You're /not/ the shape of my heart - ft.merric fell;

Е. Dyami Halian написа:Вятърът щипеше приятно и рядката за мястото свежест се усещаше в атмосферата. Беше никое време през нощта и Ери реши да поизлезе малко на чист въздух. С партньора му бяха прекарали почти 3 безсънни нощи в работа. Съвместният им проект бе наистина вълнуващ, но изтощението бавно започваше да се прокрадва по лицзета им и да си казва думата. Тъмните кръгове под очите бяха само първата фаза. Еридиан приличаше на някаква панда с тях, за което веднъж се пошегува, за да наруши мълчаливата дистанция, която и двамата чувстваха излишна. Все още беше странно да знае, че не е сам. Неловко вече не бе точната дума, защото дори можеше да се каже, че привикна прекалено към чуждото присъствие. Това на Мерик.
Не знаеше дали е за добро, или не. Може би фактът, че прекарваха толкова време заедно, потънали в работа, не беше особено здравословно. Но пък им харесваше. Или поне на Ери му харесваше. А винаги бе вярвал, че е по-добре сам. Не беше се и замислял за това да допусне някого в съвсем личното си кътче, там, където създаваше история. Не би си го признал, или не толкова скоро, но лешниковите му ириси все по-често пробягваха скришно към химика и жадно попиваха съсредоточените му действия и гримаси. За това време бе научил доста за него единствено чрез наблюдение. Двамата си говореха основно по работа, защото се усещаше странна неловкост, когато думите избягат към някоя по-лична тема. Сякаш и двамата започваха все повече да се чудят точно колко делова да поддържат връзката си и точно колко близост биха могли да си позволят.
Около работният тезгях това можеше и да преминава между другото, но щом Ери реши да се отдели за секунда от всичко, можеше да помисли и по този въпрос. Пък и двамата имаха нужда от почивка, макар да стана ясно, че Мерик бе про в оцеляването почти без сън. Въпреки всичко бяха хора и не биваше да го забравят.
Приседна на източната веранда на къщата, където обичаше да се усамотява в късните часове. Изкара отдавна забравена вещ – старата лула с инициалите на племето зуни, която му бе единствената вещ, останала му от баща му. Странно, че си спомни за нея след като гостът му я беше забелязал. Запали я, като сложи вътре тютюн и киникиник. Поради някаква причина новият му партньор му беше подхвърлил едно пликче с този тютюн за лула и други билки, които бяха свещени за индианските племена.
Не си спомняше точната дата на последният път, в който беше пушил лула, но си спомняше, че тогава се давеше в продължение на половин час. Сега, съзерцавайки звездното небе и изсипващия се метеоритен дъжд, Даями изпита нуждата да попуши малко. Пушекът от лула го връщаше много назад, сякаш бе в машина на времето. А сега изпълването на дробове му с този дим бе гъделичкащо приятно и успя магически да прочисти съзнанието му. По дяволите, тютюнът и мечето грозде наистина си ги биваше. Никога не бе вкусвал с толкова високо качество. Дръпките от лулата ставаха все по-продължителни. Щом затвореше очи, сякаш можеше да чуе звуците на индианската флейта, сампония и окарина. Но там също открояваше един вече познат образ. В мрака на съзнанието му той продължаваше да бъде там. Запретнал ръкавите на ризата си прилежно, леко разгърден и подпрян на своя полиран тезгях със зачервени очи. Така го бе видял последно. Можеше да визуализира всеки детайл до самото съвършенство. От точния наклон на позата му, чак до незакопчаните разхлабени от дърпане копчета, заплашващи скоро да се изнижат и издрънчат на земята.
Ръката на Ери неволно трепна, а лулата му за миг изгуби стабилност, накланяйки се на една страна. Тъмнокосият въздъхна тежко, оставяйки сантименталната вещ внимателно върху стъклената масичка. Беше време да се връща обратно, колкото и част от него да искаше да избяга далеч. Вече си бе отговорил на доста въпроси, но се бяха появили други. Без значение от отговорите, той знаеше какво да направи. Със затаен дъх затвори вратата след себе си, а навън остави тютюнът да доизгори сам. Пушекът продължи да се носи спокойно, докато вътре се чуваха сравнително бързи стъпки. Изпълнени с нескрито вълнение и устремени да последват порива на сърцето.
Намери го там, където предполагаше. В банята. Бе току-що изкъпан, от кичурите му се стичаха свежи капки, попиващи в млечнобялата кожа на широката му шия. Около кръста му бе увита една от белите хавлии, които му бе оставил самия Даями. Не бе обелил и дума след внезапното си нахлуване, лешниковите очи просто се усмихваха на гледката вместо него. Чувстваше, че още не съумява да контролира чертите си, затова му беше трудно да изразява какъвто и да е емоция с мимики. Вместо да каже каквото и да било, Ери си присвои бръснача от треперещата длан на Мерик. С лека усмивка му подсказа да стои мирен и да остави тази част на него. Банята без друго бе достатъчно широка за двама, така че без повече уговорки Хелиън придърпа малкият стол, върху който обикновено поставяше прането си, карайки другия да се настани възможно най-удобно. Големите дози от почти всяка билка водеха до трепещи ръце.
- Мерик. – произнесе името му с вледеняваща сериозност, където все пак успя да се прокрадне нотка на игра. Лешниковите очи срещнаха изумрудените такива без да издават позицията си. Оставяха на другия да размишлява спокойно, за да открие своята. Защото докато Даями бе вече наясно с чувствата си, не знаеше дали новият му партньор ги споделя. Въпреки че кръвта му се нагорещяваше от близостта, той нямаше намерение да го пришпорва. Не искаше да прибързва, за първи път в живота си. И то не защото бе импулсивен, а защото никога преди не бе изпитвал нещо подобно. Искаше напълно да се остави на чувството да го погълне, малко по малко. Да го пожари и да се изгуби в пламъците му, стига те да бъдат разпалени веднъж. – Отпусни се и не мърдай!
Излезе с лека заповедническа нотка и почувства, че реакцията бе обратна. Щом бръсначът плавно се плъзна по очертанията на челюстта му, Ери усети колко се бе напрегнала. Пъстрите очи бяха втренчени в него, но той се постара да остане съсредоточено, докато не изчисти и последното мехурче бяла пяна. Мургавите му пръсти си позволиха да проверят резултата накрая. Те пролазиха ефирно по прясно избръснатата страна и може би останаха там повече от необходимото. Дали бе съвсем умишлено, не стана ясно, но не беше нужно. Защото най-накрая получи очаквания отговор. Можеше да го прочете и само в дълбокия му поглед. Бръсначът бе небрежно захвърлих назад, а металните ножчета издрънчаха проглушено в мраморната мивка.
- Искам те! – прошепна без капка колебание в погледа си, доближавайки лице до отсрещното. Усети чуждият дъх и мигом реши да го открадне за себе си. Устните, сочни като екзотична папая, обгърнаха по-грубите, попивайки целият им приятно горчив вкус.

fell; написа:Броени седмици Мерик не се бе прибирал в мансардата си за повече от час – отиваше си колкото да полее олеандрите си и да вземе нови инструменти и чисти дрехи, след което обратно се прибираше в новото си леговище – работилницата на Еридиан, която той бе пригодил за свой дом. И, всъщност, за разлика от мухливата, пропита с гнила воня на изпаряващи се бензин и бира таванска стаичка, мястото наистина имаше уюта и духа на истинска къща, а педантичността на Ери го караше да се засрами от собствения си ленив хаос. Фел ценеше спокойствието, тишината, липсата на присъствие. Ето защо, най-голямото предизвикателство за него, бе да дели творческия си безпорядък и хаотичните си размишления с Хелиън. Другият не изглежда да имаше против неговото експресивно бърборене, нито това, че цигарата рядко слизаше от устата му, дори и да работеше с лесно запалими химикали.

Като заговорихме за химикали, те не бяха единствените, които реагираха на близостта си. Мерик го бе усетил за една вечер, когато бе заспал за пръв път до Еридиан, на коравото канапе, в пристъп на безмилостно изтощение. Клепките му бяха сякаш оловни, дъхът му – едва доловим, но дробовете му хриптяха, задушени от свръхдозата никотин. Кофеинът не даваше признак да действа, затова Мерик просто падна, като покосен от неведома болест, труп до горещото, полу-голо тяло на партньора си. Усещането да лежи близо до някого по този начин не му бе познато. Неговата близост със своя или другия пол се свеждаше до бърз, спонтанен контакт, приключващ с оргазъм и нищо повече. Нямаше телефонни номера на салфетки, нито последващи срещи, нито дори цигара след акта. Но сега душата му изпитваше екзалтирано чувство на удоволствие, без дори да има причина. Беше сладко и извратено. С тези мисли, Фел се пренесе във владенията на Морфей, за да се събуди няколко часа по-късно от татуирана мургава ръка, обгърнала рамото му.

Както и да гледаше на тази симбиоза, не можеше да не открие приликите й с тази между Олеандър и Лилееар Куел. Двама умни мъже, единият в пъти по-стабилен, по-страстен и по-брилянтен. Беше обречена кулминация, но на Мерик някак не изглеждаше да му пука.
Всеки път щом опреше до този подводен камък, обвинявайки се, че се превръща в Куел, просто се сещаше за първата им целувка. Глупав, измъчен момент, наистина, но Фел му бе изградил специален пиедестал, от който отказваше да го свали.

Историята бе следната: бяха пили, много ясно – с трезвена глава никой не би издържал на толкова безсънни дни и нощи на пъклено отчаяние. Мерик се бе убол поне двадесет пъти със спринцовката, защото ръцете му изпитваха нечовешки тремор заради десетките чашки еспресо по-рано същия ден. Фел се бе подпрял на тезгяха с цялото си тежко, двуметрово тяло, схванато от поредицата часове прекарани в лежане над отъркания дъбов плот. Еридиан се бе настанил до него, седнал безпардонно на масата, гледайки втренчено, дори хипнотично в ръцете на химика. Погледът на Мерик се отмести и настоятелно се спря на чуждия, който игриво пламтеше с нотка на детски инат, надсмиваше се сякаш на безпомощността на Фел да се справи с това чуждо му усещане. Преди да се усетят или да разберат кой кого бе целунал, двамата вече бяха сплели устни.

Хладната вода бе ободрила сетивата му, колкото бе възможно това за някой, който системно бе лишавал тялото си от сън месеци наред. Мускулите му бяха опънати като корабни въжета и усещаше наслояващите се възели по тях, схванати, завързани, парливи. Положителната новина бе, че не бе вкусвал Райкър или алкохол от поне половин дузина дни, но треперенето все още не искаше да се накани да спре. Мерик хвана бръснача, и все още не бе сигурен дали ще си посегне или ще се избръсне, когато в банята бе влетял партньорът му – също така гроги, с потно лице, стоически поглед и леко надрусан от лулата си. Фел обаче го послуша и кротко седна на стола, оставяйки се в познатите и очевидно, умели ръце. Как да не мърдаше? Той целият се тресеше и дори не знаеше защо. Химикът стисна зъби, така, че челюстта му се изпъна като тетива. Кожата му, чувствителна след бръснача, сякаш попи докосването на топлите пръсти като чудодеен балсам.
- И аз те искам... – отвърна уверено Фел, а масивната му длан придърпа чуждия таз в скута му.

Е. Dyami Halian написа:Отговорът не се забави много, но вече бе излишен. Посланието бе прието без нуждата то думи, макар те да допринесоха за разпалването на кръвта. Нямаше представа колко му бе позволено на тази нова почва, върху която бе пристъпил така безцеремонно, но усещаше как я превзема. Тази нова и неизследвана територия, това тяло и тази душа.
Пръстите поеха своето мечтано приключение, без почти да спират. Оставяха невидими очертания по чуждите извивки, регистрирайки всяка една анатомична част. Брадичка, шия, ключица. Устните бяха като пристан, към който понякога се връщаше, или към който бе притеглян настойчиво. Странно как както никога преди бе не обръщал внимание на всеки детайл, на всяка гънка, както сега. Отклиците, които получаваше, го радваха и изпълваха със задоволство. Даваше воля на свободата, като че бе получил зелена светлина за това. Заиграваше се с чувствителните бледи зърна, езикът му почти рисуваше неоткрити формули около тях, сетне ги прехапваше палаво между зъбите си, засмуквайки ги като във водовъртеж.
По същото време едната му ръка се заигра с главичката на члена му, отървавайки се от дразнещата бяла кърпа. В представите му всичко се случваше на много по-бързи обороти. Виждаше всичко, което искаше да причини на Мерик и ясно чувстваше, че с нарастването на огъна в него, шансът да спре намаляваше. Опасяваше се, че с това не особено цветущо състояние на Фел, щеше да го люби до припадък. В буквалния смисъл за израза. За съжаление обаче замъгленото съзнание на Даями набързо изгуби всякакъв обзор над ситуацията. Мозъчните му функции се свеждаха до ниво инстинкт. Сякаш Ери беше правил това цял живот. Ето до какво водеше чистата страст, без задръжки. Пълно умопомрачение и предаване в прегръдките на греха.
С вече зачервено лице от кръвта, пареща страните му, отправи устни към фалоса му и го целуна нежно, но достатъчно осезаемо. Веднага усети как пръстите на Мер се заровиха в гарвановочерната коса и се подсмихна мръснишки. Действията му наподобяваха тези на грациозен хищник в джунглата, дебнещ бавно жертвата си и нахвърлящ се там, където тя бе най-уязвима. Но не я мъчеше, за да я убие, а за да види и да се наслади на реакциите ѝ. Знаеше, че на моменти Фел прехапва устни, за да задържи стоновете на наслада. Но те все пак си проправяха път, колкото и да отказваше той съвсем да се отпусне под влиянието на любовната игра. Неотстъпчивостта му бе прекомерно сладка.
Чуждите гърди вече се повдигаха и скоро се чу звук от нетърпение, когато масивната бяла длан прекъсна влудяващото фелацио. Мер неумолимо го прилепи към себе си, топлината се бе разляла и по него. Зелените очи, мака ри за мъглени, криеха всяко преливане на емоция в себе си. Ери прочете в тях и желанието му да свърши в него. Този път тъмнокосият прехапа леко долната си устна , опитвайки да скрие, че щеше да му е за първи път. През годините бе имал мимолетна връзка само с един човек то същия пол и определено я караше само отгоре. Сега обаче знаеше, че иска да угоди на мъжа под себе си и му дари със страстна целувка тихото си съгласие.
В следващият момент тялото му се изви като бумеранг, разтресено то нова тръпка. Всеки болезнен тласък му носеше неподозирано удоволствие, което ескалираше постепенно до душевен екстаз. За първи път достигаше до зона, която не вярваше, че може да съществува. Химията между двамата сякаш ги пренесе в един различен свят. Там чувството, че няма невъзможни неща, изпълваше приятно дробовете вместо въздух. Малки кълбенца дъх излизаха от разтворените влажни устни на Ер. Носеха в себе си остатъчния аромат на тютюнът за лула с мечото грозде, който му бе донесъл Мерик. По дяволите, влудяваше го все повече. И макар отстрани причината да изглеждаше, че се е надрусал от няколко дръпвания и не е напълно на себе си, това далеч не беше истината. Съзнанието му бе по-будно и живо от всякога, така че знаеше пределно ясно какво и с кого прави. Затова въпреки премрежения си поглед, опитваше упорито да попие всеки момент. Всяко едно усещане от допир, притегляне, тласък.
Мургавото му тяло затанцува върху това на химика като буен жребец. Сърцето се надпреварваше в родео с подивялата като мустанг кръв и пропускаше по няколко удара, когато тъмнокосият усещаше Мерик по-дълбоко в себе си. Измежду устните се откъсваше по някое друго солидно ръмжене, всеки път в различни октави. Погледът на хищник се редуваше с този на подгизнало животинче, молещо за вечен подслон и стопанин, който да не го изоставя никога. Когато двамата с Мерик се сляха в едно, сякаш големият взрив се повтори, съединявайки две галактики в сладка и гениална симбиоза.

fell; написа:Може би беше халюцинация от безкрайната поредица от безсънни денонощия, или пък страничен ефект на пропълзяващата в мозъка му абстиненция след шестте дни без отровна, течна утеха, но случващото се все повече заприличваше на неочакван сън с еротичен привкус, който бе плод на прекалената му близост с майстора на оръжия. Но не беше, защото Мерик не можеше да сънува – беше още едно олимпийско наказание в безкрайната орда от такива, които Куел му бе подарил с най-искрени чувства. За да се увери в истинността на случващото се, и че това не е някакъв род симулирана реалност, Мерик закопа късите си нокти дълбоко в меката, но синкава и захабена плът, на дланта си, и когато изохка от студената болка, причинена от пробуждането на изгорената с течен азот, кожа, беше вече сигурен.
Но защо? И защо чак сега? Защо точно сега?
Десетки, дори стотици питанки се лутаха като слепци из царевичак, блъскаха се в ръба на бездната на ума и се връщаха отново, и отново, и отново.
Уви, страстните устни с вкус на екзотичен дим от индиански тютюн и, приповдигащи духа, билки не търпяха отлагане. Те изчезваха от неговите собствени, само за да ги усети на друго място по тялото си, после пак, с нова и необуздана сила, връхлитаха неговите. Фел отговаряше на тези целувки с жажда на смъртник и плам на прелюбодеец. Усещаше и как тялото му се възнася в някакво друго, по-езотерично измерение на сладострастието, което го караше да заметне глава назад и да замижи продължително и проникновено.
Ръцете, устните, чуждото присъствие бяха сякаш непреходни.
С едно непремерено по сила дърпане, Мерик свали късия халат с етно мотиви от раменете на Еридиан и плата се свлече, погалвайки пръстите на краката му.
Още преди да се осъзнае, около горещата си точка усети движението на пареща, влажна, тясна плът и погледът му се сведе, спирайки се на тъмните, придобили неземен жар и дяволска похот, чужди очи. Сякаш правеше любов с божество, а не с човек.
В себе си предвкуси края, но не бе готов все още да се предаде. Показалецът му нагло се нагнезди под чуждата брадичка и раздели греховните устни от себе си. По гримасата на Еридиан се четеше тайно недоволство, което бе излекувано с дълга и небрежна целувка, в която можеше да опита собствения си вкус.
В същия момент, Мерик се пресягаше към помощната масичка до мивката, където отлежаваха няколко стойки с епруветки. Ръката му неволно ги събори – някои стъкленици се търкулнаха по мраморния под, други се строшиха със звънък, последен писък, но в ръката си, между треперещите пръси, Фел държеше правилната. Отвори я със зъби, докато Еридиан се забавляваше с мъжественността му в ръката си. Химикът потопи кутрето си в стъкленото флаконче на десницата си, а с лявата си ръка обърна пламналото лице на любовника си към себе си и натика пръста си в устата му. Част от течността влезе направо в устата на Ери, друга полепна по устните му, а една непослушна капка се стече по брадичката му гонейки се по фините извити линии на врата му. Мерик я улови и спря се език, който после змиевидно си мръсно обра пътечката й чак до крайчеца на устата на другия мъж.
- Спокойно.. Просто ще се почувстваш по-възбуден и ще издръжиш малко по-дълго. – убеди го с гърлено, отчаяно за въздух мърморене.
В същия сакрален момент, в който афродизиака си бе проправил път в кръвния поток на двама им, те се сляха. Първо телата им, после стенанията им, сетне душите им, накрая и целите им същества.
Еридиан страстно яздеше тялото на Фел, но Мерик можеше да познае, че въпреки пламенния танц на цялото му същество и умелите докосвания, Еридиан за пръв път приемаше друг мъж в себе си. Това му хареса повече от всичко и мисълта, че любовникът му до сега не бе принадлежал никому по този начин, го накара да изгуби контрол на перфектният си ритъм и да се задвижи по-бързо, довеждайки акта до край. Погледът му бе премрежен, но бе сигурен, че лепкавата топлина на корема му бе последното удоволствие на Ери.
Постояха така. Мерик се бореше за въздух, а ръцете му шляеха по чуждия гръб. След като си бе взел почивка, той се изправи, без дори да нарушава целостта на тяхното едно и повдигна Еридиан, понасяйки го към леглото. Двамата се стовариха тежко, а Фел се засмя. Когато забеляза, че и любимият му бе отпочинал, той се настани между краката му. Този път го люби дълго и нежно, както подобаваше на пръв път.