Whisper me your story
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Вход
Latest topics
КАПКА ЖИВОТПет Дек 10, 2021 5:59 pmИн
Превъзпитаване на опърничавияСъб Окт 02, 2021 8:26 amDesiSkorm
Събуди се, АрлекинНед Авг 22, 2021 6:35 amDesiSkorm
Let me be your hero~Пет Юли 02, 2021 5:46 amИн
And then we will conquer the worldСря Дек 23, 2020 8:52 pmJimmie Logan
InnuendoВто Окт 27, 2020 10:59 amleonid
The Spiderman is having you for dinner tonight~Съб Окт 17, 2020 11:00 amno name
To greet the present is to part with the past and future.Пон Сеп 07, 2020 2:43 pmJimmie Logan
Март 2024
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Календар

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 4 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 4 Гости

Нула


Go down
Eddie.
Eddie.

And then we will conquer the world Empty And then we will conquer the world

Пет Дек 28, 2018 5:24 pm
Главни герои:
Ezra Miller - Едиланс Мористън / Еди  (24)

Второстепенни:
Jamie Burke - Рейнди Роджърс (26)
Nathalie Emmanuel - Манди Браун (25) - гадже на Рейнди и най-добра приятелка на Еди
Senna van Plateringen - Алекс Ходини (19) - барабанист и композитор, брат на Нейнът
Keno Weidner - Нейтън Ходини (26) - водач на страховитата банда Акулите, която тероризира полуострова и краде ресурси за своите си хора. Целят да завладеят всички плажове.


Последната промяна е направена от Eddie. на Сря Апр 03, 2019 10:57 am; мнението е било променяно общо 4 пъти
Eddie.
Eddie.

And then we will conquer the world Empty Re: And then we will conquer the world

Пет Дек 28, 2018 6:02 pm
Спомени. Какъв би бил един живот без тях? Дали би имал смисъл смисъл? Спомените са част от миналото, а то, казват, не се връща и не е добре да се връщаш към него. Много пъти е болезнено, изпълнено с грешки, показващ всяка спънка в израстването ти. Но именно това е ценното. Ами ако миналото го нямаше? Ако всеки изминал момент се изтриваше, или се сливаше с предишния, ако не можеш да оставиш нищо след себе си, защото миналото не съществува? Би ли имало смисъл тогава твоето съществуване? Вероятно не. Миналото е онази вълнуваща и поучителна част от човек, в която не можеш да живееш, но е добре да не забравяш за нея. Да не забравяш началото.
Едиланс се беше появил, сякаш от нищото, с кални от мокрия пясък боси нозе и поглед, реещ се отвъд нищото, откъдето беше дошъл. Така бяха описали необикновената му поява при „отхвърлените“, както най-мило ги наричаха. Той нямаше представа кой е през почти 20 години от живота си. Могъл да изрече само името си, когато го попитали как се казва. Беше на седем, когато леля Кристийн го приюти в старата си каравана, където живееше и племенникът ѝ Рейнди. Тя бе сред малкото по-възрастни хора в обществото на отхвърлените. Винаги разказваше за вълнуващия си живот на младини, за невероятните си преживявания като оперна певица, известна цял свят. Всички млади гледаха на нея с възхищение и я наричаха Кралицата на операта. Леля Кристийн си отиде от този свят 6 години по-късно, но не остана забравена. Еди често си спомняше медения ѝ глас, историите ѝ, както и красивата тъга във влажните ѝ очи и бръчиците около тях. Но откакто тя си отиде, нищо не беше същото... и се появиха странните сънища.
Светът бе така цветен и красив в един момент, а в следващия се превръщаше в сиво бездушно чудовище. Такова беше всеки път, щом малкото момче излизаше от вкъщи. Този свят, който виждаше навън, му беше пуст и чужд. Но тогава не разбираше. Така и не разбра. Дори когато дойде време за първа Фаза от „лечението“. Беше още малък, за да разбере.
- Тате, знам, че не бива да задавам въпроси, но защо у дома на твоя приятел си нямат пиано? Нямат нито една картина. Нямат си нищо. Нали чичо Шърман е много богат човек, защо няма нищо? – веднъж не се сдържа да попита. Беше вторият път, в който отивах в болницата за инжекция. Докторите казваха, че е имунизация, която ще го направи здрав. Но защо трябваше да му правят втора?
- Шшшт, не бива да говорим за това тук. Нали ти казах, че ще загазиш, ако...
- ...задаваш въпроси. Да, знам. – устните му затрепериха от миризмата на стерилен препарат. Гадеше му се, сякаш малките му дробове се пълниха с отрова. Отровата на безразличието. А малкото му сърчице се стягаше болезнено в гърдите, щом погледнеше баща си в очите. Подозираше, дори тогава, че той бе успял да му предостави нещо, което никой друг баща не би могъл да даде на детето си. Да му покаже истинския свят. Не правилният свят, а онзи, изпълнен със смисъл и шарки. Отвъд стегнатото в безчувствена гримаса лице, той виждаше надежда и молба. Не беше сигурен дали са отправени към него, докато бащините устни не му дадоха заръки за бягство.
Събуждаше се точно в този миг със сърце, опиянено от объркване и адреналин. Никога не успяваше да регистрира откъде идва проклетото тропане в първия момент. Леглото му бе дървено на два етажа и на горното спеше Рейнди. Или по-скоро никога не спеше. В облещените очи на Еди влязоха няколко стърготини от ронещата се върху му дървесина.
- По дяволите, Рейнди, не може ли поне веднъж сутринта да не започва със земетресение! – провикна се намусено като ядосана примадона, какъвто ставаше рано сутрин. Леглото над него за миг спря да се тресе и той с досада стрелна самодоволния пет-пари-не-даващ-поглед на съквартиранта си, чиято глава се подаде от одеялото.
- Добро утро и на теб! След като си вече буден, направи по едно кафе за тримата. – каза с типичния си равен тон, а приятелката му Манди се подаде изпод завивката. Всяка божа сутрин трябваше да го будят с дивашките си игрички. Колко ли пъти си беше представям, че им кръцва главите и си ги сервира за закуска. И както винаги след забележката следваше някоя глупава шега. Всеки знаеше, че кафето на тяхното крайбрежие се бе изчерпало преди 2 години.
- Ха-ха-ха. – изимитира смях в отговор и с няколко поредни балетни залитания успя да налучка крачола на панталона си. – Какво сте ме зяпнали? – попита и изви вежда в недоумение. Рейнди и Манди почти прехапваха устни, за да не се разсмеят. Да не се бяха напушили снощи?
- Погледни рафта зад теб, Еди! – Рей му посочи с поглед въпросното място, а манди го сръчка с леко разочарование.
- Нали искахме сам да го открие!
- Да открия какво, какво ви става, бе, хора! – махна с ръка и им обърна гръб, но очите му се спряха на точния рафт. За миг си помисли, че още сънува, но това там наистина беше кафе. Ръката му инстинктивно се протегна и се уви около бурканчето. Без да продума нищо се наслади на аромата, пускайки старото джезве, което бе намерил преди години на плажната ивица. Там навън все още имаше хиляди съкровища, чакащи да бъдат открити.
- Бащата на Манди най-после сглоби едно старо кабрио и вече можем да отскочим до Южна Каролина, когато си поискаме. – добави Рейнди, приписвайки си нелепа важност, срещу която този път не получи възражения.
- Страхотно! Ще можем да посвирим на някое ново място. Вече ми се гади от „Пантерата“. – промърмори, докато сипваше кафе и се показа навън със сгъваемото си столче. С времето бе преоткрил удоволствието от бохемския си живот, но нищо непрестанно го човъркаше. Мисълта, че има нещо като мисия. Все повече започваше да си мисли, че повтарящите се сънища бяха някакъв знак, а може би дори спомен. Подпря лакти на пластмасовата масичка и се взря в ослепителния изгрев. Ивицата бе опустяла след последния лов на властите. Често някои от тях просто изчезваха. Чуваха се предупредителни сирени и който се покажеше навън, изчезваше от лицето на земята. Смятаха, че така, малко по малко, че разчистят света от тях. Но винаги имаше съпротива и винаги някой обезобразен труп с униформа се подаваше от пясъка. Скоро след това се намираше някой да открадне униформата. Малко от хората тук можеха да понесат вида на онези безизразни лица, лишени от всякакви емоции. Човек изначално бе създаден да храни и живее със своите демони. Само чрез тях намираше пътя си.
Еди бе убеден в това, че хората зад граничната линия не знаеха що е красиво и грозно, не можеха да определят и кое е правилно и грешно. Те бяха загубили не просто емоциите си, а всичко, което правеше хората - хора. Не смееше да си признае колко ги съжалява. Но всичко бе поело по един грандиозен поврат в предишния ден. Преди залез винаги сновеше опасно близо до границата в търсене на захвърлени вехтории от Стария свят. Кварталите около плажната ивица също бяха опустели и само руините на някогашните сгради покриваха твърдия цимент. Там бе открил сравнително запазен касетофон,но така и не успя да изкара касетката отвътре. Не спря да крачи напред, докато опитваше да я извади. Накрая въздъхна и затвори капачето, а показалецът му се стрелна към бутона за включване. Спря на място, когато шумът се смени с музика. Стоеше точно пред високата мрежеста ограда. Границата, разделяща го от Правилния свят... В първия момент му се стори толкова грешно как всички тези хора се разминаваха бездушно, като бледи кукли. Но касетата продължи да се върти и тогава се случи. Лицата започнаха да се променят. Видя го с очите си, но не успя да повярва. Едни устни трепнаха в наченка на усмивка, други в наченка на тъга. От едно око се отрони радостна сълза. Една ръка се протегна към чуждо рамо. Лицата се спираха и извръщаха към музиката. И всеки поглед бе различен, ставаше все по-ясен. Мелодията внезапно спря. Всичко се претвори каквото беше. Бледите силуети продължиха да се разминават. Еди стоеше без думи, опиянен от прозрението си. Музиката бе това, което ги променяше. Музиката беше като зов към душата. Дълбоко някъде там се криеше човекът. Те все още бяха хора. Или поне можеха да бъдат.
- Хей, Еди, Еди! Чуваш ли ме?
- Пак се е отнесъл. – ироничния смях на Манди беше последван от грубото дърпане на сгъваемото столче. Задните му части се пльоснаха като палачинка на пясъка. Добре че беше достатъчно мек.
- Хей! – възкликна все още в лек транс от спомена за онези хора. Те бяха като забранена тема за разговор тук, затова Еди реши да премине директно към идеята си. – Трябва да започнем да свирим по-сериозно. Да си направим банда!
- Да не ти влезе треска в задника? – попита реторично Рей с надсмиващи се очи, издишвайки дима от цигарата си. Еди знаеше, че той ценеше мнението му повече, отколкото някога щеше да покаже.
- Бъди си задръстен задник колкото щеш, но след като се заловим за работа! Започвай да лепиш! – ухили му се, безцеремонно поставяйки в скута му куп листове с печатни букви и брокатни контури.
- Какво е това, поредната ти криза..?- изломоти Рейнди, като започна да шари по една от листовките. За направата им бе използвана стара печатна машина и брокат от гримовете на Манди, което тя забеляза почти веднага.
- Уау, значи ти си крадецът на брокат!
- Чакай, чакай..какво по... – Рейнди прехапваше устни в раздразнение, а сетне започна да чете на глас. – „Предлагаме безвъзмездно обучение и музикален инструмент.“ Ти ебаваш ли се?
- Съвсем не, скъпи! През годините съм насъбрал достатъчно инструменти и някои още ги бива, защо да не ги споделим с още някой?
- Зарежи това, ами обучението? Нима ще поканиш първия пикльо при нас, дори да не разбира нищо от музика?
Еди се засмя на раздразнението му и закачливо закри присвитите му вежди с глупавата му платнена шапка. Беше време да си сменят ролите и Рей да се превърне в мрънкалото на деня.
- Успокой топката, Рейч! – умишлено използва женския му прякор, който другия мразеше. – Още в началото с голям шрифт пише, че кандидатите трябва да обичат музиката. Това е повече то достатъчно. Ако е нужно да ги обучим, ще се заема лично аз. – открадна му своеволно цигарата за една дълга дръпка и смигна на Манди, която се усмихваше като малко дете.
- Това е нелепо...
- Според мен идеята е страхотна! Тябва да го направите, с две ръце „За“!
- Благодаря, Манди! – Еди скръсти ръце като някоя кралица, както правеше всеки път, когато знаеше, че ще стане на неговото. Обичаше да съзерцава как задник като съквартиранта му се предаваше под парещите лъчи на двете му слънчица. Когато станеше дума за налудничави идеи Манди винаги вземаше страната на Едиланс. За нея той будеше сладък интерес с егоцентризма и спонтанността си, а и тя като него си бе загубена романтичка.
***
Предполагаше се, че тази вечер „Пантера“ ще се напълни с хора. Това се случваше всяка петък вечер, но този път броя на хората надхвърли всички очаквания. Заведението, наподобяващо елитно кабаре в типичния холивудски стил, се намираше точно в началото на крайбрежието. От останала част от сградата не беше останало нищо след пожарите, но обществото на отхвърлените бе възродило единствено заведението. Тук така или иначе можеха да се вършат всякакви дейности. Неслучайно прашната табелка на входа гласеше „Добре дошли в хаоса!“. „Пантера“ бе единственото място тук, което се считаше за елитно заради много си посещения и жива музика. Петък вечер беше неговата вечер. Вечерта на Еди.
Имаше честите си моменти на пълно умопомрачение, в които обличаше дрешките на Манди за изпълнението си, но днес бе различно. Беше взел сериозното решение да наблегне на музиката повече, отколкото просто на шоуто. Сериозността обаче не бе съвсем сред нещата, с които Еди бе наясно. Босите му стъпала пристъпваха с важната бавна походка на хищник по време на лов, а щом китарата на Рейнди мощно изпълни помещението, крачките се забързаха, възмъжалото тяло се изви над публиката, току да се хвърли като див звяр върху някой от тях. Изръмжа в микрофона и махна с ръка, радвайки се на вцепенените погледи от първия ред. Завъртя се на босите си стъпала, а черно-бялото елече без ръкави послушно следваше чупките на талията. Обичаше играта на сцена, можеше да е каквото си поиска. Дълбокият му глас пък си играеше с високите и ниски тонове, необезпокояван от импровизирания танц. За миг се извърна към Рей, чийто устни пак го псуваха, че си променя текста когато му скимне. Със същата танцова походка Еди приседна на пианото – единственият такъв инструмент на това крайбрежие. Пръстите му енергично заиграха по клавишите, пораждайки приятното познато чувство, сякаш го е правил цял живот. Вярваше, че начинанието им да сформират група ще успее. Вече можеше да го види, изгубвайки се в звучащата музика. Тя щеше да обиколи света. И щеше да звучи различно то сега. С мощта на цунами вълна и красотата на забулена луна.
Jimmie Logan
Jimmie Logan

And then we will conquer the world Empty Re: And then we will conquer the world

Нед Яну 06, 2019 12:58 am
Джими Лоугън >> истинско име - Джеймс Куентин Силвър >> години: 21 Не бяха аз, мами
Мелани Грифин >> най-добра приятелка и съучастник << години: 22 str005


Отхвърлен..

От обществото и от семейството си. Но нима си заслужаваше да бъдеш част от масата, когато отнемат собствената ти същност, заменят уникалността ти със сивота и те карат да живееш като робот. Без цветове и чувства. Без начин да излезеш от рамката и да се усмихнеш на слънчевите лъчи и ярките звезди.

Отхвърлен…

Такъв беше Джими още от онзи момент, в които усети желязната хватка да се обвива около нежните му детски китки и да го завлече към болницата. Където да го имунизират. Така казаха. Защото чувствата не бяха нищо друго освен болест. Досадна и зловеща болест, от която всеки трябваше да се отърве. По-добре рано, отколкото късно. Налагаха го на децата, без дори да си помислят да им съобщят от какво ги лишават. Сякаш животът им принадлежеше и те просто трябваше да се примирят, че след края на „лечението”, всичко щеше да е различно. Щяха да ги осакатят. Да ампутират това, което ги правеше човечни и цели. Все едно изтръгваха душите им с голи ръце и най-жестокото бе, че на никой не му правеше впечатление. Никой не се интересуваше, че отнемайки правото им на избор се превръщаха в същите чудовища, които бяха изпратили заразата на Земята.

Но родителите му дори не можеха да се впишат в тази графа. Те бяха от онези хорица,  които ги сравняваха с хлебарките – винаги пригодими към всяка ситуация и извличащи най-доброто от нея за себе си. Баща му – Рандал бе суров мъж, очукан от живота, но успял да запази високото си положение в обществото. Това му даваше силата да си позволява да пречупи всеки нещастник изпречил се на пътя му. За него парите и властта бяха всичко. Затова и толкова много държеше на това как ще изглежда в очите на другите хора.  А с това идваше и непоносимостта към въпросите и прекрачването на „доброто” поведение. Всяко от децата му, което посмееше да му възрази или да го попита защо всичко е толкова сиво и студено, бе наказвано жестоко. Без колебание и шанс за спасение.

Джими още носеше белезите от непокорството си по тялото си. Изваяни от ръката, която трябваше да бъде негов закрилник. Те все още лежаха по кожата и макар и избледнели, едва ли някога щяха да бъдат забравени.

Но това, което тъмнокосият никога нямаше да прости бе последният поглед, с който майка му го удостои. Безразличен и изпълнен с презрение. Да, жената, която някога го бе дарила с живот го гледаше толкова студено, когато баща му се опитваше да го завлече към колата. За разлика от повечето родители, тя му бе казала истината. Погледна го в очите и със задоволство му съобщи, че от днес започва новият му живот. Че след този ден, той най-накрая ще се превърне в достоен член на обществото и на семейството им.
Било за негово добро. Посъветва го да не се съпротивлява и да прегърне бъдещото, защото много скоро той щеше да бъде като тях. И това го ужаси. Накара сърцето му да рикошира в гърдите като куршум, сбъркал траекторията си. Паникьоса си и когато най-накрая го натъпкаха в колата получи паник атака.

Не можеше да диша. Всяко движение на колата караше тялото му да се тресе болезнено. А въздухът…той бе болезнена необходимост, до която не можеше да се добере. Беше толкова зле, че в един момент затвори очи…От страх или от липсата на въздух. Не знаеше.

Но когато ги отвори лежеше на студения цимент в неестествена поза. Ръката го болеше, а около него всичко бе изплискано с кръв. Все още топла и гореща. Страхуваше се да погледне на страни, но дълбоко в себе си вече знаеше. Баща му бе мъртъв, а очевидния виновник бе самият той.
Опита се да стане, но болката бе прекалено силна.

Припадна. Отново..

И се събуди като отхвърлен.

Така започна новият му живот. Този, който сам си бе избрал.

---

-Джими…трябва да ставаме – някой го потупа леко по рамото, но момчето изпръхтя недоволно и се завъртя на другата страна. Подпъхна ръка под възглавницата и скри главата си под одеялото. Надяваше се с това да отпрати досадника, които притеснява сладкия му сън. Но, можете сами да се сетите, че въпросния натрапник не си отиде. Вместо това започна по-ожесточено да ръчка Лоугън в ребрата и да му дърпа завивката . – Джи кълна се, че ако не станеше до десет минути ще те убия! Обеща ми днес да отидем в бар „Пантера”, а това няма да се случи, ако продължаваш да се въргаляш в леглото. Сериозно – държиш се все едно леглото ти е любовница и не искаш да се отделиш то нея.

Познаваше този глас. И то много добре. Собственичката му бе най-добрата му приятелка Мелани Грифин. Мел за приятелите и Грифин за всички останали. Дребна, руса и изключително вредна, когато си наумеше нещо. Момичето беше същинска фурия, изтъкана от цветове. Всеки, които я погледнеше можеше да ослепее за момент. От върха на лилавите си кичури, минавайки през многоцветното облекло и стигайки до върховете на отровно зелените ѝ ботуши, тя бе самото определение на цвят. Бяха се срещнали малко след като Лоугън се бе оказал при отхвърлените и бяха кликнали мигновено. Тя бе оптимизма на неговия песимизъм, бисквитката  черното му кафе и шоколада, с които поръсваш най-съвършения сладкиш. Обичаше я, както никога не бе обикнал собствената си кръв, но в моменти като този искаше да я хване за гърлото и да я удуши. Или поне да я накара на млъкне.

- Само още две минути… - измърмори едва едва и стисна стилно очи.
- Не си го помисляй господинчо! – можеше да си представи как зад гърба му девойката скръства ръце и вече го гледа заплашително.
- Една минута?
- Не! Ставай! – потропване с крак, губеше търпение. Въпросът бе искаше ли да разгневи звяра или щеше да бъде добро момче, поне днес, и послушно да стане и да се облече.
Понамести се на мястото си и се завъртя към нея. С огромно нежелание откри леко завивката, показвайки едното си око. Премигна срещу нея и направи гримаса.
- Не може да ме събуждаш, без да ми донесеш закуска.
- Не ставай драматичен, Джими бейби.
– Мелани посочи към другия край на караваната и нищожната масичка, която просто висеше там. – Погрижила съм се за всичко, понеже знам колко си крив, когато те държа гладен. – приседна в крайчето на леглото му и добави, почти шепнешком. – А сега си размърдай малкия стегнат задник или ще закъснеем!
- Толкова си…толкова си… - изскърца със зъби, знаейки по-добре, да не довършва изречението и я избута грубо от пътя си. Влачейки краката си, се напъха в банята и с големи усилия не заспа, докато се „освежаваше”. А след това без да му пука, че Мел го вижда и я кара да се изчервява започна да си съблича дрехите. Накрая си навлече стара черна тениска с череп на нея, леко свлечени и изпонакъсвани дънки. Всичко това аранжира с няколко кожени гривни, прикриващи белезите му, тежките черни кубинки и черното кожено яке, с което никога не се разделяше.
- Да тръгваме!

--

- Има толкова много хора. – провикна се момичето, опитвайки се да надвика музиката. На свой ред, Джими я придърпа по-близо до себе си и я завлече към бара. Имаше нужда от алкохол и нещо по-силно, за да преживее тази вечер. Особено, когато Пантера се пукаше по шевовете, заради бандата, която свиреше днес. След нелепата зараза и изтриването на всякакъв начин за забавление, това бе особено популярно място сред отритнатите.
- Да, любима. Има хора. Какво очакваш, когато има музика на живо? – изхили се доволно на нещастието на другарчето си. По принцип не бе толкова зъл, но когато не си бе доспа се чувстваше особено изобретателен. А днес, нямаше намерение да си тръгва просто така. Все пак го бяха извлекли от леглото за това шоу и Джим мислеше да се възползва максимално от всичко.

Вечерта бе млада и зелена.

А какво престоеше...ще разберете много скоро.
Eddie.
Eddie.

And then we will conquer the world Empty Re: And then we will conquer the world

Пон Яну 07, 2019 10:33 pm
Група хора. Бездомни и обезверени. Шайка безцелно съществуващи паразити. Да, всички те бяха нещо такова за останалия стъклен и "съвършен" свят. Такива като тях нямаше как да се намерят в този паралелен свят от сив дим и безлични лица. Но именно техният свят беше истинският. Светът с главно С. Светът на неразумните. Да, те бяха неразумни, защото по начало човек не притежаваше наистина такова животно като „разум“. Чувствата му, светоусещането му, това диктуваше мислите и действията му, така че... И дума не можеше да става за разум. Не и тук, сред отхвърлените. И докато зад електрическата ограда хората приспиваха сърцата си и се завиваха с огромните студени сатенени завивки, в едно мизерно място, под оскъдната светлина на един едва греещ прожектор, едно преизпълнено с живот сърце събуждаше останалите, зареждайки ги с адреналин. Това бе силата на рокендрола.
- Тази песен е посветена на всички красиви и луди създания тук! – поде с открито палавия си тембър Едиланс, изпуквайки веднъж пръстите си като някой знаменит пианист. Въпреки че бе известен с дръзкото си държание на сцената, самочувствието му си имаше достатъчно покритие. Никой не бе доведен тук насила, за да слуша точно неговия глас. Той и Рейн далеч не бяха единствените музиканти на крайбрежието, но навярно бяха единствените, които знаеха как да приковат погледите на публиката и да я забавляват. Съквартирантът му привличаше с мрачното си сенчесто излъчване, което го караше да изглежда изключително потаен. Колекцията му от шапки, черния лак и черепи по него и китарата му, спомагаха да тази му визия. Едиланс може би бе неговата противоположност по почти всичко. Обличаше се със свой стил, който никой не можеше да оприличи на нещо, но хубавото беше, че отритнатите не признаваха никакви табута. Освен темата за хората, които ги бяха превърнали в тези изгнаници. – Това сте всички вие!
Дългите бели пръсти пробягаха ефирно по белите клавиши и новата мелодия закънтя с мощен старт. Акустиката в „Пантера“ бе най-добрата от всички възможни подобия на барове и сцени, разпръснати в изоставените квартали. Тук, насред руините от някогашния свят, бе въздигнат същински храм на сетивата. Тук всеки можеше да е не просто обикновения себе си, а дори нещо повече от себе си.
- Можеш да бъдеш всеки, който искаш да бъдеш!  Просто затвори очи, отвори клетката и остави птичката да излети. Защото душите ни са птици. А птиците имат нужда да летят. Затова не оставяй крилата ти да закърнеят. Намери ключето. Остави клетката отворена.
Понякога не чуваше собствения си глас, или по-скоро не обръщаше внимание. Думите сами се редяха като фини мъниста, изливаха се като струи на водопад. Влагаше частичка то себе си във всеки текст. Частичка от онзи свой копнеж по красивите неща, каквито бяха хората и този свят. Светът, в който за щастие бе попаднал. Боготвореше късмета си от мига, в който съзна кой свят беше истински.
Паузата за коктейли се случи точно в 12 часа, за да може всеки да отпразнува края на денонощието с приятния гъдел на алкохола. Официалната собственичка Паула и нейната група от красавици се погрижиха всички в претъпканото заведение да получат питие и приятна гледка а от полюшващи се и блестящи полуголи тела.
- Хей-хей-ей..! – пропя в микрофона си Еди, повдигайки за тост любимия си „Космополитън“ в дясната си длан. Трябваше му само няколко секунди внимание от страна на присъстващите, защото подозираше, че нямаше накъде по-добро време за реклама от настоящия момент. – Моля за внимание, ние с Рейч искаме да ви съобщим нещо. – усмихна се, дочувайки тихото ругаене на Рейнди зад него, а издайните трапчинки показаха вълнението му. Беше странно, защото по принцип не го интересуваше колко хора го зяпат. Моментът обаче бе наистина важен, защото тъмнокосия усещаше докъде може да доведе тази му идея. О, той щеше да стигне точно там, където се целеше. Без значение през какво трябваше да премине. Това бе първата крачка, най-важната такава.
- Каква е новината, ще се жените ли? – подхвърли на висок глас не кой да е друг, а почти пияната Манди, която никога не пропускаше изпълненията им. Закачката й успешно прикова вниманието и Еди се ухили доволно, пращайки й дискретна въздушна целувка.
- Нещо по-вълнуващо, скъпа. С Рейнди решихме, че е крайно време да ви покажем как трябва да звучи истинският рок! Какво смятате, че ни липсва? – извърна се за миг, сякаш отговорът не бе очевиден и започна да изброява. – Басист и барабанист, това е всичко! Още двама ентусиасти, дотук добре! Важното правило е следното... – и той замахна с пръст във въздуха, давайки знак на Рейн да изсвири грандиозно соло за подклаждане на напрежението.  – Трябват ни просто хора, готови да прекрачат извън комфортната си зона! Във всеки едни момент! Защо? Глупав въпрос, красавци и красавици! Границите не са нещо, присъщо за никой творец, камо ли рок звезда! Не сте ли съгласни? – след въпросът му последва ново соло и гърлени провиквания от страна на публиката.  – Вдигам тост за всеки, който се осмели да дойде на импровизирания ни кастинг! Повече информация ще намерите върху брошурите на входа. Благодаря! Ще продължим с „Внимание: опасност!“.
***
- Вижте, ако искате да си поразкършите задниците в тая дупка, няма да ви спирам! Може и да си съблечете дрехите, ако поискате, нямам нищо против. Стана доста горещо от всички тези вибрации тук! – дръзката му закачка беше потушена с едно „Майната ви на всички!“ от Рейн, който определено не се впечатляваше от остроумието на дружката си. След обичайната словесна заигравка с публиката, танцувалната мелодия на „Внимание: опасност!“ подбуди и физическа такава. Еди раздвижи енергично бедра и макар потта вече да се стичаше като водопад по тялото му, реши да се разходи сред публиката. Около бара веднага се направи тясна пътечка от протегнати горещи ръце. Преминавайки с балетен скок през малките стълби на сцената, песента му скоро достигна почти до края на бара, където поради някаква причина един определен задник призова погледа му. Беше перфектно заоблен и стегнат, забелязваше се дори през глупавите дънки скъсани на грешното място. О, те реално бяха скъсани на грешното място. Съзнанието на певецът бе достатъчно замаяно от коктейла, за да не му пука колко пъти ще прехапе устната си, докато пее около точно този задник. Набелязаното си е набелязано. Въртеливите движения на китката му се спряха като жадно колибри до непознатия клиент на бара и когато той се обърна, една ръка си присвои врата му и го издърпа напред. Думите на песента бяха не по-малко предизвикателни от погледа на Ланс, който нито за секунда не бе разклатен от срам или липса на увереност. Свиркането на тълпата се усили от танца на Еди в скута на младежа, който сякаш бе виждал и преди. Нямаше как да е напълно сигурен, разбира се, но това сега не беше важно. Знаеше , че след танц като този, на никой нямаше да му се тръгва оттук. Вече ги чуваше как крещят „Още“ след края на песента. Но ако трябваше да е честен със себе си,  момента и това не го вълнуваше. Нищо не го вълнуваше, освен да изпие другия с енергията, стаена в шоколадовите му очи. Чувството беше прекрасно. Ето защо го препоръча на всеки тази вечер.
Просто трябва да оставиш клетката отворена.
Jimmie Logan
Jimmie Logan

And then we will conquer the world Empty Re: And then we will conquer the world

Сря Фев 27, 2019 6:13 pm
- Джими… - гласът зад него бе дрезгав и едва чуващ се от виковете на хората. Повечето посетители се бяха насъбрали на групички около бара в очакване на началото на концерта. А други все още не бяха достатъчно и пияни и се опитваха да се сдобият с така важния алкохол. Ръката на Мелани се впиваше в неговата собствена, а ноктите й се впиваха болезнено в плътта му. Тъмнокосият много добре знаеше какво иска другарчето му, но толкова по-зле за нея. Защото тя бе тази, която го бе измъкнала насила от комфорта на леглото му, домъквайки го до бара. Точно тази вечер. Знаейки, че тълпата ще бъде луда и неудържима. Че музиката ще се разлее около него, вливайки се в душата му, замъглявайки желанието му да слуша мрънкането и недоволството й.
- Не сега, Мел! – това бе единственият отговор, които момичето получи преди Лоугън най-нагло да избута  хората пред себе си, за да се намести на челно място на бара. Изобщо не му пукаше, че бе настъпил по крака едно лилавокоса девойка, запращайки я право в ръцете на здравеняка до нея. Нито, че силата на полета й бе толкова голяма, че събори половината чаши пред себе си, създавайки хаос.  Някакъв тип го напсува недоволно, но това също не достигна до еуфоричното му създание. Вместо това Джими му се усмихна сладникаво, дарявайки го със злобен поглед и два реда чисто бели зъбки. В очите му гореше едно такова странно пламъче, което все едно крещеше: „Бягай, преди да е станало по-лошо!”. Може би заради това човечеца срещу него просто изруга недоволно и се изгуби някъде в тълпата. На свой ред момчето се насади със същото това нахалство на един от столовете и дръпна за пореден път русокосата към себе си, настанявайки я на стола до него. – Е, това е друго нещо.  
Невъзможен си! Защо винаги трябва да го правиш? – попита го събеседничката му, но протеста бързо бе забравен, когато пред тях се появиха десет шота с текила.
- Но това не те спира да ме обичаш. А и нека си го признаем – стилът ми е това, което прави ежедневието ни забавно. Ако бях като останалите щяхме още да висим на опашката пред Пантера, убивайки времето в зяпането на срутените улици. – крайчето на устните му потрепери, изпъвайки се леко настрани. – Наслаждавай се на шоуто, бебче.
- Джи…не….ка…да…си…хо…д…

Пресегна се към най-близката чаша и без да чака Мелани я допря до устните си, изпивайки я на един дъх. Остави алкохола да се влее в кръвта му, карайки цялото му тяло да се изпълни с топлина и онази приятна тръпка, която предвещаваше началото. И ето само няколко минути цялата стая се изпълни със звучен глас. Но този глас не беше като на останалите хора, които просто говореха, за да запълват времето си. Не, този глас имаше цел да омагьоса тълпата и да ги подчини на силата на музиката.

- Можеш да бъдеш всеки, които искаш да бъдеш!

Думите на песента се впиха в съзнанието му, напомняйки му за съня. За миналото и за Мел, която седеше до него и го зяпаше с изражение, което не можеше да разчете. Но предпочете и него да го игнорира, както не обърна внимание и на съобщението на групата. За разликата от повечето хора в залата, Джими просто се наслаждаваше на музиката, без да поглежда към хората на сцената. Слабо го интересуваше как изглеждат, защото тази вечер не бе дошъл да задоволи първичните си потребности, а просто да се изгуби в ритъма, така като само той можеше.

- Знаеш ли…трябва да се пробваш! – лицето й се намираше на няколко милиметра от неговото, толкова близо, че ако помръднеше още малко лилавите кичури щяха да се наврат в устата му.
- Пф, не ставай глупава! За какво ми е да се набутвам в някаква си рок банда!? Имам си достатъчно грижи и без това! – обърна още два шота на екс, все едно се опитваше да докаже, че предложението на Мел е изключително тъпо. Но в същия този момент музиката отново зазвуча и сърцето му започна да тупти като подивяло.

Проклета магия.

Магия. Точно това бе музиката за Джими.  Отвратителна черна магия, която караше всяко едно от сетивата му да отказва, подчинявайки се на ритъма на музиката. В такива моменти нищо нямаше значение.  Дори не чуваше дразнещите гласове около себе си, нито пък пръсъствието на тълпата. В този перфектен свят съществуваше само той и музиката. Красивата мелодия, която се въртеше в главата му се сливаше с тази, която звучеше около нея, превръщайки се в магия.

- Джими…

Това бе единственото предупреждение, което чу преди певецът да се набута на скута му, изблъсквайки от ръката му шота текила, които тъмнокосия тъкмо надигаше към устните си. За секунда остана като замръзнал в пространството мигайки срещу непристойното поведение на непознатия. Може би заради това бе толкова неподготвен, за да спре ръката, която се обви около врата му, издърпвайки го напред. Две секунди и няколко звука по-късно, Лоугън срещна погледа на фронтмена и изсумтя недоволно. Да, проклетника бе красив като ангел паднал от небето точно в скута му. А и гласът му си бе чиста магия. Но това не променяше факта, че Джим не обичаше да му навлизат в личното пространство, още по-малко пък да го вкарват в ролята на пилон. Защото…мамицата му…този танц си бе чист грях.

Но никой не обичаше да търпи пияни изцепки, нали?

Затова срещна погледа на певеца и се усмихна лукаво, изправяйки се съвсем леко, за да може да прошепне в ухото му:
- Сбърка човека, ангеле.
Не знаеше дали бе успял да го чуе, но и не бе сигурен, дали му пукаше. След дари натрапника с най-хладното изражение, което притежаваше и го бутна съвсем лекичко към Мел. Момчето продължаваше да пее, сякаш изобщо не забеляза какво се случва, но русокосата бе по-бърза и от антилопа, хващайки го за ръката и придърпвайки го към себе си. Дори не изчака да свърши песента, преди да бутне горкия човечец на нейното място и да се пльосне на скута му, обвивайки ръцете си около врата му. А лицето й сияеше толкова силно, че за всеки вече бе ясно, че девойката си е пийнала и то предостатъчно.

Джими се ухили със задоволство. Да, по-принцип не бе толкова зъл, но нека да кажем, че тази вечер бе решил да му отпусне края. Пък и поне може би певеца щеше да се научи да не се бута в скутовете на хората без покана.

Виждате ли, бе направил добро дело! Даже фронтмена на групата трябваше да му благодари, че го е насочил към правилния човек.
Eddie.
Eddie.

And then we will conquer the world Empty Re: And then we will conquer the world

Пет Мар 08, 2019 1:14 pm
Донякъде очакваната реакция на непознатия симпатяга го зарадва. Но повече го зарадва как чуждото тяло всъщност нямаше нищо против неговото изпълнение. Щом другия го изтика от себе си, певецът се завъртя ефирно почти на пръсти, преди да подхване мадамата, в чиято посока бе изтласкан. Лека усмивка заигра на устните му, когато с ъгълчетата на очите си каза „до нови срещи“ на сладура зад бара. Толкова можеше да си позволи, докато пее. Въпреки прекалената му енергичност и подвижност на сцената, Ед запазваше докрай професионализма си. Никога не би си простил, ако някоя негова забежка провали песента му. Своеволието му да импровизира с текста, не беше защото не може да запомни песните си, а защото бързо му омръзваше да пее едно и също всеки път. Публиката умираше за нещо ново, но промените бяха истински кошмар за Рейнди. И все пак единствено това разпалваше адреналина във вените му, провокациите на скъпия му съквартирант. Вече бе усвоил умението да следва ритъма му. Но щяха да звучат толкова по-истински в пълен състав. Едиланс бе убеден, че едва тогава биха ги взели истински на сериозно. Малко по малко започна да оформя плана си. Нямаше да останат задълго тук. Някак щяха да запишат албум и да заразят Правилния свят с музиката си. Да върнат всичко по местата.
- Как е името ти? – попита Еди след края на песента си. Все още бе в „обятията“ на същата дама, въпреки че му се щеше да пообиколи още малко и да понапляска няколко секси задници. Но същата бе увила тънките си ръчички около врата му все едно го душеше боа, а алкохолния й дъх се разстилаше по потното му лице всеки път, щом се засмееше. С предизвикателен поглед тъмнокосия направи знак на бармана и когато получи маркер своеволно повдигна потничето на Мелани и се подписа на корема ѝ. Чу нещо между призив на божество и несдържан стон, докато погледът й се премрежи от неочакваната изненада.
- Е, Мелани, беше ми приятно! Утре вечер ще има тематично парти, може да го доведеш. – смигна към приятеля й, чието име нямаше честта да узнае тази вечер. И все пак нещо му подсказваше, че ще се срещнат отново. Предчувствията му рядко го лъжеха.
***
Първият ден от импровизирания кастинг не даваше очакваните резултати. Очевидно хората просто се бяха наредили пред задния вход на „Пантера“ не толкова защото ги вълнуваше кастинга, а защото искаха да видях отблизо музикантите от епичната вечер. Повечето не можеха да отговорят дори на въпроса „Защо обичаш музиката?“
Последният пристъпил започна да се мята из гримьорната като превъзбудено шимпанзе и почти отнесе шапката на Рейнди, който го изгледа на кръв.
Кхъм... – прокашля се и с отегчен поглед направи жест към Еди, който едва поддържаше сериозната си физиономия. – Само аз ли виждам грешката в изчисленията?
Еди не му отвърна нищо, но смехът все повече опитваше да си проправи път през устните му и той периодично ги свиваше и дори прехапваше. Не искаше кандидатите да си помислят, че им се подиграва. Всъщност доста му се искаше, но това бе просто импулс, по-силен от него. Рейнди обаче не се отказа и зашепна още по-близо до ухото му с напиращата бързина на бръмчаща муха.
- Ако си забравил, нека ти напомня, че повечето хора на изкуството бяха изтребени от тази земя, а останалите подложени на „операция: пречистване“. Накараха ги да им се гади и да се гърчат като червеи от болка щом чуят собствената си музика, или видят собствените си творения. Превърнаха 90% от хората в безчувствени копелета, а ние пеем за останалите 10% изроди, повечето от които не са с всичкия си.
- Добре, мисля, че схванах негативизма ти. – прекъсна го с жест Ланс, защото не му казваше нищо ново. И сам знаеше какъв живот се живееше на ивицата, та нали бе част то него. От „падналите“, от „заразените“ с емоции. И сам усещаше как мракът ги поглъща бавно, но сигурно. Никой не искаше да мисли над това, но бе факт, че нямаше как да оцелеят още дълго на ивицата. Много от ресурсите вече бяха кът и все повече хора се хранеха с каквито остатъци намерят. Някои дори се биеха за въпросните остатъци. Започваха да се формират банди, които да си присвояват още и още земя и ресурси, сякаш имаха това право. Тази част то света наистина бе потънала в хаос, затова и хората имаха така отчаяна нужда от чудо. Затова и търсеха подслон и избавление в музиката. Поне за малко чрез нея можеше да избягат от ужаса, който ги застигаше и затягаше все повече хватката си с всеки изминал ден. Най-ужасната истина беше тази, че чистката на властите единствена ги делеше от прага на глада и канибализма. Те реално живееха единствено като паразити и това трябваше да се промени някак. От това зависеше дали Стария свят ще се възроди, или ще изчезне завинаги, заедно с тях – последните, които го помнят и носят в себе си.
- Стига си мрънкал, а се стегни! Трябва поне да намерим барабанист! – изведнъж изрече с нетипично твърд тон, чак Рейн се удиви на сериозността му. Мрънкалникът мразеше да следва заповеди, но сякаш твърдоглавието на другия го трогна и той излезе да повика следващия в списъка.
- Здравейте! Казвам се Алекс... – представи им се един младеж с нежни черти, сребриста коса и чипо после. Щом заговори между устните му се подадоха две заешки зъбчета в малко разстояние помежду им. Страните му леко се изчервиха при мисълта, че и двамата срещу него го зяпат.
- Алекс кой? – запита ентусиазирано Едиланс, повдигайки леко една вежда. Този сладкиш му изглеждаше толкова нормален, че благодари на неугасващата си воля. Ако се беше предал, нямаше да стигнат до него. Честно казано и тази идея му мина през ума, както идеята да позволи на съквартиранта си да го застреля. Но не! Трябваше да успеят, щяха да успеят!
- Хай...Хейдън. Алекс Хейдън – отвърна, макар да не звучеше съвсем сигурен. Гласът му изведнъж придоби увереност, или по-скоро смелостта да довърши представянето си. Очевидно музиката наистина значеше много а него. - Винаги съм обичал музиката и..баща ми свиреше на китара преди, а аз се научих да свиря на барабани. За жалост не съм свирил от няколко години. Откакто той почина. Но не спрях да композирам.
- Страхотно, заповядай! – Еди веднага му посочи колекцията си от барабани с два чинела, които зорно бе домъкнал клуб „Пантера“. Новопристигналият засия като малко животинче и докосна барабаните от 9 слоя топола и трогателна усмивка заигра на лицето му. – Ще ти дам ритъм. – добави тъмнокосия и единия му крак затропа по пода. Малко по-късно помещението се изпълни с грандиозния шум на барабаните, а във внезапното въодушевление Рейнди грабна китарата си и мелодията стана почти завършена. Вече липсваше само едно парченце от пъзела – бас китара.
Jimmie Logan
Jimmie Logan

And then we will conquer the world Empty Re: And then we will conquer the world

Пон Мар 18, 2019 10:09 pm
Въпреки малката намеса от страна на Джими, певецът като че ли изобщо не забеляза промяната. А вместо това го награди с една арогантна и предизвикателна усмивка, която тотално си крещеше: „Следващия път ще видиш ти!”. Но това не притесни Лоугън. Вместо това на свой ред му отвърна с възможно най-сладникавата си усмивка. Малко иронична и пълна със съмнение. Все пак не му бе за първи път някой човечец да му се лепне на бара с идеята да го вкара в леглото си. Но за първи път на Джейм му се отдаваше възможността да бъде толкова близо до рок „звезда”.  Затова нямаше намерение да развали цялото преживяване, заради този неприлично секси ангел. Искаше да попие всичко – музиката, енергията, виковете на тълпата и дори кънтящата музика, която се разливаше на всякъде около него. За миг затвори очи, наслаждавайки се на енергичния и леко дрезгав глас на непознатия. Несъзнателно позволи на устните си да се изпънат в крачетата си, разваляйки иначе безразличното си изражение.

Хубавото в случая бе, че другия мъж бе прекалено зает с Мелани, за да забележи тази промяна. Затова Джими се се настани още по-удобно на високия бар стол, подпря лакътя си на бара и се присегна към най-близкия шот. Обърна го на екс, оставяйки тръпчивия алкохол да се влее във вените му,  позволявайки му да го завърти главата му.  с все същото задоволство се наслаждаваше на шоуто. Попиваше с очите си всяка една извивка на тялото на фронтмена. Движенията му, малките похотливи погледи,  с които даряваше Мелани. А също и нейните реакции – бурното опиянение и движенията, които следваха музиката. Не можеше да му отрече на нахалника. Не само беше нереално красив, но и имаше ужасно магнетичен глас. Все едно същински ангел бе слязъл от небето с единствената мисия, да омагьоса цялата зала, карайки ги да подивеят.

И обръщайки се назад, Джими със сигурност можеше да каже, че мисията бе изпълнена. Защото цялата публика бе като обезумяла. Никой не искаше да седи на едно място. Полуголи тела се притискаха едно в друго, без да се интересуват, че нарушават нечий лично пространство. Девойки пищяха и се бутаха с лакти в другите, опитвайки се да се промъкнат до бара. И всичко това само с една незначителна надежда да докоснат крачетата на пръстите си до певеца.

Джими запали цигарата си точно, когато песента свърши и нахалникът започна да се задява с Мелани. Не, че имаше нещо лошо в това. Май точно това се очакваше от рок изпълнителите, а и тази вече бе за Мел. Да се забавлява и да забрави за всички грижи. Но защо по дяволите трябваше да се превръща в една от онези малки кукли, които позволяваха да  се разписват на гърдите им.
Плъзна към нея един от шотовете, когато ангелския рокаджия си тръгна и отговори на смигването му като прокара езика си по долната си устна. Може би все пак щяха да се видят.

- Трябва да отидем на партито и да се пробваш на кастинга! – въодушевения глас на приятелката му го свали много бързо от алкохолното опиянение.  С усилие Джим се извърна към нея и смръщи устни, опитвайки се да запази спокойствие.
- Много добре знаеш, че няма смисъл да ходя. Изобщо не съм добър музикант…
- НЕ! Спри до тук. – рязко го прекъсна девойката и се ухили на среща му. – Джими, имаш ли си на идея какви ги бръщолевиш! Не бил добър, моля ти се! Ако нещо изобщо е останало в този проклет свят, то това е таланта ти.  И за протокола – имаш го в излишък. Докато някой хора като мен могат само да мечтаят за това… - леко се наклони към него, навлизайки в личното му пространство. – А и любими – нямаш си на идея Еди как те изпиваше с поглед. Тотално ти е в кърпа вързан…
- Не си търся…
- Да, да знам! Но ще дойдеш с мен на партито и ще отидеш на кастигна, дори ако трябва да те заведа на сила
- Ще го обмисля.
- Вече е обмислено. Но ако ще се почувстваш по-добре може да отидеш последния ден. Така, горките ще са още по-отчаяни за нещо хубав!
Тук  естествено се почна, тяхната типична война на думи, която бе достатъчно да заглуши всички останали гласове около тях.  Само още половин час по-късно двамата продължаваха да се драчат, докато изпълняваха мисията си – да изпият целия алкохол на бара.

--

- Защо не си сложиш нещо кожено. Ще изглеждаш секси. – Мелани бе седнала на единствения шкаф в караваната и размахваше крака, докато Джими се опитваше да изрови някакви прилични дрехи. Естествено, момичето през цялото време му даваше напътствия и съвети, все едно го готвише за женибата на президента, а не за някакво си парти.

- Това е просто парти. – вдигна небрежно рамене, докато навличаше любимата си тъмно синя тениска с череп. Но този път я съчета с широки дънки и черен кожен колан с катарама на череп. Разбира се, това накара Мел да сбърчи малкото си чипо носле и да му хвърли поредния неодобрителен поглед.

- Ако отидеш така със сигурност няма да впечатлиш никой.  А и не забравяй, че на следващия ден е последния ден от кастига им… - момичето се заигра с няколко кичура, докато чакаше приятелят й да прояви благоразумие и да се преоблече. Естествено това не се случи. Защото Лоугън не само бе решил да не се натяга, а и не знаеше какъв е смисълът да ходи на партито. Можеше просто на следващата сутрин да влети на мотора си на кастинга, разбивайки драматично вратите. Да слезе с типичното премятане на супер героите и да махне каската с думите: „Ей, пичове, не ме бива, ама няма да намерите по-готин от мен. Ай да ме вземете!”.  И след като това нямаше да мине, Джими щеше да прекара следващите минути от живота си в отегчаване и без туй заспалата банда.

- Все тая. Отивам заради онази ти лекция за таланта и дъра бъра…глупости. – изсумтя, докато излизаше от жилището си и изчака девойчето да влезе в крачка с него.

Поне едно бе сигурно. Вечерта щеше или да бъде отчайващо скучна или щеше сам да се набута в устата на лъва и да се чуди защо Мелани все още му е най-добра приятелка. А като си знаеше късмета това щеше да бъде едно от странните партита, на които се бе оказвал заради нея. Сякаш танцуващите понички, летящите понита и празника на зелената бира не му бяха достатъчни.

Изобщо някога щеше ли да си научи урока?

Едва ли. Но вече бе късно да се връща, защото бяха стигнали мястото на прекрасното тематично парти. Каквото и да бе то. Може би щеше да е вечерта на леприконите и сърничките.

Кой  знае.
Eddie.
Eddie.

And then we will conquer the world Empty Re: And then we will conquer the world

Сря Мар 27, 2019 7:15 pm
Докато зад сцената течаха последните часове от кастинга, групичка доброволци по декора  се бяха заели с вълнуващата задача да стегнат дупката за тематичното парти. Времето навън се разваляше и вечерта обещаваше да е зловеща в компанията на много гръмотевици и пороен дъжд. Това не беше рядкост предвид климата по това крайбрежие, но за изненада не беше валяло от няколко седмици. Прииждащите на талази синкави облаци бяха вдъхновили отговорниците по декора да направят помещенията изцяло в готик стил. В клуб „Пантера“ без друго светлината беше меко казано  оскъдна без трите прожектора над сцената, така че идеално пасваше за едно мрачно готик парти.  След трескавата подготовката вече навсякъде бяха поставени черни и червени свещи,  на бара бяха наредени коктейлни чаши във формата на черепи, а мистериозен ароматен дим се носеше във въздуха. Посветените в демонични култове изроди пък бяха изрисували стените със собствената си кръв и бяха създали специални сепарета за уединени, или не съвсем, садо-мазо изпълнения. В тях подът бе отбелязан с голям пентаграм и разни неразбираеми знаци. Който пристъпеше в центъра на един такъв пентаграм, незабавно бе белязан за модел на някой шибари майстор. Макар и да му беше по-скоро хоби, или поредната прищявка на перверзната му същност, Еди бе задобрял доста в това еротично изкуство, но поддържаше изцяло професионални отношения с моделите си. Никога не се бе възползвал от някого, нито бе прекрачвал границите, които му бяха поставени. Само така можеше да се извлече удоволствие и от двете страни, без накрая да има наранени чувства. Ланс съзнаваше, че винаги ще бъде лошия герой на финала, щом стане дума за връзка. Не онези лесни връзки, които вързваш на обувките си, нито изтънчените въжета, в които оплиташ моделите си, не. Ставаше дума за онези сложни и сериозни човешки взаимоотношения, включващи опустошителни чувства, след които оставаш без нищо. Първоначално без дъх, без нормално сърцебиене и без разум. А по-късно без въпросните чувства, преобърнали света ти. За миг и без сърце. Всичко беше прекалено ефимерно, за да продължи дълго. И въпреки това Едиланс бе написал доста песни за онази илюзорна любов, която не бе по-преходна от живота, а  продължаваше да гори и след смъртта. Работата на всеки човек на изкуството беше и да поддържа кладата на надеждата. Правеше го дори за самия себе си. На кой не му се искаше да вярва, че нещо освен вечността, също може да продължи вечно?
- Е, какво ти казах? – сръчка приятеля си в рамото с открита гримаса на задоволство. Отново се оказа, че идеите му не са чак толкова откачени и вършат работа. Рейн единствено изсумтя с открито раздразнение и се освободи от ръката му.  Манди вървеше зад тях и се кискаше, дооправяйки грима си.
- Не бързай да се радваш, още не сме намерили басист. Искрено се съмнявам, че ще изникне някой с бас китара. Знаеш колко малко такива са останали здрави на планетата въобще...
- Аз пък имам добро предчувствие! – прекъсна го Еди с напевен глас малко преди и тримата да влязат в бара от задния вход, откъдето можеха да избегнат тълпите. Рутинният спор бе моментално прекъснат от хилядите стонове на наслада и безспирно разголващата се плът наоколо. Както бяха дочули, беше готик парти, но това не бе съобщено преди началото.  Всички гости се преобличаха направо в сепаретата около бара. Нямаше и час след началото и вече гъмжеше от кръвожадни вампири и ходещи скелети. Манди се отдели за малко от дружината и заразпитва две зомбита откъде са намерили гримове с такова високо качество.
- Уау, доста са се постарали. – измърмори Еди, оглеждайки помещението. По нищо не приличаше на същия бар, в който прекарваше повечето си време. Като ВИП гост веднага му връчиха някакво секси готик облекло и започнаха да му предлагат варианти от различен грим, но той отказа. Някак си му се искаше да бъде по-лесно разпознаваем насред цялата тази тълпа от немъртви и безсмъртни, затова сам очерта магнетичните си кафеви очи с черен молив и се отдаде на изживяването. Грабна едно от боядисаните в черно наргилета и дръпна продължително, оставяйки дробовете му да се напълнят с ударния гъделичкащ облак от пияна вишна.
- Я гледай, раздават и въжета за шибари. – възкликна и стрелна Рей с прикрито шеговит поглед.  – Ще ми бъдеш ли модел?
- Върви на майната си, Ланс! – изсумтя приятеля му, сякаш никога не бяха правили тройка заедно. Явно наистина бе оставил този великолепен момент в миналото. Сега предпочиташе да бъдат като двама вечно каращи се старчета.
-  Колко жалко, наистина! Щеше да си най-изкушаващата пинята за Манди! – въздъхна, засмивайки се на представата си за безпомощния Рейнди и садистичните изтезания на Манди върху него. Никога не ги бе виждал да си разменят ролите, защото егото на Рей винаги да доминира не го позволяваше. Не знаеха какво изпускат, но Еди знаеше. Нямаше нищо по-хубаво от разнообразието. Сексът не правеше изключение. Певецът бе изключителен хамелеон що се отнася до любовните игрички. – Хей, къде изчезна Алекс?
- Кой?
- Алекс, новия ни барабанист! Нали дойде с нас?
- А, хлапето с бялата коса? Нямам представа. Трябва ли да ни пука? Сигурно си е намерил дружка, с която да купонясва.
- Как да не ни пука? Та той вече е част от групата! Направи ми една последна услуга и го потърси, хайде! Тъкмо да откриеш и къде се запиля Манди.
- Малко се съмнявам да е последна.. – измрънка Рей и подозрително присви очи към дългогодишния си приятел. Нюхът му подсказваше, че бе дошъл на това парти в очакване на някого и не искаше нищо и никой да му се пречка. Беше се случвало и преди, но не завърши никак добре и странна искра на загриженост прогори дупка в мозъка му. „Мамка ти, Еди!  Не си ли научи урока?! Защо ли те познавам толкова добре...“
Наистина го познаваше прекалено добре. Бе очевидно , че с харизма като неговата не оставаше без предложения и от двата пола. Но когато сам проявеше интерес към някого, очите му го издаваха. Ставаха търсени и жадни за нещо неоткрито. Един малък трепет раздвижваше огънчето на страстта в тях и те заблестяваха по нов, необикновен начин. Манди бе забелязала първа и съвсем дискретно си намери друго занимание. Тя единствена го разбираше, тази негова влюбчива страна не му бе донесла нищо добро и все пак, без нея душата му щеше да е сива и скучна, щеше да е бездарна и неплодовита, навярно празна и непотребна.
Не долови присъствието му никъде сред потока от влажни тела, притискащи се едно в друго и зовящи измислени божества. В един момент се появи гора от ръце, опитваща да го приклещи в  умопомрачителната си фенска радост. Все повече хора го разпознаваха и скоро не можеше да се разхожда спокойно покрай бара. Най-големият минус на това да си известен бе честото нарушаване на личното ти пространство. Нещо, с което по принцип Еди нямаше проблем. Бе изключително контактен, роден за сцената. Винаги се свързваше по специален начин с публиката си, караше ги да запомнят текстовете на песните му още на първото изпълнение и да пеят заедно с него. Но тази вечер копнееше за компанията на само един единствен човек. А дори не знаеше името му. Каква ирония. Навярно копнежът му бе напълно далечен за този конкретен непознат, но и това нямаше да го откаже. Парещото очакване, каращо сърцето му да трепери, му харесваше и го ужасяваше едновременно. Не знаеше дали някога бе изпитвал нещо подобно. Не искаше да се отказва така рано от търсенето си, но скоро нямаше физическата сила да отблъсква подивелите си фенове, изпаднали в еуфория от изпитите екстази. Реши да се покрие някъде, докато страстите поутихнат и откри едно малко сепаре в дъното, отделено с тъмна и едва разпознаваема малка врата. Трябваше да се наведе леко, за да влезе, но си струваше. Седна на пода, върху една от меките възглавнички и подпря глава стената зад себе си. Хладината го удари и изведнъж започна да си тананика нещо с притворени очи. Осъзнавайки, че може да се получи невероятно парче, ръката му автоматично изкара малкия захабен бележник от джоба на скъсаните дънки и започна да изписва трескаво мелодията и думите, бликащи като лава от съзнанието му. Внезапно въздухът около него се раздвижи и свещите в малкото сепаре изгаснаха. Светлината му бе отнета и това прекъсна работата му.
- Мамка му! Трябва ми светлина.. – изруга все още в транса на музата си, но там в мрака очите му откроиха познат силует.
Jimmie Logan
Jimmie Logan

And then we will conquer the world Empty Re: And then we will conquer the world

Пет Апр 12, 2019 9:22 pm
Долови ароматът на череши и разтапящ се восък, още докато чакаха на опашката пред клуба. Сладникав и приканващ. Уханието се разнасяше на всякъде около него и дори се сливаше с парфюма на Мелани. Съчетанието от боровинки и череши не можеше да се нарече екзотично. Дори не беше нещо впечатляващо или ново. Но някак си отиваше на дребната девойчица, карайки я да изглежда дори още по-очарователна.

А каквото и да си говорим, най-добрата му приятелка имаше стил. И то какъв. От както бяха пристигнали поне дузина мъже се бяха обърнали да я загледат. Някой не можеха да откъснат очи от малкото ѝ стегнато задниче. Други просто зяпаха как кожените ѝ дрехи бяха полепнали по тялото ѝ, показвайки всичките ѝ извивки Но истинските удавници бяха тези имали лошия късмет да срещнат погледа ѝ. Защото момичето носеше в тях не само болката от миналото, но и увереност да живее и да се забавлява. А това бе едно от нещата, което караше всички да падат в краката ѝ, молейки я да им отдели поне секунда от времето си.

Джими от друга страна, не можеше да се доближи дори малко до съвършенството на девойката. Чувстваше се неудобно и не на мястото си. Сякаш бе на десет години и бе решил, че трябва да се влачи с големите на техните места.

Една малка веничка на челото му пулсираше от няколко минути изнервено. Мислите му се въртяха, а това бе началото на обещание за едно епично главоболие. На всичкото отгоре някой бе решил, че днес е денят на кожата и латекса. Защото всички около него бяха облечени като за мото събор. Имаше кожени костюми, поли, бюстиета, панталони и за бога…онова там каишка ли е? На фона на това неговите собствени дрехи изпъкваха изключително много. Една мацка дори се загледа в разкопчаното му яке и тениската му с череп.  

Това го накара да прокара бързо пръсти през косите си, разрошвайки ги още повече. Бутна дискретно Мел с лакътя си, опитвайки се да привлече вниманието ѝ. Естествено, тя не си направи труда да го погледне. Бе прекалено заета да обсъжда с мъжът пред тях някакви странни техники наречени „шибари”. Така остана сам със себе си и неловкостта си. Пристъпваше то крак на крак, докато опашката се придвижваше напред. Накрая като почти бе дошъл техния ред, момчето хвана придружителката си за косата и я дръпна към себе си.

- АУЧ!! Джими, какво по дяволите? – Мелани го фрасна силно по рамото, което автоматично отслаби хватката му. – Това пък защо беше?
- Не ми обръщаш внимание! – измрънка Джим и намръщи устни, правейки физиономия от типа: „Не стига, че ме завлечи насила на това странно парти, а сега и ме игнорираш!”.
- Говоря с хората и завързвам нови познанства! – укорителният ѝ поглед премина през него като стрела. – Може и ти да опиташ някой път. Току виж си намериш някоя забивка, която да оправи вечно нацупеното ти настроение.
- Нямам нужда от секс!
- Да, защото имаш намерение да станеш монах! – тук момичето сбърчи носле и направи физиономия, все едно ще повърне. – Иу
- Поне ще ми кажеш ли какво е това парти!
- Няма нужда, след малко ще видиш сам! – с тези думи, русокосата се усмихна срамежливо на охраната, хвана Джими за ръката и с всички сили го завлече напред.

Ароматът на череши го удари още с прекрачването на входа. Дори преди да забележи всички въжета и стърчащи от всякъде вериги. Очите му се разшириха, придобивайки формата на яйца. Но естествено тъмнокосият нямаше време да недоволства. Защото малката и невинна Мелани бе взела нещата в свои ръце.

- Знаех си, че ще ме забъркаш в поредната си лудост! – измърмори по-скоро на себе си, отколкото на бестито си. Не, че тя щеше да му отвърне. В момента бе прекалено заета да го влачи към бара и ентусиазирано да му обяснява за всички невероятни неща, които ще види.

Въздъхна с лека нотка на отчаяние и завъртя очи. Да, намираше цялата тази кожена идилия за секси. Но някак си не си се представяше да стане нещо. А и все един от двама им трябваше да бъде отговорен и трезвомислещ. За съжаление, Джими често избираше тази роля.

- Ето вземи. – Мел му набута една чаша в ръката и извика нещо от рода, че ще се върне след малко. От тогава мина поне един час, а Лоугън някак си губеше търпение. За това време няколко мацки му бяха предложили да изживее незабравимо приключение между краката им. След тях един секси daddy му бе посочил правилния път към рая и дори няколко дребни човечета го бяха съжалили, обяснявайки му какво се случва днес.

Джим вече бе изпил два шота текила и едно уиски и се разхождаше между натискащите се хора.

Изгасването на свещите го бе оставило сред нищото. В тъмнината му бе трудно да се ориентира, но останалите присъстващи като че ли нямаха този проблем. Гласовете им станаха по-силни, а охканията и стенанията се увеличиха.

Джими се опита да намери пътя до бара, но вместо това най-нагло бе бутнат от някой към едно от сепаретата. За съжаление момчето не успя да намери равновесието си веднага, вместо това залитна напред с голяма сила. В последния момент се опита да се хване за едно от пердетата, но не му се получи. Така се стовари върху единствения човек в сепарето, събаряйки го на земята.

- Богове и чудовища…. – изруга още преди да успее да си поеме дъх. Знаеше си, че ще стане нещо. Гениалните планове на Мел винаги го забъркваха в някоя неприятност. Сега му оставаше да се надява човекът, които почти смачка да не е някоя мутра с големи претенции. Че някак си нямаше желанието да пометат пода с него.

- Ох. – рязко се отдръпна назад, примигвайки. Не успя да фокусира достатъчно и затова видя само един леко размазан силует. – Съжалявам. Някой ме бутна…добре ли си?

„Събеседникът” му се размърда леко, но не отговори. Може би, му бе направил нещо. По дяволите. Лоугън изобщо не го биваше с прилагането на първа помощ. Беше изпуснал тези уроци, докато родителите се опитваха да избият от главата му идеята за чувствата. След това просто бе избягал и това знание бе останало недостъпно за него. Надяваше се да не се налага да търси лекар. Бе убеден, че останалите присъстващи нямаше да приемат присърце спирането на забавата им.

- Искаш ли да повикам някой?
Eddie.
Eddie.

And then we will conquer the world Empty Re: And then we will conquer the world

Чет Сеп 10, 2020 1:43 pm
В напълно преобразения бар „Пантера“ купонът не стихваше, страстта на прокудените души бе във вихъра си. Отвън на пясъка чайки и гларуси все още претърсваха плажната ивица за вкусни остатъци. Отвъд желязната ограда на Границата празни тела се взираха в сивотата. Онази сивота, която не допускаше около да попие ничий друг нюанс. Дори този на красивото залязващо слънце в далечината. Въпросът беше кой всъщност живееше в по-несправедлив свят. Дали този, който бе избрал да вижда цветовете, макар и живеейки живот назаем, извън закона. Или онзи, който без право да избира, бе последвал примерния път на Лидера и допуснал единствено бездушната механична сивота в живота си. Та нима свят без изкуство изобщо можеше да се нарече свят?
Може би, но бе пронизващо жестока дори мисълта за съществуването на един такъв свят.
Обратно в греховното свърталище на прокудените души, обречени да полудеят, ако не освободят чувствата си. Тялото на Едиланс се намираше безсрамно близо до човека, когото бе дирил цяла вечер. Още преди пристигането си. Още на сцената предишния ден. Дори не знаеше защо, чисто привличане на първично ниво. В това вярваше. Какво друго можеше да бъде? Съмняваше се дори пътищата им някога да се пресекат по друг начин, в друг аспект. Двамата изглеждаха различни като деня и нощта. Като сладкото и горчивото. Еди бе очевиден купонджия и душата на компанията, докато непознатият дори не се чувстваше комфортно сред толкова хора. Личеше му. Не беше нужен профайлър, за да различи интроверта от екстроверта. Всъщност, дори на най-ярката звезда все някога ѝ свършваше горивото, така че… Нещо подобно се беше случило с Еди в тази приказна нощ. Имаше нуждата от компанията на само един човек, или ничия. Изпита неумолимата нужда да презареди, да извади то себе си всички скрити емоции и копнежи. Греховно красивият странник определено можеше да му помогне за второто. Но за първи път в живота си Мористън премина през куп колебания, преди да направи заветната крачка.
„Сета е моментът да си открадна целувка!“
„Но, разбира се, това би било крайно невъзпитано!“
„От друга страна това може би е единствения ми шанс…“
„И вероятно красавецът няма да ми проговори повече…“
„Така или иначе надали ще го видя отново! Защо да го мисля?“
„Глупашко държание за пълен задник! Това ще си помисли за мен!“
„Защо ми пука?!“
„Може би защото си е лудост!“
„Защо, след като никога не ми е пукало какво мислят другите?!“
„Може би защото никога не съм жадувал нечии устни, колкото тези тук!“
„Безразсъден глупак! Дори не знам дали целувката ще си струва, щом е открадната…“
„Майната му, веднъж се живее!“
Целият вътрешен монолог всъщност траеше броени минути, като тъмнокосия можа да излезе то транса си преди да си докара убийствено главоболие. Прекаленото мислене бе най-ужасното възможно проклятие. Намери чуждите устни и си ги присвои за кратка по совите представи целувка. Не че убеден в лудостта си, но не можа просто да остави перфектният момент да му се изплъзне. Знаеше, че е грешно. Но точно затова го чувстваше толкова правилно. И, по дяволите, плътните устни на непознатия имаха точно вкуса, който си беше представял.
Отдръпна се и най-сетне намери запалката в джоба си, която често разнасяше със себе си. Запали угасналата свещ и веднага смени темата, сякаш нищо не се беше случвало. Предполагаше, че другия ще предпочете така. Освен ако не искаше да го удуши със собствените си ръце след малко.
- Някои се обръщат към музиката, аз да си спомнят, а други, за да забравят. А ти? – попита без никакъв контекст, поставяйки червената свещ с аромат на череша между тях.
Sponsored content

And then we will conquer the world Empty Re: And then we will conquer the world

Върнете се в началото
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите