Let me be your hero~

"There's a fire in the city
Panic in the air
Far from your mother's arms
With a heart full of fear
You see the black clouds twistin'
The sun's going down
And every last Savior has left the town
And I know you're searching for a little bit of light...

Let me be your hero

Now the white moon is rising
Blood flowing through the streets
Everyone's hiding
You're down on your knees
Now the vulture's are flying
The sun's coming up
But the steel around your heart
Is starting to rust
Let me be your hero
I'll carry you through"


В аудиторията днес бе оживено както никога преди. Бе някак неестествено, щом погледът ти пробяга по предните редици, които в твоите спомени са винаги празни, сякаш имунизирани срещу човешко присъствие. В най-смелите сънища на младия лектор това място беше пълно единствено по време на някой изпит, но за негово учудване това не беше сън, нито имаше бели листове с официални печати, прилежно поставени пред всяко заето място. Напротив, днес бе първата открита лекция за учебната година, ставаше дума за една доста обикновена човешка тема. Как за подобрим човешката комуникация и проблемите в разбирателството между хората. Без да показва внезапното си притеснение, което по принцип му беше чуждо, Хаомин деликатно попи дребните капчици пот от челото си и прочисти гърло. Не знаеше причината, но почти всички погледи останаха втренчени в него до самия край, а докато кристалните му сфери опитваха да удостоят всеки с внимание, не забеляза никой да се прозява или да спи на нечие чуждо рамо. Спомняше си как всичко това се беше случвало множество пъти в собствените му години в университета. Бяха изминали седем години, но му остана прясно в съзнанието, защото се готвеше да понесе същите неща, само че от другата страна на залата.
Часове след откритата лекция, Хаомин продължаваше да си мисли за вътрешното удовлетворение от работата си. За липсата от обвинителни погледи, искащи си обратно трийсете минути от живота.  За вниманието, с което го бяха удостоили и за няколкото прокрадващи се усмивки, които умилиха душата му по непознат досега начин. Днес за първи път се замисли дали не е преживял най-ценния момент в живота си – когато харесваш работата си и си успял да бъдеш истински пред съвсем непознати хора. Чувството беше сякаш си успял да ги  да стопиш хладното пространство, което те дели от редиците и да ги докоснеш. Нямаше да забрави тези редици, пълни с жадно търсещи погледи. Независимо дали бе чисто съвпадение, само един успешен ден, или това наистина бе призванието му, щеше да скъта спомена за тези хора в съзнанието си и да си го припомня с умиление.
Слизайки от метрото на забутаната източна станция, Хаомин закрачи ведро, навлизайки в мрачината на крайния квартал, затулен в мъглите на близките производствени фабрики. Това късче от града бе като друго, различно измерение. Никой не припарваше тук, освен ако не живее сред тези не обикнати улици, преплитащи се една в друга като лабиринт.
- Хайде, давай парите! – грубо се разнесе и замря между залостените врати и прозорци. Такива неща се чуваха редовно тук и всеки знаеше, че е най-добре да не се меси. Всеки, освен Хаомин. Той някак по инерция се отправи към гласовете, идващи зад ъгъла. Сияещата му аура прогони грозните сенки на изпочупените улични лампи. Локвите, изпълнили пукнатините и дупките на изстрадалия паваж свенливо отразиха слънчевата му мека усмивка. Мъжът се изтъпанчи привидно спокойно и уверено „на неподходящото място в неподходящото време“, както някои биха се изразили.
- Хей! – ведрото подвикване стресна групичката хулигани,наобиколили неизвестно лице, което не бе в обсега на Хаомин. Нямаше значение кого бяха решили да оберат този път, със сигурност бе невинно човешко същество, навярно изпуснало спирката и попаднало тук по нещастни стечения на обстоятелствата.  – Съветвам ви да се чупите оттук.
- О, така ли!? И ‘къв си ти? – главатарят на бандата зададе въпросът си след като се изхрачи някъде наблизо и загледа с пълно пренебрежение натрапника на чуждата веселба.
- Скивайте му костюма и чантичката, бандата му сигурно се казва „Да си задръстен е яко“.
- Покажете му, че греши! – отново се обади лидерът на групичката, която стичаше за своя територия четните номера в квартала. Все им забравяше името, защото бе нелепо, но помнеше другата банда. Тази, която си бе заплюла нечетните номера. „13“, простичко и чаровно число, така се наричаха те. И никой не искаше да се замесва с тях, дори тези изгубили пътя си младежи. За тяхна изненада Хаомин пръв се засили към тях, за да използва единственото си предимство. Умишлено се блъсна в тях, като успя да ги събори с нетипично широкия си корав гръб, към който вървяха и  чифт широки рамене, допринасяйки за несъразмерната му, но все пак чаровна визия. Удостои падналите с широка извинителна усмивка, макар да не съжаляваше за действията си.
- Нека ви информирам, че това е ул.Голямата риба номер 7. Имам се с „13“ и ако не се чупите, ще им изпея, че сте били тук. – реши да придаде малко хулигански колорит на последното си предупреждение, за да не остане случайно недоразбран.
- Мамка му, верно бе! Шефе, да изчезваме! – измучаха почти едногласно останалите трима, масажирайки задните си части с длан. Падането на пробит асфалт като този бе болезнено по неповторим начин.
- Хм! Късметът не е вечен за никой. – отвърна лидерът, който се отличаваше от останалите по коженото си яке и шала в командирско червено. Червеното като цяло бе забранен цвят за носене тук, защото бе приватизиран от лидерите на 2-те действащи улични банди. Не че имаше някакви закони тук, просто се покажеш навън с нещо червено, то бързо ще бликне и от някои части на тялото ти.
- Добре ли си? – зададе рутинния си въпрос Хаомин, докато все още не изпускаше от поглед отдалечаващата се банда. Дори все още не бе обходил щателно с поглед създанието, сполетяно от нещастието да попадне в тази част на града.

- Мамка му, защо трябваше да ми пипат очилата!? Казах им, че това е единственото нещо, което не желая да докосват. Шлифера ще го изпера от калта, скъсаното ще го зашия, но тези очила ги харесвах. Сега пак ще ме гледат странно по улицата. Мога да усетя аурата им, когато го правят. Къде, по дяволите, са смотаните очила? - Хан Ан продължаваше да си мърмори и да изрежда обичайните псувни и проклятия заредени в арсенала му. Това бяха любимите му думи и той не намираше използването им за обидно, защото не ги насочваше конкретно към някого. Бяха станали неговите паразитни думи и ги експлоатираше доволно без да му звучат изтъркано никога. - Сега ще трябва да отида до аптеката. Защо изобщо излязох, за да чакам отвън? Ще се загуби, казах си. Може някой да го нападне. За първи път идва на това място и може да се стресне. То всъщност не трябва да си съвсем с всичкия си, за да дойдеш да живееш точно тук. - Хан Ан не спря да мърмори дори и когато опипом намери очилата си. Най го доядя, че всъщност наемателят му беше тукашен, т.е. всичките му неволи можеха да се избегнат, но уви. Очите му сълзяха от нощния хлад. Много пъти се беше чудил, дали може да плаче като всички останали. Това беше най-близкото му изживяване досега и той си помисли, че вероятно бе способен. Може би тази част от него не беше засегната. Напипа счупената рамка на очилата и прибра и нея. - Страхотно, ще трябва да мина и през оптиката утре. Намира се чак на майната си. Защо все на мен се случват такива неща? - Той изпъна глава нагоре към небето в жест на неразбиране. Под шлифера бялата му манта бе поела от мръсотията и май помнеше, че обърса и наранената си ръка там. Усещаше все още игличките по нея. Болеше го. Падна с цялата си тежест върху й. Как можа да се препъне в шибания контейнер? Сутринта помнеше, че въпросното чудо не се намираше там. Мразеше някой да мести околните неща без да го предупреждава. Направо избесняваше, когато трябваше да зависи от някого друг, за да съществува. Затова и премахваше всичко, което му пречи. Още утре щеше да се погрижи контейнерът да се намира на бунището. Нека ненормалниците наоколо си хвърлят боклуците, където щат другаде. Изправи се. Поотупа се, изкашля се, изхрачи се и още веднъж се издразни на това, че се спъна така нелепо. Заради това, че падна и се нарани, сега проектът му свързан с пренос на материята в пространството щеше да се забави поне с няколко дни. Дни фатални за конференцията, на която трябваше да присъства. Зачуди се за пореден път, дали има нужда от друго същество наоколо. Не носеха ли другите повече проблеми отколкото решения? Вярно той нямаше да бъде постоянно наоколо и може би щеше да може да изтърпи временно присъствието му. Дали очите му щяха да виждат нужното за Хан Ан? В замяна на квартира младият научен работник беше пожелал човек, който да му помага с домакинството. Не му харесваше да знае, че някъде има петно, а да не може да го изчисти. Да, беше сноб. И какво от това? Изправи се и най-сетне благоволи да се обърне. Дъхът му излезе на снопчета от разранените му устни. Как удряха само, проклетите идиоти. - Закъсня. Трябваше да дойдеш в 21.00 часа. Това днешните хора изобщо не цените времето си. Влизай, преди да съм размислил. - Да, такъв си беше Хан Ан, гостоприемен и оптимистичен както винаги.

Придърпа дръжката на черната си чанта нагоре към рамото си и килна глава в лека почуда. Обикновено никога не закъсняваше, но днес като чели наистина бе загубил пълна представа за времето. Не беше слязъл на точната спирка и се наложи да повърви до новата си квартира. Ако не беше чул врясканетото на бандата, имаше вероятност да не излезе от самовглъбението си. Когато собствените му мисли го теглиха надалеч, Хаомин бе почти безсилен да се съпротивлява. Сега се чувстваше немислимо виновен, че друг човек пострада поради закъснението му, но не можеше да стори друго, освен да последва новия си хазаин с извинителна и донякъде любопитна усмивка.
- Благодаря за гостоприемството. – отвърна искрено, защото не си спомняше друг да го е посрещал или очаквал някъде. Действията говореха твърде много, за да обърне внимание на думите. – Аз съм Хао Мин. Шу Хао Мин. – представи се за протокола, докато примигваше в мрачината на хладния като мазе коридор. Струваше му се като лукс в сравнение с мизерния гараж, който доскоро обитаваше. Сега, когато реално бе сбъднал мечтата си да преподава, гаражът не бе удобно място за подготовка. Нямаше дори бюро.
Коридорът му се стори толкова обширен, че си помисли за колело. Преди не смееше да си вземе, защото на другия ден щяха да го откраднат, но тук имаше толкова неизползваемо място, че човек неволно се размечтаваше. Мислите отново го запратиха в друго измерение и краката му превключиха на автопилот.
Присети се, че другия така и не отговори на въпроса му, но пък и Хаомин забрави да се извини за забавянето, така че може би бяха квит. Или щяха да бъдат, когато младият лектор използва единственото си умение, което караше хората да се почувстват по-добре. Не беше сигурен дали работеше пир всеки, но поне щеше да опита.
- Стигнахме ли? – откъсна се измежду устните му спонтанно, когато усети, че и двамата бяха спрели пред една врата, боядисаната в бодро с поне няколко прикрепени допълнителни ключалки. Да, кварталът определено имаше совите изискванията сигурност, но Хао Мин не беше виждал подобно нещо. В средата на вратата висеше напълно центриран и изгладен, йероглифът за „влизането забранено“, написан сходно на йероглифът за „късмет“ , който обикновено висеше по вратите и прозорците на китайските граждани.
А не можеше да се каже, че Хао Мин прилича на китаец, макар личната му карта да доказваше, че е такъв. Специфично очертаните му скули придаваха странна монголска дивост и суровост на лицето му, което контрастираше на спокойния му темперамент. В големите му стъклени тъмни ириси, премрежени от гъсти дълги мигли, проблясваше мистичен режещосив нюанс, който понякога можеше да се долови, но не и да се разгадае неговия проход. Няколко хаотично разположени лунички красяха ястребовия нос, но не си личаха особено на фона на мургавата му като на тибетец кожа. Странната му външност се допълваше от  естествено оформените му с овално ъгълче вежди, един нюанс по-тъмно черно от косата му, която то своя страна той винаги вързваше с малко ластиче отзад. Плътните му устни често оформяха усмивка, дори без видима причина, но винаги непристорена.
Част от него напомняше на неопитомен жребец, а друга на смирен монах. Безкрайната яснота(чистота), това бе значението на името му, но никой човек не можеше да твърди, че познава Хао Мин. Колкото и пъти да бе успявал да докосне някого с искреността и смиреността си, никой не се бе осмелил да прекрачи към него и да го опознае. Винаги оставяше мътен и неясен за околните, но такава бе тяхната воля. Разбира се, това бе правилният избор, който всеки правеше на подсъзнателно ниво.
- Намира ли ти се аптечка тук? – не му бе удобно да разпитва толкова, защото току-що дойде, но не търпеше умът му да бъде терзан от каквито и да е въпроси твърде дълго. Погледът му стоеше прикован в новия му познат, който го загледа  с леко присвити очи.

Никога не беше изпитвал нуждата да очаква някого. Това чувство не му харесваше. Стомахът му се бунтуваше. Кожата му настръхваше. Обикаляше затворен в лабораторията и инстинктивно се обръщаше по посока на прозореца, сякаш щеше да успее да го види. Защо толкова се вълнуваше? Непознат щеше да дойде в дома му. Не беше живял с никого от години. Беше забравил какво е. Силно изразените му триъгълни вежди се вдигнаха нагоре. Защо се подлагаше на това? Толкова време се пазеше от хората. Сега излагаше съществуването си на показ. Знаеше причината и въпреки това продължаваше да спори със себе си. Искаше да се довери поне на късче от света, който се бе отнесъл така негостоприемно с него. Усети болката в ребрата си и внезапно му стана трудно да диша. Старата травма се обаждаше, когато се развълнува. Застина и се опита да не си поема дъх, за да отшуми пробождането. Тогава чу раздвижването долу. Проклетниците пак хвърляха яйца по фасадата на къщата му. Как можеха така да разхищават храната? Възмутително.
Идея нямаше защо се юрна да тренира винг-чун. Сега поназнайваше нужното, но се притесняваше да го прилага, защото се опасяваше, че ще претрепе някого съвсем, съвсем наистина. Наемателят му закъсняваше и можеше да се натресе право на тях. Трябваше да се справи с това. Длъжен беше. Не искаше никой да пострада, когато бе избрал да му повярва. Не обичаше да излиза от вкъщи. Новостите в околното го изненадваха и плашеха. Едва наскоро преодоля фобията си да излиза. Къде си? Не идвай точно сега, примоли се. Усети топлината излъчвана от телата им. Зае позиция, направи крачка и тогава...
- Аййййх, шибаният му контейнер! Защо трябваше да бъде там точно тогава? - изкрещя извън себе си от яд и прокара ръка през косата си Хан Ан. - Извинявай, - каза по-меко на стрестнатия човек до него - наистина имах неудачен късмет тази вечер. Онези там са стари познайници. Ако ги срещнеш отново, предай им да го дух*т от мое име. Не, - размисли той - по-добре се прави, че не ме познаваш. Аз ще се справя с тях скоро. Изобретих нещо, което така ще им подпали задниците, че... - прокашля се - Преди не бях такъв смотльо и хубаво ги подреждах, но сега знаят слабото ми място и идват да се гъбаркат с мен. Постоянно разместват по нещо наоколо. - Хан Ан разтърка наранените си колене. Толкова често беше падал заради техните игрички, че раните му никога не зарастваха. И така беше още откакто се върна от болницата преди 17 години.
***
- Аптечка, да, но в нея има само лепенки, а сега ми е нужен бинт - Хан Ан направи няколко изненадващи крачки към госта си по посока на гласа му. Когато беше близо до някого можеше да усети енергията вътре в него. Този човек беше хармония до едно определено ниво и все пак имаше нещо заключено. Не беше наранен от събитията тази вечер и беше спокоен. Тайните, които носеше със себе си от миналото, не го интересуваха. Всеки имаше такива, реши хазаинът му. - Аз съм Хан Ан. Фамилия Фу. Трябва да го пише някъде отвън. - Колкото и да беше извън логиката, подчини в последните дни цялото си съществуване на това да го посрещне. Човек се сдобиваше с много свободно време, когато не излизаше от вкъщи. В банята имаше кърпи за госта му, четка за зъби, завивките бяха прилежно сгънати на леглото в спалнята. Във всекидневната имаше работен кът с бележка ''наемател'', а от рафтовете беше опразнено пространство, за да може Хао Мин да разопакова част от вещите си. Масата беше подредена като от декоратор. - Ако съм забравил нещо, попитай ме утре. Почини си. Денят сигурно е бил дълъг. - Пръстите на Хан Ан пробягаха по повърхността като водно конче по мекотата на водата. Взе портфейла си от масичката и го пъхна в джоба си. - Вечерята е на масата. Каквото остане, можеш да прибереш в хладилника. - Усмихна се. За последно беше готвил за дядо си. Съжаляваше, че няма да присъства, за да усети реакцията на Хао Мин от храната. Тогава щеше да разбере какво харесва отсрещният. - Ще отида до аптеката. - Ръката му докосна стената без да иска. Сподави шока си и тялото му само извибрира от болката. Разпъна бялото си бастунче и излезе.

Завъртя се няколко пъти, като успя да огледа стаята си и едновременно с това ръката му да претършува в огромната черна чанта за нужните неща. В главата му се бе оформил леко объркан и сложен алгоритъм и това може би го забави прекалено. Все пак усмивката и не слезе от лицето му, а дори се увеличаваше, докато погледът му забелязваше детайлите и неочакваната прилежност, която Хан Ан бе вложил в тях. Устните му трепваха на места, от несдържан признак на изненада. Странен трепет завладя душата му, а в стъклените очи заблестя пламъче на благодарност. Когато видя подредената маса за вечеря и разнообразието от ястия, изпита сходно на онова умиление от по-рано, но въпреки това усещането бе различно. Емоциите за днес му дойдоха в повече и докато се осъзнае, вече не виждаше хазаина си в помещението. Кога бе успял да излезе?
Хао Мин разтърси глава и остави малката си импровизирана аптечка на масичката, за да може да последва другия. Само някой луд би излязъл в това състояние по това време, но от друга страна се свикваше да живееш насред хаос като този, където властваха единствено законите на шайка индивиди, които не знаеха какво правят с живота си. Едва сега Мин осъзнаваше колко ужасно е за свикнеш с нещо подобно.
Докато прескачаше стълбите като състезателен кон, дори не забеляза как малкото черно ластиче се скъса и остави косата му да левитира в пространството като пипала на октопод в океана. Тук човек дори не можеше да намери свестен фризьор да се подстриже, какво да говорим за друго. Почти никой не смееше да отвори какъвто и да е легален бизнес в квартал „Северен вятър“, но за сметка на това кътчето беше снабдено с всичко онова, с което един китаец не можеше да се сдобие в така строго охранявана държава. На две пресечки от старото „жилище“ на Хао Мин се намираше склада за внесени от Русия оръжия и крадени коли, собственост на единствените чужденци в града. Братя Владимир и Никита Базилевски бяха типични руснаци с бяла кожа и яркосини очи, но тук нямаше кой да ги похвали за това. Дори бандите предпочитаха да не се навъртат около тях, заради плашещите им татуировки. Мнозина вярваха, че са лежали поне пет години в затвора и някак си са заличили досиетата си, за да избягат в Китай, където надали ще ги потърсят. Противно на очакванията, бяха превърнали Хао Мин в техен човек, след като той бе така глупав да спаси Никита от сигурна смърт. Никой не го беше карал да спира при полумъртъв съмнителен чужденец и да промива и превързва огнестрелната му рана. Но ето че го направи, и сега се чувстваше странно задължен да пие чай с братята веднъж месечно в невероятната съспенс атмосфера на мълчанието. Никой то двамата не бе разговорлив, макар китайският им да се разбираше. От онзи ден Хао Мин си блъскаше главата каква услуга да поиска от тях, за да станат квит и да се разделят без лоши чувства. Никита бе единственият случай, за който младият лектор бе изпробвал познанията си по традиционна и модерна медицина.
- Почакай! – извика към Хан Ан с леко пресипнал от лудия бяг глас, щом успя да го настигне и дори да улови с два пръста ръкава на дрехата му. Успокои се, когато видя другия да се спира на мястото си. – Нали знаеш, че единствената отворена аптека по това време е на 20 минути път оттук? – трябваше да прозвучи леко обвинително, но не му се получи. – Хайде, върни се горе, аз ще ти услужа с нужното. – рече и дръпна леко ръкава на шлифера му, след което го остави на мира.
***
- Седни и си съблечи мантата. – нареди му съвсем несъзнателно, като по стар навик, запазвайки мекия си тембър. Зае се да отваря малката кутия, в която държеше бинта и импровизираните си лекове за рани. Подбра две малки стъклени бутилчици и се обърна към хазаина си. Поне това можеше да стори, да се погрижи за пресните наранявания, които бе получил заради него. Не че го правеше просто, защото се чувстваше отговорен. Искаше го. Не бе светец, но никога не подминаваше ранени хора. – Две години лекувах селяните в Дафо. – наруши тишината по едно време, сякаш за да успокои другия, че знае какво прави. Пръстите му деликатно посипаха върху раната малко от цветния прах в едното бурканче, след като я дезинфектира с домашния спирт с екстракт от алое. Всички лекове в личната му аптечка Хао Мин бе направил сам, защото държеше да знае точно какво поглъща и с какво се маже при възникнал проблем. Интересът му към медицината се бе появил доста преди краткия му престой в провинция Гансу. И макар да не бе успял да се отърве то белезите на гърба си, успя да помогне на много хора, което му стигаше. След като свърши с отворените рани и ги превърза, намаза синините с хладния мехлем от хвощ, магданоз и няколко китайски билки с неприятен аромат, но силно действие. Трябваше да изчезнат само след няколко намазвания.
- Можеш да се облечеш. – добави накрая и започна да прибира всичко на мястото му. По принцип се случваше лесно да се разсее и запилее нещата си, затова си напомняше да връща всичко на където трябва, преди да е изключил напълно.
- О, това е великолепно! – възкликна, щом усети миризмата на задушено пилешко Хуанмън и се надвеси над парата, идваща от варения ориз отдолу. Обожаваше това ястие, затова реши да го нападне без втора покана. Още преди да стовари задните си части на стола, грабна клечките и подбра перфектната първа хапка – малко парченце от пилешкото и ориза, попил невероятния сос на месото и подправките. – Невероятно! Вкусотия! – мърмореше между хапките си, осъзнавайки, че е изгладнял като мечка.

При досега до друг човек, когато не очаква тялото му се свиваше. Спомняше си някакъв страх, предателство, мъка. Загорчаваше му. Съзнанието му опитваше да премахне агресора. Отбраняваше се. Посегна инстинктивно, но се спря. Не знаеше защо има тази реакция. Не беше уплаха единствено заради изненадата. Имаше и нещо друго, което все още не можеше да изплува. Дори не разбра как се бе озовал отново в къщата. Каква магия му приложи този човек? Защо се подчиняваше послушно като агне? Кога съблече дрехите си? Онези парчета плат скриващи прозрачната му кожа. Показващи повечето вени в тялото му, които като пътни артерии не спираха трафика си и му доставяха все още живот. Отново част от спомен. Паат! Нещо се разби в стената, но само в съзнанието му. Сега този човек го докосваше. Усещаше пръстите му върху пулсиращата рана. Косата му докато се навеждаше облизваше рамото му. Можеше да усети и фрагменти от дъха му заради близостта. Наистина умееше да плаче. Ако в този миг беше усетил, че сълзите му капеха право върху ръката на Хао Мин, щеше да си умре от срам веднагически, но той беше потънал толкова дълбоко в емоцията, че дори не осъзнаваше, че солените капки се търкалят по бузите му. Беше застинал в някакво време-пространство между отминал спомен и настояще. Главата му бе склонена надолу и косата скриваше лицето му. Както бе тогава така и сега. Внезапно подсмръкна и разтърка носа си, излизайки от уединението си. Прокашля се. Винаги той се беше грижил за околните. За майка си, за дядо си. Изпрати и двамата в последния им път, но не помнеше да е плакал. Мислеше, че със загубата на зрение беше загубил и това. Свикнал бе да прави всично сам. Защо Хао Мин нарушаваше баланса му? Не биваше. Тази сладост, която усещаше, когато някой друг се грижеше за него, тя заразяваше цялата му същност. Сваляше толкова бързо защитите в него. Плашещо е. И най-страшното-събуждаше спомените му. Не чака втора покана, за да се облече. Беше толкова експедитивен, че в армията биха му завидели на сръчността. Изводът, който си извади беше: стой далеч от наемателя. Той е много, много опасен човек. Естествено пет минути по-късно все още мислеше така, но и някак му симпатизираше и се присламчваше към него. Ник'во чувство за самосъхранение, баси!
***
При всяка хапка се разнасяше специфичен аромат. Хан Ан можеше да усети вкуса, който усещаше и Хао Мин, така сякаш бе в устата му. Бе подпрял брадичката си с двете си ръце и се взираше в съзерцание. Приличаше на дете, което се възхищава на нещо, което вижда за първи път. По едно време се усети, че е странно. Първо, че той всъщност нищо не виждаше. Второ седеше с полуотворена уста пълна със слюнки и едва смогваше да преглътне, за да не покапят по покривката. Трето без очилата очите му изглеждаха абсолютно черни и големи като маслини. Повечето хора се плашеха. Така се беше родил. Бялото в очите му почти липсваше и затова от малък понасяше една камара подигравки. Приличаше на онзи нощен тип животни с големи, кръгли като топчета очички. Дори и сега, когато не виждаше, можеше да усети реакцията на хората. Дочуваше удивеното ахване и затова предпочиташе да носи постоянно тъмните си очила. Фигурата му леко се беше попрегърбила. Беше висок 1.75 м., строен, но не хърбав. Не беше много висок, но заради добре оформеното си тяло приличаше на... На какво приличаше наистина? Спомни си някакво отдавна забравено усещане. Вода. Имаше много вода. Рееше се. Паметта му невинаги беше услужлива и моментите идваха често накъсани в неразбираем пъзел.
- Защо не ядеш бамбука и гъбите? Не ги харесваш ли? - чу се да изплясква от нищото Хан Ан. Прииска му се да се шамароса през голямата уста. Беше неучтиво така да пита госта си.

Усещаше топлина и уют, досега непознати за него. Едва два часа, откакто бе прекрачил прага, сърцето му биеше спокойно, отмерено, движенията му бяха лежерни, а погледът изпълнен с удовлетворение, често се промъкваше към човека пред него. Интуицията му подсказваше, че той можеше да го види много по-добре с отсъствието си на зрение. И по-лошото, да го опознае. Може би пред него стоеше единственото създание на света, способно да преодолее бариерата, да разнищи драскащата жилетка, под която удобно си лежеше Хао Мин. Странно, но липсващата сигурност не успя да породи нужното обезпокоение у него, а само да предизвика едното ъгълче на устната му, което се изви нагоре. Все още не вярваше, но тръпката му доставяше приятно гъделичкане. Замисли се, че идвайки тук сам бе се бе подложил на един вид предизвикателство.
- Обожавам ги. Затова си ги оставям за накрая. - отвърна, а ъгълчето на устната му си остана вдигнато.
- Знаеш ли, напомняш ми на Сами. - изтърва моментната си мисъл като задържа твърде дълго погледа си върху Хан Ан. Изведнъж осъзна, че го е казал на глас и трябва да си доразкаже мисълта. - Един много сладък дългопет, който намерих веднъж в Дафо. Нямам представа как беше сигнал до пустинята, но едва се държеше, когато го взех при себе си. Щом укрепна го отнесох в резервата във Филипините, където принадлежи. Кой да знае, че ще ми е толкова трудно... - смотолеви накрая, напътвайки всичкия бамбук към устата си със замислени очи. Започна да дъвче шумно и се почувства наистина глупаво. Споменът за тази животинка го изпълни със забравената топлинка на взаимността, която никога не бе изпитал с някой човек. Сами го гледаше с огромните си очи, пълни със същата благодарност и привързаност, която се отразяваше и в тези на Мин. Но да се привържеш към нещо може да бъде наистина болезнено, когато то престане да е част от живота ти.
- Благодаря за храната! - усети, че трябваше да го каже още преди да й се нахвърли, но нали по-добре късно, отколкото никога? Щом изпразни и последната чиния, чевръсто нареди всичко едно върху друго и с насочи към мивката.
***
След като едва не заспа под душа, започна да изпитва известни притеснения за хазаина си. Прилежният оглед на къщата го накара да осъзнае, че стаите им бяха една до друга, но все пак отделени с твърда стена, което бе някаква утеха.
- Трябваше да видя къщата, преди да се съглася да се нанасям... - размишляваше на глас пред огледалото. В отражението си виждаше и избледняващия отпечатък от шамарът, който си заби, за да се задържи буден, докато стигне стаята си. - Да не си посмял да направиш нещо, няма да ти го простя!
Разбира се, не можеше да лежи на тази кълка. Делеше един покрив с друго живо същество. Не можеше да прояви безотговорността и да остави всичко на съдбата, както в онзи невзрачен гараж без любопитни съседи наоколо.
- Мина много време. - въздъхна с крива усмивка, когато закопча китката си за леглото. Затвори очи, щом чу изщракването на белезниците. Силно се надяваше това да свърши работа.

Абсолютно същото правеше и той. Винаги си оставяше най-хубавото за накрая. Не, не можеше да си позволи да го харесва повече. Не искаше да си го причинява. Обичаше бамбук и гъби. Значи щеше да му бъде конкуренция. Точка по въпроса!
Нима току-що сравни хазаина си с маймуна. И еновременно с това го оприличи на сладък. Край! Определено не го харесваше. Беше обидно и противоречеше на годините, които тежаха на мястото си, а именно цели 28. Беше 28 годишен мъж, а не маймуна. Макар, че като се замислеше, опипвайки брадата, а после и косата си... Всъщност мразеше този човек. Утре трябваше да се подстриже и обръсне. Никакви маймуни повече.
Сега му трябваше баня. Надяна един найлонов ръкав, за да предпази наранената ръка и стопли вода. В къщата нямаше все още поточна топла вода, затова душът представляваше накрайник с прикрепен резервоар към него. Не можеше да се бавиш за дълго под струята. Пусна първо Хао Мин към банята, а той хапна междувременно. Подготви и продукти за закуската утре.
Когато си сляп и постоянно е тъмно, не ти трябва много време за спане. Клепачите ти трудно натежаваха, за да се предадеш в царството на съня. Или може би не беше слепотата, а многото тревоги. Облече любимата си пижама. В магазина забрави да попита каква декорация беше му се паднала, иначе щеше да знае, че е от дамския сектор в розово и бяло и е с огромно Хелоу Кити отпред. Харесваше му, защото е мекичка и пухкава.
Спъна се в една табуретка и изруга. Недостатъкът да живееш с други хора беше, че те местеха предметите в пространството без да ти кажат и после само теб те болеше от този факт. Познаваше всяко нещо в къщата като петте си пръста. Освен петната. Тях не ги познаваше. Появяваха се все нови и нови и мисълта, че ги има, а не може да ги изчисти, го побъркваше. Точно затова имаше нужда от помощ. Никоя фирма за почистване нямаше да припари до този квартал, никоя порядъчна жена също, затова тази чест се падаше на Хао Мин. Въздъхна.
***
Можеше да усети емоцията. Дори и да не виждаше отскоро, знаеше какво чува. Тези звуци. Това беше усещане на екстаз. Знаеше, защото и той беше издавал същите упойващи трели в ръцете на Бао Дан. Ниският, гърлен стон засядащ в гърлото ти, докато пореден неслучаен тласък не го освободи. Слюнката стичаща се от устните ти и езикът ти неспособен да я задържи. Можеше да усети смесването на потта между двете тела, защото и той е бил така вплетен в любовната игра. Щеше му се да можеше да ги види. Не за да повярва. Знаеше на какво е попаднал, но искаше да види лицето на човека, който му беше отнел Бао Дан. Опипа превръзката си. Искаше да я махне. Помъчи се да се пребори с нея, но беше толкова усърдно стегната. Досадно стегната от обичния му Бао Дан. Но най го заболя, когато чу думите. Същите думи, които беше използвал и когато се любиха те двамата. Само за миг унищожи всичката силна любов, която цъфтеше в сърцето на младото момче. Тогава беше на 17. Тъкмо преживял катастрофата, в която беше загинала майка му и Бао Дан беше като глътка свеж въздух. Само той се спираше да си поговори с него, да му подари смеха си, да го погали. И сега пак той заличи всичко. Значи за него е бил поредният, и щеше да има и други, както бе имало и преди него. Най го болеше от грижата на Бао Дан. Той обичаше да поправя счупени неща. Обичаше да те вземе тогава, когато си най-счупен и да те изправи на крака. Вдъхваше ти живот, а след това ти духваше под опашката. Показваше ти най-цветните моменти от живота, а после ти ги отнемаше. Защо помнеше най-добре този, когото най-много искаше да забрави? Изсумтя и се обърна в леглото си удряйки стената с юмрук. Проклетник! Как можеше да се спи, когато всеки път, като си легнеше мислеше за тези ръце. Когато до днес не бе усещал други да го докосват така.

Събуди се от болезнено изтръпване в зоната на китката. Приплъзна добре оформените си задни части назад, повдигайки се до седнало положение. Едва отвори очи, за да установи една добра и една не особено добра новина. Добрата беше, че стаята изглеждаше в същия порядъчен вид, в който я помнеше преди да заспи. Другото обаче го хвърли в моментен тих ужас, който бързо прогони. Знаеше,, че става по-слаб, когато се страхува. Колкото повече се страхуваше, толкова повече вярата му се разклащаше. Вяра, която пазеше със зъби и нокти, в която се бе вкопчил с цялото си същество и с която заедно цял живот крачеха по тънък лед. Не, нямаше да я даде на никой, категорично не. Най-малко на Него.
Използва свободната си ръка, за да свали медальона с ключето от врата си. Щом освободи другата си длан, разтърка китката си, докато отново я почувства. Личеше си, че се е борило за надмощие. Понякога не се случваше с дни и всичко бе плашещо нормално. Но Хао Мин знаеше, че спокойствието не трае вечно. Сега искаше само да се добере до мехлема си, но се сети, че го съхранява на хладно в кухнята. Силно се надяваше да не обезпокои хазаина си и призраците на това място.
Дотърти се като мумия до кухнята и тъкмо когато стигна до заветната кутийка, го полазиха тръпки, а косъмчетата по гърба му настръхнаха. Усети как някой буквално го пронизва, нечии очи преминаваха през него и сякаш стиснаха душата му, блъскайки я в стените на клетката, в която сама се бе заключила. Щом се обърна, видя Хан Ан да стои като дебнеща сова на столчето зад него. Този тип не спеше ли? Беше едва пет сутринта. Хиляди сенчестите мисли му пробягаха през главата, но за щастие ги спря на време и просто продължи със заниманието си, докато не си свърши работата.
- Хм...След като и ти си буден, ще пиеш ли чай с мен? – дори не знаеше защо го попита, при положение, че така или иначе щеше да направи чай и за двамата. На подобно нещо никога не се отказваше, всеки китаец го смяташе за обидно. След още секунда тършуваше в кутията си, Хао Мин извади оттам домашния тибетски чай Галеаш, който бе подходящ за консумиране сутрин и вечер. Действието му бе много благоприятно и наистина прочистваше организма, но Мин щеше да спести тези неща на хазаина си, защото не искаше да звучи като провален актьор от телевизионна реклама. Докато разучаваше кухнята, се сети за дългото споразумение, което му бе изпратено от Хан Ан относно стриктната подредба на всяко нещо и петната. За миг се почувства гузно от скорошните си вероятни прегрешения и фокусира вниманието си върху настоящия момент. Поне сега можеше да не се издъни. С прецизните движения на гейша, Мин отмери внимателно нужните пропорции и температура на водата, а миг по-късно в помещението се разнесе наситен аромат на билков букет, от който всяка една билка можеше спокойно да бъде различена.
- Това е тибетски чай, опитвал ли си? – замлъкна след глупавия си въпрос, за да не изстреля още по-глупави. Искаше да разбере кога другия излиза за работа, и ако е възможно да знае дори за тоалетните му навици...Колкото и нелепо да звучеше, трябваше да е нащрек,а това незнание го побъркваше. Имаше нещо в другия, което го караше едновременно да се чувства спокоен и притеснен. Не си спомняше подобни резки аномалии в атмосферата. Очите му застинаха върху палеца на мъжа, който бавно се вдигна над ръба на чашата. Проследи донякъде изпъкващите му вени и усещайки измъчваща жажда в гърлото си, бързо отпи глътка от чая си. Течността прогори вътрешностите му, но не беше достатъчно. Чувството не си отиде.

Когато стана на сутринта приличаше на панда. С огромни черни очи, още по-огромни черни кръгове под тях и с тебеширено, пребледняло лице. Мъка! Цяла нощ бълнува как Хао Мин продължи тръпнещо да го докосва нагоре по ръката, минавайки като паяк по заобленото му рамо. Стискащ леко мястото между рамото и тила той впи зъби в образувалата се сгъвка и буквално изсмука цялата воля на Хан Ан. А продължението беше толкова жежко, че дланите му се бяха изпотили и си припомни какво е да се будиш сутрин с ерекция. Насън Хан Ан ще да е издавал някакъв сластен звук, защото когато се събуди осъзна, че продължава да го издава. Добре, че наистина не можеше да вижда, защото, ако срещнеше дори един-единствен път очите на Хао Мин, щеше да умре от изчервяване до смърт. Само, ако знаеше, че все още се подвизава с пижамата на Хелоу Кити, щеше да се бъгне съвсем.
Наслади се на напитката си. Върху небцето му танцуваха такива вкусове и усещания, че имаше чувството, че е обиколил поне 10 държави и опознал техните специфики. В чая му с всяка следваща глътка се разкриваха нови нотки дълбочина и наситеност. Уникално човече! Имаше ли нещо, което да не може да прави този негов наемател? Насочи глава към него, за да усети енергията му. Хао Мин не страдаше от липса на апетит. По звука на дрънчене в купичката му можеше да отсъди, че си беше изял всичко. Прехапа долната си устна прехвърляйки задачите си за днес.
- Да, имам купища чай из шкафовете, - посочи неопределено нагоре - но нито един не може да се сравни с този. Сега след като знам какъв трябва да бъде вкусът, никога вече няма да искам да ги пия - прокашля се, защото искаше да добави още нещо и се чудеше как да започне. - Съжалявам, че ще ти се наложи да се съобразяваш с толкова много неща докато си тук. Знам, че на останалите хора промените не им правят впечатление, но за мен е трудно да се движа свободно из къщата и да намирам вещите си, ако те сменят местоположението си. И моля да не слагаш нищо странно из хладилника, което да ме отведе до болницата. Няколко пъти ми се е случвало. Дядо ми имаше навика да държи жива стръв вътре и... уцелих кукичка. Да не говорим как разпилях животинките из цялата стая. Бррр! - потрепери и млъкна сконфузено.
***
- Готов ли си? - изчурулика твърде бодро за човек борил се с доста голямо количество еротика, която му се насъбра нощес. Хладният сумрак прониза костите му и обрули лицето му с лапите си. Направи първите три крачки и тогава се усети. Беше си присвоил част от Хао Мин. Беше преплел ръка с неговата и мушнал пръстите си в джоба му. Прокашля се и мигом издърпа непослушния си крайник обратно. - Съжалявам - твърде често му се налагаше да се извинява откакто вече не живееше сам. - Когато излизахме, водех така дядо, за да не се изгуби - гласът му почти изчезна към края на изречението. Беше унизително да споделя детайли от миналото си с почти непознат. Беше и срамно да се оправдава по този начин. Дочу щракване, а после и още няколко. Трябваше му секунда, за да осмисли ставащото. - Извинете, снимахте ли ни току-що? - насочи се към трите девойки, защото от тях дочу своето описание.
- Да - с присъщата откритост на китайците каза едната ученичка.
- Защо? - искрено се удиви Хан Ан.
- Приличате на любимата ни двойка герои от новата уебтун драма ''Звезден час''.
Двойка, тя двойка ли каза? Каква двойка? Момичетата се изкискаха и хукнаха нанякъде оставяйки го в недоумение.
- Какво искаш за вечеря тази вечер? - Хан Ан се насочи към мястото, където беше зарязал Хао Мин, но се оказа, че той вече не е там и хазаинът му говори пет минути на 90-годишна дама тренираща тай-чи. Задъхано дотърча по посока на гласа на Хао Мин само, за да повтори въпроса си. Усмихна се. Беше забравил какво е да си навън. Какво е бузите ти да се багрят в румен цвят нащипани от бръснещия студ. Как дори в неговите невиждащи очи може да се отрази красотата на света, да проникне свежестта на деня до душата ти и да те накара да се усмихнеш. И не само това, смя се с глас, така както не беше правил от години. Не знаеше защо се смее. Харесваше му да чува леко хълцащия и заглъхващ тембър. Смя се докато очите му не се насълзиха.
- Хан Ан, ти ли си?- Сякаш го удариха с камших през гръбнака. - Запазил си все същия живец. - Можеше да се закълне, че мъжът се усмихваше. - Отдавна не си идвал в кабинета ми. Ела, когато имаш време. - Потръпна. По-явна покана за секс не беше чувал. Нагъл си. Признаваше, че няколко пъти тялото беше предавало сърцето му поддавайки се отново на порока наречен Бао Дан, но всеки път излизаше от леглото му все по-празно откъм емоции. Получаваше някакви временни усещания за близост, но после те измамно изтичаха в канала под душа в банята. Щом излезеше от там двамата отново бяха непознати.
- Смених болницата - Хан Ан неочаквано се беше озовал зад гърба на Хао Мин и отново най-нагло си беше присвоил ръката му. Тази среща го свари неподготвен. Позволи си да се отпусне само за миг и веднага беше наказан за дързостта си. Заради този човек го беше страх да излиза. Всеки път му предлагаше отрова, която не съумяваше да откаже. Хао Мин се оказа неговата инстинктивна защита. Стискаше толкова силно китката му, така беше впил пръсти в нея, че сигурно другият вече усещаше иглички по кожата си. Събра смелост да доотговори. - Доктор Мао е по-близо до къщата ми и... - стой далеч от мен, гадино! Ще се науча да съм силен. Да не потръпвам от присъствието ти. Да не отмаляват краката ми. Да не усещам онази сладка премала в корема си. - ...съм доста зает напоследък. - Запъна се.
- Когато се освободиш, намини. - Не се отказваш, нали? За теб опцията, ''не'', не важи. Какво още мислиш, че можеш да оправиш в мен, освен тялото ми? Колкото и да го пълниш със семето си отвътре няма да избие цвете. Душата ми е черна дупка след теб.
Сбогуваха се набързо с неочаквания стар познат и продължиха. Не знаеше кога беше пуснал Хао Мин. Изпадна отново в своя вътрешен транс. Обърна се към него едва когато чу името си повторено неколкократно. Бяха стигнали до оптиката, но Хан Ан беше замръзнал все още на последния си въпрос, затова и пак той се изтръгна от посинелите му прехапани до кръв устни:
- Е, какво искаш за вечеря?