Whisper me your story
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Вход
Latest topics
КАПКА ЖИВОТПет Дек 10, 2021 5:59 pmИн
Превъзпитаване на опърничавияСъб Окт 02, 2021 8:26 amDesiSkorm
Събуди се, АрлекинНед Авг 22, 2021 6:35 amDesiSkorm
Let me be your hero~Пет Юли 02, 2021 5:46 amИн
And then we will conquer the worldСря Дек 23, 2020 8:52 pmJimmie Logan
InnuendoВто Окт 27, 2020 10:59 amleonid
The Spiderman is having you for dinner tonight~Съб Окт 17, 2020 11:00 amno name
To greet the present is to part with the past and future.Пон Сеп 07, 2020 2:43 pmJimmie Logan
Март 2024
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Календар

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 6 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 6 Гости

Нула


Go down
Si Mao
Si Mao

~between two dimensions Empty ~between two dimensions

Съб Ное 03, 2018 6:19 pm
Пълната луна едва се подаваше над сивкавите сгради, обвита в мъглява и загадъчна светлина. Напомняше на свенлива булка, която не искаше младоженецът й да види руменината по напудреното й лице преди да си разменят пръстените и да изрекат заветите. Но, разбира се, луната не вярваше в блудкави приказки за вярност, нито в светлината на слънчевите дни. Тя се вричаше във вярност само на тъмнината. Познаваше демоните спотайващи се в нея и нещо повече, тя ги насочваше и им даваше необикновена сила, а отражението ѝ бе портал между двата свята. Този на хората и този на демоните. Демонът-лорд Диавел пращаше своите създания в хорския свят, за да белязват смъртни души, които той да погълне след смъртта им и да си гарантира вечността. Разбира се, невинаги нещата ставаха по план...
Четири меки лапички изтупкаха на ледения паваж и с грациозни стъпки тръгнаха надолу по алеята. Острото зрение ловко избягваше хорските боклуци и кучешки изпражнения. Черната козина настръхна при образа на мръсните улични помяри, които сигурно бродеха наоколо. Моментната параноя го възпря колкото да си оближе лапите за профилактика. После продължи по пътя с търсещ поглед. По-черните и от нощта зеници се разшириха максимално, за да дадат широко полезрение. Наблюдаваше го дълго време от сенките. Това беше идеалната жертва. Неговата жертва. Малкото му грапаво езиче премина през острите като игли зъби. Затича се, за да пресече улицата навреме. Целта му обаче успя да влезе в магазина и точно стигна до затварящата се врата, когато нещо неприятно и мръсно го сграбчи за гъстата козина на гърба.
- Я го виж тоя помияр! – глупавото човешко същество се осмели да го повдигне на метър и половина от земята. Така ли мислеше, че ще го изплаши?
„Казал помияра на кралската особа...“ – помисли си наум и издаде предупредително гърлено ръмжене. Оказа се твърде търпелив.
- Прилича на домашен, тази порода май беше много скъпа. Че и има различен цвят очи! Ама едва ли ще може да го продаден с тоя белег... –глупаво-човешко-същество-2 разсъждаваше, застанало точно до глупаво-човешко-същество-1 , докато се взираше в тъмния сивкав белег около едното му око. Този белег, както всеки друг, и имаше своя история, но Адския котак го носеше гордо, защото не се срамуваше от единственото си несъвършенство. Дори с него бе по-красив от глупавите хора. Пък и смяташе, че му придава повече атрактивност и от различните цветове на очите.
„Щял да ме продава, глупав хомо сапиенс! Не съм котката на баба ти...“
Можеше на вид да изглежда просто черна котешка смесица между мейнкун и ангорска, с бели лапи и разноцветни очи, но беше много повече от това. Изви долния си крайник и заби нокти в гнусната ръка, която го държеше във въздуха. Когато полетя надолу благослови гравитацията. Мразеше за виси в пространството. Изтръска се и започна да се ближе напълно забравяйки за съществуването на човеците. Но те далеч не бяха забравили за неговото, уви. Щеше му се манията му за чистота да не го разсейва точно сега. Ето че пак си навлече ненужни проблеми.
- Мамка му, проклет помияр! – изрева глупаво-човешко-същество-1 и го притисна с грамадната си обувка към земята. Чувстваше се като в тясна кофа за боклук. Сам си подсмихваше смъртната присъда, защото Адския котак си имаше черен списък и го изчистваше веднъж месечно. Само да си разкараше обувката и щеше да започне обратното отброяване. Примеси ръмженето си с мяукане, което впрочем рядко правеше, но не понасяше вонята на мръсна подметка.
„Искам да гледам как лорда ни схрусква жалката ти душица...!“ успя да се изплъзне и да забие зъби в дебелия му крак. Въобще не му беше приятно, но така го беляза. Щеше да се върне за него след месец.
„Какво по...“
Някой внезапно угаси светлината. Опипа с нокти наоколо и усети здравината на плата. Откъде имаха чувал? И защо бяха толкова тъпи да отвличат котка... Въздъхна. Не му оставаше друго, освен да опее. Прочисти гърло и замяука колкото му глас държи. Чувалът започна да се тресе, но той се вкопчи с нокти, запазвайки удобна позиция. Все някой щеше да го чуе...
Zenn
Zenn

~between two dimensions Empty Re: ~between two dimensions

Чет Ное 08, 2018 5:17 pm
Нощта бе вече непрогледно тъмна, въпреки че едва бе минало осем часа. Личеше си смяната на сезоните, чийто алгоритъм се повтаряше всяка година. Беше нещо, което можеше лесно да се предскаже, не бе проява на необичайности, макар всяка година да водеше до нещо различно.
Зен трудно можеше да усети тези промени вече. Дори да се бе заселил в тялото на някакъв симпатичен млад господин, наскоро отишъл си от този свят, не чувстваше неговата кожа като своя. Не чувстваше като свои неговите крака, неговите ръце, неговите очи. Те бяха просто преходен плавателен съд, който щеше съвсем скоро да го поддаде и вероятно да прекърши духа на обитаващия го дух на Канг Ханъл. А заедно комбинацията от тялото на този красив странник и призрака, вселил се в него, се получаваше интересното съчетание, което наричаше себе си Зен.
Единственото, което му липсваше от предишния му живот, бяха дългите вечерни разходки в студа - да усеща хладните ветрове в лицето си, болката в белите дробове, която студеният въздух му причиняваше. Непрпгледната тъмнина бе някак мистична за него, обаче вече вълнението от нея се бе изгубило откакто бе загубил телесната си форма. Тръпката от всички онези неща, които обичаше, бе се замразила в онзи съдбовен ден, в който бе превишил дозата си - когато отровата се разстилаше навсякъде из вените си, а дори той да усещаше как се предава под натиска на сложните вещества, не можеше да си сложи граница.
Не можеше да спре.
Краката му ги теглеха, а той се чувстваше като в безтегловност. Вероятно вятърът ръководеше движенията му. Тъмният му поглед блуждаеше празно, когато нещо прикова вниманието му.
Мяукане?
Вероятно някое коте бе останало гладно и жадно, но някакъв вътрешен погребан инстинкт на Зен го поведе в посока на звука. В тъмното не можеше да фокусира добре, но долови силуетите на двама души, които държаха син чувал, от който се чуваше тягостното шумене на вероятно изтерзаното животинче.
- Хей, пуснете го! - тихо и бездушно каза, след което се приближи.
- Или какво? - изпитателно погледна единият и повдигна вежда.
- Или ще си го взема. - повдигна рамене по свой си начин, а изражението на лицето му показваше видимо недоволство. Вероятно справедливостта и любовта към животните бяха нещата, които Зен бе наследил от своята половинка - от баща си Ханъл. - Доброволно или със сила. Изборът е ваш.
Si Mao
Si Mao

~between two dimensions Empty Re: ~between two dimensions

Пет Ное 09, 2018 11:24 am
Не разбираше много от ставащото навън, но дочу новопоявилия се предупредителен глас и усети как глупавото-човешко-създание намести чувала по-удобно върху плещите си. Каква досада, тези идиоти не отстъпваха, а той не искаше да си развали маникюра. Надали щеше да му е толкова трудно да се измъкне, но наистина го мързеше. Измори се и да пее на котешки, затова си даде малко почивка и заслухтя. Долови смехове и забързващи се крачки. След това всичко стана доста бързо. Чувалът внезапно полетя право надолу от гравитацията и светкавично се сблъска с твърдия цимент. По дяволите, пак се разсея!
Измяука раздразнен, нареждайки простите хомо сапиенс. Как смееха да го хвърлят като чувал с картофи?! Изпълзя от глупавия платнен затвор и когато изправи тяло, залитна на една страна. Лявата му лапичка запулсира от болка, но той я игнорира и се затича към непознатия спасител. С настоящата засилка успя да скочи чак върху гърба му и заби нокти в него, покатервайки се собственически върху дясното му рамо. След като другия понесе учудващо геройски острите му иглички и не се опита да го хвърли като побеснял бик, котакът облиза ушето му за награда, а дългите му бели мустаци боднаха шията му, неволно пращайки доза електричество по чуждата кожа. Беше се вкопчил в това широко рамо и не смяташе скоро да слезе оттам. Как идеално пасваше на гъвкавите му задни части!
„След като ти се падна честта да ме спасиш, ще ти окажа и честта да ме повозиш малко.“
Настани се още по-удобно върху спасителя си и едва сега усети, че у него имаше нещо необикновено. Енергията на това тяло и енергията на душата вътре в него бяха прекалено различни, сякаш не си принадлежаха. Имаше нещо очарователно обезпокояващо в липсата на баланс. Досега не беше срещал това явление, дух в чуждо тяло. Дали не бягаше от нещо?
Изви гръбнак и погледна от високо търкалящите се по земята глупави човеци. И това им беше малко, но не си струваха повече загуба на време.  
„Свърших добра работа... Но от толкова мяукане огладнях!“
Измънка, леко оголвайки зъби. Жалко, че в тази му форма спасителя нямаше да го разбере. А как добре щеше да му дойде една пушена сьомга... Облиза се еднозначно, тъпчейки с лапи превоза си. Дано непознатия да се раздвижеше и да го заведеше на място с вкусна храна. Кой можеше да мисли на празен стомах? Нали тук си имаха поговорката – гладна мечка хоро не играе!?
Zenn
Zenn

~between two dimensions Empty Re: ~between two dimensions

Чет Ное 15, 2018 4:24 pm
В крайна сметка против волята си се наложи да използва малко физическа сила, за да освободи мяукащото коте. Животинчето с едно бързо и ловко движение се озова право върху раменете му, сгушвайки се уютно. За секунда около Зен се заформи атмосфера на комфорт, каквато не бе чувствал от времето, в което беше просто Ханъл. Нарушаването на хармонията между душа и тяло, на която бе обречен, често му създаваше дискомфорт и леки затруднения в действията си, ала бе принуден бързо да се адаптира към новото си тяло, дори да чувстваше механизма му различен - подобно на часовник, на който часовникарят бе сложил батерия не по мярка, ала като по чудо батерията си бе паснала там, където е поставена, затова часовникът тиктакаше неуморно.
Усети допира на острите нокти на котката веднага след като тя успя да се възкачи на своя трон - раменете на Зен, а кожата му настръхна. Странно. Леко свъси вежди при болката, причинена от мини остриетата, вградени в малките черни лапички, но нежният допир на белите мустачки на пухкавото създание леко докосваха снежнобялата буза на призрака.
- Как се казваш, сладурче? - леко посегна към котето, удобно изтегнало се на раменете му, сякаш бе се настанило върху най-удобния и мек кожен диван, който бе възможно да му бъде предоставен. Знаеше, че няма да получи отговор на въпроса си, но това не го спираше. Бавно милваше черното пухче под брадичката, усещайки спокойствието му. Можеше да усети странни вълнения, плъзвайки под кожата си. Бяха сравнително трудно доловими, предвид че това тяло дори не бе негово, но можеше да усети как и душата му биваше докосната.
- Гладно ли си? - не изчака отговор и влезе в магазина, след което от джоба на черните си дънки извади днешната си дажба пари, с които бе се сдобил по леко нечестен начин, но целта оправдаваше средствата. Живият Зен и мъртвият Ханъл трябваше да функционират някак. Дали чрез хазарт, или чрез домашни обири - това тяло трябваше да бъде поддържано, за да бъде поддържан и духът. Ако едното изчезнеше, другото също щеше да бъде докарано до гибел.
Внимателно пристъпваше, стараейки се на котката да и бъде комфортно. Краката му го отведоха към щанда с охладена риба и след съвсем символично колебание, обръщайки се към обслужващия персонал, решително заяви, че иска една конкретна риба - тя имаше представителен вид, бе доста голяма и изглеждаше прясна. Котката щеше да си устрои своеобразно пиршество. Получи леко недоверчив поглед от дамата, към която се бе обърнал, а очите и рязко минаваха от Зен на котето и обратно. Когато той набързо си свърши работата и се разпореди откъм финанси с продавачката, излезе от магазина с рибата в ръка, отново обръщайки се към своя нов пухкав приятел:
- Предлагам да ядеш това в дома ми, след това ще те пусна. Не искам някоя друга котка да се сбие с теб и да ти го открадне. Въпреки че си доста голям и силен. - погали главата на животинчето леко и с бавни стъпки се отправи към мястото, което уж наричаше свой дом.
Si Mao
Si Mao

~between two dimensions Empty Re: ~between two dimensions

Пон Ное 26, 2018 5:54 pm
В това си положение можеше да усети видимо спокойните крачки на отпуснатото тяло, но и да усети неспокойната душа отвъд стените му, отвъд тази кожа, тези мускули и кости. Никога не беше ставал свидетел на подобно нещо. На такъв контраст между тяло и душа. Едното беше толкова мъртво, а другото кипеше от живот, който не можеше да намери пристан никъде. Сякаш можеше да долови какво е чувството. Да искаш да полетиш, но да си заклещен в прогнила черупка, която те разяжда отвътре навън. Изгаряше го любопитния въпрос какво или кой му е причинил това? Дали самият той? Ако душата му беше беглец, то трябваше да докладва на лорд Диавел. За да разбере къде се криеше истината, се налагаше да остане при... Дори не знаеше името му, но се съмняваше да е само едно. Това вече не бе от значение, защото щеше да го нарича „обект Ви“.
Подуши рибата още от километър и започна да се облизва в очакване.
„Избра наистина голяма риба. Май трябва да се чувствам поласкан.“
Засмя се наум и в настъпилата еуфория зъбките му леко боцнаха врата на бъдещия му стопанин. Разбира се, обект Ви нямаше представа, но щеше да му стане стопанин. Защо ли? Защото котаракът вече бе решил така. Без друго щеше да го заведе в дома си. И най-големият глупак не би го сторил, ако не иска да си има космата компания. Котките можеха да са най-убедителните твари на планетата. Не им трябваха аргументи, езикът на тялото им говореше достатъчно. Поне в техните собствени очи всяко действие следваше брилянтна логика и последователност. Периодичното гризване на чуждия врат, което упражняваше котакът, беше питане кога ще стигнат и напомняне, че е гладен и стомахът му не бива да чака повече.
Беше рядкост да има стопанин в човешкия свят. Душата му винаги щеше да принадлежи на демонът-лорд, но понякога можеше да си позволи подобна волност и да загуби малко време с някое човешко , или донякъде човешко създание. Малцина заслужаваха подобна чест, както бе излишно да се споменава. Но сега щеше да приеме това като една наистина важна и вълнуваща задача. Чисто професионално, както само той можеше да се излъже, че може.
„Домът“ на обект Ви приличаше на нещо като отдавна затворен долнопробен бар, или поне това представляваше първия му етаж. Беше тъмно и влажно, само на тавана над бара мъждукаха дразнещо една-две слаби светлинки. В единият край на помещението бяха струпани няколко маси и столове, а в другия сцената за караоке вечери изглежда бе превърната кръстоска между хол и кино-стая. Беше като някой фън-шуи кошмар, смесица между хаос и изкривена представа за уют. Докато оглеждаше и опитваше да възприеме това място, вече се бяха качили на втория етаж над „бара“, където имаше малка стаичка, вече доста прилична на спалня. Когато усети, че това бе крайната спирка, котакът скочи уверено на земята, ловко избягвайки разпръснатите цветни кенчета. Май бе попаднал на пълен лентяй. Направо си плачеше да бъде вкаран в правия път. Не че точно той щеше да му помогне. Най-много да го отведе до портите на своя Ад.
Доволен да види килим в тази дупка, подостри ноктите си, разтягайки стабилно стройната си котешка снага. Все пак не беше убеден, че другия щеше да му сервира рибата на рязана, така че трябваше да е подготвен за всеки вариант. Чу другия да му казва нещо, но не го отчете като важно и довърши заниманието си, след което се приближи до обект Ви и отърка муцуната и гърба си в краката му. Ако се окажеше в тази поза в другата си форма, муцуната му би с отъркала в слабините и сладкото му дупе. При тази неприлична мисъл козината му настръхна и опашката се наежи, увеличавайки двойно размерите си. Не помнеше от колко отдавна не бе имал никакъв физически контакт с същества от този свят, нито откога не бе приемал другата си форма. Котешкото му его никога нямаше да признае историята му. Това, че дори той някога е бил човек, принадлежал е на този свят и не е имал господар, на който дължи живота си. Може би от всичко, само това би му липсвало. Свободата.
- Мяууурр... – измънка, докато се търкаше, маркирайки обект Ви за свой. В този живот това бе призванието му. Да маркирва и белязва нещо, което никога нямаше да бъде наистина негово, защото той всъщност нямаше това право. И все пак му беше приятно. Не би се нарекъл най-любвеобилното космато създание, но сега му допадаше да се провира собственически между дънковите крачоли на спасителя му. Сякаш имаше място, където може да принадлежи. Илюзията траеше кратко, но беше красива и си струваше.
Sponsored content

~between two dimensions Empty Re: ~between two dimensions

Върнете се в началото
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите