Innuendo

С

лавата бе нещо коварно. Нещо, което те засмуква в позлатената си клетка и ти от човек, се превръщаш в хартиен чек за милиони или недостижима сияйна звезда. Всеки в обкръжението ти завижда открито или тайно, но никой, абсолютно никой не опитва да те опознае истински. Да види човека зад името, да види човека зад легендата, онзи зад кулисите. Защото когато светлините на прожекторите угаснат, там в тъмния ъгъл заставаше един обикновен човек. Със своите страсти и вълнения, със своите успехи и неволи, с чупливо сърце, жадно за любовта, която никога не получава и търси спасение в останалото, което живота му предоставя. Много често то не струва нищо и носи само моментно удовлетворение.
Ако музиката му я нямаше, той би умрял на мига. Знаеше го, живееше единствено за музиката и тя бе единственото, придаващо смисъл на живота му и каращо го да се чувства жив. Останалото бе чист изблик на непоносимата самота, която опитваше да го улови в мрежите си. Не беше толкова силен характер, колкото му се искаше. Опитваше и нямаше да спре да опитва до края. Но му костваше страшно много. Ужасяващи усилия да не се разпадне. Ако не бе мисълта, че някой там се усмихва заради музиката му, нямаше да успее да се задържи цял през всичкото това време. Всяко следващо разочарование го тикаше грубо към тъмното ъгълче на самотата, към изкушаващата мисъл да се предаде. Но нямаше. Нямаше, защото не би допуснал да загуби всичко, което бе градил толкова години, за което бе хвърлил толкова пот, да се изпари с едно мигване. Гордееше се с всичко, което е и си повтаряше, че никой не заслужава да го види сразен и пречупен. Никой на света.
Другото му спасение бяха котките. Обичаше да го обгражда компания и скоро любовта му към тези четирикраки плюшковци се превърна в мания. С тях всичко бе далеч по-поносимо. Особено след последния скандал, в който бе въвлечен. Ненавиждаше всички репортери, жълтата преса, всичко това, целящо да те закопае и зарови труда ти, изкарвайки на показ факта, че си просто човек. И какво лошо имаше в това? Да, по дяволите той наистина беше просто човек. Със своите висоти и падения, със своите чисточовешки страсти и проблеми. Човек като всеки друг. Това бе заявил и на онези влечуги и се надяваше да е пределно ясен.  Но във всеки миг усещаше някой папарак зад ъгъла, дебнеха го навсякъде. Не бяха доволни от откровените му отговори, които не можеха да им предоставят скандала, който им беше нужен. Меркюри не бягаше от нищо, но мразеше да се занимава с тези глупости. Въпросите им ставаха все по-малоумни и глупави. Все по-излишни. Сякаш ги изкарваха от задника си, макар че дори там сигурно се криеше нещо по-стойностно.
Фреди бе роден за сцената. Това да вижда гората от ръце във въздуха, да поема от адреналина на всяко лудо биещо под ритъма на музиката му сърце. Това бе нещото, аз което се чувстваше призван. Харесваше му, че имаше силата да накара хората да забравят за сивото си ежедневие. Да събуди у тях красивите зверчета, които потискаха по принуда в скучната си реалност. Харесваше му еуфорията, която можеше да предизвика с естественото си присъствие. Харесваше му да предизвиква публиката си и да вижда как дори нещо непосилно като извисяване до тенор бе напълно постижимо, когато гласовете на всички заехтяваха заедно подир неговия. Харесваше тези емоции, те бяха незабравими за него. Но никой не го знаеше, защото никой не се замисляше върху това. Ролята му бе такава. Нямаше как да получи дълбоката връзка, за която копнееше. Защото той бе легенда, бе на твърде висок пиедестал, за да го види някой, за да надзърне вътре в него. И блестеше твърде ярко, за да се осмели някой да се доближи достатъчно. Той в крайна сметка щеше да си остане непознат за всекиго. Една мистерия, която никой не би се осмелил да разплете. Там в дъното всъщност се криеше нещо доста простичко, но на кого му пукаше? На сцената той бе кралят, той завладяваше сърцата и им даваше така желаното бягство от реалността, така желаните незабравими изживявания. Никой не можеше да му ги отнеме. Даваше всичко, което знаеше, че няма да получи за себе си, но след което винаги щеше да тича. Затова опитваше всичко с всеки. Душата му търсеше нещо определено, но тялото му винаги бе изпълнено с твърде много енергия и страст, за да може да се задоволи с малкото. Не се спираше, не можеше да се спре, а и не искаше да се спира.
Животът се живееше веднъж.
Още щом шофьорът му спря и му отвори да слезе, Фреди знаеше, че лешоядите отново го чакаха  със стотиците си въпроси, все едни и същи.
- Фреди, Фреди, какво ще кажеше за последната новина! Вярно ли е, че не можете да композирате без дрога? Наистина ли ще прекратите договора си с Есбиси рекордс? Заради секс скандала ли е това? Какво се случи?! Дайте коментар!
Нямаше как да издържи на малоумните им нападки, още повече когато така настоятелно бутаха охранителите и му завираха мръсните си микрофони в лицето му. Направи жест да му направят път и да освободят малко пространство около него, за да може всички да чуят единственото, което щеше да каже.
- Искам да изясня нещо. Аз съм музикант и колкото и да ми се иска, не съм порно звезда. Нямам намерение да занимавам хората с личния си живот и личните си проблеми, защото те са си моя работа. – изстреля на един дъх, преди да го съсипят с още една вълна въпроси. И всичко това, защото не се беше появил на насроченото от мениджъра му интервю. Нямаше да присъства на нещо, за което не бе дал съгласието си.
- Защо тогава не се появихте на интервюто тази сутрин? Няма ли да  е най-добре просто да потвърдите или отречете дали сте замесен в скандала!?
Само това и чакаха, говедата. Да им даде сладкия скандален коментар и да бъде повишен на негов гръб. Нямаше да им достави тази чест.
- Не, знаеш ли защо? Защото ми стига ми хората просто да се наслаждават на живота си чрез моята музика, вместо да се зариват в чуждите животи. За мен не е важно какво мисля хората за мен, а за музиката ми.
- А ако за тях е важно да разберат какъв човек сте? Дължите им поне това!
- Аз съм си просто аз. Не мисля, че дължа нещо на някого, дарлинг. Нека хората сами решат в какво да вярват, имате свободата да правите каквото решите с думите ми. Извъртайте ги колкото искате. Няма да ви съдя, въпреки че бих могъл. – намигна сексапилно на камерите и махна за довиждане, влизайки в сградата. Беше наясно как щяха да преиначат думите му, затова и не гледаше телевизия.  Щеше му се наистина, ако всички хора копняха единствено да онова шоу, което той създаваше на сцената. Но не, хората никога не бяха доволни. Искаха да знаят всичко, дори то да съсипе идеалите им и всичко, в което са вярвали.
Всичката тази паплач, ламтяща за парченце от него, го отвращаваше и едновременно с това галеше егото му. По някакъв извратен начин обичаше да е винаги обект на интерес, въпреки че това го стресираше неимоверно много. Но силите му щяха да са му нужни за предстоящия сблъсък. Прекрачи с ефирна танцувална стъпка звукозаписното студио на Есбиси рекордс, където щеше за последно да записва. Тук нещата стояха прекалено сложно. Мениджрът му Ранхолд Мак му бе приятел още от гимназията и връзката им преди беше наистина силна. Но колкото повече известност добиваше Фреди, толкова повече всичко се променяше. Отношението на Мак към него се променяше. Вече не го възприемаше като приятел, може би дори бе забравил, че  човешко същество. За него се бе превърнал в машина за печатане на тлъсти пари. Робот, който навиваш, оставяш да си свърши работата и търсиш отново, когато дойде крайния срок, за да събереш плодовете на труда му и да ги пробуташ на хората за луди пари. Фреди бе пренебрегнал все по-материалното му отношение, дори факта, че го подтикна към дрогата, за да завърши по-бързо албума си. Но това да му казва какво да прави и за какво да пее, бе поставило черешката на тортата. Меркюри имаше известна доза търпение, или по-скоро вярваше наивно, че Мак ще забележи грешките си, но те с времето само нарастваха. Нямаше как да търпи всичко това. Нямаше да пише лигави текстове за любовта, за да се харесва и на 13 годишните пубери. Не му пукаше кой иска да слуша музиката му. Импровизациите му бяха достатъчно много, за да има за всеки по нещо.
Думите се редяха енергично и мощно към микрофона висящ от тавана на стаичката. Докато пееше, не мислеше за нищо. Това винаги бяха най-прекрасните мигове от живота му. Усещаше само как гласните му струни се стоплят приятно от напрежението, което влагаше да контролира височината на гласа си. Никога не беше взимал някакви уроци по пеене, защото не му трябваха. А и честно казано Меркюри не беше сред хората, които особено приемаха да бъдат научени на друго, освен онова, което им диктуваше сърцето и душата.
- Меркюри! – сопнатия глас на Мак порази като гръм красивата празнина в съзнанието му. Прекъсна го точно, когато не трябваше и го вбеси допълнително. – Кажи ми, че се шегуваш! Това е някаква шега, нали?! – наблюдаваше почти безизразно как другия хвърля документите за прекратяване на договора на земята пред него. Очакваше подобна реакция.
- Здрасти и на теб, Мак. Не прекъсваш нищо! – каза привидно спокойно, но по лишения му от типичната енергия глас си личеше, че бе сериозно вбесен.
- Разбрах, че си си купил звукозаписно студио?!
- Да, трябваше да го направя отдавна. – отвърна с не особена сигурност дали въпросът беше реторичен.
- Сега е истинския момент, в който ми казваш, че се шегуваш.
- Виждаш ли ме добре през тези очила?
- Разбира се! Виждам те кристално ясно!
- На лицето ми разцъфва ли усмивка, скъпи?
- Ти..Не, Фреди...! Не можеш! - отвърна все още в потрес Мак, избухвайки в няколко секунден истеричен смях. – Знаеш, че не можеш без мен, нали?! – добави с цялата си наглост, което накара Фреди да стисне устни.
- Не, дарлинг. ТИ не можеш! – отвърна му и за първи път гласът му бе скован от сериозната твърда нотка на насъбрана с годините горчивина. Връзката му с този човек ставаше все по-токсична за него и вече дори започваше да го мрази. А не бе мислел, че е способен на това. – Отдавна не си човекът, от когото се нуждая.
- Как посмя да ме предадеш така! Да ме захвърлиш, похарчвайки нашите пари за това скапано студио!  
- Тук ще те поправя. Парите са си мои, изкарал съм ги с честен труд и мога да ги харча за каквото си поискам! И ако ми щукне, че искам пирамида в Кенсингтън и мога да си я позволя, ще я имам!
- Фреди, не се чуваш! Какво ще правиш без мен... Няма да подпиша това! – заклати глава, поставяйки ръце на кръста си.
- Нима? Тогава изчерпахме разговора, ще се видим в съда! – рече, запазвайки последната частичка самообладание, което му бе останало. Вече бе готов да плати сумати неустойка, само и само да не стъпи повече тук и да не се наложи да вижда лицето на някогашни си приятел. Знаеше, че всичко хубаво, което бе видял от него, идваше от отдавна мъртъв човек. Мъртъв заради това, че бе позволил на една фиксидея да го обладае. И Фреди изпитваше силна привързаност към парите, обожаваше да се глези. Но той не им влагаше всичкият онзи смисъл, който им влагаше Мак. За него си бяха просто хартийки, които да харчи наляво-надясно. Никога не се тревожеше дали ще получи повече или по-малко, или пък дали някой ден ще свършат. Но обсебването на Ранхолд към парите бе уникално по рода си. Той просто трупаше ли, трупаше. Затормозяваше си живота в това да отваря хиляди банкови сметки и да продължи да трупа. И за какво, след като дори не поглеждаше към тези пари? Това беше чиста лудост. Фреди осъзна това една, когато напускаше помещението и чу думите „Върни се тук, Фреди, не сме приключили! Върни се, ако ти е мил животът“
Никога не му беше говорил така. Нещо като сигнална лампичка засвятка в главата му, но просто я игнорира. Поне до мига, в който стигна до стълбището и бе обграден от някакви непознати. Не му лъхаше на нищо добро, но никога не бе предполагал, че лудостта на Мак ще стигне дотук. Копелето имаше по-сериозни проблеми, отколкото му личеше. Защо му причиняваше това и го вкарваше в подобни филми? Меркюри изрично беше казал, че не иска да става актьор... Не беше неговото поприще.
Запристъпва бавно назад, а погледът му се стрелна обезпокоително към ръцете на мъжете, прибрани в джобовете им. Нали нямаше шанс да крият пищови вътре? По дяволите! Не си представяше да умре така, не, не. Отказваше да го стори. Отказваше да се подчини на жестоките игрички на съдбата.
- Идваш с нас! – най-сетне пророни единия, точно като по екшън филмите. Да не би да имаше скрита камера някъде тук? Може би му правеха някакъв мръсен номер, нямаше ли да е чудесно? За миг се стресна когато допря стената зад себе си. Нервите му бяха опънати до краен предел и вече губеше представа кое е истинско. Изкара цигара и я запали бързо, докато другия не повтори заповедта си.
- Няма да ходя никъде с вас, господа! – изрече сигурен, че не би го сторил, поне не по своя воля. Издиша дима от цигарата си право в лицето на високия як мъж пред него. Не можеше да се мери с масивното му телосложение по никой параграф, но я да видиш по детински инат, нямаше равен! Дори не знаеше как се сдоби с тази увереност. Усещаше самия себе си парализиран, сякаш някой друг действаше в този момент. Навярно просто преживяваше грандиозен нервен срив. Трябваше му чай от лайка, трябваше му легло и почивка... Как искаше тези неща сега, искаше просто да затвори очи и щом ги отвори, да се озове обратно в имението си и всичко това да се окажеше нелеп сън.
- Ако не дойдеш доброволно, ще използваме сила!
Че и го предупреждаваха? Или това си беше чиста заплаха? Вече не знаеше кое какво е, по дяволите. Искаше само някак да се махне цял оттук. Гадеше му се от това място.
- Вървете на майната си! –  отвърна от същия опасен автопилот и когато му навлязоха прекалено в личното пространство, си позволи да оплюе лицето на натрапника. Следваше стъпките на Гизмо, който пишкаше върху обувките всеки неканен гост в имението. Усещаше как късметът му се изплъзва като ситен пясък и как дори нямаше лист и химикал да си напише завещанието. Искаше да завещае всичко на котките си. Хората не заслужаваха нищо.

И

зминалите няколко минути се изнизаха като подплашена катерица и случилото се бе почти невъзможно за проследяване, какво остава асимилиране.
Последно си спомни нервните дръпки от цигарата и успокояващият дим, навлизащ в гърлото му и изпълващ дробовете му. Пушенето докарваше една по-игрива дрезгавина на гласа му, която му допадаше, но не това бе причината му да не ги откаже. Никой не го забелязваше, но да бъдеш нонстоп подложен на несравним стрес и почти целият ти живот да бъде публично достояние, а ти умело да прикриваш колко често си на ръба на нервен срив...това си беше непосилно без начин да успокояваш нервите си. Всяка мозъчна гънка при Фреди се опъваше болезнено при най-малката екстремна ситуация и той трябваше да използва многобройни начини за сваляне на напрежението. Най-удобният беше пушенето, защото винаги имаше кутия цигари под ръка. Следващото беше секса, след който следваше временно извисяване на седмото небе, самозабрава и фалшиво усещане за величие. Краят на една такава антистресова терапия много зависеше от това какво чувство ще надделее накрая. При величието, обикновено Фреди се превръщаше в безчувствен задник и бързо се отърваваше от човека в леглото си. После следваше често необясним пристъп на гняв, а накрая музата му се усмихваше и го приютяваше в сладката си хипноза. Психиката му нямаше как да се нарече стабилна. Нито която и да е част от Фреди.
Единственото, което се чудеше сега, бе дали някога върволицата от абсурди ще се пренасочи към някой друг човек на тази планета. Не че вярваше, че светът се върти само около него, но това му идваше прекалено.
Само допреди минута бе лишен от личното си пространство, а сетне няколко куршума затанцуваха около него просто така, като прима балерини в над вулканична лава. Няколко горили го обграждат, дотам добре. После обаче магически измират като мухи, цапнати с невидимата палка на леля Маги. Меркюри вече бе ставал свидетел как група хора умират по доста сроден начин, докато бе в Мексико където тия работи бяха като част от декора на заведенията и фасадите на къщите. Че какво толкова, някакви си хора ги застрелват, ти докладваш на полицията и полицията отива да стисне ръката на убиеца за добре свършената работа. След филмът, в който живееха там, почти нищо не можеше да изуми до такава степен Фреди. Освен ако същият кадър не се повтори в Лондон пред очите му. Какво пронизващо дежавю!
Хоп. Поредният нелеп сценарий бе зачеркнат от списъка на онзи, който се забавляваше да се бърка в неговия филм. Какъв му беше проблемът, че му саботираше живота по този начин? Като че си нямаше достатъчно проблеми и достатъчно скандали, та му липсваше и заглавие като „Днес легендарният Фреди Меркюри полудя и изби всички в звукозаписното студио на Есбиси рекордс.“
Съзнанието му се луташе в задънена улица и на преден план отново изникна опасния автопилот. Единствено това чудо го спасяваше, когато бе на ръба на нервна криза. Лицето му не издаваше капка емоция, освен непреодолимата умора и раздразнение, задето му се налага да се занимава и с подобни простотии. Искаше само да пее. Толкова ли егоистично беше, по дяволите?
Ръката се спусна машинално по лицето му и избърса чуждата кръв с неприсъщо хладнокръвие. Нямаше съмнение, че не беше на себе си, щом не припадна от вонята и покъртително грозната гледка наоколо. Ръцете му засмъдяха от тъмночервената течност, но потисна гаденето си, тръгвайки бързо надолу по коридора. Изглеждаше почти като звярът, който се освобождаваше в него на сцената, но този път бе някак по-реалистично, някак по...истинско. Не бе в името на шоуто, защото нямаше жива потенциална аудитория за такова.
Веждите му почти се бяха събрали в една, а рунтавия черен мустак прикриваше умело гневно свитите устни. Не стига че го замесиха в това, а и прекрачиха всякакви граници. Искаха най-добрия скандал в световната история? Не бяха уцелили човека!
С грацията си на леопард, Фреди успя да се прокрадне тихо зад единствения жив индивид в сградата. Изкара голям късмет, че го свари разсеян, иначе надали би могъл да го повали. Впрегна в юмрука си всички налични сили и удари на уязвимо място. В това студио преди няколко години бе избухнал по доста сходен начин и пак бе използвал физическа сила, за да изгони един проклетник, който си въобразяване, че може да го командва. Но никога досега не бе използвал такова количество от тази сила, за да нокаутира някого. Не беше никак фен на насилието, но понякога човек наистина нямаше голям избор.
- Искаш Аз да притичам след теб и да падна в капана ти? Обиди ме, захарче... – измрънка под носа си, щом се вгледа в тялото на пода. Усети огромна болка в юмрука си и отпусна кървавата си длан. Непознатият не си поплюваше и ако не бе елементът на изненадата, атаката на Фреди нямаше шансове. Но сега по-належащият въпрос беше какво да го прави. Не можеше да го остави да излезе, но можеше да го остави тук в безсъзнание, нали? Така навярно би излязъл единствения възможен убиец. Какъвто и беше. Да, човекът си беше хладнокръвен убиец и само най-ненормалната мозъчна клетка на Меркюри би се съгласила да го отведе със себе си.
----
Нямаше представа защо го стори. Беше си изгубил ума. Съвсем буквално, не можеше да го намери никъде. Нито зад дивана, нито зад завесите, нито под леглото... къде се беше дянала рационалната му мисъл?
Къде беше проклетият разум, когато ти трябва? Така и не си отговори защо реши точно да вземе със себе си онзи тип, с чиято мръсна работа не искаше да има нищо общо. Въпреки че двучасовата вана успя да го отпусне и да отмие гнусната смрад от чуждата кръв, лудостта си стоеше обзела моментното му съществуване.
Единствената утешителна мисъл бе, че имаше човек, на когото може да разчита в подобни ситуации. Единият му шофьор бе разкаял се престъпник с дългогодишен опит в прикриването на следи и измъкването на хора от проблеми като тези. Ако не беше той, нямаше шанс да се измъкне незабелязано от онзи ад, заобиколен от папараци. Мислеше, че ще съжалява, задето дава втори шанс на бивш убиец, но се оказа нещо не просто полезно да има Себастиан сред персонала си, ами очевидно бе и нещо животоспасяващо. Не можеше да разбере колко дълбоко бе всъщност покаянието на този човек, но го виждаше във вечно сериозните му мътни очи. Виждаше как му се бе врекъл във вечна лоялност както рицарите на кръглата маса се вричаха в свещения кодекс на седемте рицарски добродетели. Поне един човек на земята бе готов да умре за него, дори да е само с цел да изкупи греховете си.
Певецът пристъпи бавно във всекидневната, наблюдавайки спящия заподозрян. В главата му пулсираше неистово главоболие, но страстите му бяха овладени поне засега. Безмълвно приседна на единия празен фотьойл, разтривайки все още схванатия си юмрук. Беше си докарал нараняване заради силата, с която фрасна непознатия престъпник. Странно. Досега винаги бе избягвал да се замесва с този тип хора. Но сега, след като го бе видял с очите си, след като отлично съзнаваше, че е лошо момче... Тази част просто не го развълнува както обикновено. Сякаш вече знаеше какво да очаква.
Защо ли го бе довел тук? Може би, за да попита каква беше причината на мургавелкото да не го убие. Както я беше подхванал, щеше да е фасулска работа да пусне допълнителен куршум и към неговия череп, нали? Логика, няма що. Днес всичко издишаше откъм логика и рационално обяснение. Фреди въздъхна, отказвайки се да мисли повече. Вече даваше достатъчно на късо. Усещаше тялото си като втвърден цимент, а в добрите си дни се чувстваше лек като перце. Можеше ли някой да го бутне от леглото, за да се събуди?
- Полека, жребецо! Не повръщай на чисто новата ми тапицерия. - отправи чисто предупреждение с равния си меден глас, привличайки вниманието към себе си. Спящата красавица тъкмо се бе събудила и изглежда имаше жесток световъртеж. Фреди обаче не се чувстваше никак гузно, че го цапардоса така. Това бе най-малкото, което едно лошо момче заслужава.
И не, не се базикаше за тапицерията. Наистина беше нова, налагаше се да я сменят при всяко идване на нови гости, защото тридесет и четирите му котки правеха леш диваните му. Като стана дума за тях, асоциалният г-н Монк за първи път бе излязъл от дупката си и сега стоеше срещу новия леко похитен „гост“. Очите му издаваха спокойствие и котаракът не се помръдна въпреки раздвижването на мъжа под него. Монк дори се премести върху едното му рамо и качи предните си пали на главата му, след което се зае да яде...или ближе (или и двете) косата на чернокосия непознат. Меркюри една прикри изненадата си.
- Странно. Монк не харесва никого... – замисли се на глас Фреди. - ... но пък обича да почиства. Може би имаш въшки. – завърши с нотка на леко прозрение. Най-вероятно силната миризма на непознатия го бе накарал да я маркира като своя. Монк вършеше тези работи чрез близане и вероятно този мъж нямаше скоро да се отърве от него.
„Ненормален мениджър, горили-убийци, очистени от друг убиец, най-антисоциалния котарак отделящ внимание на непознат...Яхни вълната на абсурда, Фреди!“

„О, за бога!“

Предупреди го, нали? Г-н Монк му беше свидетел, че го предупреди да не драйфа на новата му тапицерия! Кал ли имаше в ушите, или какво? Не е като да го беше докарал с циганска каруца дотук, че да му е призляло от друсането.
- Не! Да не си посмял, чистнико! Тук си имаме хора за тази работа! – прочете кратко конско на котарака си, който веднага усети миризмата на повръщано и се канеше да почисти моментално. Разбираше манията му за чистота, но слабото му сърце не би издържало подобна гледка. – Върви да пасеш трева или каквото друго искаш! – махна с ръка към г-н Монк и косматото създание обидено подви опашка, напускайки помещението. Днес всички щяха да го проклинат мислено, дори котките му. Вече го предчувстваше. И все пак, ако някога видеше г-н Монк да чисти човешко повръщано, щеше да го лиши от наследство!
Шегата настрана, лошото момче хич не му изглеждаше добре. Очевидно и на двамата не им беше ден, но кой да предположи, че накрая на историята Меркюри ще излезе по-голям задник? Преди всичко го беше пратил в несвяст и го беше отвлякъл, нали? Ако подредиш пъзела, излиза, че и той си правеше каквото му скимне, дори залиташе извън закона. В този случай, ако се наложи, имаше куп доводи, които да изтъкне, за да оправдае хитро постъпката си, но тези приказки надали биха минали пред някой съдия например. Единствената достатъчно логична причина да довлече този престъпник тук, беше факта, че можеше като нищо да се разприказва и без значение дали щяха да му повярват или не – това щеше да е прекалено за някой, чийто живот е кажи-речи обществено достояние. Всички се взираха непрестанно в него, готови да нападнат като хищни хиени при най-малката стъпка встрани. Фреди не даваше пет пари какво мислят хората за сексуалността му или начинът му на живот, но не би могъл да понесе да му лепнат и някакви фалшиви обвинения като тези, че е убиец. То единствено това липсваше в цялата скандалност, която го следваше плътно по петите.
Ето че му дойде идеята за нова песен, с чието име дори щеше да озаглави следващия си албум. „Скандал“
Без друго в последно време папараците всячески опитваха да изцедят такъв от неговия живот, вместо да го оставят да си го живее. Каква наглост от негова страна, нали? Да му се живее толкова много. Беше непоправим егоист.
Въздъхна тежко и повика иконома си да се справи с мизериите, които все още зашеметения му гостенин направи. Приближи се до него със замислена физиономия. Не знаеше добра идея ли е  да го доближава, че току-виж се оказал по-буден, отколкото изглежда и му приложил някоя бойна хватка. Нали лошите момчета умееха да се бият добре? Въпреки известните си съмнения, все пак се доближи достатъчно до странника и допря длан до челото му.
„По дяволите!“
Проклетникът направо гореше. Щом Меркюри успя да го усети с неговата вечно кипяща кръв, значи положението беше по-сериозно, отколкото си беше въобразил. Нали нямаше да вземе да ритне камбанката в дома му? О, не! Не можеше да го допусне! Само това му липсваше!
- Веднага иди да вземеш някакво лекарство срещу температура! – нареди на иконома си и отдръпна ръката, попила потта от горещината на чуждото тяло.
- Хей, хей, хей! Не заспивай! - повиши му тон, за да има по-голяма вероятност да го чуе. Прехапа долната си устна, докато през прегрелия му мозък преминаваха всякакви ужасни сценарии. Не искаше да се превръща в убиец. Не беше прострелял или наръгал никого. За бога, беше просто едно юмруче! Не беше възможно да е в подобно състояние заради това, нали? По-отблизо бе способен да поразгледа подробно физиката му. Тялото му бе далеч по-набито и тренирано от неговото собствено, затова му се стори още по-абсурдно да умре от един негов удар. Явно имаше нещо повече, с което Фреди не бе наясно, а и не искаше да бъде. Единствено искаше никой да не умира в имота му. Едно повръщано вече му стигаше. Сега го беше страх да остави проклетникът да заспи и отново му подари загрижеността си под формата на няколко „леки“ плесници по бузите.
Дългокосият явно се свести достатъчно, за да се ядоса и в следващия миг Фреди усети как стисна болезнено китката му. Издаде звук между ахване и охкане. Допреди секунди този изглеждаше като труп, изваден от реката, а сега изведнъж му се изрепчи насреща като цъфнало от снега кокиче. Откъде я изкара тази сила?!
- Не ме гледай така! Не мога да те оставя да умреш в дома ми! – изстреля с дълбокия си тембър, в който сега не се четеше капка разнеженост. Не искаше другия да го мисли за любезен жест, или да сметне, че някой го е грижа за нещастници като него. Всичко беше чисто формално. Не можеше да умира в имението му и точка!
Когато най-после успя да се откъсне от него, просто се извърна назад, за да вземе чашата вода от масата, заедно с лекарството, което бе донесъл иконома.
- Изпий това и ще ти стане по-добре! – тонът му се смекчи с една идея, но бе все така припрян и заповеднически. Певецът изкара едно хапче от блистера и го пусна в ръката на непознатия, подавайки му и водата. Погледът му уверяваше, че ако сам не си изпие лекарството, то Леджънд собственоръчно щеше да му го натъпка в гърлото.

З

вукът от разпиляващите се по пода стъкълца рязко пронизаха мозъка му като хиляди иглички, забиващи се точно на месата, където главата му пулсираше в този момент. Тъкмо забрави за главоболието си, а сега можеше да се закълне, че усети как всяко парченце се забива мъчително в скалпа му. Нищо, че чашата бе отлетяла някъде на пода.
Започваше да губи търпение. Може и да не му личеше, но по начало мразеше да си губи времето за глупости, за излишни неща. Споровете бяха едно от тях. За съжаление в живота му постоянно се налагаше да спори с почти всички, ако искаше едно нещо да се свърши като хората. За него работата бе всичко, тя осмисляше живота му. Но никой не разбираше това, не схващаше истинското й значение. Фреди бе перфекционист в много отношения и това пречеше на хората да го обикнат. В даден момент ги дразнеше дотолкова, че не искаха и да му гледат чаровната физиономия. Особено тези, с които работеше. Все още беше цяло чудо, че си говореха.
Проблемът не се коренеше в липсата му на комуникационни умения, а в острия му език и онази директност и безцеремонност, която всички ненавиждаха. Хората бяха станали прекалено дребнави и приемаха всичко навътре. Една дума понякога бе достатъчна, за да натежи на везната и да накара някого да спре да ти говори. Нямаше да крие, че самият той имаше моменти, в които също лесно се засягаше. Ако някой улучеше слабото му място, можеше да го разкъса вътрешно. Но в неговия случай болката оставаше невидима за околните и те така и не съзнаваха колко е наранен. Без значение дали кой е прав и кой крив, или кой е започнал спора. Често всяка страна е поне малко права за себе си и Фреди отлично знаеше това. Затова и съумяваше да скрие от другите всеки момент, в който бе пронизан и повален. Нямаше нужда от съжаление, не го търсеше. Затова винаги щеше да бъде „г-н Лошо момче“ в чуждите животи. Лошият герой. Антагониста, съвсем сам в лудостта и опонирането си срещу света.
Тайната беше, че не беше лесно. Далеч не беше лесно, както всички смятаха и както изглеждаше отстрани. Но той беше себе си и не знаеше друго. Той бе това, което е. Нямаше къде да избяга от себе си, колкото и пъти да му се искаше. Признаваше си, че имаше толкова непоносими моменти, че бе търсил такъв изход. Но осъзна, че трябва се приеме и харесва какъвто е. Критичният капризен перфекционист с големи амбиции.
Нямаше да се спре, нито да допусне някой да го спре.
- Много добре... – отвърна с въздишка, отдалечавайки се от глупавия инат насреща си. Фреди беше почти същия, когато нещата не се случваха по неговия начин и можеше да разбере, оглеждайки себе си в този човек, какъв трън в задника бе бил понякога. Вече не му беше чудно защо непрекъснато сменяше обкръжението си. – Щом изпиеш проклетото хапче, може да си вървиш! – добави после със същото раздразнение, с което престъпника го бе удостоил по-рано. Да не смяташе, че единствено на него не му се занимава с глупости? Да не смяташе, че само неговото време бе ценно? Както някой като Меркюри можеше да си го губи за еди непознат, така и въпросния непознат щеше да го стори! Тук нямаше пет-шест.
Леджънд кимна на иконома си и той доведе хора от охраната, двама достатъчно яки мъже, които ако се наложи, щяха да съдействат. Нова чаша с вода се появи пред едва гледащия гостенин и Фреди реши да повтори предупреждението си. Никак не му беше до игрички.
- Аз не съм детегледачка, но няма да те оставя да си тръгнеш, преди да изпиеш шибаното хапче! Ако не го направиш доброволно, ще ти го натъпчат в гърлото! Решението си е твое... – изскърца с големите си бели зъбки и преди да се махне от вонящата всекидневна, отново се доближи опасно близо до непознатото лошо момче. Завиждаше му само за едно. На него поне не му пукаше изобщо, че е лошо момче. Да му имаше непукизма!
- Заповядай, за услугата. – пъхна чек за петстотин хиляди в джоба на якето му. Ако подозираше, че парите бяха единственото, за което живее този тип, то можеше и да си спести всичките тези малоумни разправии. Но все още не четеше мисли и нямаше как да знае. Сметна, че това възнаграждение е достатъчно, задето му бе спасил живота без никой да го моли.
---
Имаше нужда да посвири въпреки главоболието си. Музиката би го накарала да забрави за всичко, случило се днес и да изпразни съзнанието си. Беше лудост, че не остави проклетника да умре там, на онзи лъскав под в онзи лъскав коридор в лъскавата сграда, обсипана с трупове. Сякаш бе претръпнал пред опасността. Накъдето и да го захвърлеше вятъра, вече нямаше значение за него. Докато още можеше да пее, нищо друго нямаше значение.
Мелодията се разнесе изпод пръстите му, които припиращо, но грациозно се плъзгаха по клавишите на огромното пиано. Гласът му излезе изначално тихо, смесвайки и стопявайки се с мощните звуци на инструмента. Едва намери сили в себе си да се извиси до тенор. Сякаш бе изгубил гласа си. Едвам успя да си го върне и да намери себе си отново. Там, в музиката.
Единственият му приятел.

С

едеше край новопостроения си басейн, концентриран върху новото си занимание. Оскар тъкмо се радваше на току-що сресаната си грива, докато Фреди нежно и галантно прокарваше специалния гребен през козината на любимата си Дилайла. По принцип си имаше хора за тази работа.  Мел и Албърт бяха сред малкото му приятели, останали да живеят в имението му, за да са близо до него и да му помагат с каквото поискат. Разбира се, даваше им и финансово възнаграждение, но беше наясно, че те биха останали въпреки това. Не че винеше онези, които напуснаха дома му. Всичко се променяше, когато веднъж заживееш с човек като Фреди Меркюри. Дори той да си бе обикновен човек зад тези огромни стени, въпреки всичко бързо се превръщаше в централата фигура, около която се завърта живота ти. А не всеки искаше завинаги центъра на света му да бъде около някой друг. Разбираше всеки от тях и ги обичаше по същия начин и сега, когато си тръгнаха. Знаеше, че те просто искаха да си имат свой живот, който си се върти около тях, а на Фреди никога нищо не му бе достатъчно. Основно любовта. Освен всичко, не беше лесен характер, защото рядко се вслушваше в чужди съвети. Уважаваше мнението на всеки, но що се касае начинът му на живот, там бе винаги непредвидимо разюздан и никой не успяваше да му влее малко здрав разум.  
- Харесва ли ти така, скъпа? – попита сякаш реторично, а Дилайла замърка в транса на удоволствието. Някъде в краката си чернокосия усети и Дороти, която опитваше да се подмаже и да си изпроси едно такова ресане. – Спокойно, и твоят ред ще дойде! – засмя се тихо и отново потъна в кратки размисли. Не обичаше да остава сам със себе си в последно време, затова най-малкото постоянно си намираше нещо за правене. Ресането на куп котки определено беше метод за релакс. Според Мел и Албърт беше по-добър вариант от онази боксова круша, с която за малко не се уби. Или пък шиенето. Беше се научил да шие само в рамките на един ден и за седмица си направи цял сценичен костюм. Нищо, че сега имаше няколко лепенки на пръстите, това се размина с изумително малки поражения. Никой от икономите не можеше да го познае. Беше ясно, че все нещо бе довели до това му състояние, но какво? Никой така и не се осмели да попита. Може би нямаше да е зле да си намери и някой добър психолог, с който да споделя.  С тази своя емоционалност бе само въпрос на време да полудее съвсем.
Тази седмица пък бе решил, че ще прави повече неща, противоположни на предходната. И ето че най-дългият купон на света бе напът да започне тази вечер. Не беше обозначена дата за край, но Фреди силно се надяваш да издържи поне до края на седмицата. Искаше просто ад не мисли за нищо. Искаше това място да пощурее, музиката и танците да го вдигнат във въздуха. Искаше си онази пристрастяваща тръпка от хормоните на самозабравата и стилния разврат.  И точно това щеше да получи. Защото хей, нали винаги получаваше онова, което иска? Не само защото бе убеден, че ще го получи, а защото знаеше как да го получи. И ако нещото си струваше, дори би се борил за него – както беше с музиката.
Всичко бе готово. Фреди както винаги повика уникалните хорица, за да ги поздрави сърдечно за превъзходната работа, която бяха свършили. Той определено бе ценител на красотата, всеки тип красота и съвършенство. Мястото бе превърнато в рай. Оазис в пустинята. И още първите гости похвалиха Меркюри за божествено изпипаните детайли. Огромната антре-зала бе превърната в бляскав дансинг, придружен от бар с най-добрия алкохол, а вратите към градината с басейна стояха широко отворени, така че всеки да излезе на романтична лунна светлина, когато пожелае. Беше си престъпление, ако не използваш подобно място за партита от такава класа.
Широката усмивка на Меркюри свидетелстваше колко бе доволен от началото на вечерта. Посрещаше палаво всеки новодошъл и се радваше, че приятелите му все пак намериха време да дойдат.
- Фиби! Радвам се, че успя! – възкликна радостно и протегна ръце, за да прегърне най-добрия си приятел, Питър. През последните години той живееше в имението и правеха какво ли не заедно. Беше му дал гальовното прозвище „Фиби“, защото му напомняше на една любима актриса от 70те. Певецът по нищо не издаваше, че отсъствието на най-близките му приятели, с които бе така свикнал, го правеше несравнимо самотен. Особено в последно време, особено след уб...инцидента, за който отказваше да мисли повече. Някаква странна причина обаче го бе накара да покани днес точно човека, когото искаше да вижда най-малко отново. Точно онзи някой, с когото не искаше да има нищо общо, с когото не искаше да се замесва по никакъв начин. Същият онзи престъпник, който по незнайна причина спаси живота му в онова проклето студио. Фреди усещаше нещо странно в него, или поне го бе усетил още там, още преди да го цапардоса и да го отведе в дома си. Този тип или беше пълен ненормалник, или чисто и просто хладнокръвен убиец. Последната мисъл прокарваше ледени тръпки по гърба на певеца, но сякаш имаше и нещо друго. Любопитство, навярно? Нещо, от което щеше да си изпати, навярно...
Усмивката на Фреди замръзна, когато долови онзи познат глас. Не виждаше нищо истинско в държанието на този същия човек в момента. Сякаш същността му се криеше някъде, където ад не бъде намерена от никой. На някое неприкосновено място. Леонид  Бекер. Разбира се, че го беше проучил тайно. Все пак дори да не му си щеше, съдбата ги бе срещнала на неподходящо място в още по-лош момент.  Фреди искаше да знае дали този беше попаднал там случайно, или имаш още нещо, още някоя неизвестна заплаха. Е, оказа се, че целта на непознатия са някакви си реликви, нещо съвсем далечно, които нямаше връзка с Меркюри. Пък и нали ако искаше да го убие, досега да го направил. Всъщност доста хора смятаха, че е цяло чудо как Фреди още диша с цялата си безразсъдност.
- Благодаря! Каква...приятна изненада! – отвърна на поздрава му с типичния си сладък тембър. Нямаше навика да се преструва, дори отсреща човекът да си имаше някакви задни мисли. Нямаше представа защо точно човек като него ще дойде на такова парти, но определено не бе дошъл без някаква своя си цел. От пръв поглед си личеше как не се вписва тук. В море то екстравагантни фигури и откачалки, той на пръв поглед бе бетон. А пък вътрешно бе като ходеща бомба. Фреди нямаше представа кога и как ще избухне, но дори да не си признаваше, това инжектираше доза ново вълнение в бурната му кръв.
- Вече имам и черешка за коктейла си! – подхвърли дръзка закачка, правейки жест към лицето на Леон, сякаш той бе черешката, а сетне към ръба на стъклената си чашка с уиски и вермут. Досети се, че Леонид надали имаше силен радар за хумор, затова реши за миг да стане сериозен и да го предупреди за нещо, на което държи. Приведе се към него с грацията на леопард и му прошепна: „Приеми тази покана като..един вид извинение за онзи път. Не ме бърка дори да не си дошъл тук да се забавляваш, стига да не разваляш купона ми!“ Намигна му и му изпрати въздушна целувка, а крачетата му пъргаво се раздвижиха към дансинга.
Добре... нямаше да крие, че този тип имаше невероятен чар и структура. И наистина би бил мечтания завършек на вечерта му. Само да не пораждаше толкова противоречиви емоции в ума на Меркюри.