Whisper me your story
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Вход
Latest topics
КАПКА ЖИВОТПет Дек 10, 2021 5:59 pmИн
Превъзпитаване на опърничавияСъб Окт 02, 2021 8:26 amDesiSkorm
Събуди се, АрлекинНед Авг 22, 2021 6:35 amDesiSkorm
Let me be your hero~Пет Юли 02, 2021 5:46 amИн
And then we will conquer the worldСря Дек 23, 2020 8:52 pmJimmie Logan
InnuendoВто Окт 27, 2020 10:59 amleonid
The Spiderman is having you for dinner tonight~Съб Окт 17, 2020 11:00 amno name
To greet the present is to part with the past and future.Пон Сеп 07, 2020 2:43 pmJimmie Logan
Март 2024
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Календар

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 5 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 5 Гости

Нула


Go down
Meng Jia
Meng Jia
Човек
Човек
Местожителство : Сеул, Южна Корея

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. - Page 2 Empty Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Пет Яну 01, 2016 11:09 pm
Дори със замъглен от парещите сълзи поглед, Дзя много ясно можеше да види гротескното същество с размери на кукла, с черна като катран кожа и дяволити очи да седи точно до нея и да се усмихва подигравателно. Не беше нужно дори да се обръща, защото го познаваше много добре - срещаха се всеки ден, а изражението на това създание бе едно и също.
 - Помощ?! Ти нямаш нужда от помощ - имаш нужда от мен! Освен това много добре видя какво се случи с последния, който се опита да ти помогне - искаш ли да запазим нова зона за нараняване, когато и Сън Дже бъде погубен от съдбата? Знаеш, че когато това се случи, аз пак ще съм до теб и ще ти напомням за миналото. Защо да жертва живота си заради теб? Защо даже да иска да ти помага?! Та ти дори не заслужаваш някой да ти помогне! С какво си полезна на света? Мижитурка. - след като свърши с ежедневната си тирада, черното същество удари Дзя право в гърдите, карайки я да изскимти в спазъм.
Точно така - нали това чувство искаше да усетиш?! Искаше болка - взе ножчето. Мисията неуспешна обаче. Защо не продължиш оттам, до където спря?
Създанието не се виждаше, но Дзя чуваше отчетливо пискливия му глас в главата си. Това беше по-зле, защото веднъж загнездеше ли се, нямаше отърване.
Чудя се какво ли прави господарят на злото в момента. Мислиш ли, че ви следи? Не се ли предполага да защитаваш Сън Дже и детето? Не се издънвай и с това! Като стана дума за работа, нямаш ли мишена за убиване? Знам ли - някой трън в гащите на висшестоящите? Някой дилър, който иска да въведе монопол в областта? Себе си? Гласът на съществото дращеше по стените на съзнанието ѝ, карайки я да стисне очи и да захапе устни, измъквайки се от топлите и сигурни длани на Сън Дже. Ръцете му бяха просто капан: чувството за закрила, за толкова търсения от хората уют, за който бяхме споменавали преди,бяха мираж. Подканваха те да се приближиш дотолкова, че мекият им допир да танцува по кожата ти и да те кара да тръпнеш в очакване. След това изчезваха и те оставаха с горчивия спомен за това, което никога не е било. Дзя нямаше намерение отново да играе тази игра!
 - Не, аз ще ти кажа какво ще направиш. - побърза да облече памучния анцуг,за да скрие темата на разговора, забърсвайки с ръка капчиците чужда кръв по бедрата. - Ще излезеш от стаята, ще се погрижиш за раната си и ще се върнеш към основната задача, поради която сме тук - да разплетем мистерията. - изсъска за пореден път червенокосата, давайки всичко от себе си да поддържа гласа си на нивото на ледена пързалка - равен и студен.
Не така се чувстваше обаче - утринните слънчеви лъчи играеха по лицето на Сън Дже и като че нарочно показваха колко изтощен беше, карайки я да чувства нещо, от което тя яростно бе бягала толкова години. Разбира се, появата на това чувство най-вероятно се дължеше на риска, на който Сън Дже можеше да ги изложи и двамата, ако не е форма. Най-вероятно (макар че, да си признаем, Дзя бе способна да оцелее и без него).
Щом партньорът ѝ не мръдна и сантиметър, девойката повдигна въпросително вежда и скръсти ръце пред гърдите си.
 - Свършихме тук. Излез, не ме карай да те влача до вратата. - заплаши тя, изпускайки нишката на пълен самоконтрол - ясно си личеше нотката на яд, която беше клечката, способна да запали цял хамбар със сушено сено. От Сън Дже зависеше дали ще я драсне или не.
Момчето, явно разбрало накъде тръгват нещата, реши да ѝ угоди и се изниза от стаята без да отрони и дума. Щом вратата се затвори, тиха въздишка се понесе във въздуха - така беше най-добре. Сън Дже имаше прекалено много неща на главата, включително и справянето с мисълта, че вече е убиец. Дзя много добре разпознаваше този тип изражение - да усетиш чужда кръв по своите ръце за първи път оцветяваше цялото ти същество в различен, непознат досега цвят. Най-лошото? Цветът никога не се отмива. Точно затова нашата героиня не можеше да го остави да я спаси. Той не беше принцът на бял кон, който преминава през 9 планини в 10-а, а тя не беше принцесата, която има нужда от спасяване. Те бяха просто хора, живеещи в реалния свят, търсещи начин да спасят самите себе си. Или да умрат. Все тая.
Познатите розови таблетки погалиха гърлото ѝ, уведомявайки я, че вече може да се присъедини към останалите членове на "домакинството". Не че имаше особено желание да е в компанията на дразнещо милия доктор и още по-дразнещо грижовен Сън Дже, но трябваше да бъде нащрек за нова полезна информация като това дали Сън Дже го боли много и дали ще успее да се наспи нови улики, подсказващи самоличостта на загадъчния "господар". Пък и най-вероятно, ако остане в стаята си, биха решили, че отново е на път да направи нещо, от което искат да я опазят (беше убедена, че докторът я бе издал! Какво стана с Хипократовата клетва - с обещанието за конфиденциалност?!).
Закуската - най-важното хранене за деня! Като гледаше как тримата индивиди от мъжки пол трепетно поглъщат бърканите яйца, сякаш вкусваха храна за първи път в живота си, на Дзя ѝ се прииска да се врътне и да се затвори обратно в стаята. Не можеше обаче, затова просто се настани на свободния разгъваем стол, усещайки два чифта очи, вперени в нея (много добре знаеше чии са - детето бе твърде заето с храната си, за да обърне внимание на когото и да е).
 - Тъй като явно никой няма да повдигне въпроса, аз ще го направя - какво ще правим с детето? Не можем да го мъкнем навсякъде с нас. - въпросът се разнесе в стаята, смесвайки се с аромата на храна. Кое бе по-важно обаче в случая?
 - Казвам се Джу Хуан. - запротестира момченцето с пълна уста, стрелвайки сърдит поглед към Дзя.
 - Добре, какво ще правим с Джу Хуан? - наблегна на името му девойката, като не успя да прикрие забавлението си и усмивка привидение пробяга по устните ѝ за секунда.
Инстинктивно се обърна към Сън Дже (не искаше да вижда прекалено добросърдечния Юда), чакайки отговор и неволно спря погледа си върху превързаната му ръка, за която тя беше виновна. Кръвта по пода в стаята, както и по бедрата ѝ, трябваше да е нейна, а не негова. Беше го наранила в опит да нарани себе си и най-вероятно щеше да се случи пак - може би не с ножче, може би не  директно. Радваше се, че за момента беше под въздействието на любимото си хапче.
 - А, да! Д-р Сонг, въпрос към Вас. - насочи безизразен поглед към д-р Юда, механично ровичкайки с вилицата из бърканите яйца. Не че щеше да ги яде - нямаше никакъв апетит. - Имате ли охранителни камери отпред, както и в помещенията? Трябва да пазим периметъра чист.
Дзя беше готова да се отбранява срещу врага - пистолетът чакаше докосването ѝ, куршумите чакаха да бъдат освободени. Не беше готова обаче да се отбранява срещу себе си - никой не биваше да я докосва, тя не чакаше да бъде освободена. Тя вече бе куршум, и то смъртоносен. Но когато ти сам  си си враг, неиминуемо се превръщаш в мишена.
Ahn Seun Jae
Ahn Seun Jae
Човек с покровител
Човек с покровител

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. - Page 2 Empty Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Съб Яну 02, 2016 5:21 am
Една сълза се отрони от изгубилия естествения си блясък очи, изпълнени сега с отчаяна омраза и обвинение. Не му трябваха думи, за да разбере, че бяха предназначени за него. Малката капчица потече по изсъхналата ѝ гладка кожа и се изгуби в нищото, което дори Дже не успя да види в онзи миг. Сърцето му се бе свило на топче за пинг-понг, което сетне бе ударено с хилката с всичко сила, срещайки неизбежната стена. Стената, деляща го от останалите хора. Стената, която всеки един човек построяваше през себе си, за да се предпази от болката. И макар да бе наивно вярване, че това ще попречи да свършиш наранен, се бе превърнало в обикновена традиция. Нещо задължително, което се изучаваше и по психология. Сън Дже познаваше отлично тази стена, защото се поздравяваше с нея всеки път, щом предложеше помощта си някому.
- Махай се! – яростен крясък опита да го пропъди от димящата кола, току-що преобърнала се пред очите му и оказал се на ръба на пропастта. – Не искам помощта ти! – гласът ѝ трепереше от болката при сблъсъка, а раната на челото ѝ закървя, бавно обагряйки едната страна на лицето ѝ в червено. Колата отново несигурно се наклони към пропастта, напомняйки колко малко време ѝ остава. Но въпреки това тя запазваше твърдостта в интонацията си и категоричната омраза, макар и примесена със страх и отчаяние, в погледа си.
- Моля те! Хвани се! За Бога, умолявам те! Не заради мен, а заради детето ти! Хвани ръката ми, Ана! – опита да извика, но собственият му глас го предаде, думите се изгубиха в глухото пространство, безсилни да променят нещо. И тогава тя внезапно се хвана.
- Точно така, хайде, ще те измъкна оттук. – с новопоявила се надежда Дже бе впрегнал всичките си сили и бе успял да я извади от колата, която пропадна в пропастта в същата секунда. Чу се жестокият сблъсък на метала в скалистия бряг.
- Мин-У...Никой не иска твоята "помощ". Не го ли разбра!? – сладкият шепот на отмъщението проряза ушите му, като в същото време свободната ръка на Ана заби парализиращата спринцовка в дланта му, карайки го за изгуби пълен контрол над мускулите си. Те се отпуснаха и тя с лекота полетя към ръбестите скали, готова да срещне смъртта си.
- НЕ, АНА! – викът му направо изпълни пространството, отново срещайки се с добре познатата стена. Този път сблъсъкът бе фатален за всички. Последното, което си спомняше за онази вечер, бе как призрачното му амплоа бродеше из тъмните улици и паркове, плашейки малките дечица като зомби по Хелоуин. Дори не си бе направил труда да извади спринцовката от ръката си. За първи път му харесваше чувството да не чувства нищо.
Защо винаги аз си тръгвам последен? Защо оставам до края? Защо трябва аз да затварям вратата всеки път? Този път ще постъпя другояче. Този път аз ще тръгна първи. Сякаш нищо не е станало.
- Сигурен ли си, че тя иска това то теб? – попита го мишеподобната покровителка, отново дочула мислите му.
Какво ме интересува, важното е какво искам аз! Позволи ми поне веднъж... Поне веднъж да постъпя какво искам!
- Никой не те е вързал, не се впрягай, пиленце. – отвърна му спокойно Езо, изваждайки огромна салфетка отнякъде, с която избърса остатъците от въображаема храна от мъничката си муцунка.
Хубаво. Без друго вече задействах плана си. И не ме наричай така повече!
- Не се сдържах, понеже много ми напомняш на нещо хилаво и страхливо, но сладко и вкусно. – облиза се топчестата летяща мишка, сгъвайки белия плат на перфектен малък квадрат, който после изчезна както се бе и появил. Дже отдавна се питаше каква е ползата да има покровител. С какво му помагаше? Това, че понякога му спасяваше задника не беше нещо, с Дже не можеше да се справи и сам. Но пред времето, в което му бе нужда морална подкрепа, проклетията само наливаше масло в огъня, или му говореше врели некипели.
- Джу Хуан ще е в безопасност единствено тук. – отвърна простичко тъмнокосия, без да отвръща на погледа на Дзя. Гледаше ту в чинията си, ту в изцапаните бузи на малкия Хуан, но най-вече си разменяше многозначителни погледи с доктор Сонг. Бе убеден, че докторът знаеше, че той бе намислил нещо. Без думи се опитваха да спорят дали е правилно и дали и този път добрият доктор ще го подкрепи. Но дълбоко в себе си Сън Дже знаеше, че това начинание щеше да срещне неодобрението му. Можеше да го разбере, затова отсега се подготвяше за поучителните му думи, приемайки, че това му решение ще е най-самотното и грешно досега. За него обаче бе единственото добро решение засега, затова нямаше да размисли. Независимо какво му речеше единствения човек, познаващ и миналото и настоящето му.
- Не бива да се тревожиш за сигурността, докато си тук. – започна със своя отговор доктор Сонг, прокашляйки се, за да изведе на преден план най-представителния си и убедителен глас. – Тук всяка връзка с външния свят е прекъсната. Имаме собствена мрежа, която е добре кодирана и невъзможна за хакване и проследяване. Нямаме охранителни камери, но имаме отлични сензори за движение, които долавят всяка опасност и веднага докладват. Имаме стени от непробиваема стомана, като при потенциална опасност тази на входа се спуска автоматично, а останалите се затварят при дадена команда от мен. Ако си забелязала във всяко помещение има сензорен екран, който се активира заедно с алармата и разпознава само моя отпечатък. Така че е необходимо едно докосване с пръст и всички предпазни стени ще се спуснат. В такъв случай е почти невъзможно да се влезе тук, дори да имаш танк. – заключи някак горд от перфектната защита, която това място притежаваше. Усмихваше се доволно, без да подозира колко разочарован ще се почувства след няколко минути. Грешка – секунди.
- Но така или иначе е малко вероятно някой да ви проследи дотук, така че... – мисълта на доктора бе нахално прекъсната от първата аларма, настоятелно крещяща за нарушител навън. Кой обаче да предположи, че това всъщност бе бутонът за тест на алармата, който Дже бе намерил в склада на първия етаж след много търсене.
Влакчето си е свършило работата. Сега е мой ред.
- Да използваш играчките, предназначени за Джу Хуан, за да задействаш алармите в сградата...Не те е срам.
Благодаря, знам, че съм брилянтен. Не е нужно да ми го казваш.

- Дзя, чуй ме внимателно. Отиди в стаята си заедно с Хуан и си вземи оръжието! Аз и доктор Сонг ще проверим какво става. Бързо! – рече с престорена притесненост, карай Дзя да побегне към своя капан. Остана му най-трудната част – доктор Сонг.
- Да вървим, докторе. – погледна го настоятелно, а с периферното си зрение видя стрелките на часовника си. Ако изчисленията му бяха правилни имаше две минути до втората аларма. Трябваше всячески да попречи на стария си познат да разчете мислите му.
- Не знам какво смяташ, че вършиш, но този път няма да ти помогна. Не искай това от мен. Не мога да те подкрепя в начинанието да загърбиш себе си.
- Грешиш, Сонг Де Ин. – от много време насам не го бе наричал с цялото му име и чувството бе странно и за двамата. Спомни си, че му дължеше живота си в онази нощ, но преглътна чувството си за дълг. Този път не можеше да последва съвета му. Уроците и на двамата в живота ги бяха отвели до различни поговорки. Тук му беше времето да спре да се блъска в една и съща стена, след като отдавна си бе взел поуката, че не там нямаше път за него, нямаше и билети за вход. Всеки бе създаден с индивидуалната способност за да помага сам на себе си, и онези, които всеки път опитваха да прахосват така своята помощ за другите, накрая свършваха като безполезни глупаци.
- Знаеш добре, че ти сам ми помогна да загърбя себе си още преди три години.
- Помогнах ти да започнеш начисто, не и да изоставяш себе си. Затова продължавам да ти напомням кой си.
- Не ми е нужно, всеки без амнезия не може да забрави миналото си. Но не можеш ли поне веднъж да ми се довериш и да ме последваш? – изрече умолително, отброявайки последните оставащи секунди, след които трябваше да се намира извън помещението. Знаеше, че докторът няма да помръдне от мястото си, но това бе всъщност целта на Сън Дже. - Тогава тръгвам сам. – добави в точната секунда и прекрачи прага на стаята, излизайки в коридора.
Две войничета, свързани с часовников механизъм, който ги освобождаваше след изтичане на уреченото време. Едното бе поставил в стаята си, която бе до тази на Мън Дзя, а другото бе в помещението до трапезарията, в която доктор Сонг остана. В точната секунда двете играчки стигаха до стъклениците с леснозапалимото химично съединение и ги събаряха на земята. Това задейства пожарната система, която за Лабораторията бе специфична. Затваряше веднагически стаята, в която бе възникнал пожара, както и тази до нея, но коридорите, останалите стаи и стълбището бяха напълно достъпни.
Дже запоследно задържа поглед върху стария си познат, докато непробиваемата стена не го скри от очите му. Всичко си дойде на мястото. Стените отново го обграждаха, блокирайки пътя му към останалите хора. Може и да не важеше да психологията като яло, но в субективен план това бе неговата собствена психология. Точно това. Не можеш да достигнеш до хората, независимо колко усилия полагаш. Независимо колко шансове им даваш, те не ти дават шанса да ги спасиш. Затова просто стоиш далеч от тях, просто преставаш да бъдеш пречка за желанието им да се самоунищожат.
- Съжалявам, докторе. Знаеш, че най-добре работя сам. – промълви и докато бягаше към изхода на сградата, ехото му го преследваше като настървен орел. Мън Дзя и доктор Сонг бяха блокирани и щяха да останат така, докато пожарът в двете стаи не изгасне. Това щеше да отнеме само около 15 минути, но бяха достатъчни на Дже да излезе навън. Доктор Сонг не можеше да използва скенера в трапезарията, защото Сън Дже се бе погрижил да не работи. Планът му бе успешен и го знаеше още щом успя да накара Де Ин да не го следва.
В момента, в който се намери сред естествения въздух и дърветата, тъмнокосият хвърли едната от малките бомбички пред вратата, която след малката експлозия, спусна най-голямата си стоманена преграда, включваща главната аларма за опасност. Всяка аларма траеше 20 минути, така че за да си спечели повече време, тъмнокосият си бе подготвил цели осем, всяка програмирана да се задейства с 20 минути по-късно от предишната. Прецени разстоянието на око и ги постави около сградата. Лабораторията се снабдяваше със собствен кислород и средата бе напълно стерилна, затова и нямаше прозорци, което бе друга добра новина. Единственият изход бе главната врата, която нямаше да се отвори за тях през следващите 2 часа и 40 минути. Времето му бе достатъчно, за да стигне до града и дори до уреченото място във файла, който бе успял да разкодира. Вярваше, че е неслучайно оставен, навярно специално за да го примами. Е, щеше да отиде доброволно, независимо дали бе капан. Това бе единствената свежа следа, трябваше да я следва. Все още не можеше да се върне в организацията, навярно там имаше по-голяма конспирация, отколкото бе предполагал.
Колата изписука, отключвайки вратите си за него. Качи се вътре и извади пистолета на Дзя, досега скрит под ризата му. Остави го на седалката до себе си. Това, всъщност, напълно заместваше липсващата му асистентка, така че можеше да се каже, че всичко си бе по старому.
- Добре дошъл на борда. Е, потегляме. – с лукава усмивка погледна към Езо, която си бе глътнала езика.
- Не мога да повярвам, че наистина го направи. – рече тя с възмущение и изненада. – Сега пак ще трябва аз да ти спасявам задника. Поне Дзя бе полезна като го се жертваше вместо теб.
- О, забравих, че твоя милост се нарича „покровител”. Като те погледна все ми идва асоциация от рода на „клюкарка”.
- Не е смешно, да не смяташ, че ще ти се размине и този път? Ако ме нямаше досега отдавна да си си заминал. – скръсти миниатюрните си лапи през топчестото малко телце, мусейки се в предното огледало.
- Какво ще кажеш за това: този път ме остави намира, за дати покажа, че мога сам да се грижа за себе си и не ми трябвате нито ти, нито някаква убийца, нито доктор Сонг. И ако се окажа прав, а аз ще се окажа прав, ще замълчиш завинаги и повече няма да се месиш в живота ми.
- Вярваш или не, аз съм част от теб, така че можеш да причиниш това на всеки друг, но не и на мен. Не можеш да ме накараш да изчезна от живота ти, аз също не мога да го направя. Не си въобразявай, че не ми се е искало да те зарежа. Особено в моменти, в които се държиш като обидена на всички госпожица, както в момента. Не само на теб не ти е лесно с хората. И на тях не им е лесно теб.
- Добре, май доктор Сонг се е вселил в теб. Ще те изтрая някак си, но поне не се обаждай на завоите, ако ти се живее. Щом аз умра, по твоята логика, ти също си заминаваш.
- А случайно да имаш план какво ще правиш по-нататък? Сега успя да избягаш, но госпожица Убийца все някога ще те намери.
- Дотогава навярно ще имаме нов президент, така че не бой се. Имам достатъчно време за размисли. Но това не значи, че ще откажа да работя сам! Никога не трябваше да приемам работа с партньори. Било то един или повече. Не мога да повярвам, че успях да повторя грешката си отпреди шест години.
- Но аз знам, че тогава бе наистина щастлив. Това място бе отредено за теб и съм убедена, че ако отново имаш същия избор, би приел работата със същата онази все още детска охота. Знаеш, че съм права.
- Дори да предположим, че си... е вече късно. Нищо, вече изгубено, не се връща обратно.
Настъпи газта и колата полетя към своята цел. Не се обърна назад, а просто ги остави зад себе си. За първи път се почувства с право лошия герой, но душата му изпита онова бленувано облекчение. Сега можеше да се фокусира върху мисията без да се занимава с чужди проблеми и капризи.
Meng Jia
Meng Jia
Човек
Човек
Местожителство : Сеул, Южна Корея

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. - Page 2 Empty Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Съб Яну 02, 2016 3:12 pm
"Не бива да се притесняваш за сигурността, докато си тук." Какво беше иронията - Дзя да бяга към стаята си в опит да опази себе си и детето, което притичваше зад нея има - няма минута след изречените думи. Драги учители по литература, имате свободата да използвате тази ситуация като пример, когато искате да обясните ирония на учениците.
На девойката ѝ идеше да прихне в смях, но моментът не беше подходящ, тъй като се издигаше нова, голяма въпросителна, която не търпеше отлагане - с колко говеда трябваше да се справи в случай, че "непробиваемата" система за сигурност на лабораторията се окаже не чак толкова непробиваема и дали щеше да се справи. Колкото и да се стараеше да потиска болката и да я игнорира, тя си беше там - в ребрата, в кръста. Пареше и напомняше за себе си като досадна малка сестра, която си мисли, че е центъра на Вселената. Тялото ѝ я предупреждаваше, умоляваше я да спре, но мозъкът ѝ не слушаше.
Шумното щракване на вратата, доста отчетливо, макар и на фона на пищящите аларми, накара Дзя да хвърли объркан поглед в посока на звука. Искрено се надяваше това да е част от системата за сигурност.
 - Джу Хуан, искам да се скриеш под леглото и да не излизаш, докато не ти кажа. - нареди набързо тя, поставяйки ръце на малките му раменца, гледайки го сериозно в очите.
Момченцето не изглеждаше много доволно, но въпреки това се подчини и с неохота се скри под леглото. Това, което направи впечатление на Дзя, бе пълното спокойствие, което цареше на лицето му, сякаш не осъзнаваше какво точно се случва в момента, за какво бяха всички тези аларми, дращещи тъпанчетата... или просто не го вълнуваше особено. Както и да е, не я интересуваше какво преминаваше през малката главица на Джу Хуан - интересуваше я единствено да го опази жив.
15 минути, прекарани в единия край на леглото, с любимия си пистолет в ръка, поглед, вперен във вратата, и нищо - чуваше единствено затаените си дъхове, губещи се на секундата от алармата, която не спираше да ехти в цялата лаборатория. Едва доловимо се усещаше и миризма, подобна на нещо изгоряло. Какво се случваше навън?! Изведнъж вратата отново щракна, което си спечели същия объркан поглед от страна на Дзя. Изправи се внимателно от леглото и пристъпи напред. Пое си дълбоко дъх и постави ръка на дръжката, натискайки я. С изненада видя как вратата се подчинява и леко се отваря. Наостри слух и се помъчи да засече специфични звуци, открояващи се от досадния писък на алармата. Нямаше нищо.
 - Джу Хуан, ела и стой зад мен. - извика го тихо и му направи знак с ръка. Детето послушно я последва, но ясно си личеше забавата, с която приемаше всичко.
Дзя хвана здраво ръката му и го помъкна към коридора. Вървяха бавно, като девойката разчиташе на оръжието в свободната си ръка за защита. Оглеждаше се на всички посоки, защото нямаше да допусне неприятни изненади. Коридорите обаче не ги посрещнаха с нищо, освен алармата, чийто звук заливаше пространството с ехо. И нечии бързи стъпки, които нарушиха неподвижната атмосфера. Дзя ловко се обърна назад, откъдето идваше необичайния шум и насочи оръжието си, готова да повали врага.
 - Мън Дзя! - извика докторът задъхан и се стресна, забелязвайки дулото, сочещо към главата му. Мигом вдигна ръце във въздуха в знак, че няма да я нарани.
 - Какво стана с "тук сте в безопасност"?! Не ми изглежда така. - изджафка Дзя остро, сваляйки оръжието.
 - Ама че сте глупави. - закиска се хлапето изведнъж, което си спечели недоумяващите погледи на доктора и Дзя. - Нищо чудно, че батко Сън Дже ви изигра така... особено теб, Дзя. -  насмешливата му усмивка не слизаше от лицето му.
 - За какво говори той? - обърна се към д-р Сонг момичето, не разбирайки ни най-малко какво се случваше.
 - Детето е право - Сън Дже е виновен за цялата тази суматоха. Явно е намерил бутона за тестване на алармата, след което е задействал и системата за заключване на вратите при пожар. - това обясняваше леката миризма на изгоряло.
 - Защо?
 - Може би заради това. - Джу Хуан се намеси като възрастен и размята пред лицето си лист, на който играеха числа на пръв поглед съвсем случайни. Под тях имаше стрелки, нови числа, които с всеки изминал ред все повече приличаха на координати. - Видях над какво работи батко цяла вечер и преписах числата. Сега най-вероятно е на моста на другия край на града - онзи, на който вече не се допускат хора.
 - Това обяснява защо резервното ми оръжие го няма. - изкоментира на глас Дзя, виждайки в съзнанието си спомена от трескавото търсене на втория пистолет. Мислеше, че е паднал на онзи проклет асфалт, където съдбата на Сън Дже се преобърна. - Мамка му! - изругта под дъха си тя и се насочи към главния вход, но здрава ръка се обви около китката ѝ и я накара да спре.
 - Входът е затворен. - заяви докторът с унило изражение.
 - И един прозорец ли няма в тази лаборатория?! - разкрещя се Дзя, усещайки болка в ребрата.
 - Опасявам се, че не. Джу Хуан, как разбра за това къде се намира Сън Дже? - попита с неприкрито любопитство докторът.
 - Умен съм, мама казва, че съм гений. - вдигна рамене хлапето.
Дзя го изгледа съмнително, след което се върна към настоящия проблем.
 - Д-р Сонг, разчитам на Вас да спрете тази досадна аларма преди да сме оглушели. Джу Хуан, иди с него. - с думите си Дзя си спечели озадачени погледи, но не я интересуваше.
Върна се с бързи крачки в стаята, игнорирайки острите пристъпи на болка. Все трябваше да има изход. Огледа се на всички страни, но се убеди, че беше като мишле в кутия за обувки. Влезе в банята, която принадлежеше на стаята и затърси вентилационна шахта. Отново удари на камък.
 - По дяволите, идиот такъв! - запрати сапунерката в огледалото и с ярост видя как стотици парченца политат надолу като остър дъжд. В разбитото огледало ясно можеше да види собственото си отражение - същество, счупено на парчета, което отчаяно търсеше липсващия къс, оставил дупка в цялата картинка. Сън Дже.
Ahn Seun Jae
Ahn Seun Jae
Човек с покровител
Човек с покровител

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. - Page 2 Empty Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Чет Яну 07, 2016 4:23 pm
- Нямам какво да добавя. – промълви Езо, затваряйки малката си книжка, която досега четеше докато слушаше скучния доклад на Сън Дже. Огромните очила на муцуната ѝ изглеждаха съвсем не намясто, придавайки двойно по-нелеп вид на мишеподобното същество. Наистина му се искаше да я попита откъде, в името на логиката, изкарва тези неподходящи аксесоари.
- Страхотно, значи ще действаме. – отговори Дже видимо доволен, че най-после е постигнал някакъв вид консенсус с Езо.
- Чакай, чакай. Един момент. Всъщност не успях да чуя частта с плана ти за действие. Може ли пак да си го просвириш наум?
Късно е. Вече стигнах до мястото и навярно съвсем скоро трябва да видя човека, оставил ми съобщението.
- Чакай, чакай. Един момент. Не ми казвай, че планът ти е просто спокойно да се оставиш в предполагаемия капан.
Точно това е! Няма по-добра възможност от тази да съм в корема на звяра!
- Ама ти чуваш ли се!? Това е корем. На ужасен звяр! А ти не си Пинокио, а човек от плът и кръв.
Не ми разбираш, Езо. Сега е моментът да науча онова, което ще е решаващо за случая. Довери ми се, имам силното усещаше, че съвсем скоро ще стигна до целта.
- Ако целта ти е ковчег, заровен два метра под земята.... – иронично измърмори Езо, видимо недоволна от развоя на събития, или по-точно от нарочното безразсъдство на Дже. Истината бе, че той се намираше в една фаза, която сам бе озаглавил „уморен от много мислене” и по време на която просто следваше простотата на вътрешните си инстинкти, които психологията поставяше под вечно съмнение.
Вече знаем, че секретарката на шеф Кен – Джи Ън, ме саботира от самото начало. Тя смени партньора ми, после изпрати онези преследвачи по петите ни. Спомних си инициалите Д.Ъ. на писалката, която бе оставила в кабинета на шефа на отдел кадри. Същите са и в писмото от плика, който намерих в колата на онези четиримата. Вътре бе поръчката и предплатата им. Странно бе, че им бе наредено само да ни отвлекат, не да ни убият. Джи Ън.. Трябва да я намеря, но не мога да се върна в организацията сега. Дори не знам дали за Дзя би било по-безопасно да се върне там. Защо ли се съмнявам...
Дже бе паркирал от няколко минути и си преговаряше урока, събирайки информацията на малката импровизирана дървена дъска, която просто си беше намерил в багажника. Огради три пъти името на секретарката, за която таеше най-големи съмнения. Вече нещо го караше да смята, че тя гони собствените си интереси, доста добре прикрити от чуждите очи. Нямаше да се учуди, ако се окажеше, че играе двойна игра. Но уви, нямаше как да бъде еднакво лоялна и към двете страни, а това звучеше опасно. Предполагаше, че си играе с огъня и ако предположението му бе вярно, то трябваше да намери начин да се свърже с нея веднага, щом свърши тук. Защото ако реално бе в опасност, то историята ѝ бе към края си.
- Господине, господине! – тънък женски глас тревожно се разнесе близо до стъклото, което Дже машинално смъкна, за да види какво се случва. Отвън стоеше млада дама, размахваща ръце като опарена на горещ тиган. След секунди тъмнокосият осъзна, че му сочи към друга жена. Жена, готвеща се да скочи от моста, на който се намираха.
- Моля ви, помогнете ѝ! Тя е най-добрата ми приятелка, но не иска да ме чуе!
- Защо иска да скочи? – попита Дже, запазвайки професионално самообладание. Излезе от колата, затръшвайки вратата след себе си, след което последва непознатата.
- Просто ѝ се случиха някои лоши неща, насъбра ѝ се повече, отколкото може да понесе.
Тъмните му ириси забелязаха как жената нервно прегъваше кутрето си с палеца, търкайки малкото си добре оформено и лакирано в червено нокътче.
- Момент, това изпадна от джоба Ви... – внезапно се спря, вдигайки визитната картичка на стройната брюнетка. Актриса? Знаеше си, че тук има нещо гнило.
- Залегни! Всички залегнете!!! – извика колкото му глас държеше, успявайки навреме на дръпне актрисата към земята. Започнаха да се сипят изстрели, но в прекалено съмнителни произволни посоки. Значи нямаха намерение да го убиват? За какво бе цялата тази криеница и игра на сплашване тогава? Наистина не зацепваше смисъла в това. Но вярваше в едно- следващата следа бе някъде тук и трябваше да запомни всичко, което види. Не че можеше да забрави каквото и да е, веднъж преминало през погледа му.
- Насам, нека влезем в колата.
- Божичко, Сара! – изписка брюнетката в ужас, виждайки как партньорката ѝ в театъра бе простреляна и как безжизненото ѝ тяло полита към морето.
- Късно е, съжалявам... Просто влез в колата! – каза, побутвайки я към задната седалка. Шмугна се след нея, намествайки се в продължение на минута, докато изстрелите продължаваха да пеят кресливо, драпайки по метала. Май му спукаха и гумите... Щеше да му се наложи да зареже любимата си кола на произвола, насред някакъв нефункциониращ мост. Стана му тъжно.
- Какво правиш? Добре ли си? – запита в уплах, но и чудене защо Дже все още не ѝ обяснява какво се случва.
- Съжалявам, не съм свикнал да седя отзад. Винаги се возя отпред и сега...
- Няма значение! – отсече тя, сетне продължи на подсмърча и да бърше реките по бузите си. – Нали?
- Имаш право... Ще ми кажеш ли защо дойде тук? Предполагам някой ви е наел да изиграете цялата тази сцена. – започна поредния си кръстосан разпит, подавайки на брюнетката пакетче със салфетки.
- Да, точно така. Аз съм актриса, както и Сара...или поне беше. Ние... Ние с нея се запознахме в едно кафене, където често ходят все още неизгрели звезди, като нас.. – за миг спря, виждайки жеста с ръка на Дже, под който той я подканваше да му спести началото на историята и да мине директно на въпроса му. – Преди два дена ни се обади един човек, представи се като един от мениджърите на MM Entertainment и каза, че иска да види актьорските ни умения и ако ни хареса, ще сключи договор с нас.
- MM Entertainment, това не е ли най-известната агенция за таланти?
- Именно, за момент се усъмних в късмета ни. Може ли някой да има такъв късмет?
- Очевидно не. Продължавай...
- Прати ни по пощата плик, съдържащ сценария и мястото, където да изиграем сценката, както и кой ще ни партнира. Момент, имам го у себе си.- разсипа съдържанието на чантата си, което бе по-хитър ход от този да ровичка в нея в продължение на половин час. – Ето го. Това е всичко, което получихме. – подаде му жълтия хартиен плик, сетне отново подгъна кутрето си с палец. Беше виждал и преди някъде този нервен тик. Успя да си спомни, но го остави настрана, защото бе малко вероятно.
Сън Дже се съсредоточи върху леко смачкания плик, приглаждайки го между пръстите си, след което прегледа съдържанието му.
- Тук има моя снимка? – рече с въпросителен тон, макар че не задаваше въпрос никому. Доизясняваше си, че това бе поредната задънена уличка, в която бе попаднал. Шансовете за последното се увеличаваха. Но от друга страна имаше към едно 25%, които твърдо застъпваха теорията, че тази следа ще го отведе към решаващата и голяма такава.
- Значи съм бил просто част от поредната постановка... Постановка в постановката..
- За какво говориш? – недоумяващо го попита, а после се заслуша и го потупа по рамото, изваждайки го от дълбокия размисъл, в който бе изпаднал. –Изстрелите спряха!
- Добре... Нека излезем бавно, но стой плътно зад мен, докато не се убедя, че е безопасно! –даде ѝ кратките си напътствия и вземайки резервния пистолет на Дзя със себе си, бавно излезе от колата, с която така или иначе нямаше да избяга. Щом се увери, че навсякъде е чисто се подпря на металния парапет с гръб към водата и отново потъна в размишления. Чувстваше как няма време дори да си поеме дъх измежду всички тези хрумвания на човека, когото преследваше. В крайна сметка трябваше да има някаква връзка. Все нещо логично...
Съзнанието му изненадващо като от нищото получи своето прозрение. Очите му внезапно се разшириха за миг, зареяни в небесното пространство.
- Хей...Добре ли си? – чу вече познатият глас на тъмнокосата и се извърна бавно към нея, лепвайки си крива усмивка. Това бе най-близкото до усмивка, което някога щеше да докара.
- Да, да. Предполагам искаш да се прибереш? Ако ми позволиш ще те изпратя до дома ти. – предложи услугите си, четейки по очите ѝ и изпреварвайки думите ѝ.
- Всъщност щях да те помоля същото. Страх ме е да вървя сама. Не виждам никого наблизо, но изстрелите отпреди малко... Още треперя. – прихвана беззащитно ръцете си над лактите и очите ѝ отново се навлажниха обилно.
- Спокойно, можеш да ми се довериш. Огледах добре наоколо и мисля, че е чисто. Навярно просто са искали да ме сплашат. Нека тръгнем на юг. Главният път е на около триста метра. Ще спрем някое такси и ще те изпратя до вас. – отвърна и тръгна напред. Мушна едната си ръка в дълбокия джоб на палтото, а с другата написа съобщение на асистентката си. Реши да я уведоми къде е оставил колата си, за да се погрижи за нея. Съобщението му обаче завършваше с интересното изречение „Следва продължение...”
...
- Радвам се, че прие да останеш. – тихо каза тъмнокосата, крачейки из стаята. - Още се ужасявам от мисълта да остава тук...сама. Всеки път щом затворя очи дори за секунда, виждам Сара и онзи мост...
- Всичко това е нормално. Добре ли я познаваше? – попита Сън Дже, подреждайки масата. Беше прекалено разпиляно за неговия вкус, питаше се как може някой да яде на такава маса. Дори нямаше място за предполагаемата храна.
- Не, ако трябва да съм честна. Не бяхме особено близки, виждахме се само на интервютата и никога не споделяхме лични неща. Но въпреки това се чувствам виновна за станалото, можеше да бъда аз...на нейно място...
- И това е нормално. – изстреля не особено заинтересовано, отново прекъсвайки я. – Как каза, че е името ти? Съжалявам, но не не можах да те чуя добре преди малко, в таксито беше доста шумно. – продължи с въпросите си, на пръв поглед несвързани един с друг, докато погледа му непроницаем и дълбок, се скиташе из помещението.
- Лиса...-отвърна кратко, сякаш възпирайки се да добави още нещо.
- Не, това е сценичното ти име, аз попитах да истинското ти. – настояването му наелектризираше въздуха и аурата му изглеждаше по-зловеща и застрашаваща от преди, макар и да не бе променил нито спокойното си изражение, нито отпуснатото си в неангажираща позиция тяло.
- И... И Мин Ри.
- Не мисля...
- Моля!?
- Инициалите на часовника ти са различни. С.Х.И.
- О, това... са инициалите на бившия ми приятел. Разделих се с него отдавна, но не успях да изхвърля часовника... Извини ме, ще си взема душ и ще си легна, не се чувствам добре. – изстреля бързо и му обърна гръб, запътвайки се към банята.
- Сонг Хе Ин! – извика я Дже от мястото си. Знаеше, че щом чуе собственото си, навярно позабравено име, ще спре сама, ще застине като фигура от лед. - Това е рожденото ти име, нали?
Изминаха около две минути, но преди да довърши броенето си, сам го прекъсна, невъздържайки напиращото любопитство. Трябваше да потвърди заключението си, това не можеше да чака.
- Сонг... Ти си дъщерята на доктор Сонг, нали!?
- Не знам за какво...
- Не знаеш за какво говоря? Стига игрички, смятам, че Джи Ън те е предупредила за мен, би трябвало да знаеш, че подобни изтъркани фрази не стават.
- Джи Ън!? – тъмнокосата рязко се извърна отново към него, крайно шокирана и задушаваща се от притискащата му аура. – Как...
- Разбрах? Още когато ми даде онзи плик. Единственото писмо, което бе напечатано, страниците на въпросния сценарий бяха просто захванати с телбод, но Джи Ън първо прегъва единия ъгъл преди да ги захване. Освен това липсваше аромата на Paco Rabanne, запазената ѝ марка. Това ми каза, че знаеш отлично кой съм и ти е било наредено от Джи Ън да ме подмамиш, правейки се на поредната нищо неподозираща жертва, получила поредния жълт плик.
- Това не обяснява почти нищо...- внезапно прошепна с променен глас, подпирайки слабата си фигура до стената до себе си. Млечната ѝ кожа в контраст с катранената ѝ коса го караха да си представя бял чаршаф в мрака. Що за момент да бъде нелогичен.
- Щом искаш да спрем с игричките, ще те улесня. – рече отново с нормален тембър, но за част от секундата ръцете ѝ стискаха добре познатия черен Валтер, 22 калибър. Днешните пораснали деца си наистина приемаха и сериозните играчки като онези пластмасовите по магазините за един лев.
- Може ли да предложа друга дефиниция за глагола „улеснявам”?
- Назад...Казах Назад! – игнорирайки иронията му, Хе Ин пристъпи към него с уверена крачка и нетреперещи ръце, което не бе предвидил. Очевидно не можеше да прецени правилно на какво е способна. Макар да вярваше, че не е убийца, вече бе склонен да повярва, че има голяма склонност да се превърне в такава.
- Добре... Къде искаш да отида? Зад мен е дивана, така че... – леко стрелна въпросната мебел с поглед, означаващ, че „назад” вече няма.
- Просто остани така, докато не ти кажа да мърдаш! – изравни пистолета в ръцете си с нивото на черепа му, което го накара да настръхне. Не знаеше дали това ѝ бе първият път, в който държи оръжие, но стойката ѝ бе така подобна на професионалист..Приличаше на тази на Мън Дзя, но тя навярно бе убивала повече пъти, отколкото вече си спомняше. Последната мисъл сякаш го застреля вътрешно и вече нищо не му се струваше забавно. Някак искаше да си може да си тръгне...от това място, от целия свят.
- Как разбра...!? Как разбра коя съм? Само от дребните буквички на часовника ми??? – попита с леко недоумение и будно раздразнение, което тепърва щеше да набира сили.
- Не... Първо забелязах как прегъваш кутрето си с палец, баща ти... Доктор Сонг има същия нервен тик. После забелязах белега над лявата ти ключица. Доктор Сонг ми е показвал снимките ти от бебе до петгодишна възраст и на тях имаш същия белег по рождение.
- Не вярвах, че Джи Ън говори сериозно за теб... Признавам грешката си. А сега да минем направо на това, което ме вълнува. Къде е Лабораторията на докторчето ти? И не смей да използваш психологията си върху мен, просто отговаряш на въпроса, или получаваш куршум в черепа.
- Не мисля, че си убийца.
- Не звучиш достатъчно уверен. Отговаряй! Къде е проклетникът, къде се крие?
- Говориш за баща си...
- Не ми е никакъв! Щом ме е зарязал по този начин, няма правото да се нарича така!
- Кой ти е казал тази лъжа? Баща ти те обича много повече от себе си, никога не е спрял да те търси..!
- Стига! Млъкви, млъквай! Казах ти, без хитринки, сам остави игричките настрана.
- Не играя на нищо, просто опитвам да ти разясня нещата. – рече с привидно спокойствие, но тъмните ириси бяха все така втренчени в пистолета на около метър от главата му. Трябваше да бъде готов за всеки развой на събитията, защото моментът бе особено деликатен...
- Нека аз ти ги разясня! Тук си, за да ми кажеш къде е доктор Сонг и лабораторията му, в противен случай и за двама ни всичко свършва тук! - поднови стойката си, правейки още една крачка към него. Катранените къдрици паднаха свободно върху рамената ѝ, а пистолетът бе готов за своя изстрел.
- Какво избираш?
- Ще пасувам. – каза с дебилна усмивка, която сякаш нарочно разпали маслото в огъня.
- Не можеш, трябва да избереш! – постави пръст на спусъка, като че го беше правила милион пъти. Но очите ѝ издаваха нежеланието и ужасът да се превърнеш в нещото, от което се боиш най-много. Беше по-страшно от чудовищата, които се появяваха под леглото ти след приказка за лека нощ. Спомени...
С рязко движение на крака си, Сън Дже опъна килима под себе си си, което изглади гънката, на която ме стъпила Хе Ин и я свали на земята преди да се усети, и да опита да запази равновесие. Побърза да се скрие зад големия дървен шкаф, докато измисли някакъв адекватен план за бягство. Не, чакай... Не можеше да избяга. Бе само на крачка да разреши загадката и една втора от нея му беше вече почти ясна. Трябваше да обезоръжи Хе Ин преди да е направила най-голямата възможна грешка в живота си. Беше изпратил съобщение на Мън Дзя къде се намира в момента, но не вярваше да дойде толкова бързо. Имаше нужда да си спечели време.
- Къде си? Излез! Покажи се веднага! Знам, че си още тук... Знам за прекомерното ти любопитство, което скоро ще те довърши.
Чу я как пристъпва към скривалището му.
- Защо стоиш още тук? Тя знае къде се крие, ама наистина не те бива в криеницата! – Езо изцъка с мишите си зъби, гризкайки нещо с неясен произход. Навярно просто стърготини.
- Как може да ядеш в такъв момент... Няма ли да ми помогнеш? Май и ти си блокирала откъм идеи. – шепнеше под носа си, пращайки отчаяни погледи към съществото, наричащо себе си „покровител”. Защо ли речниците казваха, че думата е синоним на „закрилник”.
- Да скочим през прозореца! – размаха невидимото си наметало, играейки някаква нелогична и неподходяща роля. Дже я погледна с безмълвно разочарование, но посланието бе добре възприето.
- Само ще си счупиш някой друг крак, или ребро. Какво толкова?
- Колко мотивиращо. – промърмори, пробягвайки с поглед през открехнатата дървена рамка и леко мръсното стъкло.
- Защо не извадиш пистолета си??? – попита Езо с искрено любопитство, но вече бе съвсем сериозна.
- Какъв пистолет? Знаеш, че нямам такъв...
- Кого точно опитваш да излъжеш? Тук няма никого.. Резервният пистолет на Дзя е у теб. Беше си там през цялото време... Вече е наистина време да го извадиш, вместо да ми мрънкаш! – рече със строг преправен на места тон, сетне замляска нещото, което ядеше. - Имаш пистолет, а не го използваш... Толкова ли си зле?
- Не мога... Не мога да го извадя. Тя ми трябва жива, тя е единствената следа, която имам сега. И е важна.
- Врели некипели! Тя е г-ца Сонг, изчезналата дъщеря на доктор Сонг, затова не искаш да я нараниш! Той дори те беше помолил да я откриеш, но ти така и не я намери...до днес. Причината е очевидна, страх те е да не я убиеш, защото е дъщерята на доктора.
- Добре, печелиш! Не мога да използвам пистолета си защото тя е важна а случая и защото е дъщерята на доктор Сонг. Доволна?
- Забрави, и двамата сме история... – отбеляза Езо, сетне се изпари от погледа на Сън Дже и пред него се откри онова, от което се опасяваше.
- Времето за размисли изтече. Кое избираш?
Зад тъмнокосата като вихър премина друг вече добре познат силует, сръчно отмъкващ оръжието от ръцете на брюнетката, която в миг изохка от болка.
Това беше бързо... Наистина беше професионалистка. Дори не чу кога и как бе нахлула в апартамента.
- Спри! Не стреляй! – успя да реагира навреме, за да спре механизма, с който Дзя бе привикнала и в чийто лапи се оставяше всеки път, щом усетеше адреналинът да пробягва по вените ѝ.
- Свали оръжието.. Тя ни е нужна. – каза, хващайки ръката ѝ с премислени и бавни крачки. Застана пред асистентката си и за най-безопасно взе оръжието от ръката ѝ. Също толкова внимателно. – Така. Добре, всичко е наред.
Забеляза, че Дзя бе съвсем сама, навярно детето все още беше при доктор Сонг. Не знаеше как трябва да процедира сега, но знаеше, че преди всичко целта му бе да разбере истината.
Meng Jia
Meng Jia
Човек
Човек
Местожителство : Сеул, Южна Корея

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. - Page 2 Empty Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Сря Юли 20, 2016 7:14 pm
Ледените пръсти на Дзя нервно потреперваха при липсата на допир с метала, който се явяваше неин единствен защитник. Що за глупост от страна на Сън Дже да ѝ вземе оръжието?! Нима не осъзнаваше, че това тя да е въоръжена, беше единственият начин и двамата да останат цели и непокътнати? Ах, как ѝ се искаше да запрати нещо силно право към главата на безразсъдния нахалитет - току - виж се осъзнал. И без това гневът ѝ към него, породен от безкрайно глупавата му постъпка, все още блъскаше в слепоочията ѝ, създавайки досадно главоболие. О, съвършеното описание за Сън Дже - досадно главоболие. Може би щеше да го използва в бъдеще. Точно сега обаче трябваше да се погрижи за новия проблем - новодошлата фльорца, както и ситуацията, която беше много много далеч от "наред", както се бе опитал да вмени Сън Дже.
 - Нищо не е "наред", идиот такъв. - втренчи яростен поглед към момъка с цел невербално да му обясни, че в точно в този момент тя обмисляше убийството му. - Нали си "гений"?! Що за гений ще хукне право към смъртта си?! - тези ѝ думи си спечелиха моментnо объркано изражение от страна на Сън Дже, което обаче веднага се превърна в каменна маска, леко кимаща, сякаш водеше вътрешен монолог... или пък диалог с невидимо същество. Дзя не беше сигурна дали Сън Дже всъщност беше не психолог, а ЗА психолог... по-скоро психиатър. Но не ѝ пукаше, нали? Не трябваше да ѝ пука.
Дразнещ смях закънтя из стаята, карайки Дзя да извърне глава към непознатото девойче, което нямаше да оцелее дълго, ако продължаваше да играе ролята на непоносим паразит.
 - Трябва да си направите ситком, честно! Профайлър и наемна убийца се оказват в един отбор и трябва да си помагат, за да хванат "лошия", но и двамата са глупави и изгубени. Бонус - влюбват се и решават да станат супер герои. Класика! - плесна с ръце и театрално ги вдигна във въздуха. Голяма грешка!
Дзя скочи срещу момичето, хващайки тъмната ѝ грива в шепата си и наклони главата ѝ така, че погледите им да се срещнат.
 - Млъквай! - изсъска тихо тя, потискайки всяка фибра в тялото си, която крещеше "Убий я!" - Какво ще правим с нея? Не може ли просто да я оставим в лабораторията?
 - Да, защо не ме оставите в лабораторията? - с привидно мил тон попита женският паразит и Дзя очакваше да запърха с мигли.
 - Не мисля, че е добра идея. - отбеляза Сън Дже, като че ли потънал дълбоко в собствения си мисловен свят. Червенокосата можеше да усети как партньорът ѝ се давеше в онази реалност на не-материята и не можеше да направи нищо, за да го спаси; собствените ѝ дробове се пълнеха с водата от неговия свят, а тя можеше само да стои и да чака - дали смъртта или спасение от някоя висша сила, и тя не знаеше.
Дзя ясно усети чуждия юмрук, забиващ се в ребрата ѝ, както усети и познатата болка. Миг по-късно обаче вече не усещаше нищо. Виждаше само мишената си на сантиметри и умело я просна на земята, сядайки върху гърдите ѝ и придържайки ръцете ѝ в земята.
 - След като знаеш коя съм, за което между другото, дължиш обяснение, знаеш, че не бива да ме ядосваш. Аз не съм като г-н добър самарянин и много лесно мога да се отърва от теб завинаги - не ми пука дали ни трябваш. Така че внимавай! - бавно и отчетливо прекара думите през зъбите си, стараейки се да пуска отрова между всяка пауза.
Съзнанието ѝ беше замъглено от яростта и потискаше човешкото в нея. Дълбоко в себе си знаеше, че се е превърнала в студена машина за убиване, която работи през 90% от времето. Целта ѝ беше да откъсне онези 10%, които я връщаха в начална позиция - тази на обикновено момиче с разбито от живота сърце и кървящи от омраза ръце.
 - Предлагам да дойдеш на себе си и да станеш от г-ца Сонг, първо. - обади се изведнъж Сън Дже с равен тон, изчистен от всякаква емоция. Интересно, кой беше не-човекът в случая?
Дзя изруга изпод дъха си и с неохота се изстреля от гърдите на т.нар. "г-ца Сонг" (каква "госпожица"?! Сън Дже да не развиваше стокхолмски синдром?)
 - Върни ми едно от оръжията, г-н Спокойствие. Да, знам, че си взел резервния ми пистолет. За това ще си изядеш боя по-късно. - изджафка момичето, подавайки длан към него в очакване да усети студения си приятел. Щом тежестта на оръжието легна в ръката ѝ, лека усмивка се плъзна по сухите ѝ устни, които тъжаха по загубения си цвят. - Така, ти - насочи дулото на пистолета посока към "г-ца Сонг" - идваш с нас и ще изпееш всичко, което знаеш. За да си важна, няма да притежаваш само извънредно дразнещата си персона, нали? Тръгвай!
Три чифта стъпки отекваха в задушаващата тишина, смесвайки се с учестеното дишане на г-ца Сонг (все пак всяка жива мишена на оръжието на професионален убиец би усещала иглички по кожата си от страх, нали?). Дзя дори не обръщаше внимание на обстановката, но ако трябваше да си признае, и не можеше - виждаше единствено тила на г-ца Сонг като светлина в мрака. За съжаление, тази светлина не беше знак за спасение, а знак за неизбежен трагичен край.
 - Сядай. - допря пистолета в гърба на г-ца Сонг, карайки я да се просне на един от столовете около масата (май се намираха в кухнята).
Забеляза как Сън Дже сяда на отсрещния стол - разбира се, трябваше да има най-всеобхватното за анализиране място.
- Започвай да разказваш на Сън Дже всичко, което знаеш. Веднага.
 - Не искаш ли и ти да се включиш? - поде закачливо г-ца Сонг, скръствайки ръце пред гърдите си.
 - Не ме интересуват детайлите - искам само голямата картина.
 - Но за да видиш голямата картина, трябва да забележиш и детайлите. - засмя се г-ца Сонг.
Палецът, който се мъдреше върху спусъка, потрепна и ако Дзя не се владееше, най-вероятно щяха да имат още един труп за скриване.
Странно чувство на скованост започна да се разпростира из цялото ѝ тяло, приканвайки мускулите ѝ към пълен покой. Изведнъж пистолетът в ръката ѝ стана прекалено тежък и за да го задържи на място, трябваше да впрегне всичката си налична сила. Дзя сключи вежди, опитвайки се да намери логичен отговор. Събитията от близкото минало (по-скоро изминалите минути) се разиграваха пред очите ѝ в търсене на нещо необичайно. Светът ставаше далечен и тъмен.
Ahn Seun Jae
Ahn Seun Jae
Човек с покровител
Човек с покровител

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. - Page 2 Empty Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Сря Юли 20, 2016 10:06 pm
Не беше... Нещо не беше наред.
Това бе последната мисъл на Сънг Дже преди да изпадне в насилствен блажен сън във възможно най-лошия момент за това.
Сънищата така и не намекваха за своя край. Редяха се един след друг, напълно разнообразни по цвят, жанр, обстановка, главни герои.
- Какво по... откъде са всичките тези сънища? Не помня често да сънувам...- мислеше си спящият красавец, странно откъде наясно, че сънува и му предстои да види поредната скучна илюзия. Май трябваше да върне последните си думи назад, защото някой остана дълбоко наскърбен от тях и му го бе върнал тъпкано.
Бялата завеса се вдигна и тъмните сенки бяха изместени от вече ясни контури на две голи тела. Анатомията не беше най-любимият предмет на Сънг Дже, но му се отдаваше също като повечето други неща. Започна да се вглежда с охота в красотата на детайлите, без изобщо да отчете кои са главните герои в настоящия му сън. Обагряха пространството с наситеността си. Гъвкавостта на пръстите, преплитащи се едни в други. Изящната талия, обхваната от доминиращите над нея ръце. Ефирността на синхрона, с който и двете тела се движеха и тази природна естественост, с която преливаха едно в друго. Дребните косъмчета по кожата, настръхващи отново и отново, когато емоциите, обладали сетивата, се изострят и атакуват повторно. Усещаха се. Почувства се като човек на изкуството, любуващ се на любима картина, а навярно отстрани просто изпълняваше ролята на чист воайор. И пак не бе съвсем вярно...
А лицата? Чии бяха лицата? Не им бе обърнал внимание досега.
- Чакай малко... Това... Това аз ли съм?! – възкликна Дже, взирайки се в собственика на мъжката фигура. Погледът му бавно се премести върху женската и нещо прозрението прободе очите му. Навярно бяха станали кърваво червени.
Там, с всичките си природни прелести, оранжева коса и черни маслинени очи. Бе тя.
- Мън Дзя... – шепотът му излезе като отражение на сладострастния възглас на голото му копие. Тъкмо бе напът да се обърква, защото в такива моменти само объркването би го спасило от асимилиране на каквото и да е, когато То реши да се обади.
- Доста си отивате, не мислиш ли. – излезе иззад него, а по-късно съществото дръзна да му препречи погледа. Очите му без друго бяха така кръвясали, че надали бе способен да види нещо с тях през остатъка от живота си... Дано това да се окажеше само сън. Но всъщност, дори тогава, за душата му нямаше да се намери избавление.
- Ти...Ти си била, нали!!! – изцеди пред зъби, едва способен да свърже мислите си в изречение.
- Само да уточня. Аз съм само мога да натисна бутончето „плей“, но твоето съзнание е единственият упълномощен орган за създаване на сънища. – изрецитира делово Езо, сетне надена някаква нелепа перука на френски съдия от началото на 17 век и хвана някакво малко дървено чукче. – Обявен за Перверзник! – изстреля и чукна веднъж с коравосърдечен поглед.
- Моля? Кой наричаш перверзник, мен ли?! – невярващо се опули насреща на дразнещото същество. -
- Точно така. Всеки с такива мокри сънища е Перверзник! – рече гордо, като че бе откривателя на Америка, или топлата вода.
- Ха!? Значи всеки човек, е перверзник, това се опитваш да кажеш! – сопна се Сънг Дже, скръствайки ръце пред гърдите си.
- Ти си Перверзник, с главно „П“. Но кой да те вини, с този твой травмиращ живот, даже адреналинът не си ползваш по предназначение, какво остана останалите ти...
- Хей, хей... Затвори си човката...муцуната. Ако има перверзници тук, то това си ти! Да не мислиш, че бих повярвал на думите ти. Никога не бих сънувал нещо подобно по свое желание!!! – посочи потъналите в наслада голи, упражняващи различни пози върху незначителното легло отсреща.
- А кой тогава се наслаждаваше на гледката допреди малко... – поде с дразнещо изтънено гласче мишока, което накара всичката налична кръв на Дже да избухне в лицето му като прегрял локомотив. Навярно вече му течеше кръв и от носа, та и от ушите.
- П-посмей да го кажеш пак! – троснато отвърна, но на секундата обърна гръб на онези две греховни души и съумя да намери някакъв изход от залата, или каквото там беше.
- Перверзник! – чукна още два пъти с чукчето Езо.
-Върви в ада. – измрънка под нос тъмнокосия и побърза да изтрие налудничавите си мисли точно преди да се събуди. Завръщането му в прекрасната реалност не се оказа никак по-приятно от досадната поредица сънища. Започваше с остра болка в главата, навярно причинена от удар при припадък. Всичко му беше като в непрогледна мъгла, но поне успя да хвърли преценителен поглед на местенцето си. Бе му отредено просторно кътче в подземие, навярно на някой вече нефункциониращ затвор. И като че не му стигаше застоялият въздух, изпълнен с миризмата на гниещата миша плът, ами и не можеше да поседне на стола за мъчения пред себе си, защото той бе отреден на Мън Дзя, а него го бяха оставили да си виси прав, закопчан с ръждясали стари окови отпреди век и половина. Що за гостоприемство бе това? По филмите и най-злият похитител беше по-хуманен, пленниците получаваха добри условия и грижи, повечето от тях се радваха на по-вкусна храна от обичайното им ежедневно меню. Кой, по дяволите, бе решил, че ще е интересно да ги пъхнат точно тук? О, знаеше, че когато разбере, виновникът щеше да заплати висока цена за поднесеното гостоприемство. Пък ако му намереше социалните мрежи, щеше да го сталква и хейтва до живот.
- Хахаха, проклетниците имали богато въображение. – възкликна той с някак зловеща усмивка на някой, който е напът да полудее и това е очевидно за публиката.. Капакът на всичко бе, че Мън Дзя и столът ѝ се намираха точно срещу него и Сънг Дже бе чисто и просто принуден да я съзерцава. Точно нея. Тя, очевидно се бе събудила поне половин час по-рано от него, защото стоеше странно притихнала на стария дървен стол с леко протрити, но здрави кожени каишки, които почти се впиваха в кожата ѝ. Най-дългата преминаваше над гръдния ѝ кош, друга през стомаха. По-малките бяха на чифтове, за всяка ръка и крак по една.
- Как са новите ти аксесоари? Пасват ли ти? Да си кажа честно, моите малко сърбят...дано не ми докарат някаква кожна инфекция.- продължи да си философства, което навярно бе крайно неподходящо спрямо ситуацията им, но Сънг Дже не можеше да е дразнещ без причина. Е, можеше, но сега го правеше съвсем умишлено. Мън Дзя не отвръщаше нищо. Сънг Дже се взираше вече няколко минути в празните ѝ сухи очи, оставили един единствен отпечатък от доскорошна съпротива и опити да се измъкне. За пръв път в живота си зърваше толкова мъртви очи. И незнайно как, точно тези тъмни, студени бездни накараха кръвта му да се движи по-бързо във вените му. Нямаше как да е сигурен, че някъде там всъщност ще намери лъчът светлина, който търси от толкова време, но точно тази негова несигурност го караше да иска да се гмурне навътре. Там, надълбоко в тези очи, за да изследва, потърси и открие изгубения им блясък. А защо не и да го върне на мястото си...
Meng Jia
Meng Jia
Човек
Човек
Местожителство : Сеул, Южна Корея

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. - Page 2 Empty Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Чет Юли 21, 2016 10:39 pm
Дзя знаеше много добре, че трябва да помръдне; знаеше, че трябва поне да вдигне поглед от бетонната стена и да даде знак, че всъщност е жива. Онази част от нея, която искаше да се бори, крещеше някъде в бездънна яма и гласът ѝ потъваше в небитието. На повърхността беше само отчаянието, което парализираше цялото ѝ тяло, караше съзнанието ѝ да развее бяло знаме и да се загуби в прегръдката на забвението. Дзя копнееше за тъмнината, която краят обещаваше, за спокойствието и липсата. Тя щеше да липсва, щеше да се превърне в поредния нищожен човек, загубил се в историята на света. Нима имаше по-добър вариант от това?
Умът ѝ все повече и повече се предаваше, убеждавайки мускулите ѝ, че няма смисъл да се борят, няма смисъл да мръднат, защото скоро всичко щеше да свърши. Дзя искаше да свърши! Нима не го бе забелязала до този момент? Нима не беше забелязала как сърцето ѝ не прескачаше удар дори когато гласът на смъртта ставаше все по-отчетлив? Стоеше си все така спокойно, застинало в гърдите ѝ, отброяващо времето до дългоочаквания край.
Животът се бе превърнал в едно непрестанно отброяване на оставащото време, защото Дзя отдавна се беше отказала да живее. Не заслужаваше да бъде човек! Не заслужаваше да се събужда сутрин и да усеща слънчевите лъчи по кожата си, докато нейният най-добър приятел гниеше под земята... заради нея. Нима това беше честно?! От онзи проклет момент Дзя бе започнала да губи човешкото в себе си - нямаше кой да тръгне по следите ѝ в емоционалния лабиринт, в който често се губеше; нямаше кой да я върне обратно у дома, в реалността, където тя беше "добре". Имаше само убиване и размиване на границите между вътрешен и външен свят. Дзя се бе превърнала в чудовището, което толкова време бе отглеждала. Малко по малко то я убиваше. Малко по малко тя сама се убиваше.
С празен поглед, блуждаещ из носещите кървави спомени следи, Дзя започна да си тананика песен, която чудовището шепнеше в ухото ѝ.
Sing me to sleep
Sing me to sleep
And then leave me alone
Don't try to wake me in the morning
'Cause I will be gone
Don't feel bad for me
I want you to know
Deep in the cell of my heart
I will feel so glad to go

Дзя бе затворила очи, усещайки единствено кожените каишки, впиващи се в плътта ѝ. Знаеше, че най-вероятно трябва да мисли план за бягство; знаеше, че трябва да измъкне Сън Дже от това пропито от болезнено минало място; знаеше, че трябва да заловят Джи Ън, която вече беше толкова близо (Дзя помнеше смътно как мускулести мъже, напомнящи на горили, мъкнеха отпуснатото ѝ тяло, а пред тях крачеше женски силует с размиващи се черти, от чиито устни излизаха неразбираеми за момичето думи. Едно нещо обаче то със сигурност знаеше - това беше гласът на Джи Ън, жената, чиято глава трябваше да забучат на кол). Да, Дзя знаеше много неща, но беше прекалено уморена.
Леко подрънкване на вериги я накара да наостри слух. Помъчи се да повдигне глава към Сън Дже (беше сигурна, че е той - усещаше топлото му присъствие по кожата си), но се оказа прекалено изнемощяла. Гърленият му глас погали сетивата ѝ и ако можеше, Дзя би се усмихнала.
Онази част от нея, която крещеше на тялото ѝ да се събуди и да заработи, се молеше на Сън Дже да не спира да говори; молеше се ароматът му да остане и да обгърне Дзя като одеяло, да я спаси от ледените ръце на затвора, в който се намираха; молеше се Сън Дже да остане и да я измъкне от онази бездънна яма. Частта от Дзя, която искаше да живее, искаше да бъде в обятията на Сън Дже, защото знаеше, че Сън Дже всъщност е живот.
 - Моля те, продължавай да говориш. - измъчено прошепна Дзя, все още борейки се между мирния край и обреченото на страдание съществуване.
Успя да вдигне глава само колкото да запечата лицето на партньора си - ясно изразените му лицеви черти си оставаха все толкова изящни дори когато висеше на вериги като прасе в месарница; дълбоките му очи не се откъсваха от нея, достигайки чак до леденото ѝ сърце; устните му бяха сирени, чиито песни само Дзя чуваше.
Чужди стъпки отекваха в коридорите и с всяка изминала секунда се приближиваха. Дзя присви съмнително очи, преценяйки колко голяма е вероятността това да е моментът, в който всичко ще свърши. Да, може би това щеше да е дългоочакваният край.
Щом стоманената врата с решетки се отвори, Дзя извърна поглед към новодошлите - лицата им изглеждаха много познати, но момичето не беше сигурно къде точно ги беше виждала. Но нямаше и значение. Затвори очи и наведе глава. Не беше готова да се бие.
 - Да започваме! - извика се единият на китайски, изчаквайки знак за съгласие от другаря си.
Чу се търкалянето на колелца, отекващо глухо в килията и спиращо точно щом някакъв метал се блъсна в дървения стол на Дзя.
Изведнъж усети тежест върху главата си - нещо подобно на корона (е, надали я коронясваха в момента), от която обаче излизаха жички, чиито краища дращеха слепоочията ѝ. Нещо гумено се озова в устата ѝ, а тя нямаше желание (и сили) дори да се съпротивлява. Следващото, което усети, бе токът, разпростиращ се от мозъка ѝ към цялото тяло като фойерверки, изстрелващи се към небето в една линия и след това разпръскващи се на десетки страни. Фойерверките изгаряха тялото ѝ, а единственото, което можеше да направи Дзя, бе да седи завързана за стола и да чака края. Съзнанието ѝ едва - едва шепнеше името на Сън Дже, молейки се посланието да стигне до него.
Ahn Seun Jae
Ahn Seun Jae
Човек с покровител
Човек с покровител

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. - Page 2 Empty Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Съб Юли 23, 2016 8:51 am
Какво би направил, ако ти остават 3 дни живот? Струва ли си дори да осмисляш отговора на този въпрос? Достатъчно е да довършиш започнатото, дори да е миене на чинии, доглеждане на аниме или поредното порно списание, или просто доизяждане на мъфин с боровинки. След това? Просто живееш така, като че ти остава още неопределено време живот.
Шумното триене на колелца по пода свистеше като ранен звяр в съзнанието на Сънг Дже. Знаеше, че моментът наближава и че трябваше да даде всичко от себе си. Така си казваше всеки велик актьор, който искаше да докосне целият свят с играта си. Так си казваше Дже, когато трябваше да заблуди всеки присъстващ, дори самия себе си. Имаше ситуации, в които нищо не зависи от теб. Тогава ти все пак опитваш да си герой, съзнавайки, че си всичко най-далечно от дефиницията на тази дума.
Секунди след като помещението се огласи от болезнените стенания на Мън Дзя, всички се обърнаха, правейки път на новодошлата. Черните ѝ токчета най-сетне се откроиха във внезапно настаналата тишина. Бе облечена по същият начин, по който Дже я бе видя за последно в онзи офис. Късата ѝ черна пола вяло шумолеше при движението на бедрата ѝ. Косата ѝ отново беше вдигната в прилежен кок, а три черни кичура умишлено висяха като шпиони от покрив. Тя спря само на половин метър от Сънг Дже, в чиито очи тя би могла да прочете съдбата си, стига само да беше малко по-прозорлива.
- Виждам, че преговорите са започнали без моето присъствие. Каква загуба. – отбеляза тя, оправяйки позицията на очилата с черни лъскави рамки, без които губеше онова, което е.
- Тъй като съм жена, лесно успях да намеря слабото ти място, детектив Сънг Дже. – подсмихна се, първа забелязала промяната в изражението му, щом с едно кратко обръщение разкри истинската му самоличност. – Какво? В тайна ли си го пазел? Аз бях наясно, че си двоен агент много преди да постъпиш при нас. Дори предвидих вярно, че ще избереш именно Червената Азалия за тази своя двойна игра. Е, нека официално ти съобщя, че това беше краят. – Тя му обърна гръб с най-демонстративната си походка на хищник, вече захапал плячката си, сетне се отправи към стола, към който бе прикована Мън Дзя.
- Ако трябва да бъда честна с теб, сърце не ми дава да убия един от най-добрите си хора. Дзя вършеше своята работа без грешка, поне докато не срещна теб... Ето още нещо жалко – ти също срещна нея. – довърши с равен, но режещ тон, сетне размаха два перфектно лакирани в червено пръсти и електричеството отново атакува безпомощната жертва. – Сега е време да говориш, ако смяташ да спасиш поне един от двама ви. Искам да чуя адреса на онази прочута лаборатория...
Висок и гърлен смях огласи студеното подземие. Дори успя да надвика стенанията на мъченика. Дори успя да прикове не само вниманието, но и умовете на всички присъстващи. Това не беше просто смях. Беше смях на луд човек. На някой, който няма какво да губи. От древни времена бе факт, че такъв човек можеше да се счита за най-опасното същество.
- Колко жалко, наистина. – излезе измежду сухите устни на гения. Всички откроиха сянката на лудостта, надвиснала върху лицето му. – А аз очаквах, че за толкова време си успяла да разкодираш съзнанието ми. Това е позор! Позор за теб, задето пропиля толкова време в опити, позор за учителя, който те е обучавал за профайлър, позор за цялата Червена Азалия, че е дала на такъв провал толкова широко поле за изява. – говореше с делови тон, в който не се долавяше и капка шега или фалш.
- Надявам се не изпитваш търпението ми в момента!? – атакува с остър тон Джи Ън, все така не забелязала, че подчинените ѝ на своя воля са спрели старинната машина за мъчения.
- Не казвам, че си пълен провал...но го казвам. – усмивката му оголи белите му зъби и това директно замрази косъмчетата по целия гръбнак на секретарката. – Ти... сериозно ли смяташ, че ми пука за това жалко същество? – погледът му за миг засече този на Мън Дзя. Искаше му се, но не можеше да го отдръпне пръв, изчака тя сама да го стори. Вярваше в последиците, но сега не мислеше за тях, защото в момента нямаше кой да го подкрепи. – Сериозно ли смяташ, че милея за живота на един хладнокръвен убиец, наистина ли вярваш, че бих предал единствения си приятел, за да спася свой враг? Аз съм преди всичко практичен човек. Не бих сторил нищо, което не си заслужава. А знаеш ли... – каза той, връщайки погледа си върху Мън Дзя. - На този свят всичко е заменимо... – направи пауза, след което добави заветното. - Ти също. – вече впил поглед в Джи Ън.
Усмивката му озари млечната кожа, по която все така играеше онази негова лудост, която го бе спасявала повече пъти, отколкото можеше да преброи. Но сега не ставаше дума за него.
- Проклето копеле... – изсъска чернокосата, свила ръце в юмруци. Границата на търпението ѝ бе безцеремонно прекрачена и това нямаше да доведе до нищо добро за неканения гост. – Добре тогава... Нека се надяваме, че и твоите органи са нещо лесно заменимо, защото скоро ще ги събираш от земята. – затрака със зъби, пръскайки женска отрова, от най-тъмната, която Сънг Дже бе виждал досега. Последва кратката команда и всички наемници се насъбраха около тъмнокосия като канибали, обградили дългоочакваното си човешко барбекю. Последва вече отдавна предвидения набор от ритници и юмруци на произволни места, докато Джи Ън не даде нов знак за кратка пауза.
- Е, сега на прав път ли съм, просветли ме, детектив! – усмихна се, като от цялото ѝ същество бълваше власт, която всъщност не притежаваше и никога не бе притежавала. Заблудата се оказваше най-големият враг на човек от тези среди. Глухи стъпки отекваха в коридора на подземието. Сънг Дже прочисти гърло, изплювайки локва кръв върху скъпите обувки на чернокосата. Усмивката не слизаше от лицето му. Но вече бе по-скоро тъжна.
- Уви, Твоят път приключва в следващия кадър... – промълви тихо, пропилявайки последните си запаси от въздух, поради което не успя да даде официално предупреждение. Загатването му беше напразно.
Четири изстрела прелетяха във въздуха и Джи Ън приключи своето пътешествие на Земята. Оръжието увисна елегантно в ръката на притежателя си. Очите, жадуващи за кръв се впиха в издъхващото тяло. Последната агония бе като музика за ушите му. Изчака сгърченото тяло да застине завинаги, след което закрачи напред като на забавен каданс. Мълчаливият му поглед сякаш изгаряше всяка част на Сънг Дже, през която преминеше. Тъмнокосият видя онези пламъци на омраза и нужда от отмъщение. И макар точно това у един човек да го ужасяваше, не се страхуваше за живота си. Все още нямаше какво да губи.
- Сънг Дже. – промълви провлачено мъжът, изправяйки прилежно яката на черното си сако. Другата му ръка все още държеше огнестрелното оръжие, чието дуло Дже усети опряно в главата си.
- Да помогна с него? Предполагам с отмъщението ти. – думите излизаха тихо, защото му бе невъзможно да изкара висока октава. Канибалите му бяха изкарали въздуха прекалено много пъти и още се възстановяваше.
- Кажи ми... Боли ли те? – прошепна на нивото на ухото му, сетне запрати дулото на пистолета си към най-ранената част от стомаха му. –Тук навярно те боли ужасно. – отбеляза с нотка на фалшиво съчувствие, на което Сънг Дже се изсмя въпреки, че се задави от болка.
- Ако това е, което искаш да чуеш... Боли ме ужасно. – каза с ирония, правейки чести паузи. Усмихна се мрачно в отговор на погледа, който бе получил насреща. Разбира се, че бе наясно. Този човек никога нямаше да бъде доволен. Дори когато отмъсти. Дори когато адът замръзне. Той нямаше да намери своя така жадуван покой. И това бе нещото, убиващо личността му, всяка човешка останка в душата му.
- Помниш ли моето име? – запита го отново на корейски, със специфичния си мек акцент.
- Хуей Шан. – отговори без колебание. Китаецът се усмихна и Сънг Дже разпозна дребните му трапчинки, както и множеството малки бръчици покрай очите му. Спомен прониза сърцето му. Нямаше по-болезнено мъчение от спомените...
- Хуей Ин, синко, радвам се че си си намерил такъв добър приятел. Сънг Дже, нали мога да ти доверя този хлапак? Грижи се да не върши глупости, става ли? – слънчевата усмивка на Хуей Шан докосна сърцето на тъмнокосия в онзи миг. Усмивката на баща. Нещо, за което той бе копнял през целия си живот. Баща.
- Разбира се, разчитайте на мен, господине. – отвърна, все още захласнат в невъзможни мечти.
- Сънг Дже... Наричай ме татко.За мен си като брат на моя Ин, следователно си ми син. – чувайки това, от очите на Дже се изсипа порой. Тогава за първи път не успя да запази чувствата си скрити, за първи път почувства нещото, което хората наричаха щастие.
- Да ядем, да ядем! – подканиха го, разсейвайки сълзите му.
Нима можеше да забрави онзи ден, онази трапеза, онези хора? Без значение какво се случеше по-нататък, той никога нямаше да бъде способен да ги намрази. Защото споменът бе все така топъл в съзнанието му, защото сълзите му в онзи ден бяха попили образите им по начинът, по който изглеждаха тогава. Никой и нищо не можеше да ги измени, или изтрие.
Имаше само един зъл тиранин, заради когото хората губеха себе си. Това бе животът.
Докато се пренесе в реалността вече се намираше на земята, освободен от ръждясалите окови, от които китките му бяха посинели почти до лилаво. Забеляза, че и Мън Дзя бе освободена от хората на Хуей Шан, който бе нахлузил кожена ръкавица и скоро приклекна до Сънг Дже с неразгадаем поглед.
- Прости на Джи Ън за негостоприемството. – каза той без дори да погледне към мъртвото ѝ тяло. Сънг Дже най-сетне фокусира кърпичката в кожената му ръкавица, с която възрастният мъж изтри кръвта около устните му. Веднага разбра присъдата си.
- С Мън Дзя сте свободни да си вървите. – рече китаецът, помагайки на тъмнокосия да се изправи. Така или иначе трудничко щеше да успее сам, а унижението е незначително, когато знаеш, че си обречен. И все пак опита да приключи с това тук, колкото и да не му се умираше в някаква воняща килия.
- Хуей Шан... сигурен ли си, че няма да съжаляваш, ако не бе убиеш още тук? Помисли добре. Нима просто ще ме пуснеш да си вървя?
- Ще те оставя да изживееш своите три дни. Толкова време ти остава, докато отровата те довърши. Ако решиш да ми кажеш къде е лабораторията на твоят приятел, ще ти дам антидота. Ако ли не, ще я намеря сам. Знаеш, че без теб, доктор Сонг си няма никой, който да го опази.
Сънг Дже се усмихна половинчато.
- Мислех, че имаш да си отмъщаваш и на Мън Дзя. Нима съм грешал?
- Не си. Затова я направих твой партньор. Сега вече е наясно коя е истинската ти самоличност. Зависи от нея дали ще те елиминира като свой враг, или ще те утешава в последните ти дни на агония. – той даде знак на подчинените си, които подхванаха и двамата „пленници“, тикайки ги към изхода.
- Мъжете ми ще ви придружат до изхода. И за да компенсирам неприятното ви посрещане, съм ви приготвил кола. Навярно ще ви е трудно да вървите пеша в това състояние. – довърши и пристъпи напред, за да поведе редицата като истински мафьотски шеф. Всеки би намразил Хуай Шан от настоящето. Всеки, който не го беше срещал в миналото...
- Благодаря за грижите... татко. – другият не се обърна, но забеляза начинът, по който челюстта му се стегна, а челото му се сбръчи. Знаеше също, че не бе гримаса, породен от омраза. Спомените бяха най-жестоките уреди за изтезания... Очите на Сънг Дже се замъглиха и за малко си помисли, че е напът да се разплаче. Когато видя черните петънца навсякъде разбра, че просто отровата му напомня за себе си.
Meng Jia
Meng Jia
Човек
Човек
Местожителство : Сеул, Южна Корея

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. - Page 2 Empty Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Чет Юли 28, 2016 11:11 pm
Ако чувстваше нещо, освен физическа болка в този момент, Дзя би се разплакала - би паднала на колене, неспособна да удържи вълната от шок, ужас, скръб; би се загубила някъде из пенещите се води и най-вероятно би се удавила. За щастие, годините, прекарани в безразборно убиване, ѝ се отплащаха непрестанно, като елиминираха бързо всяка наченка на емоция... поне на повърхността. Дзя се страхуваше прекалено, за да се впусне по-навътре в душата си, защото знаеше, че там, в тъмна и студена килия (същата като онази, в която допреди малко със Сън Дже изживяваха поредния кошмар), чакаше уплашеното момиченце, чието сърце рисуваше чувства по бетонните стени. Така беше по-добре за детето - не трябваше да вижда бъдещото си Аз с кожа, обагрена в аленочервено, с очи, по-пусти от самотната килия и сърце - по-студено от бетонния под. Момиченцето би се разплакало, би рисувало по стените с тъмни като нощта цветове, би страдало. А нима едно от най-болезнените неща не бе именно омразата към човека, в който си се превърнал? В самотния свят може да мразиш останалите, може да мразиш нещата, които ти се случват, но поне знаеш, че имаш себе си; а какво става, когато дори самият ти се намразиш? Как се очаква да живееш със себе си - с човек, когото мразиш, до края на дните си?
Да, беше по-лесно да не изпитваш нещо - както в момента Дзя не изпитваше нищо, докато гледаше Сън Дже, знаейки, че му остават 3 дни живот. Не можеше да си позволи да изпита нещо... освен може би желанието да го премахне още сега. Така или иначе бяха врагове, би се очаквало, нали? Не изпитваше нищо и когато чу глас от миналото, който дращеше болезнено по стените на килията на малкото момиченце. Значи зад целия този фарс стоеше бащата на партньора ѝ? Това беше отмъщение? Беше честно – живот за живот. Тя обаче не можеше да си обясни защо бяха още живи – с какво бяха полезни?
- Да ни беше убил в тъпата килия. – измърмори под носа си Дзя, подпираща брадичката си с ръка, докато оставяше погледа си да се рее, тук – там попивайки улиците на Китай през прозореца на автомобила. Може би би усещала топлината на дома, на познатото, ако не стоеше до умиращия Сън Дже и ако не трябваше да бъде нащрек за потенциална опасност. Но пък дори и без тези фактори, пак щеше да си намери оправдание за липсата на емоции. Не искаше да приеме факта, че е неспособна да живее със себе си. Лош късмет.
Автомобилът спря плавно, след което замлъкна, давайки знак на двамата ни герои, че тук бе тяхната спирка. Странно – човекът, който беше по петите им доскоро и ги искаше мъртви, показваше такова гостоприемство, че чак им бе осигурил и място за отсядане? Отдих? Последни дни? Кой знае! Дзя не успя да удържи един кикот, породен от абсурдната ситуация. Стисна устни и го замаскира с кашлица, защото беше прекалено странно да се смееш при такива обстоятелства, нали?
- Хайде, господин умиращ лъжец, да видим какви приключения ни очакват на това съмнително място! – саркастично поде тя, недочаквайки един от ходещите гардероби да ѝ отвори вратата, след което слезе тромаво и се огледа.
Зелената площ подразни очите ѝ, шепнейки ѝ, че тя и Сън Дже бяха просто прашинки в един необятен свят. Разбира се, че ще ги зарежат на средата на пуст район! Дзя потърка слепоочия в опит да потуши започващото главоболие. Ставаше досадно да се бори за живота си и за този на Сън Дже (не че за неговия можеше да направи нещо вече). Момиченцето взе черната боя.
- Върви! – побутна го тя напред, след като забеляза видимото недоволство на лицето на Сън Дже. – Това сега е най-добрата ни опция. Има и къщичка- където можеш да умреш спокойно – така че какво повече искаш?!
Въпреки цялото същество на Сън Дже, което крещеше съмнение, Дзя успя да го домъкне до порутената къща (подобие на къща). Явно отровата започваше да действа, тъй като съпротивителните му сили бавно отслабваха, както отслабваше и координацията му. Момиченцето започна да боядисва стената.
- Не е толкова зле, нали? – попита тя, след като влязоха, но не очакваше отговор.
В интерес на истината с изключение на разпадащата се външна мазилка и изоставената градина, къщата беше хубава – дървеният под нямаше дупки, само скърцаше; стените бяха напукани, но не разрушени; имаше две стаи – занемарена кухня с паяжини по шкафовете, както и спалня с двойно легло, което най-вероятно бе изтърбушено и портрети най-вероятно на първите (а може би и последни) обитатели на дома. Беше ли странно, че Дзя любопитно обикаляше с поглед из къщата? Голяма работа – беше по-добре от това да гледа умиращия Сън Дже. С крайчеца на окото си забеляза как се опитва да балансира тежестта си от единия крак на другия. Момиченцето продължаваше да боядисва стената. Кожата на Дзя се молеше за болезнено успокоение.
- Мисля, че трябва да си легнеш. – хвана го от двете страни и го задърпа (доста против волята му) към леглото, което не изглеждаше особено удобно, но пък беше единственият вариант.
Отметна сините памучни завивки на флорални мотиви и натика Сън Дже като шунка в сандвич. Приседна в долния край на леглото и заби поглед в пожълтелите стени, защото не искаше да гледа „партньора“ си. Не сега.
- Знам, че не си във възторг да прекараш време насаме с едно „жалко същество“ като мен, но какво да ти кажа – ако вярвах в съдбата, бих казала „Съдба!“, по-скоро проклятие. Но аз не вярвам, така че майната ти! – Дзя рязко се изправи и тръгна към вратата. Момиченцето запрати четката яростно към стената. Дзя се задушаваше.
Опитвайки се да прикрие треперенето на ръцете, тя се насочи към кухнята в търсене на лед или поне нещо студено. В полезрението ѝ се появи хавлиена кърпа, метната на един от дървените столове. Дзя нервно я нави на топка и я постави в камерата на хладилника, който изненадващо работеше. След 10 минути чакане, придружено от потропване с крак, Дзя се върна със заледената хавлиена кърпа в стаята, където беше Сън Дже.
- Предполагам, че лицето те боли – доста бой изяде. – отбеляза тя, стараейки се да запази непукисткия си тон и поведение.
Сложи внимателно ледената хавлия върху лявото му око, което скоро от червено, щеше да стане синьо и подуто. Позволи си да остави погледа си върху лицето му. Голяма грешка.
И Сън Дже умира. Всеки, до когото се докоснеш, умира. Отмъщението трябва да е твоята смърт.
Гласът на грозното създание, което живееше в нея, се разпростираше под формата на главоболие с кънтящи думи. То увиваше злобните си ръце около врата на Дзя, спирайки въздуха някъде в трахеята. Кожата ѝ крещеше за познатото облекчение. Момиченцето хвърляше четката във всички посоки, оставяйки черни пръски по стените. Дзя усещаше неравномерното си дишане. Момиченцето искаше да излезе от килията.
Дзя свали хавлията от лицето на Сън Дже, оставяйки я до себе си. Момиченцето буташе лицето ѝ към това на Сън Дже. Вече беше толкова близко, че можеше да преброи миглите му, да усети дъха му по кожата си, да види малкото момиченце, чийто образ се отразяваше в очите му. Вдигна трепереща ръка и я постави леко върху бузата на Сън Дже, усещайки топлина и още някакво странно чувство да я завладеят.
- Моля те, не умирай. – измъчено и едва доловимо прошепна тя, взирайки се в очите на Сън Дже, сякаш търсеше уверение, че той ще оцелее, че те ще оцелеят, че бъдещето им ще оцелее.
Нещо топло се спусна по бузата ѝ, капвайки върху гърдите на Сън Дже. Момиченцето спря.

Ahn Seun Jae
Ahn Seun Jae
Човек с покровител
Човек с покровител

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. - Page 2 Empty Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Съб Юли 30, 2016 2:41 pm
Какво би направил, ако ти остават 3 дни живот? Преосмисляш целия си живот, търсейки смисълът на своето съществуване, като несъзнателно започваш да си задаваш и въпроси с начало: „Какво, ако...“.
Устните му плахо се докоснаха до нейните, карайки ги да се отпуснат и сами да потърсят желаното още. Усети съществото си като пресъхнал кладенец, който внезапно прелива с вода. Остави се на бедствието да го обгърне, не зачитащ нуждата да си поеме дъх. Прокарваше дългите си тънки пръсти през разчупващите се оранжеви вълни, докато млечнобялата му кожа не се слееше с тази на меката шия на Мън Дзя. Все по-страстно крадеше от чуждия въздух, ставайки все по-алчен с всяка изминала секунда. Знаеше какво ще последва, но за първи път му се искаше да не мисли. За нищо.
Сякаш чужд крясък „Опомни се!“ го върна на земята, в мизерното старо помещение, в бавно умиращото му тяло. Горещата сълза, разтопила се върху гърдите му, сякаш разяде плътта и проникна в органите му, а сетне успя да удави душата му с тихата си скръб. Порой заваля в сърцето му, когато го видя в очите ѝ. Молитвата, тъгата, отчаянието, които не биваше да са там. Чувства, адресирани до него. Всичко това го накара да се почувства далеч по-обречен, отколкото всъщност беше. Целувката и вкусът на устните ѝ трябваше да останат неосъществен спомен, поредното „Какво ако“ в съзнанието му. Защото разбра, че не би могъл да ѝ го причини. Не би могъл да я накара да осъзнава чувствата си към него. Не искаше да я приковава към миналото, защото той вече бе част от него, а му се искаше тя да направи крачката към настоящето. Усмихна се мрачно, защото всичко изглеждаше такова в този миг, а и всяка усмивка костваше все по-големи усилия. Черните петна, премрежващи погледа му, играеха на ту на криеница, ту на гоненица из пространството.
- Не бери грижа за мен. – каза, поддържайки усмивката на лицето си, въпреки че сухите устни се бореха за вечен покой и потрепваха като почти изхабена крушка. Сънг Дже забеляза недоверието ѝ, но побърза да добави. – Не ми е за пръв път, довери ми се. Имам известен опит в тези ситуации.- смигна ѝ, като успя да докара достатъчно чар, за да я успокои, че все още е далеч от мисълта да умре. Щом видя чертите ѝ да се отпускат, мислите му се съсредоточиха върху друг належащ проблем. Обстоятелствата отново си казваха думата.
- Може ли да ми направиш чай? – каза с изражение на човек, на когото наистина му се пие чай, докато всъщност току-що бе изръсил първото, което му идва наум, за да накара Мън Дзя да напусне стаята, минаваща за спалня. Знаеше, че направата на чай ще ѝ отнеме достатъчно дълго време, да не говорим, че бе съмнително дали в тази къща въобще се намираше нужната консистенция, макар че ако питахме китаец, всеки див храст ставаше за чай.
Мън Дзя кимна и без да промълви нищо, освен едно глухо „веднага се връщам“, тя излезе и затвори бавно вратата. Непосредствено след напускането ѝ, човекът, когото Дже следеше скрито с периферното си зрение, най-сетне влезе през прозореца с прецизна безшумност. Дже си помисли, че е просто надзирател, изпратен от Хуей Шан, за да му докладва последните дни агонизиращи дни на гениалния му враг, но след като прочете странната нотка на молба в очите му, за миг остана неочаквано изненадан.
- Трябва да ѝ помогнеш. – прошепна тихо, заковавайки се до пожълтялото перде. Лъчите хвърлиха сянка върху лицето му, докато погледът му се преместваше от Дже върху собствените му, отпуснати около тялото яки ръце. – Трябва да дойдеш с мен. Знам, че само Ти можеш да я спасиш! – отново впери поглед в другия, вече разпознал чертите му.
- Не разбирам. Ако Хуей Шан наистина не те е изпратил при мен... – недоумяващо загатна Дже, докато не бе нетърпеливо прекъснат.
- Обичам я. – твърдо и непоколебимо изтръгна между зъбите си китаецът. Въпреки разваления му корейски, простичките думи добиваха неимоверна сила и проникваха дълбоко в съзнанието на Сънг Дже, който си изясняваше работата. – Аз и Сонг Хе Ин израснахме заедно, като брат и сестра, под опеката на шеф Хуей. Но с течение на времето, дори знанието за забраната на чувства, не ми попречи да се влюбя в нея. Не искам да я загубя, въпреки че никога не е била моя. Просто за мен тя е по-важна от собствения ми живот, затова трябва да дойдеш с мен! Времето ѝ изтича.
- Достатъчно. Ще дойда с теб. – отвърна и се запъти към другия без да добави нищо повече, докато двамата не се стигнаха до колата му.
- Как ти е името? – запита Сънг Дже, докато двамата пътуваха към болницата, където беше Хе Ин.
- Моето име?Джу Хан.
- Джу Хан... Какво се е случило с Хе Ин? Нима и тя е била отровена от шефа ти? – не можеше да замълчи, докато не потвърди всичките си логически обяснения за появата на това момче и молбата му. Все повече му се искаше да греши, това да е първата грешка в живота му. Така търсеше облекчението от това да не е прав за нещо, което още не вярваше, че се случва. Нима Хуей Шан бе отишъл толкова далеч? Нима бе предсказал дори единственият коз, който Сънг Дже крие в ръкава си? Не се случваше!
- Така е... – с помръкнал глас му отговори китаецът, опитвайки се да задържи пълна концентрация върху шофирането. – Отровил я е преди почти два дена, но тя отказваше да ми каже как да я спася... Докато болката ѝ не стана непоносима...- той стегна мургавите си пръсти около волана. – Лекарите са с вързани ръце, защото не разполагат със самата отрова, за да изследват консистенцията и да открият антидот. Опитах да я открия сам, преобърнах целия офис на шеф Хуей, но единственото, което получих накрая, е заповед за елиминирането ми.
- Колко умно от твоя страна. – не се сдържа да изсумти Дже. – Би трябвало да познаваш собствения си шеф. Той не би допуснал сам да провали собствения си план. Винаги е бил безупречен в планирането, но не е било само това... Оказа се, че умее да кара противниците си да го подценяват, което му позволява да разкрие и всеки техен коз. А как Хе Ин е узнала? – попита, възпирайки опитите си да гадае повече, защото почувства как мозъкът му дава на късо и се предава след ударна вълна на главоболие. Черните петна отново му напомниха за предизвестения му край, който вече не му се струваше, че може да заобиколи. Сякаш последният му тунел за бягство току-що бе затрупан от свлачище и смъртта го очакваше там, поседнала тихо на хладните късове скали.
- Не, тя ми каза, че само баща ѝ, доктор Сонг, би могъл да знае за отровата и антидота, затова успях да намеря номера му в контактите ти, докато те разпитваха и му се обадих. Той знаеше. Той ми каза, че си взел антидот със себе си, преди да напуснеш лабораторията му.
- Не е казал нищо повече? – запита с леко колебание тъмнокосия, усещайки едрата пот, избиваща на челото му. Дотук беше с нормалното му състояние. Сякаш всичко се променяше, когато осъзнаеш избора си.
- Каза само, че вярва в твоята преценка, че ти вярва безусловно.
- Джу Хан...Телефонът ми още ли е у теб? – попита нещо, на пръв поглед напълно отклоняващо се от темата.
- Да, ето. – отговори простичко и му го подхвърли без да отклонява поглед от предното стъкло. – Почти стигнахме до болницата.
- Не се тревожи, ще я спасим. – Дже се загледа в бързо преминаващия пейзаж, размазващ се пред очите му подобно на спомените от миналото в съзнанието му. В този миг се питаше дали би го сторил, ако не беше дъщерята на доктор Сонг. Дали би обрекъл себе си, за да спаси случаен човек. Съмненията бързо го изпълниха и в онзи миг осъзна, че няма нищо геройско в постъпката му.

Часовете се точеха като месеци. Сънг Дже не спираше да броди по пустите закътани улички на малкото морско градче, стискайки телефона си в едната ръка, а другата, заровил в джоба си, където му се намираха някакви пари колкото за храна. Движенията му ставаха все по-забавени и мъчителни, но той не искаше да се спира. Знаеше, че няма шансове да избяга от съдбата си, но с непримиримия си инат поне се чувстваше на една идея по-далечно и уютно местенце.
- Глупчо...Не осъзнаваш ли, че така сам правиш услуга на г-жа Отрова. – изведнъж се обади съществото-покровител, надвесено над рамото му.- Съветвам те да спреш. – рече някак плашещо сериозно летящата мишка.
- Езо...Знаеш, че не мога да спра. Ще е еквивалент на това да се предам. Знаеш, че не мога. – за първи път от много време насам я наричаше с името, с което му се представи при първата си поява. Това накара създанието да опули очи насреща му, а после се появи и ефекта на поруменели бузки, което изглеждаше неоспоримо странно.
- Защо? – поде животинката като изпълни с детско любопитство големите си очи. – Защо да не се предадеш? Трябва да осъзнаеш, че този път не предпазваш себе си, а се самоунищожаваш. И да се предадеш, не е необходимо да се сбогуваш със света.
- Не разбирам смисъла на думите ти. Аз...знаеш какво. Но най-големият ми проблем е това, че... не искам. Не искам да си призная, но имам някакво подобие на живот, който не ми се иска да изоставям точно сега. Не искам да си призная, но има хора, които имат значение за мен, и знам, че това е двустранно, въпреки че никога няма да заслужавам обичта им. Мислех, че съществуването ми така или иначе няма значение за света, но сега има значение за самия мен...
- Защото никак не те бива в сбогуванията. – отбеляза Езо с нежна малка усмивчица. Незнайно защо сега се бе сдобила със смешно зализана прическа, тефтерче химикалка, както и онези стари огромни очила с черни рамки. В момента очевидно се вживяваше в ролята на психотерапевт. – Постоянно гледаш към телефона си. И двамата знаем, че искаш да ѝ кажеш къде си... Искаш да я видиш...
- Стига. Престани да ми казваш неща, които знам. Ако я видя сега, ще бъде навярно непоносимо болезнено и за двама ни.
- Помисли си добре. Скоро..
- Знам. – прекъсна Езо, като най-сетне приседна някъде. От това, което усещаше, беше на някакви скали, леко галени от морските вълни. – Но не искам да се сбогувам.
Покровителката му замлъкна за момент, осъзнала, че отровата вече бе засегнала зрението на Сънг Дже и в момента той бе неспособен да види нещо. Само преди минута красивото начало на залеза избледня и изчезна пред очите му.
- И все пак се предаде, а, друже. – мишеподобието сякаш се усмихваше, вперило поглед в дисплея на мобилния му. Съобщението бе изпратено.
Sponsored content

Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината. - Page 2 Empty Re: Приключенията на един нахалитет и една мрънла в търсене на псевдо-истината.

Върнете се в началото
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите