JuSt LeT U DrEaM
 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» And then we will conquer the world
Пон Яну 07, 2019 10:33 pm by Eddie.

» ~between two dimensions
Пон Ное 26, 2018 5:54 pm by Si Mao

» Let me be your hero~
Пет Ное 16, 2018 5:44 pm by Ин

» Шизеншики и Земята
Пет Ное 09, 2018 8:22 pm by Адам Фолкфлиър

» You are you are, my favorite medicine~
Нед Окт 28, 2018 7:26 pm by Ян

» Родени в хаоса
Съб Авг 06, 2016 3:43 pm by Ян

» Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.
Съб Юли 30, 2016 2:41 pm by Ahn Seun Jae

» Зимната градина
Сря Яну 20, 2016 2:54 am by Ин Стефани

» Конферентната зала
Съб Дек 26, 2015 2:18 pm by Ahn Seun Jae

АРХИВ
РОУЛПЛЕЙ ЛИСТ
Гласувайте за форума:
Гласувай за мен в BGTop100.com Гласувай за тази страница в Българския ТОП RealTop.net
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост :: 1 Bot

Нула

Най-много потребители онлайн: 120, на Пон Ное 05, 2012 8:15 pm

Share | 
 

 And then we will conquer the world

Go down 
АвторСъобщение
Eddie.

avatar


ПисанеЗаглавие: And then we will conquer the world   Пет Дек 28, 2018 5:24 pm

Главни герои:
Ezra Miller - Едиланс Мористън / Еди  (24)

Второстепенни:
randy lebeau - Рейнди Роджърс (26)
Nathalie Emmanuel - Манди Браун (25)
Senna van Plateringen - Алекс Ходини (19)


Последната промяна е направена от Eddie. на Пет Дек 28, 2018 6:10 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Eddie.

avatar


ПисанеЗаглавие: Re: And then we will conquer the world   Пет Дек 28, 2018 6:02 pm

Спомени. Какъв би бил един живот без тях? Дали би имал смисъл смисъл? Спомените са част от миналото, а то, казват, не се връща и не е добре да се връщаш към него. Много пъти е болезнено, изпълнено с грешки, показващ всяка спънка в израстването ти. Но именно това е ценното. Ами ако миналото го нямаше? Ако всеки изминал момент се изтриваше, или се сливаше с предишния, ако не можеш да оставиш нищо след себе си, защото миналото не съществува? Би ли имало смисъл тогава твоето съществуване? Вероятно не. Миналото е онази вълнуваща и поучителна част от човек, в която не можеш да живееш, но е добре да не забравяш за нея. Да не забравяш началото.
Едиланс се беше появил, сякаш от нищото, с кални от мокрия пясък боси нозе и поглед, реещ се отвъд нищото, откъдето беше дошъл. Така бяха описали необикновената му поява при „отхвърлените“, както най-мило ги наричаха. Той нямаше представа кой е през почти 20 години от живота си. Могъл да изрече само името си, когато го попитали как се казва. Беше на седем, когато леля Кристийн го приюти в старата си каравана, където живееше и племенникът ѝ Рейнди. Тя бе сред малкото по-възрастни хора в обществото на отхвърлените. Винаги разказваше за вълнуващия си живот на младини, за невероятните си преживявания като оперна певица, известна цял свят. Всички млади гледаха на нея с възхищение и я наричаха Кралицата на операта. Леля Кристийн си отиде от този свят 6 години по-късно, но не остана забравена. Еди често си спомняше медения ѝ глас, историите ѝ, както и красивата тъга във влажните ѝ очи и бръчиците около тях. Но откакто тя си отиде, нищо не беше същото... и се появиха странните сънища.
Светът бе така цветен и красив в един момент, а в следващия се превръщаше в сиво бездушно чудовище. Такова беше всеки път, щом малкото момче излизаше от вкъщи. Този свят, който виждаше навън, му беше пуст и чужд. Но тогава не разбираше. Така и не разбра. Дори когато дойде време за първа Фаза от „лечението“. Беше още малък, за да разбере.
- Тате, знам, че не бива да задавам въпроси, но защо у дома на твоя приятел си нямат пиано? Нямат нито една картина. Нямат си нищо. Нали чичо Шърман е много богат човек, защо няма нищо? – веднъж не се сдържа да попита. Беше вторият път, в който отивах в болницата за инжекция. Докторите казваха, че е имунизация, която ще го направи здрав. Но защо трябваше да му правят втора?
- Шшшт, не бива да говорим за това тук. Нали ти казах, че ще загазиш, ако...
- ...задаваш въпроси. Да, знам. – устните му затрепериха от миризмата на стерилен препарат. Гадеше му се, сякаш малките му дробове се пълниха с отрова. Отровата на безразличието. А малкото му сърчице се стягаше болезнено в гърдите, щом погледнеше баща си в очите. Подозираше, дори тогава, че той бе успял да му предостави нещо, което никой друг баща не би могъл да даде на детето си. Да му покаже истинския свят. Не правилният свят, а онзи, изпълнен със смисъл и шарки. Отвъд стегнатото в безчувствена гримаса лице, той виждаше надежда и молба. Не беше сигурен дали са отправени към него, докато бащините устни не му дадоха заръки за бягство.
Събуждаше се точно в този миг със сърце, опиянено от объркване и адреналин. Никога не успяваше да регистрира откъде идва проклетото тропане в първия момент. Леглото му бе дървено на два етажа и на горното спеше Рейнди. Или по-скоро никога не спеше. В облещените очи на Еди влязоха няколко стърготини от ронещата се върху му дървесина.
- По дяволите, Рейнди, не може ли поне веднъж сутринта да не започва със земетресение! – провикна се намусено като ядосана примадона, какъвто ставаше рано сутрин. Леглото над него за миг спря да се тресе и той с досада стрелна самодоволния пет-пари-не-даващ-поглед на съквартиранта си, чиято глава се подаде от одеялото.
- Добро утро и на теб! След като си вече буден, направи по едно кафе за тримата. – каза с типичния си равен тон, а приятелката му Манди се подаде изпод завивката. Всяка божа сутрин трябваше да го будят с дивашките си игрички. Колко ли пъти си беше представям, че им кръцва главите и си ги сервира за закуска. И както винаги след забележката следваше някоя глупава шега. Всеки знаеше, че кафето на тяхното крайбрежие се бе изчерпало преди 2 години.
- Ха-ха-ха. – изимитира смях в отговор и с няколко поредни балетни залитания успя да налучка крачола на панталона си. – Какво сте ме зяпнали? – попита и изви вежда в недоумение. Рейнди и Манди почти прехапваха устни, за да не се разсмеят. Да не се бяха напушили снощи?
- Погледни рафта зад теб, Еди! – Рей му посочи с поглед въпросното място, а манди го сръчка с леко разочарование.
- Нали искахме сам да го открие!
- Да открия какво, какво ви става, бе, хора! – махна с ръка и им обърна гръб, но очите му се спряха на точния рафт. За миг си помисли, че още сънува, но това там наистина беше кафе. Ръката му инстинктивно се протегна и се уви около бурканчето. Без да продума нищо се наслади на аромата, пускайки старото джезве, което бе намерил преди години на плажната ивица. Там навън все още имаше хиляди съкровища, чакащи да бъдат открити.
- Бащата на Манди най-после сглоби едно старо кабрио и вече можем да отскочим до Южна Каролина, когато си поискаме. – добави Рейнди, приписвайки си нелепа важност, срещу която този път не получи възражения.
- Страхотно! Ще можем да посвирим на някое ново място. Вече ми се гади от „Пантерата“. – промърмори, докато сипваше кафе и се показа навън със сгъваемото си столче. С времето бе преоткрил удоволствието от бохемския си живот, но нищо непрестанно го човъркаше. Мисълта, че има нещо като мисия. Все повече започваше да си мисли, че повтарящите се сънища бяха някакъв знак, а може би дори спомен. Подпря лакти на пластмасовата масичка и се взря в ослепителния изгрев. Ивицата бе опустяла след последния лов на властите. Често някои от тях просто изчезваха. Чуваха се предупредителни сирени и който се покажеше навън, изчезваше от лицето на земята. Смятаха, че така, малко по малко, че разчистят света от тях. Но винаги имаше съпротива и винаги някой обезобразен труп с униформа се подаваше от пясъка. Скоро след това се намираше някой да открадне униформата. Малко от хората тук можеха да понесат вида на онези безизразни лица, лишени от всякакви емоции. Човек изначално бе създаден да храни и живее със своите демони. Само чрез тях намираше пътя си.
Еди бе убеден в това, че хората зад граничната линия не знаеха що е красиво и грозно, не можеха да определят и кое е правилно и грешно. Те бяха загубили не просто емоциите си, а всичко, което правеше хората - хора. Не смееше да си признае колко ги съжалява. Но всичко бе поело по един грандиозен поврат в предишния ден. Преди залез винаги сновеше опасно близо до границата в търсене на захвърлени вехтории от Стария свят. Кварталите около плажната ивица също бяха опустели и само руините на някогашните сгради покриваха твърдия цимент. Там бе открил сравнително запазен касетофон,но така и не успя да изкара касетката отвътре. Не спря да крачи напред, докато опитваше да я извади. Накрая въздъхна и затвори капачето, а показалецът му се стрелна към бутона за включване. Спря на място, когато шумът се смени с музика. Стоеше точно пред високата мрежеста ограда. Границата, разделяща го от Правилния свят... В първия момент му се стори толкова грешно как всички тези хора се разминаваха бездушно, като бледи кукли. Но касетата продължи да се върти и тогава се случи. Лицата започнаха да се променят. Видя го с очите си, но не успя да повярва. Едни устни трепнаха в наченка на усмивка, други в наченка на тъга. От едно око се отрони радостна сълза. Една ръка се протегна към чуждо рамо. Лицата се спираха и извръщаха към музиката. И всеки поглед бе различен, ставаше все по-ясен. Мелодията внезапно спря. Всичко се претвори каквото беше. Бледите силуети продължиха да се разминават. Еди стоеше без думи, опиянен от прозрението си. Музиката бе това, което ги променяше. Музиката беше като зов към душата. Дълбоко някъде там се криеше човекът. Те все още бяха хора. Или поне можеха да бъдат.
- Хей, Еди, Еди! Чуваш ли ме?
- Пак се е отнесъл. – ироничния смях на Манди беше последван от грубото дърпане на сгъваемото столче. Задните му части се пльоснаха като палачинка на пясъка. Добре че беше достатъчно мек.
- Хей! – възкликна все още в лек транс от спомена за онези хора. Те бяха като забранена тема за разговор тук, затова Еди реши да премине директно към идеята си. – Трябва да започнем да свирим по-сериозно. Да си направим банда!
- Да не ти влезе треска в задника? – попита реторично Рей с надсмиващи се очи, издишвайки дима от цигарата си. Еди знаеше, че той ценеше мнението му повече, отколкото някога щеше да покаже.
- Бъди си задръстен задник колкото щеш, но след като се заловим за работа! Започвай да лепиш! – ухили му се, безцеремонно поставяйки в скута му куп листове с печатни букви и брокатни контури.
- Какво е това, поредната ти криза..?- изломоти Рейнди, като започна да шари по една от листовките. За направата им бе използвана стара печатна машина и брокат от гримовете на Манди, което тя забеляза почти веднага.
- Уау, значи ти си крадецът на брокат!
- Чакай, чакай..какво по... – Рейнди прехапваше устни в раздразнение, а сетне започна да чете на глас. – „Предлагаме безвъзмездно обучение и музикален инструмент.“ Ти ебаваш ли се?
- Съвсем не, скъпи! През годините съм насъбрал достатъчно инструменти и някои още ги бива, защо да не ги споделим с още някой?
- Зарежи това, ами обучението? Нима ще поканиш първия пикльо при нас, дори да не разбира нищо от музика?
Еди се засмя на раздразнението му и закачливо закри присвитите му вежди с глупавата му платнена шапка. Беше време да си сменят ролите и Рей да се превърне в мрънкалото на деня.
- Успокой топката, Рейч! – умишлено използва женския му прякор, който другия мразеше. – Още в началото с голям шрифт пише, че кандидатите трябва да обичат музиката. Това е повече то достатъчно. Ако е нужно да ги обучим, ще се заема лично аз. – открадна му своеволно цигарата за една дълга дръпка и смигна на Манди, която се усмихваше като малко дете.
- Това е нелепо...
- Според мен идеята е страхотна! Тябва да го направите, с две ръце „За“!
- Благодаря, Манди! – Еди скръсти ръце като някоя кралица, както правеше всеки път, когато знаеше, че ще стане на неговото. Обичаше да съзерцава как задник като съквартиранта му се предаваше под парещите лъчи на двете му слънчица. Когато станеше дума за налудничави идеи Манди винаги вземаше страната на Едиланс. За нея той будеше сладък интерес с егоцентризма и спонтанността си, а и тя като него си бе загубена романтичка.
***
Предполагаше се, че тази вечер „Пантера“ ще се напълни с хора. Това се случваше всяка петък вечер, но този път броя на хората надхвърли всички очаквания. Заведението, наподобяващо елитно кабаре в типичния холивудски стил, се намираше точно в началото на крайбрежието. От останала част от сградата не беше останало нищо след пожарите, но обществото на отхвърлените бе възродило единствено заведението. Тук така или иначе можеха да се вършат всякакви дейности. Неслучайно прашната табелка на входа гласеше „Добре дошли в хаоса!“. „Пантера“ бе единственото място тук, което се считаше за елитно заради много си посещения и жива музика. Петък вечер беше неговата вечер. Вечерта на Еди.
Имаше честите си моменти на пълно умопомрачение, в които обличаше дрешките на Манди за изпълнението си, но днес бе различно. Беше взел сериозното решение да наблегне на музиката повече, отколкото просто на шоуто. Сериозността обаче не бе съвсем сред нещата, с които Еди бе наясно. Босите му стъпала пристъпваха с важната бавна походка на хищник по време на лов, а щом китарата на Рейнди мощно изпълни помещението, крачките се забързаха, възмъжалото тяло се изви над публиката, току да се хвърли като див звяр върху някой от тях. Изръмжа в микрофона и махна с ръка, радвайки се на вцепенените погледи от първия ред. Завъртя се на босите си стъпала, а черно-бялото елече без ръкави послушно следваше чупките на талията. Обичаше играта на сцена, можеше да е каквото си поиска. Дълбокият му глас пък си играеше с високите и ниски тонове, необезпокояван от импровизирания танц. За миг се извърна към Рей, чийто устни пак го псуваха, че си променя текста когато му скимне. Със същата танцова походка Еди приседна на пианото – единственият такъв инструмент на това крайбрежие. Пръстите му енергично заиграха по клавишите, пораждайки приятното познато чувство, сякаш го е правил цял живот. Вярваше, че начинанието им да сформират група ще успее. Вече можеше да го види, изгубвайки се в звучащата музика. Тя щеше да обиколи света. И щеше да звучи различно то сега. С мощта на цунами вълна и красотата на забулена луна.
Върнете се в началото Go down
Jimmie Logan

avatar


ПисанеЗаглавие: Re: And then we will conquer the world   Нед Яну 06, 2019 12:58 am

Джими Лоугън >> истинско име - Джеймс Куентин Силвър >> години: 21 Не бяха аз, мами
Мелани Грифин >> най-добра приятелка и съучастник << години: 22 str005


Отхвърлен..

От обществото и от семейството си. Но нима си заслужаваше да бъдеш част от масата, когато отнемат собствената ти същност, заменят уникалността ти със сивота и те карат да живееш като робот. Без цветове и чувства. Без начин да излезеш от рамката и да се усмихнеш на слънчевите лъчи и ярките звезди.

Отхвърлен…

Такъв беше Джими още от онзи момент, в които усети желязната хватка да се обвива около нежните му детски китки и да го завлече към болницата. Където да го имунизират. Така казаха. Защото чувствата не бяха нищо друго освен болест. Досадна и зловеща болест, от която всеки трябваше да се отърве. По-добре рано, отколкото късно. Налагаха го на децата, без дори да си помислят да им съобщят от какво ги лишават. Сякаш животът им принадлежеше и те просто трябваше да се примирят, че след края на „лечението”, всичко щеше да е различно. Щяха да ги осакатят. Да ампутират това, което ги правеше човечни и цели. Все едно изтръгваха душите им с голи ръце и най-жестокото бе, че на никой не му правеше впечатление. Никой не се интересуваше, че отнемайки правото им на избор се превръщаха в същите чудовища, които бяха изпратили заразата на Земята.

Но родителите му дори не можеха да се впишат в тази графа. Те бяха от онези хорица,  които ги сравняваха с хлебарките – винаги пригодими към всяка ситуация и извличащи най-доброто от нея за себе си. Баща му – Рандал бе суров мъж, очукан от живота, но успял да запази високото си положение в обществото. Това му даваше силата да си позволява да пречупи всеки нещастник изпречил се на пътя му. За него парите и властта бяха всичко. Затова и толкова много държеше на това как ще изглежда в очите на другите хора.  А с това идваше и непоносимостта към въпросите и прекрачването на „доброто” поведение. Всяко от децата му, което посмееше да му възрази или да го попита защо всичко е толкова сиво и студено, бе наказвано жестоко. Без колебание и шанс за спасение.

Джими още носеше белезите от непокорството си по тялото си. Изваяни от ръката, която трябваше да бъде негов закрилник. Те все още лежаха по кожата и макар и избледнели, едва ли някога щяха да бъдат забравени.

Но това, което тъмнокосият никога нямаше да прости бе последният поглед, с който майка му го удостои. Безразличен и изпълнен с презрение. Да, жената, която някога го бе дарила с живот го гледаше толкова студено, когато баща му се опитваше да го завлече към колата. За разлика от повечето родители, тя му бе казала истината. Погледна го в очите и със задоволство му съобщи, че от днес започва новият му живот. Че след този ден, той най-накрая ще се превърне в достоен член на обществото и на семейството им.
Било за негово добро. Посъветва го да не се съпротивлява и да прегърне бъдещото, защото много скоро той щеше да бъде като тях. И това го ужаси. Накара сърцето му да рикошира в гърдите като куршум, сбъркал траекторията си. Паникьоса си и когато най-накрая го натъпкаха в колата получи паник атака.

Не можеше да диша. Всяко движение на колата караше тялото му да се тресе болезнено. А въздухът…той бе болезнена необходимост, до която не можеше да се добере. Беше толкова зле, че в един момент затвори очи…От страх или от липсата на въздух. Не знаеше.

Но когато ги отвори лежеше на студения цимент в неестествена поза. Ръката го болеше, а около него всичко бе изплискано с кръв. Все още топла и гореща. Страхуваше се да погледне на страни, но дълбоко в себе си вече знаеше. Баща му бе мъртъв, а очевидния виновник бе самият той.
Опита се да стане, но болката бе прекалено силна.

Припадна. Отново..

И се събуди като отхвърлен.

Така започна новият му живот. Този, който сам си бе избрал.

---

-Джими…трябва да ставаме – някой го потупа леко по рамото, но момчето изпръхтя недоволно и се завъртя на другата страна. Подпъхна ръка под възглавницата и скри главата си под одеялото. Надяваше се с това да отпрати досадника, които притеснява сладкия му сън. Но, можете сами да се сетите, че въпросния натрапник не си отиде. Вместо това започна по-ожесточено да ръчка Лоугън в ребрата и да му дърпа завивката . – Джи кълна се, че ако не станеше до десет минути ще те убия! Обеща ми днес да отидем в бар „Пантера”, а това няма да се случи, ако продължаваш да се въргаляш в леглото. Сериозно – държиш се все едно леглото ти е любовница и не искаш да се отделиш то нея.

Познаваше този глас. И то много добре. Собственичката му бе най-добрата му приятелка Мелани Грифин. Мел за приятелите и Грифин за всички останали. Дребна, руса и изключително вредна, когато си наумеше нещо. Момичето беше същинска фурия, изтъкана от цветове. Всеки, които я погледнеше можеше да ослепее за момент. От върха на лилавите си кичури, минавайки през многоцветното облекло и стигайки до върховете на отровно зелените ѝ ботуши, тя бе самото определение на цвят. Бяха се срещнали малко след като Лоугън се бе оказал при отхвърлените и бяха кликнали мигновено. Тя бе оптимизма на неговия песимизъм, бисквитката  черното му кафе и шоколада, с които поръсваш най-съвършения сладкиш. Обичаше я, както никога не бе обикнал собствената си кръв, но в моменти като този искаше да я хване за гърлото и да я удуши. Или поне да я накара на млъкне.

- Само още две минути… - измърмори едва едва и стисна стилно очи.
- Не си го помисляй господинчо! – можеше да си представи как зад гърба му девойката скръства ръце и вече го гледа заплашително.
- Една минута?
- Не! Ставай! – потропване с крак, губеше търпение. Въпросът бе искаше ли да разгневи звяра или щеше да бъде добро момче, поне днес, и послушно да стане и да се облече.
Понамести се на мястото си и се завъртя към нея. С огромно нежелание откри леко завивката, показвайки едното си око. Премигна срещу нея и направи гримаса.
- Не може да ме събуждаш, без да ми донесеш закуска.
- Не ставай драматичен, Джими бейби.
– Мелани посочи към другия край на караваната и нищожната масичка, която просто висеше там. – Погрижила съм се за всичко, понеже знам колко си крив, когато те държа гладен. – приседна в крайчето на леглото му и добави, почти шепнешком. – А сега си размърдай малкия стегнат задник или ще закъснеем!
- Толкова си…толкова си… - изскърца със зъби, знаейки по-добре, да не довършва изречението и я избута грубо от пътя си. Влачейки краката си, се напъха в банята и с големи усилия не заспа, докато се „освежаваше”. А след това без да му пука, че Мел го вижда и я кара да се изчервява започна да си съблича дрехите. Накрая си навлече стара черна тениска с череп на нея, леко свлечени и изпонакъсвани дънки. Всичко това аранжира с няколко кожени гривни, прикриващи белезите му, тежките черни кубинки и черното кожено яке, с което никога не се разделяше.
- Да тръгваме!

--

- Има толкова много хора. – провикна се момичето, опитвайки се да надвика музиката. На свой ред, Джими я придърпа по-близо до себе си и я завлече към бара. Имаше нужда от алкохол и нещо по-силно, за да преживее тази вечер. Особено, когато Пантера се пукаше по шевовете, заради бандата, която свиреше днес. След нелепата зараза и изтриването на всякакъв начин за забавление, това бе особено популярно място сред отритнатите.
- Да, любима. Има хора. Какво очакваш, когато има музика на живо? – изхили се доволно на нещастието на другарчето си. По принцип не бе толкова зъл, но когато не си бе доспа се чувстваше особено изобретателен. А днес, нямаше намерение да си тръгва просто така. Все пак го бяха извлекли от леглото за това шоу и Джим мислеше да се възползва максимално от всичко.

Вечерта бе млада и зелена.

А какво престоеше...ще разберете много скоро.
Върнете се в началото Go down
Eddie.

avatar


ПисанеЗаглавие: Re: And then we will conquer the world   Пон Яну 07, 2019 10:33 pm

Група хора. Бездомни и обезверени. Шайка безцелно съществуващи паразити. Да, всички те бяха нещо такова за останалия стъклен и "съвършен" свят. Такива като тях нямаше как да се намерят в този паралелен свят от сив дим и безлични лица. Но именно техният свят беше истинският. Светът с главно С. Светът на неразумните. Да, те бяха неразумни, защото по начало човек не притежаваше наистина такова животно като „разум“. Чувствата му, светоусещането му, това диктуваше мислите и действията му, така че... И дума не можеше да става за разум. Не и тук, сред отхвърлените. И докато зад електрическата ограда хората приспиваха сърцата си и се завиваха с огромните студени сатенени завивки, в едно мизерно място, под оскъдната светлина на един едва греещ прожектор, едно преизпълнено с живот сърце събуждаше останалите, зареждайки ги с адреналин. Това бе силата на рокендрола.
- Тази песен е посветена на всички красиви и луди създания тук! – поде с открито палавия си тембър Едиланс, изпуквайки веднъж пръстите си като някой знаменит пианист. Въпреки че бе известен с дръзкото си държание на сцената, самочувствието му си имаше достатъчно покритие. Никой не бе доведен тук насила, за да слуша точно неговия глас. Той и Рейн далеч не бяха единствените музиканти на крайбрежието, но навярно бяха единствените, които знаеха как да приковат погледите на публиката и да я забавляват. Съквартирантът му привличаше с мрачното си сенчесто излъчване, което го караше да изглежда изключително потаен. Колекцията му от шапки, черния лак и черепи по него и китарата му, спомагаха да тази му визия. Едиланс може би бе неговата противоположност по почти всичко. Обличаше се със свой стил, който никой не можеше да оприличи на нещо, но хубавото беше, че отритнатите не признаваха никакви табута. Освен темата за хората, които ги бяха превърнали в тези изгнаници. – Това сте всички вие!
Дългите бели пръсти пробягаха ефирно по белите клавиши и новата мелодия закънтя с мощен старт. Акустиката в „Пантера“ бе най-добрата от всички възможни подобия на барове и сцени, разпръснати в изоставените квартали. Тук, насред руините от някогашния свят, бе въздигнат същински храм на сетивата. Тук всеки можеше да е не просто обикновения себе си, а дори нещо повече от себе си.
- Можеш да бъдеш всеки, който искаш да бъдеш!  Просто затвори очи, отвори клетката и остави птичката да излети. Защото душите ни са птици. А птиците имат нужда да летят. Затова не оставяй крилата ти да закърнеят. Намери ключето. Остави клетката отворена.
Понякога не чуваше собствения си глас, или по-скоро не обръщаше внимание. Думите сами се редяха като фини мъниста, изливаха се като струи на водопад. Влагаше частичка то себе си във всеки текст. Частичка от онзи свой копнеж по красивите неща, каквито бяха хората и този свят. Светът, в който за щастие бе попаднал. Боготвореше късмета си от мига, в който съзна кой свят беше истински.
Паузата за коктейли се случи точно в 12 часа, за да може всеки да отпразнува края на денонощието с приятния гъдел на алкохола. Официалната собственичка Паула и нейната група от красавици се погрижиха всички в претъпканото заведение да получат питие и приятна гледка а от полюшващи се и блестящи полуголи тела.
- Хей-хей-ей..! – пропя в микрофона си Еди, повдигайки за тост любимия си „Космополитън“ в дясната си длан. Трябваше му само няколко секунди внимание от страна на присъстващите, защото подозираше, че нямаше накъде по-добро време за реклама от настоящия момент. – Моля за внимание, ние с Рейч искаме да ви съобщим нещо. – усмихна се, дочувайки тихото ругаене на Рейнди зад него, а издайните трапчинки показаха вълнението му. Беше странно, защото по принцип не го интересуваше колко хора го зяпат. Моментът обаче бе наистина важен, защото тъмнокосия усещаше докъде може да доведе тази му идея. О, той щеше да стигне точно там, където се целеше. Без значение през какво трябваше да премине. Това бе първата крачка, най-важната такава.
- Каква е новината, ще се жените ли? – подхвърли на висок глас не кой да е друг, а почти пияната Манди, която никога не пропускаше изпълненията им. Закачката й успешно прикова вниманието и Еди се ухили доволно, пращайки й дискретна въздушна целувка.
- Нещо по-вълнуващо, скъпа. С Рейнди решихме, че е крайно време да ви покажем как трябва да звучи истинският рок! Какво смятате, че ни липсва? – извърна се за миг, сякаш отговорът не бе очевиден и започна да изброява. – Басист и барабанист, това е всичко! Още двама ентусиасти, дотук добре! Важното правило е следното... – и той замахна с пръст във въздуха, давайки знак на Рейн да изсвири грандиозно соло за подклаждане на напрежението.  – Трябват ни просто хора, готови да прекрачат извън комфортната си зона! Във всеки едни момент! Защо? Глупав въпрос, красавци и красавици! Границите не са нещо, присъщо за никой творец, камо ли рок звезда! Не сте ли съгласни? – след въпросът му последва ново соло и гърлени провиквания от страна на публиката.  – Вдигам тост за всеки, който се осмели да дойде на импровизирания ни кастинг! Повече информация ще намерите върху брошурите на входа. Благодаря! Ще продължим с „Внимание: опасност!“.
***
- Вижте, ако искате да си поразкършите задниците в тая дупка, няма да ви спирам! Може и да си съблечете дрехите, ако поискате, нямам нищо против. Стана доста горещо от всички тези вибрации тук! – дръзката му закачка беше потушена с едно „Майната ви на всички!“ от Рейн, който определено не се впечатляваше от остроумието на дружката си. След обичайната словесна заигравка с публиката, танцувалната мелодия на „Внимание: опасност!“ подбуди и физическа такава. Еди раздвижи енергично бедра и макар потта вече да се стичаше като водопад по тялото му, реши да се разходи сред публиката. Около бара веднага се направи тясна пътечка от протегнати горещи ръце. Преминавайки с балетен скок през малките стълби на сцената, песента му скоро достигна почти до края на бара, където поради някаква причина един определен задник призова погледа му. Беше перфектно заоблен и стегнат, забелязваше се дори през глупавите дънки скъсани на грешното място. О, те реално бяха скъсани на грешното място. Съзнанието на певецът бе достатъчно замаяно от коктейла, за да не му пука колко пъти ще прехапе устната си, докато пее около точно този задник. Набелязаното си е набелязано. Въртеливите движения на китката му се спряха като жадно колибри до непознатия клиент на бара и когато той се обърна, една ръка си присвои врата му и го издърпа напред. Думите на песента бяха не по-малко предизвикателни от погледа на Ланс, който нито за секунда не бе разклатен от срам или липса на увереност. Свиркането на тълпата се усили от танца на Еди в скута на младежа, който сякаш бе виждал и преди. Нямаше как да е напълно сигурен, разбира се, но това сега не беше важно. Знаеше , че след танц като този, на никой нямаше да му се тръгва оттук. Вече ги чуваше как крещят „Още“ след края на песента. Но ако трябваше да е честен със себе си,  момента и това не го вълнуваше. Нищо не го вълнуваше, освен да изпие другия с енергията, стаена в шоколадовите му очи. Чувството беше прекрасно. Ето защо го препоръча на всеки тази вечер.
Просто трябва да оставиш клетката отворена.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: And then we will conquer the world   

Върнете се в началото Go down
 
And then we will conquer the world
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» Как се справя екипа на форума?
» Коя книга четете сега?
» Епизод 2 - Brave New World - 16.09.2010

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Eastern adventure RPG :: Роулплей терен :: Чужбина и незнайните измерения-
Идете на: