I shouldn't love you but I want to. (незавършено)

kazeshini написа:

September 2017

Отвлечи ме, за да съм до теб.
Онзи малък акт на безразсъдност от страна на така или иначе импулсивния, вечно непредвидим Казешини Сото даваше своето отражение в прекрасното изображение, на преден план на което се намираше той и човекът, когото трябваше да мрази най-много на света. От колко векове Триадите бяха заклети врагове на японската мафия? От колко векове прадедите им се презираха, изколваха цели кланове и се чудеха с каква жестокост да зарадват опонента по-напред? Колко кръв беше пролята заради тази вендета, съществуваща от толкова поколения назад? Колко усилия бяха положени, за да бъде прекратено постоянното съревнование между едните и другите? Колко невинни жени, деца, мъже бяха изгубили животите си само защото някой беше преценил така? Колко пъти едната страна се бе опитвала да подкопае бизнеса на другата, която също не и оставаше длъжна?
А ето го сега глупакът Казешини Сото, обърнал гръб на всичко, което му бяха завещали от векове наред. Ето го сега глупакът Казешини Сото, който за пореден път си играеше с огъня, но в този случай залогът беше много по-висок от просто поредната каша, която Хиро да оправя както може. Този път сигурността на цялата организация се намираше върху плещите му, а той рискуваше да загуби всичко само за един единствен бленуван миг от мръсна сладост, която не можеше да намери по нормални начини като нормалните хора. Защото точно такъв беше той по природа - блазнеше го онова, до което иначе не можеше да се докосне; винаги желаеше да вкуси точно най-най-забранения плод в градината, до която дори не трябваше да припарва; залагаше всичко, което имаше, в казиното на живота, а негов опонент на завъртащата се машинка беше не кой да е, а самата съдба, чийто късмет винаги излизаше в най-правилното време, за да му натрие носа както подобава. Но пък не можеше да каже, че не беше свикнал. Всеки път, когато изтеглеше печелившата ръка и положеше силните си карти на масата, тази кучка магически успяваше да измъкне нещо много по-силно, напомняйки му в каква опасна работа се въвличаше пак и пак. И пак. И пак.
Но щеше ли да промени нещо от това, което правеше? За нищо на света не би посмял. Нямаше сила, способна да го откаже от това да получи онова малко нещо, което наистина желаеше. Или по-скоро онзи някой. От цялата серия злополучия, които животът му бе натресъл, това беше най-пагубното от всички, защото този път го държаха право за сърцето. Този път можеха да го смачкат за секунди, можеха да го направят толкова уязвим и слаб, можеха да го убият само с две или три думи, можеха да го накарат да пожелае сам собствената си гибел, можеха да го накарат да се замисли дали собственото му съществуване има смисъл. Но не се случваше. Хуан не предаваше очакванията му, а вместо това вземаше част от неговия парещ пламък и започваше да го върти между пръстите си, рискувайки да се запали точно както Шин. Двамата щяха да изгорят заедно, за да намерят път към себе си отново и отново. Щяха да се последват навсякъде дори и в подземното царство. Защото двамата имаха еднакви ценности. Бранеха едни и същи неща, грижеха се за идентични групи от хора. И към двамата имаше очаквания, които да трябва да оправдават, и хули, които да опровергават. Но в моменти като този нито един от набезите на света отвън нямаше значение за когото и да било от двамата лидери. Единственото важно за тях беше да бъдат един до друг - съкровище, за което Казешини щеше да се бори до последен дъх, каквото и да му струваше това. Ала нямаше да си позволи да скъса невидимите струни, които го свързваха с чуждото сърце; невидимите струни, които издаваха най-нежната мелодия, когато биваха опънати - звук, който само двамата можеха да чуят и оценят подобаващо, защото никой друг не можеше да проумее това изкуство; невидими струни, които за пореден път го тласкаха в чуждо ложе, докарвайки го до последен стадий на лудост и безразсъдност. Беше готов да загърби целия свят, за да се отдаде само на още един изпълнен с нежност миг, в който ръцете на Дейсян се спускаха по гърдите му, а устните му шареха по целия му гръб, изгаряйки всеки милиметър от кожата на японеца. Желаеше само още една секунда от отдавна забравената за него изпепеляваща любов, способна да го направи толкова немощен и слаб, че да забрави собственото си име. Желаеше само един последен ден, прекаран в обятията на онзи, в чиито обятия не биваше да бъде. Не го интересуваше цената. Не го интересуваше дали трябва, или не, защото му беше пределно ясно, че цялата им безумна авантюра беше грешка, за която щяха да съжаляват горчиво. Беше му пределно ясно и че ако някой дори се усъмни за случващото се под завивките, когато лампите в покоите на Червения дракон бяха изгасени, Огненият скиптър автоматично подписваше смъртната си присъда с перо, напоено в собствената му кръв. Но го искаше безпощадно много. Сърцето му го говореше - не, направо му го крещеше, не оставяйки го да си поеме и дъх спокойно, когато другият лидер се намираше далеч от него. Именно затова беше изрекъл съдбовните думи, провокирали неговия най-любим враг да го довлече в огромния си палат, за да се наслади на компанията му още и още.
Дъхът в гърдите му се беше нажежил до кипване, а сърцето му се чувстваше като малко дразнимо растение, доближено от човешки пръст - свито и отказващо да се разтвори отново. Умората се прокрадваше през клетките му, но въпреки нея досега не се беше чувствал по-жив. Тъмните ъгълчета на съзнанието му крещяха да си вземе още от онази сладост, която само Дейсян можеше да му подари и в което той се беше убедил няколкократно. През ръцете му бяха минали безброй жени, но нито една от тях не можеше да го накара да трепери като лист, както правеше той. Дали вкусът на тайната авантюра го привличаше така зверски, дали на него просто му беше най-любимо да се въвлича в неприятности? Дали някога щеше да му омръзне да се чувства по този начин, по който лидерът на Триадите го караше? Дали някога той нямаше просто да го отхвърли, изрита, да унищожи любовта им, сякаш никога не бе струвала нищо? Шин се вълнуваше искрено да разбере, без значение от това какво щеше да му коства. Щеше да понесе всичко, стига да му беше поднесено от мъжа, лежащ до него и гледащ го в очите, карайки го да забрави всичко, което някога е знаел; да погребе всичките си мисли, а на тяхно място да остане единствено тази за неговия обичан похитител.
Дебелата черна цигара догаряше между устните му бавно, разнасяйки острия си аромат навсякъде между двамата любовници. Казешини придърпа сатенения чаршаф малко по-нагоре, след което внимателно се доближи до голото тяло на Хуан и плъзна ръка от врата му, през гърдите му, поставяйки я върху корема му. Късите му нокти образуваха малки червени пътечки по голата му плът, маркирайки къде бе японецът го докосвал. Обхождаше с поглед всяко свое движение, след което обхвана нежната му шия с ръка, стискайки съвсем леко. Отново вдигна погледа си, срещайки неговия, след което опря чело в неговото толкова близо, че двамата споделяха един дъх.
- Ще си платиш за всичко това. - с всяко помръдване устните му се докосваха  до тези на Червения дракон, а допирът им караше хиляди емоции да се разлеят във всяка точка от тялото му. Взимаха превес над всяка негова мисъл, докарваха го до неоспорима лудост, от която той и не желаеше да се измъква. Искаше да бъде погълнат завинаги от сладката грешна близост, която двамата имаха въпреки принципите и идеалите си. Искаше да се мразят все така, както досега, а в същото време пламенно да се обичат, рискувайки да накарат целия свят да рухне. Искаше всичко от него - всяка малка частица рай и ад, която Дейсян можеше да му дари.
Но най-вече, най-много от всичко искаше него. Тук и сега.

Mr.Huang написа:Когато бе далеч от него и трезвата преценка си проправеше път през кътчетата на осъзнатата мисъл, настъпваха моментите му на умопомрачение, в които се чувстваше непоправимо омърсен и проклинаше най-вече себе си за това, като същевременно желанието за още от същата доза луда страст го преизпълваше като кипяща лава. В тези си пристъпи понякога дори ръцете му затреперваха, а сърцето се люшкаше бясно между скалите на грешния копнеж и разумната постъпка. Отстрани беше като наркозависим. Имаше нощи, в които не можеше да заспи без да си представи как масивното тяло на Шин се слива в неговото като Ин с Ян. Накрая се свършваше сам и не можеше да опише колко е жалък. Не можеше без него, нито без фантазиите за него. През деня беше една идея по-лесно да го прогони от милите си. Когато бе зает с куп неща, които сам поемаше, само и само да не му остане и прашинка време да остане насаме със себе си. Устните му не спираха да копнеят за тези на японеца във всеки един миг, но когато нямаше върху какво да фокусира вниманието си, можеше буквално да се побърка. Усещаше го. Този любов беше дори нещо повечето лудост за него. Беше болест. Беше вирус, чиито антитела веднъж попаднали в организма му, разрушаваха всяко здраво кътче на ума и нарушаваха нормалните функции на органите. А всеки жалък опит да спре тази грешка и да сложи край, бяха досущ като че опитваше да угаси огън с кислородна бутилка. Пожарът в него се разрастваше като обезумял змей, поглъщайки всичко пред себе си, колкото повече опитваше да го отрече, да се откаже, да захвърли всичко и да избяга. Но бягство нямаше, нето връщане назад. Той вече живееше в него. Бе посял любовта си в сърцето му, наравно с омразата, която по дълг растеше там отпреди да излезе от майчината си утроба. Как можа тази любов, това малко пламъче да пламне така изведнъж и да изпепели всичко значимо, за което се беше борил със зъби и нокти? Не, за което всички преди него и заедно с него се бяха борили и продължаваха да го правят? Не беше минало много време от последните жестоки кланета на Якудза, след които измряха най-лоялните членове на Триадите. Това бе факт, макар тогава Дейсян да беше само дете, почти бебе. Беше м разказвано, беше наясно че телата им бяха захвърлени в обща дупка и заринати като ненужни, погребани от времето руини. Знаеше колко жестоки са японските банди и ги мразеше до един. Но дори представите за най-бруталните им прояви, дори всички аргументи на света, повторени като мантра, не бяха способни да потушат този пожар в душата му. Разбра, че за него нямаше спасение, така или иначе. Веднъж, щом си бе позволил да заобича Казешини, нямаше как да се върне назад и да постави всичко по местата, както бе било преди. След цялото мъчение, на което сам се бе подложил, за да е сигурен, че няма друг изход, накрая реши да го направи. Реши да се отдаде изцяло на лудостта, която го задушаваше. Остави се да изгори в пожара, да замръзне в снежната приказка на невъзможното щастие. Наясно бе колко е рисковано, наясно бе, че едва ли щеше да подлъжи дълго, камо ли да завърши добре.  Но нямаше друг избор, а и дълбоко в себе си, не искаше да има. Искаше някой да му каже, че единственото, което се иска от него, е това да притисне Шин в обятията си, да слее дъха си с неговия и да забрави, че този непоносим несправедлив свят съществува. Нищо не беше лесно. Нито дори това да се отдаде напълно на чувствата си след всичкото това упорито отричане.
Още през първата нощ ръката му трепна в представата как забива кинжал в сърцето на спящия си любим. Или как дръпва спусъка на античния си револвер, насочен срещу отсрещния череп. Беше почти толкова невъзможно да спре да го мрази, колкото и да спре да го обича. Но ако щеше да убие някой заради кошмарната си любов, то последният човек би бил той. Не можеше да живее без него и го знаеше. Единствената си утеха намираше в жалките им откраднати мигове заедно. Тогава, когато усещаше колко споделени бяха всъщност чувствата му. Тогава, когато не бе сам в лудостта си. Когато и двамата изгаряха заедно, като едно неразделно цяло. Тогава нищо и никой друг нямаше значение. Бяха само те. Тук и сега. Нямаше значение дори кои са. Не бяха лидерите на утвърдили се страховити мафьотски организации, не бяха японец и китаец, не бяха Казешини Сото и Хуан дейсян.
А бяха просто две жадуващи една за друга души, предопределени да се слеят и заедно да полетят към пропастта. Да, ако след всичко това следваше онази празна, безмерна, катраненочерна пропаст, то нека пропаднеха в нея заедно. Докато телата им се докосваха, а устните шепнеха неизказани думи. Докато пръстите им се преплитаха, а очите потъваха и се изгубваха в отсрещните... Докато за тях нямаше Утре, а само Сега, Дейсян се чувстваше безстрашен като герой от комиксите. Чувстваше, че не му пука за нищо друго и дори бе готов да умре за любовта си без капка съжаление. Дори да знаеше, че има само осем секунди да го обича с цялото си сърце, щеше да му подари тези осем секунди. Единствено и само на него.
- Ще видим кой - кого! – отвърна с палава нотка на скритото му послание и за миг се отдалечи, стрелвайки го с войнствен поглед. Беше време за разплата. Бялата му длан набара една топка ванилов сладолед от масичката до леглото и я размаза брутално върху лицето на японеца. Обожаваше да му прави подобни изненадващи атаки, защото лесните избухвания на другия го забавляваха както нищо друго. Както каза, в присъствието му се чувстваше напълно безразсъдно безстрашен. Ттук, та до другия край на света. Обичаше всичко в Шин, всяка частица от тялото и душата му. Харесваше му и тази негова неспособност да контролира гнева си. Това беше изключително нестандартния начин на Дейсян да му покаже, че иска всичко от него. Независимо добро или лошо. Китаецът избухна в кратък смях, който бързо утихна, когато сладоледът се разтече надолу по горящото тяло на сантиметри от неговото. Езичето му, което допреди малко си бе направило едно околосветско пътешествие по същото това тяло, сега се готвеше да преоткрие всички територии с нов привкус.
- Остави на мен. – подсмихна се, с което късите му лъскави мустачки се размърдаха като на гладен котарак, очакващ и десерт. Устните му се приближиха до гърдите на Шин и стопиха в себе си живите ванилови следи, сетне се изкачиха за малко към шията, изчаквайки някои пътечки да достигнат по-надолу. Нагоди се в скута на дългокосия достатъчно удобно, за да има лесен достъп до почти всяка гънка на тялото му. Никога не питаше дали му харесва, защото долавяше отговора по начините, по които другия откликваше. Най-добрият вариант бе да остави собствената си страст да го ръководи, както и правеше. И бе убеден, че другия не можеше да сравни ничии чужди обятия или докосвания с неговите. В противен случай надали щеше да се връща толкова скоро за още.

kazeshini написа:

Губеше разсъдъка си бавно, оставяйки на заден план целия свят, докато имаше какво, или по-скоро кой, да окупира мислите му сякаш за вечни времена. Последните солени нотки на здрав разум и чувство за самосъхранение изчезваха в момента, в който двамата бяха дори само на един милиметър по-близо един до друг, дори да бяха разпръснати в двата различни края на света. Не можеше да си спомни какво е в сънищата си да вижда нечие чуждо лице и да слуша нечии чужди думи, а когато се събуди - да мрази реалността толкова силно, задето му отнемаше единственото, способно да го накара да копнее за себе си. Мразеше предестинацията, която още преди векове наред беше написала отровното си завещание, разделяйки двете им сърца и категорично забранявайки им да си позволят да затуптят в перфектен резонанс дори само веднъж. Тези преди тях вече бяха избрали бъдещето, което беше прекалено рисковано да бъде променено, а магическата писалка на живота не се намираше нито в ръцете на Шин, нито в тези на другия лидер, лежащ удобно до него. Въпреки това двамата не желаеха да следват онази догма, наложена им от неразбраните изтерзани души, чиито очи бяха виждали какво ли не едни от други. Но това беше глупаво. Цялата кръвна вражда, която двата клана имаха, беше глупава в очите на Казешини, чиято визия беше замъглена така или иначе. И чиято визия тепърва щеше да се замъглява до момента, в който светът не изгуби напълно своите контури, а всички цветове се слеят, превръщайки палитрата в просто малък експеримент, добавен към фона, за да няма празнина. А във фокуса на цялата феерия и красота се намираха двете главни действащи фигури, чиято трагична история бе като извадена от театър. Двете организации, които двамата пазеха зад гърбовете си с цената на пот, кърви, кости и неимоверни усилия, бяха декорът на грандиозното шоу, в което нямаха нито други участници, нито пък публика. А и нямаха нужда от такава, защото наличието на чужди очи само щеше да разбие перфектната спирала на любов и омраза, която двамата враждуващи влюбени си бяха изковали със силата на волята си. Спирала, която Казешини за нищо на света нямаше да допусне да му бъде отнета, претопена, изхвърлена и поругана от външни недоброжелатели, напиращи да дръпнат дебелите въжета на разкритията, които светът нямаше да понесе, и да закрият скромното представление, което двамата лидери си бяха скроили. Но на тази пиеса и беше твърде рано да приключи. Нито един от двамата главни герои не беше достигнал лимита на своята романтична лудост, в чашата на която беше поръсена подправката на горчива изпепеляваща омраза, гарнираща перфектно еликсира от вкусове, който двамата щяха заедно да изпият, когато времето за това действие от тънката книжка, на която двамата подражаваха, настъпи.
Чувстваше как всяка мимика, всеки жест, всяко леко помръдване на тялото на Дейсян го караше да изтръпва. Всеки негов поглед караше фрагментите, изграждащи тялото на японеца, да забравят как се работи нормално, оковавайки всеки поотделно в лъскавите си вериги, от които той така трескаво не желаеше да се измъкне. Би останал окован до края на живота си, стига да знаеше, че му беше отредено да бъде в близост до Хуан, докато веригите на омразата биваха бавно, ала настоятелно пречупени от киселинния дъжд на любовта, който не оставяше след себе си нищо, освен усещане за празнина, заровено в гърдите на Сото. Знаеше, че когато си тръгне от това място, всичко щеше да продължи по старата система, а животът му отново щеше да изгуби цвят. Щеше да му липсва чувството да се събуди сутрин, а скулите му да трепват при вида на онзи, когото не трябваше да доближава никога, за нищо на света. Щеше да му липсва да се чувства истински мразен, докато следи от настоятелни целувки красяха цялото му тяло, а ято големи шарени пеперуди напираше да разпука стомаха му и да излети навън, виждайки широкия свят и проправяйки си път към виновника за целия този хаос от чувства, който държеше мозъка на лидера в ръцете си, пренастройваше го по свое усмотрение и интерес, караше го да разсъждава нерационално и нетрезво, ако изобщо допуснеше да го остави да мисли. С господин Хуан лидерът на японската мафия сваляше кожата си, която толкова му тежеше, и разгръщаше най-сенчестите дебри на собствената си личност, които не можеше да покаже дори пред най-близките си. Но за сметка на това неговият враг вече знаеше толкова много, че с едно щракване можеше да го съсипе, ако дадеше на омразата, насаждана между двама им, да хване юздите на цялата сладко-горчива ситуация, в която сами се бяха поставили и от която изгоден изход просто няма.
Хладината върху кожата му леко я накара да щипе, ала чувството беше бързо заместено от поредната доза откачен екстаз, до който всяка глътка въздух, поета от Дейсян на сантиметри от кожата на Огнения скиптър, го довеждаше всеки път. Приливите и отливите на любимата му взаимна омраза, чийто физически израз беше агресивен, ала в същото време някак нежен по свой собствен начин, отново се разбиваха в бреговете на съзнанието му, където една единствена мисъл и основна цел беше да си вземе от благото на момента колкото се може повече, както и правеше. Както и се случваше и от страна на другия лидер, чийто език изкусително блуждаеше по вече охладнялата кожа на Казешини, и чието тяло вече удобно се бе настанило върху неговото собствено, давайки му чаканото удобство на властта, която с лекота можеше да упражни върху него само с едно докосване, където и да е. Сякаш навсякъде под кожата на Шин бяха разположени стотици малки бутончета, които Дейсян натискаше с малките движения, които описваше навсякъде по тялото му. Сензорите, даващи достъп до храма на сърцето му, бяха засекли този, чийто пръстов отпечатък можеше да отключи добре охраняваната врата, на която го посрещаха с туба бензин и запалка, в случай че решеше да срути свещената постройка до основи, ако сметне за правилно. А в интерес на истината това дори не беше проблем за японеца, намиращ всяка болка за сладка, а всяка грубост - за извратено нежна, и който не чакаше втора покана да се впусне във вихъра на обичта, която двамата така ожесточено опитваха да замаскират и преобразят пред чуждите погледи. Тази тяхна пагубна страст, палеща хиляди огньове, примесена с кръвната ненавист, ги свързваше още по-силно от трепетите, на които не можеха да се противопоставят. А това, което правеше всичко още по-грандиозно и привлекателно, беше, че цялата им игра беше напълно забранена. Мисълта, че Шин не може да притежава нещо, само го настървяваше още повече да се спусне към него като освирепяла хрътка и да си го получи, ако ще това да значи да го разкъса на парчета. Както щеше да стане и с Дейсян, когото би предпочел да види мъртъв, пред това да види в чужд креват, с чужди устни на врата си; с чуждо тяло върху своето; с чужди очи, изпиващи местата, които само на Казешини бе позволено да вижда; с чужди ръце, обхождащи местата по кожата му, които Сото бе докосвал; с искрена усмивка, причината за която бе нечия чужда ласка, провокираща лидера на Якудза да се отдръпне от своята лична собственост, носеща името Хуан Дейсян. Би предпочел лично да натисне спусъка, допрял леденото дуло на пистолета в лявата част на гръдния му кош, разпръсквайки неговата кръв навсякъде, след което да повтори действието върху себе си, падайки мъртъв отгоре нему, пред това да го пусне в обятията на друг човек. Защото, ако животът не беше изход, то смъртта със сигурност щеше да бъде. Пред нея всички бяха равни, там кръвните вражди нямаха значение, а злощастният номер, скроен им в този проклет сив свят, нямаше да се повтори, което значеше, че лъжичката, пълна с катран, нямаше да бъде поднесена към устните на Казешини, давайки му да вкуси от мислите, които така трескаво желаеше да изпъди от болния си ум.
– Колко мило от твоя страна. - отметна дългата си черна коса назад, след което хвана двете ръце на Червения дракон, поставяйки ги зад гърба му. Стисна ги силно, за да му напомни колко всъщност го ненавиждаше, както беше редно да прави. Ала веднага след това погали мястото, което леко се бе зачервило при силното стискане, за да му напомни как всъщност сърцето му биеше изцяло и единствено за него. Този малък контакт трябваше да му напомни, че в неговото собствено сърце името Казешини Сото е гравирано с огромни букви, които бе невъзможно да изтръгне от там. Защото никъде, абсолютно никъде из широкия свят, които можеше да побере върху дланта си, нямаше да намери друг, който да остави такъв печат върху цялата му същност, да го накара да претърпи втори такъв катарзис и да му даде онази горчива сладост на омразата и любовта, които взаимно се допълваха и прикриваха, а когато те двамата оставаха сами, елементите сами се нареждаха там, където принадлежаха, а животите им отново поемаха по естествения си ход. Заедно.
– Но ако това е твоят начин да ме накараш да си платя, то тогава само ще ме провокираш да повторя всичко от последните дни поне по още веднъж. А ти искаш ли това да не можеш да си припомниш какво е чувството през тялото ти да преминава нещо различно от унищожителна любов, или предпочиташ да ме мразиш отново, Хуан Дейсян? А може би и двете?

Mr.Huang написа:Нямаше интимност, в която да отдадеш изцяло тялото и душата си на другия и да останеш непознат за него. Нито непознат, нито човекът, който си изглеждал преди в очите му.  Отдаване като това излагаше на показ всичко от теб, до прашинките с твоето ДНК, носещи се във въздуха, който дишаш. Това беше най-големият риск да обичаш и да позволиш да бъдеш обичан. Разкриването, цялостното разголване пред другия. Затова любовта бе наричана сляпа. Защото когато беше споделена, на никой от двамата участници в нея не му минаваше на сериозно мисълта да се възползва от ситуацията, за да те нарани. А беше толкова лесно, така простичко. Опознавайки веднъж чуждите слабости, чуждите трепети и въздишки, можеше да отнемеш всичко на обичния си с едно щракване. Да го излъжеш, да го предадеш, да срутиш из основи живота, който си е изградил. Но споделената любов отново, беше сляпа за всичко това. Тя бе колкото разрушителна и умопомрачаваща, толкова и закрилническа. Този вид любов стигаше до крайности, за да защити свързаните с нейния печат. Тя не познаваше граници, не познаваше морал. За нея, ако може да продължи да съществува и изгаря двете души в кладата на неутолимата страст, то всичко бе оправдано. Всяка една жертва.
Дейсян позволи на приятното гъделичкане от изтръпването да пролази чак до сърцето му като токов удар. Харесваше му колко собственически се държеше с него Казешини. Усещаше и неговата лудост, и тя започваше да пълзи като ламя, да се заиграва и преплита с неговия змей, тласкайки и двамата към опустошителните мисли какво биха сторили, за да задържат другия до себе си. Дори да не познаваше от толкова много време Казе, Червеният дракон можеше категорично да заяви за себе си, че беше крайно токсичен в своята отмъстителност. Когато някой предадеше доверието му, този човек не просто губеше шансовете си отново да си го върне, не просто изчезваше от света, а много по-лошо. Защото драконът обичаше да играе опасни игри. Обичаше отмъщението да е сладко-горчиво, затова превръщаше живота на предателите в истински ад под небето. Докато не им отнеме най-скъпото, по-малко скъпото, и онова без което не могат да дишат. Докато не ги остави да се влачат по земята като хлебарки, молейки се или да им върнат живота или да довършат жалкото им съществуване. Неслучайно досега лидера на Триадите не се беше влюбвал, нито бе имал сериозна връзка, в която влага чувства. Самият той представляваше едно същинско природно бедствие, като цунами и ураган. А всички знаехме, че срещу поривите на майката природа всички бяха безсилни, дори богатите хора. Всички бяха безсилни също както срещу смъртта.
С всеки изминал ден, прекаран в утоляване на безкрайната си жажда за чуждите ласки, Дейсян съзнаваше колко по-мека бе вътрешността на любимия му, от неговата собствена. Противно на външния им вид, по-силния физически бе в пъти по-емоционалния. Дейсян не се боеше от това, а напротив. И двамата водеха играта, но на него му харесваше колко по-бързо се размекваше и предаваше Шин. Играеха еднакво опасно, рискувайки едно и също – всичко друго в живота си. Всичко извън тези четири стени. Единственото, което ужасяваше Хуан и бавно си проправяше път към мислите му, бе един мъчителен въпрос, за който нямаше отговор, който да му хареса. Ами ако копнежите му се разпрострат извън границите на лудостта дори? Ако в един момент се измори, ако сърцето му откаже да тича след всяка възможност за откраднат момент с Шин, подобно на уличните гълъби, избиващи се за трошичките хляб? Любовта им нямаше бъдещето, на което може би щеше да започне да се надява. Ако не успееха да утолят страстта си сега и да потушат всичкия огън, докато можеха, докато траеше този фарс с отвличането на японеца, тогава какво? Какво, по дяволите, следваше? Какво щеше да стане с това „Тях“, с тази любов, наподобяваща отчаяна просякиня без пукнат грош...? Питаше се. Не можеше да не си зададе тези въпроси. Късно нощем се будеше със свито сърце, кипящо от гняв и непримиримост. Търсеше отговор на това как би могъл да го задържи до себе си. Любовта им бе неспособна да види бял свят, да вкуси преките лъчи на слънцето или луната. Любовта им дори не можеше да напусне тази стая. Само това, че двамата можеха да имат и тези четири стени, беше достатъчно рисковано. Като малък бащата на Дейсян го беше научил на нещо. Имаше два вида живот. Щастлив и смислен. Щастливи бяха онези, живеещи само в настоящия момент. А смислен живот живееха тези, които мислеха за бъдещето.  Проблемът на Дейсян беше, че бе поел по пътя на смисления живот. Беше свикнал да размишлява върху нещата, които следват, да претегля всяка евентуална възможност, с една дума да мисли за бъдещето. Бе избрал практичния живот пред щастието, което така или иначе човек с неговото положение трудно можеше да задържи. И всичката тази лудост, случваща се с него и замъгляваща мислите му, противоречеше на самата му същност, на човекът, който беше, но всички принципи, с които можеше да се идентифицира.
- Сега си много самодоволен, а? След като ме имаш поднесен на тепсия. – изсумтя, когато езикът му свърши поредната обиколка по настръхналото мускулесто тяло на Шин. Сега беше време да му сподели терзанията си, но щеше да го направи по съвсем свой си начин. Защото Дейсян мразеше да признава съществото на чувствата и проблемите си, камо ли да говори за тях директно. С доста по-дребното си, но и по-подвижно телце, той се изплъзна ловко на Огнения скиптър и пръстите му откриха едно здраво въже в нощното шкафче. Криеше какви ли не играчки навсякъде в тази стая. Това беше тяхната стая на греха. Само тук можеха да бъдат себе си, не някакви титли и имена, а две смъртни души, изгарящи от любов и ненавист. Като малък Дейсян често ловеше риба с баща си, та оттам се специализира в правенето на много бързи и стабилни възли. Не му беше трудно да завърже безразсъдния лидер на Якудза за иначе удобното столче с тигрова дамаска, на което преди малко бяха прехвърлили играта си. Единственото, което нямаше да завърже, бяха очите на японеца. Предполагаше, че щяха да се отворят много по-широко по време на малката му импровизирана демонстрация. Сега щеше да разбере какво му е да знае, че не може да го има когато си пожелае. Как ли щеше да се почувства, ако не може да протегне широката си длан и да придърпа бялата му шия и тънката му талия към себе си? След като го завърза, което му отне по-малко от минутка, Червеният дракон плъзна секси задника си върху капака на черното пиано до стената. Не беше тайна, че обича да свири и можеше да го прави и със завързани очи. Като в някой еротичен видео чат, китаецът се излегна върху големия музикален инструмент и в странната си позиция засвири една кратка сладострастна мелодия. За капак бе облякъл ризата на Казешини, която му беше с четири размера по-голяма. Ръкавите му стояха размъкнати, а от небрежно разкопчаните копчета се подаваше прелъстителната му сладка плът. Всяко едно движение, всеки клавиш на пианото, караше ризата да оголва различно местенце от тялото му. Сега Хуан Дейсян стоеше на два метра от изгората си, като последната апетитна хапка в блюдото на света, която обаче не можеше да бъде достигната с виличката. Както когато ядеш салата и опитваш да боднеш точно онова, което най-много ти харесва. Дали ще е пилето Цезар, сочната царевичка или последната маслинка нямаше значение. И докато едната ръка на Дейсян красиво танцуваше върху черно-белите клавиши, пръстите на другата се спуснаха по собственото му тяло. Първо прогониха един кичур от разрошената му коса, а сетне се спуснаха по шията и полуголата му гръд, описвайки същия път, който Шин бе изминал с пръстите си отново и отново, до пълна самозабрава. Сега просто го остави да гледа. Искаше проклетото копеле да знае каква безпомощност съсипва дракона, когато е далеч от неговия заклет враг. Искаше да му го върне за всички онези безсънни нощи по негова вина, за които нямаше да му прости. Не можеше и не искаше да му прости, задето нещастникът го въвлече във всичко това. В тази съсипваща всичко смъртоносна любов.