Whisper me your story
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Вход
Latest topics
КАПКА ЖИВОТПет Дек 10, 2021 5:59 pmИн
Превъзпитаване на опърничавияСъб Окт 02, 2021 8:26 amDesiSkorm
Събуди се, АрлекинНед Авг 22, 2021 6:35 amDesiSkorm
Let me be your hero~Пет Юли 02, 2021 5:46 amИн
And then we will conquer the worldСря Дек 23, 2020 8:52 pmJimmie Logan
InnuendoВто Окт 27, 2020 10:59 amleonid
The Spiderman is having you for dinner tonight~Съб Окт 17, 2020 11:00 amno name
To greet the present is to part with the past and future.Пон Сеп 07, 2020 2:43 pmJimmie Logan
Март 2024
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Календар

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула


Go down
Бе Ган Су
Бе Ган Су
Човек
Човек
Местожителство : Сеул

Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон Empty Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон

Чет Юли 05, 2012 1:11 pm
Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон OZp93739
Бе Ган Су
Бе Ган Су
Човек
Човек
Местожителство : Сеул

Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон Empty Re: Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон

Чет Юли 05, 2012 5:57 pm
Къде ли наистина се губеха всички?Защо не бяха налице точно когато някой за пръв път искаше да ги вижда и се нуждаеше от…просто от духовното им присъствие наоколо. За да не изглежда всичко така пусто, ужасяващо тихо и..разсейващо. Да, хем беше разсейващо, хем не беше и вероятно точно това бе основният проблем. Разбира се, имаше и още, но бе достатъчно уморително да обсъждаш и само един от тях. Вероятно обаче, за учениците, особено тези в по-елитни и частни училища, имаше купища формули за хитро избягване или временно решаване на проблемите. Но какво ли ставаше с персоните, за които нито една от тези формули не свеждаше и един проблем до успешен край? Може би в подобен безнадежден случай единственото решение биха били силните обезболяващи за глава или дори някакъв вид трева. Но въпросната личност изпитваше силна антипатия и към двете изброени неща и в пълното си отчаяние, което всячески опитваше да отрече, бе в пълна задънена уличка, правейки повторни и повторни опити да приложи безполезните си формули. Всъщност, всичко можеше да бъде малко по-добре и по-успокояващо, ако наскоро някой гений не бе решил да реставрира половината от общежитията, аз да добави и още стаи, тъй като настоящият брой не бил достатъчен и тем подобни врели некипели. Ха, защо не се бяха сетили по-рано затова? Или всъщност, не биваше да се сеща никога, защото рано или късно..май нямаше значение. В крайна сметка резултатът щеше да е този – мениджърът на групата отново щеше да наложи принудителното и временно пребиваване на Чанг Сон..точно в неговия наистина скромен мини апартамент. Не, то реално погледано си беше почти едно помещение, само че успяло да побере в себе си едно голямо легло, баня и тоалетна, а също и нещо, като малък хол с разните му там присъщи подробности. И да.Както споменахме, леглото бе едно, но според мениджъра бе предостатъчно голямо, за ад побере дори цял футболен отбор. Ха! Със същият късмет щеше да принуди и останалите 8 члена на групата да се подвизават на това място. Че защо не? Щяха да живеят като бедни индийци. Щеше да е вълнуващо.
- Пх.. – изпелтечи под нос Ган-Су, за кой ли път опитвайки да не мисли за..ироничната си орис и нейното все по-умопомрачително съдбоносно развитие. Добре, трябваше да признае, че нищо от ставащото нямаше да го вълнува по никакъв начин, ако гореспоменатият мениджър не бе довлякъл при него именно…Чанг-Сон. Да, това бе цялата работа..Можеше ли да бъде иначе? Можеше ли да довлече друг индивид пир него, осен най-добрия му приятел от..ранна детска възраст? С който в повечето време са били неразделни..и така нататък. Нима можеше да доведе някой друг, а не именно човека, на когото Су толкова много искаше да прилича..; човекът, когото дори от определен момент насам не можеше да възприема просто като приятел. Не знаеше какво и кога точно се бе променило, не можеше да мисли за това, за да си спомни, без да изпадне в умопомрачение, затова..просто не знаеше. Но бе човек и чувстваше. Чувстваше го в сърцето си, без което по едно време му се прииска да живее. И разбира се, срещу което търсеше всевъзможни формули, които да му позволят да забрави за тези чувства. Да, в неговият, точно неговият живот те бяха забранени. Не трябваше да ги изпитва, знаеше че нямаше да го доведат до никъде. А той самият искаше да стигне все някъде, нали? Да, имаше ясни цели, които щеше да преследва неотлъчно, за да постигне. А какво ли, за бога, щеше да стане,ако така лесно се оставеше на тези чувства да го завладеят? Щеше…да стане нещо опустошително, нещо всеразрушително ,може би по-силно от цунами. И нямаше да остане нищо, нищо съществено, нищо нужно. Да, не беше нужно. Наистина нямаше нужда да изпитва всички тези неща към Чанг. Трябваше просо да си останат приятели, каквито бяха. Или вариант номер две – да станат съперници, каквито се очертаваше да станат скоро всички членове на групата му. Не че бе тайна, че „Драконов огън“ биеше по бройка членове всички останали съществуващи групи в Шиден, а това никак не се харесваше на спонсорите, чрез които всяка агенция определяше кога ще дебютира дадена група. Това от своя страна, макар и неизказано на глас, водеше към очевидния факт, че поне няколко члена на групата щяха да отпаднат, за да може останалите да дебютират официално. И сега всеки се готвеше някак отделно и самостоятелно, опитвайки всячески да развие таланта си и да блесне пред очите на спонсорите. Общите сбирки на групата ставаха все по-редки и по-редки, тъй като все някой беше зает, или беше някъде другаде…докато днес не бе най-тъжната и разочароваща сеща от всички до тук. Присъстваха единствено три от цели десет члена и това бяха той, композиторът Джонг –Хуа, както и лидерът – Че-Унг, който въобще не остана радостен от появата на толкова малко членове. Но макар наранената му представа за истинско лидерство, неговата беше лесна, а проблемите му – решени отдавна. Ясно бе, че изпъкваше с нещо повече от „главатар“ на групата, тъй като до сега бе събрал изключително много фенове, което щеше лесно да му спечели предварителни точки слава и не малко спонсори вероятно щяха да му предложат да дебютира – било то самостоятелно или не. Джонг-Хуа също имаше високи шансове да преуспее, ако не като соло певец, то поне като рапър в някоя по-малка момчешка група, макар че истинските му умения се криеха в композирането. Но напоследък Хуа изглеждаше странно депресиран, особено щом някой повдигнеше темата за Шин-Йонг – неговият почти неразделен другар, с който си партнираха доста завидно, но след като Шин стана крайно високомерен и решен като единак да върви към пътя на славата..композиторът понесе леко огорчение, което продължаваше остатъчно да проблясва в очите му, щом станеше на въпрос за приятеля му. Изобно нищо не бе запълнено с такава жизнерадост и щастие, както многобройните фенове и странични наблюдатели по света си мислеха, щом видят някоя малка или голяма знаменитост да се усмихва и да показва знака за мир или победа. Но може би, през най-труден период сега преминаваше единственото момиче в групата – Чом И, която самият Ган-Су бе заварил да плаче и стене самотно в залата за репетиции, след учебно време. Това се бе случило преди два дни, когато бе останал в кабинета по драма, в напразни опити да се измъкне от възложеното му участие в някаква си театрална постановка. Госпожата по драма го обожаваше, а благодарение на непрекъснатите й хвалби и мнението й, че е несравнимо сладък и упорито инатлив младеж, всички негови връстници започваха да таят открита злоба и омраза към особата му. Той естествено не се влияеше от това по никакъв начин, но не оставаше особено благодарен на младата учителка за „услугите“, които опитваше да му прави. Не знаеше с какво толкова я бе впечатлил, като изключим че се отнасяше сериозно със задълженията си, но тя продължаваше да настоява да го прави известен по някакви си нейни и неподходящи за него начини. Все пак…ако искаше да става дебютира, като актьор, вече щеше да си го е поставил за цел..Истината беше, че въпреки симпатията на някои учители и предложенията им за някакъв напредък, Гансу се чувстваше все така непотребен за никой и не можеше да види своето място в сферата, в която му предлагаха да напредне. Затова и продължаваше да клепи на едното си положение, опитвайки да не се отказва от целта си да стане добър и по възможност независим рапър, който сам си композира песните. Не бяха малко и онези, които му се смееха, заради очевидната заблуда и стремеж към нещо безлично и нищожно в техните очи, но той игнорираше и тази маса персони, защото знаеше, че може да постигне всичко, стига да не се отказва и да не обръща внимание на чуждите приказки. Та..в същият онзи ден, госпожица Хън го бе повлякла към най-близкия бар, за да се напие и да си излее нещастната душица. Май той единствен знаеше от нея за разговора между главният по важност спонсор, от когото зависеше техният дебют, и Аш Мин Чол – шефът на агенцията им. Е, не бе нищо по-отчайващо от ясният факт, че групата рано или късно щеше да се разпадне, освен ако не се намереше нещо, което да обедини всички отново. Останалото беше ясно. Щеше да е трудно, но имаше начин. Съществуваха и големи групи, една от които всеизвестна в азиатските краища и отвъд. Разбира се ,тези думи бяха просто начинът по който БиЮ бе успокоил девойката, опитвайки се да загърби за миг жестокия си присъщ реализъм, който само щеше да я разплаче още повече и да я накара да погълне всичкия алкохол, предлаган в онзи бар. Но истината бе, че макар от части да човешки да й съчувстваше, защото разбираше нещастието й и нежеланието да се провали, да бъде непотребна никому, по-голямата половина от съзнанието му че ядосано на Чом-И, затова че бе показала още от рано слабостта си. По принцип до преди този ден, той я бе виждал като младо момиче със силна воля и непоклатима упоритост, с която посрещаше всяко едно начинание. Но сега…вече бе изтрил всякакви впечатления за нея и тя му бе напълно неутрална личност. Не че имаше право да я вини, тъй като най-суровата борба се провеждаше именно по пътя към известността, но все пак…му се бе сторила малко по-силна девойка, дарена с осезателна мъжествена храброст и отношение към околните. От друга страна пък, като се замислеше, всеки си имаше своите изключително безнадеждни и умопомрачителни мигове, в които дори не приличаше съвсем на себе си..и при положение, че Ган-Су май изживяваше един такъв в момента…в края на краищата можеше да оправдае изблика на слабост от страна на г-ца Хън.
- П..Проклятие! – изруга тихо Су, сбърчил вежди и все така приведен над белия лист с няколко изписани йероглифи на хангул. Не можеше…колкото и да искаше не можеше да продължи..Всичко наоколо, дори липсата на шум бе способно да го изкара извън координация. Но основното, което се набиваше в главата му непоколебимо и дразнещо…бе шумоленето на водата, излизаща от душа, под който бе…под който се намираше Чанг. Проклетникът бе избрал най-неподходящото време, в което да си прави следобеден душ, или както там го бе нарекъл. Какво ли беше правил цял ден? Не успя да го придружи на срещата на групата, че да омаловажи липсата на повече от половината членове, тъй като бе зает да си пренася останалия багаж тук…а после? Какво бе правил през всички тези часове, през които Ган-Су се бе скитал немил недраг накъдето му видят очите..само и само да не се прибира в тази..стая. Мда, причината пак беше той – новият му „съкилийник“. Защо трябваше да е причината за всичко, включително колебанието в съзнанието му и промяната в пулса му при осъществена известна близост? Защо трябваше да е всичко това свързано именно с него? Защото, най-веротяно, не можеше нищо да се свежда до едно просто приятелско взаимоотношение, защото не можеше животът на БиЮ да бъде осеян от обещаните му сини облачета (тъй като те му бяха любимите) ,а наместо това бе нужно всичко, дори проклетото му ежедневие да гъмжи от „сложни ситуации“ , подходите за които изискваха наистина много мислене и главоблъскане. Нямаше да се учуди, ако скоро започнеше да му тече кръв от носа, или да му причернява пред погледа. Защото се чувстваше толкова безпомощен. Не знаеше как да постъпи, затова просто правеше онова, което бе нужно за момента..или поне полагаше неимоверни усилия да го прави…ала едно нещо продължаваше да го разсейва и момчето бе на път да изгуби хладното си равнодушие и онова очарователно самообладание, което губеше единствено тогава..когато наистина си имаше основателна причина. Сега обаче, въпросната основателна причина се състоеше в шумът, който издаваше душа, а това бе невероятно нелепо..наистина нелепо. Или може би…не го дразнеше толкова проклетият душ, колкото персоната, която се подвизава под него без дрехи и…
- Кххх, проклет да бъда. – изскърца младежът със зъби, притискайки насилствено увитите си около молива пръсти, сякаш упражняваше физически тормоз над него с цел да го превърне в нищо и никакви дървени стърготини. Със същият късмет и силата, влагаща се в действието, това изглеждаше съвсем осъществимо. За миг кестенявият младеж си представи как придобива силата на Супермен и запраща бюрото, върху което стоеше, право към нищо неподозиращия Чанг Сон. Но за съжаление, той нямаше никаква вина, защото дори не бе принуждавал приятеля си да изпитва такива чувства към него, а вероятно ако разбереше щеше да му се смее или пък да се разочарова от него..не знаеше. Макар да го познаваше толкова години, нямаше представа как ли би реагирал на нещо такова от негова страна. Но нямаше смисъл да се чуди, тъй като определено никога нямаше да му се изпречи насреща с подобно признание в любов…не, това не му бе в стила…не че точно стилът му би бил причината да не го направи. Като цяло чувствата му,които го караха да се държи като идиот, не заслужаваха обсъждане и нещо повече от неприязънта на техният притежател. Не, той не се срамуваше от себе си, защото бе така глупаво влюбен в най-добрия си приятел…Просто бе нормално раздразнен от факта, че живее в особено сложен свят, в който хората дори не можеха да свободно да говорят за чувствата си и да ги следват, ако искаха да са някои и да постигнат нещо. Така бе, това бе тъжната реалистична истина, а и Гансу не можеше да си позволи на този етап да живее другаде, освен в реалността. Тази проклета реалност. Но и нямаше намерението да се предаде на своята безпомощност и неспособност да се концентрира, затова просто записа върху белия лист първите неща, които му хрумваха…като изключим някои нечисти представи за него и обекта му на любовно влечение, заформящи се в едно далечно полукълбо на мозъка му. Да, дори да не го осъзнаваше, той бе успял. Реално бе успял да постигне нужното му за да напише своята първа песен, която обаче надали някога неще да покаже на някого. Всъщност, макар решението му съвсем да импровизира, някак тайно се надяваше Чанг инцидентно да фиксира белия лист и да му каже мнението си. Въпреки всичко, ставащо с него, той все още обичаше да слуша съветите му и да се възхищава на усета му в избора на подходящите думи. Да, Су бе изтъкан от малки противоречия, основаващи се на тази персона, на която се възхищаваше тайно още от мига на тяхното запознанство…в онази снежна вечер, когато Ган-Су се бе изгубил, а Чанг-Сон бе избягал от вкъщи за първи път, кроейки планове а самостоятелното си бъдеще..Още в онзи ден, още от толкова малка възраст, той бе решил сам да създаде мечтите си, водейки се от собствените си желания. Не бе научил много за него, но знаеше повече от другите. Баща му бе виден конгресмен и имаше намерението да се кандидатира за президент, което обясняваше политическата му гледна точка и ограничени виждания за обещаващото бъдеще на младото поколение. По малкото думи, които бе изрекъл Чанг за него, Су можеше да разбере, че деловата преграда е била главната причина да избяга от вкъщи онази мразовита вечер. Така и не разбра дали все още считаше решението си за най-правилното такова, но така или иначе Сон никога не изглеждаше като човек, който съжалява за нещо което е извършил, или решение, което е взел в миналото или настоящето. Още една причина да е достоен за възхищение. Разбира се, не бе перфектният принц на бял кон, както всеки човек си имаше свои собствени недостатъци..но според скромното и субективно мнение на Су, лично неговите минуси го правеха да изглежда някак земен и показваха човещината у него, което бе болна тема за влюбените в този индивид. Нямаше смисъл да се споменава и това колко апетитна и примамваща хапка бе Чанг Сон за не малко преиграващи и наперени кокони, припадащи по коридорите за малко от неговото внимание и същевременно претендиращи да стават звезди…колко смешно. Всички тях Ган-Су посрещаше с хладен и остър поглед, привидно лишен от всякакви емоции, тъй като не им симпатизираше никак, ала дълбоко в себе си често се сдържаше да не им оскубе косите..особено щом някоя от тях нагло и безочливо препречваше пътя му и заставаше между него и Чанг, започвайки за флиртува с настоящия му съквартирант. От вчера дори бе плъзнал злобен слух, че „г-н Бе е онзи, който е принудил Чанг-Сон да пребивава в тясната му стаичка с едно легло“, който докара Су до сегашното му умопомрачение и желание да избие нечий златен кътник. Мда, за ирония на съдбата очевидно повечето ученици си нямаха чак толкова сложна и изискваща време работа, тъй като им оставаше прекалено много свободно време да измислят нелепи клюки от този род.
- Е, най-сетне..Това е всичко..- промълви си на един дъх момчето, а от гърдите му се изтръгна тежка въздишка, сякаш бе дал всичко от себе си, но същевременно с това не бе особено доволен, вероятно защото знаеше, че сигурно не се бе постарал достатъчно. И все пак факта, че бе написал първата си песен сам, без чужда помощ..го накара да изпита мнимо и краткотрайно удовлетворение от свършената работа и малкият напредък. Дори не си направи труда да прочете какво бе написал, тъй като и сам все още не знаеше как ли щеше да звучи в цялостен вид, кестенявият младеж побърза да свали досадните си очила с черни рамки, за да ги поизтърка прилежно, както винаги правеше, след което просто пъхна белия лист в долния шкаф и се придвижи автоматично до леглото…Смяташе да се наспи през следващите няколко часа, сетне да освободи леглото за своя „съкилийник“, защото не смяташе да рискува..пък и без друго не мислеше, че ще е добра идея да спи на земята, при положение че там ставаше неумолимо течение нощем и щеше да хване някоя лятна настинка, което не бе препоръчително. В кая на краищата това означаваше, че смята да активира последната възможна формула и тя бе – „избягване“. Мда, по възможност щеше да избягва своя приятел, принуден от сегашните обстоятелства…Вече дори си бе изградил един простичък план, който да следва до към края на есента, когато общежитията щяха да станат готови и всичко да стане отново каквото беше. Сега щеше да се наспи, после да отбие малко време на лаптопа си, може би да пообиколи училището няколко пъти, като една добра вечерна тренировка, все щеше да убие времето си през нощта, а на сутринта също щеше да побяга, като естествено се изпари преди съквартиранта му да се е събудил…после следваха обикновените часове, дори имаше и подготовка за онази театрална постановка, в която бе избран от учениците да участва..и макар да не знаеше за какво става въпрос, важното бе, че това също щеше да накара времето да се изплъзне не толкова мъчително и без толкова продължителни мисли за ироничният и нещастен избор на сърцето му.
У Чанг Сон
У Чанг Сон
Човек
Човек
Местожителство : Сеул

Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон Empty Re: Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон

Пет Юли 06, 2012 3:50 pm
Денят не бе по-различен от всички останали. Но, в същото време – беше.
От известно време насам Чанг-Сон усещаше една особена рутина, различаваща се от обичайната такава. За никой не бе непознат факта, че учениците от Шиден се изявяваха като стриктни ловци на цели и амбициозни постижения, затова и, точно като един от тях, господин У не се отдалечаваше особено от тази поставена рамка. Той, разбира се, както и навярно повечето млади таланти, имаше своя нагласа към нещата и усещаше цялата ситуация по съвсем различен и... свой си начин. Не реагираше както останалите и макар това често да го показваше като един доста странен и паднал от незнайно къде обект, него подобни неща наистина рядко го касаеха. И се гордееше с това свое качество, въпреки хорските приказки. Въпросната рутина, за която ставаше въпрос, се бе зародила още с постъпването му в Шиден, при това не следваше само него. Всички ученици трябваше да „минат” през нея, да я изпълняват или поне да измислят наистина хитри начини за да направят така, че да изглежда сякаш са я изпълнили. Това също не бе тайна за никого, тъй като това да си „звезда” – а такива искаха да бъдат… ами, хората от почти цялото училище – си имаше и своите досадни, та дори тежки и трудоемки страни. Така че, да, рутината бе задължителна. Само дето от известно време тя се бе променила. Принципно промени в нещо подобно се забелязваха доста често, но точно тази не бе по вкуса на Чанг-Сон. Тази бе сякаш доста по-трудоемка и задължаваща. Беше си направо натягаща се. И точно поради тази причина младежът измисляше всякакви начини за да заобиколи или поне смекчи тежестта на въпросната натягаща се рутина. Проблемите в училището не бяха рядкост. И особено, в частност, тези на групата. И колкото по-мрачна ставаше обстановката около тези две неща, толкова повече това изморяваше Чанг. Да, нямаше нищо по-изморително от досадни разправии, неизбежни кавги или личностни проблеми между хората в „Драконов огън”. А точно сега това бе, може би, най-големият проблем на хоризонта. Сякаш имаше смисъл за обяснения от рода на това кой, кога и как бе чул различни по вид и род слухове. И това какво мисли незнайно кой външен човек за съдбата на хора, свързани помежду си много по-силно, отколкото си мислеха самите те. Да, нямаше смисъл. Точно както нямаше смисъл и от появата на Чанг на онази последна „среща”, която Dragon Fire бяха имали днес. Разбира се, той не омаловажаваше нито един от проблемите, имали някога, но не смяташе за нужно да става свидетел на нещо така абсурдно. Та те, всички, бяха приятели. Не съперници. Не група непознати, дебнещи останалите за първата възможност да ги изместят от мястото им и да блеснат с нещо повече. Вярно, всеки имаше своите амбиции и цели, включително и той, но… Не вярваше, наистина не вярваше, че това е начина. И не смяташе нито да задълбава в подобно нещо, нито да става свидетел на мрачните заблудени лица на приятелите си. А най-тъжното, вероятно, беше, че всичките те оставаха чужди хора да се месят, чужди и незапознати хора да решават както съдбите, така и отношенията им. Може би не така явно и очевидно, но някак, по някакъв начин, успяваха. И това изморяваше Чанг-Сон. Беше последното, с което би искал да се сблъсква, макар и да бе сигурен, че ще издържи. Не, той не бягаше. И можеше да го докаже на всеки, не беше страхливец. Но, ако имаше начин да смекчи или избегне ненужен проблем, то тогава той бе един от най-добрите в постигането му. Навярно затова всички гледаха на него като на здраво стъпил на земята човек, не съжаляващ за нищо. Защото това… си беше така. Колкото и самовлюбено да прозвучеше. Не съжаляваше. И нямаше да съжалява, тъй като сам решаваше за действията си.
И докато се измъкваше тактично от нелепи общи срещи с цел „да помрачим днешното настроение един на друг още повече” под претекст, че има да пренася багаж, Чанг-Сон си бе намерил и друго занимание. Или, по-точно, тема, която да го разсейва - Ган-Су. Това момче се държеше странно. Или, ако трябваше да е точен, държеше се странно сприхаво. Чанг-Сон се чудеше какво ли толкова, различно от очевидното, разбира се, бе помрачило обикновено… е, не знаеше какво, просто обикновеното настроение на приятеля му. Това се бе случило още когато им съобщиха новината, че се налага да бъдат съквартиранти за известно време. Или поне тогава го бе забелязал Чанг. Нямаше никаква представа дали е свързано с нещо друго или самата новина бе накарала Ган-Су да започне да странничи по този начин. И да, направо си странничеше – означаваше, че страни от него И се държи странно, едновременно. Чанг Сон се бе чудил, при това неведнъж, дали има някаква странична причина, за която той не знае, или самият той бе направил нещо, с което да огорчи съквартиранта си. В крайна сметка, решил да си почине от подобни сложни задачи за ума, той бе стигнал до компромисния вариант, че може би приятелят му просто бе сприхав поради наличието на едно легло. Или една стая. Или нещо подобно. Бе съвсем разбираемо за човек да реагира така при подобна драстична промяна в личното му пространство. Дори това да бе най-добрият му приятел. Пък и все пак бяха момчета. Е, не че подобен факт имаше някакво значение за Чанг-Сон. Та те се познаваха от толкова време. И споделяха всичко. Едно легло не можеше да се нарече проблем, от където и да го погледне човек. Пък и… ако трябваше да бъде честен, Чанг-Сон не смяташе, че има нещо у приятеля му, което би го смутило. Било то дори думи или действия. Ако трябваше да е съвсем честен, това легло… дори не беше кой знае колко тясно.
А онзи идиот не спираше да недоволства. По дяволите, чуваше се чак в банята. Чанг-Сон си мислеше, че ако чуе само още веднъж онова потропване на крака му – което всъщност не беше „потропване”, ами направо сигнал за земетресение – щеше да излезе, ако се наложеше и гол, и да завърже краката на съквартиранта си за стола. Нямаше представа с какво толкова трудоемко се бе захванал Ган-Су, но, за Бога, защо трябваше да изразява недоволството си така… шумно? Дори струята на душа, под който се намираше Чанг, не успява да заглуши сгромолясването върху леглото. Е, поне щом бе на леглото, означаваше, че повече нямаше да опитва да потроши стаята или пък да унищожи всички канцеларски материали по масата. Пък и Чанг-Сон щеше да се изкъпе спокойно, без да се притеснява за никого. Което се оказа повече от лесна задача. След преместването му тук един подобен душ му дойде повече от добре. Хах, навярно Ган-Су му се цупеше и заради отсъствието му от срещата днес. Не че смяташе да му обяснява, беше му казвал милион пъти мнението си, пък и… беше сигурен, че ще го разбере. Ако не най-близкия му човек, кой друг?
Чанг-Сон уви с въздишка кърпата около кръста си, след което погледна в огледалото, побутвайки с пръсти мократа си коса назад. Стигаше му толкова контене. На излизане от банята едно сравнително бодро подсвиркване не успя да се сдържи и се изплъзна измежду устните му. Ган-Су наистина се бе разположил на леглото, както и бе дочул. Това момче – за какъв го мислеше? Наистина ли смяташе, че толкова малко пространство от леглото ще бъде достатъчно за някой като Чанг-Сон? О, това трябваше да се поправи. Чанг определено нямаше проблеми със споделянето на лично пространство, но, наистина, от този край щеше да падне като нищо на земята. Недопустимо. БиЮ се бе разпрострял на повече от половината легло, лежейки по корем и гледайки в посока, противоположна на банята и излизащия от нея Чанг. Краката и ръцете му бяха разперени така, сякаш пазеше някаква лична територия или пък му бе прекалено горещо. Нямаше представа, ама това легло беше и за двамата. Сладурът нямаше да си присвои това така лесно. Макар че все още изглеждаше… разстроен? Или по-точно, още странничеше. Може би моментът не бе лош и щеше да е добра идея Чанг Сон да разбере повече за състоянието на съквартиранта си сега.
Той се запъти към леглото и съвсем мълчаливо се просна по гръб до приятеля си, неволно избутвайки с тялото си ръката на Ган-Су, стигаща до неговата половина. Все още само по хавлия, тъмнокосият въздъхна и погледна към тавана.
- Това беше приятно – той се наслаждаваше на хладината от капките, стичащи се по кожата му.
Ган-Су извърна рязко глава, сякаш стреснал се от нещо наистина… страшно. Погледът, който се втренчи в полуголия Чанг беше недоволен и… отчаян? Какво ли се криеше за него, наистина… Освен… това, което си мислеше и Чанг.
- Какво? – Чанг Сон ококори очи и сетне се усмихна на съквартиранта си. – Защо ме гледаш така?
Чуждата глава отново се извърна на обратно, избягвайки погледа му. О, така значи. Това… определено не беше вариант. Каквото и да ставаше, Чанг Сон не смяташе, че по този начин се решаваше каквото и да било. А определено не се решаваше и това, за което си мислеше той. Ако изобщо бе прав.
- Ей, ей… - опита шеговито да подвикне, но след като разбра, че няма да получи желаното внимание, реши да действа… както винаги. Да не би Ган-Су да не бе предвидил действията на съквартиранта си? Не познаваше ли най-добрия си приятел? Ако смяташе да се прави на глух, щеше да се наложи да отиде някъде много по-далеч от него…
Чанг Сон въздъхна за пореден път и се надигна, след което тежко се приземи върху гърба на така удобно легналия Бе. Той буквално се отпусна с цялата си, излязла изпод душа, прелест върху тялото на Ган-Су, успявайки да изкара от него поредната ругатня за тази вечер.
- Разкарай се… - успя да измърмори съквартирантът му след като спря да пъхти недоволно. - Какво правиш…
- Няма – повдигна рамене Чанг Сон, подпирайки се с ръце върху леглото от двете страни на Ган-Су. – Какво има?
Мълчанието на приятеля му бе достатъчно красноречиво. Е, поне разбра, че няма да го накара да сподели толкова лесно. А щом не желаеше да сподели с него… то значи онова негово предположение се оказваше сред доста възможните.
- Няма ли да ми кажеш? – Чанг Сон наведе глава, опитвайки да го подразни и, в същото време, да успее да види очите на приятеля си. Може би щеше да успее да съзре… нещо. – За какво беше всичко това? И на мен ли няма да кажеш какво ти е?
Той усети как Ган-Су се напряга и сякаш опитва всячески да прикрие онова, което Чанг-Сон се опитваше да измъкне от него. Наистина ли мислеше, че Чанг няма да забележи? Той бе забелязал, разбира се, та това бе той – Бе Ган Су! Познаваше го повече от всички други около него и бе навярно последния човек, който би бил достатъчно глупав, та да не забележи необичайното настроение на БиЮ. Да не забележи, че не просто е ядосан или напрегнат. А че има нещо, което го мъчи, при това не отскоро. Каквото и да бе, то се засилваше все повече и повече и наскоро дори бе толкова очевидно, че сякаш Ган Су се разхождаше наоколо с неонова табела с надпис „Опитвам да не се държа така странно с най-добрия си приятел, но не ми се получава особено!”. И Чанг Сон определено бе човека, който най-силно искаше да узнае за тревогите му, дори те да са свързани със самия него. Дори той да бе направил нещо лошо, искаше знае, за да се поправи. Дори някой друг да бе причината, искаше да знае, за да му помогне. Дори… да бе онова, за което си мислеше, искаше да знае, за да… за да го успокои. А щом Ган Су не искаше да му казва…
- Добре – отсече Чанг Сон, надигайки леко главата си от тази на приятеля си. Щом трябваше да разбере сам, щеше да налучква. И дори да не познае – а това бе почти невъзможно, не и с Ган Су – нямаше да съжалява за нищо. – Когато се успокоиш, можеш да говориш с мен… Или да правиш каквото искаш.
Той се наведе и, съвсем изневиделица, успя да лепне една голяма и странно чувствена целувка по бузата на съквартиранта си. Даже бе… достатъчно близо до устата му, че да бъде още по-необичайна. Не че не се бе случвало и друг път Чанг Сон да се разнежи дотолкова, че да се качва на главата на приятеля си… буквално. Само че в момента мислеше за съвсем други неща и… целта му бе съвсем различна от обичайните размекнати такива. Затова и въпросната целувка бе достатъчно нова и, очевидно, съвсем неочаквана, ако се съдеше по ококорените очи на Ган Су и още по-напрегнатото му тяло под това на Чанг Сон. Може би… може би, би могъл да е прав? Щеше да разбере…
- Ахх, сега ми направи място, красавецо – той се върна на мястото си, отново намествайки се по гръб на леглото до Бе и прокарвайки ръка през още влажната си коса. Другата си длан той съвсем леко и сякаш „неволно” прокара набързо по гърба на съквартиранта си, наблюдавайки от части самодоволно реакциите на другия. Бе повече от очевидно, че Чанг Сон в момента осуетяваше мирните планове на приятеля си да се наспи спокойно. Сам. – Надявам се нямаш нищо против, че намокрих малко леглото. – ръката му се върна върху дрехата на гърба на Ган Су. – И теб.
Тъмнокоското по хавлия се отпусна спокойно и притвори очи, сякаш готвейки се да си почине добре след „изтощителния” за него ден в Шиден. Знаеше, че най-близкият му приятел се държеше странно. И беше сигурен, че може да му помогне. Каквато и да бе причината. Все пак, кого познаваше по-добре от всички тук? Кого щеше да разбере, въпреки всичко? Както и… чии чувства щеше да приеме… макар и нови?
Бе Ган Су
Бе Ган Су
Човек
Човек
Местожителство : Сеул

Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон Empty Re: Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон

Пет Юли 06, 2012 9:16 pm
Може би нямаше да е зле, ако Ган-Су започнеше с репетициите по онази театрална постановка в най скоро време. Мда,защо не още сега? Макар да бе наистина абсурдно, имаше номера на учителката по драма, тъй като тя принудително го бе записала в телефонните му контакти, затова можеше да й се обади и да влезе в ролята на изключително мотивиран ученик, който няма търпение да се запознае с репертоара. Все пак от една страна можеше и да изглежда като нахално подмазвачество, каквото не бе в стила на Ган-С, но от друга страна пък щеше да му спести утрешните главоболия с тепърва запознаване на сценарии, наред с останалите часове, които нямаше да са особено леки…Утре всички ученици в Шиден имаха тестови изпити и никой не бе забравил за това, както не можеше да забрави факта, че в Шиден такова нещо като „лятна ваканция“ нямаше, въпреки че някои мамини синчета своеволно избягваха от задълженията си, с помощта на богатите си родители, някои от които дори спонсори на частното училище. Това, разбира се, си им беше немалък проблем, защото с тези си действия единствено можеха да изгубят преднината си или да изостанат още повече от останалите, както винаги ставаше. Но за ирония на съдбата, повечето от първенците, пробиващи в развлекателната индустрия, бяха точно такива . мамини синчета, отгледани в охолство, които си позволяваха дори елементарни пропуски и липса на значително важни знания в сферата, в която заблестяваха с фалшивия си, повече материален блясък. Естествено, за по-голямата и така скроена маса хора, единственото важно бе да имаш връзки - те щяха да се погрижат да те изкачват на върха и от там нататък беше лесно. Ала всъщност тези хора никак не съзнаваха факта, че лесна работа нямаше, дори и някой друг да ти я поднесе на тепсия. Затова повечето от тези така бързо изгряващи „звезди“, пропадаха тъжно и мрачно и завършваха по баровете или други мрачни места, било то пияни, дрогирани, отдали се на грехопадението и…прочее. Тях никой не ги толерираше от тук насетне, и те си оставаха просто едно позорно петно на фона на добре възпитаните талантливи младежи, с истински талант и чаровни усмивки. Затова си имаше дори поговорка, която гласеше, че бързата работа е срам за майстора. Ето защо Ган-Су не искаше принудително да се издига, или да върви напред, не и без да е достатъчно готов, не и без да е сигурен, че ще успее да се задържи на вълната. Той бе от типа хора, които смятаха, че за всяко нещо си имаше точно подходящо време, а той вярваше, че ще разбере щом неговото бе настъпило. Причината да отказва всички предложения, дадени му до сега, беше именно това, че за него нямаше смисъл да избързва, или да взема решение, което няма да го изведе до търсеното…до целта му. Ган просто следваше своя начертан път, който от самото начало си бе избрал за себе си, като нямаше намерението да криви от него, тръгвайки по непознати и дори някак мрачни и плашещи пътища. А сред тези пътища, сред тези отклонения, се включваха и въпросните му чувства към приятеля му. Те го караха да не прилича съвсем на себе си, или по-скоро се опитваха и надяваха да постигнат това – да го превърнат в друг човек а той не го искаше. Беше го страх да ги последва, да кривне по тази странна пътека, водеща право към неизвестното…към едни истински и не особено удачни промени в живота му..към нещо наистина голямо с което шега не бива. И наистина…не искаше..отказваше да тръгне натам. А всеки, най-вече Чанг-Сон, бе наясно с неговата безгранична упоритост и инат. Той знаеше, че не трябва, не може така. Дори в моментите, когато си позволяваше да се замисля над това, какво би било, ако между тях станеше нещо подобно…какво би последвало по-натам…всяка възможна опция го хвърляше в едно невъзможно умопомрачение и той се свиваше до неузнаваема топка, докато мислите за това отминат напълно. Какво ли можеше да стане наистина? Нищо. Да, нямаше да се получи нищо. Нищо, освен факта, че сегашните им взаимоотношения като най-добри приятели щяха да рухнат, да бъдат изложени на публично съмнение, тъй като това бе неизбежно в тяхната среда…и това естествено бяха най-меките възможни последици от някакво друго развитие на връзката между него и Чанг. Той…той наистина бе може би най-скъпият човек за него и наистина, ама наистина, не му се искаше да проваля всичко, намесвайки совите достатъчно объркващи чувства в живота му, който по своему си бе достатъчно сложен. Както Су, така и Сон си имаха разни трудности в ежедневните задължения и затова не искаше да си представи какво би било, ако бъдат прибавени и някакви подобни чувства с такава насоченост. Вероятно най-малкото, щяха да удвоят трудностите в живота им, да го направят още по-тежък и претоварен, отколкото бе сега, а докога ли те щяха да бъдат способни да издържат на всичко? На цялото напрежение, на всичко, пред което едва им предстоеше да се изправят от тук насетне? И двамата все още бяха малки, не можеха да осъзнаят нещо подобно, или поне..човек, който никога не съжаляваше за нищо и така лесно вземаше решенията в живота си до сега, не бе способен да осъзнае, но…тя беше факт . Онази неприятна реалност,през която и двамата трябваше да преминат, която нямаше начин да заобиколят и…която нямаше да им остави време дори да помислят за своите чувства, за самите себе си. Тя бе неизбежно очакваща ги в близкото бъдеще. Дори сега, в този миг, да смятаха, че правят всичко това заради себе си…нямаше начин вечно да е така. В един момент, който наближаваше все повече и повече, щяха да се окажат притиснати от мрачната страна на славата, заклещени в тъмния ъгъл, отрупан с препълнени графици, криене от разни папараци и репортери, затворничество в специални хотели и прочее..Да, щяха да са досущ като едни лишени от свобода птички в златен кафез..само и само да са там..и да практикуват това, което искат и което им се отдава. Но нямаше друг начин, тъй като всичко си имаше и минусите и плюсовете. Дори сега обаче, те не бяха в състояние да мислят за свободата, която все още имаха, макар и отново да бе в ограничено количество…защото..ами защото, и сега не им бе лесно, с този разлика, че за в бъдеще щеше да става все по-трудно и затормозяващо. Гансу знаеше всичко това, дори по-голямата част да бяха разни скучни, прекалено задълбани и излишни терзания, както винаги плод на неговият мазохистичен реализъм. Заради това той не искаше да започва нищо такова. Не искаше да се впуска в подобна дълбока и невзрачна пропаст, в която щяха да го накарат чувствата му, защото за него нямаше смисъл, а и освен това не бе привърженик на сложните чувства и взаимоотношения между близки хора, създаващи ангажиращи и двойно по-сложни ситуации с безизходен край и прочее.Знаеше, че дори да пропадне в пропастта, дори да се окажеше по-красива и омайна от очакваното, въпреки всичко…реалността, жестока и хладна, пронизваща като острие на меч, съвсем безметежно щеше да го издърпа от там, независимо доколко далеч бе стигнал, независимо докъде бе потънал в тези сови чувства…и всичко щеше да свърши дотам. Защо му беше да проваля едно силно и красиво приятелство, така специално както за него, така и за Чанг, заради нещо мимолетно, нещо ,което така или иначе някак начин да продължи дълго…Не искаше. И нямаше виден показател, който бе способен да промени това негово решение. Нищо, почти нищо не можеше да се пребори с мазохистичния му убийствен реализъм и това от части бе нещото, с който БиЮ се гордееше, макар и не така открито, както приятелят му се гордееше със своето свободолюбие и лесно вземане на решения, за които не съжалява..Но все пак казахме „почти“…защото ако имаше нещо, което можеше да се мери с гореспоменатия реализъм, то това бе именно този индивид – У Чанг Сон. И решението му за подобни незакономерни издевателства над своя приятел, само и само да изкопчи истината и само иситата..която искаше да получи веднага.
Недоволното пъхтене на Ган-Су, придружено от почти недоловимото му враждебно изръмжаване, бе последвано от поредната ряза ругатня на младежа, но тя, както всичките му предни опити,се оказа съвсем безсилна и безполезна пред… чуждите устни. Онези..Тези..устни. Неговите устни и излъчващата се от тях омайна свежест, приятна влажност и завидна мекота. Да, това бяха може би най-прекрасните, най-перфектните устни на света. Защо, по дяволите трябваше да бъдат точно негово притежание? Защо? По нито един показател, тези на Гансу не можеха да се мерят с тези на Чанг. Неговите бяха далеч по-невзрачни, сравнително сухи и безинтересни, и макар да пасваха добре на лицето му, често пъти ставаха черта на лошия навик на момчето да ги прехапва винаги, щом бе достатъчно и неприкрито нервен, както в момента например. След продължението на внезапното и мъчително изтезание, на което бе подложен БиЮ, той усети как напари един похвален и неприятен пробив със зъбите си, върху долната си устна и загатна, че вероятно я бе разранил в старанието си да игнорира и запази самообладание при допира на чуждите пръсти, пробягващи изпитателно върху собствения му гръб…Трябваше да си облече по-плътна тениска, но жегата го задушаваше и затова интелигентният му мозък бе избрал точно най-тънката и ефирна материя плат, която можеше да се намери измежду всичките му дрехи, които сега бяха някак плашещо омешани с тези на Чанг-Сон в тесния гардероб. Това, а и като цяло съжителството им заедно…го караше да се чувства сякаш наистина бяха една глуповато влюбена двойка, а той играеше ролята на вечно оплакващото се и капризничещо момиче, изискващо по-голямо лично пространство и място за себе си и претендиращо за разделение на личните вещи и такива неща…Подобни представи и мисли хвърляха към Су безброй тръпки и той съвсем ги смяташе за пълна лудост. Да, беше лудост. Лудост да гледа на приятеля си, като на гола стриптизьорка, нахлула в стаята му и като по поръчка нарушаваща личното му пространство,за да прави с него крайно неприлични неща…Лудост, да усеща подобни аномалии в пулса си…Лудост, да е толкова трудно да се въздържи от неуместни и драстични действия, за да задоволи желанията си…Тези желания също бяха лудост…Лудост бе и усещането, че другият сякаш си играеше с него и чувствата му..така спокойно и безметежно…Лудост бе, че си го мислеше тъй като другият индивид дори не знаеше за тези чувства..Да, нямаше нищо нормално и подлежащо на нуждата от обсъждане. Нямаше.
- Да! Имам много против! Напълно против съм! Как смееш…По дяволите, как посмя да мокриш МОЕТО легло? – изведнъж избухна той, повишавайки за първи път тон на най-добрия си приятел. Не искаше, наистина се стараеше да не стига до там..да не прибягва до крещене, ала за нещастие това бе прозвучало точно като такова. И вероятно бе стреснало съзнанието на жизнерадостно изглеждащият му другар. В интерес на истината, Ган-Су дори не говореше сериозно…тоест всъщност нямаше нищо против мокренето на каквото и да е…Тоест, изобщо не му пукаше какво се случва с проклетото легло, или пък неговата безполезна блуза…нямаше никакво значение. Но ето, че интонацията му отново обърка всичко. Знаеше го дори без да среща погледа на Чанг. За разлика от него,той вечно се държеше по погрешния начин, винаги оставяше погрешно впечатление у околните..и затова оставаше все така невзрачен и неразбран от тях. Ала Чанг-Сон бе единствения, който можеше да го разбере и го правеше винаги, дори сега…усещаше, че се опитва да го разбере дори сега, а това бе факта, който най-силно го натъжаваше и подсилваше останалите му емоции. За миг отново си спомни онзи ден…денят в който го бе срещнал.
Вятърът продължаваше да се усилва, все по-сурово усуквайки се около двете гологлави деца, седящи на тротоара. Косите им се бунтуваха, развявайки се във всички посоки, а очите им се насълзяваха от студа, който вилнееше безмилостно около тях. Беше една наистина бездушна и мрачна вечер, която остани трайна празнина в сърцето на Ган-Су. В същата тази вечер той се бе отдалечил твърде много от колата и родителите си…или поне така смяташе. Всъщност се бе оказало, че те така или иначе не се нуждаеха от неговото присъствие в така сложния им живот, затова може би от части умишлено бяха оставили вратата на колата отключена..за първи път. Су още от малко дете различаваше сивите и безрадостни настроения на родителите си, от жизнерадостния им смях и топли усмивки, които се случваше да вижда все по-рядко у тях, колкото повече порастваше. Той винаги бе ставал пряк свидетел на всичките им спорове и неразбирателство, на твърде глобалните им различия и недоловима нищожна прилика. Всеки изминал ден, в който те осъзнаваха, че все по-малко неща ги свързваха…Ган-Су живееше в страх от неизбежното..което се бе случило точно в онази мразовита вечер. Спомняше си го, сякаш беше вчера… Спомняше си как в отчаяните си опити да види добре познатата кола, бе налетял на малкия Канг и го бе съборил инцидентно на земята. Спомняше си как той бе решил да остане с него и да му прави компания, докато намери родителите си, или те го намерят. Помнеше всеки детайл…Как другото тъмнокосо момче превъзмогне студа и го загърна със своя наистина топъл шал..Успокояващите му думи, замечтаните му приказки за бъдещето…Още тогава бе чул целта, която и до ден днешен преследваше. Още от тогава бе започнал да му се възхищава и да иска да е като него. Но Ган помнеше и още доста неприятни неща от същата тази вечер. Помнеше добре познатата кола, която бе съзрял на отсрещния тротоар…Помнеше лицата на родителите си, стоящи вътре. Виждаше как го наблюдават, но тогава някак игнорира странното безразличие и досада, четящо се в погледите им. Помнеше облекчението и радостта си, че ги вижда…помнеше как се затича към колата им, ала в тоз миг те си прошепнаха нещо остро и потеглиха, оставяйки го сам…там. Да, те просто го оставиха, бягайки от отговорността на един родител, пораждайки у него безгранична тъга и още хиляди необясними чувства. Помнеше ясно, сякаш беше вчера, как Чанг го бе спасил от нелепата смърт да умре прегазен от камион. И също как остана до него цялата тази мразовита нощ, как го притискаше в топлата си прегръдка, закриляйки го от студа. Не знаеше как постигаше всичко така лесно, така бързо..но го правеше. Винаги, винаги му бе помагал, вечно бе поправял лошото му настроение, намирайки начин да го разсмее и развесели..Винаги успяваше. Защото всичко, с което се захващате се увенчаваше с пълен успех. Щом нощта бе отминала, бабата на Ган-Су бе отишла да прибере измръзналия си внук и от тогава тя му бе настойница..и то не само на него, а и на Чанг-Сон. Те заживяха заедно с нея и не чувстваха липсата на каквото и да било. Тя бе наистина добра и мила старица, пъргава и жизнена като двадесет годишна мома, и с хумор, способен да превърне дори побелелите й коси в нещо приятно за обсъждане. Това бе единственият човек който се застъпи за мечтата и на двамата и който ги приемаше за свои деца, но без да им поставя ограничения в собствените им решения. От онази мразовита нощ, Ган-Су не бе виждал повече родителите си, пък и нямаше подобно желание…те дори не му липсваха вече , а страхът да ги изгуби бе изчезнал в мига, в който започна на ново своя живот – в онази приветлива къща, където заживя заедно с най-добрия си приятел. И това бе историята му.
Да, разбира се, че го познаваше твърде добре…все пак бе останал единствения му приятел, все пак бяха живели заедно..А какво и кога се бе променило наистина? Какво бе накарало Ган-Су да изпитва тези чувства? Дори самият той не знаеше, а се очакваше да отговори нещо смислено и не дотам клиширано на Сон, което да не го накара да изглежда като още по-глупаво и наивно влюбено девойче. Кхх, защо ли трябваше да съществуват подобни сложни ситуации?
- Питаш ме какво ми е? И искаш да ти отговоря? – въпросителните му изречения прозвучаваха по-скоро като отбелязващи се от само себе си факти с ясна острота и хладна ирония, която бе завладяла изражението на Гансу в този момент. Той спря движещата се по гръбнака му ръка, като в следващия момент някак рязко и плашещо я притисна настоятелно към леглото от едната страна на Чанг, същевременно увисвайки се над него. Без друго той сам бе избрал да играят по този неприятен, нахлуващ в чуждото лично пространство начин. Сега бе ред на Су да го направи. Кестенявият младеж се подсмихна леко със същата онази пресилена и горчива ирония, която опитваше да скрие напиращите му чувства, сетне впери настойчивия си пробождащ поглед в чуждия, от който го деляха сантиметри.
- Приятел си ми , нали? – той не изчака да получи някакъв отговор и продължи. – Като такъв трябва да се съобразиш и с моето решение. Знам, че искаш да ми помогнеш, но този път…този път те моля да не го правиш. През всички тези години ми помагаше достатъчно и аз..не искам вечно да разчитам ти да разрешаваш проблемите ми. Сега реших да се справя с това сам, затова те моля да не правиш нищо. – думите му бяха вече с нормална октава за един почти делови разговор, ала остротата им и лекото колебание, което на моменти издаваше леко лъжливата истина в тях, ги правеше от части болезнено произнесени дори за самият Су. Вярваше ли си наистина и сам не знаеше. Но може би така бе най-правилно. И все пак, трябваше ли да извърши следващите, така издайнически действия?
- Не прави нито така… - прошепна тихо Су, докато кичурите от дългия му бретон приятно дразнеха чуждата буза, а сетне устните му докоснаха чуждото лице..точно на онова място, на което преди минути Чанг го бе целунал някак пробно..сякаш го изпитваше. Да, трябваше да вметнем, че освен всичко, БиЮ бе наистина отмъстително животно що се касае до лично пространство и това бе час от природата, която не можеше да преодолее.
- …нито така! – довърши младежът, прокарвайки леко връхчетата на пръстите си по все още мокрия торс на Чангсон, попивайки няколко сладки капки с меките си гъбички. Отмъщението щеше да е идеална имитация на чуждото издевателство върху него, ако гърбът му бе та показ в този момент, но и това беше нещо…или поне се надяваше другият индивид да е разбрал какво е чувството за нарушено лично пространство..и за да не остане съвсем нечут, защото може би имаше такова чувство..Су се наклони още повече към своя приятел, (който сега изглеждаше сякаш му бе бивше гадже, което настояваше да се съберат отново), умишлено закривайки почти цялото му лице с косата си, сетне прошепна нещо към едното му ухо.
- Бъди благодарен, че съм толкова добър, да ти отстъпя цялото това легло за тази вечер. Но знай, че ще се редуваме – утре ти ще спиш на пода. – сладострастната нотка придаде на този шепот твърде приятно и омайващо усещане, за да се разбере цялостната лоша новина, съобщена току що. Реално почти нищо от казаното нямаше смисъл, тъй като не бе съвсем вярно, поне ако се допитвахме до нечии чувства и текущи силни желания..ала нали един наистина инатлив младеж си бе казал, че няма да отдавна подобно значение на чувствата си, затова и положението бе станало до тук..и той несъзнателно, като упоритата несподелено влюбена девойка, продължаваше да се самоизмъчва и смяташе че няма по-добра опция за свързаните със всичко това.
- Лека нощ и..сладки сънища. – измърмори накрая, вече с лека ирония, след което успя да издържи на изкушението и се отдръпна рязко от Чанг-Сон, забързвайки се към близката ракла, където имаше всякакви принадлежности, нужни да спане на под. В тази секунда той отново прехапа вече ранената си устна, съжалявайки че бе превърнал малката си всекидневна в място за композиране, вместо да запази двата малки дивана в случай че..ами, в такива случаи. Но това беше минало свършено, бе още по-безполезно да си трови нервите заради минали неща, стигаха му сегашните. Не че нервите му бяха достатъчни, за да издържат пир повторен опит от страна на приятеля му да направи подобно нещо, но..това опне не си личеше на пръв поглед и Су се радваше, че в момента ироничното му и заплашително изражение може би щеше да държи настрана Чанг за известно време…или се лъжеше? Е, поне вярата в това все още го крепеше и той продължаваше да стои на краката си, въпреки омекналите си като на абсурдно влюбена девойка колене и остатъчния аромат на свежестта, притежаваща чуждата кожа.
У Чанг Сон
У Чанг Сон
Човек
Човек
Местожителство : Сеул

Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон Empty Re: Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон

Нед Юли 08, 2012 1:28 pm
Еха. Ган-Су си беше... Ган-Су. Може би Чанг-Сон беше прав. Е, може би не беше съвсем сигурен в предположенията си, но според това, което се въртеше из главата му, както и това, което се случи преди малко, той можеше да заключи, че имаше доста голяма вероятност да е прав. Какво ли бе толкова страшно? Какво ли тормозеше съзнанието на приятеля му толкова много, че да го накара да се държи по подобен начин? Разбира се, нямаше нищо чак толкова учудващо в ядосан или разстроен човек. Още по-малко пък в ядосания или разстроен Ган-Су. Ако имаше някой, който познаваше достатъчно добре и тази негова страна, то това беше Чанг-Сон. Но, от друга страна, той не помнеше приятелят му да е реагирал по подобен начин. Не и пред него. Каквото и да бе станало, какъвто и да бе проблемът - ако в момента изобщо имаше истински проблем - БиЮ винаги му бе споделял. Или поне... не бе крещял. Е, опитите му за ядосани викове от преди малко надали се класираха за първо място на конкурс за най-добри крясъци. Но, все пак, подобни реакции бяха наистина рядкост при взаимоотношенията им. Съквартирантът му бе прозвучал... плашещо. Личеше си, личеше си дори само по нотката в гласа му, че не бива шега с нещото, което го измъчваше. И то по този начин. Не биваше това да е така.
Пък и... наистина, причината, която Чанг първоначално смяташе за най-логична, отговорна за тягостното настроение, в момента сякаш напълно губеше своята значимост. Дори звучеше абсурдно. Ган-Су не можеше да се държи така само защото му заявиха, че трябва да дели стаята си със съквартирант. И то не кой да е съквартирант. Не и само заради това, звучеше абсурдно. Та те... на практика бяха живели заедно от както се помнеха. Почти. С какво това съжителство бе по-различно от предишното? Това можеше само да подскаже, че не самото съжителство беше проблем. Имаше нещо друго. Което бе доста подозрително и приятелят му правеше всичко, но не и да прикрива очебийните си емоции. Чанг-Сон... навярно той бе причината. Или поне, засега, друго не успяваше да бъде измислено от усилено работещия му мозък. Разбира се, че го интересуваше - дори Гансу да му се беше развикал така отчаяно с молбата да не се бърка, което си бе наистина голяма изненада, той нямаше как просто да спре да се притеснява. И не искаше да спира, дори и да му бе забранено да помага на най-близкия си човек. Дори от разстояние, той отново щеше да опитва да успокои или подкрепи Бе. Звучеше абсурдно някакво изненадващо отчаяно скарване по негов адрес да го откаже от реалните му опити да подобри ситуацията. Ган-Су... определено трябваше да се прикрива по-добре, ако не желаеше някой като Чанг да отгатва толкова лесно емоциите му. А тази реакция... Е, определено бе неочаквана, но пък беше издайническа. Безспорно.
А в момента... Чанг-Сон все още лежеше на леглото, напълно забравил, че всичко, което има на себе си, е една нищо и никаква кърпа. Всъщност, просто не обръщаше внимание, тъй като това нямаше ни най-малко значение. Особено за него. Само че... някак си мислеше, че, макар той самият да не намираше такива подробности за важни, за другиго това се явяваше някакъв проблем. Не го бе чул в прав текст, но по някаква причина усещаше, че подобни неща не се нравеха на милия му съквартирант. Или поне... въпросният съквартирант сякаш не беше особено очарован или дори неутрален. Дали... дали бе възможно това да караше Ган-Су... да се чувства... неудобно? Фактът, че Чанг Сон лежеше почти гол в едно легло с него? Поне до преди малко. Или фактът, че същото това тяло го бе притиснало така неочаквано за същото това легло? Или... нещо друго? Да не би това... да бе още едно доказателство за неподредените и необясними така просто теории в главата на Чанг? Възможно бе, наистина бе възможно. Макар че друг, отделен въпрос се мъдреше някъде там, чакайки и своя отговор. За жалост, надали щеше да го получи в скоро време, тъй като човекът, за който се отнасяше, надали щеше да му обърне нужното внимание. Защо изобщо съществуваха подобни "теории", както ги наричаше той, в главата на Чанг? По каква причина съзнанието му би извикало подобни асоциации, ако... Ако самият той не мислеше същите тези неща, които смяташе, че се въртят из ума на приятеля му. Ако... възможно ли бе предположенията му спрямо сприхавостта на Ган-Су да бяха продиктувани от... собствените му мисли? Възможно ли бе собствените му чувства да пречеха на преценката му и те да бяха тези, които го караха да се държи така спонтанно и необмислено... И, макар че не съжаляваше за собствените си мисли, каквито и да бяха те, той все пак се притесняваше за Ган-Су. Който, очевидно, не смяташе, че може да се справи със своите. И който в момента навярно лежеше на пода в другата стая, оставяйки Чанг на голямото легло с цялата си глупост. Не, Ган-Су не беше глупав, нямаше как да си мисли, че всичко щеше да приключи така лесно и нелогично. И нямаше как да вярва, че Чанг просто би вдигнал рамене и би оставил собствения си приятел... по този начин. Глупак. Ган-Су беше толкова голям инат. Глупакът щеше да настине, настиваше толкова лесно. Само това му трябваше - да спи на пода. Каква глупост... Колкото и голяма да бе упоритостта му, обаче, Чанг-Сон не смяташе да му отстъпва каквото и да било, още по-малко да го остави да проявява ината си по този начин. Не и когато това щеше само да му навреди.
Реакцията на Бе... не го оставяше на мира, въпреки всичко. И онази целувка. Която навярно не се различаваше много от неговата собствена, но... се бе усетила различно. Много по-различно от... очакваното. Дали мислите на Чанг не го объркваха в предположенията му, или самата ситуация бе просто различна? Не знаеше. Но онази странна комбинация от толкова, толкова близкото присъствие на Ган-Су, шепотът му срещу кожата на Чанг и неочаквания допир на устните му... бе предизвикала наистина голяма експлозия от мисли в главата му. Кое бе така различното? Какво наистина бе предизвикало това поведение у приятеля му? Дали... дали наистина Чанг-Сон бе причината за всичко? И то по какъв начин. По какъв начин бе повлиял на Ган-Су. Прав ли бе, наистина? Наистина ли чувствата на приятеля му се бяха... променили? И дали... дали се бяха променили по начина, по който смяташе. И най-важното - защо смяташе така. Заради себе си? Възможно ли бе да смята така не заради чуждите, а заради собствените си чувства... Звучеше логично. Всъщност, ако нещата се погледнеха от този ъгъл, всичко изглеждаше... логично. Поне за Чанг-Сон. Да, той бе егоист. И то доста често. Дори спрямо най-добрия си приятел. И, за разлика от него, щеше да следва чувствата си и да опита да разбере и чуждите. Точно така, Чанг-Сон и неговата нетърпима човечност. Навярно бе дори досаден начинът, по който той опитваше всячески да помага или разбира всичко у близките му хора. Дори методите, с които го правеше, да бяха далеч по-досадни или упорити от очакваното. Защото не само приятелят му беше инат. Чанг… той също държеше на своето. И, най-малкото, нямаше да остави Ган-Су сам, на земята. Ако можеше, щеше и насила да го накара да се качи в проклетото легло, само дето отдавна бе минало времето когато бяха малки и използването на сила бе било безопасно. Ако в момента опиташе подобно нещо, се съмняваше, че нещо тук щеше да остане цяло. Затова имаше само един друг начин да изрази и своята инатливост.
Чанг-Сон се надигна от леглото и с въздишка мина покрай раклата със завивките. Извади от нея още едно, сравнително по-топло одеяло, след което го нарами и се запъти с него към мястото, което съквартирантът му бе избрал за спалня тази нощ. Подът изглеждаше доста негостоприемен, не и без всички завивки, които бе помъкнал Чанг със себе си. А зиморничав домошар като него нямаше как да направи нещо по-различно. Нямаше никакво значение, че беше лято. Никой нямаше да настива, задето спи на пода от инат. Поне… поне да им бъде удобно, щом щяха да упорстват. Чанг-Сон забеляза одеялата на пода и легналия между тях Ган-Су, обърнат отново с гръб към него. Сигурен бе, че го чуваше, нямаше как да е иначе. И, въпреки че Гансу със сигурност бе наясно с намеренията на приятеля си, той продължаваше упорито да мълчи и да обръща гръб дори когато спи. Какъв глупак. Инатът му, всъщност, дори донякъде беше сладък. Наистина очарователен бе начинът, по който държеше на целите си и правеше всичко възможно, за да не се пропука самоконтролът му във всяка една ситуация. И дори понякога бе сладко как на тази възраст все още се цупеше по онзи детски начин на нещата, които не му изнасяха. Всички тези неща правеха най-близкия му човек още по-интересен дори за него, който го бе познавал цял живот. Качества, недостатъци… целият, самият той бе човекът, който Чанг нямаше да остави. Колкото и голям проблем да имаше. Колкото и голям да бе инатът и на двамата. Колкото и много да го отбягваше другият… Всъщност, нямаше смисъл от подобни неща, тъй като бе повече от очевидно – двамата щяха да си останат заедно. И това бе станало ясно още през онази съдбоносна нощ, когато бяха толкова малки. Още когато, наскоро избягал от вкъщи, Чанг бе съзрял другото момче и бе изпитал силната нужда да му помогне. Още когато, макар и малък, той бе така радостен, че може би си бе намерил истински приятел. Още когато правеше всичко възможно Ган-Су да е щастлив, тъй като поради някаква необяснима причина, когато Бе се усмихваше, караше и самия него да го направи. По някакъв начин щастието на другаря му извикваше щастие и в собствената му душа. И, още оттогава, той не желаеше да се отказва от това, не желаеше да прави нещо, с което бе способен да развали дори малка част от хармонията между двама им. Затова сега, когато не можеше да разбере какво терзаеше така ума на Су, той започваше лесно да се изпълва с притеснение, нямащо нищо общо с обичайните рутинни проблеми.
Чанг-Сон постла спокойно едното от нарамените одеяла на пода, точно до това на Ган-Су, след което на свой ред се излегна на земята до приятеля си.
- Идиот – изсумтя с насмешка той, завивайки и двамата със сравнително дебелата завивка, която носеше от раклата. Без да обръща внимание на ничие протестиране, той удобно се сгуши под нея и се приближи почти максимално до Ган-Су, за да стигне плата и за двама им. – Подът е студен и ще настинем.
Виждайки озадачения и готов да оспори твърдението му поглед на БиЮ, който бе извърнал главата си, колкото да види какво става, Чанг-Сон побърза да допълни:
- Няма да спиш на пода… сам – той се извърна към Ган-Су, завивайки го още по-добре с одеялото. – Да не мислеше, че ще заспя там и ще те зарежа? Хах, моля те. И… поне трябваше да се завиеш, аз ли трябва да се сещам, настиваш лесно.
Споменавайки това, той се сети за деня, в който бе казал сякаш напълно същата реплика.
Всъщност, това бе малко след като се бяха запознали. Бабата на Ган-Су бе била така добра да подслони и Чанг, заедно с внука си. За което той винаги щеше да й бъде благодарен. Помнеше как същата нощ, щом бяха отишли в къщата, Ган-Су бе започнал да киха лошо. Въпреки че Чанг бе опитвал да го пази топъл през цялата вечер навън, прегръщайки го и увивайки шала си около него, Гансу се разболяваше. Чанг помнеше как бабата на Бе му носеше чай постоянно и го хранеше с топла супа, докато той се въртеше неспокойно около болния си приятел и досаждаше на баба му с опитите си да й помогне да излекуват заедно Су.
- Ти… - детското гласче на Чанг се бе снишило, сякаш се притесняваше от прекалено прекия си въпрос, но също така и не смяташе да не го задава. Намираха се в тяхната стая, а Ган-Су бе легнал завит на леглото си, все още мръщейки се над вкуса на чая. – Ти май лесно настиваш. Хм… Завий се по-добре! Трябва да оздравееш бързо, за да има с кого да си играя.
Смехът на малкия Чанг сякаш бе развеселил Гансу, а думите му сякаш го разсейваха от досадната настинка.
А всичко това навярно се бе превърнало в просто още един навик. Той отмести ръката си от гърба на Гансу, където я бе поставил за да го завие, сещайки се за думите му от преди малко.
- Извинявай – простичко каза той. Съквартирантът му го бе помолил да не прави… така. Очевидно. Не знаеше защо, връзката на нещата по странен начин се бе изгубила в усещането за онази… телесна и спонтанна реакция. – Ще опитам да не го правя повече…
- Знаеш ли… - той взе думата отново, след кратката пауза на мълчание. – Приятел съм ти. Да. И точно заради това не мога да не се намеся. Но… чакай – побърза да прекъсне Ган-Су, който се канеше да каже нещо, навярно щеше да бъдат не по-различно от предишното. – След като ме молиш да не правя нищо, добре. Няма. Но не очаквай от мен да се държа сякаш няма нищо. Познавам те и виждам… Нещо те измъчва. Дори… дори да не го споделиш, дори да не желаеш точно аз да съм този, който ще знае… добре. Добре, просто и ти ме остави. Остави ме да съм до теб… тоест, остави ме да се опитам да помогна.
Той млъкна за малко, виждайки, че сякаш Ган-Су не се готвеше да протестира. Не и веднага. Можеше да си поеме малко въздух преди да продължи да звучи така сантиментално само защото приятеля му не искаше да споделя с него. Откога бе така, всъщност? Откога Чанг-Сон се разстройваше, макар и не в точния смисъл на думата, когато другият не желаеше да му казва всичко. В крайна сметка… не бе длъжен. Това, че бяха близки, не означаваше, че всяка мисъл на Ган-Су трябваше да бъде узната от Чанг. Нали? Това… това бе наистина ново за дългокосия младеж. Винаги бе смятал Гансу за близък, дори много близък, но… Откога имаше нуждата да знае всичко за него и откога се притесняваше така силно, когато не можеше да го постигне? Навярно отдавна. Навярно винаги го бе правел. Само че… защо ли едва сега осъзнаваше какво изпитва към… О, „изпитва” ли си помисли? Това потвърждение ли бе? На „теорията” му? По дяволите, наистина ли подобно нещо терзаеше и Бе? Възможно бе заради нещо подобно неговият Ган-Су да се тревожеше чак толкова. Но това.. това нямаше никаква логика. Не и за него. Защо това.. защо което и да било, свързано с взаимоотношенията им или чувствата им един към друг трябваше да бъде нещо… лошо? Дори това, което му минаваше през главата, дори чувствата на Ган-Су да се бяха променили, Чанг не виждаше нищо, което всъщност да се доближава до думата „лошо”. И не искаше и Гансу да си мисли подобни неща. Те бяха грешни и безпричинни.
Чанг-Сон, спонтанен както винаги, преди да се усети се извърна почти изцяло към приятеля си. Сякаш имаше някакъв механизъм у себе си, нещо, което не му даваше мира, преди да е изпитал всичките си теории. Независимо за какво ставаше дума. И този случай не бе изключение. Той нямаше да може да се кротне, преди да бъде сигурен в предположенията си. И вероятно точно заради това, а може би, може би заради нещо друго, ръката му се стрелна към Ган-Су, като пръстите му се спуснаха леко и колебливо по едната страна на лицето му. Съвпадение ли бе това, че тялото на БиЮ сякаш отново се напрегна. Очакваше ли нещо? Или… чувстваше ли нещо?
- Каза ми да не правя онова… - промълви Чанг-Сон. – Ами… това мога ли?
Интересното в случая беше, че Чанг-Сон, самият Чанг-Сон може би за пръв път не бе сигурен в себе си. Не беше чак толкова сигурен, колкото в повечето време. Колко забавно. Забавно ли беше? Или бъркаше… Възможно ли бе да бърка… Не, Чанг-Сон не бъркаше така лесно. Може да не бе така сигурен в себе си, но преценката му си оставаше същата. И макар комбинацията от тези две неща да бе дори леко комична, той все пак щеше да продължи започнатото.
Ган-Су трябваше да разбере едно нещо. Че щом дружеше така с Чанг-Сон, получаваше Чанг-Сон. Нищо повече и нищо по-малко. Ако не желаеше някой като него, щеше да се наложи да го остави. Защото иначе, той бе свързан с него. Каквото и да значеше това в съзнанието и на двамата. И каквото и да правеше, Чанг нямаше да го остави просто така. Не бяха ли най-добрите приятели именно за това? За да се притесняват, да досаждат и… да правят, може би, и други неща?
Бе Ган Су
Бе Ган Су
Човек
Човек
Местожителство : Сеул

Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон Empty Re: Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон

Нед Юли 08, 2012 9:22 pm
Изпънатото и напрегнато от чуждия допир тяло, по всякакви начини опитваше да слуша единствено наличния разум на притежателя си, за да не се поддаде..да не покаже колко подвластен бе той на персоната, излегнала се така спокойно до него. Да, тази личност си въобразяваше, че й бе позволено всичко…че можеше да прави каквото си поиска с Ган-Су..че той й принадлежеше..Тази личност наистина си мислеше това и то защото реално бе така. И макар да бе очевидно, и макар и бе ясно и на двамата, не всеки би се примири с този факт така лесно. Не и БиЮ, защото за него нещата стояха по различен начин, защото той все пак не приличаше на дръзкия си приятел и бе лишен от неговото лекомислие и човеколюбие. Бе лишен от онзи негов порив да помага на близките хора с цената на всичко. Но от една страна се благодареше, че в този аспект двамата се различаваха Защото..защото какво ли щеше да стане, ако и Су бе напълно готов да последва чувствата си..да се спусне така необмислено и устремено в тази рязка промяна, в тази пропаст, изпълнена с лудост? Какво щеше да стане, ако и той, също като приятеля си, бе готов да се самозабрави напълно заради чувствата си. Всъщност, не бе убеден какви бяха чувствата на Чанг, но по начинът, по който се държеше, нещо му подсказваше, че не прави всичко това единствено заради него, а и може би..заради себе си. Все пак доколкото го познаваше, знаеше че точно някой, като него, не би предприел нещо, което не иска да предприема. Това прозрение само по себе си говореше, че вероятно индивидът до него не смяташе за нужно да прави всичко това, а просто искаше да го направи. Но..желанието не винаги бе достатъчно. Нито пък бе правилно така бързо да се оставяш на него да те погълне, преди дори да си се уверил дали изпитваш нещо истинско или..не чак толкова. За Ган-Су всичко бе ясно…той бе направил своя избор, макар и мъчен за самия него, но..някак все още не му се искаше да въвлича Чанг в точно този свой проблем който бе убеден че с малко време и късмет ще се реши от само себе си. Дори да бе наивно точно такъв здравомислещ човек да си въобразява нещо така глупаво, той вярваше, че може да го направи. Искаше му се, наистина му се искаше да продължи да вярва, че може да реши този свой проблем, без чужда намеса като този допир да го обърква и да хвърля смътни и болезнени надежди в душата му. Щеше му се да вярва, че онези загнездили се надълбоко чувства, просто ще изчезнат и всичко ще е както преди. Че приятелството им ще се запази такова, каквото винаги бе било. Без напразни усложнения, без невъобразими ситуации без изход. Да, щеше да е хубаво, ако можеше да продължи да вярва във всичко това. Защото не искаше..не искаше да загуби най-добрия си приятел. Човекът, който винаги бе до него и продължаваше да е. Но този човек в момента действаше така сякаш знаеше всичко, а това ядосваше Ган-Су. Да, приятелят му реално обичаше винаги да се оказва прав и да отбелязва чрез лекомислените си неколебливи действия своята правота и факта, че безметежно разгадаваше всяко дори заплетено чувство у Су. Но имаше нещо което никога нямаше да разбере, или да приеме и това бе неговият начин на мислене. Нещото, заради което БиЮ единствен смяташе, че чувствата му представляват проблем и за двамата. Нещото, което го измъчваше. Не можеше да го разбере. Това се четеше в очите му. Но определено начинът да опитва да разгадае всичко бе погрешен. Както беше дръгнал нямаше постигне нищо друго, освен новите изяви на отчаяните опити на чуждия инат, или най-много щеше да направи Гансу съвсем подвластен на омайния му аромат и той щеше да му налети, съвсем потъвайки в опияняващата мекота на устните му. И какво от това? Нима щеше да получи отговори, нима щеше да разбере нещото, което терзае приятеля му? Наистина ми мислеше така? Или действията му реално бяха подстрекавани от собствените му чувства…и това не бе поредния му опит да изкопчи задоволителен отговор от устата на Су? А може би представляваше неговата теория, която бе решен да докаже и отбележи като вярна? Е, Ган-Су не бе поласкан от идеята да бъде нечие опитва зайче, нито пък от каквато и да е идея, която в момента имаше на ум приятеля му.
- Не. Ако продължиш с това, значи казваш „Сбогом“ на приятелството ни. – изрече момчето, впило сериозния си и задълбочен поглед в отсрещния, но въпреки деловия му тон, в гласът му бе доловена една истински сериозна, но същевременно остро иронична нотка, която бе ясно предупредителна за потенциален „край“ на историята. Това сякаш реално повлия на Чанг и в следващата секунда, като жегнат от думите му и сериозния но някак мрачен поглед, ръката му застина там, където беше, а няколко кичури от косата на Су бяха отчаяно и едва вплетени между неподвижните чужди пръсти. Чанг-Сон знаеше, че приятелят му не се шегува, защото…той никога не би се пошегувал така. Никога в шегите си не би намесил тяхното приятелство, а това лесно можеше да го наведе на мисълта, че въпросът бе по—сложен и деликатен за Бе, отколкото изглеждаше за самия него. Тази деликатност, с която само Бе подхождаше към въпроса, отново извяваше липсата на онова присъщо на У лекомислие и чувството, че бе в състояние да разреши всеки един проблем от раз. Не можеше да е така лесно, не бе така лесно. Изглежда само Ган-Су знаеше, че ако Сон продължеше тези си действия и го накараше да се предаде и остави на чувствата си, то това наистина щеше да сложи окончателен край на дългогодишното им приятелство. Защото след това…те щяха да станат любовници, а за Су това определение бе далеч по-различно от приятелството им до сега. Също така, в неговите очи, средно положение нямаше. Той разбираше, че чувствата му бяха силни, опустошителни, наистина опасни и..нямащи нищо общо с приятелските такива. Да, ако двамата се решат и изберат подобни чувства да ги завладеят, то тогава трябва да се откажат от приятелството…и чисто приятелските отношения по между си. Имаше…разликата беше просто неизбежна. Не можеше всичко да е в рамките на нормалното, не можеше да продължи да се намира „приятелство“, а те „приятели“. И не ставаше дума единствено за близостта, или нещата, които може би щяха да правят и които също не се възприемаха за чисто приятелски. Ставаше дума, че те щяха да се променят. Щяха, макар и неосезаемо, макар и несъзнателно…щяха да се променят не само един към друг, но и като цяло. Колкото повече оставят чувствата си да ги обладаят, както демон обладава смирена девица, толкова повече нямаше да гледат на другия като на най-добър приятел…щеше да е различно. Онази безмилостна лудост, лъхаща от пропастта, тя щеше да ги измени, същевременно с това унищожавайки приятелство им. Не че нямаше отново да са свързани – щяха, но този начин бе далеч от дефиницията „приятелски“. И на такъв етап щеше да е смешно да се говори за някакво междинно, средно или друго измислено положение, което реално не съществуваше изобщо. Ето го и отново придошлия реализъм на Гансу в цялата му прелест..
- Късно е. – внезапно прошепна с уморена въздишка, бавно отделяйки чуждата ръка от лицето си, но запазвайки същата близка дистанция с Чанг. – Утре ни чакат изпити и трябва да се наспим хубаво. Нека поговорим..рано сутринта? – промълви младежът, след което впери наистина замъглените си от умора очи в тези на приятеля си, молейки го да отстъпи място на съня, който все пак бе нещо нужно в предвид утрешния ден. Вече бе наистина късно, вероятно само те двамата не спяха, поради недоуточнените си приказки и невъзможността за решение, създаващо представа за всеобщ мир, което се дължеше на различните им виждания по обсъжданата тема. Но Су вече бе решил..нямаше да бяга повече, без друго знаеше, че тази формула бе възможно най-глупавата и безполезна такава, сред всички съществуващи. Беше време да се откаже от нея и затова когато каза, че ще поговорят утре, наистина го мислеше и имаше намерението да изпълни думата си. Тъй като в момента бе наистина уморен…просто изчака миналите му и тежки думи да се уталожат в тишината на нощта, за да потъне в спокоен съм близо до топлината на Чанг, предпазваща го от дебнещата го настинка. Да, младежът бе убеден в своето решение…и знаеше, че това на Чанг бе различно, но все пак…нима и той не искаше да си останат най-добри приятели? Нима искаше да прекрати това специално тяхно приятелство, заради добре познатата им причина…чувства, в които дори не е сигурен…които дори не познава? Не му се струваше така. Та той постоянно изтъкваше факта, че му е приятел, при това повече от колкото дори бе нужно..и не веднъж вечното напомняне бе дразнило Су, защото всичките му оправдания или формули с които бе опитвал да прикрие проблемите си, решавайки ги сам…внезапно бяха придобивали нулево значение и сред всичко налично в съзнанието му, те се бяха оказвали най-безсмисленото и безполезно нещо. Защото Сон винаги и все така упорито се впускаше да разгадае терзанията му и да помогне всячески за тяхното потушаване. И след всичките си успешни опити, бе далеч от мисълта, че има нещо свързано с приятеля му, с което не може да се справи. Тази негова идилична сигурност в нещата, съпътстваща лекомислието му, също не се харесваше на Ган-Су, ала той се чувстваше често пъти твърде безпомощен, изправяйки се срещу нея, както и неспособен да я съди. Неговият реализъм все пак беше там – неуморен както винаги и бе решил дори да опровергае думите, които останаха единствени в съзнанието на младежа, преди да заспи…“Утре ще поговорим“.
Ала утрото бе дошло и Ган-Су се бе събудил още преди пропълзяването на първите слънчеви лъчи по пода на стаята. Първата му, макар и леко сънена мисъл, бе забавния факт, че при наличие на огромно и меко легло в съседната стая…и двамата пребиваващи тук индивид, в крайна сметка се бяха спрели на неудобния под. Хах, дори не бяха включили подовото отопление, но пък за сметка на това се бяха увили добре в наличните завивки. В цъфтежа на новото утро, Су бе имал време само за тези и още няколко ненатоварващи мисли и действия, като това да погледа спящия си приятел и въпреки желанието да го премести на удобното легло…да реши, че е прекалено сладък и щастлив там, че да наруши дълбокия сън ,в който все още бе изпаднал. И да реши да глътне малко чист въздух, излизайки тихомълком от стаята. Тогава обаче всичко се бе насочило към непланираната и …реалистична насока. Още пред вратата, Су видя временния мениджър на „Драконов огън“, който тъкмо се бе наканил да почука. Той заяви, че за групата е изникнало внезапно и важно пътуване до Китай, което щяло да се осъществи привечер. Подробности, като причината за него, не му бе съобщена от бързащият към другите членове мениджър, а само факта, че щели да останат в Китай за две седмици. Да, това не бе малко време, наистина. Последва дългият разговор, който момчето проведе по телефона със шеф Аш, който го успокои малко и му обясни , че пътуването до Китай е наистина важно, главно заради някакви си лица, от които ще зависи кажи-речи съдбата на членовете от групата, но не и самата група. С една дума имаше предвид, че ако направят впечатление на хората, с които щяха да се видят там и да станат част от малкият благотворителен концерт, за който ги бяха избрали…можеха само да спечелят. Ала въпреки въодушевлението, което всеки би изпитал от подобна новина, Ган-Су някак не изпита истинската нужда да заминава където и да е…
По-късно през деня, след изпитите и задължителните часове в училището, Ган-Су се върна за малко в общежитията, за да си приготви багажа. С леко изумление бе открил, че Чанг вече бе приготвил своя, ала липсваше в стаята. Су просто хвърли кратък поглед на средно големия сак върху леглото, след което с разсеяни мисли и непризната тъга по отсъствието на приятеля си, приготви нужното му за скорошното пътуване. Малко преди позвъняването на мениджъра обаче..бе получил обаждане от чичо си, който дори не присъстваше в живота му като такъв, а по-скоро окато периодичен дразнител, тъй като Су едва го понасяше наблизо..той се бе обади л с открита молба – нещо, което озадачи момчето – да отиде и да успокои учителката по драма. И нали си бе добра душа, въпреки че не знаеше какво толкова е станало, последва координатите на госпожица Кам и я завари давеща се в сълзи на отчаяние. Защо ли? Всъщност, причината не бе нещо кой знае какво или очевидно изглеждаше нелепо за всеки друг, но не и за самата нея. Щом момчето я попита какво я тревожи толкова, тя с простотата на изразяването си…отвърна, че е тъжна защото постановката не може да се състои без главен герой. След кратко размишляване по въпроса, Ган-Су установи, че има предвид него самия, тъй като трябваше да замине и нямаше да има възможност дори да се подготви за въпросното представление, където бе не по-маловажно от останалите дела в Шиден. Душата на Бе несъзнателно омекна от безнадеждния вид на учителката и в крайна сметка той склони да остане. Не го биваше много в отказите срещу беззащитно изглеждащ и отчаян човек, пък и почувства, че поне веднъж…вместо да получава помощ, можеше и той самият да помогне с нещо на някого. Тази мисъл не успя да го напусне и той реши да не заминава. Проведе кратък разговор с мениджъра си, който му се разкрещя както и очакваше, но постепенно гневът му стихна, след което изпрати един кратък есемес на своя най-добър приятел който гласеше „Съжалявам, няма да мога да дойда. Прекарай си добре в Китай.“. След доста изтривания на ненужни думи, накрая есемесът представляваше две сухи и безлични изречения, които надали щяха да породят каквато и да било радост у четящия. Ала ето го и него…реализмът бе ударил по най-слабото място на Су и изпращайки това съобщение на Чанг, той си припомни думите от предната вечер…Да, трябваше да поговорят. Онзи все още недовършен разговор и безуспешния резултат от него все още си висеше във въздуха и чакаше. А уверяването, че този сутрин трябваше да се сведе до щастлив край, което звучеше дори като обещание от устата на БиЮ, бе нарушено…Неосъществяването му накара младежа да се чувства някак виновно и да подържи телефона си отворен за известно време, гледайки го с особено празен и тъжен поглед. Но дните всъщност отминаваха сравнително бързо, въпреки отсъствието на Чанг-Сон, а това се дължеше единствено на многото работа, работа и пак работа, с която Су бе натрупан. Недоволството на учителя по японски от резултата на момчето, от оценката му на изпита…бе породило още по-силното съмнение на даскала, че се обръща достатъчно внимание на неговия предмет и затова бе наказал всички с по-ниска оценка от отличен да карат извънредни часове при него. Естествено, това далеч не бе всичко. Математикът в Шиден, макар и дарен с осезаема харизма и странно излъчване за един учител по висша математика, бе решил да направи олимпиадата по предмета му задължителна за всички, които са успели да изкарат изпита…а Ган-Су бе един от тях. Не, той не разбираше математиката дотолкова добре, просто му се отдаваше да запаметява задачите, които имаха да решават и подобни на които учителят винаги даваше на следващия изпит. Нищо повече. Учителката по танци, съвместно с учителят по музика им възложиха неотложната задача да композират някаква кратка мелодия и да я съчетаят с някакъв танц и всичко това в рамките на четири дена. И като за капак, БиЮ почти денонощно прелиташе към стаята по драма, където протичаха репетициите за театралната постановка, която бе по-скоро като част от шонен-ай аниме, а това усилваше още повече напрежението и умората у Гансу, която той усещаше през малкото време, което имаше, за да поспи.
По този план кажи-речи преминаха двете изтощителни седмици, но такива като тях не се случваха рядко затова су не им отдаде кой знае какво значение, макар че тайно мечтаеше Чанг да е до него, пръскайки своята весела жизнерадост и карайки за миг тъмните кръгове под очите му да бъда засенчени от бялата му усмивка. В тези кратки секунди мечтателство, което младежът си позволяваше единствено, когато Сон не бе наоколо, се замисляше и какво ли прави той, дали се храни добре и редовно, дали е в отлично здраве и си прекарва по-весело от него тук…и рани подобни неща. Това го караше да се чувства като загрижена майка, но не отдаваше особено значение на този факт и просто продължаваше да мечтателствува.
В неделя вечерта, някой внезапно бе прекъснал това мечтателствуване и бе поканил Ган-Су на по едно питие в чест на усърдната работа по същата онази театрална постановка, която щяха да изнасят следващият понеделник. Младежът чувстваше, че предпочита да се отдаде на тъжната си идилия, но преди да откаже, бе завлечен към близкия бар – същият онзи,в който слушаше излиянията на девойката от „Драконов огън“. Придружителят му се казваше Да Хьон, но по-известен бе като Дани и всички ученици, та и учители бяха придобили навик да го наричат така. Той бе другият главен герой в постановката и се славеше с усета си за актьорски мимики и добра импровизация в повечето моменти. Външният му вид на висок и сторен младеж, с пепеляво руса коса и закачлив поглед също му помагаше да получава особено много признания от цялото училище. Но актьори не липсваха и затова не можеше да се каже, че все още бе добил нужната му известност и напредък, който да го накара да изпъкне достатъчно сред останалите. И все пак, макар недостатъка му да приказва много и да не дава голяма възможност на събеседниците си да отворят уста, в него имаше някакъв потенциал. Докато Дани вдигаше доста наздравици, повечето от които сам със себе си, Су се бе разсеял леко от приказките му за добрите и лошите страни на актьорството и се бе заслушал в тихата мелодия, пусната от заведението. През това време русокосият бе успял да погълне твърде много алкохол и това създаде някои трудности за Бе, който се чувстваше отговорен за състоянието му. В стремежа си да познае коя е песента,която звучи тихо и мистериозно в бара, той съвсем бе изключил за чуждото присъствие, а можеше да предотврати този краен резултат. И така, след известни опити да накара младежът да му каже къде е стаята му, той реши, че бе безполезно и затова го довлачи до своята собствена. Дани побърза да си намери място и се свлече жално на пода, близо до леглото. БиЮ не успя да го качи отгоре, затова го остави там, като пусна отоплението и метна отгоре му плътна завивка. Русокосият обаче, въпреки полу заспалата си форма, похвално успя да усети горещината на лятната нощ и побърза да съблече горните си дрехи, оставайки само по късите имитиращи дънки панталони. Су обаче не обърна внимание на това, не и щом го удари едно странно главоболие, което от своя страна го удари на невъзможна умора и той заспа още, докато проверяваше дали подът се бе затоплил..Неусетно ситуацията се бе превърнала в изключително подозрителна такава за..за някое външно лице.

На сутринта добре развитият слух на Ган-Су долови познат ритъм на нечии стъпки. След това вратата се бе отворила някак тежко, но оповестяващо дългоочакваното завръщане на един определен човек. Чанг Сон обаче не се бе завърнал в един от най-подходящите възможни моменти и..гледката, открила се пред него в следващата секунда вероятно не бе от най-добрите и логични гледки, които един завръщаш се от някъде човек би могъл да завари. Бе Ган Су несъзнателно се бе придвижил в непосредствена близост до русокосия Дани, позволявайки си дори да открадне значителна част от неговото дебело одеяло, за да се стопли и това правеше двамата доста подозрително и близко излегнали се, сякаш за въпросната близост е имало някаква особена причина. Ала всъщност нямаше нищо такова и въпреки това, което изглеждаше..истината бе възможно най-невинна и чиста, повече от колкото представите на един човек биха могли да пресъздадат. В момента, в който БиЮ асимилира, че е буден, както и присъствието на Чанг в помещението, младежът се изправи и впери сънен поглед в този на приятеля си.
- О, Добре дошъл! – приветства го и опипа главата си с чувството, че косата му бе прекалено рошава, което бе немислимо и непростимо за Бе. След това с леко все така сънено изумление откри, че той също бе изоставил горната си дреха някъде наоколо и започна да оглежда пода, но успя да я фокусира на ръба на леглото. След няколко секунди и спящият русокос индивид се разбуди, издавайки странни звучи на прозявка, но поседна по турски и започна да се протяга като ленив котарак.
- Ммм, колко е часът? – запита той с кадифен, но все още леко дрезгав глас.
- Минава седем и половина. – оповести тихо Су, като погледна малкия будилник на масичката срещу леглото. След това отново впери поглед в странното присъствие на приятеля си..Какво…ставаше? Не разбираше защо от както бе влетят така въодушевено в стаята не бе помръднал и един свой крайник, макар и сакът му някак да се бе озовал на земята до него. Е, бе тежък и нямаше смисъл да го държи…И внезапно едно огромно и плашещо прозрение удари съзнанието на БиЮ на слабото му място. Сложна ситуация. Как, защо? Момчето, чието лице за миг бе осеяно с притеснителна тревога, потърси отговор в очите на Чанг-сон, но него намери. Не намери нищо, освен странната му аура която просто…просто си седеше там. Той просто си стоеше там. Не можеше да се разбере все още какво мислеше, нито каква щеше да е реакцията му, ако изобщо се стигнеше до такава. Той продължаваше да стои на мястото си, без особени признаци това да се промени. Ала малко преди смътната вина да обземе отново съзнанието на Ган-Су, карайки го както сърцето му да се свие на нищожна топка безсилие…той получи второ и малко егоистично прозрение. Сложна ли? Че какво й беше сложното на ситуацията? С Чанг-Сон бяха просто едни най-добри приятели и макар присъствието на трето лице в помещението, където двамата се шириха, да бе леко изненадващо…какво сложно имаше? Нищо. Пък и нали все пак Чанг бе изключително прозорливо момче, което знае всичко за своя приятел? Е, тогава беше лесно, не сложно. Той щеше да се досети бързо за правилния отговор бе да се налага никой да му го съобщава, тъй като имаше дарбата да отгатва чудите чувства, настроения и прочее…пък това надали щеше да го притесни по някакъв начин, нали? Нямаше реална причина да го прави, нали? Въпреки, че ако бе обратното и…БиЮ бе на мястото на своя приятел..вероятно би се хвърлил от някъде, но това бе отделна тема и то твърде засрамваща и жалка , че да се коментира и от самия него. Все пак лекомисленият и жизнерадостен У винаги беше в състояние на позитивизъм и никога не таеше съмнение към ситуацията, защото знаеше че тя е винаги разрешима. Защо сега да имаше някакво изключение? Той щеше веднага де се досети какъв човек беше скъпият му приятел Су, както и на какво бе способен и на какво не…все пак го знаеше толкова години, можеше да отгатне всяко нещо, което би направил и което не би направил…И тъй, това леко егоистично, дошло незнайно от къде прозрение, накара Бе да придобие толкова спокойно и безразлично изражение, сякаш бе изживял най-нормалната вечер в живота си, без никакви странни неща в нея. Не че наистина имаше нещо странно за него. Вече смяташе, че за никой няма значение абсолютно нищо от това, за което преди малко бе на път да изпита вина.
- Някой иска ли кафе? – спокойно попита младежът и след като пооправи косата си на огледалото, се отправи с мудни движения към близката масичка, до която стоеше една кафемашина. Може би факта, че бе все още леко сънен, го подстрекаваше за миг и той самият да е по-лекомислен и поне малко да си почине от мисли за някакви сложни ситуации и тем подобни. Защото наистина се бе уморил. От всичко, дори от чувствата, които все още бяха там и отказваха да го напуснат, а той все така опърничаво отказваше да ги последва. Измина известно време, през което всички мълчаха, но звънкият кадифен глас на Дани проби рязко тишината.
- Хмм, аз мисля да тръгвам и да се поупражнявам още върху последната част от сценария. Гану, ще дойдеш ли с мен? – запита очаквателно момчето и хвърли закачливия си поглед върху младежа, следящ прогреса на тъмнокафявата кофеинова напитка. Използваното обръщение „Гану“ не му се понрави особено, звучеше прекалено лигаво за неговия вкус.
- Мне, не мисля. Днес имам малко свободно време и ще остана тук, ти върви. – каза някак разсеяно и приглади няколко все още стърчащи кичури коса, които го дразнеха.
- Хмм, не те ли притеснява тематиката на постановката? Все пак рядко момчета се влюбват в момчета?! – Дани сякаш използвуваше странната ситуация в своя полза за нещо не така очевидно, което остана неразбрано от присъстващите. Су усети възмущението си от думите му, но не показа никаква особена емоция.
- Не, кое да ме притеснява? – запита с насмешлива ирония, като изключи машината и сипа на себе си кафе в една от белите порцеланови чаши, обрисувани с шарени пъпеши.
- О, вярно че целувката бе отрязана от репертоара. Хм, жалко. – измърмори русокосият с очевидно разочарование, но съпроводено от същият закачлив и кадифен глас, присъщ за визията му и актьорската му същност. Ясно бе, че просто симулира въпросното разочарование.
- Хъх. – измънка почти на себе си БиЮ, отпивайки глътка от горчивото си, чисто кафе. Той бе забелязал насочващия се към него Дани, който вече бе намерил и облякъл отново връхните дрехи, захвърлил нощеска на пода.
- Е, аз ще тръгвам, Гану..Благодаря ти за снощи. – промълви блондинът и намигна отново симулирайки лека срамежливост, но този път страните му дори добиха лек розов цвят, което накара Бе да повдигне невярващо вежда. Дани обаче игнорира безразличието му и го потупа по рамото, тръгвайки към изхода с наперена и горда изисканост.
Актьорите бяха наистина странни същества. Наистина странни. Дори не бе ясно за какао толкова му благодареше това създание. Дали за това, че му бе безрадостна и разсеяна компания, докато той вдигаше наздравици сам със себе си…Или пък за това че когато се напи до припадък, го бе занесъл на място, където да се наспи…Или за него друго, което бе откровена и чиста лъжа, породена от желанието му да се подвизава като истински актьор…Не разбра, но и нямаше значение. Разбира се, че нямаше.
- Кафе? – попита отново Су, този път повдигайки една празна чаша към посока на своя занемял съквартирант. Май наистина от части неадекватността му рано сутрин го правеше така безразличен към всичко наоколо. Но докога ли щеше да е такъв…Не за дълго, не за дълго…
Sponsored content

Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон Empty Re: Стаята на Бе Ган Су ...и У Чанг Сон

Върнете се в началото
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите