Но ето че нещо внезапно накара наемника да получи удар, като от мокър парцал. Евентуалното "скривалище" за дрехи се бе оказало заето от...Ами, всъщност нищо чак токова фрапиращо на пръв поглед. Просто списания. Мда, няколко беззащитни списания, леко небрежно и в бързината разпилени под...матрака на леглото. Основното беше, че заглавията на повечето от тях съдържаха думи, като "майка", "бебе","грижа"...А едното от въпросните четива дори не бе толкова списание, колкото малка компактна книжка, озаглавена "Как протичат деветте месеца?"..Но и този път надмощие взема картинките, тъй като бременната жена върху меката корица накара лицето на Йонг-Дже да пребледнее и в момента то се различаваше от нормалния телесен цвят поне с 3 или 4 тона...Какво..Какво..?! Не, наистина щеше да е добре, ако не се замисля върху всичко това, а просто приеме, че трябва да търси ново скривалище. Само дето ясния факт, че освен него и Ши-Юн се бе променила напоследък, не подлежеше на спор....и дори игнорирания...след този момент.
****
Коша за пране накрая бе приютил изцапаните дрехи, след последното "Предавам се", а сега един прекрасен телевизор, намиращ се във всекидневната....успяваше да разсейва госта си от всичко друго, но не и едно...
"- Ти...Знаеш, че никога няма да се оженя за теб.
- Знам..
- Знаеш, че не мога да го направя...и въпреки това...искаш да останеш до мен?
- Да..Искам.
- Какво? Чуваш ли се? Опомни се! Аз..Аз не мога да ти дам нищо! Не мога да ти осигуря най-простото нещо - нормален живот! Не, не... Дори нещо, което се доближава до думата "живот"...Разбираш ли? За бога...събуди се, моля те! Умолявам те...Ши-Юн-а!"
Какво? Ха! Не му стигаше, че полудяваше поради доста причини премислени дотук, ами сега и това...Защо по дяволите? Каква беше тази телевизионна драма? що за...Що за...И защо това име? Не можеше ли поне името на главната героиня да е различно?!?!
Наистина чудно как Йонгдже се въздържи от това да не разбие дистанционното..но пък в такъв случай не би могъл да превключи незабавно на друг канал...
О, чудесно! Предаване за бременните или бившите бременни...Що за телевизия беше това? Не, нямаше да слуша...Не чуваше нищо.. Защо ли беше толкова лошо времето навън???
Не, не можеше да пребъде така, трябваше да дочака завръщането на Шиюн и някак да поговори с нея. Какво? Макар и не в негов стил..разговор на подобен етап надали му мърдаше. Пък и вместо да обсъжда с няколко думи какво е положението на раната му, предпочиташе тва...тъй като бе наложимо...и доста по -важно от проклетото му физическо състояние. Да, че какво значени имаше това състояние, след като никога двете - физическото и психическото...никога не бяха били в синхрон? Не и при него.
Сега..сега най-малко можеше да го интересува станалото преди часове...или дни. Паметта му силно му изневеряваше напоследък, но това нямаше значение също. Защото изглежда горкият отчаят наемен убиец си имаше къде къде по-големи проблеми от тези. Ха, какво разнообразие от проблеми...чак да се чудиш за кой да мислиш по -напред. В такъв случай нека никой не се блъска, все ще се намери време за всеки един, нали така?

Браво. Браво на нея - устоя. Не мина през книжарницата отново, както правеше последните няколко дни. Само за да купи още списания, книги и какви ли не разни и странни четива... Господи, опомни се! Изглеждаше сякаш се готви за най-страшния апокалипсис. Не беше чак толкова страшно, нали? Все пак, не бе първата, която... да. Определено трябваше да се кротне. Имаше си достатъчно книги, с които да успокоява нарастващата си паника. Защото колкото повече се паникьосваше, толкова по-странно ставаше държанието й като цяло. А бе сигурна, че това се забелязва. Особено от някои определени хора. Мда, познаваше хора, които по някакъв странен начин сякаш усещаха нещата много по-ясно от останалите... като... като детектори. Така че за нейно собствено добро трябваше да събере мислите си и да се успокои. Ето - вече постигаше някакъв напредък - бе излязла навън без да мине през книжарницата или който и да е магазин за такива неща. Просто бе минала през издателството на списанието за да се отчете, след което бе напазарувала и бе изпила едно кафе на път за вкъщи. О, не... ами ако се предполагаше, че не трябва да пие кафе? Не трябваше ли... ? За Бога, спокойно! Все пак, едно кафе! Нищо нямаше да се случи. Нали? Хах, добре че не пушеше. Не знаеше как щеше да издържи точно в такъв момент, ако не би могла да запали. Каква ирония - какво ли им бе на онези, които пушеха... точно в най-притеснителния момент, може би, в целия им живот, да не могат да правят и това... Нелогични, безсмислени, безцелни мисли! Пак се паникьосваше. Не, нямаше да се даде така лесно. Ха! Та да не би да беше слаба? Точно тя? Не би казала, не и Сонг Ши-Юн. Тя можеше да издържи на всичко. Да, определено.
Девойката най-сетне успя да отвори вратата на апартамента си, въпреки торбите от пазаруването в ръцете й. Ах, да не би вратата да й се струваше по-тежка... нямаше логика. Ши-Юн съвсем машинално събу високите си ботуши и нахлузи пантофите, които винаги си стояха на едно и също място, след което влетя в апартамента, запътвайки се към кухнята. Преди нещо да я стресне. Това... телевизора ли беше? Него ли чуваше? Оставила го е включен? Изобщо... беше ли включен, когато излезе... Пристъпвайки към хола, една тъмна заради светлината фигура, застанала като струна до прозореца, я накара почти да подскочи.
- О... - Естествено, трябваше й по-малко от секунда за да разпознае въпросната фигура, която най-вероятно я бе чула още с отварянето на вратата. - Йонг-Дже...
Тц, дори не бе забелязала обувките му, които най-вероятно можеха да й извадят очите. Наистина ли бе станала толкова разсеяна? Хах, и това ако не се забелязваше, то тогава не знаеше кое.
Нямаше да го пита какво прави тук. Мразеше този въпрос, звучеше сякаш нечия компания ти е неприятна, звучеше си... отбранително. А пък тя нямаше никакво намерение да се отбранява. Още по-малко пък от него. Пък и не беше за пръв път. Ли Йонг-Дже идваше в апартамента й толкова често напоследък, че тя започваше да се пита дали пък неговият не бе започнал да му омръзва или нещо такова. Но, от друга страна, сякаш всеки път, когато той решеше да се прибере тук, вместо в собствения си дом, имаше нещо, което силно го тревожеше. Тя... "прибере" ли си помисли. Имаше предвид... "дойде". Ух... това не бе добре, прекалена привързаност май не бе на добре...
Както и да е, той почти никога не казваше какво е така обсебило мислите му, но пък тя и сама успяваше да го усети. Поне за нея бе доста очевидно. Поне... в повечето случаи. Наистина, никога не можеше да бъде сигурна какво се върти в главата му. И, от една страна... й харесваше. Така... така нямаше да й омръзне да опитва. Дори само в мислите си.
Ши-Юн остави торбите и чантата си на дивана, до който бе спряла. Той все още не правеше нищо.
- Какво гледаш? - попита тя тихо. Знаеше, че е безсмислен въпрос, беше сигурна, че той дори не гледа нищо конкретно по телевизията. Със сигурност не бе отишъл у тях за да погледа телевизия. Просто... казваше нещо. Каквото и да е. Безсмислените неща бяха добра идея като за начало на разговор. Те успокояваха обстановката, тъй като не те натоварваха с много мислене над тях. Пък и Йонг-Дже понякога сякаш можеше да чете мислите й. Не знаеше дали го прави с всеки, но се бе убедила на няколко пъти за самата себе си. Така че защо да досажда с очевидни въпроси: "Защо стоиш там", "Кога дойде", "Защо дойде", "Какво ще правиш"... Бла-бла-бла. Звучаха отвратително в главата й.
Ши-Юн отиде до него без да повтаря въпроса си и просто... застана там. Загледа през прозореца и просто чакаше. Дори не се присегна към него, въпреки че беше толкова близо. Господи, наистина бе близо... Тя... от какво ли се страхуваше толкова? Всъщност, знаеше от какво, но... той не би могъл да чете мисли чак толкова... нали?
- Купих някои неща - каза накрая тя. - Гладен ли си?
Трябваше да звучи спокойно. От опит знаеше, че около него бе хубаво да бъде спокойна. Не, не че щеше да й направи нещо, глупости. Просто си мислеше, че мислите му са достатъчно напрегнати че да му се натяга с разни проблеми и тя. Да му бъде бреме, въпреки че връзката им дори не беше... такава, бе... немислимо за нея. Определено щеше да е ужасно. Затова нямаше нищо против да бъде, ако трябва, и само един човек, който служи за успокояване на нервите или пък за отдушник. Нямаше голямо значение дали тя чувстваше нещо повече или пък имаше някакви претенции. Стигаше й дори фактът, че той все още беше до нея.
А всъщност... за какво ли бе дошъл този път? Дали беше добре? Наистина добре ли беше?? Господи, явно паниката й от... "онова" се изявяваше във всеки един аспект. Може би му няма нищо, истеричка такава!
Може би просто бе дошъл защото му е било скучно или защото бе искал да... ами, да дойде. Дано не бе ровил наоколо... Не знаеше защо, но тази мисъл изскочи в главата й като гръм. Не вярваше да бе почнал да обръща легла само от скука, все пак. И въпреки това... колко преди тя да се върне, любовникът й бе дошъл?
Дали щеше да е най-добре, ако просто отиде и разтовари покупките си, а? Той можеше и сам да върви и да говори. Така и така бе тук, Ши-Юн можеше и да сготви нещо. Да, а защо не и да излязат, времето... Глупости - времето беше ужасно! Това момиче трябваше да се стегне и да спре да мисли така панически. Просто... просто си върши работата и остави нещата да се случат сами. Да, определено...

Кога...Кога се случи? Кога се случи така, че един наемен убиец от най-лошата терористична организация, успя да се промени дотолкова? А сега...сега отчаянието, примесено с онова безсилие...караше го да мрази особата, която току що пристигна. Не знаеше. Наистина не знаеше какво трябва да каже, камо ли какво трябва да направи сега. Мразеше я затова, че го бе превърнала в нещо такова...в едно омекващо, отчаяно и безсилно същество...Наистина..наистина я мразеше в този момент. Не му бе позволено и да изпитва други неща, затова може би засега бе най-добрата опция да я мрази. С повече късмет щеше да я намрази дотолкова, че да успее да я забрави и никога повече да не се върне пир нея...никога да не побегне към този апартамент отново. Никога да не почувства забранените чувства и кака сърцето му се разкъсва от безсилие, гледайки нейното мълчаливо лице, опитващо всячески да прикрие нервността си и всичко останало, докато е около него. Всичко това...го подлудяваше. Щеше да го доведе до пристъп на лудост и то очевидно по-бързо, отколкото самият той бе предложил. И все пак...Въпреки че щеше да е прекрасно, ако я напусне.. Въпреки това той продължаваше да тича към нейния дом.. Продължаваше да я люби все така страстно.. Продължаваше да я допуска в мислите си, дори когато не трябва.. Продължаваше да намразва себе си, заради всичко това и..какво? В интерес на истината просто всичко се беше променило толкова, че вече дори той не можеше да контролира ситуациите, в които изпадаше. Никой не можеше. Контролът над каквото и да е отдавна бе изгубен и това бе причината Йонг-Дже да се чувства така безпомощен и отчаян...напълно изгубен някъде в самия себе си. Търсеше отново чудовището, което бе неговата същност. Но...преди да го намери нещо се вмъкваше в мислите му и сякаш го задърпваше в друга посока, пречеше му да стане отново Това, което беше. Това, което трябваше да бъде! Защото той,точно той.. нямаше особено право на избор. Нито имаше право да се променя. Особено сега. И отново "но"... всичко губеше смисъл и изглеждаше безнадеждно, щом промяната Вече съществуваше и бе налице. Може би последиците от нея бяха единствено въпрос на време...
Напрегнатият мъж да прозореца, внезапно отклони острия си поглед от него, същевременно с това извивайки тяло назад и хващайки китката на Ши-Юн. Малко по-късно девойката се бе озовала затисната между стената и Него, и може би всичко бе наред, до момента в който Йонг-Дже не запрати юмрука си в красивото бяло стъкло на близкия прозорец. Ши-Юн не знаеше какво му става. И всъщност..едва ли една жено, която и да е..би могла да го разбере в този момент. Всичко бе една плетеница от сложни мисли и емоции, които завладяват изведнъж и докарват до крайности. За щастие този мъж, макари наистина опасен, все още бе с всичкия си, макар и това да не изглеждаше така.
- Аз...съм наистина уморен. И...както виждаш, вече изгубих последната си капка търпение. Нямам повече. Затова...제발... Кажи ми какво мислиш да правиш сега?! - в тонът му се четеше ясно, че няма никакво намерение да се повтаря, и че няма да издържи на думи от рода на "какво искаш да кажеш с това" или "не се притеснявай, ще се оправя, не искам да ти бъда бреме" ,защото ситуацията със сигурност не бе особено ясна за Ши-Юн, колкото ясна бе за него. Именно това побъркваше дотолкова господин Ли...Фактът, че той знаеше всичко..знаеше дори опциите в такава ситуация.. И невъзможността да й каже за това...за причината за сложността на ситуацията, в която се намираха. Побъркваше се, наистина се побъркваше. Но...нямаше намерение да остави нещата така. Независимо от всичко не трябваше да забравя, че бе част от нещо така голямо и страшно, така безмилостно и непоколебимо, че нямаше начин да не предприеме един от двата варианта...с които първо трябваше да запознае другият участник в "случката", за да може евентуално да се вземе някакво решение. А решение независимо от всичко трябваше да има. За да може накрая да няма фатални последици за някого другиго, освен виновникът Ли Йонг Дже. Той трябваше да е единственият, който да понесе последствията..Защото единствено и само той можеше ад го направи, знаеше това. Не се боеше за себе си. Боеше се, че няма да може да си прости, ако на жената пред него се случи...нещото, което не смяташе да назовава отново. Не и след последния път. Не и след него. А си мислеше, че не може да стане по-съсипан и по-жалък от момента след онзи ден...Ето че изглежда съдбата му доказваше в колко голяма грешка бе попаднал. И сякаш наистина лукаво му се подиграваше в това отношение. Беше толкова жестока.Защо? Защо непрестанно трябваше да му натяква колко нищожен и безполезен бе животът му? Не...съществуването му? Всичко бе толкова изгубено и безнадеждно, че дори в неговия случай, дори любовта нямаше силата да оправи положението. Не, единственото, което правеше тя е да го усложнява, макар и същевременно с това да доставяше онзи лъжлив лъч светлина, онази постоянна надежда че изход съществува..и е някъде там, стига да си достатъчно бърз, че да го достигнеш. И да си достатъчно достоен, за да го преминеш. Но...нима някой, като Йонг-Дже можеше да се нарече "достатъчно достоен"? Може би това бе причината, поради която реално изход за него не съществуваше и никога нямаше да съществува. Макар да бе там, той никога нямаше да бъде допуснат до него. Знаеше това. И то повече от отлично.
Странно как новопоявилата се болка от нефизически източник бе несравнимо по-дълбока и трайна, от всичко, което можеше да понесе тялото му като цяло. Дори сега, в този момент...когато кръвта, така алена и червена, извираща от кокалчетата, забити в напукания прозорец, се стичаше по пръстите му...така спокойно и блажено..така безмълвно, чертаейки криви и тънки пътечки надолу по дланта...Нищо от това не му причиняваше болка. Сякаш рецепторите му не потвърждаваха, че съществува друга болка, освен тази, заставала като огромен трън в гърдите му...Тогава...дали никога повече нямаше да почувства физическа болка? Нима реално този трън щеше да остане единственият източник на това задушаващо чувство, което бе дори по-различно от истинската болка, но също толкова по-ужасно от нея?...Защо?...Защо?...Защо я нямаше болката. Онази истинската, жадуваната.? Онази, която те кара да се чувстваш жив.... Защо липсваше? Защо?...Беше толкова неестествено без нея..Толкова...толкова безсмислено.

Безсмислена паника. Притеснение. Разсейване... Какво беше това? Тези неща, тези ежедневни и почти комични притеснения бяха останали някъде далеч, далеч назад, сякаш отказали се да се борят със сегашните чувства. И нямаше смисъл. Нямаше никакъв смисъл, тъй като емоциите в момента бяха всичко друго, но не и безсмислени или комични. Нищо в момента не бе такова.
В момента, в който мъжът срещу нея бе стоварил така яростно ръката си в стъклото... Ши-Юн бе затворила очи. През главата й бе преминало всичко останало, но не и страх. Не и притеснение, че този юмрук би могъл да лети към нея. Не. Някаква ледена тръпка бе преминала през целия гръбнак на момичето, което бе изпратило една наистина силна и видима тръпка из тялото й. Въпреки това тя бе затворила очи и бе изчакала треперенето да премине, преди отново да погледне мъжа в очите. Те... те издаваха толкова много неща. Сякаш наистина... бе изпаднал в някакво неистово отчаяние... или може би бе нещо друго. Сякаш се чудеше как да постъпи, чудеше се какво да каже, чудеше се дори какво да чувства. Въпросът му бе наистина настоятелен и... дори умолителен. Държеше се така странно...
Беше разбрал.
Ши-Юн преглътна, мислейки за това, как всичкото време, което бе мислела да си спечели, докато станеше готова да му каже, бе изчезнало. По дяволите. Наистина ли бе смятала, че може да скрие такова нещо от него? Че може да скрие изобщо нещо от него? Не, вече бе наистина късно. Нямаше начин да си измисля оправдания или пък да се опитва да спечели време. Съмняваше се, че той имаше нерви за това. Всъщност, време за какво? За какво наистина й трябваше време? Това понятие бе всъщност най-големия проблем за нея в този момент. То бе всичко, с което можеше да измерва нещата. С време. И за какво й бе още? С какво щеше да й помогне? Време за да се случи така, че Йонг-Дже да забележи как сутрин едва става от леглото? Време, в което на всички да стане ясно как не може да пие алкохол или няма сили да закусва?
Време... в което коремът й щеше да порасне?
Нямаше време. Щом Ли Йонг-Дже бе разбрал... то тогава нямаше смисъл от никакви криеници повече. Колкото и да се притесняваше, колкото и да я бе страх от реакцията му... Колкото и да бе сигурна в нежеланието му нещо такова да се случва. Всъщност, като се замисляше, тя не знаеше реалната причина за това негово нежелание. Но пък със или без нея, бе повече от ясно, че това изобщо не бе добре дошло. Не и за него. Очевидно не и за любовника й, който току-що бе разкървавил ръката си в стъкло... заради нея. Заради това което ставаше с нея. Всъщност... защо наистина бе тази реакция? Разбира се, не бе очаквала от него да се зарадва, но... Държеше се така, сякаш това щеше положи началото на някаква катастрофа. Да не би просто Ши-Юн да бе тази, която не вземаше толкова на сериозно нещата? Не, надали. Тогава какво... кое бе нещото, за което не знаеше, толкова страшно, че да кара мъж като Ли Йонг-Дже да реагира така на подобна новина? Не очакваше парти-изненада, но това... Толкова силно ли бе нежеланието му за нещо подобно? Толкова ли... разочарован се чувстваше?
Никак не бе странно, че я питаше какво тя смяташе да прави. Може би самият той... не искаше да има нищо общо с това. Може би питаше за да знае. Да знае, ако тя случайно бе избрала... едно определено решение. Решение, което Сонг Ши-Юн считаше за изцяло неестествено и ужасно нехуманно. И което, колкото и да се съобразяваше с чувствата на любовника си, ако той си мислеше за него, тя нямаше да го послуша.
Тя погледна към счупения прозорец за момент, след което сведе поглед и към ръката му.
- Ти знаеш... - ясно бе, че в момента Ши-Юн констатираше напълно очевидния факт, че той бе разбрал за... "състоянието", в което се намира тя, както и фактът, че то не е никак отскоро. С две думи - тя почти изненадано отбеляза, че Ли Йонг-Дже бе наясно с това, че любовницата му крие нещо такова от него.
- Аз... - гласът й измамно потрепери, но тя побърза да прочисти гърло и отново да погледне Йонг-Дже в очите. Не знаеше дали ще се ядоса отново, не знаеше как ще реагира този път... По дяволите, не знаеше нищо! Никога не знаеше, щом ставаше дума за Него. - Аз няма да правя нищо.
Последното й изречение излезе странно спокойно и тихо измежду устните й, докато погледът и трепереше под този на Йонг-Дже, но отказваше да се отмести и да покаже слабост. Тя... тя наистина нямаше намерение да "прави нещо". Колкото и това да не му харесваше и колкото и различни идеи и желания да имаше самият той относно това положение. Девойката не смяташе да променя решението си. Решение, което всъщност не бе взимала - то просто си бе единствената опция от момента, в който бе разбрала.
- Съжалявам... Аз... Зная, че може би не искаш да имаш нищо общо. И... - гласът на Ши-Юн заглъхваше все повече и повече, докато наблюдаваше как лицето на Йонг-Дже помръкваше и се напрягаше от думите и реакциите й.
Да, това може би звучеше не толкова добре. Но тя бе сигурна, че той ще разбере какво има предвид. Щеше да разбере, че въпреки че тя искаше него, Ли Йонг-Дже, - винаги го бе искала и щеше да продължава също толкова силно - не очакваше нищо в замяна. Че не бе от онези жени, които държаха "виновниците" за случилото се да поемат цялата отговорност. Не, тя не искаше това от него. Не би могла. И всъщност... тя наистина нямаше какво повече да му каже. Не знаеше какво да направи за да го успокои. Въпреки че в момента той изглеждаше така, сякаш всеки опит за успокоение от нейна страна щеше да го вбеси още повече.
- Кървиш... - отбеляза тихо тя, неспособна да продължи разговора си, щом той бе в това състояние. Не последва никаква забележима реакция, затова Ши-Юн взе ръката му и, тъй като той не помръдваше, тя попи кръвта с предната част на блузата си, опитвайки се поне да я накара да спре да тече. Трябваше да се превърже...
- Ши-Юн-а... - гласът му не бе по-малко заплашителен, но и умоляващ, когато изрече името й, навярно с цел да привлече отново вниманието й към "актуалния" проблем, вместо към ръката му. Той наистина мразеше когато тя избягваше темата по този начин. Въпреки че не го правеше нарочно, без да й бъде даден повод...
Господи, наистина го правеше.
- Казах ти всичко - гласът й, незнайно как, прозвуча доста по-силно от преди. Сякаш и тя се изнервяше. Не, не можеше да се изнервя, нямаше да има никакъв смисъл да го прави. Просто... просто говореше с повече смелост. Нямаше повече какво да крие, нито за какво да се разубеждава. - Съжалявам, че го крих... аз... беше ме страх.
Йонг-Дже продължаваше да я гледа и навярно все повече се объркваше и озадачаваше. Може би тя му бе създала наистина големи проблеми. Може би... в момента се плашеше и си мислеше как би могъл... да я разкара? Наистина ли бе възможно да си мисли нещо такова? Нямаше представа защо, но при мисълта за това, дори страхът от чиято и да било реакция се равняваше на нула. Това... тази мисъл... пращаше хиляди, в пъти по-ледени тръпки в тялото й.
Тези мисли не бяха никак здравословни, тъй като караха Ши-Юн да върши всичко друго, но не и да разсъждава. Именно те бяха причината за сегашните й действия, които или озадачаваха любовника й, или наистина го ядосваха. Всички онези тръпки - били те от страх или от нещо друго - сякаш избутаха тялото й по-близо до това на мъжа срещу нея и зародиха отново онова ужасно, но неизбежно поглъщащо чувство. Чувството, че може би нямаше на има шанса да бъде с него отново така... както бе била преди. Всъщност, доста често изпитваше това чувство. Че няма да успее да го види така отново, че няма да има възможността да го целува както в онези моменти, че няма... че няма дори да усети ръцете му, обгръщащи я собственически, отново... Ах, наистина често изпитваше това. Бе така категорично, така... каращо я да си вземе от всичко по малко, дори за последно... Погледът й започна да се спира ту върху очите на Йонг-Дже, ту върху устните му... Докато накрая не пусна ръката му и не се надигна във въздуха, долепяйки своите устни до тези на мъжа. За секунди. За момент, само за момент... дори той да нямаше намерение това да се случва отново, тя не можеше да не го усети за един единствен миг. Беше... егоистично и ужасно и... сякаш се бе превърнало в някакъв вид наркотик, от нещото, от което живее. Само че сега... вече не бе сигурна дали тя все още представляваше нещо такова за самия Йонг-Дже. И именно поради тази причина тя трябваше да си открадне тази целувка... Преди да се усети, ръцете й, сякаш по команда, вече се бяха пресегнали към врата му, обгръщайки го собственически. Девойката се бе вкопчила така настоятелно в него, сякаш опитваше да задържи самата себе си на крака от помитащото чувство, което неминуемо минаваше през нея всеки път, щом устните му докоснеха някоя част от тялото й. Дори сега, в момент като този, в който тя бе помислила, че всичко, което ще получи няма да се различава много от гняв или игнориране, чувстваше как, въпреки яростта си, мъжът, носещ й тези усещания, поддава и отвръща на целувката. Реакцията му и едва забележимото му успокоение донесоха някакво чувство на облекчение за Ши-Юн, която отдалечи с няколко милиметра за момент лицето си от неговото и заговори съвсем тихо.
- Съжалявам... успокой се. Всичко ще е наред...
Един пореден поглед към него й бе достатъчен за да й напомни за състоянието, в което се намираше пък той. Ако изобщо разкървавената ръка бе единственото, което му създаваше физическо неудобство. Та той никога не оповестяваше тези неща, ако ще и да бе наръган. Тази мисъл накара Ши-Юн да целуне бързичко за последно Йонг-Дже, преди да се откъсне от него. Ръката й се спусна по гърдите му, след като се бе откъснала от любимото си място зад врата му и отново намери неговата.
- Изчакай ме тук, ще донеса бинт...
Не дочака отговора му, ами направо излетя от стаята, запътвайки се към банята. Ох... гледката на това омразно помещение й напомняше за последните няколко седмици, чиито сутрини прекарваше именно тук. С лице, бледо като това на един болен и стомах, свит на болезнена топка. Ах, не трябваше да се сеща и за това в този момент. След като изнамери и аптечката, побърза да се върне в хола, където се надяваше, че Йонг-Дже ще й позволи да му помогне, преди да довършат разговора си...

Ши-Юн събу обувките си, подпирайки се на най-близката стена, и остана така в продължение на половин минута. Наистина, за кой път днес й се виеше свят? Това... нормално ли беше? Всъщност, нямаше сили да анализира кое беше нормално и кое - не. Искаше това да спре. Не можеше ли всичко да протича... поне малко по-спокойно? Кога щеше да спре, не можеше да продължава с месеци? Не знаеше дали и самата тя не си беше виновна. Не бе яла много днес. Не - не бе яла много през последната седмица. Разбира се, хранеше се, колкото да не започне да умира от глад. Само че последната седмица бе толкова ужасна, че нямаше нито времето, нито силите да се храни както трябва. Гадеше й се още със ставането и не можеше дори да погледне храна. Освен това бе затрупана с работа точно тези дни и едва намираше време да си сготви нещо набързо. И въпреки че си мислеше само за това колко е заета и колко ужасно се чувства с всеки изминал ден, Ши-Юн не успяваше да забрави нито за секунда, може би, най-важната причина за състоянието й. Ли Йонг-Дже.
Може би не той бе виновен, може би самата тя си бе виновна, със своя инат и своето твърдоглавие... И въпреки това, не успяваше да изтръгне картината от последния им разговор от главата си. Колкото и да опитваше, с колкото и работа да се затрупваше, с идеята да се успокои... ставаше все по-зле. Гласът му звучеше все по-силно в ушите й, казвайки й онези неща. Нямаше да го направи. Ясно осъзнаваше, че може би решението й ще го накара да направи само едно - да я напусне и да изчезне завинаги. Но тя нямаше да направи нито едно от онези ужасни неща, които бе изрекъл любовникът й. А и не мислеше той да вярва, че тя бе способна причини това на себе си. Да го причини... на... детето си. Колкото и плашещо да звучеше, то беше факт. И нямаше да го сподели с друг, нямаше да твърди най-спокойно, че то е нечие чуждо. А не негово. Дори и той да не го искаше... тя нямаше да иска нищо от него. Нямаше да го моли за нищо... И също така нямаше да приеме нещата, за които той я молеше. Лицето му изплуваше все по-ясно пред очите й, карайки я дори да не може да вижда какво има реално пред нея. Той... той бе наистина ужасен. Защо... се бе загнездил така настоятелно в ума й, защо жигосваше така болезнено думите си в нейното съзнание... Не осъзнаваше ли? Не осъзнаваше ли колко силно въздействие има той върху уж силната психика на Ши-Юн? Наистина ли не знаеше какво опустошение е способен да създаде в мислите на тази жена? Или го правеше нарочно? Да не би да се забавляваше, знаейки какво оставя след себе си? Проклетник.
Този... този проклетник си бе тръгнал така изведнъж, както се бе появил. Не я бе потърсил почти две седмици... Той...
й липсваше. Проклетникът й липсваше толкова необяснимо много, че самата тя не разбираше защо. Трябваше да му е ядосана. Трябваше да му е много ядосана в този момент. Та заради него тя вече не броеше колко пъти през времето, през което не го бе видяла, бе на ръба на припадъка. Работеше до изтощение, почти не се хранеше, нямаше време дори да посети лекаря заради лошото си състояние тези дни. Ха! И това ако не беше жалко - да не би да беше развила някаква физическа зависимост от него? Възможно ли бе да има нещо такова? Това нямаше да е никак добре... Не и за нея.
Ши-Юн се запъти към стаята, в която прекарваше дори повече време, отколкото прекарваше в банята тези дни. Работното й място бе все така отрупано с папки, материали и какво ли още не. Мда, може би още малко работа нямаше да я убие... Наистина, не виждаше какво друго би могла да прави.
Може би най-сетне щеше да довърши онази статия, която бе поела вместо колегата си, тъй като той я беше помолил, а пък за нея още работа бе добре дошла...
О... Не. Не, не пак...
Ръката на Ши-Юн полетя към устата й в момента, в който усети как стомахът й отново се разбунтува. Защо... по това време на деня? Тя се затича към банята и, треперейки, вдигна капака на тоалетната чиния. Господи. Какво щеше да прави, ако това продължаваше още дълго? Не беше сигурна, че ще може да издържи на всичко. Все пак, дори нейните сили имаха някакъв предел и Ши-Юн имаше ужасното предчувствие, че той скоро ще бъде достигнат. Не знаеше какво я караше да мисли така, може би стресът или пък фактът, че всеки божи ден се чувстваше, сякаш малко по малко се разпадаше. А... не трябваше ли да е обратното? Не трябваше ли да чувства... удоволствие от това, че поддържа нов живот? Не трябваше ли да усеща, че вече се налага да се грижи не само за себе си? Защо ли... защо ли чувстваше точно обратното? Сякаш всеки момент щеше да се озове на предела на силите си... Това... това депресия ли беше? Или просто полудяваше? Полудяваше, защото не знаеше как да се справи с това? Защото беше сам-сама...?
Дишай, спокойно... Вдишваш, издишваш...
Щеше да се справи. Можеше да успее. Само трябваше... да не мисли чак толкова за... него.
Спокойно, ще мине, ще мине...
Но... как така можеше да не мисли за него? Просто така... не ставаше. Ставеше много по-зле. Той... къде беше той? Защо ли тя изпитваше такава огромна нужда не от някого, а от него. Сякаш щеше да й помогне да се справи с това... съмняваше се... Тогава защо?
Беше просто факт, че й липсваше. И че не можеше да изкара от главата си думите му от онзи път. Че те я убиваха, както и идеята, че той можеше изобщо да не се появи. Това... това бе причината да бъде в това състояние. Състояние, което сигурно самата тя би нарекла жалко, ако не го изпитваше на свой гръб.
Но трябваше да е спокойна. Трябваше, нали? Иначе как щеше да опази това, което бе ценно в момента?
Ши-Юн най-сетне успя да заеме нормално седнало положение на пода в банята, опряла гръб на студената стена. Ако продължаваше така, надали щеше да последва нещо добро. Трябваше да хапне нещо. Каквото и да е. Проблемът беше, че само при мисълта за храна, ужасното чувство в стомаха й се обаждаше отново. А то бе последното, което тя искаше да изпитва. Така че трябваше да си намери друго занимание, различно от това да се самосъжалява, сякаш страда от някаква подранила предродилна депресия. Ха! Това не бе в стила й, определено.
Девойката успя да се изправи, като за целта отново използва горката стена. Пътят до хола не беше много. Щеше да отиде и да си легне за малко. Само... докато й минеше. И докато светът спреше да се върти така объркващо.
Малко преди да достигне и средата на помещението, обаче, стресираните й мисли бяха прекъснати от нещо много по-неприятно. Сека пък какво... О!
Някаква ужасно режеща и странно съсредоточена на едно място болка я накара да превие тяло на две, обгръщайки корема си с ръка. О... господи.
Първата й мисъл я накара да застине от ужас повече, отколкото от болка. Нещо не беше наред. И то не само с нея. Това вече не бе нормално. Нещо наистина не бе наред. Ши-Юн нямаше време да реагира по никакъв друг начин, освен да се строполи тежко на земята в момента, в който следващото острие сякаш се заби в корема й. Ако мислеше, че досега светът се бе въртял, то тогава не знаеше какво да си мисли в момента. Имаше чувството, че не може дори да гледа в една точка, всичко се въртеше така стремглаво... За миг се сети какво си бе мислила във времето досега. Че няма да издържи, че скоро ще достигне предела... Ха - да не би наистина да го бе достигнала? Може би всичко онова, което се бе струпало на раменете й досега ней-сетне бе взело и последната капка сила от нея. Защото тя... тя не мислеше, че в този момент ще успее просто да се изправи... Болката... болката беше ужасна. Но по-ужасно бе това, че не можеше да направи нищо по въпроса. Не можеше, защото усещаше как бавно й се изплъзва способността да извърши каквото и да е действие, освен да стои на пода, превита на две. Скоро дори това не бе опция, тъй като въртящият се около нея свят накара Ши-Юн да отпусне тяло върху килима, неспособна дори да надигне глава. Всичко се въртеше... наистина се въртеше, опитвайки се да вземе съзнанието на девойката със себе си. И успяваше. Тя трябваше... трябваше да разбере какво й е. То... добре ли беше? Какво му имаше??? Дори паническите мисли не успяваха да вземат надмощие над изплъзващите се усещания.
Тя го губеше... Губеше съзнание... Наистина щеше да изгуби съзнание. Дотам ли се беше довела? Самата тя? Противно на всякаква логика, едни от последните й мисли, докато все още бе способна да има такива, бяха свързани с Него. Не си мислеше нищо конкретно, просто... Него. И нещото, което бе най-важно за нея в момента. Единствения страх, който тя бе изпитала в момента, в който болката я повали на земята, бе свързан с живота вътре в нея. Не за себе си. Само че сега... сега не беше в състояние на помогне на когото и да било. Усещаше как нещата бавно, но сигурно се сливаха едно в друго и й пречеха да различи мислите си от реалността... Самите й мисли забавяха темпо, докато накрая единствен остана фактът, че Сонг Ши-Юн бавно притваря очи, лежейки отпуснато на земята. Скоро всичко започна да се слива в едно тъмно, размазано петно пред очите й. Дори малките късчета светлина изчезваха и на тяхно място се появяваше още безсилие... Може би... Може би, ако припаднеше нямаше да мисли за толкова неща... Можеше просто да затвори очи, нали? Да... просто.... затваряш очи... И всичко потъва в този безкраен океан от безтегловна тъмнина.

Тя пристъпи прага все така безмълвна, обляна в невидимите сълзи на загубата.
Той можеше знаеше кака се чувства тя в момента, макар да не споделяше чувствата й, поради една или друга причина. Може би бе, защото е мъж? Или защото му бе позволено да съществува единствено в реалността, а там...така или иначе минога нямаше да може да зърне сина си, затова нещата при него винаги стояха равносилни и все така безнадеждни. И въпреки това..Въпреки това той не смяташе да се откаже. Не и от единството, което можеше да има и което имаше поне силата да превърне кошмарното му жалко съществуване, в нещо далеч по-поносимо и далеч по-желано. Живот? Да, Само Ши-Юн бе неговия живот, а останалото - едно безлично, безизразно съществуване. Жената, която в момента стоеше до прозореца, с лице, по бяло и от сняг и устни, по-бледи от обновено...Тази жена.
Задушаващата болка, чийто причинител бе отровният трън в гърдите на мъжа, отново се бе обадила. Болеше го. Болеше го само като я погледне. Болка. Толкова необичайна. Несравнима по сила с физическата, която напълно можеше да се заличи от няколко обезболяващи..но не и тази. За тази болка нямаме лек. Все още..
Причината...Причината, поради която Йонг-Дже стоеше и съзерцаваше своята безмълвна любовница? Трябваше ли да има причина.. Но фактът, че не правеше нищо, а просто стоеше..стоеше...и стоеше...не бе ли безсмислен? Да, това не намираше своето място в логиката, тъй като такава тук просто липсваше. Но той..Той някак чувстваше, че точно в таи секунда не може да направи нищо, което няма да се окаже безполезно. Сега сякаш искаше тя да му се ядоса. Да, идеше му да изкрещи силно...наистина силно, за да му се ядоса с видимо право. Не че и в момента нямаше достатъчно неща, заради които да му е ядосана. Той знаеше, че трябва да е ядосана. Но искаше и да му го покаже. Трябваше да го направи пред него, за да...Просто за да смекчи малко и своята, и неговата болка. Да излее на воля гнева си, вместо да го събира в себе си бе по-правилното решение. Дже го знаеше от личен опит и вероятно заради това сега не помръдваше от мястото си..не предприемаше нищо, сякаш по този начин я провокираше. Неотдавна бе научил този трик не от кой да е, а от Ван Ричи, така е нямаше начин скоро да не проработи и тук.. Не, това не бе експеримент, а просто нещо приложимо в момента.
- Йонг-Дже! Ли Йонг-Дже!!! Ти..не се ли радваш? - и ето че не след дълго същата онази безмълвна жена бе продупчила тишината, посредством високи децибели и нотка на нарушено нервно равновесие. Да, нормално бе, че е разстроена. Пък и за един убиец надали би било чак толкова трудно да понесе следващите думи, които сто на сто щяха да са по негов адрес и не толкова приятни, колкото болезнени.
- Разбира се, че си щастлив..Най-сетне се отърва от него. Нали? Най-малкото си облекчен...вече няма бреме, за което да се тревожиш. Не..Всъщност, ти винаги си бил повече от свободен и безгрижен..Идваш и си отиваш, щом решиш. Какво? Вече не ти е забавно да си играеш с мен ли? Виждаш ме съсипана и си мислиш, че вече си победил? И все пак си още тук..Може би искаш да те поздравя а "победата"? Това ли искаш? Ти.... - думите, обречени да се сипят вечно, бяха думи, за първи път каращи един наемен убиец да усеща огромни тръпки по тялото си..да се чувства наистина жалък и безполезен глупак. Да, победата всъщност беше нейна и не само..От самото начало на връзката им, тя бе завещана на нея. Това си бе жена със силен характер. Ева сега..Едва сега Йонг-Дже можеше да осъзнае, защо необяснимото му сърце избра точно нея.
- Ши-Юн-а! - меденият му, тих глас прозвуча във въздуха и той я погледна в очите със смирен поглед, след като реши, че е крайно време да се признае за победен и да подвие опашка.
Секунди по-късно ръцете му се намериха върху сабите й, отпуснати рамена и той я придърпа собственически към себе си.
- Ши-Юн-а... - прошепна, когато устните им бяха на милиметри, а в следващия момент, от очите й се отрониха бистри сълзици, като от придошъл кристален извор.
Той прокара връхчетата на пръстите си бавно и по дете й страни, заличавайки сълзите, сетне притвори очи и целуна челото й. Целувка, знак на лоялност и истински чувства. Завинаги. Нужна му бе само и единствено тя. Завинаги.
С едно рязко, но същевременно нежно движение, Йонг остави назад въпорсните милиметри и всякакви разстояния между него и Ши-Юн, след това я взе на ръце и я понесе право към стаята й...
*******
Преживяванията с тази жена бяха незаменими и бяха единственото нещо, което не би могло да се сравнява с нищо друго. Да, той бе егоист, защото я искаше само за себе си. Особено в моменти, като този. Но за сметка на това не искаше нищо друго, освен нея. Само нея. Светът не го интересуваше. Беше толкова прекрасно. Наистина не му пукаше за останалия свят, не го интересуваше дори и да прииждаше цунами. Защото просто нямаше значение. Той отново извървя добре познатия маршрут по тялото й.. Започвайки от бедрото, минавайки през талията и спирайки на вратлето..ръката му нежно погали лицето й с длан, сетне разпиля копринените й коси, в които за миг зарови пръсти.
Той продължи да я целува така, сякаш вдъхваше живот на своето райско цвете, което бе оставил само твърде дълго време.
Съзнаваше, че вече беше друг...Можеше да го почувства, дори сега..по начина, по който я притиска към себе си, по начина, по който покровителствено я обгръщаше. Вече нищо не бе така лекомислено, а напротив - всяко едно движение издаваше чувство..издаваше някакъв смисъл, някакво съобщение, което само тя можеше да разбере...
Каква философска нощ...

Ли Йонг-Дже, Ли Йонг-Дже, Ли Йонг-Дже...
Вече не я интересуваше колко голяма част от мислите й бе заел. Не я интересуваше и бе оставила това име да избухне в съзнанието й и да кънти там на воля. Сега... бе прекалено объркана за да опитва да разнищва причини. Причините защо чувствата й се превръщаха в нещо толкова голямо и всепоглъщащо... Защо продължаваше иска да бъде там, с него, каквото и да се случваше... Защо всеки път гореше така силно в ръцете му...
Не, не, сега не искаше да мисли над това. Нямаше смисъл. Нищо нямаше смисъл. Нищо, освен те, двамата.
Тя... имаше ли смисъл да избухва така преди малко? Въпреки че онова... "избухване" бе продиктувано чисто и просто от нерви... Сринати нерви. От всичко, което се бе случило последния месец. И особено последната седмица. И въпреки това... имаше ли смисъл да се остави на разклатеното си емоционално състояние, при положение, че знаеше какво щеше да последва. Тя... колкото и да му крещеше, колкото и да го обвиняваше... защо ли имаше чувството, че щеше да му се даде дори самият той да бе лично отговорен за случилото се? Да, определено щеше... И не бе сигурна доколко това бе здравословно... Защото щеше, бе готова да се отпусне в ръцете му само ако Той пожелаеше. Каквото и да се бе случило... тя бе готова да се затича право към обятията му без дори да мисли. Това... това правеше и в момента. И не съжаляваше. Нужно й беше. Успокоение. Внимание. Нежност.
И само той й ги даваше. Винаги. Успокояваше я. Господи, колко я упокояваше. Успяваше да я откъсне от всичко и да бъде с нея в онзи малък техен свят, където нямаше кой да й навреди, нямаше нищо, различно от сладост. Бяха само двамата. И единствено там тя можеше да усети и неговите, наред със своите чувства. Единствено тогава той допускаше някого... не - допускаше нея до себе си, позволяваше й да сподели усещанията му... И това беше прекрасно. Защото в моменти като този тя не изпитваше страх. Не се чувстваше така, сякаш го целува за сбогом. Не. Целуваше го за да го приветства. За да го приеме и да потъне блажено в усещането за устните му върху своите. Да се задържи за ръцете му, чувствайки се като най-защитеното нещо на земята. И той я искаше.
Той наистина я искаше. И тя ясно го усещаше с всяко негово движение. Тази мисъл й носеше колкото наслада, толкова и облекчение. Той все още отвръщаше по онзи негов начин на ласките, който я оставяше трепереща. А това караше Ши-Юн да забрави за всичко, което бе достатъчно силно за да я разстрои. Нищо не бе по-силно от това. И Той го знаеше. Знаеше, че нямаше по-добър начин за да я успокои. Това... това бе подло. Искаше да му се разкрещи, да го удря, докато не го заболи поне толкова, колкото болеше и нея... Но всичко, което правеше, бе да се притиска жадно към тялото му и да няма сили за друго. Това... това й бе достатъчно. Той. Просто той. И всичко щеше да бъде наред. Очите му, които не спираха да гледат само нея... Ръцете му, обръщащи я като че беше единствено негова... Устните му, които успокоително чертаеха пътя си по кожата й... Косата му, в която тя бе заровила пръсти... Всичко това в момента бе нейно. Само нейно. И тя не искаше да го пуска, не искаше да го остави да си иде. Защото бе единственото, което й бе останало. Единственото, което имаше смисъл и единственото, което... обичаше. Макар и да не го изричаше гласно. Но той може би го усещаше. Усещаше го от това как тя се бе увила около него, като растение, което отчаяно се нуждае от своята светлина. От това как се предаваше под него с всяко следващо движение. Да, тя определено бе разкрила всичко пред него. И нищо не можеше да замени щастието от факта, че той също разкриваше себе си. И това, което й показваше, бе прекрасно.
*******
Моля те... Остави ме да полежа така за малко...
Ши-Юн не каза нищо докато лежеше свита, почти плътно притисната до Йонг-Дже. Тялото му, така спокойно обгърнало нейното, я защитаваше от всички тревоги, които минаваха през главата й. Искаше да остане така, сгушена върху гърдите му, поне докато укроти неспокойните си мисли. С всяко вдишване на аромата му това ставаше една идея по-постижимо. Проследяваше с поглед мускулите на ръката му, извивките на рамото му, чертите на лицето му... които, между другото, сякаш бяха много по-отпуснати и спокойни от преди. Очите му я наблюдаваха също толкова съсредоточено, колкото и нейните - него. Погледът му се плъзгаше по разпиляната й коса, по отпуснатото й тяло върху неговото...
- Ши-Юн-а... - изрече той и самата Ши-Юн, незнайно защо, замръзна за секунда. Не, моля те, не казвай, че отиваш някъде. Постой... Само че... в гласът му тя успяваше да долови някаква наистина необяснима... срамежлива нотка. Или й се струваше така?
Тя вдигна глава към него и впери поглед в тъмните му очи.
- Искаш ли... да излезем? - думите му звучаха така, сякаш самият той бе изумен, че ги произнася. Сякаш опитваше нещо наистина ново за себе си. - Двамата...
Ши-Юн продължи да го гледа любопитно, отпуснала брадичката си върху гърдите му. Не знаеше как винаги успява да го направи, но той я накара да се усмихне. Беше лека, но все пак искрена усмивка. Думите му я извикаха на лицето й така спонтанно, че самата тя не можеше да обясни на какво толкова се радва. Той... той искаше да излязат. На... среща ли я канеше? Или...
Каквото и да беше, нямаше значение. Той нямаше да си тръгне, ами напротив. Дали искаше? Нямаше нещо, което да иска повече на този свят в момента. Дори това да беше една обикновена разходка. Ши-Юн кимна усмихнато и усети как ръката му я притиска малко по-силно към себе си.