I GIVE YOU MY HEARTS

DesiSkorm написа:Не след дълго Алистър отвори вратата на банята, и Ерик побърза отново да прикрие белега. Самата мисъл за това, колко още пъти ще му се налага да се крие по този начин, никак не му се понрави, но другия вариант беше напълно неприемлив.
Съсредоточи се в обясненията на Алистър, но точно в този момент бе окъпан от студени струи вода, които като че ли дойдоха някъде отгоре, подобно на дъжда по-рано. Веднага се отдръпна назад, потрепервайки леко. Почувства се страшно неудобно от усмивката на Алистър, която като че ли се подиграваше на невзрачността му.
Обяснението беше достатъчно лесно, за да не му се налага да задава повече въпроси, затова просто кимна, решен да покаже на домакина си, че не е чак толкова безпомощен, колкото изглежда.
Странно, такъв тип желания не бяха нещо типично за него. Винаги е бил дете със силна воля, но поради типа общество в който израсна, му се наложи да прикрива истинския си характер до такава степен, че в един момент въобще не можеше да се познае.
Прогони неудобните мисли от миналото, и се загледа в различните цветове на кранчетата, за които Алистър беше споменал, че са за студена и топла вода. Но преди да си позволи да ги изпробва, младежът отново прокара пръсти през русата му коса, преди да го остави сам в банята.
„Ако продължава да е толкова мил към мен, и да поискам няма да мога да го убия.”
Ерик прокара пръсти през собствената си коса, подръпвайки един от кичурите леко.
„Какво толкова му харесва да прави това?”, зачуди се той, и се зае с нелеката мисия да измие тялото си, без да причини наводнение.
Горд от постигнатото, Ерик се подсуши с една от хавлиите, която беше окачена на стената в банята, и се зае да облича дрехите, които Алистър беше оставил за него на купчина в ъгъла. Дрехите не бяха много по-различни от носеното по-рано от Ерик. Явно световете им си приличаха поне по това. Нахлузил вече тениската и долнището, той се почувства нелепо от това колко му бяха големи. Никога не беше обръщал кой знае колко внимание на тялото си, но сега си помисли колко по-мускулест е Алистър от него. Споменът за рисунката върху тялото му отново се настани в съзнанието на Ерик. Досега не беше виждал такова нещо, но много му се искаше да я разгледа по-отблизо. Дали Алистър някога щеше да му го позволи?
Излезе от банята,и се запъти по посока на миризмата от сготвено. Спря се малко преди малката кухня, загледан съсредоточено в малките животинки на пода пред него. Годрик забраняваше каквато и да е форма на общуване между хора и животни, и Ерик никога не бе имал близък контакт с тези, които познаваше като видове, въпреки че беше разглеждал доста от тях зад стъклата на изграден за тази цел резерват.
Алистър го покани да седне, и той се настани на един от столовете. Забеляза притеснението в жестовете на отсрещния мъж, но честно казано, видът на храната не го плашеше. Хапна по малко от всичко, доволен че е запълнил дупката в стомаха си. Едва тогава забеляза червените следи от одраскано по ръката на Алистър. Без да мисли се изправи на крака, и отиде до другия край на масата, подхващайки ръката му нежно, без дори да забелязва объркването в кафявите очи. Покри я със своята собствена ръка, и мястото се окъпа в нежна светлина, след която раната просто изчезна, сякаш никога не я беше имало. Доволен от постигнатото, Ерик отправи усмихнат поглед към Алистър, но при срещата със стъписаното лице, осъзна какво е направил. Бързо пусна поетата ръка, и се отдръпна назад.
- Аз...това което видя...просто исках и аз да направя нещо за теб... – започна да пелтечи стреснато, без да е сигурен дали думите му въобще имаха някакъв смисъл. В паниката мислите летяха из главата му, без да може да задържи никоя достатъчно дълго, за да я изкаже наглас. Ако Алистър заподозреше нещо сега, с него щеше да е свършено.
Но събеседникът му не обелваше и дума, сякаш и двамата претегляха внимателно ситуацията. Дори котенцата бяха замлъкнали, което допълнително спомагаше за вече повече от тегавата тишина в стаята. Ерик реши да заговори пръв.
- Каза ми да помисля дали искам да остана при теб, и моят отговор е да, стига поканата да важи все още. Не бих искал да се натрапвам. Но след това, което направих, сигурно няма да искаш да имаш нищо общо с мен....затова просто ще си тръгна. Благодаря ти за дрехите и за храната, не беше никак лоша.
Ерик се поклони леко в знак на благодарност, и побърза към вратата.

DesiSkorm написа:Ерик тъкмо се бе протегнал към дръжката на вратата, убеден че трябва веднага да се махне оттук, когато от другата страна се чу силно почукване. Той замръзна на мястото си, и понечи да извика на Алистър, но той бързо го отдръпна настрани от вратата, и Ерик преглътна неизказаните думи. Долови раздразнения тон на мъж, който явно познаваше Алистър. Точно в този момент младежът замъкна Ерик към банята, и го предупреди да не излиза от скривалището. Нямаше кой знае какъв избор, освен да се съгласи. Тихичко седна на пода на банята, облегнат върху дървената врата, си нареди да не помръдва. Заслуша се внимателно, решен да чуе колкото се може повече от предстоящия разговор. Въпреки че гласовете на двамата мъже бяха заглушени от дървената преграда, на Ерик не му беше кой знае колко трудно да следи това, което си казваха един на друг. Изглежда новодошлият беше полицай, и познаваше Алистър от доста дълго време, което означава че момчето най-вероятно беше нарушило закона...Незнайно защо, тази мисъл прониза като с нож сърцето на Ерик. Дали не беше заради факта, че не би пожелал на никого да бъде в неговото собствено положение, или пък му беше болно че Годрик може да разполага с правдоподобна причина да желае смъртта на Алистър? Заслуша се още по-съсредоточено, със скрита надежда че в края на този разговор няма да му се наложи отново да обмисля как би могъл да убие Алистър. Гласовете в главата му като че ли знаеха кога трябва да пазят тишина, защото нямаше и помен от тях.
Диалогът беше крайно враждебен. Тъкмо Ерик си помисли, че тази излишна размяна на думи няма да стигне доникъде, когато чу че разговора се обърна към него, и появяването му по-рано през деня. Тялото му изтръпна, и привидното му досега спокойствие бързо се преобърна в паника. Беше станал причина за не малко инциденти, и дори смъртта на неродено бебе...
„Мамка му!”, едва не изруга на глас и в яда си понечи да блъсне силно с юмрук, но се спря точно на милиметри разстояние от хладния под. Опита да си върне хладнокръвието. Да наруши правилата на Годрик беше едно, но да се превърне в убиец, и то напълно непреднамерено, беше като най-лошия възможен кошмар. Всред тези подтискащи мисли една още по-ужасяваща се всели в съзнанието му: Как щеше да се почувства, ако наистина убие Алистър? Ако изцапа ръцете си с кръвта на този нищо неподозиращ човек, който го прие в дома си с отворени обятия, без дори да задава въпроси. Дали някога ще може да се оттърси от кошмара, че е посегнал на някого по този начин? Потоци от мисли, всяка по-мрачна от предишните, заляха съзнанието му, и Ерик загуби представа за света около него. Вече не чуваше какво става навън, единствените звуци бяха тези вътре в него, примесени със силното бучене в ушите му, и прескачането на сърцето му в ритъм, който заплашваше да го побърка.
Останалата част от размяната на думи между сержанта и Алистър остана скрита за Ерик, който се бореше усилено с демоните си. Беше на косъм да се предаде, когато долови тихия шепот на Алистър, който го викаше по име. Като на магия, в главата му се просветли, и той почувства как предишните мисли и страхове се отдръпват като вълни от брега на съзнанието му. Опита да се изправи, но първият му опит завърши с тупването на дупето му отново върху студените плочки. Надигна се отново, толкова силно бе желанието му да стигне до Алистър. Нещо в тихия му, едва доловим шепот, сякаш криеше неизказана молба, и Ерик се почувства длъжен да отговори на нея. Отвори вратата, и се приближи към Алистър. Прииска му се да каже нещо, но си нямаше на идея какво. Но се оказа, че думите дори не бяха необходими, защото точно в този момент Алистър обви ръце около тялото му в силна прегръдка, и Ерик загуби способността си да реагира по какъвто и да е начин. Стоеше като статуя, загърнат в топлите обятия на Алистър, а хиляди питанки се надигаха в мозъка му, и се състезаваха една с друга, но никоя не вземаше превес. Но най-настоятелният въпрос беше странното биене на сърцето на другия, което някак си успяваше да различи от своето собствено, което честно казано вече не подлежеше на никакви телесни закони. Въпреки че беше крайно объркан, Ерик усети силно желание да отвърне на прегръдката, и в момента в който чу думите на Алистър, всичките му прегради рухнаха, и той също обви ръце около по-високия мъж.
„Позволи ми... да остана така за малко.” – думите като че ли пропътуваха по цялото му тяло, сякаш бяха най-логичното нещо в този момент. Ерик затвори очи, и се наслади на невероятното чувство, което трябваше да е нещо напълно непознато за него, но като че ли това не беше съвсем така. Ръката сякаш не беше негова, когато зарови нежно пръсти в косите на Алистър, и се разходи из красивите червени кичури. Изведнъж почувства силна умора, която като че ли досега е очаквала подходящия момент да излезе на повърхността. Усети как клепачите му натежаха, и се потопи в сладкото блаженство, породено от топлината на Алистър.

DesiSkorm написа:Сънищата на Ерик не бяха нещо, което очакваше с нетърпение. Много често отразяваха същия кошмар, който представляваше и животът му. Понякога сънуваше неща, които вече са му се случили, но по една или друга причина са оставили дълбок отпечатък в съзнанието му. Друг път сънуваше страховете си, а най-рядко сънищата му представляваха объркани образи, които не можеше да си изтълкува. Странното този път беше, че в съня му се бе настанила една странна тишина. Едно ефимерно усещане за лекота, колкото да подразни любопитството му. Топлината от тялото на Алистър не го напусна дори в прегръдката на съня. Ако Ерик можеше да се погледне отстрани, едва ли щеше да се познае. На устните на спящия мъж бе затанцувала усмивка. Той протегна ръка в пространстово, и затърси червените кичури, последното което докосна преди да заспи. Но не ги намери, и това усещане за липса го изтръгна от приятния му сън.
Леглото под него изскърца когато Ерик се изправи бавно в седнало положение. Потърка очите си, и промърмори сънено:
- Алистър?
Но не получи отговор. Изправи се от леглото, и затърси съквартиранта си с поглед. Нямаше и следа от него в тихия апартамент.
„Колко ли дълго съм спал?”, замисли се Ерик. За момент дори беше забравил за предишното си намерение да си тръгне, толкова нормално му се струваше да се събуди тук. Погледна през прозореца. Навън все още беше светло, което най-вероятно означаваше, че Алистър е излязъл да свърши нещо. Ерик си спомни за полицая от по-рано, и спокойствието му напълно се изпари. Сърцето му заби учестено, и в него се настани страхът, че нещо може да му се е случило.
„Убий го!”, глаъст на Годрик отново се пробуди в съзнанието на Ерик.
- Я си затваряй устата! – Ерик бързо прогони натрапника, и буквално прелетя през стаята, като този път внимаваше къде стъпва. Пресегна се да отвори вратата, която разбира се се оказа заключена.
- По дяволите!
Върна се обратно до леглото, и отвори прозореца. Погледна надолу, и прецени че три етажа не са кой знае какво. Хвана се за рамката на прозореца, пое си дълбоко въздух и полетя надолу. Приземяването му беше леко и грациозно, сякаш го е правил стотици пъти. Истината беше съвсем различна – Ерик просто почувства, че го може. Дали беше от адреналина, не знаеше това, но и не му пукаше. Единственото, което го интересуваше в момента, беше да намери Алистър. Игнорира истеричните изблици на една млада жена, която бе видяла всичко, и побягна надолу по улицата.
Не беше никак лесно да се намери човек, когото едва познаваш в свят, който никак не познаваш. Ерик се замисли над иронията в ситуацията – преди да дойде тук си мислеше, че ще му се случи точно това, а Алистър се появи пред него още в началото. Сега, когато повече от всичко искаше да зърне лицето му, него никакъв го нямаше. Загуби бройката на всички хора, които се опита да избегне, но въпреки всичко избута неколкократно от пътя си. Те, съвсем естествено, не реагираха приятно на това, но грубите им думи дори не достигаха до съзнанието на Ерик.
Той сви в една малка уличка, и спря за да си почине. Облегна се на хладната тухлена стена, и зачака сърцето му да успокои лудия си ритъм.
- Я, виж ти, кого си имаме тук? – нечий странно познат глас стресна Ерик. Той се обърна към другия край на уличката, откъдето към него бързо се приближаваше не много висок, набит мъж, носещ униформа. На Ерик не му трябваше много, за да се досети че е полицай, и още по-малко за да си спомни дразнещият му глас, който беше слушал от другата страна на вратата. Замисли се дали да не избяга, но тогава му хрумна друга идея, и остана на мястото си. Загледа полицая предизвикателно, в очакване на първия му ход.
- Нищо чудно, че с Алистър сте дружки – и двамата гледате със същия нагъл поглед, сякаш сте над закона.
Сержантът се изплю на земята, сякаш да подсили ефекта от думите си.
- Няма как да те обърка човек. Перфектно копие на снимката. Не те знам откъде се изкопа, но играта приключва тук. Идваш с мен в управлението.
- Не си познал. – Ерик отговори спокойно, но студеният блясък в очите му накара сержанта да отстъпи крачка назад. Имаше нещо неестествено в този поглед, и той инстинктивно протегна ръка към оръжието си. Но Ерик бе по-бърз, и от устните му като мелодия се изви кратко заклинание. Сержантът замръзна на мястото си, буквално, неспособен да помръдне и мускул. Очите му шареха наоколо, и всеки можеше да отгатне колко е паникьосан в момента. Ерик се приближи до него, и заговори тихо, но заплашително.
- Ако отново посмееш да се доближиш до Алистър, ще направя така че никога повече да не можеш да си седнеш на надутия задник. Бих могъл да те убия, но не съм хладнокръвен убиец, какъвто се опитваш да ме изкараш. Изборът е твой.
Заклинанието не беше кой знае колко сериозно, и щеше да загуби действието си след десетина минути, които бяха напълно достатъчни. Ерик се върна обратно на главната улица, и обнови търсенето на Алистър.
Беше го яд, че срещата му с полицая може да докара проблеми на Алистър, но се надяваше че го е сплашил достатъчно, поне за момента. В един момент имаше чувството, че тотално се е изгубил. Никога не бе имал проблем с ориентирането в неговия свят, но това тук си беше цял лабиринт. Дори потенциалната идея да се върне отново в таванския апартамент, и там да изчака Алистър, вече му се струваше невъзможна. Адреналинът започваше да напуска тялото му, и отново да дава път на страха от непознатото, и паниката че Алистър вече не е до него. Не се и опита да помоли някого за помощ. Дори да го направеше, какво щеше да ги попита? Дали знаят къде се намира триетажното жилище на Алистър Кей? Самата мисъл да общува с тези непознати, вместо със самия Алистър, го плашеше.
Вече изнервен до краен предел от създалата се ситуация, Ерик отново обходи с поглед улицата, на която се намираше. И точно тогава го видя.
„Най-после!”, извика един глас в съзнанието му, и този път беше неговият собствен. Той се запъти към приближаващата фигура на Алистър, и без да се замисли какво върши, го хвана в силна прегръдка. Еуфорията му обаче бе заместена от странното усещане за нещо мокро върху рамото му. Той се отдръпна учудено от Алистър, и чак тогава забеляза, че носът му кърви.
- Какво е станало с теб? – побърза да го попита, и понечи да спре кървенето, но се усети че някой може да ги види.
- Нека се върнем в апартамента, за да ти помогна с това. Става ли? Аз самият се опитвах да намеря пътя, но май се загубих...
Ерик се усмихна извинително, и една мисъл се настани в съзнанието му.
„Никога не съм се чувствал толкова жив.”

DesiSkorm написа:Пътуването им обратно към апартамента бе обгърнато от сладка тишина, нарушавана единствено от хората, които подминаваха. Ерик дори не им обръщаше внимание, но успя да улови няколко погледа, които не му се видяха съвсем в реда на нещата. Разглеждаха го прекалено настойчиво, сякаш изучаващи всеки детайл от лицето му, и това страшно го притесни. Той се протегна инстинктивно, и улови ръката на Алистър в своята. За негов късмет, този жест беше приет като нещо съвсем естествено, и двамата не пуснаха ръцете си дори в магазина. Опита се да разгледа различните стоки в магазина, но съзнанието му бе прекалено заето с настоятелните погледи на хората, които като че ли нямаха друга тема за обсъждане, освен него самия. Или го гонеше крайна параноя, което беше по-добрия вариант, или наистина нещата не вървяха на добре. Искаше му се да се приберат час по-скоро, и за щастие желанието му се изпълни.
Учуди се, че Алистър не го попита как е успял да излезе без да отключва вратата, но може би той беше прекалено зает с други мисли. Реши да не споменава нищо за срещата си със Сержанта, поне за момента. Седнаха на малката масичка, и Ерик протегна ръка към лицето му. Кръвта почти беше спряла, но нуждата да го излекува си оставаше. Стресна се когато Алистър улови ръката му.
„Недей” – гласът му като че ли потрепна леко, изричайки тази единствена дума. Ерик не разбра реакцията му. За него не беше кой знае какво да му помогне, а и не е като да не го искаше. Прецени, че е по-добре да уважи желанието му. Ръката му трепна неволно от прилив на болка. Усети я напълно, едва когато Алистър го пусна. Игнорира следите, които беше оставил върху китката му. Та това беше най-малкото, което заслужаваше задето смята да нарани Алистър.
- Моята магия? – бе първата реакция на Ерик, преди да потъне в дълбоки мисли. Колко ли можеше да си позволи да му разкрие, без да прекрачи границата. Трябваше да му каже нещо, независимо какво. Не можеше да го оставя без отговор, най-малкото защото това щеше да събуди допълнителни съмнения в младежа. Той не бе единственият, който се луташе в тъмнината, и точно заради това реши да подаде ръка на Алистър.
- Хмм, откъде да започна? – заговори отново, претегляйки внимателно думите си – Там, откъдето идвам, магията не е нещо нетипично. Меко казано, много неща се въртят около нея, и съществуването им би било невъзможно ако я нямаше. Но, както би могъл да предположиш, това е достатъчна причина тя да бъде контролирана много изкъсо. Използването и’ от случайни хора е напълно забранено. Аз... – понечи да каже още нещо, но се спря – Запознат съм с някои по-прости магии, както видя и по-рано. Това е всичко. За момента не мога да се върна в своя „дом” – потрепна при споменаването на думата, видя ми се абсурдна. - Затова съм тук. Надявам се да не съм ти в тежест. Виждам, че си имаш достатъчно проблеми. Нямаше как да не чуя разговора ти с полицая...
Ерик не беше сигурен как са прозвучали последните му думи, затова побърза да се поправи.
- Не си мисли, че те обвинявам за каквото и да е. Убеден съм, че си имал собствени причини да стигнеш дотук, просто...хммм...притеснявам се за теб – което не беше лъжа – и не искам да ти създавам допълнителни неприятности. Затова и понечих да си тръгна по-рано...
Главата му бе препълнена с толкова много неща, които искаше да каже на Алистър, но те отказваха да бъдат изречени на глас.
- Моля те, позволи ми да направя поне това за теб.
Ерик отново протегна ръка към лицето на Алистър, наблюдавайки внимателно реакцията му. Нежносините му ириси уловиха примирението в очите на мъжа срещу него, и той го прие като покана да го докосне. Ръката му се намести нежно върху бузата на Алистър. Усети, че го облива приятна топлина. Слабите му дълги пръсти се преместиха неохотно към петното от кръв, засъхнало над горната устна, и го докоснаха съвсем леко. Ерик задържа погледа си върху красивите плътни устни, и сърцето му запрепуска отново. Поклати глава, в опит да запрати тези неудобни мисли някъде далеч, и се фокусира върху спирането на кръвта.
„Толкова красиво лице не бива да бъде изцапвано с кръв”, помисли си той. Мисли, които не би си позволил да каже на глас.
Отдръпна ръка от лицето на Алистър, колкото и да не му се искаше. Замисли се дали някога преди е копнял да бъде толкова близко до някого. Отказа да си отговори на този въпрос.

DesiSkorm написа:Мисли, отново хвърлени в хаос. Сърце, което отново биеше лудешки. Здрав разум, напълно замъглен от болезнено сладко привличане. Това почувства Ерик, когато Алистър го придърпа по-близо до себе си. Загуби всякаква способност да реагира, а очите му не смееха да напуснат тези на Алистър. По врата му пробягаха тръпки от чуждия допир. Притвори устни. Дотолкова бе затаил дъх в тези няколко секунди, че имаше чувството че ще забрави как се диша.
Какво всъщност очакваше, че трябва да се случи? Една логична мисъл сред много разпиляни. Желаеше да се отдаде на изкушението, копнееше за това с всяка фибра от тялото си. Нямаше как да не си го признае. Дори не му трябваше конкретна причина – това, което усещаше в момента му бе пътеводител. Докъде, и той не знаеше. Единственото, за което бе сигурен беше, че иска да извърви пътя.
Не, не, какви са тези абсурдни мисли? Ако Алистър не придържаше тялото му, щеше да разтърси глава, за да се събуди от захаросаните си блянове. Преглътна сухо, почувства нуждата да изпие литър вода, дотолкова бяха пресъхнали устните му. Точно така, това не може да се случва. Не би могъл да се отдаде на тези копнежи, това би било лицемерно от негова страна. Ако само поиска...би могъл да убие Алистър, напълно беззащитен в тази им близост. Не искаше повече да объркват сетивата му, желаеше просто да сложи край на всичко...Но не можеше...Той самият се почувства безпомощен.
Замоли Алистър с очи, молеше се да го пусне, но мислите му не достигнаха целта си. Даже обратното. Вместо да се отдръпне, Алистър изрече на глас своята лична молба.
„Тогава остани с мен.” – толкова малко думи, а съдържаха толкова много в себе си.
„Мамка му, какво ще правя?” – крещеше един глас вътре в Ерик.
Замисли се дали не може да си позволи един единствен момент на слабост, но тогава Алистър отдръпна лицето си от неговото, и той едва не прехапа долната си устна. Тогава почувства как другият плъзва устни по врата му,и потрепери от копнеж. Щом зъбите на Алистър се забиха нежно, но настоятелно във вече парещата кожа, ръцете на Ерик затърсиха опора, и той ги обви около чуждото тяло, все едно беше удавник. С всяка малка частица болка, примесена с нещо съвсем различно, той подръпваше по-силно кичурите коса, които беше уловил в ръката си. Не след дълго Алистър отмести устни, и Слава Богу. Ерик едва се сдържа да не изстене от непознатото удоволствие, което го преизпълни. Ерик отговори на последвалата молба...каква ти молба, по-скоро заповед, единствено с кимване. Напоследък много често му се налагаше да го прави.
- Извини ме... – промълви едва тихо, без дори да го поглежда в очите, откопчи се от ръцете на Алистър и се запъти към банята, като бързо бързо затвори врата след себе си. Опря глава на вратата, и затвори очи. Опита да прочисти съзнанието си. Нямаше си на идея какви ги върши. Не беше тук, за да се сближава с врага...Това определение му се стори толкова абсурдно. Та Алистър не му беше сторил абсолютно нищо. Обля лицето си със студена вода, и погледна в огледалото насреща му. Стореното от Алистър се червенееше сред бялата му кожа. Напомни му за белега, оставен от Годрик, и Ерик изтръпна от отвращение. Беше здраво притиснат между двете страни, без надежда да се измъкне. Почувства се като мишка в капан.
Помисли, че Алистър ще го потърси, но той не го направи. Ерик си пое дълбоко въздух, и се върна обратно в стаята, където намери Алистър на същото място, където го беше оставил. Почувства странно чувство за вина.
- Виж, аз... – Не успя да завърши изречението си. Почеса се зад врата, но се спря щом отново усети все още болезненото място. Реши, че най-добрият вариант е да смени темата.
- Гладен ли си? Искам да кажа, че ако ми позволиш, бих желал този път аз да  ти сготвя нещо. Не ме разбирай погрешно, не съм чак толкова добър в това, но знам много различни по-простички ястия, които биха могли да ти харесат.
Ерик се замисли за рецептите, които беше научил от майка си. Ако не друго, Годрик се беше погрижил да не им липсва здравословна хора, която да ги поддържа здрави и силни, за да могат да работят. На Ерик не му беше много приятно да го признае, но Годрик без съмнение знаеше как да управлява.
Ерик прие мълчанието на Алистър като знак за съгласие. И без това вселилата се в стаята тишина го задушаваше. Той се зае да разглежда нещата, които бяха купили по-рано, в търсене на подходящи продукти за идеята, заформяща се в главата му. Преди да започне, се досети че Алистър не се беше изкъпал по-рано, а беше предоставил тази възможност на Ерик. Използва това като предпоставка да го заговори.
- Ако искаш, отиди да се изкъпеш, през това време аз ще приготвя всичко.
Отново не получи отговор, и се изненада че Алистър все пак се надигна от мястото си, и се изгуби зад вратата на банята. Ерик най-после можеше да си отдъхне, и да диша спокойно. Постара се да даде всичко от себе си в краткото време, с което разполагаше. Остана доволен от резултата. Поставяше и последната чиния, когато Алистър се появи отново, и затърси дрехи, с които да се облече. Ерик се опита да не обръща внимание на красивото полуголо тяло пред него, и вместо това се съсредоточи в нареждането на масата. Зачуди се дали котките, които Алистър храни, идваха тук постоянно, тъй като сега нямаше и следа от тях. Може би не харесваха неговото присъствие. Това не би го учудило ни най-малко. Покани Алистър да  седне, и го подкани да опита от всичко. Чувстваше се някак еуфорично, сякаш копнееше за одобрението на Алистър.
- Вкусно е. – Бяха единствените думи, които Алистър си позволи да каже, и продължи да се храни в мълчание. Ерик се почувства още по-кофти, но знаеше че сам си е виновен за това. Почисти масата след като се нахраниха, и почувства отново да го обгръща умора.
-   Днес беше дълъг ден. Сигурно и ти си много уморен. Нека поспим.
Приготви се отново да бъде игнориран, но за негова изненада Алистър му отговори с повече от една дума.
- Аз не спя.
- Какво искаш да кажеш? – Ерик го погледна учудено.
- Искам да кажа, че не съм спал нормално от много време насам. Има неща, които не знаеш. Ако си уморен, леглото е изцяло твое.
Но Ерик далеч не беше готов да се съгласи с това. Той скъси невидимото разстояние, което стоеше помежду им, и прегърна Алистър, който стоеше с гръб към него. Не му даде шанс да изрази протеста си , и проговори пръв.
- Ще…остана...с...теб.
Изговори думите една по една, бавно и внимателно. Когато ги чу, Алистър като че ли се отпусна малко, и затова Ерик продължи.
- Ще остана с теб, доколкото ми позволяват обстоятелствата. Сега поспи. Nunc Somnus.
Докосна челото на Алистър, и усети как тялото му се отпуска в ръцете на Ерик. Въпреки че Алистър беше по-едър, Ерик успя без проблем да го закара до леглото. Положи го внимателно на пъстрия чаршаф, и го зави. Загледа се в спокойните му черти. Беше красив, без съмнение.
„Сигурно е харесван от много хора.”, помисли си. Отдръпна един непокорен кичур от лицето му, и се усмихна глуповато. Загледа се отново в красивите плътни устни. Разтърси глава, за да не го омагьосат отново, и се отдръпна бързо от леглото, преди да е направил някоя глупост. Отвори прозореца леко и приседна на перваза. От хладният вятър кожата му настръхваше приятно. Загледа се в потъмнялото вече небе. Почти нямаше следа от звезди.
Изскърцването на леглото привлече вниманието му. Отдръпна се от прозореца, и се върна до Алистър. Той продължаваше да спи все така, но лицето му вече далеч не беше спокойно. Изглеждаше така, сякаш го измъчва ужасен кошмар, и сърцето на Ерик се сви болезнено. Нямаше такова намерение, но преодоля себе си и се сгуши в леглото до Алистър, обгръщайки тялото му нежно. Облегна главата му на гърдите си, и започна да прокарва пръсти през косата му в повтарящ се ритъм. Не след дълго дишането на Алистър отново се успокои, и отпуснат в нежната му топлина, Ерик го последва в съня.