"Белият палат"

"Белият палат" - така се нарича единственото място от Междинната земя, където се намират всички общи постройки, включително и жилищата на Кралете асо. Най в началото можеха да се намерят нужните работи за задоволяване на потребностите на всички жители. Макар и да се превръщаха в дракони, в човешките си форми Кралете асо бяха по-нежни същества и обичаха леките, ефирни меки материи, затова тук имаше доста продавачи на пампам (пампамът е красива и лека материя, от рода на коприната, но още по-пасваща на същества с благородническа кръв, като Кралете асо). Макар по принцип "Белият палат" да бе едно от най-оживените места в Междинната земя, когато повечето жители бяха в драконовите си форми, тук цареше почти гробна тишина и от никъде не се долавяше дори нечий трепет или глас.

(В имението на фамилия дел Люис)

„Успя да изгори всички спомени за него, които пазеше в дома си, но това не успя да заличи спомените с него, запазени в съзнанието му.
Успя да пропъди остатъчното присъствие, все още витаещо в стаята, ала не успя да изтръгне присъствието му в сърцето си.
И тогава реши, че му остава едничката възможност...”
Затвори книгата и я остави обратно на малката масичка, бършейки насъбралите се капчици пот от челото си. Не разбираше, винаги недоумяваше защо брат му искаше точно той да чете писанията му и да ги критикува. Та той въобще, ама никак не ставаше за тази работа. До този момент се държеше като доброто братче и все му изръсваше някаква кратка рецензия, за да не изпада в депресии, ала чашата преля. Не му стигаше, че бе принуден да чете за мъжка любов, ами сега и проклетият завършек... Защо в края на всяка история някой трябваше да умира? Или по-точно казано, защо трябваше да се жертва в името на любовта? О, но това бе толкова глупаво и нелепо. Тези зачестели самоубийства в книгите на брат му започваха сериозно да го притесняват. Питаше се дали не се дължи на това, че бе затворен между четирите стени на имението и достъпът му навън бе строго забранен. Да, беше доста прекалено, но пък от друга страна сега положението бе напечено, и след като майка им и баща им бяха заминали на дълго пътешествие точно сега, имението бе под опеката на дядо им, който страдаше от манията си да защитава и закриля своите прескъпи внуци.  И имайки предвид колко наивен и добър беше брат му, бе заповядал на стражите да не го пускат извън пределите на имението. Та сигурно страдаше от липсата си на свобода, което бе нещо нормално, но сам си бе виновен. Ако можеше да се грижи за себе си нещата щяха да са по-различни.
Въздъхна и си размени многозначителен поглед с книгата в ръката си. Усещаше показалеца си между страниците, отбелязващ докъде му бяха стигнали силите този път. Всеки път, щом се зачетеше в умопомрачителните писания на брат си, буквите сякаш оживяваха пред очите му и образуваха стряскащото чудовище, което го преследваше дори в кошмарите му. Не можеше да избяга от него, сякаш бе притиснат от туловището му на всяка крачка, при всеки опит да спре дотам, докъдето беше стигнал. Ръката затрепери от противопоставящите едни на други мисли. Част от мозъка му получаваше команди да остави книгата настрани и никога повече да не я поглежда, а друга част получаваше командата незабавно да продължи с четенето, за да свърши преди времето за обяд, когато щеше да се сблъска с брат си. Хайде, бяха само около стотина страници...
„Изумрудените очи бяха изгубили блясъка си, сега бяха там само, за да отразят чуждите сълзи и запазят спомена за тях в дълбините си. Леденостудената длан бе разтворена не за да улови здраво чуждата, сега бе разгърната само, за да приеме зимната хризантема, с която неговия възлюбен се сбогуваше за първи и последен път. Любовта вече не бе онази стопляща и споделена радост от присъствието на другия наблизо. Сега това изглеждаше като сън, от който самотникът се събуждаше отново и отново с разпилени от сутрешния вятър надежди. Любовта сега бе като невъзможен мираж, едновременно стоплящ слънчев лъч и пронизващ железен кинжал. Защото любовта бе за двама, а тук и сега бе само единият.”
Вървеше по коридора, чувайки бързите си некоординирани крачки със закъснение. Зиг-заг движението го караше да изглежда като леко пийнал, или току-що пребит, което убиваше всичката представителност на иначе стегнатата му мъжка походка на бъдещ воин. Като допълнение идваше солената вода, лееща се безпощадно от очите му. Навярно в момента можеше всичко друго, но не и да види накъде върви, или какво се случва пред него. Единият ръкав на блузата му бе мокър от упоритите опити да попие водата, замъгляваща зрението му.  Тази иначе скъпа благородническа материя не успяваше да му свърши една толкова проста работа. Ядоса се на парчето плат и го заръфа с тихо мърморене и подсмърчане, докато съдбата не го сблъска с този път телесно препятствие, което за щастие, не беше брат му.
- Добре ли сте, принце? – високата и слаба фигура на Бел винаги стърчеше като дървен стълб, стоейки  до който и да е член на благородната фамилия. Черният му костюм го караше да изглежда често по-представително от крал Кайв, главата на семейството. Безупречната прецизност и лоялността към фамилия дел Люис, които бяха неразделни дружки на Бел, му гарантираха още дълги години служба. За кралете асо беше известно, че нищо не бе лесно заменимо, както бе за повечето други създания на вселената.
-  Не знам... Ще те помоля само да не казваш на никого, че си ме видял така. – примоли се Ноа без да вдига поглед към Бел. Срамуваше се от самия себе си, от това, че очевидно бе по-крехък, отколкото си мислеше. Но от друга страна знаеше, че само брат му, този негодник, успяваше да го докара до нервен срив. Всъщност писането му просто го разчустваше, но това бе истина, която нямаше начин да признае. Щеше тотално да срине амплоато му на най-смелия принц-воин в историята на кралете асо.
- Прочел сте новия роман на принц Нейл? – уцели още с първото си предположение Бел, докато двамата с Ноа вървяха към трапезарията. Отнякъде извади дълга бяла платнена салфетка, сякаш правеше магьоснически трик, след което я подаде на принца. Той мълчаливо я пое, въздъхвайки тежко.
- Разбира се. Разбира се... – запъна се без да знае какво да добави. Послушно използва кърпичката, напоявайки я с всичката налична вода по лицето си. Защо се чувстваше като разнежена госпожичка всеки път, щом изчиташе някое от произведенията на Нейл? Мразеше го за това, мразеше прекалено творческата му и вечно заплашвана от депресии натура. Как можеха двамата с него да са така различни? Още недоумяваше как е възможно някакви лигави любовни истории да го разчустват. Сигурно някоя вещица го бе прокълнала като е бил бебе.
- Това е моят експеримент от днес. Опекох ги преди броени минути и са още топли. Какво ще кажете, принце? – дългата му ръка, вечно покрита със снежно бяла ръкавица, протегна леко кръглия сребърен поднос към Ноа, едновременно с това изражението на Бел изразяваше опит да ободри разстроения принц пред себе си. Беше си истински риск да опиташ за първи път нещо, което бе приготвено не от професионален готвач, каквито в имението си имаха цяла гвардия. Да, понякога благородниците бяха благородници затова, за да се изхвърлят в някои аспекти. Но пък господарите държаха на прецизността и що се касаеше храната бяха още по-взискателни. Затова в кухнята работеха към шестима от най-добрите готвачи в цялото измерение. Това обаче не можеше да спре Бел от желанието да приготви нещо сам, със собствените си ръце. В интерес на истината според Нао неговите произведения бяха далеч по-вкусни от тези на майсотр готвачите, дори да не изглеждаха на вид кой знае какво. Разбира се, това му хоби си беше тайна между него и трите деца на господарите, защото Лайра и Кайв бяха забранили консумацията на храна, приготвена от непрофесионален готвач.
- С удоволствие. – леко лукава усмивка изникна на лицето на принца, когато грабна една от пресните сладки от подноса. С Бел често се разбираха на техен си странен език на израженията. В повечето случаи никоя от физиономиите, които си изпращаха, не съвпадаше с общоприетото значение и емоция, така че отстрани изглеждаше странно. Но странно по някак забавния начин.
Ноа се намръщи насреща, което в случая означаваше огромна похвала за Бел, който и сам си знаеше, че е ненадминат във всичко, с което решеше да се захване. Принцовете от части му завиждаха благородно за сръчността, която имаше наистина в излишък, а от части се питаха дали наистина не идва от друга планета. Всъщност той не бе крал асо, като тях, никой не знаеше расата му, освен навярно двамата господари, но те никога не бяха повдигали тази тема, затова за останалите си оставаше пълна загадка.
- Какво има? – запита с почуда Ноа, след като видя как някой от останалите слуги прошепва нещо в ухото на Бел, чиито черти изведнъж добиха необичайно тревожен вид.
- Брат Ви, принц Ноел... Изчезнал е.
Отхапаната сладка застина между пръстите му и остана в това положение.