*in the middle of nowhere* (Japan)

Щом усети чуждия допир, сне ръка от прозореца, който се канеше да отвори широко, за да успее да се провре с цялата си бойна екипировка. Не остана изненадан от въпроса, който му беше зададен, но и не беше очаквал да предизвика чуждото любопитство. С непроницаем поглед проследи чупката, която бяха оформили устните на русокосия. Имаше наистина меки устни. Мъжът се прокашля шумно, за да прочисти гърло, а също и някои неприлични мисли, които за миг завладяха съзнанието му.
– Аз съм първи по ранг генерал на имперската армия. Името ми е Матсуяма Юзо. - представи се както подобаваше на етикета от ранния период Едо. Винаги рангът и службата към родината бе на първо място, след това името и самия човек, стоящ зад него. Така всеки бе длъжен да се представя и на своя враг на бойното поле. Дори и там се отдаваше нужната почити уважение, независимо кой щеше да излезе победения и оцелелия. Защото в една всъщност победител нямаше. Победител беше родината, оставила най-малко жертви във войната.

Русокосият остана изненадан от дългия отговор на мъжът, но още по-изненадан от името. Беше чел в учебникът си по история за него. Не много. Историята беше интересна, но тогава нямаше време за училище толкова. Този човек ставаше все по-странен. Вероятно е луд, но не. Не знаеше какво, но нещо му показваше обратното. Може би заради помощта му се бе заблудил.
- Окада Акира. - представи се момчето. Беше объркан. Нямаше представа какво се случва, но реши да го остави просто да се случи. Пък каквото стане. Надяваше се да не умре само. Щеше да е добре.

Мъжът отново отвърна с лек поклон и съвсем обърна гръб на прозореца, останал леко открехнат. Приятно хладният въздух продължи да нахлува в помещението и да гъделичка успокоително кожата. Генерал Матсуяма се позачуди дали вече бе поканен да остане, или не. Но все пак нито му бе останало нещо, което да губи, нито пък имаше друго място, където да отиде. Част от него не искаше да го приема, но вероятността да остане в този свят му се виждаше твърде вероятна. И все пак се надяваше по някое време да се събуди от всичко това и отново да се озове на бойното поле - там, където му беше мястото. С тежка въздишка тъмнокосият мъж свали трите части от бронята си и ги постави върху масата в непосредствена близост до себе си. Тежаха прекалено много и макар за него да беше чест да носи броня, дадена му от самия шогун, не виждаше смисъл от всичко това, щом не е на бойното поле. В момента се чувстваше като изкуствено присъдено дърво в средата на пустиня. Досущ като да изкараш златната рибка от аквариума ѝ и да я мъхнеш в тясна стъклена бутилка, която по нищо не ѝ пасва.
– Болката утихна, нали? - зададе някак реторичен въпрос, почесвайки се зад врата. Не умееше да започва нормални разговори, а и рядко му се налагаше да опитва. Никога не приказваше празни приказки, а все или предлагаше военни стратегии на шогуна, или изнасяше официални речи пред императора, отдавайки му сърдечните си почести. Когато общуваше с обикновените люде в повечето случаи просто им помагаше и питаше от какво имат нужда. В повечето села винаги имаше излишък на нещо, понякога Матсуяма се занимаваше и с разпределяне на заграбените във войната ресурси. Общо взето с всяка изминала секунда в този свят се чувстваше като истински чуждоземец. Питаше се кое е по-приятно. Момчето да продължи да го смята за луд и да не вярва на думите му, или да му повярва и да започне да гледа на него като пришълец от друга планета, или прашна стара антика. Нищо не му звучеше добре откъдето и да го погледне, но не виждаше друга светлина  в тунела, освен русокосото момче пред себе си.
– Кажи ми още нещо...Коя епоха е в момента? - попита с риск да затвърди лудостта си пред другия, но сметна, че иска да си направи една равносметка колко точно беше времевата разлика. Не бе сигурен, че иска да го знае, но нямаше да стане нищо, ако се информира поне за тези неща. За миг отново отправи поглед през прозореца.
– Токио, а...? - измърмори на себе си, опитвайки се да възприеме въпросното име.

- Защо питаш? - отговори на въпроса му с въпрос Акира. Кой по дяволите пита нещо такова? Не се сещаше за името на психичното заболяване с което се описва това, но дрехите и монетите го убеждаваха, че може би този човек е със разума си. Чу се шум от другата стая. Той трябваше да направи вечерята! Съвсем забрави. Русокосият се заоглежда. Отиде до хладилника и извади няколко яйца. Нямаше време за друго. Включи котлона и сложи тигана отгоре като постави едно парченце масло вътре. Хвърли поглед към Юзо, който наблюдаваше движенията му с любопитство.
- 21 век. - въздъхна той - Виж просто иди в стаята ми. Тя е надолу по коридора. - посочи Акира - И бъди тих, моля те! - прошепна момчето.
След около 25 минути яйцата и салатата бяха готови. Той занесе една чиния на баща си заедно с едно одеяло, защото той обикновено спеше там.
- Ти си такова добро дете. - засмя се мъжът и отпи една глътка от ракията до него преди да започне да яде. Акира не му обърна внимание, а се върна в кухнята, взимайки останалите две чинии и понасяйки ги към стаята си. За какво изобщо му каза да остане. Не се ли опита да го убие тази сутрин? И не проникна ли в дома му? Наистина нямаше никаква мисъл в действията му или имаше прекалено много.

21 век... Бе попаднал в 21 век!? По неговите груби сметки времевата разлика се състоеше в почти четири столетия, което обясняваше защо Едо се бе променил толкова драстично. Трябваше да свиква с изненадите, които въобще не харесваше като замисъл. Та той още се бореше с това да запази самообладанието си в моментите, в които Акира го стрелваше с невярващия си съжалителен поглед. Не знаеше какво проклятие тегнеше над него, но не можеше да се примири, че е чужденец в собствената си родина. Сега какво? За да излезе сред останалите "нормални" хора, трябваше да се облече в техните дрипи? Изглеждаха му по-раздърпани и от платнените чували, в които слагаха труповете на мъртвите селяни. Не виждаше нищо стилно, или представително. Върви обяснявай на някой от 17-ти век за нашумелите модни тенденции.
Проникна в стаята като в някой свръхсекретен лагер, а ирисите му непрестанно шареха наоколо, изучавайки интериора. На едната стена имаше нарисувани(?) някакви хора в малък размер. Поредното нещо, в което генерал Матсуяма не улови какъвто и да е смисъл. Никой от тях не приличаше на русокосия, така че изключваше да е картина на семейството му. Воинът продължи предпазливата си разходка из неголямото помещение, докосвайки повечето от нещата, които не беше виждал досега. Приличаше на котарак, маркиращ територия, само дето навярно той би бил една идея по-ориентиран и наясно какво същност прави.
Внезапно стаята се огласи от натрапчив шум, наподобяващ от части мелодия, придружена с мъжки тембър. И тъй като нямаше как това да се доближи и малко до музиката, която можеше да разпознае Юзо, в пристъп на паника той извади катаната си и сряза на две черната кутийка, откъдето идваше звукът. След като се порадва на симетричните две половинки, които бе сътворил с майсторския си стил, незнайно защо го налегна чувство за вина. Имаше смътното усещане, че нещо не е наред. Чувстваше се като дете, което без да иска е направило беля, но не бе сигурно дали майка му щеше да повярва на думите "Стана случайно!"

Акира отвори вратата. Погледна към Юзо и после към телефона си. Очите му се разшириха. Какво си мислеше че прави. Затвори вратата зад себе си и остави чиниите на бюрото си. Пое си дълбоко въздух и се обърна.
- Мисля, че трябва да потърсиш помощ. Просто...нещо не е наред с психиката ти. Трябва да го направиш преди да нараниш себе си или някой друг. Има много хора като теб. Ще можеш да водиш нормален живот. - усмихна се приятелски момчето - Имаш ли някакви роднини или приятели с които можеш да се свържеш. - Окада напрегна всяко мускулче в тялото си, за да запази самообладание самообладание до колкото можеше. Заради този мъж русокосият най вероятно бе загубил работата си, телефона си и за малко можеше дори живота си. Единствените му пари идваха от работата му, която вече най-вероятно нямаше, но той нямаше как да знае, защото телефона му бе разрязан на две. За всичко това бе отговорен мъжа пред него, който се мислеше за отдавна загинал генерал, и който по някаква причина реши да се бръкне в живота му. Дали не трябваше да го изгони още сега? Щеше ли да е много студено от негова страна? Но все пак той щеше да го убие сутринта. Не, баща му можеше да чуе вратата. До сутринта ще остане тук. Може през прозореца. Ами ако падне и умре? Акира щеше да е замесен. Не.

Значи все пак не му вярваше. Не можеше да го обвинява, кой би повярвал на нещо, което звучи невъзможно? Генерал Матсуяма прибра меча си, потънал в мълчание. Взря се за миг в очите на Акира. Толкова му беше нужно, за да разбере, че бе ядосан и бе потиснал гнева в себе си. Вероятно се чудеше как да го изгони.
– Не си мисли, че ми е приятно да бъда някъде, където не съм желан. - промълви със сериозен тон, а погледът му отново пробяга към черната кутия, която бе унищожил. Очевидно представляваше нещо ценно, но Юзо закъсня с това си прозрение. Не можеше да върне времето назад. Ако можеше, защото много му се искаше, щеше да го върне с цели четири века. тогава всичко щеше да си е на мястото и край с недоразуменията. но съдбата не искаше това. Очевидно.
– Просто няма... - започна следващото си изречение, но спря. Не можеше да му каже, че няма къде да отиде. Навярно не го интересуваше. Както и това дали има някакви близки. Може би не го беше питал сериозно, в тонът му имаше скрито обвинение. Тъмнокосият предположи, че бе създал прекалено много неприятности на другия и трябваше да си тръгне още преди малко. Вероятно бе разбрал погрешно, че е поканен да остане.
– Няма значение. Ще си вървя. - каза, като бръкна в пазвата си и извади отново платнената си кесия със специфична избродирана птица. Изсипа я цялата върху леглото в непосредствена близост и погледна към русокосото момче.
– Това е всичко, което имам. Надявам се, че ще е достатъчно да поправиш черната си кутийка. - рече и за едно премигване се озова клекнал на перваза на големия прозорец. Оттук скачането бе дори по-лесно. Краката му бяха в перфектна позиция и след като се отблъсна с преценена сила, той плавно полета към отсрещната сграда, сливайки се с мрака на нощта. Преди да се сблъска със стената, той направи въздушен пирует и краката му "кацнаха" на жълтеникавия бетон. Няколко бързи крачки и успя да се изкатери на квадратния по размер покрив на сградата. Намираше архитектурата тук за доста западнала, но нали не разбираше от 21 век, нямаше да съди архитектите. Въздъхна и приседна на ръба на не особено високата сграда. Макар че в сравнение с периода Едо, досега тук всичко беше в пъти по-високо. Поне можеше да наблюдава небето още по-отблизо.
Вятърът отново яхна наметалото му, развявайки го във всички посоки. Шептеше студени и неприветливи думи, които потискаха генерала. Казваше му неща, които вече знае, но не знаеше как да ги промени. Никога преди не се бе чувствал талкова безсилен. Насред каквато и безизходица да беше, винаги имаше логично решение. А сега, какво да прави с тази нелогична безизходица? Как да види нещо, което бе отвъд възможностите му, отвъд всичко, което знаеше и на което бе учен през целия си живот... Момчето беше споменало, че има много такива като него. Не беше прав за това, но за останалото вероятно беше. Юзо бе отраснал насред неугасващите пламъци на войната. Баща му бе загинал млад във войната, а майка му бягаше с него от град на град. От малък беше ставал свидетел на хиляди опожарени домове и избити семейства, а гладът го следваше като втора сянка. Не бе имал време да си играе с другите деца, не бе имал време да се излежава с часове под красивата сакура. Никога не бе бил сигурен, дали ще дочака изгрева. Имаше време единствено за бягство, което в крайна сметка спаси само него. Сега всичко беше като един дълъг кошмар, но щом си го спомняше, като че ли беше вчера. Малко преди да започне последната война, бе отишъл в родния си град. Сега там имаше само прашни руини, носещи единствено спомена за многобройните пламъци, стелещи се навред. А насред мъртвешката тишина пък сякаш все още отекваха виковете на майка, изгубила от поглед невръстното си дете.
Ах, странно как студенината, която излъчваше този така наречен Токио,тъй му оставяше в него същите тези белези, които оставяше всяка една изгубена във войната душа.

Мамка му! Е, сега вече се гътна! Акира изтича до прозореца и се надвеси. Студения вятър разроши русата му коса и го накара да потрепери леко. Колкото и да гледаше в тази тъмница нямаше да види нищо. След като осъзна това Окада грабна един фенер и бавно, почти безшумно се измъкна от тях, затича се по стълбите. Адреналина обзе тялото му. Ами, ако беше мъртъв? Стълбите му се струваха хиляди, но най-накрая се намери на земята. Заобикаля насам-натам с фенера.
- Матсуяма-саан! - извика веднъж, втори път. Не чуваше нищо, не виждаше нищо. Може би беше оцелял? Но дори и да е така не би трябвало да може да се движи. Какво по дяволите!? Хората не изчезват просто така! Дори генералите от 17 век не го правят!
Акира седна на една от люлките. Полюшваше се съвсем леко. Ту напред, ту назад.
Какво изобщо се случваше? Не знаеше. Вярваше ли му? Не знаеше. По дяволите, дори не знаеше дали е жив в този момент! Вероятно е, но той нямаше как да знае със сигурност. Погледна към небето. Не се виждаха звездите, само луната. Съвсем тънък лъч. Един облак я закриваше наполовина. Акира въздъхна и слезе от люлката. Продължи да обикаля и вика. Още поне малко.

Един катранен кичур коса упорито препречваше погледа му. Усилващият се вятър караше гъстата му тъмна грива да се бунтува още повече около лицето му. Матсуяма все така не помръдваше от мястото си. Тъкмо бе успял да изпразни съзнанието от всичко. От всякакви мисли, от всякакви проблеми. От всички преживявания и емоции, изпитани досега. Този тип изпразване бе неговата медитация. Дори само за миг успяваше да се почувства по-лек и от едно розово листенце на сакура, понесено от вятъра. Това го крепеше цял и му връщаше увереността. А сега имаше огромна нужда от нея. Трябваше да повярва в себе си, защото никой друг нямаше да повярва в него. Знаеше това.
В мислите си допусна единствено моментите, в които събираше всички войници на тренировка. Тогава, както и при нападението на враговете, той чувстваше неотлъчната им подкрепа и вярата, която му имаха. Те, всички те поверяваха животите си на него. Тази отговорност беше най-хубавото и същевременно най-ужасяващото нещо на света. Мисълта да знаеш колко животи лежат на плещите ти. Мисълта, че всички тези хора стояха с пълна готовност да изпълнят командите ти и да се бият за родината и семействата си. Нещото, което Матсуяма им повтаряше, бе да се бият до самия край. Дори когато знаят, че наближава последният им дъх. Казваше им да се бият и за самите себе си. Защото и те бяха част от народа, който бяха призвани да защитават. Защото и те принадлежаха на родината, чието име бяха избрани да прославят. Заповядваше им да живеят! Да живеят, за да видят новата светлина, която ще озари небето. Казваше им, че ще трябва да посрещат много изгреви заедно, за да дочакат онзи, който ще им донесе щастието да видят отново усмивките на децата и жените си. Нищо от това, което изричаше, че беше просто прах в очите. Матсуяма винаги вярваше в думите си и затова останалите му отвръщаха със същото. Дори да имаше предатели сред хората му... Дори да знаеше кои са те, той въпреки това щеше да вярва. Защото доверието бе основата на всяка една връзка между хората. Ако я нямаше, то фалшивата стена бързо щеше да се срути върху всички градящи. Понякога да вярваш беше трудно. Но понякога това бе едничкото, което ти трябваше. Нищо друго. Просто да повярваш.
Тогава се виждаше най-много от всичко. Защото да вярваш в някой не беше да ослепееш за истината. Беше да му дадеш шанс да разкрие своята истина, да я изповяда пред теб и ти сам да прозреш какво се крие зад нея. Да вярваш не означаваше да си длъжен да приемеш истината на другия, а просто да се вслушаш и вгледаш. да се абстрахираш от всичко останало и просо да слушаш и гледаш не само с очите и ушите си.
Матсуяма... Това неговото име ли беше? Някой го викаше... Освен ако не се отнасяше за него, а за друг човек. Но този глас му бе така познат... В мислите му изскочиха нечии устни, които познаваше.
– Акира? - прошепна учудено и наклони поглед надолу. Видя как русокосото момче тичаше насам-натам кажи-речи въртейки се в кръг. Единственото, което не разбираше, беше защо вика неговото име. Генералът се изправи и с помощта на същата техника отпреди малко за извънредно кратко време се спусна от покрива на старата сграда.
– Мен ли търсиш? - попита без да звучи прекалено учудено. за сметка на това бе успял да стресне младежа, който очевидно не очакваше един луд да може и да "лети".

Акира подскочи и се обърна рязко. Пред него стоеше Юзо. Жив...и доста здрав. Как!? Той падна от шестия етаж. Не би трябвало. Може би и русокосия полудяваше. Това може би е халюцинация. Русокосият протегна ръката си и едва с върха на пръстите си докосна лицето на генерала. Той беше тук. Наистина беше тук. И си беше жив.
- Добре ли си? - въпреки всичко трябваше да се увери в това което виждаше. Нима му нямаше нищо? Какво беше той? Лек страх се намери място в душата му. Какво ставаше тук? Отдръпна ръката си и подтисна импулса си да избяга. Преглътна. Изчака дългокосия да кимне и да потвърди опасенията му. Добре...може би не беше луд. Но какво беше?