(You are) The sun that lights my heart within

Първоначално място на действието - Планинското селце Йончу (Южна Корея):


Къщата Чингуро:

Побъркваше се с всяка изминала секунда. Първите дни не можеше да си спомни почти нищо и това го подлудяваше. Бе се събудил от болка пронизваща цялото му изтрезняващо тяло. Надигна се в просъница и усети нещо топло и меко под дланите си. Нечия гладка и млечно бяла кожа. Усмихна се със задоволство и потърси банята. Явно късметът му бе излязъл тази вечер. Познаваше тази къща. Бе гостувал няколко пъти на майка си и винаги отсядаха тук, но това не бе неговата стая. Странно, усещаше тялото си доста по-различно от обичайното и не можеше да си обясни защо. Дали тук алкохолът действаше по друг начин на организма му? Хвана се за главата заради пронизващата болка, която го проряза като с двуостър нож. Повече никога нямаше да пие толкова заради нещо подобно. Според приятелите си ставаше доста темпераментен и невъздържан, ако не си премери чашките правилно. Цяло чудо бе, че не си бе навлякъл проблеми и сега. Излизайки от банята видя как бащата Го Чин Канг се опитва да събуди провинилия се Кун Мин за закуска. Тонът му беше доста строг и поучаващ. Русокосият младеж се изправи в леглото до седнала позиция и завивката бавно се свлече в скута му, разкривайки добре оформеното му бедро и липсата на бельо по него. В главата на Дже проблесна смътен спомен как довлича тежкото цял тон мъртво пияно тяло на Го Кун Мин до леглото и после нямаше сила да помръдне повече. Момент, как тогава се бе оказал напълно гол лежащ на гърдите му? Физиономията му в този миг не можеше да се опише с думи. Успя да издаде само някакви нечленоразделни звуци, срещайки първо сънения, неясен поглед на младежа, а после и подобния на него, но събрал може би четвърт век повече мъдрост родителски взор. Едва свари да се поклони за поздрав и после почти отнасяйки майка си по коридора да затвори вратата на стаята си с трясък, свличайки се на пода. Краката му трепереха, дишането му бе накъсано и плитко, тялото му се тресеше. За Бога, току-що беше разбрал, че е преспал с брат си!
Едва вчера бе научил от майка си, че тя се бе омъжила за многоуважавания Го Чин Канг и, че сега тъкмо пристигнал от чужбина той щеше да живее със своя доведен брат, докато родителите им бяха на меден месец. Явно Кун Мин също тепърва разбираше за плановете им. Страхотно! Израснал като само дете, на 25 годишния Дже никога не му се бе налагало да се грижи за някого, още повече, че се чувстваше вече като натрапник в къщата и трябваше и да се съобразява с новия си брат. Прииска му се просто да се махне. Тогава просто бе излязъл, без да каже нищо, но момчето се бе лепнало за него и не само, че не желаеше да го остави, ами го и зариваше с въпросите си. Дже го гледаше изпод свъсените си вежди и му идваше да изтрие това доволно изражение от лицето на отсрещния.
Когато бе слязъл предния ден от самолета едва ли си бе представял, че съществуването му в следващите дни ще е достойно за екранизация на филм. Развълнувано се бе промъквал в навалицата от хора на летището, а сърцето му трепетно бе очаквало множество изненади и приключения. Снимаше всичко, което грабнеше погледа му, а усмивката му топло бе озарявала ленивия следобед.
Още преди Дже да се роди, баща му бе оставил своя отпечатък върху него със своята липса, напускайки семейството им. Бе раснал само с майка си Кайла, но никога преди не се бе замислял какво би било, ако той не си бе отишъл. Радваше се на живота си такъв какъвто е, на приятелите си и училищните дейности. Растеше уверен в себе си, усмихнат и благ по характер. Майка му, красива италианка със златисти коси, се бе преместила да учи в САЩ и там се бе запознала и омъжила за баща му. Пак Дже Джунг бе дошъл преди време от страната на неограничените възможности. На него нищо не му бе чуждо. Правеше каквото му харесва и съществуваше като волна птица. Откри фотографията в колежа. Обожаваше да запечатва всеки миг и после да пише нещо на гърба на всяка своя фотография. Корея предлагаше добра възможност за стажа му и той с охота се съгласи, когато майка му предложи да дойдат тук преди около три години. Дори започна да учи корейски, за да се впише по-добре в обстановката. На външен вид не се различаваше от повечето корейци, макар да бе наполовина европеец. Единствено косата му бе няколко нюанса по-светла от обичайното. Обичаше да казва, че е гражданин на света, защото ваканциите му бяха преминали в безброй пътувания по земното кълбо.
Сега се бе почувствал предаден. Значи не бе дошъл в Корея, за да опознае корените на баща си, или за да учи тук, а за да му поднесат, че животът му вече никога нямаше да е същият. Доверил се бе на майка си, а тя го бе подвела. И сега, когато се бе сдобил с нов баща и брат се чувстваше така, сякаш те се купуваха от магазина. Никак не бе очарован от този факт. Не работата, а любовта я бе довела тук, а той сляпо й се бе доверил. Това бе довело до тези, тези подлудяващи го в момента обстоятелства. Сега се бе оказал по-сам от всякога, на чуждо място и без приятели, с човек като Кун Мин на когото тепърва трябваше да се доказва. Все пак реши да приеме фактите спокойно като зрял човек и да ги обмисли добре. Бе погледнал лепката до себе си и бе решил, че майка му все пак има право на щастие, както и той самият. Тя щеше да живее своя живот, а той неговия. Току-що бе завършил стажа си и сега се отваряха много възможности за реализация. Не бе длъжен да остава в този дом, ако не искаше, с човек, когото не желаеше да опознава. Беше чел достатъчно по вестниците и за него, и за баща му. Непряко бе слушал и за себе си, и майка си, но тогава още не знаеше, че е ставало дума за тях самите. От месеци все по-ожесточено се тиражираха слухове за новата връзка на този човек. Пари, пари, хората вечно свързваха всичко с тези проклети финикийски знаци. Не желаеше парите на тези хора, не им дължеше нищо, както и те на него и мислеше да запази отношенията си с тях така чисти както досега.
Сега не знаеше как се бе оказал на масата за закуска. Не чуваше и разговорите, които се провеждаха наоколо, дори и ако те се отнасяха за него. Не разбра и как така се бе оказал със стегнат багаж, целувка от майка си по бузата за сбогуване и следвайки останалите, тук в тази пустош. Бе замразил тези моменти в опит да осъзнае онзи единствен миг, в които съдбата бе решила да се пошегува с него.
Намираше се във високопланинска хижа. Вече четири дена живееше в някакъв жив ад. Не можеше да спи. Не можеше да яде. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за него. Навярно висок близо 1.90, той бе 21 годишен гигант с добродушно изражение и очи, които вечно се усмихваха. Беше всичко, което Пак Дже Джунг не беше. Пълна негова противоположност и трън в очите. Очароваше всички с присъствието си, вечно доброто си настроение, дар словото и медения си глас. Неговият най-голям кошмар. Неговата най-голяма грешка. Винаги, щом уловеше този поглед му се приискваше да избяга някъде далеч. Животът му беше като изпуснато кълбо, чиято прежда набързо си събрал. Усещаше как се разпада и физически, и психически, а душевното спокойствие на момчето отсреща допълнително го довършваше. Не бе обелил и дума с него от онази съдбовна нощ, но и нямаше смелостта да го направи. Мигом щом доловеше присъствието му, кръвта нахлуваше и се разливаше по страните му, карайки го да се чувства като ученичка. Смутено, забиваше поглед в земята, докато краката му не го отведяха набързо зад някой ъгъл. После дребната му фигура за дълго се изгубваше от погледа на високия младеж. Не можеше да се държи нормално с Кун Мин. По силите му бе единствено да го избягва или да отрича случилото се. Всичко останало го караше да се чувства като животно притиснато в ъгъла, което в отчаян опит да избяга би предприело по-скоро нещо самоубийствено, отколкото да се остави на милостта на своя преследвач. За това и се удивляваше на канското спокойствие на младежа.
По цели дни се чудеше как да го избягва и да работи възможно най-далеч от приятелски настроения към всички Го.
Всяко малко потрепване от спящия сега до него Кун Мин биваше регистрирано от Дже Джунг, който мигом ужасен забравяше да диша, докато в главата му нахлуваха откъслечни спомени от живот, който му се щеше да не беше неговият. Отметна завивката и усетил широкия гръб в своя панически се отдръпна. Всички работници бяха наредени в две редици. От сто човека, точно той ли трябваше да е до него тази нощ? Обърна се внимателно и се ядоса виждайки как това масивно тяло, спокойно си поема дъх. Тези големи ръце, които сега спокойно обрамчваха тялото на своя притежател, някога го бяха докосвали и тялото му бе откликвало. О, небеса! Истина ли бе това? Все още не можеше да си спомни всичко от онази нощ, но фрагментите се завръщаха към него отново и отново, и всеки път по-откровени и скандални от преди, показвайки му, че хората са слаби. Че когато човек се почувства самотен търси утеха не в този, които би искал, а в този които се е оказал насреща в този момент. Очите му бяха отворени на четири вече няколко дена. Макар и умората упорито да го преследваше, не можеше да спи. Излезе навън и седна край запаления огън.
Всички се бяха наговорили: светът, вселената и дори Онзи горе, беше убеден. Действаха против него и неговото мирно съществуване. Място не можеше да си намери и то не само заради миналото, което не го оставяше на мира. За една нощ бе допуснал някого толкова близо до себе си, колкото не бе пускал никой друг.
Поглеждайки към тялото си, докато си бе вземал душ, за пореден път се бе удивил от пораженията върху бледата си кожа. Синките по ръцете и устните отпечатали се на врата му болезнено му напомняха за онази нощ, в която бе получил и дал нещо, което още не знаеше как да възприеме. Умът му отказваше да му повери всички детайли от случилото се и той можеше само да гадае как точно се бе стигнало до там. В момента, в който видя Кун Мин да приближава към импровизираните кабинки, метна една кърпа на главата си и мигом се изнесе.
Ако можеше само да разбере, какво мислеше и помнеше русокоското за това, но никога не би се осмелил да го попита, защото го бе страх от отговора. Ужасяваше се от това усмихнато лице, което последния път бе толкова близо до неговото, че усещаше горещия му дъх по врата си, където сега личаха зъбите му. Масивната фигура бе покрила тялото му, но тежестта тогава му се бе сторила приятна, както и топлината, която усещаше. Не се чувстваше вече сам и предаден. Колко измамно хубаво му се бе видяло, с всички онези цветове, които се преливаха пред очите му. А колко дребничък изглеждаше сега, виждайки стройното тяло на Кун Мин. По него също личаха видими следи и няколкото драскотини между лопатките не можеха да бъдат скрити от погледа на Дже. За разлика от него обаче, по лицето му не личаха емоции подобни на разкаяние или угризение. Когато се разминаха, отново почувства неговото преимущество. Гъвкавото му, младо тяло се движеше с лекотата на някое диво животно. Бе по-млад от Пак с четири години, а със своя ръст Пак Дже се чувстваше още по-нищожен. Едва стигаше до гърдите му. В главата му изплува спомен за целувка, за ръце, които го повдигаха към тези далечни устни и той тръсна глава в отчаян опит да отхвърли усещането, което това предизвика. Кърпата се изхлузи от главата му и погледът му потъна в отсрещния. През кичурите мокра коса успя да прочете реакция, която не бе очаквал, затова побърза да се наведе за кърпата си. В този миг телата им се разтърсиха. Главите им се удариха и глухо издрънчаха. В следващите секунди усети как нечия ръка го хваща над лакътя, но забелязал синините младежът мигом го пусна, за да не му причини повече болка. Пак Дже Джунг хвана защитно ръката си, но не за да се предпази от болка, той такава не усети, но бе връхлетян от смътно познато, особено усещане, което не можеше да обясни. Препусна на бегом. Дълго след това не успяваше да успокои дишането си. Как щеше да продължи да съществува, щом постоянно до него изникваше той, щом спяха и се хранеха в едно помещение, щом работеха заедно, съществуваха на една планета и в една галактика? Преди поне можеше да се отдаде на ненавист, озлобление към това, че бе изваден от зоната си на комфорт. Че му бе сервирано, че майка му се е омъжила, че има нов баща и доведен брат, а сега пред него стоеше човек с когото бе прехвърлил далеч всички граници на нормалното. Някого когото щеше да вижда до края на живота си, на всеки рожден ден и всяка семейна вечеря. Някого с когото бе вече свързан и който бе неговото ново семейство. Как се очакваше да реагира човек в този случай? Колко неща му се бяха случили за този кратък период от време. Не знаеше кой нормален човек би могъл да приеме случило се хладнокръвно. Така и не успя да изпълни плана си да се махне от онази къща, защото след злощастната нощ някак си се бе оказал принуден да изтърпи време на пробация в това високопланинско селце. Наложената мярка му бе предявена с решение от полицията. Ама, че късмет! Още един шанс съдбата да му се присмее, защото със същото решение се бе оказал и Кун Мин и то защо, защото се бяха защитили от банда нехранимайковци. Тръсна глава раздразнено.
Разглеждаше снимките си край огъня. Усмихна се на криво. Спомни си как го бе забелязал още преди да се познават дори. Той се открояваше в тълпата с исполинските си размери и тази коса като слънце. Бе заснел стотици фотографии откакто бе стъпил в Корея, но само тази предизвикваше тръпки по гърба му.
Всичко тук го очароваше със своята същност. Навярно корените на баща му се обаждаха в него и го караха да припознава дома си. Замислен в това, какъв ли е бил той, неусетно се унесе. За първи път откакто бе видял тези усмихващи се очи успя да заспи. Не сънува нищо. Там, приседнал при загасващия огън спа като малко дете, до мига в който не усети познат допир. Очите му сънено уловиха високия силует.
- Време е да тръгваме - това бе първото нещо, което чу от Го Кун Мин след първата им среща, след нощта им заедно и думите, които се губеха измежду многото целувки. Младежът му подаде една от снимките изплъзнала се от скута му. Пак Дже успя само озадачено да се вгледа в написаното на гърба й. По дяволите! Отново се изчерви като ученичка, преди смутено да последва Го.
''Отличителен, ярък като слънцето''.

Твърдението, че хората не помнеха нищо, след като изтрезнеят, въобще не беше вярно. Ако реално пиенето води до забрава, то тогава как можеше да се обясни факта, че Го Кун Мин си спомняше съвсем ясно, почти до последния детайл, случилото се онази нощ? Мда, не можеше да се обясни другояче. Имаше два варианта: или хората използваха алкохола като претекст, че не помнят нищо, или русокосото момче бе някакъв частен случай. Ясно му беше, че има завидната памет на един гений, въпреки че не стана такъв, но пък не знаеше защо наистина помни всичко, от игла до конец. Помнеше как остро му въздейства внезапната новина, че си има доведен бат и мащеха; помнеше как с охота се съгласи на предложението на брата си да се надпиват, тъй като това бе първото, което чу от него, докато го заливаше с въпроси, на които така и не чу отговори; помнеше въпросното състезание по пиене, както и безвкусното соджу, което обаче го хвана още от третия шот; помнеше, тук вече леко смътно, как брат му се видя в трудност, докато довлачи туловището му до вкъщи; и последното, което помнеше, бе как новият брат, с когото се бе сдобил, се намираше в непосредствено близост до него, а когато му каза колко сладки трапчинки има, Дже просто му бе налетял…Мда, ей така, от нищото. Всъщност, сигурно бе в следствие на алкохола, но защо ли трябваше за всичко да има подобно изтъркано оправдание? Нямаше логика, тъй като, ако реално това бе причината, само това, то до сега всички приятели, или братя, които се напиват заедно, щяха да се намират голи в едно легло на сутринта. И тъй, по великата логика на Мин, питиетата просто караха хората да следват безразсъдно импулсите си, да се поддават не на разума, а на..останалото. Дори да бе животински инстинкт, нима тези истински не са дело на природата? А нима хората не бяха част от природата, макар и забравили за това от къде всъщност произлизат? С други думи, казано на прост език, за русокосия нямаше причина да съжалява за случилото се, или да го смята за нещо различно, от един чисто човешки порив на..моментни чувства и емоции. Все още не се знаеше с точност дали бяха само моментни, или не, но до тук свършваха разсъжденията на Кун по въпроса.
Обаче едно не му харесваше. Гледайки как Дже Джунг притеснено избягва присъствието му, веднага щом го засече на фронта, виждайки как заради него дори не успява да поспи, или да се нахрани..всичко това го докарваше до лудост. Вътрешна лудост. Какво си мислеше той? Че на него му беше много лесно? Че не му бе неудобно въобще и че не мислеше никак за онази нощ? Нима Дже реално смяташе, че само той е единствения, който се чувства..не както би трябвало да се чувства около доведения си брат? Дори да бе така, това не му даваше право да тормози така или иначе изтормозеното си от онази вечер телце. Всяка нощ русокосият му оставяше варени картофи и ориз, след като така и не се всяваше на общите закуски и обеди, ала с притеснение установяваше, че тъмнокоското не бе пъхнал нищо в устата си. Това наведе Кун към теорията, че новият му брат мисли единствено за него и случилото се, поради което съвсем е забравил за себе си и..дори човешките си нужди. След като установи, е теорията му най-вероятно е вярна, младежът също едва успяваше да си намери място, въпреки че не му личеше. Постоянно наглеждаше другия, макар и отдалеч, чудейки се как още се държи на краката си. Тази нощ не успя да заспи и едва се въздържаше от въртене, защото усещаше впития в него поглед…Усещаше онези шоколадови очи, които го обхождаха, сякаш не проумяваха как може да действа така нормално и спокойно. Защо ли го правеше, наистина? Защото не знаеше какво ли би станало, ако и той се държи като тъмнокосия…Ако и той вечно го избягва всячески и мисли за миналото, като за една огромна грешка, която не е трябвало да се случва никога. Е, станалото – станало. Какво можеха и двамата да направят по въпроса? Всеки случай това да се избягват взаимно, далеч не беше правилният подход. Не беше изход. Бягството не водеше до нищо и Кун Мин се бе зарекъл да убеди братчето си в това. Защото не можеше да продължава да го гледа такъв… На всичкото отгоре, погледът му, който така и не успяваше да види отблизо в последните дни, го караше ад се чувства така виновен. Знаеше, че не е, но какво можеше да стори, за да прогони това чувство на вина. Чувстваше се, сякаш тъмнокосият желаеше липсата му. Сякаш му се искаше русокоското да изчезне да изчезне завинаги, никога вече да не го вижда, да се изпари, заедно с миналото и да не си спомни никога за него. Нямаше по-ужасно чувство от това някой да иска да те забрави. Да иска да изчезнеш. Но от части го разбираше. Знаеше, че всичко бе трудно за възприемане, особено след като се бе натрупало непосредствено след внезапната новина, че двамата стават едно семейство. Да,беше си доста фрапиращо. И все пак…Какво толкова, за бога, невероятно и възмутително, имаше в това? Щеше да е друго, ако бе прекарал нощта с лама. Или пък с момиче на шест годинки. Тогава щяха да го обявят за зоофил или педофил. И вече щеше да има причина да се срамува от себе си и действията си, нали? Ха, разбира се, че бе така. Сигурно поведението му се дължеше на това, че е объркан и шокът му от последните събития още не бе преминал. Не можеше да е ужасен заради това, че до края на дните си ще се наложи да дели един покрив, храна и прочее с новия си брат, нали? Не е това, нали? Естествено, не можеше да бъде така. Просто не се чувстваше на себе си и беше объркан. Това бе нормално. Затова Кум Мин щеше да му помогне. Щеше да намери начин да оправи положението, защото така не му харесваше. Не беше забавно, нямаше нищо весело или красиво..не и докато виждаше окаяният вид на Дже Джунг и се усещаше толкова виновен за него.
- Бабо. – русият младеж спря старицата, която бе отговорничката на работната група. – Какво ще правим днес? – попита той, усмихвайки се мило, както винаги.
- Ще слезем да оправим градината на големеца в селото. Той държи цветята му да бъдат специално обгрижвани и когато е в града по работа, оставя това на нас. Спокойно, помня това, за което вчера ме помоли. Няма да ви възлагаме тежка работа, заради брат ти. Без друго градината на господин Канг е неотложна работа и останахме малко хора, а с младежи като вас ще свършим преди здрач.
- Това е чудесно, бабо. Но..може би да те помоля за още нещо?
- Кажи.
- Нека поема и половината работа на Дже Джун. Пуснете го по-рано, за да може да се наспи като хората. Разбираш ли..не е свикнал на такива условия и му е трудно.
- Добре, щом искаш, ще му дадем по-малко работа. Стига да я свърши добре, ще го пуснем бързо.
- Благодаря ти, бабо. – момчето разшири усмивката си и се поклони на старицата, която в следващият миг протегна голяма кутия, обвита в плат, към момчето.
- Вземи това. Двамата не сте яли нищо по-различно от варени картофи и ориз последните дни. Даже забелязах, че другарят ти не яде изобщо. Останаха ми кимчи и кимбап, след като дадох на внучката и внук си. Сложих също и малко миди. Ето, хапнете си.
- Бабо, това…
- Не се стеснявай, младежо, вземи. Вкъщи има още. И за другите работници има достатъчно храна.
- Благодаря, бабо. Много ти благодаря! – отвърна момчето и покланяйки де с признателен поглед, взе големите кутии от ръцете на старицата. Да, днес щеше да накара брат си да яде. Щеше да изяде всичко това, или опне половината, инак лошо му се пишеше. След като ги остави на сигурно място в хижата, русокоското излезе, подсвиркайки си, докато не видя спящия Дже. Дъхът му в миг секна, а мелодията рязко спря и заглъхна бързо. С внимателни и тихи стъпки, Кун се приближи до вече изгасналия огън, около когото спеше другият.
- Дже… - поде тихо, но се спря. Виждайки го как за първи път се бе отдал а спокоен сън, сладък и така жадуван сън…нима можеше да го събуди? Нямаше сили, нито желание да го направи. Черните му ириси несъзнателно проследиха извивката на шията и брадичката му, преминаха през всяка красива черта на лицето му и се спряха върху гъстата му тъмна коса, която сутрешният вятър разлюляваше леко в една посока. Кхх, нима човек, с такова сладко излъчваше, можеше да върши страшно динамични неща? Мда, в крайна сметка, Кн Мин не съзнаваше причината за поведението му, при положение, че самият той бе провокаторът на всичко това. Не че вината не бе и на двамата, но…Докато той само му бе казал, че има красиви трапчинки или хубава бенка на врата, то Дже Джунг направо го бе „яхнал“ и в последствие се оказа, че никой няма нищо против от прекрачване на допустимата граница и потапяне в дълбоки непознати води. Друг беше въпросът, че сега очевидно единият искрено съжаляваше за това потапяне и му се искаше то никога да не се бе случвало. Ала според Мин и идеологията му, дори да можеше да върне времето назад, и двамата отново биха постъпили по същия начин. Те бяха млади. И явно от части или напълно самотни. А това оправдаваше станалото. Не бе, като да са убили някого, или да са тръгнали да обират банки, или бронирани коли, нали? Не бяха извършили нищо лошо.
След като осъзна, че задържа очите си твърде дълго време върху тъмнокосата персона, русият младеж сне поглед към земята и забеляза нещо да лежи спокойно върху тревата. Приближавайки се още малко, той приклекна и го взе в ръце, като установи, че е снимка. Озадачи го, когато видя собствения си образ, но повече го озадачи написаното на гърба на снимката. „Отличителен, ярък като слънцето“.
Красивият почерк и хубавите думи накараха Мин да се усмихне така спонтанно и от само себе си, че можеше да се каже, че тази усмивка бе по-различна от хилядите, разцъфвали върху устните му до сега. Той приседна върху зелената трева, на около два метра от спящия младеж, сетне препрочете още веднъж написаното на гърба на снимката. Хм, от кога ли бе тя? Кога ли Дже Джунг го бе зърнал за първи път?
- Като слънцето…- прошепна русокосият и въздъхвайки тихо, зарея поглед в пространството, делящо го от брат му.
- Знаеш ли…Като малък много исках да приличам на слънцето. Завиждах му, задето е така високо и така далечно, но е винаги там и дарява топлина на хората. Ядосвах се, че не мога да го видя добре с очите си, защото светеше така ярко и ослепително, че винаги премижавах, победен от силния му блясък. Толкова ми се искаше да го надмина, че стоях по цял ден, гледайки към него, в опити да го видя по-добре. Щеше ми се, щом не мога да го докосна, поне да го опозная с поглед, за да разбера как да мога да бъда като него. Но колкото и опитвах, щом устремявах очи към него, жълтеникавото му сияние винаги ме ослепяваше. Но нали бях малък инат, осъзнах това чак след като получих слънчев удар и припаднах насред двора на къщата ни. Тогава баща ми бе така добър да ми обясни надълго и нашироко причината, поради която не мога да победя слънцето. Но той и тогава бе мъдър човек и ми каза кое е същественото, което ми убягва. „Слънцето е само едно. То грее по своя си начин, така, както съдбата му е предопределила да грее. Ти, Го Кун Мин, също си само един. И ти сияеш по свой собствен начин, но тепърва от теб ще зависи как другите ще виждат сиянието ти. Запомни това и ще можеш да си като слънцето.“ – с тих, но захласнат тон довърши момчето и се усмихна благо. Сега малко по малко започваше да осъзнава някои неща от настоящето, които му бяха неизвестни до момента.
- Сега обаче…ти за мен си точно като онова слънце, с което като малък опитвах да се боря. Далечен, недостъпен, непознат…Колкото повече опитвам да те достиган, сякаш с толкова се отдалечаваш. Не мога да уловя погледа ти, който вечно бяга от моя, затова не мога да разбера мислите ти. Но..по някаква причина дори сега усещам сиянието и топлината ти върху себе си. Като слънцето, чийто топли лъчи усещам, но опитам ли да видя източникът им, бивам заслепен и не успявам. Но..ти обещавам, че ще те достигна. Ще успея да те доближа и опозная, Дже Джунг. – и устните му се разтеглиха в продължителна усмивка, докато не дочу прииждащите гласове на групата работници. Щеше да се наложи да събуди спящата красавица.
- Време е да тръгваме. – каза по-високо, с напевен глас и усмивка на лице, след като се бе доближил отново до момчето и когато то се събуди, му подаде снимката, която всъщност тайно желаеше да запази за себе си. И все пак…не бе възпитано да краде чужди снимки. Знаеше, че рано или късно ще стигне до нея по законен път.
Не изчаквайки другия да му отговори, което без друго бе малко вероятно, русокоското запристъпва към задаващата се група и им каза, че вече могат да тръгват към градината.
***
Като се умислеше по въпроса за местоположението си, можеше да установи, че чувства една отдавна забравена хармония с природата и удовлетвореност от това, че има къде активно да използва насъбрания си опит в многото сменени почасови работи до сега. Намираше се буквално насред нищото, а това село бе почти като забравено от Господ. Почти, защото все пак имаше хора, които се трудят и живеят в него. Но като цяло пораждаше чувството, че е откъснато от цивилизацията място, защото в пределите му нямаше не се вписваха неща, като добре познатите и редовно използвани техники като мобилни телефони, компютри и прочее. Идваш ли тук, прекъсваш всякаква връзка с останалия свят – сякаш времето спира и имаш време да помислиш за всичко, за което не успяваш, отнесен от забързаното динамично течение на живота в столицата и гъсто населените провинции. Тук всичко бе различно. Въздухът, който спокойно си поемаш, живите растения, растящи свободно накъдето и да се обърнеш, птичите песни, единствената мелодия наоколо. Времето хем бе спяло, хем се усещаше един постоянен живец и красива хармония от природни цветове. Беше хубаво. Наистина хубаво. И, въпреки че споделяше тази красива гледка с една страхлива сърничка, той знаеше, че все някога ще я улови, колкото и да бягаше, и да се криеше от него.
Часовете сякаш се изнизваха почти неусетно, в огромната градина от цветя, където работеха четири баби и един дядо, както и двамата братя. Отговорничката на групата предварително им бе обяснила как да оформят всеки вид цвете и нататък не щата не бяха особено трудни. Всичко вървеше по мед и масло, тихо и кротко всеки работеше на своето място. Разбира се не минаваш минута, през която погледа на Кун мин да не провери как я кара Дже, но винаги уцелваше момент, в който проверките му оставаха незабелязани от адресата им. За тъмнокосия обаче скоро настъпиха тъжни времена, тъй като Мин бе стигнал до цвете, намиращо се точно до това, върху което той работеше. Присъствието му наблизо очевидно наистина му действаш зле, или просто го дезориентираше, защото не минаха и пет минути и момчето се препъна в миниатюрно камъче. Разбира се, за щастие избегна удара с твърдата и студена земя, но за нещастие се намери право в дългите ръце на русокосия индивид който веднагически бе реагирал и прихванал кръста му. О, май трябваше да се досети, че това не беше редно и да остави другия да си разбие главата в земята..Само тогава той щеше да бъде доволен, нали? Ха, каква логика следваше, наистина. За първи път срещайки погледа му и то така близо, Кун усети многообразни чувства и емоции да завземат цялото му същество, но този път не остана никак озадачен. Вече предполагаше, че доведеният му брат започва да му действа различно от всеки друг индивид когото бе срещал през живота си. Действаше му по свое му, излъчвайки странна топлина и подлудявайки го по специфичен начин с държанието си. Дали, защото бе така недостъпен и далечен, като слънцето? Или защото просто имаше нещо у него, което бе способно да развълнува русокосият, да проникне в сърцето му? Не знаеше с точност, но не бе толкова учуден. Може би, защото му харесваше.
- Дже, бъди внимателен. – промълви му с медения си, спокоен глас, но в изречението се долови и настойчива нотка, която ясно показваше, че думите му не бяха просто празни приказки. Виждайки новите опити на другия да избегне погледа му и да се измъкне от хватката му, Мин доброволно го пусна, а на лицето му се изписа краткотрайна крива усмивка. Какъв магарешки инат притежаваше това момче..О, но забравяше факта, че имаха четири години разлика. Защо ли все забравяше? Може би другият вече го мразеше. Не само, заради случилото се, което възприемаше като най-голямата грешка на живота си, но и заради това, че русокоското му говореше неофициално. Е, какво толкова пък? И с онази старица също говореше неофициално…Той какво искаше? Какво искаше, наистина? Животът не бе само цветя и песни. Не може винаги да му се случва само желаното. Почакай…нима онази нощ се бе случило нещо нежелано? Ха, кой човек, дори пиян, правеше нещо, което не иска? Хайде де, ако си говорим откровено, нищо от станалото не бе против волята на никой. Нямаше значение, че нещо бе замъглило здравия разум на участниците. Същото бе и с онези, които доброволно убиват. Дали парите, или други лични възгледи, или цели, замъгляват здравия им разум, но все пак никой не ги кара да убиват, нали? Те сами вземат това решение.
Неговият хьонг обаче си знаеше своята и бе твърдо решен да продължава да нервничи, само при мисълта, че около него стои русокосия му доведен брат. Дребната случка със залитането му, явно му се бе отразила и той несъзнателно бе орезилил горкото цвете, с което се бе заел в този момент. Естествено, нямаше вероятност това да му се размине…
***
- Чакайте малко. Какво е това?! Кой е сторил това на горкото цвете? Кой? – викаше една старица, гледайки ужасено и ядосано към погубеното растение, до което виновно стоеше Пак Дже Джунг. – Говорете. Кой направи това?
- Аз…Аз бях, бабо. – внезапно иззад ниската и слаба фигура на тъмнокосия, изникна високия Го, който доброволно пое цялата вина за случилото се. Всъщност, така ли иначе от една гледна точка вината беше негова, така че просто поемаше отговорност като мъж.
- Какво, ти ли беше? Не ти ли обяснихме колко трябва да внимаваш с тези цветя? Знаеш ли как ще си изпатим сега? Какво да те правим, некадърнико?! – старата изтормозена жена с побеляла коса редеше въпрос след въпрос на селски диалект, докато другите не се втурнаха да я успокояват с разни утешителни думи.
- Съжалявам. Много съжалявам. Моля, да простите за грешката ми. Извинявам се. – заповтаря русият младеж и се покланяше след всяка дума, но очите му излъчваха все същото сияние, все същата сила и упоритост, примесена с чувство за вина и разкаяние, което бе нещо наложително за момента.
- Боже, боже, какво да те правя, какво?! – рече старицата и махна с ръка на двамата младежи пред нея. - Вървете си. Хайде, по-бързо. Само пречите на работата. – и продължи да ръкомаха рязко, за да ги отпрати.
- Тръгвай, аз ще те настигна. – прошепна Мин близо до ухото на тъмнокосия и след като той тръгна, младежът продължи да се извинява, а след това бе спрян от отговорничката на групата, с която проведе един кратък разговор.
- Кажете, ако мога някак да се реванширам за стореното. Ще направя всичко.
- Не е кой знае какво. Кан Ча обича да преувеличава. Но…Всъщност има нещо, което може да направиш. Днес внучка ми е на изпит в града и ако можеш да се грижиш за децата в единствената детска градина в селото, където тя работи…ще ти бъда много благодарна. Само за няколко часа, внучка ми ще се прибере до следобед. Ще можеш ли?
- О, разбира се, бабо. Ще наглеждам децата колкото е нужно, не се тревожете. – отвърна с усмивка Кун Мин и последва старицата до мястото.
- Ти си златно момче, благодарна съм ти. – отвърна тя искрено и на застареното й от тъмно лице се появи вяла усмивка.
***
В сърцето на самото село било малко по-оживено през лятото и есента. Тогава повечето хора, които пребивавали в близките градове, аз да си изхранват прехраната, се връщали тук да прекарат известно време с близките си. Сега обаче, по това време всеки е някъде другаде и затова малкото селце изглеждаше тъй опустяло. Но пък беше приятно. Сякаш дори прахолякът, вдигащ се във въздуха щом закрачиш по отъпканите пътеки, бе съвсем чист и натурален продукт на природата. Всичко бе различно.
Детската градина представляваше една скромна по размери сграда, която обаче, за разлика от останалите, имаше масивен покрив и бе цветно пребоядината, с разни шарени весели рисунки. Макара и малка, доста изпъкваше с ярките си багри.
Децата бяха общо около десетина, но всяко от тях имаше свой уникален диалект, характер и всичко останало. Само за час момчето бе успяло да запомни имената на всички, защото всеки се отличаваше с нещо. Само дето бе забравил една важна подробност. Хм, това да забравя не му се случваше особено често.
- Но батко…. – поде едно момченце, чиято мечта бе да стане велик воин, като тези в историческите драми. Очевидно бе най-смелият сред всички.
- Да, Гон У.
- Ти си страшен. – каза момченцето, озадачавайки русокосия, седнал по турски на едно зелено килимче.
- С-страшен? Аз? Че защо да съм страшен? – попита невярващо, почесвайки се зад врата. Боже, вероятно единственото, което би могло да го накара да се чувства неудобно, бяха именно децата. Човек не можеше да знае какво ще им хрумне в следващия момент.
- Защото си великан. Великан си, нали? – попита момчето –воин, а след нещо останалите закимаха с глава и нацупена гримаса.
- Да, великан е. Великаните са лоши. – заповтаряха хорово децата. Ето, как не се сети по-рано. Разбира се, той можеше и да обича децата,защото бяха сладки и красиви и прочее, но те често не го харесваха и се страхуваха от него, заради проклетата му висока и едра осанка. На всичкото отгоре в Корея рядко се срещаха такива дългучи като него, което обясняваше и оправдаваше реакцията на всяко дете. Но какво бе това…Защо пък великаните да са лоши? Те от къде знаеха, да не бяха срещали такъв преди? Да, за всичко бяха виновни приказките, в които великаните винаги бяха представяни като зли чудовища и майките, които плашеха децата си с тях.
- Вижте, деца…Не всички великани са лоши. За да ви го докажа, нека ви изпълня едно желание. Кажете какво да бъде то?
- Превърни се от великан в Мама Панда! – заповеднически каза едно момиченце, а другите я подкрепиха. Русокосият великан се огледа недоумяващо. Не разбираше какво значи това.
- Какво е „Мама Панда“? – запита с предпазлива усмивка младежът, прокарвайки ръка през шарения си бретон.
- Как какво е? Мама Панда си е Мама Панда. – отвърна високо момичето. – Хей, искате да той да се превърне в Мама Панда, нали?!
- Да, искаме. Да.- заповтаряха отново хорово всички, а едно момченце посочи с пръст един черно-бял костюм, стоящ встрани от Кин Мин. Най-после разбрал, какво трябва да стори, великанът се изнесе за малко от стаята, заедно с костюма и след минута се завърна като…Мама Панда.
- Мама Панда! Това е тя. – завикаха момиченцата и се затичаха да я прегръщат. Така де..очевидно не харесаха великата, но пък харесваха майка им панда. Ха, но честно казано се чувстваше леко странно в този костюм, въпреки че в гимназията работеше почасово в костюм на пиле. Може би този беше по.тежък..Не, не бе това. Както и да е, беше странно. Е, поне не му се налагаше да прави кой знае какво, децата се задоволяваха само с мама панда. Вярно, искаха да им разказва приказка и му се наложи да изкара възможно най-женския глас, на когото бе способен. Но все пак се справи с мисията си. Времето отмина неусетно в компанията на всички тези забавни дечурлига и докато се усети бе време да тръгва към хижата.

***
Нямаше го нито от ляво, нито от дясно. Къде ли се бе запилял? Отново. Не бе нито отляво, нито отдясно. Не го виждаше ни пред себе си, ни зад себе си. Къде ли беше? Какво ли правеше? Дали вече не беше хапнал от храната? Едва ли…
Странно, но в хижата нямаше почти никого. А оставаха броени минути до края на работния ден. И все пак..сърничката му трябваше да е тук, а той трябваше да се погрижи за нея.
- Хм, сърничка..Колко сладко звучи. – засмя се момчето наум и за сетен път се огледа, вече държейки в косматите си лами храната, която отговорничката му даде. А да, споменахме ли, че все още бе в костюм на панда? Тази гениална идея му беше хрумнала, благодарение на умните деца от селото. Те не бяха харесали Кун Мин, но за сметка на това харесваха мама панда. По същият начин и Пак Дже Джунг очевидно не го харесваше, ала надали щеше да избяга от една дружелюбна панда. Не, русокосият още не бе чак толкова отчаян, но реши че няма да изгуби нищо, ако опита и този подход. Защото не знаеше колко още ината на другия ще го държи гладен. Това е нелепо. Кой до сега бе тръгнал да се самоубива, само заради една пиянска история? Е, че историята си е история бе вярно, но не бе редно да се държиш така. Разбира се, че не беше. Дже бе в разцвета на своите 25, а изглеждаше като някой старец, на който му дай само отвара за невидимост, че да се самосъжалява на спокойствие, ридаейки за грешките, сторил през живота си. Каква полза да пропиляваш дните си така? Дже реално да ти бяха последните. Лично Кун Мин и на стари години щеше да си е все така добродушен и позитивен, само дето щеше да се покрие в някой храм, да си пусне бяла брада и да се препича на слънце като изсъхнала слива. Единственото, което би могло да го депресира, щеше да е факта, че вече не бива сравняван със слънцето, защото младостта му е отминала. Но сега, докато все още я имаше, своята младост, трябваше да е изперкал, че да я пропилява като брат си. Всъщност вече се чудеше как да го нарича. Брат беше нещо, която реално не намираше място в съзнанието му, като описателна дума по негов адрес. Другар, приятел..също. Пак Дже Джунг, или Дже Джунг пък у идваше твърде официално… За сега оставаше да го нарича просто Дже, сърничката. Ха, дори не го интересуваше дали другият е съгласен. Без друго нито му говореше нещо, нито го поглеждаше..затова русокоското приемаше своето решение за единствената възможна опция с която всички бяха съгласни и щастливи. Така се процедираше. Даже още по-добре, че другия индивид му беше дал такава голяма свобода на избора, това означаваше, че ще действа по своя си начин, както сметне за добре. Въпреки, че го отбягваше, все още не му бе казал, че го ненавижда и мрази, че иска да е далеч от него, или че има нещо против..решенията му. Ето, че всяко нещо си имаше и совите плюсове.
О, като заговорихме за вълка…Пандора вече забеляза обекта си на търсачество. Той стоеше в близост до едно борче зад хижата и сякаш се бе отвял нанякъде. В един момент предпазливата панда го доближи и потупа по рамото. Не че първоначалния му поглед не бе също толкова шокиран и стреснат, колкото в моментите, щом се оказваше близо до русокосия, но след секунда-две асимилация и стана тип „О, слава богу нее Го Кун Мин.“ Ха, що за лъжци бяха всички?! Най вече той! Какво? „Отличителен, ярък като слънцето“ ?! Ха! Всичко беше момент на разнеженост и заслепяване, нали? Хората не признаваха дълготрайните неща, като чувствата..Не, те сякаш ги отричаха, дори не ги и признаваха, затова светът беше толкова объркан. Като стана на въпрос, затова на един герой от драма му беше нужен век и половина, за да осъзнае, че е влюбен. Какъв смях. Врели некипели. Кой човек бе чак додам заблуден и объркан, че да не усети ритъма на сърцето си? Неговите желания, неговият избор?! Беше нещо глупаво да се самозалъгваш и да отричаш очевидното. Нима не бе така?
Съзнавайки, че е странна панда, която стои като каменна статуя вече минута и половина, Мин дойде на себе си и бързо подаде кутиите с храна на тъмнокосия. После му направи жест да развърже кърпичката, сетне да отвори кутиите, а накрая да хване клечките и да започне да яде. Господи, ама той наистина зацепваше бавно. Или за него бе нещо чак толкова невероятно някой, обелен като панда да му даде храна?! Нима?! Леле, значи папагалът му, Ким Ло, бе извънземен пришелец, маскиран като земно животно, но го отличаваше неговия велик свръхинтелект. Добре, след като уж се чувстваше ядосан, задето братчето му не може да се грижи само за себе си и вечно трябва да го наглежда, тогава защо подскачаше като глупава жизнерадостна панда, около лакомо хранещия се Дже? Знаеше, че бе откачалка, но сега не можеше съвсем да се познае. Нима не се тревожеше толкова за другия, защото той вече бе част от семейството му? Нима имаше още ред причини за това да го търси, да го наглежда, да го кара да яде, като някоя досадна майка? Така де, колкото и добродушен да беше, не караше никого да прави нещо, нито пък тичаше след някого…Наистина, това бе първия път. Първият. Добре, хубаво..Може би трябваше да си върне думите за онова, което твърдеше за объркването и..така нататък. Може би и той бе толкова объркан, като Дже, а може би дори повече…
Несъзнателно голямата панда закрачи назад, леко олюлявайки се, но все тъй вперила поглед в изчезващата храна и бялата нежна длан, в която Дже държеше металните клечки за храна. Тази длан, която през онази нощ бе открила всичко, всяка малка подробност за него, по-точно за физиката му. Защото двамата не знаеха нищо един за друг, но вече познаваха всяка извивка, всяка бенка на другия. Тази бледа тънка длан, обвиваща страстно шията му…сега виждаше само нея.
Затича се. Тичаше, смятайки, че така всичко ще изчезне. Ала спомените се редяха един след друг, завземайки цялото място в съзнанието му. Опитът му да спре горещия поток от чувства се оказа нещо безвъзмездно. Докато бягаше по леко стръмната пътека, момчето свали главата на панда и като замаяно новородено, пое голяма глътка въздух. Вятърът, който брулеше лицето му, дори успя да прогони малкото ластиче, придържащо куп руси кичури заедно в една опашка. То се изгуби някъде по трасето и светлата грива на младежа се спуска от двете му страни, вече стигаща по раменете. Кога ли бе пораснала толкова? Защо не можеше фокусира върху подобен лесен въпрос? Защо трябваше да си припомня как нечии пръсти се промушваха, преплитаха и галеха русата му грива…Това бе истинска лудост. Сега разбираше, че тепърва бе познал лудостта. И внезапно всичките лудории, които бе извършил през съществуването си до тук, бледнееха..оказваха се просто нищо и никакви дебни нещица, незначителни, просто разни там хрумвания на един блондин. В един момент вече не му стигаше въздух, не намери отникъде сила да си поеме дъх, затова спря лудешкия си бяг, директно просвайки се върху зелената земя.
Извика. Макар все още задъхан, събра всичката си сила и извика. Гората заехтя. Сякаш ме повтаряше „Ти си луд. Луд си, а го осъзнаваш едва сега?“ Нима му се подиграваше и майката природа? Нищо чудно, той и сам на себе си се смееше в момента. Не знаеше защо, просто се смееше, като на моменти се задавяше от все още неравномерното си дишане и недостигът на кислород. Нека, бе си го заслужил. Винаги си мислеше, дори бе убеден, че разбира всичко и всекиго, а накрая се бе оказало, че и себе си не може да разбере. Нима имаше по-жалка картинка от това? Нима не беше нещо немислило и невъзможно? Нима не беше ненормална работа?
Кум Мин дори…Онази нощ за нещо…имаше значение. Да, не беше нещо незначително, дори не беше породена от алкохола. Не бе така просто, не и за него. На всичкото отгоре нито съжаляваше, нито чувстваше угризения за станалото и то при положение, че си спомняше абсолютно всичко. Да, той беше луд. Как така…един луд не можеше да повярва, че му се случва подобно нещо? Всъщност на лудите за нищо не им пукаше, значи и луд не бе. Но определено трябваше да си издейства добър психиатър. От години познаваше един, който работеше в тази област, можеше да го потърси за помощ. Господи, защо трябваше да стига чак до там? Това не беше хубаво. Не, не беше. О, какво щеше да прави сега? Какво трябваше да стори? Какво? Не съжаляваше, не изпитваше угризения,..а трябваше. Трябваше, защото всеки нормален човек би изпитвал тези неща, след като е преспал с доведения си брат. Дори самият му доведен брат го преследваха въпросните угризения. Той си беше добре, а Мин какво можеше да каже? Какво, след като само един кратък отрязък от съвместната им нощ, караше сърцето му да бие като лудо?! Бе нелепо…Не можеше да е истина, защото ако бе, ако не си въобразяваше, значи наистина ако не доброволно, то насила щеше да го пратят на психиатър. Обаче..все още нищо не се знаеше. Да, точно така. Трябваше да се успокои, само да се успокои. И като се успокои, да разбере истината. Сега бе пристрастен, заради случката между него и Дже Джунг, ала не биваше да съди само по нея…защото тя може ад е причината да се тревожи така за тъмнокосия и да го наглежда тайно. Да, ето, реално чувстваше вина, само че заради неговото състояние. Това все значеше, че има надежда да не се стигне до психиатър, нали? Да, не трябваше да прибързва, правейки си грешни изводи за нещата, а трябваше да подреди разбърканите си чувства. И за да свърши всичко добре бе нужно да потвърди, че възприема Дже като..ами, като свой доведен брат. Само това му трябваше, едно такова потвърждение и всичко щеше да е наред, и за двама им. Нямаше да се наложи да се избягват и разни такива глупости. Станалото бе недоразумение, независимо от какво породено, нали? Недоразуменията винаги ставаха по различни причини, не само заради алкохола, така че…
- Да, точно така! Какъв глупчо си, Го Кун Мин! – измърмори гласно блондина, подхилквайки се на себе си, сетне се изправи, внезапно придобил нови сили и отървавайки се от останалата част на косматия костюм, се запъти обратно към хижата.
Първо трябваше да поговори с брат си. Да, беше нужно да му каже, че няма смисъл да се избягват. По пътя бе обмислил всичко, оставаше само да проведе въпросния разговор. Щеше да каже, че не помни нищо след като са ги пуснали от ареста и са се надпивали. Че още третия шот го е замаял и паметта му си е взела почивка. Мда, така бе най-удобно и за двамата. Беше крайно глупаво само да бягат и да се крият един от друг, и не виждаше причина да продължават в същия дух. Не че той се криеше от него де, само тъмнокосия го избягваше.
- Дже Джунг! – възкликна високо русокосият, фиксирайки с орловия си поглед ниската слаба фигура на другия младеж. Той обаче като че бе залисан от нещо и не успя да асимилира, че някой го викаше. Блондинът се усмихна накриво и побърза да застане до него, но точно да му каже, че иска да поговорят и…видя, че всъщност наоколо има трето лице.
- О?! Коя… - зачуди се момчето, оглеждайки старицата пред себе си. Необяснимо защо, но имаше доста странно излъчване. Косите й няма сиви, но лъскави и гъсти, по лицето й имаше бръчки, ала от бе бяло и като че издаващо блясък, също като очите й, които изглеждаха като на млада девойка. Хм, наистина странна работа.
- Аз съм Ки Ха.
- Ки…Ха?
- Разбрах, че за вас двамата няма място в хижата и затова предложих на другаря ти да отседнете в къщата Чингуро.
- Какво? – зачуди се блондинът, поглеждайки към брат си.
- Днес пристигнаха още работници и тъй като са от по-далечни села, могат да останат само в тази хижа. Затова трябва да си намерим друго място за нощуване. – обясни накратко Дже Джун.
- Значи не можем да останем тук? – тъмнокосият кимна в отговор, а странната жена продължи да говори.
- Къщата е моя, но от години никой не я обитава. Едната ми внучка е в Сеул а другата учи в чужбина. Аз се преместих в центъра на селото, за да мога по-лесно да изкарвам прехраната си, но не успях да продам тази къща. Спомените са твърде много. – и докато се бе заслушал в думите й, внезапно се огледа и осъзна, че той и Дже са вече пред въпросната къща. Обърна се рязко назад, но единственото, което видя бе сякаш безкрайно дълга пътека. Какво ставаше? Защо се чувстваше толкова странно?
- Извинете, но..за колко време се стига от тук до селото?
- Час и половина. До хижата, в която бяхте е точно час.
- К..Какво?! – с недоумение ахна русокосия и повдигна едната си вежда. Как така бяха вървели час? Че кога беше минало това време? Един час не е шега работа…
- Спокойно, трябва да следвате само тази пътека, не е нищо сложно. Пък и времето минава бързо, като сте в движение и докато се усетите, вече ще сте стигнали хижата и селото. Още сте млади, един час път е нищо. – каза с усмивка на лице и ги разведе из къщата. Имаше общо три стаи. Едната обаче бе заключена с двоен катинар и старицата им каза, че нямат работа там, каквото и да значеше това. Но не стига, че къщата бе излязла досущ като от някоя историческа драма, ами помещението за спане бе едно…Оставащата стая се явяваше кухня, в която човек можеше да измръзне от студ. Единствената стая с отопление бе тази, явяваща се спалня, но отново…трябваше да бъде делена между двама от скоро братя, които не бяха в състояние да делят една стая..очевидно. По дяволите, защо трябваше да му се налага да казва „По дяволите“? По принцип си мислеше и мълчеше само красиви и хубави думи, а сега почти на всяка крачка си мрънкаше грозни изрази, които не му подхождаха.
- Това е всичко. А, да. Донесох малко кимчи и рамен, който можете да си приготвите по всяко време, търсете ги в горния рафт на кухнята. Сега ще ви оставям. – последно каза старата жена и мигом излезе от къщата. Мин понечи да я последва, за да я изпрати, все още зяпнал и опитващ да възприеме новото място, в което щеше да му се наложи да остане. Мда, нямаше избор. Страхотно, мразеше да няма избор. Поне мъничък. Чувстваше се точно притиснат в ъгъла, чувстваше и невъзможността си да излезе веднага от там, дори да опита да се измъкне. Тъкмо прекрачи прага, само секунди преди старицата да излезе от къщата, забеляза, че няма и следа от нея. Не се виждаше дори по жълтеникавата пътечка, която сякаш нямаше край. Как? Накъде беше тръгнала? Да не беше бърза като торнадо? Не, всичко това определено беше странно.
Връхлитайки обратно в къщата, Кин веднага фиксира местоположението на Дже, който все още се намираше в кухнята, след което се извиси над него и постави ръце върху раменете му, съвсем необмисляйки, че и най-малкият допир с него не е желателен.
- Хей, Дже. Не ти ли се струва странно? Тази къща, тази старица…Не са ли странни? Сигурен съм, че има нещо гнило. И тя..тя защо не ни поиска пари за подслона? Не, няма никаква логика, нали? – внезапно момчето пусна тъмнокосия и започна да обикаля неспокойно из студената стая. Определено имаше такива моменти, не беше нищо ново. Просто бе изпаднал във временно състояние, в което проявяваше един вид нетипична паника и си задаваше въпроси дори сам. Не, всъщност това не бе нищо обезпокоително, беше питал приятеля си психиатър и тъй го бе утешил, че е нормално ако е объркан или му се е насъбрало доста, да изпада в подобни състояния на духа. Ето, че не след дълго момъкът се спря и ослуша. Мда, това беше стомахът му.
- О, май съм гладен. Тази Ки Ха май спомена нещо за кимчи… - измърмори блондинът и се запъти към най-горния рафт, като не му се и наложи да се повдига на пръсти, все пак бе такъв дългуч. След като извади кимчито и го опита обаче, в миг запроклина стомаха си. За бога, какъв лъжец, май хич не беше гладен. А това кимчи май не беше кимчи..един Бог знае както имаше вътре. Едва успявайки да си налее вода, за да утоли жаждата си и да отмие ужасния вкус в устата си, младежът погледна брат си и започна да сочи към кутията с отровна храна.
- Дже, каквото и да става, не яж от това кимчи! – рече и закима с глава. – Ще си направим рамен. Да, поне е пакетиран. – потвърди русокоското, като качи кутията с кимчи най-горе, където беше, а рамена свали долу, за да е леснодостъпен и за брат му. Да, трябваше да започне да свиква с това нарицание „брат“. Господи, вероятно все някога щеше да му се наложи да го нарича и гласно така. „Братко“.“Братко мой“… Не, какъв ужас. Никога не си бе представял, че това обръщение ще му се стори толкова ужасяващо. По принцип искаше да си има брат, но..не и брат, към когото да има сексуално или някакво друго влечение. Ако разкажеше на някого за това, вероятно би бил наречен най-малкото „перверзник“.
Тих смях се разнесе из помещението и едва в следващия миг Кун Мин осъзна, че той е притежателят му.
- Аааа, забравих, забравих. – поде, за да замаже положението, но се оказа, че бе измислил нов план за действие.
- Аз..имам да свърша още работа в селото, така че ще вървя. Ще се върна утре сутринта, тъй като без друго е почивен ден, така че не ме чакай за вечеря, ами си направи рамена сам! – рече набързо и излезе от къщата, като че го отвя вятъра.
***
Страхотно, от кога Го Кун мин бе станал такъв жалък страхливец? Това беше трагикомично в пълния му смисъл. Кой повтаряше, че избягването не е решение, не води до нищо добро и прочее? Кой твърдо заставаше зад тази позиция, а сега като пълен глупак стоеше в двора на къщата, седнал върху дългия пън, играещ ролята на пейка?!
От няколко часа вече се бе спуснала нощта, а помещението за спане в къщата все още светеше. Да не би да бе забравил лампата светната и да бе заспал? Все едно, нали затова го остави сам, за да може да се наспи спокойно..Другото сякаш имаше значение. Наистина се надяваше за спи. Но това проклето осветление го объркваше. Караше го да се чуди дали наистина спи, или все още е буден. А какво правеше тогава, ако е буден? Какво толкова можеше да прави? Ах, как му се прииска да му се развика да си ляга моментално, но нямаше смисъл. Щеше да се издаде и то може би напразно.
- Спи. Не спи. Спи. Не спи… - започна да си мърмори съвсем тихо, късайки си листенца от импровизирана маргаритка.
- Спи. Не спи. Спи. Не Спи. Спи! Знаех си! – рече щом откъсна и последното листо, а след това изтърси панталоните си от листата и въздъхна, затваряйки очи. Не можеше и да си попее. По принцип пеенето щеше да му помогне да се унесе, но пък имаше и други варианти. Като това да брои овце. Да, идеално. Нали уж помагаше.
- Едно…Две…Три…Четири. Его то и петото…и шестото.. – в съзнанието му само че нямаше толкова овце, колкото сладки леприкони, чиито лица му изглеждаха адски познати..Сякаш гледаше Дже Джунг, но вече се бе унесъл и това не му правеше голямо впечатление. Броенето продължи съвсем машинално.
- Седемдесет и три. Седемдесет и четири...- продължаваше, като на всяка цифра се олюляваше в различна посока. Действието продължи, докато не стигна до осемдесет и главата му не удари ръба на дървения пън.
- Аййййш?! – измънка и започна да търка удареното място, все още чудейки се какво прави. След малко отвори очи и право срещу него стоеше един вече добре познат дребен силует. Той..сияеше. Кун не знаеше дали сънува, но можеше да се кълне в това колко силно сияние излъчваше това момче, в този момент. Колко бе сладко, колко примамващо, колко искаше да се затича към него и да го улови. Изправи се на крака и понечи да пристъпи към него, но нещо го спря и просто остана на мястото си, запленен и ослепен от чуждото сияние.
Внезапно заваля. Но дори поройният дъжд не изтри сиянието на Дже. Всъщност като че го открои още повече. Блондинът запримига, щом едрите капчици дъжд нападнаха клепачите му. От кичурите му светлоруса коса вече се стичаше обилно количество вода, както и от не особено многото дрехи върху него.
- Ял ли си? – излезе измежду мокрите му, порозовели устни. Отнесено, сякаш притежателя на тези думи не разсъждава и не знае дори къде, и при какви обстоятелства се намира. Не че им имаше нещо на обстоятелствата. Просто някъде дълбоко в себе си вече бе разбрал, че сърцето му бе направило погрешен избор. Не погрешен, а опасен. Да, много опасен.

През последните години бе живял в Корея. Животът тук му помогна да научи езика и нравите. Странно, но съзнанието му до сега винаги го бе определяло за бял човек. Приятелите, познатите му, майка му, баба му бяха такива и той самият до сега се бе определял за такъв. Веднъж, виждайки образа си в една витрина осъзна, че не прилича на роднините, които познава, а на заобикалящите го тук хора. С течение на времето откри, че започва и да се чувства като един от тях. Тези хора му се струваха все по-любопитни и вълнуващи. Следваше с любопитство стъпките на баща си от неговата младост и това го караше да се чувства като откривател на съкровище. Преоткриваше корените си и се чувстваше много горд. Започваше да се приобщава, да му харесва, да го кара да се усмихва. Намери много приятели и докато преди се възприемаше като американец с емоционалността на италианец, тук преоткри корейското в себе си. То се оказа твърде силно заложено в Дже. Може би, за да навакса миналите години и липсата на баща си, той попиваше всяка привичка и особеност от корейската народност. Вече не само приличаше на кореец, но и беше пуснал корейски корени. Те жадно попиваха от околното и го караха да се преоткрива.
Самолетът му бе закъснял с повече от три часа. Беше горещо и задушно. Майка му имаше ангажимент и заради закъснелия полет не можа да го посрещне. Бе уморен, но доволен. Имаше време да се разходи, без да трябва да слуша непрестанното й дърдорене. Тя се бе преместила малко след него в Корея, но не живееха заедно. Все пак Дже бе достатъчно голям, за да се грижи сам за себе си, а работата й бе далеч от университета, който той преди посещаваше. Виждаха се от време на време, но от около шест месеца обажданията й намаляха. Сега го бе повикала, за да се видят. Беше някак внезапно, а и в гласа й се долавяше някакво нетърпение, което го учуди. Щеше да й погостува, а после тя щеше да замине на някаква почивка. Доколкото разбра бе за около месец и нямало кой да наглежда къщата, та можело да поостане. Прекрасно! Щеше да разгледа града, в който се бе установила. Често бе присъствал на изложбите, които Кайла Буонотти организираше. Бе доста известна в арт средите. Слуховете, които обаче дочуваше на тези събирания, бяха способни да му докарат главоболие. Хората на изкуството бяха откачалки. Отдавна подозираше този факт, но след това, което виждаше и чуваше, съмненията му се затвърждаваха със скоростта на бързосъхнещ бетон.
Бе обиколил толкова много магазинчета. Бе говорил с толкова много хора, а умората от полета, сякаш бе изчезнала магически от тялото му. Чувстваше се превъзбуден от всичко видяно, чуто и усетено. Бе хапнал набързо на крак от едно павилионче. Усмивка озаряваше малкото му лице, а раницата на гърба му ритмично се поклащаше. Разхождаше се в късния следобед с фотоапарат в ръка и почти забравил за уговорката с майка си за вечеря, докато не видя повикванията на телефона си. Трябваше да се върне по обратния път, за да стигне в ресторанта навреме. Поспря се, за да хване няколко кадъра от залеза пред него, преди да тръгне. Намираше се на оживена улица и тълпите заедно с природната картина правеха разкошен контраст. Какво за Бога бе това? На всеки кадър имаше нещо, което превземаше подледа. Огледа се и го видя. Походката му бе енергична, главата му се движеше в такт с музиката която слушаше. Големите, ярко зелени слушалки си отиваха с жарко русата му коса. Бе необичайно висок, спрямо масата наоколо. Спортният му стил на обличане допадна на Дже, макар и да не разбираше много от тукашната мода. Камуфлажни ¾-ти панталони, отиващи си със светлия цвят на кожата, бяла тениска с щампа отпред и възкъсо, черно, кожено елече, което придаваше леко бунтарски вид на иначе меките черти. Нямаше очила, които да крият очите му, нямаше шапка, която да скрива русата коса. Не се прегърбваше, за да се слее с останалите. Дже беше впечатлен от тази откритост, от това изразяване на себе си. От този непознат, който уверено приближаваше. Още една причина да харесва Корея. Беше страна на изключенията. Искаше да направи още няколко кадъра, докато светлината беше подходяща и вдигна отново фотоапарата. Направи снимката. Може би това беше най-хубавият залез, който беше улавял, а може би просто усещането да е точно тук го правеше неповторимо. Трябваше вече да се връща. Тъкмо отпусна апарата на врата си и понечи да се обърне, когато го закачиха и завъртяха изцяло, карайки го да губи равновесие. За момент се дезориентира, но после разбра какво бе станало. Човекът не бе някой грубиян. Той просто не бе разбрал, че го бе бутнал така силно. Докато малкото тяло на Дже отскочи на две крачки, то това на високия младеж едва го бе усетило. Просто го бе избутало от пътя си. Проследи го с поглед. Той се спираше и заглеждаше разни неща по витрините. Усмихваше се топло и отминаваше.
Майка му. Трябваше вече да тръгва. Затича се, следвайки младежа, сякаш му беше пътепоказател. На моменти тълпите го захлупваха и той го губеше, но друг път се изравняваше с него и можеше да проследи чертите на лицето му. По тях гадаеше какво дочува той, защото емоциите се изписваха по устните и очите му. Докато непознатият се движеше с широки, плавни крачки и хората се отдръпваха от пътя му, то на Дже му бе трудно да следва темпото. Не само, че трябваше почти да тича, ами и постоянно му препречваха пътя. Почувства се дискредитиран. Краката му обаче сами го водеха. Хората не спираха да го бутат и забавят. Изненада се на посоката, която следваше. Неговият обект на любопитство съзнателно или не се движеше по същия път, по който и Дже трябваше да поеме, за да стигне при майка си. За момент го загуби и някак се разочарова, както ловец загубил плячката си, но го видя да чака на една пешеходна пътека и се втурна зашеметен. Тъкмо стигна и задъхано щеше да се наведе, за да си поеме дъх, когато сякаш се удари в бетонна стена. Понечи да се разминат, но отсреща нямаха подобно намерение. Погледна пред себе си и въздъхна. Бяха група младежи с дрехи и вид, от които нищо добро не се очакваше. Те го задърпаха и поискаха извинение. В този момент корейският му изневери и в суматохата премина на италиански. Отсреща го изгледаха на кръв и с вид, че май им се подиграва нещо. Забеляза, че и на русокосия също не му се бе разминало и той също се разправя с част от бандата. Постоянно посягаха към слушалките в опит да му ги вземат. Явно неговото спокойствие и хладнокръвие също ги дразнеше. Виждаше се, че само си търсят с кого да се заядат. Репчеха се насреща им все по-ожесточено. Вече можеха да пресекат, но бандата не ги пускаше. Отстрани хората се отдръпваха уплашено. Не искаше да си навлича проблеми. Едва бе пристигнал. Но те не спираха да му крещят, да го бутат и дърпат, докато накрая в пристъп на яд не откъснаха каишката на фотоапарата от врата му и не го захвърлиха на няколко метра от там. Звукът на счупено прокънтя в ушите му като сигнал за битка. Бе го получил като подарък от майка си, надписан и направен специално за Дже. Първите му любителски снимки бяха с него, но преди да успее да се ядоса, усети как ударът в стомаха изкара всичкия му въздух. Това си бе заявление за война. Не чака втора покана. Дребното му тяло се оказа прекалено пъргаво за бабаитите. Освен това използваше тежестта на раницата си, за да нанася допълнителни удари. До него битката също се водеше с пълна сила. Явно и там не бяха стигнали до консенсус. Заслепен от адреналина по едно време на Дже му се стори, че вижда ярко русите коси на великана, но вече бе прекалено късно да отреагира и усети как кокалчета му се забиват в лицето му. По дяволите, какво правеше той в неговото бойно поле? Определено обаче и двамата бързо се окопитиха и продължиха настървено да защитават честта си на ощипани госпожици. Отдавна не се беше бил, болеше го, но болката бе щекотливо приятна. Раните в боя те карат да се чувстваш по-голям герой. От всичкото това дърпане, ръцете му щяха да посинеят. Имаше доста чувствителна кожа. При русокоско също имаше поражения и Дже се почувства виновен, че бе разрушил перфекния фейс, разбивайки устната му без да иска. Всичко приключи така внезапно, както и беше започнало. Младежът се бе оказал добър съотборник и с общи усилия и леко понасинени, успяха да се справят с негодниците. Какво преживяване само! Много странно усещане се зароди в него. Сякаш по време на боя бе припознал себе си в отсрещния и почувства, че все пак тук му харесва. Дори и да имаше и зле възпитани персонажи от време на време, поне те даваха интересни поводи за запознанство и вълнение. Имаха нужда да разпуснат след толкова емоции. Тъкмо щеше да покани непознатия на питие, когато полицаите изскочиха от някъде и ги изпозакопчаха като най-долни престъпници. В следващите три часа бяха разделени като само ги разкарваха по различните стаи, за да ги разпитват. На Дже му се изприщи езикът да повтаря едно и също и все се оказваше, че версиите на русокоско и неговата не съвпадали с тези на останалите. Ами много ясно, че няма да съвпадат. Набитият винаги излиза жертвата, дори и той да е бил провокаторът. Не спираше да следи къде точно се намира другарят му в тази битка с бюрокрацията. След няколко безкрайни часа се обадиха на настойниците им, за да ги уведомят за бойните им момчета. Пристигнаха едновременно. Бащата на гиганта разпалено му мелеше в съседната килия, докато майка му ломотеше при него от почти 20 минути. Целуна я, прегърна я и вложи най-обезкуражаващата си усмивка, за да я успокои. След като подписаха куп документи, можеха да си тръгнат. Опита се да разбере нещо за младежа, но не успя. Десетина минути по-късно майка му го водеше по дълъг, тесен коридор. Не я слушаше. Вече бе прекалено изтощен от всички преживелици. Видя отсреща русокосия, придружаван от баща си и на секундата в него се зароди желание да го заговори. Щеше му се да има приятел тук, някого с когото да излиза, с когото да си говори и да се забъркват с неприятности. Тогава нямаше как да знае, че точно това можеше да се изпълни само след няколко минути, но тогава Дже вече нямаше да го желае. Но всички тези думи и мисли, които искаше да сподели си останаха неизказани. Двойките се бяха изравнили. Бяха се спрели миг преди да се разминат и Дже не можеше да разбере какво става. Стори му се, че думите на възрастните не бяха обичайни за хора, които се извиняват заради зле възпитаните си синове. Не бяха официални, а близки, подобни на интимничане. Какво за бога ставаше тук? Съпруг, по-малък брат. Просто му причерня. Почувстава се излъган в надеждите си. Предаден, опустошен, обезверен. Положителната нагласа отпадна. Веднага свърза името на бащата с работата на майка си. Водеше се един от най-добрите й клиенти в галерията. Сети се за слуховете носещи се последните месеци около него и връзката му с поредната златотърсачка, която се бе оказала майка му. Славата на синът му не оставаше по-назад. Отново желана и преследвана като дивеч партия. Не желаеше да става част от този цирк, от този фалшив свят, от лъскавите им игри. Нима неговото мнение не значеше нищо? Нима бе маловажно какво иска той? Дори не му бяха казали за сватбата. Вярно, че напоследък бе много зает, но това не е никакво оправдание. Бяха длъжни да го сторят. Имаше право да знае, дявол го взел. Отскубна се от майка си и ядно затръшна вратата след себе си. Мин го бе последвал и не спираше да го зарива с безсмислени въпроси. Бе прекалено ядосан, за да му обърне внимание.
Дже пиеше чаша след чаша, за да притъпи предателството, но ужасният вкус в устата му не се оправяше. По някое време забеляза, че брат му се опитва да му подражава и се замисли, че всъщност не мрази рода Го. Като хора му харесваха. Бяха пробивни, възпитани, високообразовани, но не харесваше средата в която се движеха, шумът около тях, суматохата. Искаше да запази своята инкогнито същност. Да остане неразпознаваем за масата. Искаш състезание ли, малчо? Дже се усмихна накриво. Това ще ти е за спомен от батко ти. Поръча нови две бутилки. После нови две. С напредването на вечерта хубавите страни на Го Кун Мин започнаха отново да надделяват в предценката на Дже. Имаше нещо в момчето, което го обезоръжаваше. Харесваше все повече този хлапак. Може би, все пак не беше чак толкова зле. Навярно, при други обстоятелства би му харесало да има брат. Това го караше да се чувства виновен, защото още утре щеше да си замине, без да успее да го опознае, а някак си усещаше, че щяха да си допаднат. Постъпката на майка му го бе огорчила неимоверно много. В момента не желаеше да я вижда. Не знаеше дори колко време ще продължи това и дали някога щеше да бъде способен да й прости. След завършването на образованието си, бе приел да стажува на свободна практика. Често бе на места до които нямаше транспорт и мобилна връзка. Чуваха се все по-рядко, когато Дже успееше да се добере телефон и да преслуша обажданията си. През това време връзката на майка му била разкрита от журналистите. Обществото в Корея бе доста критично. Всички бяха толкова двулични. Под повърхността всеки криеше своите мръсни тайни, но отгоре всичко трябваше да бъде перфектно. Репутацията и работата на майка му и пастрока му страдали от положението в което изпаднали, затова решили, че трябва да узаконят връзката си. Ето защо не могли да го изчакат и така и не успели да се свържат с него навреме. Просто злощастно стечение на обстоятелствата го бе нарекла майка му. А как би нарекла това, че ходеше с мъж от месеци и не му бе споменала абсолютно нищичко? Как трябваше да приеме това, че гледаше сватбените снимки и виждаше същото усмихнато лице, което гледаше сега през масата. Хлапакът знаеше, той бе подготвен да има брат, семейство. Бе се нагодил към ситуацията и очите му блестяха с младежки ентусиазъм. А Дже, който винаги бе проявявал самоинициатива и самостоятелност приемаше нещата като бреме. Промяната го плашеше. Но колкото и да беше ядосан, дълбоко в себе си не можеше да не признае, че в него съществуваше един отдавна подтискан копнеж да не бъде сам. Че би му харесало да играе ролята на голям брат, да си има другарче в белите, да го учи как да премятат родителите си, да излизат заедно навън, просто да има някого да себе си. Можеше да го научи на толкова неща, но утре щеше да си тръгне преди да успее да изпита удоволствието от тях. Вече го бе решил затова просто се отпусна назад в стола и се наслади на тази единствена вечер оставяйки се да разбере какво е да имаш по-малък брат поне за малко. Малчо се опитваше всякак да му угоди. Не оставаше по-назад от своя хьонг и смело наддигаше чаша след чаша наравно с него. Малките чашки потропваха силно една след друга, а двамата не смогваха да си наливат. Усещаше как бедрата на Мин го обграждат под масата и неспокойно се размърда, когато те периодично и нагло започнаха да се отъркват в неговите. Бяха твърде дълги за малката маса и русокосият постоянно се чудеше как да ги сгъне така, че да му е по-удобно. Вълнението на младежа се предаваше с всяко тяхно потрепване, заливайки Дже с нови и нови усещания и дали от алкохола или от нещо друго, но скоро в тялото му се разля една всеобхватна топлина и не усети дори кога останалото бе спряло да го дразни. Напротив, дори бе започнало да му харесва, защото всичките емоции, които бушуваха в момчето се предаваха и на него чрез този мимолетен допир. Гледаше физиономията на Мин и тя все по-често го караше да се усмихва, първоначално сдържано, а с течение на времето все по-открито, докато накрая вече не спираше да се смее само като го погледне. Неговият сътрапезник определено не беше обигран пияч, но старанието му бе похвално. Стискаше чашата с огромните си ръце, а погледът му буквално гореше през масата. Дже усещаше, че достига лимита си, но не можеше да се предаде току-така пред младока и продължаваше предизвикателно да надига отново и отново, сякаш бяха на бис на сцената. В главата му зазвучаха китари силно и диво. Винаги като пийнеше го преследваше една и съща мелодия и тя обсебваше цялото му съзнание. Не знаеше кой падна първи в боя. Музиката заглуши всичко.
По-късно персоналът на заведението обезпокои родителите им, за да им каже да си приберат чедата. Мама и татко Го решиха, че няма нужда да се тревожат излишно и да нарушават вечерята си в ресторанта, затова разрешиха да се поръча такси, казвайки адреса. Кун и Дже сладко придремваха опрели глава един в друг, мърморейки си нещо и пускайки пиянски лиги по реверите си. Стовариха ги пред вкъщи. След като се добраха пълзейки до контейнера за боклук, Мин се облегна и се отнесe тотално като кротичко си подремваше, докато Дже продължаваше с упоритите си опити да се изправи, но накрая се отказа и също заспа. По някое време през нощта се бе пробудил и полузамаян бе решил да изпълни братския си дълг и воден от пиянска солидарност все пак да прибере младия Го вкъщи. Хвана го за китките и задърпа колкото го държаха краката. Главата на Мин застрашително клюмна напред и миг по-късно се заби право в чатала на супер изненадания Дже, който залитна и падна назад, а Мин се стовари наполовина отгоре му във все още фрапиращата поза. Русокоско изфъфли нещо и Дже предпочете възможно най-бързо да излезе от неловката ситуация, преди Мин да се е съвзел. Ожесточено се размърда като риба на кукичка. Няколко минути по-късно най-сетне успя да се сгъне достатъчно, за да го избута от себе си. Събра всички сили и като почти се наведе до земята успя да нарами някак, смазващо тежкото тяло на Мин. Дотътри се до къщата и го повлече по стълбите нагоре. Краката на Мин се влачеха. Някъде по пътя той се бе разделил с едната си обувка, а чорапът му се бе скъсал. Дже с триста зора отвори вратата с картата на малчо. По дяволите! Ако имаше още пари, щеше да отиде на хотел. Намери стаята му. Добре, че бе в предверието. Глухото издрънчаване се дължеше на това, че удари рамото си в рамката на вратата. Метна Мин като чувал с картофи и се пльосна ухилен до него, дишайки тежко. Не можеше да помръдне повече. Неусетно отново заспа.
Събуди го внезапен удар с лакет в корема. Закашля се зверски. Мили Боже, едва не умря от шока, докато разбере къде се намира и какво става. Го се бе стреснал в съня си и се бе пробудил леко замаян. Сега го гледаше в сумрака с нескрито любопитство. Дже се наддигна изненадано и рязко и се оказа толкова близо, че усети сладкия дъх на соджу отсреща. Единствената светлина идваше от лампата в коридора. Виждаше как очите му блещукат в тъмното. И двамата бяха ожулени от сбиването. Гласът на Мин наруши тишината. Беше му казал, че е хубав, че има красиви трапчинки или може би не точно това, но в този миг мозъкът на Дже не мислеше за точните думи, а за смисъла отвъд тях. Тялото му просто реагира на думите, на тона в тях, на обстановката и на онова, което му се стори, че чете отсреща. Може би щеше да успее да се махне от тази къща, може би нямаше да изживее тази нощ, ако просто не бе чул тези думи, но той ги чу и най-накрая му се изясни какво беше онова необикновено чувство, което пареше гърдите му откакто го бе срещнал. Тези няколко думи, казани в сумрака с дрезгав, сънен глас, този топъл, предразполагащ поглед, тези устни, които Го Кун Мин току-що несъзнателно бе прехапал. Ръката му простряна все още на рамото на Дже. Емоцията се разля по цялото му тяло и той бе безсилен да я спре. Съсредоточи се в една единствена мисъл. И всички впечатления, които бе натрупал от днешния ден за Мин се сляха в едно единствено желание. Само това искаше. Устните му не се забавиха да опитат от чуждите. Пиеха дъха от тях така, сякаш животът на Дже зависеше от това. Опитваха и трепетно очакваха отговор, разрешение да продължат настъплението си. Когато усети чуждия език да изпълва устата му и да се заиграва с неговия, вече знаеше, че няма съпротива или пречки пред тях. Това бе нещо ново и непознато, но Дже не се страхуваше да се впусне, щом и отсреща виждаше същата готовност да се опита от забраненото. Тогава, точно тогава когато сетивата му се пробуждаха, когато даваше воля на желанията си, тогава когато искаше да обича и да бъде обичан Мин също споделяше тази емоция. Взаимност. Ако в началото лениво се отъркваха тяло в тяло, то с течение на времето в стаята ставаше все по-горещо. Скоро дрехите пречеха, кожата гореше, усещането бе неизпитвано до сега, но така вълнуващо. Дже ставаше все по-смел и изобретателен в опитите си да съблазнява. Свободата, която му даваха го вдъхновяваше да опитва отново и отново да надмине себе си. Ново, ново и непознато, но толкова приятно. В един момент Дже просто мина на инстинктивно ниво, без да помни и знае какво точно прави, какво се случва и се остави изцяло в ръцете на младежа, който го претъркули с такава лекота, задтискайки го с масивното си тяло, усещайки горещите му бедра между своите. Гледаха се дълго и съсредоточено, докато дъхът им, палещ и насечен се срещаше някъде между тях, а после просто затвориха очи и намериха интуитивно устни, за да се слеят отново в едно, отдавайки се на копнежа си.
Не сънува нищо. Разглежда снимките дълго време край огъня преди да заспи. Чувствата бушуваха все така диво. Слънцето бе засенчено от нещо друго, също така голямо и ярко около което сега се въртеше светът на Дже. Думите сами изплуваха в съзнанието му и ги написа преди да се усети. Прилягаха му. Мин за дълго го бе извадил от равновесие и сега трябваше по някакъв начин да се събере. Не спеше, почти не се хранеше и постоянно нервничеше, борейки се със себе си. Трябваше да реши какво ще прави спрямо Мин. Налагаше се първо да разбере как го възприема той, за да може да реагира адекватно. Не проявяваше никакви скрупули по отношение на Дже на пръв поглед. Бе такъв с всички и това се приемаше за откритост и доброжелателност. Явно обаче Дже беше с някакви изкривени представи, защото имаше чувството, че грижата на Мин всеки момент ще го премаже с тежестта си. Повишеното внимание към неговата персона само изостряше сетивата му. Никога не бе имал толкова близък човек до себе си и сега не знаеше какво да очаква. Как се държат двама братя? Може би това бе обичайно и Дже само се впрягаше. Винаги до сега, хобитата, интересите му са били само негови, не бе свикнал да се съобразява, да дели с някого времето и пространството си. Щеше да се води по Мин. Така бе най-разумно. Явно бе, че нещата ще продължат както бе нормално за двама братя, каквото и да значеше това. Сега уличаващата снимка бе на път да разруши крехкия душевен мир, който бе успял да постигне.
Забравяше да яде, забравяше да диша, да спи, да живее в негово присъствие. Всичко това не бе от съществено значение. За него бе невъзможно да го възприема като свой брат. Той беше Го Кун Мин с усмихващите се дълбоки очи, беше младежът от онзи ден, които се би заедно с него, беше момчето от онази вечер надигащо смело чаша след чаша, макар да му бе за първи път, бе онзи с когото се бе любил. Единственото, което се завръщаше към него със страшна сила обаче продължаваше да е това, че бе брат му. Харесваше го, копнееше за него и дори го бе заобичал след като се бе влюбил още там в онзи ленив следобед.
***
Той да не беше принцеса от приказките? Как за Бога се оказа очи в очи с Мин и усещайки топлината на ръцете му през дрехите си? Усети как бузите му се затоплят и започва да се поти. Бе се появил внезапно, без предупреждение, така както бе направил, със снимката и живота му. През цялото време усещаше погледа на малчо забит в гърба си и това адски го разсейваше. Защо бе този тормоз? Достатъчно му бе, че постоянно мисли за него, а сега и това. Опита се съвсем деликатно да се изнесе, но случи чакълесто място и сега, сякаш времето бе спряло. Кога Кун Мин смяташе да го пусне? Едва долавяше лекия натиск на пръстите му, но разбра, че първоначалното сграбчване щеше отново да остави следи по кожата му, спомен от него, както от нощта им заедно. Потъна в тези очи и се удави в тях. Бе като кукла в ръцете му, лишена от мисъл и воля. Какво ли мислеше сега Мин? Би платил, за да разбере. Кое го движеше? Как го възприемаше? Дали усещаше как се разбунтува сърцето му? И само Дже ли чувстваше милиардите флуиди, теглещи го към тези устни, които и на пръсти не би достигнал? Харесваше му. Дори в този миг да бе слаб, закрилян и малък му харесваше. Всичко, колкото и абсурдно да беше започваше да му харесва, щом до него беше Го. Колкото и да се стараеше да опази предишното си ‘аз’ за в бъдеще усещаше, че Мин безвъзвратно го променя, дори и против волята му. Стараеше се, бореше се, но биваше победен отново и отново в сладка агония. Ако можеше просто да се контролира.
Името му. Начинът, по който го произнасяше, без фамилиарничане, като равен, открито и прямо, както през нощта им заедно. Общуването напомняше на това на родителите им. Бе едно голямо интимничане и Дже беше шокиран и възмутен. Този факт го накара да се осъзнае. При други обстоятелства би бил щастлив, но сега не бяха сами, не беше нощ и не бяха заедно. Бяха двама братя, но изглеждаха като излезли от пародията за Пепеляшка и принца на бала. Дже се почувства оголен и засрамен под втренчените погледи на всички. Лицето му се зачерви, а пръстите на Мин го изгаряха. Неговото мълчание този път не можеше да го защити. Нямаше авторитет към него, бе слаб и жалък, някой не успяващ да заяви своето мнение и позиция. Ядоса се на себе си. Може да беше палечка по размери, но ако не по друго по години беше старши и това засегна честолюбието му. Такава бе разликата между да си любим на някого и да си негов брат. В любовта всичко бе позволено и нямаше условности, в побратимяването не беше така. Дже бе ядосан до краен предел, но не знаеше как да го покаже. Искаше да е сам и далече, за да не вижда тези очи, да не чува този глас и да не усеща дъха му по потната си шия. Почувства се като подивяла котка, която се опитват да впримчат. Задрапа отчаяно, но нямаше да има никакъв шанс, ако Мин не бе благоволил да го пусне.
Видя какво бе коствала близостта на Мин на цветето, по което работеше. Беше му ядосан и така и не разбра, какво точно се раправяха околните, после вече беше късно. Притисна смутено с ръка ухото си. Мин съвсем нагло отново го тероризираше. Този шепот, подобен на онзи онази нощ. Оказа се отново защитен. Почувства се непригоден за този начин на живот и смазан. Сякаш беше малко дете неспособно да се грижи за себе си. Кога ролите се бяха раменили? Защо Мин се грижи за него, а не обратното? Имаше нужда от време, за да се успокои. Докато не изясняха отношенията си, Дже нямаше право да му се сърди. Все пак по-малкият му брат не четеше мисли, нали?
Странно, неговият съгледвач, неговият гард и неотменна сянка го нямаше. Усещаше се сякаш част от него липсва. Дотолкова бе свикнал с тази неловка подробност, че сега като че ли му я нямаше гузната съвест, която да го алармира какви ги бе свършил.
Интересно, обикновено оставяше улики, които да го насочат. Винаги знаеше къде се е завряло масивното му тяло, но този път беше надминал себе си. Дже си припомни как Мин слизаше от тавана на хижата преди няколко часа и целият бе омотан в паяжини.

Инстинктивно му се прииска да се пресегне и да ги махне от косата му. В този миг пред погледа му изплува споменът как бе заравял пръсти в тази копринена коса, как бе наблюдавал тила му, докато той бе свалял тениската си. Именно тогава Дже бе оставил своите следи по гърба му, придъпвайки го обратно в леглото, не желаейки да чака нито миг повече.
Жителите от селото знаеха за страстта на Дже към фотографията и не им трябваше много време, за да го въвлекат в пъкления си план. Както си стоеше и фотографираше околността, внезапно бе изваден от мислите си. Оказа се обграден от глутница настървени баби, които го задърпаха всяка в различна посока, джафкайки една през друга. Дже се поотскубна, хвърли една обезоражаваща усмивка и само с един жест успокои страстите. Ето каква била работата значи. Снимки. Роднините искали да се направят снимки на децата, за да могат баби и дядовци да им се радват дори и когато внуците им заминат в града през учебната година. Така, подхванат под ръка от бабите бе завлечен право в устата на лъва.
Селото. Беше някаква все още загадка за него, защото до сега беше живял само в хижата. Сега отивайки в детската градина, щеше да го види. Искаше да го разгледа и да види как хората пъплеха наоколо като работливи мравчици, насред тази ширнала се величествена природа, която ги обграждаше и скриваше от света. Добре, че все пак чрез доставки щеше да може веднъж седмично да получава нужното, за да продължи да прави снимки. Беше тихо и спокойно, идеално за самотник като него. Дори и да трябваше да дели тишината с вечно жужащия Го, това не го дразнеше, защото чувството бе подобно на това майка да се усмихне, когато децата й се завърнат от игра и къщата се оживи от глъчта им. Просто беше друга страна на спокойствие и сигурност. Сигурност, че е сам в мислите си и, че не е сам физически. Мълчаливо му се любуваше, докато беше в детската градина. Все още му беше трудно да се контролира покрай него. Дали защото знаеше, че е недостижим, копнежът му ставаше още по-силен? Имаше ли начин, при който да може да го погледне в очите, без да му се прииска да избяга? Неговото изкушение непрестанно блазнеше погледа и обостряше сетивата му. Ако можеше да си позволи свободата на онази нощ, нямаше да изпитва тази греховна забраненост. Гледаше с умиление колко е объркан Мин от детската плашливост. Самият той приличаше на дете.
Разглеждайки фотографиите не можеше да спре да се усмихва. Колко точно харесваше младия Го, за да успее да заснеме на всяка една снимка с малчуган и него? Стоеше на 200-300 метра от хижата, опрян на едно дърво. Прибра снимките в джоба си. Копията вече бе дал на притежателите им. Приклекна и продължи да снима. Исусе Христе! Какво беше това черно-бяло огромно нещо. Голямата стъпка ли? Оказа се прав. Малчо агресивно навлизаше в пространството му, за него нямаше неудобни и твърде лични теми, той не спазваше личното пространство на останалите, постоянно запълваше тишината и не маниернечеше, спазвайки етикета. Трябваше да свикне с многото внимание, което му се отделяше, а това не беше лесна задача, защото всяка близост на Мин, всяко изричане на името му от него го караше да чувства тръпки по гърба си, сякаш бе остатъчен фрагмент от онази нощ, когато името му бе произнасяно по този начин. Дали Мин го правеше съзнателно? Едва ли, иначе не би го измъчвал така, без да му каже и дума. Навярно не помни и частица от станалото, а просто се бе събудил и бе видял баща си и Дже по хавлия да излиза от единствената баня на етажа. Нима така не бе по-добре и за двама им? Защо тогава продължаваше да се терзае?
***
Следваше с неохота двамата си спътници, а в главата му както винаги беше пълно със странни мисли. Поогледа ръцете си. Кожата му потъмняваше с всеки ден, пръстите загрубяваха. Добиваше прекрасен загар и снежното, и бялото постепенно изчезваха придавайки му здрав, бодър вид. Ръцете се оформяха, коремът също. Тялото му се извайваше с всяка минута. Дори лицето му се бе изменило и слънцето бе оставило своя отпечатък върху бузите, карайки го да изглежда, сякаш постоянно се изчервява. Свежият въздух заменил смога на големия град, физическата работа и жаркото слънце го караха да се чувства всемогъщ. Болнавото, дребно момченце започваше да се превръща в прекрасен, здрав мъж. И все пак, сравнявайки се с Мин, продължаваше да се чувства непълноценен. Защо трябваше точно той постоянно да му припомня, че е винаги наполовината на всичко? Гърбът на Мин също се радваше на сребрист загар, раменете бяха станали още по-широки, сякаш младото му тяло не спираше да расте. Колко по-голям би могъл да стане, за Бога? Скоро Дже щеше да изглежда като гном до него. Но пък щеше да има повече за обичане. Усмихна се, а Мин срещна точно тази негова глуповата усмивка, когато се обърна да му каже нещо важно. Добре, че поне по принцип си бе червен като рак и не можеше да се изчерви повече. Естествено нямаше как да знае, че ушите му пареха, защото и те се бяха изчервили. Отдаде това на жегата.
Хаха, беше нелепо! Напълно се беше смахнал. Нямаше как по друг начин да се обясни нелогичното решение, което беше взел. Какво, щеше да се дресира ли? Самата мисъл за това му докарваше сълзи от смях. Явно доста си бе повярвал, щом бе отхапал подобна голяма хапка. Мин не беше настроен по някакъв особен начин към него, значи можеше да си позволи тази волност и да изпита себе си, това си бе помислил тогава. Тази вечер щеше да види и как Мин го възприема, когато нямаше странични хора наоколо. Спомни си с каква охота се бе съгласил да се преместят от хижата и отново го напуши на смях. Рано или късно трябваше да предприеме тази крачка. Освен това щеше да сложи в ред мислите и чувствата си, без да се опасява от това, че останалите работници непрекъснато го наблюдават. Все някога трябваше да започне да свиква, че в следващите месеци това е неговият брат и да успее да потуши пожара в сърцето си.
Държанието на Мин рязко се промени, щом пристъпиха прага на къщата. Погледът му се задържа на дюшека в спалнята и после отчаяно потърси спасение в нещо друго приличащо на втори дюшек. Остана си с надеждите. Беше неспокоен и изнервен през цялото време и не приличаше на човека, който обикновено бе самото дразнещо спокойствие. Дже от своя страна възприемаше усамотението им като дар Божи. Хубаво беше човек да има лично пространство. Щеше му се да закрещи и заподскача от радост. Вярно бе, че се раздвояваше между това да обича Мин и да се дразни на досадния си, нов брат, но като изключим тази особенност, всичко бе прекрасно. Винаги можеше да отдададе реакцията си на едното или на другото. Усмихна се на неспокойно шарещия Мин. Явно промените не му се отразяваха добре, но пък изглеждаше сладък в объркването си. Огледа се и не остана очарован. Това си беше стара съборетинка. Трябваше доста да се потрудят, за да я постегнат. Взе един стар портрет в рамка и духна праха от него. Внезапният кикот от съседната стая долетя така неочаквано, че за момент Дже си помисли, че къщата е обитавана от духове. По дяволите Мин, изкара ми ангелите! Ама, че странно момче.
Поведението му стана повече от нелогично, особено след като Дже го проследи как излезе навън и седна в двора след като бе казал, че има спешна работа навън. По това време! Отдавна беше мръкнало. Нима бе възможно да се притеснява да останат насаме? Погледна леглото и потърси завивките. Колко мила и неочаквана реакция? Очите му заблестяха игриво, а на устните му заигра тънка усмивка. Май нощта щеше да се окаже по-трудна за Мин, отколкото за Дже. Бе решил да не притиска брат си по никакъв начин, след като сегашните условия го устройваха прекрасно или поне не предизвикваха никакво престъпване на общоприетите граници. А нима той не проумяваше, че големият пън навън перфектно се вижда от прозореца?
Залитане. Така трябваше да го възприеме, за да можеше да продължи да живее с Мин. Защо трябваше да се чувства засрамен и притеснен от нещо подобно? Беше взаимно и приятно преживяване, което трябваше да оставят в миналото. Нямаше виновни, нямаше ранени, без неприязъм и без да трябва да се чувства неудобно всеки път щом го погледне. Защо трябваше да се притеснява от тази си постъпка, да се измъчва и да отбягва брат си? Винаги можеше да обсъди това с Мин и да приключат с тази тема, ако стане нужда. Трябваше му толкова много време, за да го проумее и да успее да успокои гузната си съвест. Непрестанно надничаше през малкото прозорче и все повече в него се пробуждаше емоцията да отиде и приласкае изгубеното агънце обратно в кошарата.
Не знаеше кога бе излязъл навън. Необичайното държание на Мин го караше да усеща, че сега той беше този, който трябваше да поеме контрол над ситуацията, защото бе явно, че нещо притесняваше малчо. Ако той помнеше фрагменти от нощта им, то не бе обелил дори и дума за това. За първи път се почувства като човек на когото можеше да се разчита и този факт го провокира да постъпи така както смяташе за редно. Как човек разбираше кога привличането към някого прераства в нещо повече и на какво са способни предразсъдъците? Дали не го бе харесал, защото бе осъзнал, че си приличат. Не бе разпознал у другия себе си. Не се бе преоткрил. Бе намерил някой себеподобен. Дали защото се отличаваше в тълпата или защото му се бе усмихнал, докато се бяха били заедно? Не знаеше. Знаеше само, че до сега не се бе чувствал така и знаеше каква болест го бе налегнала, макар досега никога да не я бе изпитвал. Тя се бе разпростанила по цялото му тяло, бе обхвалала всяка фибра и бе разтърсила цялото му същество. Беше неудържимо привлечен. Нещо го теглеше като магнит и той знаеше, че не бива да пропуска шанса си да провери докрай докъде щеше да стигне този импулс. Мин бе толкова мило и безпомощно същество, че се почувства неловко да го измъчва повече. Бе готов да се втурне щом дочу издрънчаването на главата му в пъна, но се спря разколебан в последния миг. Обаче не и преди Мин да го забележи. Фигурата колебливо се изправи и объркано отправяше сигнали за спасение. Мигът беше магически и той не успяваше да откъсне очите си от едрата фигура. Гледаше с мечтателен поглед високото момче и се радваше точно на този миг. Тук сякаш времето спираше и имаха всичкото време на света. Не можеше да избяга от неизбежното, но и не бе нужно да се измъчва от този факт. Имаше времето тук и сега да се наслади на този когото обичаше и не мислеше да прекарва повече от него в размисли как да избяга или да се въздържа. Щом за Мин бе нормално да обсебва времето на Дже, то Дже щеше да започне да обожава тази зависимост. Дните му на самота прикючиха, поне докато траеше пробацията, затова вече можеше да прибере без угризения мокрото пале отвън. Отдавна се бе разтопил от действията му днес, но погледът, който четеше сега отсреща тотално се загнезди в сърцето му, карайки го да бие по-бързо. Мин още се колебаеше, какво да предприеме и сякаш, за да пришпори решението му, заваля. Беше толкова сладък, подгизващ от дъжда, разрошен и с тази загрижена физиономия, постоянно премигващ от капките дъжд влизащи в очите му, точно като малко, бездомно кученце, което чака някой да го гушне. Сърцето му биеше бясно, като препускащ мустанг. Не се бе влюбвал никога преди. Не бе изпитвал тази потребност. Не се бе почувствал привлечен от някого, макар и да бе имал доста момичета в колежа, а сега гледаше това мокро лице със стичащите се по тази бледа кожа капки вода и в съзнанието му изплуваше как го бе обхванал в шепите си, как езикът му се бе разходил по шията, където сега водата се стичаше на струи, а там където тя се губеше между разкопчаните копчета на ризата на гърдите му бе целувал страстно, продължавайки надолу и надолу да изследва и опознава това младо тяло, опивайки се от аромата, извивките и стоновете му. Капките попиваха с учудваща настойчивост и правеха бялата тениска на Мин прозрачна. Трябваше да направи нещо, преди и панталоните в същия цвят да започнеха да прозират. Едно поне знаеше със сигурност, Мин не обичаше да носи бельо. Все така не успяваше да помръдне от мястото си, незнайно защо. Дали и Мин усещаше същото? Дъхът му се очерта под формата на пара, малко преди думите да достигнат до ушите на Дже и това тотално го покори. И при него ли всяка мисъл се отнасяше за другия? ‘Ял си си?’ Нещо толкова простичко и тривиално, но имаше потресаващо въздействие. Дже за първи път се бе очувствал като мъжът в къщата, като закрилник, като по-големия и мъдрия, и паралелно с това момчето го бе победило и спечелило с чистотата на мислите си, с грижата и дори с необмислените си постъпки, защото все пак всичко бе направено и подчинено на мисълта за него. Как можеше да не обичаш подобно същество? Този път не желаеше да прекъсва спомените. Желаеше ги, както бе желал и Мин онази нощ. Щеше му се сега да се хвърли и да обвие краката си около този тънък кръст, да се добере до тези розови, сочни устни и да опита какъв е на вкус дъждът от тях. Беше със същото невинно изражение както тогава, говореше му със същия съблазнителен глас, който докарваше приятна възбуда в тялото му. Само, че този път не беше пил. Задръжките му не бяха паднали. Напротив. Дълбоко бе забил спирачки в съзнанието си, но ефектът от всичко бе същият. Едва се удържаше, за да не го награби още тук и още сега и за да не му признае какво причинява на съзнанието му и какво би искал той да му причини. Езикът му попи капката която току-що лизна горната му устна, сякаш за последно обмисляше как е най-добре да постъпи. Въздъхна, а после рязко метна якето си на главата на Го Кун Мин и му направи знак да го последва, но той се колебаеше. Очите му следяха всяко едно движение на Дже, но тялото му не помръдваше, сякаш се опасяваше, че ако мръдне отсрещният ще изчезне като привидение. Дже се зачуди още веднъж, дали не вярва прекалено много в самоконтрола си, но все пак, докато се усети дребната му фигура също се оказа изложена на дъжда. Трябваше да се погрижи за малчо, преди да е лепнал някоя пневмония. Просто хвана голямата, премръзнала длан на момчето между своите топли длани и го повлече навътре.
Изглеждаше толкова сладък, съобразявайки се със своя хьонг, че Дже се почувства горд от него. Отиде до кухнята. Беше приготвил рамена и разпалил огъня. Погледът му просто не можеше да стои безучастен и периодично се отправяше към съседното помещение, за да се плъзне по преобличащия се оттатък Мин. Любуваше се като художник на своята муза, а Го както винаги убиваше тишината с превъзбудения си неспиращ говор. Блясъкът в очите му затрептя от копнеж, а пръстите му несъзнателно потрепнаха, сякаш бе маестро преди последния си концерт. Мин се бе появил неусетно и така го сепна с тази своя топла усмивка. От косата му още се стичаха капки.
- Седни там – посочи му покривката, която бе разстлал в кухнята. После застана пред Мин и започна да суши косата му с кърпа. Втриваше бавно с кръгови движения, докато не започна да усеща сухите копринени къдри изпод пръстите си. После отиде до огъня и донесе димяшата тенджерка с рамен, която къкреше. – Ядох - едва сега отговори на въпроса му. - Днес една панда ме нахрани, така че не съм гладен. За теб е.
Мин бе гладен, уморен и измръзнал, така че след като се нахрани и постопли той си легна почти веднага и задряма неусетно. Спеше като малко дете. Дже дълго го наблюдава, докато очите му не започнаха да се затварят, а клепките да му тежат. Стаята бе започнала да губи от топлината си и по гърба му преминаха тръпки. Спря да си играе машинално с ластика на ръката си. Сърцето му прескочи един удар и руменина се разля по страните му, когато се приближи внимателно и се приплъзна към Мин под завивката. Преди трябваше да го избягва. Животът, гордостта и разумът му зависеха от това. Тогава, когато още не бе осъзнал на какво се основаваше импулсът му онази нощ и още не можеше да се довери на себе си. Но сегашното му ‘аз’ разкриваше всяка една интимна подробност. Тогава опиянен и очарован той просто се предаде на копнежа си и трябваше да признае, че не съжаляваше нито тогава, нито сега. Вече го проумя. Макар никога да не се повтореше, макар навярно Мин да не го помнеше, Дже не съжаляваше. Никога повече нямаше да отвори тази врата, но знаеше, че сърцето му завинаги щеше да остане зад нея заедно с Кун Мин. Защото бе заобичал това голямо момче, тези усмихващи се очи, тази безподобна доброта, която лъхаше от него и това не бе възможно да се изличи от мислите му. Не бе възможно да забрави прегръдките, устните, дъха и допира от тялото му. Странно е, кога човек успява да се влюби? Дали става за частица от секундата или го знаеш още на момента? Но ти трябват часове, дни, години, за да го проумееш. Дали понякога не е по-добре просто да се хвърлиш от ръба на пропастта, без да мислиш за последствията и да сграбчиш онова, което искаш силно и пламенно, за да усетиш как твоето сърце бие в едно с нечие друго, вместо да гледаш как мигът отлита? Това бе направил Дже онази нощ. Бе усетил магията и се бе оставил да падне, без да мисли за нищо. Главата му просто се бе наклонила и бе намерила топлите устни с аромат на соджу и когато те отвърнаха, той нямаше повече въпроси, а всички отговори бяха вече дадени. Намираше знаците в очите отсреща, в задъханите стонове, в преплетените пръсти, в новото, непознатото и неизпитваното до сега. Не съжаляваше. Не бягаше от него, защото искаше да е далеч. До сега бягаше, защото го желаеше с такава сила, че се плашеше от себе си. Как можеше да продължи да гледа на него като на свой брат, когато във всеки миг искаше да го докосва, да му говори и да се държи с него по начин, който бе неприемлив за между братя? Как можеше да го обича, без да знае какво бе той за него? Но любовта не се интересува от въпроси и условности. Тя винаги бе красива. В този случай болезнено красива и обречена, защото Дже щеше да я стъпче и заключи дълбоко. Само така можеше да оцелее. Но тук сега, тази нощ отново имаше свободата да го почувства. Само сега Мин беше отново до него. Може би би могъл да свикне с непрестанното му досаждане и опити да му угоди, с многото внимание и налудничавото държание, с по детската му откритост, граничеща с липса на уважение и с това, което излъчваше тялото му всеки път щом го доближи. Беше по-големият от двамата. Той трябваше да държи Мин далече от неприятности. Какво, обичаше го? Не можеше да го обича. Те бяха братя. В Корея това имаше огромно, съществено значение. Корейците вероятно по-лесно биха приели някой чумав в обкръжението си, отколкото някого като него. Бе открил любовта на много неподходящо място. Някой, подобен на него, който го разбира, познава и подкрепя. Макар Мин да не знаеше за помислите му, той му бе опора. А единственото, което желаеше сега бе да намери точно нещо познато, към което да приобщи този нов, непознат свят. Всичко бе ново, но след нощта им заедно бе проумял, че блясъкът на това момче го заслепява, че го обича без значение от всичко. Имаше граница, която трябваше да постави. Връзка между тях бе невъзможна. Имаше прекалено много условности. Това не засягаше само него, но и Мин. За родителите им също имаше значение. Какво би станало, ако Мин разбере за него, за мислите и чувствата му? Ако ги презре и захвърли? Това трябваше да се очаква. Между тях не биваше да има нищо. Един ден Мин би трябвало да наследи баща си, да продължи рода Го, да е щастлив и нормален. Дори и да можеше да си позволи открито да го обича, никога не би го лишил от всичко това. Не искаше да разбира какво мисли Мин по въпроса, защото всички отговори биха го наранили. Ако каже, че е било грешка, че той не споделя желанията и чувствата му, че на пияна глава стават доста нежелани неща, Дже наистина би го заболяло. Но дори и да каже, че споделя чувствата му, семейството им никога не би допуснало нещо подобно. Не само, че се приемаше, че са кръвно свързани след сватбата на родителите си, не само, че подобен род еднополови връзки се гледа като на нещо низко и долно, но и обричаха рода на липса на свой собствен наследник. Бе повел Мин по много лош път, а той сляпо му се бе доверил. Бяха се поддали на импулса си и то след като вече знаеха каква кой каква позиция заема на шахматната дъска. Единственото решение което Дже виждаше караше сърцето му да кърви. Трябваше да изчезне. Можеше да приеме работата, която му предлагаха преди време и да стане фотограф на свободна практика, да обикаля света, да снима и да изпраща снимките срещу хонорар. Надяваше се така Мин да забрави за краткото присъствие на Дже в своя живот, макар Дже да знаеше, че никога не би успял да го изтръгне от сърцето си. Така и родителите им нямаше да бъдат засегнати. Неговото щастие в замяна на тяхното. Беше справедливо, защото си бе позволил да прекрачи границата. Защото се бе поддал, защото бе опитал от забранения плод и така му се бе усладило, но сега бе принуден да бъде прокуден от рая. Много скоро, щеше да напусне, но засега трябваше да мисли по-скоро как да оцелее толкова близо до своето изкушение. Усещаше сладко-горчивия вкус на победа в поражението, защото беше близо до него, но не можеше да го има и това бавно го убиваше. Тези вечно усмихващи се очи, щяха да го следват където и да отиде.
Но тази нощ, тази нощ, просто щеше да го обича. Сгуши се в него като малко дете в прегръдките на майка си. Малчо измънка нещо и бързо се нагоди към новото в леглото, притискайки го към себе си така, че костите му изхрущяха, сякаш бе плюшено мече за мачкане. Неговата невинност и чистота щяха да изкупват помислите на Дже. Усещаше горещото му тяло и силните му ръце, които почти изстискваха въздуха от дробовете му и се чувстваше все едно е на границата на нирвана. Бе толкова приятно и уютно да се сгуши така, че му се прииска неумолимото време да спре и никога да не идва утре.
***
Толкова много му се спеше, че ако не беше нуждата да се облекчи не би мръднал от прегръдките на малчо. Хвърляше от време на време по някое око на пътеката по която вървеше и продължаваше да се тътри като стара баба измежду шубраците до достигане на заветната цел, а именно по-далеч от къщата. Де факто в момента вървеше и спеше. Прекалено много го мързеше да държи и двете си очи отворени затова поглеждаше само с по едно око от време на време и това едва не му коства да си разбие главата в съседното дърво. Попрепъна се и усети отвратителна болка в глезена си, падайки отгоре му. Изруга с вик, който стресна птиците намиращи се наоколо и те се разхвърчаха във всички посоки, писукайки разтревожено. От малък имаше огромен проблем със събуждането. Тялото му беше будно, но мозъкът му не и често си навличаше куп проблеми така. Поизправи се и понечи да тръгне отново, но нещо планът му не сработи, след като отново се оказа по задник на земята. С много усилия се добра до една по-здрава тояжка и куцукайки успя да си намери точното място за което беше излязъл. Междувременно глезенът му се бе подул като топка за ръгби и целият бе станал на възли, а болката не стихваше, за това чувайки глух тътен от разбиваща се наблизо вода, се запъти натам. Реката се оказа заобиколена от гъста растителност, но с голямо и широко корито. Милионите литри синьо-зелена маса се носеха тежко и с голяма сила надолу, минавайки няколко километра по-нататък покрай селото. Дже си избра по-спокойно място, където да може да потопи наранения си крак, за да понамали болката. Водата доста бе придошла след вчерашния потоп. Стомахът му вече стържеше, за това, че е бил нагло пренебрегнат. Още малко, потърпи само още малко. Огледа се, зеленината тук направо заслепяваше очите му. Растенията всяко борещо се за повече светлина бяха образували балансирана етажност и всеки пласт се различаваше освен по флората си и по фауната. Наблизо имаше оризови полета. Никога не бе виждал нещо подобно на живо. Беше невероятно красиво. Въздухът бе наситен с аромата на водните пръски. Тази река извираща високо в планината и нейната вода нямаха нищо общо с никоя друга, която бе посещавал. В плитчината виждаше как рибките обграждат краката му и приятно го гъделичкат, докато се гонят и крият около прасците му. Имаше чувството, че е намерил някакъв загубен рай. Птици, които досега не бе виждал прелитаха и песните, крясъците и цвърченето им се смесваха с боботенето на реката. Слънцето се процеждаше през короната на дебелото, старо дърво под което стоеше на шарена сянка. В този миг съжали, че не си бе взел апарата и се опита мислено да улови всеки детайл. Не, съзнанието му нямаше да успее да запази така ярко и за толкова дълго тази пищна красота. Трябваше да отиде за фотоапарата си. Ами Мин, дали още спеше? Трябваше да тръгват за работа. Усмихна се при мисълта, как би искал отново да се върне там, където се бе събудил тази сутрин. Още щом направи първата си крачка, мигом съжали. Болката така го преряза, че кракът му направо се подкоси. Опита се да се изправи, но отново залитна. Усети как водата го залива и вече не се намираше в плитчината. Само секунди по-късно с лекота реката понесе тялото му по криволичестото си корито, сякаш бе част от пейзажа. Не успяваше да се изправи. Усещаше само блудкавия вкус на вода в устата си, а течението го завърташе постоянно в различни посоки, без да му даде глътката въздух, от която отчаено се нуждаеше.

Странно. Защо отново онова чувство? Чувството, че бе изживявал всичко това и преди. С него. Все пак това бе сън. Но този път реално по-различен от досегашните същина на русокосия. По принцип той сънуваше какви ли не измишльотини, даже веднъж сънуваше, че извънземните го сбъркват за свой себеподобен и го отвличат на своята планета. Както и да е, въпросът е, че никога не бе сънувал някой. Никога сънищата му нямаха централна точка, около която се върти всичко ставащо в тях, просто беше хаос, в който нищо не можеш да намериш. Хаос без главен герой. Дори самият той не се чувстваше като такъв. Сега обаче изведнъж бе започнал да сънува порядъчно подредени моменти, които бе прекарвал с доведения си брат и които му бяха познати. Все още не съзнаваше факта, че дежавюто му се дължеше на това, че всъщност сънищата му не бяха нереални представи, а фрагменти от изминалите няколко дни. Или вече беше седмица? Може би повече. Времето му около Дже преминаваше точно подобно на сън, всичко беше изпълнено с двойна доза топлина от обикновено, и въпреки редките разговори помежду им, младежът се чувстваше щастлив само щом в съзнанието му се изпише името на другия. А щом го видеше, сърцето му започваше радостно да подскача из тялото му. Навсякъде. Подскачаше в петите, в корема, дори в главата му. И без това русия му мозък трудно измисляше нещо мъдро, какво остава в присъствието на някой, който заслепява и заглушава всичките му сетива с появата си. Като се замислеше, досега едва ли му беше казал нещо смислено сред малкото приказки, които си бяха наприказвали. Но все още си имаше на ум желанието да го опознае. Нетърпеливият трепет да разбере всичко, което обича и което го кара да се усмихва, допълнително гъделичкаше стомаха му, сякаш той се нуждаеше не от човешка храна, а от духовна, за да се засити. Чак тази сутрин осъзна, че всъщност това усамотение бе идеална възможност двамата да се поопознаят като хората, ала все още чувстваше онова интересно глупаво объркване от вчера. Още щом си легна снощи, бе усетил приятната топлина на две ръце да го облива и топли през цялата вечер. Разбира се, бе почувствал неудържимо желание да й отвърне, да прибави и своята топлина към чуждата, дори да я смеси. Искаше да усети сладкия дъх на Дже да обгръща шията му и да омае съзнанието му отново. Не беше му се пие вода, както често пъти през нощта, а бе жаден за онези малки розови устни, за страстния им, игрив допир. Да, блондинът бе егоист. Бе свикнал да е така откровен за всичко, свързано с чувствата му, че всъщност се бе превърнал в още по-голям егоист и от преди. Преди тази си промяна също бе егоист, но сега правейки си равносметка, подсъзнанието му говореше, че си бе остана същият егоист, само че този път по-нагъл и дързък, по-открит и непресторен. Това естествено имаше както положителни, така и сума ти отрицателни влияния върху околните. С една дума нит така, нит така. Егоистите си оставаха егоисти до живот, дори да изглеждат чисти и невинни усмихващи се до безкрайност същества. И все пак, въпреки че русокоското успя за миг да се подразни от самия себе си, продължаваше да смята, че няма нищо лошо в това да бъдеш егоист. Нима бе грях да търсиш собственото си щастие? Нима бе престъпление да желаеш нечия топлина и да искаш да запаши някого до себе си, за да я чувстваш винаги? Да, за него да си щастлив не беше грях, а нещо целта на живота му. Вярно, той далеч не бе безгрешен. Вярно, в миналото бе извършил нещо непростимо, грях, който досега изкупваше. Но правейки другите хора щастливи, непрестанно огрявайки ги като слънце и предавайки им от топлината си, неговата собствена отслабваше. Вече сякаш всичко у него бе за дарение. Нямаше си нищо свое, с помощта на което да се стопли. Често нощем ръцете му бяха ледени и не можеше да ги стопли както и да опитва. Не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. И на самият него, както на другите, му трябваше слънце, чиито лъчи да го огряват непрестанно, чиято топлина да дава смисъл на собствения му живот, да го кара да се радва на всеки момент от него и да не съжалява за нищо. За нещо толкова красиво, Мин би се впуснал в ожесточена битка. Защото той не се отказваше само, защото е трудно. А и бе положил клетва пред себе си и бе абсурдно да и са ми помисля да се предава. Но все още незнойно защо се колебаеше. Рядко явление при него, което го кара да изглежда като друг, различен човек. Същото това колебание изостави подсъзнателните му представи и почти вкамени тялото му, в което чуждото се бе сгушило доброволно. Може би не чувстваше за правилно да последва този импулс. Защото не искаше отново да избързва и да се втурва през глава в тунела на чувствата си. Не искаше другото момче да възприеме нещата погрешно, да си помисли, че за него всичко е игра, че просто използва като играчка, възползвайки се от надмощието си. Всичко това го ужасяваше. Не искаше да допусне тези или подобни на тези мисли, да кръжат безпощадно из съзнанието на Дже. Това сладко същество, чието тихо дишане можеше да долови доволно. Това го накара да чувства, че може би в момента бе щастлив. Така, сгушен в голямото му тяло. Така, споделяйки топлината си с него. Беше ли щастлив? Ако не това, то поне дали не чувстваше някакъв вид радост или някакво друго приятно чувство? Само да можеше да разбере. Но защо ли му трябваше да разбира? Стигаше му, че като че ли другия бе започнал да се отпуска в неговото, макар и спящо присъствие. Стигаше му, че поне тази нощ го бе топлил толкова приятно. Стигаше му, но искаше още.
Събуждай се, първото, което усети бе, че топлинката я нямаше. Хм, къде ли бе отишла сърничката му толкова рано? Не че бе наясно колко е часът… Надигайки се от дюшека, младежът вдигна завивката, за да я изтърси навън и да я сгъне, но в този миг очите му съзряха нещо на пода. Отново снимки. Не това бе същността на нещата, а факта, че бяха снимки от..вчера.
- Детската градина?! Но той кога… - с недоумение възкликна русокосият, оставайки завивката настрани и събирайки разпилените снимки. А защо ли се намираха точно тук? Нима са били у Дже през цялото време? Е, имаше логика, нали той бе фотографът. Чакай, тогава…Тогава знаеше, че той е пандата, нали? Тоест беше разбрал кой е, още щом го бе зърнал? След кратка пауза в съзнанието на Мин избухна забавна ирония. Естествено, че не. Как би могъл да се усъмни в една нищо и никаква двуметрова панда-великан? Че нали всеки от селото би могъл да се облече така и да му носи храна безплатно?! Боже, чувството да се заблудиш дотолкова и да си повярваш бе така глуповато, че в момента страните на Мин сладко порозовяваха. Нима го беше срам? Не, в никакъв случай. Просто бе забавно да открие, че великите му гениални планове всъщност приличаха повече на творение на някое петгодишно хлапе.
- Сигурно те е сметнал за глупак, Кун Мин! Е, какво пък. Дано поне се е забавлявал.- измърмори като непукистична котка и с една усмивка запрати неловкото чувство зад себе си, след което, държейки снимките, се запъти към своя сак. Със свободната си ръка отвори ципа и забърка вътре, като след няколко секунди изкара един добре подострен здрав молив. Умислен за някои неща, които лесно можеха да бъдат познати, младежът задраска леко и плавно върху гърба на една от снимките. Всичко ставаше светкавично бързо, сякаш цял живот го бе правил, само щрихите му отнеха повечко минути, тъй като гледаше да е по-внимателен с тях. Отдавна не бе рисувал нищо. Дори тукашните пейзажи не го бяха вдъхновили дотолкова, че да ги изобрази върху нещо, както само той си можеше. Но в момента добре си почиваше, шарейки с черния молив. Щом свърши с едната снимка, подхвана още няколко, докато изведнъж странен шум не се издигна в помещението.
- Хмм? – неадекватно и некоординирано, внезапно изваден от заниманието си, промърмори той с въпросителен поглед. Шумът се повтори, но съзнанието му отново го регистрира като непознат, някак си не успя да го идентифицира.
- Какво за..- едва промърмори, когато бе налегнат от вчерашните си опасения. Да не би наоколо да имаше духове, или нещо друго, необяснимо по физичните и природни закони? Мда, ясно си спомняше вчерашното си вайкане и необичайно държание, което и сега не можеше да си разтълкува. Знаеше само, че всичко това около тази къща му се струваше адски странно. Както вчера спомена, внезапната поява на онази съмнителна старица, още по-съмнителната й къща и онази сякаш безкрайна пътека към селото…Всичко бе някак странно, някак типично за всичко друго, но не и реалността.
Докато се осъзнаеше, мин вече предпазливо се озърташе наоколо, обикаляйки стаите.
- Ехо? Дже, там ли си?- след претърсване на къщата и неоткриването на нищо, младежът реши, че му се е сторило, докато не излезе от къщата и не чу отново същия звук. Сега вече успя да регистрира източникът му. Беше неговия собствен стомах. Без майтап, странната нечувана до сега симфония идваше от самия него. Също както вчерашния смях… И това ако не бе по-малко странно от обитавана от духове къща…
- Хм? Но какво е това? Аз не съм гладен. – констатира русокоското, внимателно проверявайки вътрешното си състояние и търсейки някакво чувство за нужда от храна, но такова реално нямаше. Въобще не беше гладен. Тогава защо…В един момент остра болка го накара да се присвие на две и да примижи с очи. Без дори да успее за се запита какво става с него, той се запъти накъдето му видяха очите, вървейки все така подпирайки тялото си с ръка, сякаш то всеки миг щеше да се разпадне. Не се чувстваше на себе си..Сякаш, сякаш не бе в собственото си тяло, а в нечие чуждо. Всичко му се струваше почти като в сън. Отново. Вървеше, следвайки някаква странна инерция, която го водеше неизвестно къде. През ушите му като тътен и далечно ехо преминаваха различни звуци, лишени от значение. Стъпките му в тревата, шумоленето на близките храсталаци, пърхането на птици във въздуха..и сякаш забавеният ход на кълвача, тък, тък, тък…Кълвачът, някъде далече, правеше дупки в някакво дърво. Но нямаше значение. Внезапно всичко спря, сякаш за миг заглушено. Като че някой бе поставил Мин в стъклена сфера, изолираща всичкият шум от заобикалящото го пространство. Първоначално не чуваше нищо, само тръскаше глава в двете посоки, опитвайки се да разбере защо…постепенно през ушите му най-сетне нахлу звук. Шумът от течащата река пред него. И тогава той видя плашещото водно пространство, което му се стори толкова мрачно и студено, колкото реално бистро и озарено от слънцето изглеждаше.
- Какво…Какво правя тук? – едва прошепна момчето и направи стъпка назад, докато погледа му не зашари по водата и не зърна човешката фигура.
- Ч-човек! – ужасено възкликна той, ала щом се взря още по-внимателно откри, че не бе някой непознат или случаен, а точно неговият Дже. Тялото му се вцепени от страх и болката, която гледката пред очите му предизвика. И от безпомощността, която изпита за първи път в такова безкрайно и ужасяващо количество. Но дори да знаеше, че не може да направи нищо, че най-вероятно ще убие и себе си, не можеше да стои безучастно и да гледа как слънцето му изчезва, точно, когато го бе открил.
- ДЖЕ! ДЖЕЕ! – придружен от собствените си крясъци, блондинът се хвърли в реката, опитвайки да го достигне. Защо бе толкова далеч от него? Защо течението бе толкова силно? Защо колкото и да протягаше дългите си ръце, разстоянието помежду им оставаш същото? Защо се Господ го изпитваше така, защо? Защо искаше да му отнеме Дже, точно в секундата, в която вече знаеше колко много го обича, когато бе откри в него своя собствен свят, своят смисъл, онази така желана топлина, която да сгрее сърцето му.
- Дже, дръж се! Дръж се! Моля те…почакай ме още малко. – мълвеше, въпреки затрудненото си дишане, въпреки усещането, че нечии ръце бутат главата му към дъното, че втори оказват натиск върху раменете му, а трети задържат кръста му, непозволявайки му да помръдне и на сантиметър. Всичките тези ръце, черни и задушаващи, безсърдечни и унижаващи..После изникна и добре познатият подигравателен, триумфален смях, потвърждаващ безпомощността на Мин. Но щом дори тогава, в онзи миг не се бе предавал, то и сега нямаше да го стори. Започна да си повтаря, че трябва да диша. Трябваше да намери начин да диша, за да продължи. Дори да чувстваше оковите на шока, не можеше да си позволи да спре, просто да се откаже. Не и щом касаеше животът на Дже. Не и той. Никой нямаше правото да му го отнема, дори Господ. Никой. Приближаваше, чувстваше, че приближава. Въпреки всичко успяваше да достигне Дже. На няколко пъти силното течение го разделяше от целта, но в един момент инстинктите на Мин се задействаха още преди мозъка му и той вече бе сграбчил силно ръката на брат си, издърпвайки го към себе си. Още щом успя напълно да обвие ръце около тялото му, впрегна всичките си оставащи сили в това да се върне обратно на брега с него. Последното се оказа по-лесно и щом вече и двамата се бяха озовали на брега, мокрият русокоско повдигна главата на Дже, разтърсвайки леко малките му раменца.
- Дже! Дже, чуваш ли ме? – запита сякаш с реалната надежда другия да го чува, но след като не получи отговор веднага спусна устни към неговите. Не беше ясно дали липсата на милисекунда колебание се дължеше само на факта, че иска да го спаси, давайки му кислород, или повече на факта, че просто иска са го целуне. Мръсното му подсъзнание, контрастиращо на невинния и добродушен външен вид, отново загатваха за хитрия му егоизъм, но този път момчето само падна в капана му. Точно преди да слее устни с тези на другия, той вече се бе свестил и от устата му излезе цялата струйка вода, която бе погълнал в реката. Разбира се, сега тя се стичаше доволно по лицето на мин, но той не отдаде толкова внимание, тъй като без другото бе мокър до кости. О, това значеше, че отново трябва да се преоблича. Но сега и Дже също трябваше да го стори…хм.
- Дже.. – прошепна все още задъхан от..станалото през последните минути. Въздухът настойчиво излизаше на струйки от ноздрите му, една намирайки време да поеме нова порция. Очите му обаче бяха притеснено втренчени в отсрещните шоколадови и не помръдваха от положението си.
- Добре ли си? – едва довършвайки мисълта си, получи едно леко кимане, на което обаче не се довери особено, затова се изправи и подаде ръка на другия. Тъмнокосият от своя страна я пое, но опитвайки да се изправи установи, че в момента е мисията невъзможна. Без дори да среща гузния му поглед, мин го метна на гърба си и на конче го понесе към къщата. Очевидно бе, че днес щяха да позакъснеят за работа.Трябваше да се погрижат за подгизналите си дрехи, както и нечий изкълчен глезен. Господи, за първи път му идеше да се разкрещи на някого да внимава, за първи път се чувстваше така тягостно и бе ядосан, че другия е допуснал да му се случи такова нещо. По принцип би запазил самообладание и спокойно би осмислил и заключил, че на всекиго може да се случи и никой не е застрахован, дори да внимава, но…сега въздухът, преминаващ шеметно бързо през ноздрите му го караше наум да наказва големия си брат, карайки го да пише сто пъти „Повече няма да правя така“. Знаеше, че вината не бе негова. Знаеше, че е просто инцидент, нещастие, което слава богу не бе завършило зле…Но… Мин се чувстваше, сякаш едва ли не някой бе пронизал сърцето му с отровна стрела. И беше трудно дори да се опомни, все още го държеше адреналинът и преливащото притеснение дали ще успее да спаси тъмнокосия. Не знае самият той за какво си мисли в момента, но се надяваше да не се наложи да го завързва за себе си следващия път. Всъщност, не че имаше нещо против, дори не намираше идеята за лоша.
***
След като го е заставил да се преоблече, се бе погрижил за глезена му и гневът му вече беше отшумял. И все пак, още не искаше да си помисля какво би станало, ако го нямаше, ако не го бе намерил… Докато другия индивид подсушаваше косата си, Мин го съзерцаваше, приседнал в ъгъла до сака си, докато в един момент ръката му не попадна на нещо вътре. Снимките на Дже. Обръщайки ги наопаки, русокосото момче видя отново своите произведения от тази сутрин и вече просто знаеше. Не, знаеше го още от самото начало, но с всяка изминала секунда го потвърждаваше все повече и повече. Фактът, че бе влюбен в брат си. Прозряваше, че дори през тези секунди на осъзнаване, сърцето му биеше за това момче, за неговата топлина, за неговите думи и ласки, за него. Осъзна, че до сега никога не бе обичал така. Дори не знаеше, дали някой на този свят някога бе изпитвал точно това всепоглъщащо и могъщо чувство, което продължаваше да кара Мин да върши неосъзнати неща. Чувство, което те кара да се радваш, дори да изглеждаш и да се държиш като глупак, дори да си изцяло заслепен от другия, както хората казваха често. Да, вярно бе, че в момента нищо друго не го интересуваше, искаше Дже до себе си. Искаше го близо, много близо. Толкова, че кожата му да попива сладкия му дъх, а топлината му да нажежава кръвта във вените му.
- Ммм..Дже. – внезапно нечий шепот се приплъзна в ухото на тъмнокосото момче, придружено от котешко мъркане. Понякога Мин издаваше странни котешки звучи. Е, добре де..всъщност разбра за този свой талант едва онази нощ, която прекара с доведения си брат. Сега планираше да стори нещо съвсем различно от това да се промъква иззад него и да прошепва по подобен начин името му. Просто несъзнателно се бе изпуснал. Да, вината беше негова. И когато Дже се обърна и той срещна погледа му, осъзна това. Но така потъна и се изгуби в две шоколадови очи, че словото, което бе подготвил, леко закъсня.
- Кхъм..Кхъм. – изкашля се фалшиво, колкото да изкара и себе си от хипнозата, след което седна по турски пред Дже и доби леко сериозен вид. Надяваше се другия да не избяга още преди да е започнал да говори, защото трябваше да чуе всичко. Дори от една страна да бе егоистично, Мин ме мислеше, че трябва да си мълчи още за това. Не само, че не искаше, но и не можеше. Не можеше да крие чувствата си, след като делеше една постеля с тъмнокосото момче. Знаеше, че може би думите му ще му се сторят банални, прибързани и какви ли още не, но не можеше да ги държи за себе си. Вече бе убеден, дори повече от убеден в чувствата си, както и в това, че не ще може да им избяга, дори някой да прати в Аляска него, или обекта му на обожание. Тези чувства представляваха сърцето му, затова как би могъл да избяга от него? Нямаше бягство, не и от това. На всичкото отгоре последното, което искаше Мин, бе да избяга. Не, той с цялото си и разумно и неразумно същество копнееше да остане, да обича това момче, независимо от всичко, дори независимо от неговият отговор и чувствата му. Дори да си бе въобразил, че чувствата му не са едностранни и да се окажеше точно така, това нямаше да накара русокосия да потъпче своите. Никога. Ако е така, то повече нямаше да говори за тях, за тези чувства, щеше просто да остане до Дже Джунг като до свой брат и да го защитава от всичко. Щеше да бъде неговият ангелски благодетел. Нима имаше нещо лошо в това? Каквито и да бяха чувствата на другия, той щеше да ги уважи, въпреки детските си постъпки и егоистичното откровение, което проявяваше.
- Дже Джунг. Имам да ти кажа нещо. – след тези думи лицето на другия сякаш пребледня, като че бе видял призрак, или му се съобщаваше, че някой е гушнал букета. От какво ли се страхуваше дотолкова брат му? Само да знаеше от какво наистина. – Дори да не бива, аз…трябва да го кажа. Защото не мога да лъжа. В премълчаването също не съм много добър. Както и да е. Мисля, че и за двама ни е най-добре да изясним това веднъж завинаги. – русокосият повдигна леко вежда, за да изпита отсрещния дали възнамерява да бяга, или не. Той обаче като че нямаше и силата да го направи. Просто стоеше като вцепенена статуя на мястото си, срещу Мин, сякаш очакваше да чуе нещо, от което зависи съдбата на света.
- Аз…съм влюбен в теб, Дже. Ти си човекът, когото обичам. – изрече плавно, с медения си глас, гледайки същите онези шоколадови очи. Очите, които искаше отново да види, разтапящи се в неговите. Тези две очи.
Думите „харесвам те“ не му бяха по вкуса. Звучаха твърде несериозно и обикновено, твърде повърхностно. Можеше да харесваш много неща вдадена персона. Външният вид, стила на обличане, гласа, прическата, характера и прочее. А нямаше нещо, което блондинът да не харесваше у Дже. Защото той го обичаше заради всичко, което бе. Не заради нещо определено. Нямаше нищо конкретно, заради което да му отдава любовта си. Просто, защото е Дже. Защото сърцето му бе избрало него.
Кун Мин бръква в джоб на панталона си и извади от там няколко снимки, подавайки ги на другото момче. Снимките на Дже, върху гърба на които бе нарисувал самия него. Такъв какъвто бе. Без да гледа. Вече бе запомнил всичко. Всяка бенка, всяко очертание, всеки нюанс и форма, всичко. Всяка една подробност.
- Щом направих това осъзнах, че образът ти се е запечатал в съзнанието ми. Още от мига, в който те видях за първи път. И след това. - русият младеж се усмихна топло и устреми поглед към рисунката на гърба на тази снимка, която Дже в момента гледаше. Сега не можеше да срещне очите му, погледът му беше скрит от кичурите кестенява коса. Скрит и втренчен в произведенията на по-малкия му брат. Може би края на признанието му, нямаше да вдигне поглед към него. Бе нещо нормално да се чувства възможно най-неловко и да не знае как да реагира, но Мин не искаше нищо от него. Искаше единствено да го изслуша, след това щеше да го остави сам с мислите му, за да ги подреди, като бе сторил и той по-рано. Дали щеше да направи някакъв избор, да вземе някакво решение, тогава нямаше значение, защото блондинът щеше да разбере и приеме всичко. Всичко, освен това да избяга от него. Не, само не и това. Защото бягството никога не беше правилното решение, а най-грешното възможно. И тук вече не говореше егоизмът му, който искаше да има Дже до себе си, а говореше личният опит. Знаеше, че ако любовта им бе споделена, щяха да възникнат безброй препятствия и аз двамата, но сега бе рано да мисли за това. Пък и знаеше, че щеше да намери решение на всичко, както само той можеше. Какъвто и да бе проблема, той щеше да го разреши, нямаше да остави сърничката си да страда и се терзае. В никакъв случай.
- Това бе първият път, в който ми се усмихна. Онази нощ. – промълви Кун Мин. Бе очевидно, но го казваше, за да знае другия, че точно тази нощ е била всичко, но не и незначителна грешка. Надяваше се да не си го е мислил, но се опасяваше, че вероятността е поне 95%. Да не говорим, че все още не можеш да се сигурен, дали за другия случилото се между тях тази близост, която си бяха позволили, значеше толкова, колкото и за самия него.
- Не ти казвам какви са чувствата ми, защото очаквам нещо от теб. Аз просто исках да знаеш колко значиш за мен, затова те моля да останеш. Независимо дали ме възприемаш като брат, или не, не бягай от мен. Не се отдалечавай, а остани. Ако не друго, то позволи ми да те виждам. Няма от какво да се плашиш, или да се обременяваш с чувствата ми. Ако не ги споделяш, ще започнем наново с чисто братски отношения. Това исках да ти кажа. – и оставяйки го, все така мълчаливо надвесен над снимките, Мин се запъти към кухненското поделение. Хубавото бе, че никой нямаше къде да избяга сега, затова имаха цялото време на света за подредят разбърканите си мисли и да се разберат за чувствата си, за да се знае как ще се държат един с друг занапред.
***
Вярно, че трябваше да вървят да работят, но не бе ясно доколко някой от двамата бе в състояние да върши нещо подобно. Дже вероятно все още се опитваше да осмисли новината, която новият му брат му сервира. Докато положението на Мин се оказа далеч по-малко цветущо, когато опита да си направи рамен и пусна чешмата, да налее вода в малката тенджерка. Струята стремглаво и рязко потече, а острият и силен звук от силата й се заби болезнено в главата на русокосия. Очите му се разшириха от ужас. Този звук…Момчето в миг изпусна металната тенджера и тя издрънча някак глухо, срещайки пода. Високата фигура се олюля, сякаш щеше да изпадне в несвяст, като в следващия миг някак машинално спря кранчето на чешмата. Но това не успя да прогони отвратителното чувство, че не може да диша. Задушаваше се, давеше се отново. И отново чакаше някой да протегне ръка и да го спаси. До сега си бе казвал, че всичко е наред, дори и никой да не я протегне. Но вече не можеше да се залъгва така, колкото и наивността да бе част от него. В онези моменти просто си повтаряше, че трябва да издържи още малко, че това няма да продължи дълго и скоро ще бъде забравено. Но защо тогава нищо от това не беше вярно? Всъщност Мин отчаяно изпитваше нуждата някой просто да го издърпа на повърхността, докато безпомощно се давеше пред погледите на останалите. Непрестанно се бе молел за това, непрестанно се питаше, защо никой не искаше да му помогне. Защото щеше да го сполети същото? Или просто, защото никой нямаше желание да спаси някого. Може би за всичкият бе удоволствие да гледат и причиняват чуждото страдание. Само защото смятаха някой за различен от тях. Да, наистина беше различен. Защото то никога не би причинил подобно нещо на някого другиго. Сега се ядосване на проклетите си наивни вярвания, че веднъж щом всичко приключи, ще бъде забравено, ще остане далеч в миналото. Но защо тогава, след всичките тези години, все още го преследваше? Всичко това, същите подигравателни усмивки, същите задушаващи го ръце, защо в момента собствените му ръце трепереха така, че не можеше да ги контролира?!
Кап, кап… В съзнанието му се разбиха още две огромни капки, наводнявайки всичко вътре, всяка мисъл се разпадаше, а неумолимо болезненият звук подкоси краката на момчето и той се намери на земята, беззащитно обвил все така треперите си ръце, около коленете.
Кап, кап…безпощадният звук и кънтящият ефект от него заставиха русокосия да запуши ушите си, докато от някъде не долетя един така познат глас. Нечии думи сякаш се мълвяха, за да го спасят. Сякаш му се казваше, че вярванията му далеч не са или напразни, просто е трябвало да бъде търпелив. И че моментът, за който се бе молил през сълзи, най-после бе настъпил.
Чу името си няколко пъти, долавяйки загрижената нотка в тях. Чу ги и в този миг просто протегна ръка. Бавно, колебливо, все още трепереща, тя намери чуждата блуза отсреща и я сграбчи здраво, с колкото сила разполагаше. В следващият миг момчето отчаяно зарови глава в гърдите на тъмнокосия, клекнал срещу него, като обви и другата си ръка около тялото му, сякаш никога не искаше и нямаше да го пусне. Търсейки спасението си толкова години, той най-после го намери. То бе това момче. Момчето, с което искаше да сподели топлината, ласките, дъха си..всичко, което имаше, целият си живот. Сега с все по-голяма изненада откриваше колко всемогъщо бе това чувство, което го изпълваше. Как само в мига, в който изплашения му поглед срещна този на другия, силата, волята и копнежа забушуваха с всички сили във вените му и надделяха над страха, над болката и чувството за безпомощност. Така, чувствайки чуждата топлина, поемайки от нея с всяка секунда, през която вдишва и кислород, се чувстваше толкова пълен. Не беше сам, нито незавършен. Сякаш откриваше пълното щастие, в което нямаше място за страх, тъга и болка от нещо отдавна свършило. Сякаш бъдещето се откриваше под формата на светъл и пухкав облак, зад който слънцето играеше на криеница и се въздигаше радостното жълтеникаво сияние на лъчите му.
„Нека постоим така“ каза в мислите си, а наяве желанието му бе изявено в механичното притискане в чуждото тяло и още по-силно омачкване на частта от дрехата, която ръката му си бе присвоила.

Стоеше до прозореца и се радваше на наедрялото си коремче. Преди малко стана от сън и сега гледаше навън настъпващото утро. Усмихна се любовно, когато усети присъствието, допира му. Вдигна ръце над главата си и все още с гръб ги обви около врата на любимия. Отдаде се докрай на усещането, облягайки се на него, оставяйки тялото си безметежно да се отпусне на гърдите му. Без съпротива, без угризения. Чувстваше потрепването на живота в себе си, беше до човека когото обичаше и нищо повече не беше нужно. Усети устните му на врата си, пръстите му първо на корема, а после на рамото си, чувстваше дъха му. С премрежен поглед възприемаше обстановката наоколо, която постепенно се топеше в замъгленото от любов съзнание. Обърна се, за да срещне устните му... Момент!
Ококори се и се изправи толкова рязко, че едва не отнесе главата на Го, канещ се да приложи животоненужните явно мерки дишане уста в уста, защото Дже се оказа по-жив и за съжаление по-подивял от всякога. За благодарност дори изкара звучно всичката вода пречкаща се в дробовете му, а после вдъхна свистящо въздух и последва канонада от кашлица върху все още ошашавения Го.
- Какво!? Не, не... - продължи да буха неудържимо като междувременно стоварваше ръце върху раменете на горкия си спасител, все едно начуква парче месо. Най-сетне успя да фокусира Малчо. От него капеше вода на килограм и той отново носеше от онези проклети бели панталони под които прозираше всичко. Очите му ужасено се разшириха. Беше близо, плашещо близо. - Да не си ме докоснал! – задъха се паникьосан. – Категорично отказвам да съм в подобно деликатно положение, чуваш ли!? - кръвта нахлу в главата му с бурно бучене в ушите. След кратка пауза добави: - Боже, сигурно ще съм ужасна майка! - проплака грачещо. Отстрани абсолютно си приличаше на човек изпаднал в шок, който току-що бе избегнал на косъм смъртта. От усилието да си обясни всичко, главата му щеше да се пръсне. Зениците му се бяха разширили от прииждащия адреналин, но страните му бяха бледи, а тялото му се тресеше. Умираше от студ до степен зъбите му да тракат неудържимо. Необичайна тръпка обзе тялото му и то потрепери. Сякаш видяното се опитваше отново да обсеби ума му. Пристъпът му се завърна и той защитно се сви на кълбо обхващайки инстинктивно корема си. Устните му бяха посинели. От външните ъгли на очите му се лееха сълзи. Страхът от изживяното се завърна, но категорично бе решен, че няма да се предаде току-така този път. Хиляди иглички затанцуваха по крайниците му. Забравяше нещо. Нещо съществено му убягваше. Въздух. Не му достигаше, но всеки опит да си набави го задавяше. Бе забравил да си поеме дъх, но и не успяваше да усвои толкова бързо кислорода нахлул в дробовете си и той предизвикваше нови продължителни спазми. Завъртя се настрани и продължи да агонизира мъчително. Задъха се безпомощно. Опита се да си поеме отново дъх и пак се задави.
Огледа се. Не знаеше колко време бе прекарал в това особено състояние. Пръстите му разтриха корема с тревога и се успокои едва когато се увери, че той си е пак гладък и с леки тъмни власинки.  Когато отново вдигна поглед, разстоянието между него и човека причина за днешните му тревоги се оказа само няколко сантиметра. Дори не можеше да фокусира капчиците вода по лицето му, но усещаше бърленето на неравномерния му дъх по страните си. Малчо го гледаше с очи пълни със страх и сега потъвайки в тези на Дже те бързо го връщаха в реалността. Да, това не беше точно същото присъствие, което бе усетил преди, макар да приличаше. Той така съсредоточено го фокусираше, че ясно виждаше напрегнатото трепкане на зениците му. Дже замижа, сякаш вече нямаше сили и всъщност всичко което успя да направи бе немощно да килне глава на рамото на Го. Беше му трудно дори да помръдне. Усещаше само лекото галене на голямата му ръка по гърба си и успокоителното произнасяне на името си, отново и отново като в мантра. Вече беше в безопасност. Чувстваше го с кожата си. Усещаше го в биещото сърце отсреща.
Докато се прибираха странното видение не му даваше мира. Какво бе това усещане, което бе изпитал? Сякаш бе видял фрагмент от техен отминал живот. Но това не можеше да е вярно, нали? Нямаше как да се обясни нещо подобно, освен като вид бълнуване в резултат от екстремната ситуация на която бе подложен. И въпреки това натрапчивото усещане не искаше да го напусне. Усещането, че това бяха именно те, макар и изглеждащи по-различно и по друго време. Къщата също му бе някак позната. Той отчаяно се бореше с това кое да приеме за истина и кое да отхвърли съзнанието му. Бе напълно естествено да е дезориентиран и да не съумява да мисли изцяло логично и все пак всичко му се бе сторило така реалистично, че го караше да го мисли отново и отново. Според видяното това трябваше да е той, а другият да е Го и все пак той не беше съвсем той, а по-скоро тя и на това се дължеше неговото тотално объркване. Минал живот, бълнуване, сън, видение какво точно беше? Нима се побъркваше? Най-вероятно бе това, защото никой нормален човек не би повярвал на нещо подобно, колкото и реалистично да беше то. За всичко трябваше да има логично обяснение. Бълнуване в резултат на инцидента. Точка по въпроса. Да, беше се стреснал. Да, беше необичайно, но сега вече всичко беше наред и трябваше да се успокои.
Го бе все така всеотдаен и грижовен какъвто си го знаеше и в момента го доказваше носейки го на гръб към къщата. За съжаление паниката му го объркваше и той се щураше нагоре надолу по пътеката ни приемайки, ни предавайки. От близо час усещаше ръцете му на бедрата си. Начинът по който го подхващаше всеки път силно, но все пак внимателно беше толкова мил. Пръстите му потъваха в мокрия плат и достигаха до кожата на Дже, която настръхваше от допира. Висящите му във въздуха стъпала танцуваха в ритъма на Малчо, който притичваше по пътеката сякаш някой го гонеше. Напълно изцяло се бе вглъбил в себе си. Личеше си, че уплахата още го държеше. Горкият, наложи му се да преживее не по-малко днес и докато Дже някак не бе толкова стреснат от инцидента, колкото от странните игри на съзнанието си, то Малчо бе силно травмиран. Прииска му се да направи нещо, но всичко, което можеше да стори бе да обвие ръце още по-силно към него и да се притисне още повече, за да усети, че не е сам. Топлината му се предаде и разля по гърба на неговото конче. Мокрите им тела създаваха необикновено съприкосновение, а дрехите сякаш губеха своята материя, защото Дже усещаше всеки мускул от тялото на Го долепен до неговото собствено. Той бе тук и това бе важното. Искаше да остане така, завинаги притиснат в този, когото обичаше.
***
Свали мократа тениска и забеляза множеството натъртвания по тялото си. Това което обаче го озадачи бяха следите от пръсти по корема и рамото му. Бяха се отпечатали ясно и стояха като по-бели участъци по кожата му, докато другите наранявания бяха започнали да посиняват. Кожата болезнено пареше под пръстите му като от изгаряне. Когато материята от ризата докосна раменете и после падна надолу усети щипещото й въздействие и изпусна един протяжен стон. Реката бе ожулила и натъртила цялото му тяло и му костваше много усилия да я облече. Всичко ставаше бавно и мъчително под неотменното наблюдение на Го, който не изпусна и една подробност от ставащото. Погледът му беше укорителен и караше гърлото на Дже да се свива спазматично. Той преглътна шумно и с усилие този безсловесен терор. Докато бе зает да се облича, дори и не усети кога точно Го се бе присъединил изненадващо. Всеки от двамата все още преживяваше последиците от инцидента и реагираше по свой собствен начин. И двамата бяха свръх емоционални и напрежението в тях бе силно забележимо. За в момента Го преценяващо оглеждаше пораженията. Той изненадващо вдигна ръкава на ризата и обхвана ръката на Дже малко под лакътя, стряскайки го с неочакваното си действие. Под пръстите си видя отпечатъците останали от спасяването напреди. Тогава така се бе вкопчил в него, че следите от пръстите му още личаха като синеещ печат. Следите му по него. Маркиран, негов, както в онази нощ. Такива мисли преминаха през главата на Дже, който по погрешка си прехапа езика в своето вълнение. Харесваше му да вижда следите останали от него по себе си. Напомняха му за близостта им, която си позволяваха толкова рядко. Дори и след като изненадан Малчо го пусна, за да не му причини повече болка, както бе правил и преди, тъмнокосият продължи да разсъждава върху тях двамата, захапал до кръв долната си устна. Как му се искаше в момента да забрави всички условности и просто да го прегърне, да му благодари, че е до него и… да го целуне. Не! Тръсна енергично глава и в следващия миг се оказа вирнал крака на леглото. По-скоро с един стърчащ крак, а другият беше на гърдите на все още необлеченият Го с ръце около прасеца му. Страхотно! Всичко бе просто страхотно. Сега освен крака го болеше и цялото тяло. Реката го бе въртяла като центрофуга на промишлена пералня и в момента нямаше здраво място по себе си, но по-странното бе кога и как бе успял Малчо да го примами до леглото. Усети как дългите пръсти се придвижват първо леко нагоре, после леко надолу преценяващо и мислите му безвъзвратно отлетяха, както и представата за болка. Бяха топли и нежни, а лекото гъделичкащо чувство събуждаше влудяващи желания в тялото на Дже.
- Боли ли? – вдигна глава и се насили да го погледне. Защо трябваше да бъде такъв? С мокра чуплива коса, гол до кръста, с топъл дрезгав глас и завладяващи кафяви очи като течен шоколад, там приклекнал пред него. Защо? Защо? Идваше му да изкрещи. Забеляза как краят на дългата му риза бавно се свлича по голото му бедро и побърза да кимне отрицателно издърпвайки крака си, но Го не му позволи тази волност. В устата му отнякъде се появи бинт – Не мърдай, – погледна го присвивайки леко очи – Дже.
Беше сигурен, че страните му се зачервиха, защото усети прилива на кръв към лицето си. По дяволите, това хлапе щеше да го побърка! Отново не признаваше никакви официалности. И какво точно си мислеше, че прави? Нямаше право да е такъв. Нямаше право да го прави толкова трудно. Колко ли сила му трябваше когато пред него всичките му задръжки не важаха, когато искаше само да се слеят, да усеща дъха му и никога да не го пуска. Пръстите на Малчо се задвижиха вещо, а тези на Дже просто се впиха в завивката в опит да задържат звука напиращ в гърлото му. Брат ти, точно така, придържай се към тази мисъл и всичко ще е наред. Но не беше. Дже не можеше да гледа повече. Стигаше му само да усеща това, което усещаше, за да може да визуализира какво точно правеше Го. А именно, той в момента по всички правила на съблазняването съзнателно или не кипваше кръвта му, възкресяваше нараненото му тяло, караше го да забравя болката, объркваше мислите му, нарушаваше дишането му, караше света да изчезва и после той ставаше за него целия свят. Дочу късането на бинта, но Го доста се позабави, докато го пусне. Едновременно разочарован, но и облекчен Дже приседна на ръба на леглото и побърза да се вкара в нова беля.
- Ела – посочи мястото до себе си и сам се зачуди, защо така импулсивно го направи. – Нека я изсушим, иначе ще настинеш – кърпата масажираше сведената глава вече толкова дълго, че заплашваше да остави Го без коса, но той така и не се оплака, а явно Дже се бе самоизключил и като в транс продължаваше да си играе с русите къдри, докато Малчо внезапно не се надигна и не го погледна. Изпод пръснатите дълги кичури очите му приличаха на тъмен кехлибар. Гледаше го с поглед, който Дже го беше страх да разчете, затова се изправи и закуцука колкото се може по-далеч.
Отново онзи хипнотичен шепот, който го оставяше без дъх. Застигна го без да може да се защити от въздействието му. Трепна и ръцете му държащи кърпата ниско се стрелнаха към гърдите. Импулсивно се завъртя към източника на звука и все още влажната му коса премина като на забавен каданс през лицето на последвалия го в опит да го задържи приведен Малчо. Обръщането естествено се оказа много лоша идея, защото в момента в който го направи се оказа очи в очи с него или по-скоро нос в гърди, защото Го отново стърчеше необичайно високо. Ръцете стискащи все още кърпата се оказаха някъде на корема на Го. Все едно се бе опрял на огромна гранитна стена. Усети дишането и пулса отсреща, а погледът му просто машинално се вдигна нагоре и през усилено търкащите очите му пръсти, които в миг застинаха, видя вселената от емоции бушуващи там. Задави се в собствената си слюнка и плахо се дръпна назад като подплашена кошута. Сърцето му препускаше като ковашки чук мощно и дивашки в малкото му тяло. Допирът на Го вече бе объркал и възбудил сетивата му и сега, сега въздухът за него бе различен, а близостта на Малчо нажежаваше допълнително обстановката. В отстъплението си кракът му отново изневери и неприятната болка почти го накара да се свлече на земята.
- Добре съм - почти изкрещя той, виждайки как Го се кани да го подхване, да го докосне. Отново, не, не би издържал. Подпря се на стената и се опита да си поеме дъх. Трябваше да се охлади. Сега. Веднага. И тогава Го заговори. Съзнанието на Дже за секунда се парализира. Интонацията, думите, позата отсреща. Той просто знаеше какво следва. Го му говореше за онази нощ. Нощта, след която бяха станали по-близки от братя. След която вече нищо не беше същото. Но кой от всички варианти, които дълги нощи си бе прехвърлял щеше да излезе от устните на Малчо. Че е било грешка. Че никой не бива да разбира. Че той не е такъв. Че пиенето замъглява съзнанието. Че го мрази или обвинява в нещо. Че не помни. Тръпки полазиха цялото му тяло. Каквото и да следваше Дже знаеше, че ще го заболи. Само да можеше да се подготви за болката, която предстоеше, защото тя бе далеч по-страшна от всяка физическа. Уви, единственият който можеше да я излекува бе и този, който щеше да я причини. Пое си едва едва дъх и зачака напрегнато. И ударът дойде. Най-болезненият от всички. Заболя го като плесница през лицето, като удар в стомаха изкарал въздуха му. Това не беше очаквал. Бе допускал много неща, но това винаги се стараеше да не го възприема като вероятност. Да го обича, да споделя чувствата му, да иска да е до него, да имат бъдеще заедно. Искаше невероятното. Това, което не бе вярвал, че ще е възможно. Затова и така болеше, Господи! Помисли, че ще загуби съзнание, когато погледът му се замъгли, но се оказаха просто напиращите сълзи. Беше нещо средно между сбъдната мечта и реален кошмар, защото бе копнял да получи тази любов, но не бе вярвал, че това ще се случи. Сега не знаеше как да се справи с чувствата си. Подтисна едно изненадващо ридание и му се прииска просто да се хвърли върху това масивно тяло и да го удави с целувките си, да се сгуши в прегръдките му, да обича това момче, докато загуби разсъдъка си, докато сърцето му спре да бие. Защо трябваше да е така ужасно прекрасен? Да кара душата му да стене трогната и едновременно смъртно ранена, като птица пусната от клетката само, за да разбере, че крилете й са пречупени и никога не ще може отново да лети.
Подаръкът на Го съвсем го смути и дезориентира. Видя себе си, но не съвсем. Никога не бе харесвал лицето или тялото си, но през погледа на това момче той бе по-съвършен от съвършенството. Нарисуван през призмата на влюбения хлапак отсреща той се харесваше, защото се виждаше през неговите очи. Сърцето му изпадна в неравномерен ритъм на нова вълна силни емоции. Имаше чувството, че всеки момент нещо в тялото му щеше да откаже. Я дишането, я сърцето. И ставаше все по-зле. Задушаваше се в прииждащите сълзи. Треперенето му се засилваше правопропорционално на времето, в което Го продължаваше да говори. Правеше решението му толкова трудно, а времето между тях така напрегнато. Всичко безвъзвратно се промени. Тъкмо се бе примирил с това, което има. Радваше се на усещането, че просто са в една стая, че дишат един въздух, на мисълта, че времето от изтичането на пробацията е още далеч, но сега Го бе променил правилата. Давайки му свободата да го обича, сваляйки пречките, той греховно го приканяше към забранения плод. Интересното бе, че Го се явяваше едновременно и змията, и ябълката, а Дже беше Ева. Днес за втори път се явяваше жена. Онзи горе със сигурност го мразеше. Правеше нещата трудни, защото единственият, който оставаше от другата страна беше само Дже с неговите съмнения. Как му се щеше да не бъде така праволинеен. Независимо от това, дали щеше да приеме или отхвърли предложеното му сега щастие, това от което се боеше беше бъдещето, а не настоящето. Бъдещето, в което се завръщаха в своя свят, в онази къща и заставаха пред родителите си. Как му се щеше просто да вземе своето щастие под формата на Го и вместо да изкрещи на целия свят за своя любим, просто да го отведе някъде далеч от всички условности и чужди погледи. Стигаше му само да бъдат двамата. Но нима сега проблемът не беше именно в това, че бяха само двамата. Каква ирония. Въртеше се в омагьосания кръг на своето съзнание.
Тръпки преминаха по гърба му. Отново усети онова странно усещане винаги когато останеше дори за малко сам в тази къща. Не можеше да си обясни на какво се дължи. Подскочи от изненадващото издрънчаване и си плю в пазвата. Малчо пак се опитваше да му изкара ангелите. Това момче наистина не се спираше. Влезе с готов коментар да побърза с храната, за да тръгнат най-сетне. Не желаеше да остава нито минута в тази къща, която го плашеше. Това, което завари в съседната стая беше покъртително. Кун Мин се бе превърнал в някаква масивна топка на пода, която неудържимо се тресеше.
- Хей, добре ли си? Хей, какво става? Кун Мин? Го… - гласът на Дже се изгуби някъде в уплахата му за момчето. Както се беше привел Малчо просто протегна ръка и се приюти в него. Косата му гъделичкаше брадичката му. Усещаше конвулсиите под пръстите си, затова просто притисна главата му към гърдите си отново и го остави да се вкопчи в гърба му. Малчо се клатушкаше напред-назад в неспирен ритъм, затова зарови пръсти в косата му, а с другата ръка погали гърба му, докато не усети, как ръцете му се отпускат и смъкват надолу, как тялото му се успокоява. Погледна го и се усмихна. Беше крехка усмивка, но с вложена много вяра в нея. Не се усмихваше често, но този път стана от само себе си. Докосна с върха на палеца си мястото където все още си личеше сцепването на устната на Го от боя с хулиганите, а после повдигайки с пръсти брадичката му го целуна по челото.
- Тук съм. Тук. Спокойно. Шшшшш. Вече мина. Ето свърши. Свърши се – държеше го в ръцете си и успокоително му говореше. Не можеше да опише какво бяха предизвикали у него всяка сълза на Го, всеки хрип, всяко негово вкопчване.
Едва сега осъзна какво не бе наред във връзката им досега. Копнежът му към Малчо бе заглушавал възможността да го опознае истински. Емоциите събуждащи се от допира и мисълта за тялото му изместваха близостта между тях, допълнително саботирани от опитите на Дже да стои далеч от него. Обичаше да го докосва, да го усеща. Знаеше, че се допълват прекрасно физически, но така и не бе опознал своя възлюбен изцяло. Знаеше, че не трябва да прекрачва тази граница, защото опознаеше ли го още повече, щеше да се влюби далеч по-дълбоко и безвъзвратно. Но сега стоеше и дори идея си нямаше кое го е разстроило така. Не познаваше неговия вътрешен свят, не знаеше нищо за миналия му живот, за преживяванията, спомените, детството, приятелите, първата любов или първата целувка. Едно бе сигурно, любовта не се раждаше след като опознаеш човека. На нея й трябваше само миг, за да те закове на място и много повече време, за да се осмелиш да я признаеш, да поискаш взаимност и да ти отговорят, а щастието понякога изглеждаше така недостижимо. Той вече бе получил всичко това и сега единствено искаше да дари същото на това момче, което му бе дало и продължаваше да му дава толкова много, но всичко, което виждаше бяха разплаканите му очи. Щеше да поправи грешката си.
- И ти ли го усещаш? Има нещо странно в тази къща. Не желая да оставаме нито миг повече - знаеше, че ще му е трудно да върви с този крак и с нараняванията. На Малчо също щеше да му е трудно след преживяванията днес, но го предпочиташе пред това враждебно място, което сякаш привличаше човешките страхове и будеше безпокойство. Имаше една неприятна атмосфера, а само за ден Дже бе уловил, няколко непривични аромата и един особено сладникав мирис на женски парфюм. А тайнственото тананикане, което мислеше, че му се е присънило го бе пробудило тази сутрин. Не беше от много суеверните, но ако някой не снимаше скрита камера с тях, това определено не бе за подценяване, особено като се има предвид, че засягаше безопасността и живота им. Точно сега му се искаше да има повече хора около тях и бе за предпочитане да са живи.
***
Обиколи с поглед наоколо. Както и предположи, бяха навлезли още по-навътре в местността и тук дърветата се сгъстяваха. Дявол го взел! От къде се взе тази мъгла? Нищо не се виждаше. Вървяха по пътеката вече близо час, а тя не водеше до никъде, нито до хижата, нито до друго оживено място.
- Сигурен ли си, че това е пътят към хижата? - вгледа се във все още зачервените очи на спътника си. Никога не се бе чувствал по-несигурен от сега. Несигурен не само в чувствата си, но и в това какъв път да поеме пряко или преносно.
Поне имаха храна за вечеря и можеха да си запалят огън. Кракът все още го болеше силно, но категорично отказа помощта на Малчо, заменяйки я с жилава тояжка. Сега не беше моментът да събуждат каквито и да е взаимни помисли в съзнанието на другия. Поне не и докато не отидат далече от тук. Една грешна стъпка и…
Не можеше да ходи повече. Не можеха и да се върнат. Никой не искаше да признае, че навярно се бяха загубили. Как бе възможно, при положение, че в гората имаше една единствена пътека? Наляво към хижата и надясно към селото. Бяха минали няколко дена, но не стигаха нито до едното, нито до другото. Тялото му потрепери. Бяха си все така съвсем сами и бързо се смрачаваше. Дали някой вече ги търсеше? А защо не ги откриваха? И защо се чувстваше така спокоен въпреки този факт? Знаеше, че могат да се грижат за себе си и да оцеляват, но... Размърда се неспокойно, когато осъзна, че неволно се беше втренчил в Малчо, който отново го гледаше с онзи изучаваш поглед все едно беше експериментално животно. Ето и причината да иска да останат завинаги изгубени за света, макар и всяка вечер да махаше по няколко пиявици от себе си, макар обувките му да бяха мокри, а краката сбръчкани от водата и мръсотията. До сега до ушите му достигаха само приглушените цвърчения на птиците заглушавани от тътена на водата, но сега учестеният ритъм на сърцето му мощно ги измести. Не му липсваше цивилизацията. Тук бе всичко, което искаше, но горкият Го жив бе изяден от комарите. Явно не само Дже мислеше, че е сладък. Размаза поредния кръвопиец на врата си. Това накара Дже да се усмихне. През тези няколко дни с него работеха като добре смазана машина. Всеки знаеше как да действа, за да направят взаимното си пътуване поносимо. Това, което на Дже му бе невъзможно да утолява бе отчайващия копнеж четящ често в погледа отсреща. Докато Го енергично разчесваше нахапаното Дже се придвижи незабелязано в сумрака и приклекна зад него. Наложи едно листо на мястото и в този момент осъзна, че Го се бе извърнал и отново се бе взрял в очите му, а те го поглъщаха в тъмната си бездна. Преглътна шумно, печелейки си малко време да помисли върху това което искаше да каже вече от сумати време. И двамата знаеха какво значат тези дълги мечтателни погледи. Не можеха да избягат от себе си. Атмосферата стана друга. Неусетно въздухът се бе променил. Зареден с електричество, което можеше да усетиш между пръстите си и да доловиш трептенията на заряда по кожата си. Спокойствието на Дже се промени в ниво свръхчувствителност. Отново започваше да чете по чертите на Го както в онази нощ. Отново започваше да го обзема онова опиянение. Увереността му отлетя като подплашен гълъб. Стомахът му се присви и музиката, онази натрапчива мелодия започна да заглушава съзнанието му. Сякаш правеше всичко отново за първи път. Искаше да захвърли страховете си, защото знаеше, че няма да успее да се пребори със себе си, но защо му бе така трудно да изрази какво чувства към Го? Най-сетне останаха само копнежите. Воден от тях застана пред него и приклекна на едно коляно. Протегна треперещите си ръце и обхвана доколкото можа лицето му. Под отблясъците хвърляни от пукащия огън, с шепи преливащи от топлата плът на Го и под магията на нощта самозабравилият се Дже полугласно прошепна:
- Сигурен ли си в думите си? - и двамата знаеха, че има предвид признанието в къщата. Докато чакаше отговора му светът около тях сякаш просто бе изчезнал някъде покрай препускащото му като мустанг сърце.

Отново се давеше. Прозрачните мехурчета излизаха на групички измежду устните му, приключенствайки из водното пространство.  Бяха нетърпеливи да завършат обиколката си, последвани от своите другари. За първи път тези няколко секунди преминаваха като на забавен каданс, пораждайки чувството, че бяха минути, дори часове. Кафеникавите кичури на бретона се движеха неспокойно с вълнообразни движения, породени от опита за съпротива.  Миглите като че се бяха впили в стиснатите силно клепачи. Лицето му изглеждаше  още по-бяло под водата, но той самият бе неспособен да го види. Внезапно ръката му се оказа някак свободна и полетя като спасителен пояс към водата... Неясен вик отекна в празната стая и се сля почти с този от съня-реалност. Последното бе прозвището на болезнен фрагмент от миналото, който Го изживяваше отново и отново под формата на сън. Всъщност той си спомняше онова минало. Спомняше си много добре тези времена, но онзи ден бе като разбъркан пъзел в съзнанието му. Никоя час тен бе на мястото си и кошмарите му, както и пристъпите му го объркваха допълнително. Досега винаги той бе единствено давещият се, а преди секунди в съня си бе протегнал ръка към водата, за да спаси... Кого?
Втрещен от невъзможността си да си спомни, Го се залюля напред-назад, обвит в одеялото си като какавида. Очите му останаха ококорени само около минута, сетне започнаха да се присвиват, цялото лице на момчето правеше гримаси в отчаяни опити да се присети за липсващото звено. Миналото му не бе мистерия, но мистерия бе обгърнала един определен момент, който от своя страна объркваше всичко около себе си. Какво точно, по дяволите, се беше случило в онзи ноемврийски ден?
Чук-чук-чук.
Подскочи на крака и главата му се срещна с тавана. Леглото му бе сравнително високо и щом се изправеше върху него с всичките си сто осемдесет и кусур сантиметра,  бе неизбежно да не се поздрави със стената отгоре. Без желание дори да изпсува или измърмори нещо, машинално затърка мястото на удара в остатъчен шок. Който и да бе човекът, така любезен да почука на вратата му, просто не бе уцелил момента да бъде така любезен. Беше му изкарал ангелите и имаше вероятност да си отнесе някое мрачно изражение от страна на Го, тъй като той надали бе способен да изрази некомфорта си по по-негативен начин.
Придвижи се до вратата, влачейки одеялото след себе си, все още наполовина покриващо голия му торс. Изскърцването на металната дрешка не му подейства добре и тогава осъзна, че има някакво си главоболие. Че защо не, значи трябваше да има черешка върху тортата... И бе достатъчно само да си го помисли. Фокусирайки кой стои на среща му в главата му нахлуха хиляди емоции и всички спомени от първата им среща насам, което му дойде в повече и го накара да затръшне вратата под носа на Дже, преди да е чул защо го търси. Не знаеше нищо.
Все още бе в тази си си фаза, с която обикновено не започваше всеки негов ден. Но навярно объркващият сън-реалност го ме вкарал в това положение. Все още не знаеше къде се намира. Какъв ден беше вчера, какво яде за вечеря, как бе попаднал в леглото си... Изпълни шумно дробовете си  с въздух, но в миг се задави от неговата застоялост и изтича до прозореца, препъвайки се  в одеялото си на два пъти. Отвори прозореца, влагайки дори повече сила от необходимото, пришпорен от нуждата от пресен въздух. Дългата глътка се оказа точно толкова ефективна, колкото в представите му и го зареди с достатъчно енергия да осмисли въпросите в главата си, или поне най-належащите такива. Да видим... Вчера беше понеделник, за закуска хапна сушено месо и малко плодове, бе пропуснал обяда заради кавгата с баща си, а за вечеря... Бе се изнесъл от общата трапеза, и бе откраднал малко от пилешкото със зеленчуци за стаята си. Все още можеше да долови миризмата на крехкото печено месо, въпреки че го бе изял още снощи.
Прихвана тила си с ръка, сякаш главата му щеше да падне всеки момент. Краткото резюме на вчерашният ден го накара си припомни, че двамата с Дже вече се бяха завърнали в къщата. Обратно в обществото, обратно в реалността. Тиха въздишка изпълни въздуха, но после се върна и го прободе като стрела. Усети как чистият въздух в дробовете му пречисти прекалено съзнанието му, което го караше да мисли все повече и следователно главоболието му неумолимо се увеличаваше с всяка секунда. Затова мразеше да мисли. Ставаше му лошо. Мразеше тези моменти.
Преобърна почти цялата си стая в търсене на хапче срещу главоболие, и накрая не намери вода. Вече видимо раздразнен, просто го лапна и сдъвка с намусено изражение и отново се върна  в леглото, завивайки се през глава. Не искаше да излиза навън. В тази минута светът извън тази стая за него бе последното място, на което иска да стъпва. Знаеше отлично, че в момента се държи като всичко друго, но не и като себе си. И все пак сега искаше просто да остане тук..завинаги. Започна наум да си тананика част китайска от песен.
- „Няма нищо невъзможно...” – повтаряше си края на припева като мантра, докато очите му се изпълваха със сълзи. Думите и израженията се редяха последователно, обременявайки съзнанието му. Но не спря да си припява приятната мелодия. Задвижи леко свитото си масивно тяло под завивката.
Неделя.
Мин и Дже сами, изгубени в гората. Въпросът на Дже.
Изстрел.
Полет на подплашени птици. Неизреченият отговор на Мин. Появата на горските.
Ето как се бяха завърнали тук. Бяха ги намерили и макар че всеки обикновен човек, изгубил се в гората, би бил безкрайно щастлив, че е намерил начин да се върне у дома, за Кун Мин това бе най-злощастният инцидент в живота му. От проваленият момент за двама... От там нещата започнаха да изглеждат сложни и за самия Го. Не успя да отговори на въпроса му, да потуши колебанието, което усещаше у Дже през цялото време. Но от друга страна го водеше към други мисли. Същото това колебание, което виждаше в очите му. Докато Мин бе напълно готов да даде всичко на другия, той не изглеждаше на същото това станало. Това бе породило разни съмнения у русокосия. И въпреки че бе достатъчна само една дума, само един жест от страна на Дже, за да затича към него и да се самозабрави в прегръдките му... Въпреки че наивността и младостта на Дже навярно щяха да му изиграят лоша шега, тай все пак вярваше на другия. Въпреки съмненията си. Вярваше. Но си помисли, че може би бе прибързал с признанията си,  с откровенията си и това още повече бе изплашило Дже. А не искаше да става така, не искаше да го кара да се отдалечава още повече от него. Затова го бе оставил насаме с мислите му, не искаше да го пришпорва. И ето ги сега... Не си бяха говорили от онзи момент. Въпросът на Дже все така упорито кънтеше в съзнанието на Мин, изкушавайки го да наруши клетвата си и да изтича при него, да му каже още веднъж колко значи за него. Не, не да му каже, а да му покаже. Да се потопи и слее с него и да изрече най-сетне едничкото си желание. Двамата да остана така завинаги.
Но времето минаваше. Някой все пак не бе готов да даде сърцето си на другия. Някой все пак нямаше смелост да опита. Някой все пак знаеше колко е сложна любовта и какви са възможните последствия от нея. Единият все пак вече бе пораснал.
Понеделник.
Дже бе излязъл рано навън, заедно  с майка си. След закуска, Мин бе извикан от баща си за дълъг разговор.
Скандал.
Ставаше почти всеки път, когато двамата Го оставаха насаме и водеща разговор за бъдещето на Кун Мин. Този път обаче чашата почти бе преляла.
Този път баща му дори се бе наговорил с майка му. Сякаш двамата подозираха че нещо със синовете им не е наред, като по поръчка бяха открили перфектното решение- да оженят единия. Разбира се, това се явяваше русокосия. Не че бе изненадан, когато баща му му съобщи, че му е намерил годеница. Това не беше първият път, в който заявяваше, че иска да го запознае с жена. Това, че тя ще е потенциалната му съпруга се подразбираше ясно, така че беше все тая дали ще му говори със заобикалки. Новото обаче беше скрито някъде в тона му... И в частта ,в която каза, че майката на Дже също ще съобщи „хубавата” новина на Дже. Девойката щяла да пристигне от Лондон вдругиден и ялото семейство трябвало да я посрещнат. Всичко звучеше къде нелепо, къде съмнително. За първи път виждаше баща се усмихва така топло, сякаш скоро ще види свой близък стар приятел, когото не е зървал от години. Дори тонът му бе необичайно мек за такъв сериозен разговор. Навярно семейството на  тайнствената девойка му бяха скъпи приятели, или колеги. Въпреки това баща му, както всеки път, и този накара кръвта му да кипне и реално самият Мин превърна съобщаването на новина в семеен скандал. Започна да се инати като дете и накрая излезе като ураган от кабинета му, затръшвайки вратата в знак на негодувание. Не че мнението му по въпроса не беше ясно изразено, но и двамата Го знаеха, че нямаше никакъв ефект върху бъдещите събитията и настоящата ситуация.
Вторник.
Започваше обещаващо зле. Оставаше един ден до пристигането на „бъдещата му годеница”. Не искаше да се среща с нея. Не искаше да се среща с никого.

Дже внимаваше с изказа си:
- Сигурен ли си в думите си? - и двамата знаеха, че има предвид признанието в къщата. - Не съжалявах и преди, няма да съжаля и сега, но ти имаш... - Го не дочака повече обяснения. Хвърли се напред като го събори на земята. Блузата на Дже се повдигна и усети по гърба си мокрите листа. Само след миг горещите ръце на Малчо опознавателно се разходиха по кожата му, заличавайки бързо първоначалното неприятно усещане. Устните на Дже потънаха в отсрещните с настойчива, но нежна нотка, за да затвърдят отговора му. Тялото на русокосия се намести плътно, но без голям натиск върху другото. Подпирайки се на лакът Го повдигна с лекота Дже и изхлузи досадната дреха през главата му. За момент тъмнокосият изгуби от поглед Малчо, но след няколко секунди прошумоляващ плат усети дъха му, косата му на гърдите си. Издиша шумно и се изкикоти. - Какви ги вършиш? Гъдел ме е - хвана няколко къдрици и настоятелно, но без да му причинява болка го затегли нагоре. - Ела тук.
Устните му отново намериха неговите, а пръстите му се заразхождаха по гръбначните прешлени, все едно свиреха мелодия. В главата му зазвуча небесна симфония.

Огънят вече почти загасваше. Съзнанието му блажено се любуваше на думата 'сега'. Тук и сега той имаше Го до себе си и цялото му същество бе задоволено. Буквално и преносно. Беше странно. Те почти не общуваха. Не знаеха интересите си, общите си теми. Нито нещата, които ги дразнеха, но безпогрешно разпознаваха чувствата си. Думите дори повече ги объркваха. Ако можеше да не мислят, само да чувстват, ех.

Наблюдаваше всеки детайл и му се любуваше дълго и с наслада. Прокара върха на пръста си по правилния нос на момчето. Видя наболите няколко косъма по широката челюст. Мина по брадичката и смъкна показалеца си по шията, задържайки го в шийната ямка. После пръстите му пробягаха по гръдния кош и в този миг русият сложи край на пътешествието им. Той промънка нещо и се извъртя, просвайки се изцяло върху Дже, който колкото и да се опитваше, не можа да го отмести изобщо. От гърлото му се откъсна блажена въздишка. Краищата на устните му трептяха, а ъгълчетата им сочеха нагоре. Накрая не му остана нищо друго освен да се позавърти доколкото може и обгърнат от Малчо като от одеяло, да заспи държейки протегната над главата ръка на Го. 

Капризите, чарът, усмивката, по детски чистата невинност, трапчинките, тези тъмни поглъщащи очи и това едро силно тяло. Обожаваше не беше точната дума. Беше тотално прелъстен от всяка частичка от него. Можеше да усети от къде е минал по аромата на кожата му. Когато пиеше дъха му безумно се опияняваше. Мислите му блокираха и можеше само да чувства, да го усеща, докосва. Да му дава любовта си и да получава забрава и щастие.  

Отново същият сън: стоеше на прозореца и решеше дългите си коси. Очите все още бяха сънени. Гледаше навън настъпващото утро. Усмихна се любовно, когато усети ръцете му по себе си и гребенът се изплъзна от нежните ръце, за да ги вдигне над главата си и все още с гръб да ги обвие около врата на любимия. Отдаде се докрай на усещането, облягайки се на него. Оставяйки тялото си безметежно да се отпусне на гърдите му. Без съпротива, без угризения. Чувстваше потрепването на живота в себе си. Беше до човека когото обичаше и нищо повече не беше нужно.

Истината бе, че не можа да се пребори със себе си. Малчо му липсваше прекалено много при положение, че вече знаеше, че искат едно и също. Бе като опит да държи половината от себе си надалеч. Просто не се чувстваше пълноценен. Бе убийствено усилие, което виждаше, че се отразява и на Го и от това го болеше още повече. Да бъдат заедно, бе нещо толкова просто и едновременно с това повличаше след себе си всички останали условности, с които Дже продължаваше да се измъчва. Вината веднага се появи като нечакан гост и обсеби съзнанието му. Тялото му потрепери и той потърка слепоочието си в опит да осмисли станалото. Бе наблюдавал всяко негово движение, потрепване, примигване, вдишване и го бе карал да усеща как страните му се изчервяват и тялото му се затопля от всичкия този проявен интерес. И тази дистанция, която бе спазвал да не би искрите да се окажат прекалено силни за волята му. Истината бе, че бе неловко. Наистина се бе почувствал като ученик, борещ се да признае обичта си за първи път. Смелостта не му достигаше, усещаше стомаха си на топка, а срещнеше ли тези омагьосващи очи, забравяше дори и как се диша.  Думите никога не са били стихията му, но осъзнаваше, че тялото на Го недвусмислено разчита всеки негов сигнал. И отвръща по същия опияняващ начин, разпращайки по кожата му трептящо удоволствие, вливащо се в него със силата на ураган. Мислите им се допълваха, а сърцата им забиваха в един ритъм миг преди да пропуснат един удар. И този сън, който отново го бе споходил. Дали и Малчо имаше подобни смахнати съновидения? Едва ли. Навярно, ако му разкажеше, щеше много да се смее. Обаче от тази гора го побиваха тръпки. Сигурно всичко се дължеше на стреса и несигурността от бъдещето, които изпитваше. Така и не бе успял да се наслади досега на връзката си с Го, защото осъзнаваше, че го подвеждаше. Ах, защо трябваше да се роди толкова праволинеен!?

Ама сериозно, мястото изглеждаше призрачно. Тази проклета мъгла така и не се вдигаше от сутрин до мрак. Можеше да си ходиш гол от кръста надолу и никой нямаше да забележи, толкова гъста беше. Ако сега иззад някое дърво излезеше някой шаман, естествено надяваше се не гол от кръста надолу, и му заплещеше, че има индиански, гробища на слонове или останки на динозаври, като нищо бе склонен да му повярва.  Дотолкова вече не знаеше какво точно може да очаква. Край, всички тези налудничави мисли тотално му разбиха съня! Просто нетърпимо. Навярно умората или слънцето днес му бяха дошли в повече. Възможно беше и гъбите, които яде тази сутрин да предизвикват всички тези възмутителни оронващи самочувствието му видения. Малчо се размърда и метна ръка през лицето на Дже, който само изгъргори нещо и тотално реши, че тази нощ няма да се спи.

В крайна сметка Дже се събуди в стаята си, с муцуна забита в пода и врат огънат под направо невъзможен ъгъл спрямо тялото му. Проснат не като в съня си примамливо под тежестта на Го, а проснал се от леглото долу. Стиснал не ръката му, а една дървена закачалка. Можеше ли да е по-зле? Ама, естествено! Спомни си какво наистина се беше случило. След заветните думи един идиот, последван от група идиоти нагло му светна в лицето и после го заобарваха сякаш е национално съкровище. Добре си беше, дявол го взел, и щеше да бъде зверски по-добре, ако не бяха дошли тези навлеци точно тогава. Група провеждаща спасителна акция. Току-що те не само не го спасиха, а направо погребаха живота му. Знаеше си, че Онзи горе го мрази.

***

- Обичам го - бе казал той на майка си. Тя го бе прегърнала в мълчание. Бе поставила плик в ръцете му и го беше оставила сам в чайната, с изстиващия чайник в красиво изрисуваната стая. Беше го изоставила като свое дете. В тишина. В самота. И от двете болеше еднакво непоносимо. Каква ирония!


*понеделник*

***

Непрекъснато се люшкаше между две крайности. Беше толкова непоследователен, че чак се дразнеше. Не спираше да си играе на 'иди си, ела си' с чувствата си. Искам го, но не мога, не бива, не трябва. Аз съм такъв страхливец. Сила ли е да го оставя или слабост? Сила ли е да остана с него или слабост? Какво иска той самият? Какво му тежи? Мога ли, трябва ли да му помогна? Защо непрекъснато мислеше ли, мислеше? Главата му заплашваше да избухне, а решение не намираше. Утеха-също. Не искаше логика. Искаше само да чувства. Да усети онова тяло, да го разчете и щеше да има отговор. За нещастие същото това тяло нямаше никакви намерения скоро да се окаже в обсега му. Притежателят му също бе така неразгадаем, както изражението на Мона Лиза. В дебрите на нощта все го обземаха безброй съмнения. Мразеше се. Ненавиждаше се за това, че беше такъв. Опита ли? Опита. Втори шансове, минути за обяснения и съжаления не биваше да има. Бяха двама възрастни, които трябваше да носят отговорност за решенията си. Разминаха се. Още в мига, в който родителите им са се срещнали. В деня, в който се разминаха те самите в града, Дже трябваше просто да ускори крачката си и никога повече да не се връща. Сега вече беше късно. Беше решил. Беше дал и взел каквото можа. Сега просто пристъпяше към изпълнение на плана си. Въздъхна и мушна бележката под вратата. Нямаше силата Го отново да затръшне вратата под носа му.

Направи няколко крачки. Само няколко, но с всяка усещаше как краката му се подгъват. Как сърцето му неистово иска да се върне обратно. Да изкърти вратата и да вразуми съществото затворило се в онази стая. Да прегърне майка си и да я обича отново.
- Сбогом - усмихна се, но очите му се замъглиха. Както в тях, така и в душата му валеше. Защо тъгата винаги беше безкрайна?


*вторник*




Благодарим на всички, които ще прочетат написаното. За нас този проект значи много. Това е първият ни завършен проект. Дано ви е донесъл толкова приятни мигове четейки го, колкото на нас докато го пишехме <3