Шизеншики и Земята

Драконът се появи на гърдите му с черните си разперени криле и ознаменува промяната в мага. Дрехите му се преобразиха в удобни и ефирни шалвари и наметало в бледосин цвят. Разгърдената туника показваше татуса с ранга му за непросветените. Досадните гмери*/същества от подземния свят, уродливи и прилични на гноми, но много по-едри и силни от тях/ се появяваха къде ли не. Те не умираха, бяха безсмъртни, но служеха за изтощаване на противника. Упражняването на магия на потомствен маг му се струваше досадно и безсмислено. Само да не беше заплахата от смърт, която го грозеше при всички тези битки, не би си мръднал пръста да праща адовите изчадия обратно в подземието, но те не спираха да търсят нещо и този път незнайно защо търсеха него. Беше ги победил с няколко средни по сила заклинания, но онзи който ги предвождаше бе останал незасегнат и в сянка и така и не благоволи да се покаже до края на битката. Магът хвърли наметалото си с въздишка и си пожела да можеше сега да облече отново смокинга си и да се върне на партито, но вече бе проумял, че боят още не е свършил. Усети присъствието на нова заплаха. Нечия сянка прокрадваща се бързо в нощта издаде присъствието на опонента. По дяволите, защо не си взе от хапките със скариди! Сега вече можеше и да няма шанса да ги опита. Можеше или да приключи тук умрял от глад, с къркорещ стомах мислещ си за хапките или да го убият. И в двата случая щеше да е жалко.

Някъде в далечината отсреща сякаш проблесна червена светлинка, но тъй като изчезна така бързо, не бе ясно дали бе просто привидение, или реалност. Царственият мрак, заел своя пиедестал, умело изкривяваше прокрадващите се сенки наоколо, като една от тях беше неговата. Това, което можеше да се види от сянката на високата му фигура обаче, бе единствено и само края на дългото наметало, в което прилежно бе загърнат. Качулка липсваше. Такава не му трябваше, неотдавна бе удушил в нея поредната разгонена котка, която го преследваше чак до бърлогата му. Не знаеше какъв им е проблемът на тези животинки, не знаеше и защо, в името на всички подземни създания, при подобна нужна се осланяха на него. Да, той много наподобяваше див звяр, дори отчасти можеше да се самопричисли към този знаменател, но за това не можеше да им помогне. И все пак недосегаемостта му, тази свежа арома на едно необуздано и диво същество, винаги успяваше да привлича от само себе си. Буйната му,кестенява и дълга грива, розовееща в краищата, покриваше почти изцяло лицето му, или поне едната му половина. Това вечно разрастващо се косище, притежаваше своя уникална и неописуема форма. Движейки се съвсем безшумно в мрака, сякаш просто се рееше на метър от земята, магът си позволи да разкрие усмивката си. Тя пробяга набързо по устните му, откриващи се изпод гъстите дълги кичури. Стига толкова игра на криеница. Вече се бе забавлявал достатъчно, открадвайки чуждата плячка, сега бе нетърпелив да вкуси от нея. Не, не са вкуси, още беше рано за това. Трябваше да я огледа, да я подуши, да прецени дали въобще си заслужаваше загубеното време. Нищо неподозиращата му потенциална жертва бе наистина нищо неподозираща. По всяка вероятност смяташе, че е на дуел, съдейки по подготовката му. И все пак, въпреки силите си, не бе успял да улови бягащата сянка, прокрадваща се все по-близо до него. Всъщност изглеждаше така, сякаш не можеше и да се ориентира за местонахождението й. Тайнственият маг остави наметалото си да полети към него, докато масивната му фигура изникна иззад другия. Тежкото и ужасяващо дихание, придружено от леко доволно ръмжене, протри чуждия врат, дарявайки му сковаващо усещане и множество тръпки. Сила и мощ. Това представляваше аурата му. Не беше просто маг, а вълк-единак, при това и в буквален, и в преносен смисъл. Без наметалото, нямаше ни парче плат по себе си, ала за сметка на това, тялото му бе изрисувано красиво и фино с чорона*/черна боя със сребристи и червени отенъци, получаваща се някои от плодове в джунглата/, като само крайниците издаваха леко мургавия му телесен цвят.
- Харесах си това парче от теб. Мирише най-апетитно. – тихият дрезгав глас, наподобяваш ръмжене, изказа красноречивите си и очарователно садистични мисли за това, какво бе планирал да стори на другия. Един вид подготвяше жертвата си за това, което я очакваше, или констатираше по-скоро на себе си, че е време за вечеря след вечерята. Потенциалният противник на мага с драконов символ, не се бе оказал никак вкусен и това само подразни стомаха на звяра, удвоявайки глада му. Най-лесната мишена, този красива млечнобяла шия, имаше специфичен магнетичен аромат, на който един себеуважаващ се звяр не би издържал. Макар да обичаше да си играе с жертвата до нейното изтощение и изпадане в ужас, сега мислеше да мине без тази част. Дори нямаше нужда да разкъсва досадни парчета плат. Горната дреха на другия услужливо откриваше онова, което му бе нужно. Нямаше да чака втора покана.

Не знаеше защо искат точно него. Не членуваше в Кръга на магьосниците. Не претендираше с уменията си. Не беше известен в средите. Единственото, което го вълнуваше е да се задоми. Естествено, по законите на Мърфи жените го отбягваха, сякаш бе прокажен и най-лошото бе, че си намираха всевъзможни оправдания, за да го зарежат. Веднъж дори дамата му каза, че ще заминава на космическа 6 месечна мисия. Всеки знаеше, че това беше остарял и неефективен метод за пътуване. До къде бяха склонни да стигнат жените? Интересно също, че и всичко с тях вървеше добре до заветната трета среща. Да не би над него да тегнеше някое проклятие? Нямаше друго обяснение. Ако не беше загубил фамилната книга можеше да провери. Всъщност тя трябваше да е някъде из къщата му, която обаче беше така зарината с какво ли не, че можеше да се сметне буквално за безвъзвратно загубена.
Тъкмо когато си пийваше поредния коктейл оплаквайки съдбата си я видя да влиза. Току-що пристигнала от Бостън. Бузите й бяха порозовели от студения нощен вятър. Мъж от персонала взе връхната й дреха и отдолу се показа прасковена рокля с фина дантела. Златистата й коса бе прибрана в елегантен кок, а отпред прическата се допълваше от сребриста тиара. Напълно заслужаваше прозвището си Ефирната лейди. Беше най-добрата балерина раждала се от 100 години насам. Адам бе живял достатъчно дълго, за да знае кога е срещнал нещо необикновено, а именно вълшебен предмет дарба скрит някъде в това прекрасно тяло. Гмерите се интересуваха от подобни продобивки и често ограбваха дарбите носейки ги на предводителите си, които се облагодетелстваха, а ограбените често полудяваха или се самоубиваха след наглата кражба.
Няколко минути по-късно му я представиха. Наведе се и целуна върховете на пръстите й обвити в кремаво ламе. Малко хора знаеха, че целуването на ръка ставаше само с въздушна целувка, никога с докосване на устни. Адам знаеше как да се държи подобаващо от началото до края. Само, ако можеше да намери фамилната книга, до сега да се беше оженил. Проклето проклятие! Колко време й даваше, докато бъде ограбена или докато го зарежеше? Пропускането на удар на сърцето му отчете тази вечер, а относно другия въпрос-една среща. Всеки път щом сърцето му пропуснеше удар това му казваше, че те са тук и бяха напуснали подземието заради нещо. След това отчете и факта, че ако неговата дама бъде ограбена тази вечер, това щеше да е последната им и единствена среща.
Изненадата му дойде, когато ръката на балерината застина между пръстите му. Времето спря своя ход. Всичко застина. Хората приличаха на восъчни фигури, всяка заела различна поза. Викаха го. Точно него. Защо? Не знаеше, но се ядоса. Още един път магичният дълг проваляше любовния му живот. И това, ако не е проклятие, пък на! Защо въпреки, че не желаеше да участва, глупавите правила го заставяха да изпълнява никому ненужни задължения? Винаги щеше да има добро и зло. Такъв бе кръговратът на живота. Нима точно от него зависеше запазването на баланса на цялата вселена? Само веднъж да се оженеше и всичко приключваше. В мига, в който го направеше и бракът му дадеше плод, неговите способности изчезваха и започваха да се конфигурират под формата на нови за бъдещото му дете. Той трябваше да го обучи как да ги използва занапред и да му предаде знанията си. Беше нещо като излизане в пенсия. Емоциите му идваха в повече. Искаше да приключи с тези битки. Само да знаеше как да преодолее заветната трета среща. Дали да не отидеше на гледачка, за да разбере бъдещето си? Ще умре в битка или ще се ожени, това искаше да знае. Имаше ли смисъл всеки път да гадае и да се ядосва? Някои хора смятаха брака за вид окови, за Адам това бе освобождаване в най-чист вид.
Мда, позната картинка. Приличаше на получовек, полунещо друго неопределено. По прическа малко му напомняше на фронтмен от рок банда и Кин Конг взети заедно. Зачуди се на уникалността на стайлинга и с любопитство наблюдаваше как неговият опонент опитва вкуса на дървото, с което магът беше заменил себе си. Явно непознатият не харесваше целулоза. Засега просто се чудеше доколко дарби е усвоил, ъм, как да го нарече Косматко, Човека ексхибиционист. Как се нарича някой, който търси твоята близост дори против волята ти и много се ядосва, ако не я получи? Точно така, сети се:
- Ей, Нервак, преди да ме каниш на вечеря и по-точно аз да съм вечерята, не смяташ ли, че е нужно да ми кажеш какво точно искаш от мен, освен да ме опиташ на вкус? Някак грубо е още на първата среща да скъсяваш така дистанцията. Чувствам, че нарушаваш личното ми пространство – погледът на Нервака не му хареса. – Опаа, май сгазих лука – дам, винаги така издаваше местонахождението си. Той и голяма му уста. Дали пък жените не го зарязваха заради това? Или пък отделяше прекалено много слюнка докато се целуваше? Нервака не го остави да помисли върху този въпрос, защото връхлетя като хала. Явно животинското бе по-силно заложено в него от човешкото. Беше бърз, много бърз. – Стига де, ако не ми кажеш какво искаш, как ще се отърва от теб. И двамата знаем, че не искаш само да ме убиеш. Взаимно можем да бъдем или заловени, или ограбени. За издевателства над тялото не искам да говоря, все пак съм джентълмен. Странното е, че обикновено гмерите се грижат за това да те изтощят подобаващо, за да те залови предводителят. Тези обаче бяха твърде малко за целта, а ти така и не се отказваш, та започва да ме мъчи един въпрос. Защо си се захванал точно с мен? - Нервака изпръхтя враждебно, повдигна брадичка и откри татуса на гърдите си. Показаното му се стори смътно познато, но не можеше да се сети откъде. – Ясно, значи това било. Защо трябва все да е така проблемно? Ти си горско чудо на природата, така че не си предводителят на тези грозници – Адам едва сега се огледа по-внимателно наоколо и забеляза и останалите повалени тела. Успя да направи и връзката. Значи причината водачът им да не се появи изобщо стоеше по-близо отколкото би желал в момента. По гърба му пробягаха тръпки. -  Е, могат ли косматите топки като теб да говорят или не? – преди да смогне изобщо да помисли проклетата му голяма уста пак го бе преварила. Уф, че неприятно!

Нямаше име. Знаеше, че бе редно да има такова, поне да му се намира под ръка, ако му потрябва. Но просто нямаше и не изпитваше нужната от такова. Въпреки многобройните пъти, в които бе чувал хора и магьосници да се обръщат един към друг по имена, не виждаше съществен смисъл да има такова. Лесно можеше да се измисли някакъв прякор и кара по него, нали? Както този досадно приказлив маг, бе решил да го нарича „Нервак“. Какъв нервак, какви пет лева? Точно сега най-малкото, до което му беше, е да бере нервни. Станеше ли кълбо от нерви, то пръв този нехранимайко щеше да си го отнесе. И щеше да му дойде прекалено, за да го понесе. Не, наистина не искаше да узнава отговора на въпроса, който му бе зададен. Вероятно и двамата не искаха. За вълка-единак се носеха доста легенди сред  хората. Историята за Дивака, за Индианеца-канибал, както и Безименният, а също и Върколакът. Никой не правеше съществена връзка и не бе разбрал, че става дума за едно и също създание. Поради тази причина странно изглеждащият маг имаше много прякори. Твърде много, че да ги запомни всичките, въпреки високото си ниво на интелигентност. Все пак макар да приличаше повече на звяр, отколкото на човек, притежаваше съзнание, с което е всеки можеше да се похвали.“Значи ще има още игра...“ бе констатирал мисловно миг, след като потенциалната му вечеря хитро се изплъзна, оставяйки дърво на свое място. Дали бе толкова хитро, колкото глупаво и безполезно, не се знаеше. За миг съжали задето изобщо бе решил да се разхожда извън бърлогата си днес. Реално не бе толкова прегладнял, че да приритва за прясно човешко месо. Можеше преспокойно да продължи следобедната си дрямка, излежавайки се на влажната мека трева. А, да, и щеше да изпробва новата си придобивка – някаква стара книга, дошла неизвестно откъде, и написана на неразбираем език, но пък можеше да се окаже удобна за възглавница, знае ли се... Като заговорихме за език, хибридното същество можеше да разбира хората, но той самият не можеше да говори съвсем правилно на техния език, нито пък да чете символите им. Цялата тази тяхна цивилизованост го плашеше, същевременно му се гадеше и от нея и започваше да изпитва открита неприязън. Видеше ли мастилото, оформило прилежни ченгелчета върху хартията, просто изсумтяваше и се усмихваше иронично. До какъв прогрес ги бе довело всичко това? Негодниците непрестанно рушеха всичко свято на тази земя, а скоро вече бяха стигнали и до горите, в които той живееше. Сами си копаеха гроба, съвсем сами. В това просто нямаше никакъв спор. Защо ли бяха такива? Караха го да се пита той ли беше изродът, или те... Опитът на потенциалната му жертва да бъде остроумен в последните си мигове, бе прекалено красноречив отговор на въпроса му. Защо така напираше да го схруска на мига? Защо ли?! Защото предпочиташе да го умъртви, отколкото да се занимава с това нещо! В този ред на мисли, „нервакът“ отново проследи с поглед тънката бяла нишка, която го бе отвела дотук преди все още броени минути. Дори не разбра откъде, по дяволите, се бе появила, но единият й край излизаше от неговия татус, а другият край от този на глупакът срещу него. Що за...?! Кой и как бе провалил спокойствието му, плановете му да зимен сън през лятото, кой?! Реши да си припомни всички свои опити да скъса, отреже, убие, разнищи, запали...и прочее, въпросната дразнеща бяла нишка, конец, или каквото там беше...но тя просто си стоеше, рееща се из пространството и досадно напомняща за безпричинното си съществуване. Сега пък, когато реши да разбере, откъде идеше източникът й, демек къде бе краят й, с оказа, че е индивидът пред него. Е, не беше ли логично да го убие? Искаше да се отърве от бялото чудо, а щом то бе свързано някак си с мага, то нямаше място за въпроси и чудене. Изсумтявайки многозначително, странникът щракна с пръст и в миг мрака отстъпи пред светлината. Вече всеки можеше да види по-ясно другия. Не че на полувълка му трябваше да се взира в смешния поглед пред него, а и имаше перфектно зрение и в тъмното, ноо...
- Напрегни си малко мозъка, драги джентълмене. – каза твърдо натъртвайки с ирония върху обръщението. Все пак другият доста претендираше, че е джентълмен, затова реши да не му отнема тази гордост. Не от любопитство, а чисто информативно, реши да разбере и друго.
Той напрегна една единствена гънка на малкия си, но компактен мозък, и го видя. Дарбата му се задейства за няколко секунди, след което надписът вече кръжеше над главата на мага. Името му, както и оставащото му време живот. Каква ирония, щеше да живее още. Значи нямаше да го убие? Е, това не беше сигурно, но поне нямаше да го убива сега. Разочарова се, тъкмо се бе самонавил да яде нещо вкусно за вечеря. Може би щеше да си остане с мечтаното говеждо, което вече не се намираше в тази местност. Благодарение отново на хората, турът бе вече изчезнал вид, а това говеждо месо бе най-вкусното нещо, с което звярът си бе угаждал тогава. Може би затова бе минал на хора. В крайна сметка сами предизвикваха тъжния си край.
- Адам...Сериозно?! – измрънка под нос, докато правеше асоциацията си с герой от свещената книга на хората. Вярно, че ударението на името му сигурно не бе същото, но той си го четеше от латински, а в съзнанието му ставаше на санскритски и в крайна сметка го свърза с Библията. Кха, ако този тук бе Адам, то той е Ева. Как пък не...
А какво всъщност правеше въпросният Адам? Изглеждаше тъй вглъбен и замислен, сякаш търсеше философски начин да обере дървото с райски ябълки. Можеше поне да каже, че вижда проклетата бяла нишка, която ги свързва, и да изпсува гласно, пращайки я по дяволите. Вече бе наясно, че безименният момък бе хи-оками (огнен вълк) и от сега се разбираше кой ще е победител и кой победен.

Татусът ясно показваше, че си има работа с достоен противник и не е случаен човек, животно, човек или каквото беше там. Произнасяше името му грешно и за момент в съзнанието на мага изникна първият човек Адам с едно смокиново листенце отпред. Ех, добре си е живеел преди да се появят жените. Първо е бил сам и си е бил добре, а после са му дали жена правена точно като за него. А сегашният Адам с какво разполагаше: празен стомах, проблеми с жените и домашен любимец насреща си. Животът не беше справедлив. А проклетникът наистина бе усвоил доста дарби, които започнаха да дотягат на мага. Обикновено местата, където се провеждаха дуелите бяха извън земното време и пространство. В момента, в който се завърнеше всичко продължаваше по старо му, но този път времето за тях си течеше и не бяха в стая за дуел. Стомахът му изрази недоволството си от изтеклите минути с бурно къркорене.
- Дълго ли ще стоим тук? Да ти се намира нещо за хапване? Някой сникерс или ментов бонбон? Определено имаш нужда от второто. Какво си ял за последно? – метна с ръка за да пропъди миризмата, а и за да избегне поредната атака. Понечи отново да се транспортира, но изненадващо не се оказа на нужното място, затова просто вместо да се метне на дървото отсреща скачайки от плочата на сградата нещо невидимо го дръпна и върна обратно. По-точно в един момент спря движението му и той просто полетя надолу. Десет метрово падане споходено от дълъг изненадан вик само за да се озове в контейнера за смет на заведението ‘Смитърс’. Разлетяха се кашони, а магът се омаза в какво ли не, далеч по-гадно от дъха на дишащия срещу него Нервак, когото незнайно кога и как в падането си беше гушнал. Едва сега си спомни какво точно означаваше сребристата нишка свързваща татусите им. Какво по дяволите…? Нима…? Свещена краво! До сега само бе чувал за подобно нещо. Това не беше хич на добре. Върна се обратно към очите на Косматко, а после погледна и голото обрисувано тяло, постисна още малко с пръсти кожата на гърба му и констатира ръмжене, бръчкане на муцуна и оголване на остри зъбки. Определено това, че се намираше под това враждебно настроено същество не помагаше особено. Проблемът беше, че колкото и да се опитваше да се телепортира не помръдваше и на йота. Страхотно, щеше да стане на вечеря. Стомахът му пак се обади. Или май беше този на Нервака, който не искаше да чака повече и се надвеси избирайки най-оптималния ъгъл откриващ шията на Адам:
- Чакай! – изкрещя той усетил пилите разкъсващи кожата му. Най-сетне се сети какво беше това. - Не си ли чувал за Камитцу*, глупако? Не може да ме ядеш все още – погледът отсреща не му говореше нищо. Дали това създание изобщо разсъждаваше логически. След секунда щеше да разбере. Пръстите му се бяха забили в гърдите отсреща в отчаян опит да го отблъсне, но всичко, което усещаше бяха мускулите пулсиращи първично под тях. Бе далеч по-силен от него физически, но кожата му бе учудващо мека и гладка за тази на звяр. Стисна очи и се извъртя оставяйки се на провидението.

Нямаше ли поне веднъж да престане с тези свои неразбираеми брътвежи? Явно не осъзнаваше как скъсяваше оставащото си време живот, а беше повече от очевидно, че още не му се умираше. Искаше да живее и този копнеж изпълваше погледа му, въпреки привидното примирие със съдбата си, което опитваше сам да си внуши. „Твърде млад съм, за да умра!“ – сигурно му се искаше да изкрещи това клише, придружено от трогателен мелодраматичен поглед. Но му беше пределно ясно, че няма да проработи при дивака, затова може би се бе въздържал от създаване на излишна драма. От своя страна, на звяра му се струваше, че все повече намразва откачения маг, при кого го отведе нещото, безцеремонно прекъснало хубавата му дрямка. За момент си припомни как силите му сами се активираха и прогарящият, сияещ в червено татус, го накара да подскочи от неутралното си, неподвижно състояние. И тогава, озъртайки се наоколо, смятайки, че приближава враг, я забеляза. Извираха от гърдите му, като река от вулкан... Странна бяла нишка, която също отделяше собствено меко сияние. Може би щеше да му се стори дори красива, ако не бе ужаса, който го обзе от факта, че нещото сякаш бе „закачено“ за него. Инстинктивно започва да се върти в кръг, като куче, което гони опашката си. Да, в това му действие нямаше особена логика, но и той си имаше такива моменти на неадекватност. И все пак сетне бе опитал всичко възможно, за да унищожи тази връв, но след като не му се получи, реши просто да види накъде води тя. Все пак щом бе физически неунищожима, значи истината се криеше на другия край. Ето че стигна и въпросния край. Всичко беше налице. И какво? Нищо не му се бе изяснило, даже напротив – бе попаднал на някакво парти, като му се наложи да спре и времето, защото наоколо бе прекалено оживено и претъпкано с изискани хора, както те сами се наричаха. Не можеше да изтъпанчи спокойно своята дивашка личност на подобно място. Нито му се слушаха проглушителни женски писъци, нито искаше да се чувства като избягал от зоопарка лъв, който е заплаха за присъстващите и трябва да бъде хванат и елиминиран. Засега сред хората присъстваше единствено като зла легенда, в която малцина вярваха, и предпочиташе да си остане така. Да, така беше най-добре. Не искаше да се замества с тези създания, не искаше да има общо с тях. Не че можеше да има някаква положителна връзка между един див и неконтролируем получовек и представител на сдържаната цивилизация. Точно така, нямаше начин. Всеки, причисляващ се към последните, автоматично бе негов враг. Но в такъв случай това, което се случваше, бе лишено от всякаква логика. Поне по брилянтните разсъждения на безименния маг... Нима онова, което бе възпряло мага да използва телепортация, беше сребристата нишка, чието очертание ставаше все по-ясно? Ако бе така, то същата бе виновна и за „магнитното притегляне“ на дивака към ръба на сградата и това, че и той бе споделил съдбата на Адам. Жалко, в библията същия не бе живяла никак зле, сега... Това бе по вина на тези, измислили отпадъците и контейнерите за боклук! Вече сигурно си плащаха в ада за това злодеяние...
Неодобрителното ръмжене на звяра сякаш не бе достатъчно красноречиво за другия, защото той все пак не стана от него. Не стигаше това , че му бе провалил ежедневния график, похвалните му усилия запратиха и двамата на боклука, ами сега и го гледаше пхисопатски странно, дори го мачкаше, сякаш бе някаква плюшка от магазина. Как се осмеляваше?! Не знаеше ли, че въпреки страшния му вид, имаше ужасен гъдел?! Е, слава богу, че поне не бе улучил най-податливите му места и успя да запази суровото си хладнокръвие. И все пак раздразни вълка. Всъщност съзнателно или не, го правеше от самото начало. И коментарът за ментовия бонбон се отнасяше за него! Хм, не беше ял друго, освен онези треволяци, колкото да си оправи вкуса от несполучливото попадение на онова подобие на месо. Нима миреше зле? Че на какво искаше да вони, на женски парфюм? Що за нелепи капризи проявяваха хората? Дори маговете, очевидно... Този му изглеждаше пълен нещастник, отчаян от живота, но все още таящ жалка надежда, че всичко ще се промени така, както му се иска. Съзерцавайки погледа му, желанието да убие догарящата надежда в него, нарастваше с всяка изминала секунда. Защо пък да не го направи? Видяло се бе, че така или иначе щеше да го убие, нямаше да изтърпи задълго досадното му присъствие. Имаше ли причина да не го стори още сега? Какво значение имаха онези реещи се над кратуната му цифри? Те бяха като бъдещето, което с всеки миг добиваше различна форма, което можеше да се измени спрямо действията от настоящето. Острите му зъби апетитно захапаха шията на Адам, но предстоящото му хранете отново бе прекъснато. Да чака ли? Какво да чака? Влака с байрака? Всичко, което правеше пред последния час, бе да чака. Нещо, което наистина мразеше. Ако отдавна бе свършил с този смешник, вече щеше да се е върнал в гората и да е хванал поне двеста ранени зайци. По принцип спасяваше онези от тях, които имаха шанс да оцелеят, а на другите им спестяваше мъченията. Мразеше да вижда малки, агонизиращи до смъртта си души. Сега случаят не бе точно такъв, но вече хибридът нямаше никакво желание да се занимава с проклетника. Да, такъв беше. Вече го бе проклел хиляда пъти, затова щеше да го нарича Проклетник. Дори успя да прогони апетита му, нима наистина имаше толкова силна дарба да разубеждава съществата от намеренията им?
- Гррр, живей си живота, щом ти е толкова скъп! – изръмжа му насреща и го отблъсна от себе си. Нещо, което другият досега опитваше да направи с него, но като че се получаваше обратния ефект.
Наистина изгуби апетита си за вечеря. Дори вече из мислите му не се разхождаше миризмата на онова говеждо, което вероятно никога вече нямаше да вкуси. След като бе обърнал гръб на контейнера и злощастното си запознанство с един представител на хорската интелигенция, дивакът започна да си подритва случайно камъче по пътя. Не му се мислеше да глупавите намеци на мага с татус на дракон. Рангът му не бе висок, какво толкова можеше да знае за това камитсу, камизу, или какво там го каза? Или пък беше камикадзе? Не, това означаваше друго. „Свещен вятър“. Проклятие, не можа ли да му го каже на латински?! Или пък да му го напише на санскритски... Както и да е, нима имаше някаква степен на важност? Сигурно си го измислил, за да спаси кожата си. Изминавайки точно пет метра от първоначалното си място, дивакът внезапно почувства как нещо стягаше тялото му и го дърпаше назад неудържимо. След инатливите си опити да помръдне на поне още сантиметър, получовекът избухна спонтанно. Огромната огнена линия, която запрати в отсрещното пространство, така и не стигна до там. Оказа се под самия него и разцепи земята на две точно под краката му. В следващия миг осъзна какво се случва и единственото, за което успя да се хване, беше проклетата бяла нишка, която в момента сякаш му се подиграваше. Какво следваше сега? Нима наистина не можеше да измине повече от пет метра без Адам? Съвсем наистина?!

- Господи, защо и ти не си като момичетата и не изчезнеш след третия път, в който разбиеш сърцето ми. В твоя случай се опитваш да ме убиеш вече три пъти, и ако не бяхме свързани, вече да си бях отишъл вкъщи. Явно хич не си приятелски настроен – съзнанието му се прехвърли за момент в дома му. - Трябва да намеря проклетата книга. Къде ли е забутана? – огнената топка лава, която Нервака небрежно забравен да си виси и естествено изнервен до краен предел изпусна с риск за живота си с едната си ръка, докато с другата упорито се държеше за нишката дърпаща Адам към лицето му му напомни да не се отплесва. Изражението отсреща не беше никак приветливо. В Ада наистина било горещичко, установи магът, когато оранжевата маса опърли лицето му.
Издърпа с триста зора масивния и тежък Нервак и усети неприятно прещракване в кръста. Чудесно, сецна се. Дявол да го вземе, защо маговете притежаваха само някои умения от комплекта, а не всичко? Ето, сега му трябваше физическа сила да повдигне цял слон или половин хипопотам или там каквото беше, защото тежеше зверски много. Или пък, ако можеше да се лекува сам сега нямаше да лежи до Нервака, да диша тежко от усилието и да усеща влудяваща болка течаща по нервите на гръбначния му стълб, която го сковаваше почти изцяло. - Нали ти споменах за Камитцу? – магът изпъшка от неимоверното усилие, което му костваше и заби главата си като пирон обратно на земята. Лицето му обърнато към току-що спасената персона изглеждаше деформирано от болката и странната поза, която беше заел с вирнат нагоре задник. Нямаше начин да успее да стане. - Ех, все трябва да е сложно. Имаш ли нещо против… - посочи себе си с поглед плъзващ се надолу по тялото му - да ме пооправиш малко? - вгледа се в лицето на Нервака, по което течаха странни мисловни процеси. Всъщност идея си нямаше как точно изглежда в очите му. Може би като блюдо сервирано и подканящо: ‘Ела, вълчо, изяж ме’. Когато обаче Нервака рязко се надигна и Адам усети как го повдига с лекотата на перце и подмята във въздуха, просто се помоли да умре възможно най-бързо и безболезнено. –Внимателно! - изрева той в ухото му, когато усети как костите му пукат в прегръдката на новия му познат. - Ще ме потрошиш съвсем! Кръстът ми, кръстът, не цялото ми тяло, за бога!
Още усещаше тялото си като мачкано в менгеме, когато се поизправи и изтръска, за да се наместят кокалите му.
- Напомни ми никога да не ти искам услуги. Ох! – чу изхрущяване за последно, докато си поемаше дъх и направи неуверено няколко крачки, когато нещо рязко го дръпна и свали на земята. Той се обърна и дръпна проклетото нещо, а от другия край получи поздрави към майка си, беше убеден в това. – Е, идваш ли или не? Първо трябва да върнем всичко по местата му, а после може и ти да вземеш каквото и откъдето ти е нужно. Ще трябва да се подготвим за задачата си, но преди това искам да проверя любовния си статус. Тези ужасни гмери - говореше по-скоро на себе си. - Надявам се да не сте я ограбили. Не сте, нали? – умолителният поглед на Адам бе нещо несравнимо с нищо съществуващо във вселената. Той просто беше неповторим и предаваше винаги едно и също чувство било то на звяр или човек, каращо вътрешностите ти да се обръщат и да ти се повдига.
Не разбираше, защо Нервака се дърпаше така неистово през цялото време, докато той се опитваше да се върне на партито. Все пак накрая Адам просто обърна нещата в своя полза и се изхитри да използва свое тайно оръжие. Заблудата. Винаги действаше независимо какво същество се опитваше да убедиш. Влязоха и завариха същата обстановка на спокойна застиналост.
- Е, няма ли…- подкани го с жест. – Момент! – Адам направи някакво заклинание и показалецът му посочи косматата топка насреща. После се усмихна многозначително. Музиката отново засвири, сервитьорите се засуетиха, а Адам хукна към своята новохаресана фаворитка и отново плени ръката й:
- Приятно ми е да се запознаем, мис. Аз съм Адам Фолкфлиър, ваш предан почитател – устните му се вдигнаха от пръстите й. – Позволете да ви представя и един мой познат – отдръпна се и разкри прилежно криещият се зад гърба му Нервак, който магът издърпа скришом за нишката рязко и неочаквано, карайки го да се препъва. Дамата подаде нежно ръката си, но секунди по-късно това предизвика оцъклянето на Адам и бързата му намеса. Големите бели зъби се показаха и щракнаха на същото място, на което беше ръката й преди магът да я дръпне от там. Висок, строен, облечен целият в черно, с високи ботуши, черна въздълга коса и пронизващи сини очи. Самото съвършенство. Адам бе създал холограма прикриваща новото му другарче на външен вид, за съжаление не и по държание. Трябваше да го направи някоя трътлеста лелка. Избута го в другия край на помещението. – Е, поне не е ограбена, а и това беше втората ни среща и мина сравнително добре. Но ако останем дълго така, - посочи нишката - ще ме изтощиш съвсем. Защо просто не мирясаш? Мирно, момче! - направи командата, точно както бе гледал хората да правят в парка. Естествено реакцията отсреща бе бурно гъргорене и оголване на пилите. - Струваше си да опитам, нали? Макар, че честно да си кажа не очаквах да го сториш. Знаеш ли, ти си единственият ми познат дето не ме осъжда с думи и ако не се опитваше да ме убиеш или да направиш дявол знае какво още, можеше и да те харесам. Стига де, няма ли да ме оставиш да си довърша речта? Това е може би най-прочувственото нещо, което някога съм изричал, а дори не те познавам отдавна – явно търпението на Нервака бе достигнало връхната си точка, защото той просто стисна Адам за врата и оголи един от ноктите си. – Бързо се палиш, а? Жалко, че не желаеш да ме изслушаш. Тъкмо мислех, че започваме да си ставаме близки, но явно е едностранно, макар че, ако се замисля, ти си този, който винаги скъсява дистанцията. Да не би да ме харесваш, но да не щеш да си признаеш? Вярно красив съм, но не си мой тип, виждаш ли, едва ли си способен да развалиш проклятието… Мириша ли ти странно? – Адам се подуши. - Трябва да е нещо в мен, или излъчвам нещо. Ако можех да разбера… Ехе-хей, по-полека с това, можеше да ме улучиш - Адам избегна удара, но забеляза, че вече не беше само един нокът, а всичките пет и изшътка възмутено. – Нали не си забравил? - Камитцу заплашваше всичко: земния живот, светът на маговете и горския свят. Беше пространствена дупка и, ако се разпростреше щеше да стане портал от Подземието към техните светове. Вече нямаше да има отделни измерения за дуели и земляните щяха да научат за съществуването на техните светове и че маговете бяха пръснати сред тях, за да ги пазят от ограбване. Щеше да настане хаос и смут сред хората и да има битки на живот и смърт между маговете и съществата от Ада. Щеше да наруши магията и да усили силата на адовите твари погубвайки всичко останало. В такива екстремални случаи се изпращаха най-добрите, елитът така да се каже, за да решат проблема. И тогава се стига до двамата наши герои, които все още се гледаха тъпо и се чудеха кой от двамата е по-задръстен. Освен това имаше съмнения какво точно им е уникалното и кавлерия*/съдбата/ бе решила, че точно двамата са един за друг. Животът понякога си правеше странни шеги. Адам би казал дори брутални. Не му харесваше идеята, че може да стане закуска, обяд или вечеря по всяко време. - Защо засега не се задоволиш с човешка храна? И не, - размаха пръст – нямам предвид храна съставена от хора, а приготвена от такива – усети се, че обяснението му пак звучеше двусмислено. – Уф, забранява ти се да ядеш хора на публични места. Исусе, отказвам се да опитвам с думи. Не мога да повярвам, че казах всичко това. Харесай си нещо от масата ей-там - погледът на Нервака се спря на нещо точно определено накрая на дългата маса. Ноздрите му потръпнаха усетили аромата и тръгна със засилен ентусиазъм. – Без момиченцето качило се горе. Не мислиш ли, че е по-добре да се въздържаш от убийства на други същества докато сме тук. По-добре пуйката. Не изглежда ли чудесно? Мм, печена пълнена пуйка. – Адам незнайно как се бе измъкнал от хватката. Нервака усилено го наблюдаваше как напъхва малко парче в устата си и изражението му под холограмата недвусмислено показваше, че не обича да дели храната си, особено след като тя вече е била определена за него. - Висшият съвет ни е дал някаква задача и докато не разберем каква, ти е забранено да ме убиваш. Освен това аз съм твърдо против да ме ядеш. Да си чувал за салата или картофено пюре? Може и да ти харесат. - Адам го гледаше невинно отсреща и преживяше като лама.

Един от себеподобните му, мир на праха му, добре го бе научил да не се доверява на хората и въобще тези от цивилизацията, както наричаха съществата извън Шизеншики. Наименованието на неговия свят произлизаше от думата „природа“. Това бе царството на природата, където се подвизаваха шикитата – магьосниците хибриди като него, които притежаваха по-изострени животински истински и първичното у тях доминираше над човешкото. Думата „шики“ пък на техенски означаваше „звяр-пазител“ на природата в случая, или „любвеобилен звяр“, което бе буквалния превод, но лично безименния никак не намираше комбинацията за очарователна.
След като го помъкна насилствено нанякъде, той започна да проявява характер, дърпайки се и отново на инат опитвайки да скъса със зъби проклетата бяла нишка, която му пречеше да се върне у дома. Ах, дом, сладък дом. Вече чувстваше как започваше да му липсва. Всичко, абсолютно всичко в Шизеншики бе различно. Въздухът, водата, храната.. Там поне имаше свястна храна. Истинска храна! Полувълкът вече бе така да се каже „опитвал“ от човешката храна. Да, тази, която хората приготвяха. Беше се случило в един мрачен ден, когато имаше силна буря и токът на едно заведение бе спрял. Не питайте какво търсеше точно там, защото и той самия не помнеше, но тъй като умираше от глад, се бе промъкнал в кухнята незабележимо и бе успял да изпразни няколко от готовите за сервиране блюда на плота. В първото имаше някакви много дълги и тънки бели лентички, с някакъв сос, приличащ на изпражнения. Все едно ядеше въздух, нямаше никаква хранителна стойност. Второто пък беше безумно люто, толкова, че после му бе нужно да изгълта цяло езеро, за да се възстанови. Тялото му без друго кипеше от горещина, поради което никога не носеше дрехи (а и да облечеше, не се задържаха повече от пет секунди върху него), а когато вкусваше нещо люто, температурата веднага се покачваше, а паренето се разрастваше из цялото му тяло. Третото блюдо пък едва ли не го накара да си изповърне червата, връщайки досега изяденото обратно. Не бе много сигурен точно яде, но по това, че бе ужасно жилаво и слузесто, можеше да догатне, че бе някакъв от така наречените „морски деликатеси“, които бяха най-скъпото удоволствие за хората. Пхя, ама те сериозно ли?! Сега като се замислеше за този ден, някак изобщо не искаше и да помирисва храната на въпросното парти, на което откаченият маг го бе домъкнал. Хубаво, че поне бе от досетливите и промени външния му вид за пред гостите наоколо. Вероятно всеки идваше от различни местности, съдейки по истинската абстрактност, която цареше тук. Очевидно беше голямо събитие, и присъстваха все важни хора. Да, като цяло партитата бяха все за такива. Господи, какво, по дяволите, правеше той тук?! Чувстваше се като някоя черна овца и тъй като тези животинки му бяха доста милички и искаше да прилича на тях, за малко да започне да блее като овчица, както си с представи в мислите си. Разбира се, онази откачалка, от която сега нямаше отърване, побърза да поднови досаждането, което упражняваше върху него, от първата секунда на запознанството им. Започна да му плямпа врели некипели на главата, и въпреки че получаваше в отговор все по-кръвожадно ръмжене и остър поглед, си знаеше своята. Не яж този, не яж онзи... Той какво? Малоумен ли беше, или се правеше на такъв? Дори звярът да бе създание, водено от първичното, все пак да не забравяме факта, че е получовек. При това маг! Изискваше се да притежаваш известно количество мозък, за да развиваш дарбите си и да ги прилагаш, така че безименния шики далеч не бе толкоз глупак, че да започне да яде наред гостите в помещението. Всъщност дори не възнамеряваше да бие на очи... Мислеше си просто да си открадне една пържола и да се скатае в някой ъгъл, докато гостите не си тръгнеха. Обаче какво стана вместо това? Проклетникът промени външността му, а сетне тръгна да го представя на хората... Какво, да не смяташе, че вече му е първи приятел? Що за глупост?! Тъкмо тръгна да си ръмжи, за да изкаже възмущението и недоволството си, когато другият не спря отново времето за миг и не започна наново да го поучава. Продължаваше все така да му казва какво да прави. Сам си просеше да стане предстоящата вечеря на хибрида. Или ако не вечеря, то закуска, или пък среднощно хранене... Винаги щеше да намери време за него. Това може би го правеше прекалено специален. Откъде накъде един шики бе длъжен да раздава вниманието си на някаква откачалка? Май май наистина бе откачалка. Питаше го дали бе чувал за картофено пюре и салата? Това не му звучеше като вид месо, а последното „салата“ на неговия език означаваше „треволяк“ . Не се изненадваше, хората ядяха какви ли не боклуци, нищо не бе изключение. Можеше да се обзаложи че не искаше да разбира както бе първото... Сега му демонстрираше как се яде пуйка ли? Целят настръхна. Защо бе попаднал при такава откачалка? Защо трябваше по някакъв начин съдбата му да е свързана точно с този тип?
- Яж си я ти! Прелестната пуйка... цялата е твоя! – изсумтя дивакът и безцеремонно заобиколи всезнайкото до себе си. Наистина не можеше да търпи присъствието му, и въпреки че не можеше да се отдалечи на повече от пет метра, поне няма да го гледа. Не бе улучил неговия вкус. Птичето месо определено не бе сред предпочитаната от него храна, но за сметка на това онези свински пържоли ей там не бяха съвсем за изхвърляне. Или поне така му се стори на пръв поглед.
- Пхя, пхя, пхя! – задави се с ужасно подправеното парче месо, вероятно най-вече заради черния пипер, но за щастие успя да го изплюе, преди да му е влязло в кривото гърло. Полусдъвканата хапка свинско изтупка на бялата покривка на шведската маса, а за миг в помещението въстана страховита тишина. Разговорите между гостите спряха и те, всички до един, впериха погледи в съществото хибрид. Страхотно, вече бе привлякъл вниманието, което не търсеше. Зави глупаво поглед в земята, усещайки този на Адам, вперен в него. Да, сигурно щеше да му го натяква цял живот. Почакай... нямаше начин да е цял живот, защото полувълкът не би издържал толкова време с него, а и все някога щеше да го превърне в някое от храненията си. На всичко му идваше все някога времето, така че... Дочу как мага се прокашля и с периферното си зрение го видя да дава жест на оркестъра да продължи с репертоара. Бавна и почти валсова музика отново изпълни огромното помещение, и някои двойки сред гостите захванаха ефирен танц. Обстановката се нормализира и това докара облекчителна въздишка на тъй неетичния индивид, но когато се извърна, две ръце си присвоиха нагло гърдите му. Това някакъв кошмар ли беше? Ако имаше поне малка вероятност да е така, то би бил много благодарен. И щеше да е още по-благодарен, ако се събуди...сега!
- Ммм, какви мъжествени гърди! О, къде беше до сега?! – старата дама, очевидно намираща се пред критическата, заохка и демонстративно вдиша дълбоко, сякаш за да поеме аромата на мъжа, в чието лично пространство бе навлязла. Да, вероятно продължаваше да й се струва ужасно снажен и съвършен, какъвто бе благодарение на нечия илюзия...Предчувстваше, че Адам няма да доживее да вкуси от забранения плод. Колко жалко, смяташе да помогне на нещастникът да омае възлюбената си, но вече смяташе, че тогава не бе бил с всичкия си. Защо ще му помага? От какъв зор?! Вече бе върнал дълга си, задето го издърпаха от пропастта, въпреки че и сам щеше да се справи.
- Знам, че ме харесваш, но не можеш да го признаеш! – бяха следващите думи на старата мома и тя заразхожда пръсти по тялото му. Едва сдържащият се полувълк изсумтя мислено и извъртя очи. Защо ли тази реплика му се струваше толкова позната? Погледът му се устреми към откачения маг на три метра от него и несъзнателно оголи зъби. Машинално закрачи към него, или направи опит да го достигне, само че по пътя незнайно откъде се появи някакъв сервитьор, който се препъна в него и го събори на земята. Съдържанието на големия му поднос се оказа върху така или иначе ядосания полувълк. В този момент реши да не се ядосва повече. Да, имаше ли накъде?! А изобщо някакъв смисъл? Така очевидно само радваше егото на онази откачалка, за която бе завързан по законите на безрадостната реалност. Затова просто щеше да си гледа работата доколкото може, надявайки се че и другия ще направи същото.
- Пффф... – направи гримаса. Току-що бе облизал един от пръстите си, по които се стичаше някакво питие. Не знаеше как могат хората да пият това, но бе отвратително! Дали бе същото, с което доста се наливаха под път и над път? Е, тук май бяха надминали себе си в измислянето на най-отвратителния алкохол на планетата. В Шизеншики си имаха традиция да си правят две специални питиета, едното от които бе само за разни ритуали, но някои атеисти, като безименния, си го обичаха и си го пийваха, когато им се допиеше. Като цяло нямаше нищо, с което хората можеха да го впечатлят. Да, определено бе така! О, момент, какво беше това...
- Ммм... – доволно измънка, докато ближеше останала част от ръката си. Отдавна бе изключил, че се намира все още сред хора, но някак вече не му пукаше особено. Най-много да го сметнат за луд, но какво пък? Онзи маг също не бе по-нормален от него. Какво ли бе това течно черно изкушение? Дали не го виждал и преди, под друга форма. Нима... се наричаше „шоколад“? Възможно ли бе да притежава свойството да се разтапя? О, защо в името на небесата, бе толкова сладко... Но някак зарибяващо, както се изказваха малчуганите. Това не беше добре. Заплесна се по облизването на шоколад от кожата си, а беше тръгнал да пита за онзи висш съвет или каквото беше споменал проклетникът. Дали щеше да си спомни отново въпроса си?

Трябваше по-бързо да се изнесат от човешкия свят. Нервака не би издържал още дълго. Дори и холограмата му да беше на принц Великолепни под нея си беше, ами себе си и го доказа мятайки полусдъвканото парче алангле на бялата покривка след като почти не получи анафилактичен шок от него. Затова когато другарчето му започна да поглъща шоколад в промишлени количества Адам се захвана усилено за работа. Направи един последен жест и заклинанието беше завършено. Това му коства доста усилия и макар да не видя признаци действието да се е отразило на спътника му, знаеше, че част от неговите сили също са били използвани. Камитцу бе връзка, която освен положителни аспекти криеше и отрицателни такива. Съдбата събираше от само себе си най-подходящите същества свързвайки енергиите им в опит да запази баланса на света непроменен. Събирайки най-подходящите тя усилваше способностите им, допълваше ги и доразвиваше забравени или трудни досега заклинания, за които е трябвало повече и изискваща по-фин контрол енергия. Проблемът идваше когато събереше две напълно самоизключващи се същества каквито бяха те двамата. Адам с нищо не бе виновен, че ги бяха свързали. Той дори не желаеше да упражнява способностите си. Още по-малко искаше да се разхожда с гол неандерталец наоколо. Нервака изръмжа и магът се сети, че най-вероятно бе разчел мислите му. Господи, дразнеше се когато говореше, сега се дразнеше и когато мълчеше. На тази топка козина не можеше да се угоди. Ръмженето отсреща се усили. Нишката започна да проблясва в златисто сияние. Тя се явяваше жизнената им енергия и току-що оповести, че връзката между тях стана по-силна. Ето защо значи дружката му долавяше негативните вибрации. Адам вече бе обяснил фазите, които предстояха. Освен, че бяха свързани, ако единият от тях умреше щеше да умре и другият, защото енергията им бе обща. Това се казват крайни мерки, за сплотяване на колектива. Трябваше да се пазят взаимно, ако искаха да оцелеят. Това значеше ли, че вече нямаше нужда да се бои от атаките на Нервака? Значи все пак колкото и да искаше да сгризе врата му, просто щеше да го заболи, а не да го убие.
Имаха си по-големи проблеми от лошата си взаимна компания. Сега трябваше да стигнат до дупката възможно най-скоро и с помощта на другите магични обитатели да я затворят. Природате бе непрестанен кръговрат. Нарушаването на баланса би довело до масова гибел и объркване на света такъв какъвто бе сега.
Вече бяха излезли от града. Ако зависеше от Адам той просто би се телепортирал към магнитното поле, което показваше чрез смущения къде се намира проблемът, но откри, че косматото му приятелче не подлежи на подобно заклинание. Тялото му бе изградено от непознати сложноустроени клетки, чиито състав Адам все още не бе успял да разучи напълно. Общо взето можеше да го разгради до ниво на пихтиеща каша, но после нямаше да бъде в състояние отново да възстанови набръчканата му вечно сърдита муцуна.
Беше разочарован, защото от близо час вървяха по козя пътека. Явно Нервака познаваше пътя, защото се движеше бързо и уверено. За разлика от поведението си на бала, тук той си бе у дома. Ботушите на Адам стъпиха в горско ако и той изруга куп притеснително непознати любезности.
- Ти пък защо се гневиш? Престани да сумтиш неодобрително, изнервящо е, а в случая аз съм изнервеният. Смущавали сме животните, друг път. Единственият смутен и ядосан съм аз. Ще те питам какво ще правиш, ако успея да се оженя преди приключване на мисията. Кой знае коя дружка ще ти лепнат да ходи подир косматия ти... гръб. А на мен вече няма да ми се налага да бродя из пущинака с… с...- Адам се прозя, а погледът му бавно се замъгли. Нервака продължи с бърза походка известно време и точно когато му направи впечатление, че вече не чува досадното врещене, чу свличането на някаква маса, а миг по-късно беше дръпнат и засаден по задник на земята. Това хич не му хареса и последва експресивно издърпване на златистата нишка, докато Адам не се оказа точно изпод двете лапи с извадени нокти. Естествено магът и на идея си нямаше какво става, защото той в целия си блясък кротко си подремваше. Ноздрите му просвирваха, бе пуснал тънка, мазна лигичка, а пръстите му наподобяваха движения мачкащи тесто (или женска гръд, то в съзнанието на Адам много неща се припокриваха). Нямаше никакви признаци, че скоро ще може или ще иска да се събуди, щом дори канският рев на Нервака не успя да постигне нещо, освен да стресира птиците в радиус от няколкостотин метра.
Няколко часа по-късно, държанието на Нервака навяваше асоциации за мутра чакаща пред вц-то. Главата му бе потънала стабилно между раменете правейки ги още по-масивни. Ръцете и пръстите му периодично се свиваха и отпускаха, сякаш отброяваха мантрата 'ще го убия, няма да го убия. Ще го убия...', а в главата му навярно се въртяха мисли за ритуално убийство, от ония, в които изяждаш все още биещото сърце на своя най-голям дразнител.
- Добре де, престани с киселата физиономия. От къде да знам, че докато спя се включва подобно заклинание. Да не би да съм искал да става така. Страдам от нарколепсия*. По всяко време може да се случи да заспя, особено след поредица от силни емоции, а те днес признай си не бяха малко – отдавна не му се беше случвало да има подобен пристъп. До сега и не бе свързан с никого в камитцу връзка, та можеше и тя да е причината. Явно сега отчаяното му желание да бъде обичан се прехвърляше на свързания към него Нервак и всякакви същества независимо от биологичния вид и пол, стига да са бозайници се чувстваха силно привлечени от неговата близост. Хаха, сигурно са били интересна картинка, ако се съдеше по трите останали таралежа, които все още се отъркваха в краката на спътника му и отказваха да си тръгнат. Приличаха на пантофи, само дето не бяха толкова пухкави.
Адам се прокрадна зад него и издърпа един косъм от главата му с все корена. Когато вдигна глава и срещна озъбената физиономия отсреща той просто чаровно се усмихна. – Трябва да е някакъв вид феромон, който излъчваш – помириса току-що взетата проба. – Странно, на мен май не ми влияе. Ще трябва да го изследвам, за да разбера как точно действа. Може би с негова помощ… Ей, по-полека, започва да ме боли от това дивашко дърпане. – Нервака отново изсумтя и го задърпа още по-ожесточено да тръгват най-сетне. – Както казах, ще го изследвам – продължи да обяснява Адам на неслушащия си спътник разтривайки гърдите си. – Това е може би разковничето към проблема ми с обвързването. Трябва да обърна ефекта и да привличам жените докато съм буден, а не докато спя. Аз да не съм Спящата красавица.
'По-скоро Спящата краставица'. - Адам се сепна от тази чужда мисъл появила се странно в съзнанието му, но бързо се отърси от това и продължи:
- Явно спира да действа след като се събудя, но това не обяснява защо тези таралежи не желаят да пуснат крака ти, а също и защо се прехвърля на теб вместо да…
Дрънкането му привличаше не само неодобрението на Нервака, а и нежелано странично внимание, за което и двамата не бяха подготвени. Беше само въпрос на време да се сблъскат с притежателя му.

Трябваше възможно най-скоро да се върне в Шизеншики, не можеше да изтрае повече в света на хората и това е. Всичко наоколо бе твърде... по човешкиму изискано за него и неговия вкус. Просто не се издържаше, нямаше как един звяр да се почувства добре сред човеците, особено при положение, че въобще не му бе мястото тук. За щастие очевидно и онзи с идиотската усмивка смяташе така, и бързо се махнаха от партито без да се налага излишно кръвопролитие. След кратко лутане, на пръв поглед безцелно, Нервака най-сетне зърва портал към Шизеншики и вече машинално задърпа спътника си към него. Той както винаги не спираше да боботи, но този път полуживотинското съзнание на дългокосия успя да отсее важните и съществени факти, от празните и дразнещи приказки, които безцеремонно игнорира. Преговаряйки си наученото дотук, бе разбрал, че съдбата бе наистина жестоко явление. Защо тази проклета нишка трябваше да го свързва точно с представител на далечната и чужда цивилизация? А защо проклетата нишка ставаше все по-здрава, сега пък и златиста? И защо, демоните да го вземат, вече можеше да чете и мислите на откачалника?! Не бе ли предостатъчен факта, че той се намираше постоянно около него и го задушаваше с физическото си присъствие, че сега да прибавим и духовното?! Не, не му стигаше непрекъснатото му ломотене, което си просеше да бъде вписано в книгата за човешки рекорди на Гинес, трябваше да чува и това в мислите му. В интерес на истината едва правеше разлика между двете, може би си позволяваше повече волности по негов адрес там, в съзнанието си, но ако мислеше да продължава така, щеше да му стане неприятно от последствията, които биха настъпили. Последното, което бе отсял като важна информация за проклетата им връзка, бе това, че ако единият от тях умре, другият ще го последва по пътя в отвъдния свят. Значи ако не искаха да се стига до тази извратена крайност, трябваше да се изтърпят взаимно и да постигнат някакъв общ компромис? Ха, каквото и да трябваше, нямаше начин звярът да е този, който ще отстъпва или прави каквито и да е компромиси. Достатъчно голям компромис бе това, че остави откачения маг да живее и в този момент той дължеше на него всичко, дори това, че все още диша. Всъщност, ако трябваше да бъде честен, му се бе сторил доста по-приятен, дори прелестно възхитителен, докато траеше пристъпът му на екология... екрология... или каквато там беше думата за болестта му. Не че го устройваше да влачи със себе си спящ паразит, но този вариант бе далеч по-предпочитан от вариантът на мага в будно състояние. Изминалите няколко часа, в които другият сладко си подремваше в обятията на дългокосия, сякаш отлетяха като есенни листа, повяни от нетърпеливия сутришен вятър. Сториха му се като секунди, а щом отново изведнъж регистрира нарушаването на тишината, в мислите му отново избухнаха чуждите такива, при което съществото хибрид поднови оплакванията си, външно изразяващи се в ръмжене и оголване на зъби. Хиляди горски създания, защо този идиот не млъкваше? Въобще беше ли способен да го стори, или освен че му липсваше веществото за контрол на съня, му липсваше и вещество за контрол на приказките?! Не спираше да бълва врелите си некипели като някой нагорещен от вълнение вулкан, дори след като нямаше слушатели, или поне не такива, които разбират притчите му. Макар да го бе оставил да върви сам, след като се бе разбудил, все пак му се налагаше да го дърпа като първолаче, което не се сеща да върви само. Нямаше намерение да го чака, намираха се в най-опасната зона на Шизеншики, която се водеше неутрална за всички шикита. С други думи тук шикитата бяха най-уязвими и безпомощни тъй като магическите им сили действаха наполовина или въобще ги нямаше, докато тези на външни нарушители се удвояваха. Мда, тук всяка битка или нападение не би било нещо справедливо. И въпреки, че досега не се бе случвало някой неканен гост да проникне в света им и да ги нападне, от известно време полувълкът бе усетил, че някой ги наблюдаваше. И да, бе наясно, че тази негови инстинкти нямаше начин да го излъжат. До краят на пустата гора и началото на защитената и безопасна за шикитата зона, оставаха още два километра. Не беше много, ала в мислите си как да стигне по-бързо, врагът вече бе изчислил всеки свой ход и бе решен да го изненада. За щастие предвиди накъде ще полети отровната стрела и със светкавична бързина се бе озовал точно пред мага си спътник, който изглежда поне бе успял да изгуби уми и...дума. Най-сетне беше млъкнал, въпреки че на разтворените му устни все още висяха думите, които се бе канил да каже в настоящата секунда. Този път оголените остри зъби и сбърчените вежди на Нервака не бяха по адрес на безполезното същество, с което беше свързан той. Просто болката бе почти непоносима. Стрелата бе успяла да се забие твърде надълбоко в рамото му, а отровата й вече действаше, затова по едрото и мускулесто тяло на шикито започна да избива голямо количество пот. За щастие този вид отрова нямаше да го убие, щеше да се поизпоти доста, но смъртоносното вещество щеше само да накара кръвта му повече да кипи. Това бе почти равносилно на това да се ядоса дотолкова, че да умъртви всичко живо наоколо, но някак щеше да опита да се концентрира само върху врага си. И като споменахме за врага, очевидно бе, че не е случаен човек. Беше много хитър, щом се целеше в най-слабата и уязвима мишена. И сякаш бе наясно с това, че умреше ли проклетникът, щеше да елиминира с един куршум два заека.
Нервака изръмжа яростно и се извърна с гръб към безмълвния си другар, след което се отблъсна с крака от земята и полета във въздуха. Вече не му пукаше дали проклетите му магически сили действаха или не. Все още притежаваше физическата си мощ, а той бе един от най-силните създания, които някое същество можеше да срещне в този свят. Вече съзря целта си, рееща се до едно вековно дърво. Ахна при вида й. Не при вида на жената, облечена в пищна и въздълга бяла рокля със сини и розови орнаменти, притежаваща дълга руса коса, напомняща килим от коприна, и изваяна неземна фигура. Това, което го накара да ахне, бе татуса над гърдите й, откриващ се ясно по средата на отвореното деколте. Това бе...
- Проклятие! – изръмжа ядосано, виждайки, че в тази битка нямаше да има никаква възможност да отбележи точки в своя полза. Но вече беше късно... Още отровни стрели една след друга полетяха към него, а по-късно се включиха и ледени късове дърво. Това не беше нищо, тя все още не бе активирала и едно от големите си заклинания, но за нещастие бе достатъчно, че да попречи на шикито да я атакува физически. Защото за да го стори, първо трябваше да достигне до нея. Това бе единственият недостатък на една физическа атака. Трябваше да улови момента, в който да може да се приближи достатъчно, че да нанесе заветния удар, ала такъв момент в тази ситуацията не се очертаваше да има. В този ред на мисли не му оставаше друго, освен да се защитава. Както летеше към нападателката и смесената й орда от стрели, той направи няколко завъртания и с едно салто се оказа обратно на земята. След секунди „заваля“ дъжд от натрошени ледени късове дърво и стърготини. Из зелената гора закънтя тънък смях, а секунда по-късно Нервака се включи с ожесточено ръмжене от своя страна. Сега приличаше досущ на необуздан настървен вълк. Опита да използва поне щита си, че да предпази спътника си, който обичаше да се вживява в ролята на спящата красавица. Без успех, дори най-простото заклинание не действаше... Проклета неутрална зона!
Няпа пък! Инатът му беше по-силен и разрушителен от всичко друго и нямаше начин да бъде спрян. А стрелата, все още забита в едното му рамо, досадно напомняше за присъствието на отровата, която все още нагорещяваше кръвта на Нервака, карайки я буквално да кипи. Хибридният маг се извъртя и отново рязко се отблъсна от земята. Нищо не му пречеше да продължава да опитва. Когато зърна новата порция ледени късове, вече бе подготвен и кацна на близкото дърво, забивайки нокти в него. Когато и тази атака премина, шикито се отблъсна от дървото, отлепяйки част от дебелата му кора. Обаче беше ясно, че никой нямаше да отстъпи...
Хладнокръвната кучка бе сорра кори, или с други думи небесен вледеняващ феникс. Имаше на своя страна силата на боговете, бе нещо като кралицата на леда и притежаваше отровата и безсмъртието на един феникс. Да, фениксът имаше своя собствена специфична отрова, за която обикновените представители на цивилизация си нямаха и представа. Опасна и зловеща комбинация. И прекалено могъща, дори за самия притежател на този татус. Някои наричаха сорра кори - Проклятието. Не беше напразно, защото прекалено голямата сила накрая караше мага да полудее и да се самоунищожи. Никой с татус от ранг А не бе свършвал по друг начин. Освен ако... За да оцелее, трябваше повече сила, тоест енергия. За да се сдобие с тази енергия, трябваше да открадне нечия душа. Да, това бе най-чудовищното нещо, което никой маг не толерираше, било то един получовек, полувълк. Нямаше да остави нещата така! Изключено!
Огромната бяла капела, която досега скриваше маслиновия поглед на врага, полетя със светкавична бързина към Нервакка и закри лицето му за секунди. Но и толкова изглежда бяха достатъчни за хитрата сорра кори да се изпари, оставайки след себе си една последна стрела със смъртоносната отрова на феникса. В процес на падане дългокосия шики видя накъде лети опасността и с въздушно салто се приземи пред Адам. Всичко се повтори, няколко милисекунди по-късно усети как стрелата се забива в него, отваряйки му втора рана за днес. Очертаваше се едно доста обещаващо начало на вечерта. Или сериозно казано – напълно обезсърчително и безнадеждно. Ако проклетата откачалка, заради която вече само в тази битка се пожертва два пъти, продължеше да стои така безучастно и да бъде тъй безполезна, то бяха свършени. И двамата. Не можеше да пази и него, и себе си, а какво остава междувременно да се бие с врага. Бе немислимо дори за хорските герои като Супермен. А той дори не беше Супермен...
Оголи зъби, напрягайки челюстта си, и затвори очи, за да издържи болката. Началото бе най-трудно, но двойно количество от проклетата отрова нямаше как да не остави временните си странични ефекти. В следващият момент вече усети как тя пролази надолу по тялото му и порази крайниците му, а голямото му масивно тяло се строполи по естествен път на земята. Не искаше да се примири със загубата и това може би болеше повече, но колкото и да искаше, не успяваше дори да помръдне краката си. Зарови муцуна в купчината листа на земята и изсумтя непримиримо. Знаеше едно, само едно нещо. Това далеч не бе последната им среща с тази сорра кори, тепърва щеше да има шанс за реванш. Да, на тази кучка не й оставаше още много време, и тя щеше да умре от неговите ръце! Щеше да умре... Периферията на погледа му обходи земята и фокусира там огромната бяла капела – единствената следа, която негодницата остави след себе си. Но той таеше силни съмнения, че самата съдба щеше да им уреди среща, рано или късно. Щеше...