Офис 1

Хм... Отдавна не бе стъпвала тук. Естествено, познаваше мястото, но наистина рядко имаше възможността лично да го посещава. Все пак, предполагаше се, че един полеви агент няма особено важна или по-точно заверена работа в отдел Разузнаване. Особено пък тя. В тази организация сякаш бе абсурдна идеята да се повери някаква толкова важна задача, даваща свобода на действията и позволяваща собствено разследване на нея - Пак Шин-Е. Или поне така се чувстваше тя. Понякога наистина се чудеше по какъв начин трябва да докаже, че, макар и най-млада, има повече от достатъчна подготовка. Но пък, в крайна сметка, не беше като да не поемаше постоянни самоинициативи... Да, може би това наистина пречеше в опитите да изгради някаква стойностна оценка за себе си в очите на ръководителите. Но нека се върнем на факта, че в момента агент Пак любопитно и, все пак, леко напрегнато обхождаше с поглед офиса на отдел Разузнаване. Да, наистина бяха малко пътите, в които бе идвала тук, освен ако не бе повикана изрично. Какъвто бе и днешният случай. Не, всъщност, повиканата не бе само тя. Имаше чувството, че почти всички, работещи из отделите на НТС, се бяха събрали в обширния офис, чакащи да чуят причината, поради която погледът на ръководител Хуан усилено дълбаеше в пода, сериозен и напрегнат. Имаше нещо... имаше нещо доста необичайно, поради което лицето на точно този хладнокръвен ръководител бе така... Просто имаше нещо. И това ако не можеше да се усети от един агент... то тогава кое?
Шин-Е се огледа едва забележимо, сещайки се за малкото пъти, през които успяваше да се "прокрадне" в офис 1 за да намери нужната си информация. И това ставаше само благодарение на един човек. Да, това там бе бюрото на...
Чакай. То... празно ли беше? Бюрото на Ноу Ю-Со. На него нямаше нищо... негово. Това не се ли правеше...
- Директор Лий ми съобщи една новина, тази сутрин - гласът на ръководител Хуан се разнесе из помещението точно преди Шин-Е да се остави на апокалиптичните мисли, зараждащи се в главата й. - За наше огромно съжаление, наш колега е загинал по време на мисия. Това е станало ясно снощи, след като тялото му е било намерено от неизвестни лица... Както сами виждате... Вещите на Ноу Ю-Со от отдел Разузнаване са вече конфискувани от работното му място.
Това бе моментът, в който всяка една клетка в тялото на Шин-Е замръзна. Дали от ужас, или от изненада, нямаше значение. Младата агентка се нуждаеше от няколко наистина дълги секунди, за които да възвърне способността си да разсъждава. И то как.
Ноу Ю... Какво? Причуваха ли й се разни неща? Да, напоследък бе леко разсеяна, може би... Пък и, това име...
По дяволите... Бюрото на Ю-Со наистина беше празно. М... мъртъв. Мъртъв?! В съзнанието й, наред с ужаса и потреса, започнаха да се блъскат един куп объркани и панически мисли, като в същото време опитваше да остане възможно най-хладнокръвна.
Мисия? Каква мисия, що за мисия бе тази? Та последният път, когато го бе видяла бе едва вчера. Вчера, и то привечер! Не... тук имаше нещо не на място. Невъзможно. Той... точно той... се държеше наистина странно при последната им среща. Отначало си бе помислила, че на него наистина му бе дотегнало от нея, от нейните спонтанни прищявки и за това бе казал, че повече няма да й помага.
Шин-Е-а... Мисля, че това е последния път, в който мога да ти предложа помощта си... Сериозен съм... Това й бе казал. Но тя... тя бе сигурна, че той няма предвид това. Няма предвид това, че не иска и че не може да й помага. Сякаш криеше нещо, сякаш мислеше, че повече няма да... я види. Не просто да й помага, той сякаш вярваше, че няма да има повече такива моменти. Няма да има повече каквито и да било срещи... Да, определено бе усетила нещо такова. И бе сигурна, че той бе наясно с това. Нямаше как онази нейна интуиция да й изневерява. Не и в този момент.
Сигурен съм, че ще се справиш добре и без мен, нали? ... Успех!
Определено сякаш се сбогуваше. Тя дори не бе имала възможността да го настигне и да го попита. Защо беше всичко онова? Защо не й казваше нищо? Макар да не бе по протокола, тя споделяше с него... Защо той се държа така? Мислеше... че са нещо повече от колеги... Само тя ли бе мислела така?
И той... защо бе така сигурен, че повече няма да й помага? Да не би... да знаеше какво ще му се "случи"? Та това бе невъзможно! Нямаше как някой, особено Ноу Ю-Со, когото тя познаваше, да приема с такава готовност просто някаква тайна мисия, в която дори да не се постарае да остане жив. Не беше възможно, не. И каквито и да бяха причините, Пак Шин-Е не можеше да приеме това. Не така лесно и сляпо. За Бога... само на нея ли й се струваше така безумна цялата ситуация? Само тя ли не можеше да приеме думите на ръководител Хуан за чиста истина? Да, вещите на сънбе липсваха. Да, не можеше да се свърже с него по телефона от вчера. Но мъртъв...?
- ... Който желае, може да посети погребението този следобед - думите на ръководителя продължаваха да заобикалят ушите на Шин-Е, като тя успя да чуе само последната част от изказването му. Последва редовното "свободни сте", след което в офиса настана обичайния работен хаос, като се изключеха нечии посърнали и други изненадани лица. Единствено най-младият полеви агент остана, вперил поглед в началника на отдела.
В момента, в който той я приближи, излизайки от помещението, Пак Шин-Е се поклони делово и побърза да зададе въпроса си с възможно най-ясен и трезв тон.
- Ръководител Хуан... Мога ли да попитам... Кои са хората, намерили тялото му?
Това. Това бе важна информация. Трябваше да опита да разбере това, дори ако никой не искаше да й каже. Защото ако това се окажеше лъжа...
Погледът на началника бе хладен, но тя знаеше истинското му отношение към нещата. Та Ю-Со... той бе най-близкия приятел на племенника му.
- Агент Пак... не бих могъл да доставя такава информация - Естествено. Защо ли очакваше да чуе нещо друго? - Ще те помоля да продължиш да вършиш работата си.
Това е работата ми. Нямаше да остави всичко просто така. Тази новина... имаше много слаби места. Не, нямаше да я приеме. Не искаше и никой не можеше да я разубеди. Защото той не можеше да е мъртъв. Не и той. Не точно той...
Пак Шин-Е се поклони отново, изпращайки началника, след което остана още малко там, вперила тъмните си очи, в момента дълбоки, сякаш се опитваха да приемат и запаметят всичката информация на света, в празното бюро по средата на офиса. Тя нямаше да остави гледката на това бюро да бъде единственото нещо от него на това място. И беше сигурна, че познава още няколко души, които също не биха позволили нещо подобно.
Няколко души, които бе почти сигурна, че щяха да се съгласят с нея.