Re: Зимната градина
Вто Яну 19, 2016 5:18 am
„...Уповавайки се на горните факти, престъпникът ще бъде осъден на доживотна присъда в затвора Грибин, без право на посещения през първите пет години. Присъдата ще влезе в сила веднага след подписване и няма да подлежи на промяна.
Ръководител /подпис/”
Насили изтощената си ръка да задържи писалката между изтънените си пръсти и да я завърти няколко пъти върху белия лист. Мастилото бързо, но сякаш с хиляди усилия, оформи сложния подпис с инициалите И.С.
- Не ми стига, че цели трима ментори са болни и трябва да ги замествам, а сега и от Затворът Грибин ми прехвърлиха задължението да подписвам присъдите на магьосници, които никога не съм виждала. Къде, по дяволите, е проклетият съдия Бран!?! – пробва да тропне с крак, вместо отново да удари ръката си в масата, защото без друго вече не си я чувстваше. Колкото до това, че си говореше сама, това не беше нещо необичайно за един ръководител на магьосническа организация. Навярно лудостта в момента представляваше най-малкият ѝ проблем. Нервите ѝ бяха опънати до краен предел, работата в последни дни се увеличаваше главоломно и очакваше да бъде изпълнена със скоростта на влак-стрела. Най-високата длъжност в едно общество винаги криеше най-големите отговорности, но досега не ѝ се бе струвало така непосилно. Щеше да е прекрасно, ако можеше да си направи няколко клонинга. Да, това беше липсващото звено. Невъзможността на се разкъса на няколко парчета, за ад може да има по едно парче навсякъде, където беше нужно. Както и да си разпределяше времето, тя имаше само едно тяло и това ограничение я подлудяваше още повече.
- Мамка му, закъснявам за тренировката на Люис! – отново осъзна, че няма време, щом очите ѝ стрелнаха големия часовник на стената в офиса, който сякаш вечно ѝ се присмиваше. Дори не бе в неин стил да псува, никога преди не го бе практикувала, но в момента и сама не осъзнаваше какво си мърмори под носа в поредния си пристъп на безизходица.
Все още не знаеше как щеше да замести цели трима ментори, които се предполагаше да обучават новаците тук. От друга страна съдия Бран беше в неизвестност вече от четири дена. Вярваше, че ще ѝ се наложи сама да го намери и да изкара мързеливия му задник, където и да се беше наврял. Стефани го познаваше достатъчно добре ,за да знае за тези негови спонтанни моменти на бягство от задължение. Когато му омръзнеше от зациклящото му около присъдите ежедневие, той просто изчезваше без да каже на никого къде отива, навярно за да е сигурен, че никой няма да прекъсне така жадуваната му почивка. Ах, как го мразеше за това, че вечно улучва неподходящия момент да кръшка. Ненавиждаше у него липсата на съображение и парфюмът на егоизъм, на който вонеше целия от километри. А най-много се вбесяваше, когато същия се осмеляваше да иска пълна независимост на съдебната магьосническа система, за да няма нужда да се съобразява с исканията на Сборището. Дразнеше я, защото нямаше това право, при положение, че когато изчезваше прехвърляше всичките си задачи на Ин Стефани.
- Люис? Люис? – повика момчето, след като бе стигнала до средата на зимната градина, а така и не бе доловила присъствието на друг индивид наоколо. В момента сетивата ѝ бяха леко притъпени от недостика на сън и прекаленото количество кофеин, който бе погълнала през последните часове. По принцип можеше да усети чуждо присъствие на повече от тридесет метра разстояние, но сега екстра сетивността ѝ очевидно не действаше.
Чуждата атака успя да я засегне точно преди да реагира и да задейства с мислите си някоя магия за защита. Намери се плътно залепена до остъклението и в този момент със задоволство отбеляза ползата от здравината му. Ако това бе обикновено стъкло, то щеше да се счупи, а стъклата да се забият в тялото ѝ като летящи остриета. Лошата новина бе, че все още я грозеше опасност, която успя да долови щом сетивата ѝ най-после решиха да ѝ сътрудничат.
Умишлено припълзя до един от добре остриганите храсти, за да не издава позицията си. Все още дори не можеше да определи местоположението на врага си, нито с каква точно сила разполагаше той. В главата ѝ се блъскаха милиони предположения и това пречеше на концентрацията ѝ. След втората атака, с която се размина на косъм, усети трето присъствие и вече напълно се обърка. Не знаеше какво се случва, но изтощеното ѝ тяло заплашваше да се предаде с всеки изминал момент. Изкушението просто да се просне някъде и да се престори на вече мъртва набираше сили. Дали това щеше да свърши някаква работа? Сама не успя да повярва, че реално обмисля да се престори на мъртва, за да я оставят намира. По принцип и това не бе в стила ѝ.
- Внимавай! – извика и се хвърли към момчето, към което се приближаваше поредната мощна атака. Едва след като се намери на земята с другия, забеляза познатата му физиономия и успя да се присети кой е. Един от учениците ѝ.
- Джаел.... Какво търсиш тук? – дори не знаеше защо го пита такъв маловажен въпрос точно сега, при положение, че реално не се интересуваше от отговора му. Навярно момчето беше чуло, че нещо се случва в градината и бе решил да задоволи младежкото си любопитство. Това обаче не беше добре. Врагът им навярно владееше въздух, най.редкия и могъщ елемент, така че дори и със силите на двамата, нямаше начин да го победят. Трябваше да избягат, поне ако искаха да оцелеят.
Ръководител /подпис/”
Насили изтощената си ръка да задържи писалката между изтънените си пръсти и да я завърти няколко пъти върху белия лист. Мастилото бързо, но сякаш с хиляди усилия, оформи сложния подпис с инициалите И.С.
- Не ми стига, че цели трима ментори са болни и трябва да ги замествам, а сега и от Затворът Грибин ми прехвърлиха задължението да подписвам присъдите на магьосници, които никога не съм виждала. Къде, по дяволите, е проклетият съдия Бран!?! – пробва да тропне с крак, вместо отново да удари ръката си в масата, защото без друго вече не си я чувстваше. Колкото до това, че си говореше сама, това не беше нещо необичайно за един ръководител на магьосническа организация. Навярно лудостта в момента представляваше най-малкият ѝ проблем. Нервите ѝ бяха опънати до краен предел, работата в последни дни се увеличаваше главоломно и очакваше да бъде изпълнена със скоростта на влак-стрела. Най-високата длъжност в едно общество винаги криеше най-големите отговорности, но досега не ѝ се бе струвало така непосилно. Щеше да е прекрасно, ако можеше да си направи няколко клонинга. Да, това беше липсващото звено. Невъзможността на се разкъса на няколко парчета, за ад може да има по едно парче навсякъде, където беше нужно. Както и да си разпределяше времето, тя имаше само едно тяло и това ограничение я подлудяваше още повече.
- Мамка му, закъснявам за тренировката на Люис! – отново осъзна, че няма време, щом очите ѝ стрелнаха големия часовник на стената в офиса, който сякаш вечно ѝ се присмиваше. Дори не бе в неин стил да псува, никога преди не го бе практикувала, но в момента и сама не осъзнаваше какво си мърмори под носа в поредния си пристъп на безизходица.
Все още не знаеше как щеше да замести цели трима ментори, които се предполагаше да обучават новаците тук. От друга страна съдия Бран беше в неизвестност вече от четири дена. Вярваше, че ще ѝ се наложи сама да го намери и да изкара мързеливия му задник, където и да се беше наврял. Стефани го познаваше достатъчно добре ,за да знае за тези негови спонтанни моменти на бягство от задължение. Когато му омръзнеше от зациклящото му около присъдите ежедневие, той просто изчезваше без да каже на никого къде отива, навярно за да е сигурен, че никой няма да прекъсне така жадуваната му почивка. Ах, как го мразеше за това, че вечно улучва неподходящия момент да кръшка. Ненавиждаше у него липсата на съображение и парфюмът на егоизъм, на който вонеше целия от километри. А най-много се вбесяваше, когато същия се осмеляваше да иска пълна независимост на съдебната магьосническа система, за да няма нужда да се съобразява с исканията на Сборището. Дразнеше я, защото нямаше това право, при положение, че когато изчезваше прехвърляше всичките си задачи на Ин Стефани.
- Люис? Люис? – повика момчето, след като бе стигнала до средата на зимната градина, а така и не бе доловила присъствието на друг индивид наоколо. В момента сетивата ѝ бяха леко притъпени от недостика на сън и прекаленото количество кофеин, който бе погълнала през последните часове. По принцип можеше да усети чуждо присъствие на повече от тридесет метра разстояние, но сега екстра сетивността ѝ очевидно не действаше.
Чуждата атака успя да я засегне точно преди да реагира и да задейства с мислите си някоя магия за защита. Намери се плътно залепена до остъклението и в този момент със задоволство отбеляза ползата от здравината му. Ако това бе обикновено стъкло, то щеше да се счупи, а стъклата да се забият в тялото ѝ като летящи остриета. Лошата новина бе, че все още я грозеше опасност, която успя да долови щом сетивата ѝ най-после решиха да ѝ сътрудничат.
Умишлено припълзя до един от добре остриганите храсти, за да не издава позицията си. Все още дори не можеше да определи местоположението на врага си, нито с каква точно сила разполагаше той. В главата ѝ се блъскаха милиони предположения и това пречеше на концентрацията ѝ. След втората атака, с която се размина на косъм, усети трето присъствие и вече напълно се обърка. Не знаеше какво се случва, но изтощеното ѝ тяло заплашваше да се предаде с всеки изминал момент. Изкушението просто да се просне някъде и да се престори на вече мъртва набираше сили. Дали това щеше да свърши някаква работа? Сама не успя да повярва, че реално обмисля да се престори на мъртва, за да я оставят намира. По принцип и това не бе в стила ѝ.
- Внимавай! – извика и се хвърли към момчето, към което се приближаваше поредната мощна атака. Едва след като се намери на земята с другия, забеляза познатата му физиономия и успя да се присети кой е. Един от учениците ѝ.
- Джаел.... Какво търсиш тук? – дори не знаеше защо го пита такъв маловажен въпрос точно сега, при положение, че реално не се интересуваше от отговора му. Навярно момчето беше чуло, че нещо се случва в градината и бе решил да задоволи младежкото си любопитство. Това обаче не беше добре. Врагът им навярно владееше въздух, най.редкия и могъщ елемент, така че дори и със силите на двамата, нямаше начин да го победят. Трябваше да избягат, поне ако искаха да оцелеят.
- Jael CalisterЕлемент - Земя
Re: Зимната градина
Сря Яну 20, 2016 12:53 am
Болката в притиснатия крак далеч не можеше да се сравнява с унижението, което изпита, когато Стефани се хвърли върху него, за да го спаси от невидимата атака. Мразеше да се чувства беззащитен. Може би все пак трябваше да се концентрира върху болката в крака, вместо над чувствата си, защото ако не беше Стефани, вероятността да спре да изпитва каквито и да е чувства щеше да бъде голяма.
Загледа се в очите й и за секунда обмисли да отговори на въпроса й. Но се спря от две неща. Първо - самия отговор. За части от секундата потърси дума, за да го определи, но може би най-правилната, която намираше все беше - люх. Отговора му беше тотално люх, а освен всичко какво може да търси тук? Да си търси белята, да бъде - както винаги - на неподходящото място, в неподходящия момент... изобилието от отговори беше като плодородна нива, чиито плодове Джаел можеше да бере... но нямаше време за тях.
Второто нещо, което го спря беше, че осъзна - тя дори не се интересуваше от отговора на въпроса му. Поне не и в този момент. Изпъкналата от напрежение вена на челото й я издаваше. Навярно бе задала въпроса си току-така, без да мисли... той, до някъде, беше нейна отговоронсот. Или поне така си мислеше.
- Можеш ли да ходиш? - попита тя, сякаш четеше болката в очите му.
Той кимна. Не беше убеден на сто процента, че това е правилният отговор, но какъв друг избор имаше - да лежи и да чака да умре?
Плахи опити да се изправи. Стефани го придържаше, очевидно тя не бе толкова ранена, колкото него, или поне не й личеше. Джаел бе сигурен, че е счупил глезена си. Или драматизираше, него го биваше в мелодрамата.
Изражението на Стефани се промени. Джаел беше виждал този поглед и беше наясно, че тя усеща нещо, което за него бе тъман Индия. За краткото време прекарано с нея, обаче, вече знаеше какво значи това - нечие присъствие. Макар да беше рус преди няколко месеца, Джаел не беше чак толкова тъп, за да се досети чие е това присъствие. Нямаше смисъл да чака повече.
Пръстите на ръцете му се озариха в злена светлина. Не толкова ярка, колкото обикновено ставаше, когато тренираше със Стефани, но предвид обстоятелствата и това беше добро начало. Струята бавно се обви около тях и постепено започна да се превръща в тънък слой каменна обвивка, подобна на щит.
- Знаеш, че това няма да издържи дълго, нали? - попита той с горчива усмивка.
Загледа се в очите й и за секунда обмисли да отговори на въпроса й. Но се спря от две неща. Първо - самия отговор. За части от секундата потърси дума, за да го определи, но може би най-правилната, която намираше все беше - люх. Отговора му беше тотално люх, а освен всичко какво може да търси тук? Да си търси белята, да бъде - както винаги - на неподходящото място, в неподходящия момент... изобилието от отговори беше като плодородна нива, чиито плодове Джаел можеше да бере... но нямаше време за тях.
Второто нещо, което го спря беше, че осъзна - тя дори не се интересуваше от отговора на въпроса му. Поне не и в този момент. Изпъкналата от напрежение вена на челото й я издаваше. Навярно бе задала въпроса си току-така, без да мисли... той, до някъде, беше нейна отговоронсот. Или поне така си мислеше.
- Можеш ли да ходиш? - попита тя, сякаш четеше болката в очите му.
Той кимна. Не беше убеден на сто процента, че това е правилният отговор, но какъв друг избор имаше - да лежи и да чака да умре?
Плахи опити да се изправи. Стефани го придържаше, очевидно тя не бе толкова ранена, колкото него, или поне не й личеше. Джаел бе сигурен, че е счупил глезена си. Или драматизираше, него го биваше в мелодрамата.
Изражението на Стефани се промени. Джаел беше виждал този поглед и беше наясно, че тя усеща нещо, което за него бе тъман Индия. За краткото време прекарано с нея, обаче, вече знаеше какво значи това - нечие присъствие. Макар да беше рус преди няколко месеца, Джаел не беше чак толкова тъп, за да се досети чие е това присъствие. Нямаше смисъл да чака повече.
Пръстите на ръцете му се озариха в злена светлина. Не толкова ярка, колкото обикновено ставаше, когато тренираше със Стефани, но предвид обстоятелствата и това беше добро начало. Струята бавно се обви около тях и постепено започна да се превръща в тънък слой каменна обвивка, подобна на щит.
- Знаеш, че това няма да издържи дълго, нали? - попита той с горчива усмивка.
Re: Зимната градина
Сря Яну 20, 2016 2:54 am
Още щом видя какво количество магия ученикът ѝ използва, за да издигне защитната каменна стена, Стефани осъзна, че нямаше да издържи повече от минута и половина при постоянна атака. Но бе благодарна и на това, защото сега най-сетне успя да се концентрира и да се възползва от краткото време, което Джаел им бе спечелил. Щом най-после сетивата ѝ проработиха както трябва, прозрението я удари като гръмотевица. Първото, което забеляза, беше по какъв начин бяха атакувани в момента. Врагът им използваше една от първите магии, които магьосниците усвояваха. Основата ѝ бе елементарна, затова и не можеше да причини особена вреда никому. Но пък от друга страна бе изключително ефективна, ако искаш да умориш някого, особено човек, използващ магия с по-висока степен на сложност. Стефани отправи поглед към Джаел и забеляза, че му бе изключително трудно да поддържа защитната магия. Уви, магия тип щит налагаше да се поддържа мислено дори след създаването си, което я правеше затормозяваща за магьосника, който я използва. Тъмнокоската разбра, че врагът им се цели в жизнената им сила. Целта му бе не са ги убие, а да ги умори, за да не могат да се съпротивляват срещу волята му. Всъщност първото доказателство бе още при първата му атака. Той бе достатъчно могъщ, за да използва магии от висока степен, далеч по-унищожителни, но дори първата му по същество представляваше една от основните, на която просто бе дал малко повече тласък. Очевидно не искаше да ги убива, което я наведе на мисълта, че поради някаква причина им трябваха живи... Или поне тя самата беше нужна на някого жива. Това категорично скъсяваше възможните опции. Ако съдеше и по техниките на врага си, със сигурност бе някой от Дъскоф. Все още си нямаше идея какво искат от нея, но новината, че искат да я завлекат някъде и навярно да я измъчват докато не разберат каквото искат, никак не я зарадва. За щастие това само можеше да я мотивира да намери някакъв начин да измъкне и себе си, и ученика си оттук.
- Джаел, слушай внимателно... – привлече вниманието му и продължи. – Трябва незабавно да се махнем оттук, ето какво ще направим. Ще броя до три. На три ще преобразуващ защитната си магия в атакуваща. Трябва да можеш, тренирахме го последния път. Трябва ти само миг пълна концентрация, просто изпразни съзнанието си за една секунда. Когато кажа три ще задействаш атакуващата си магия в посока изток. – тя посочи точния ъгъл с показалеца си. Ако преценката ѝ беше вярна, това бе точното местонахождение на врага им. - После веднага ще побегнеш в посока юг, ще ме видиш, просто ме последвай. Оттук има само един изход, който ще ни измъкне от този „приятел”. – и тя извъртя очи на изток, откъдето бяха атакувани. Нямаше повече време за размисли и колебания. Стефани не дочака нито отговор, нито дори кимане от страна на момчето. Трябваше да действат сега, преди врагът да е изцедил силите му.
- Едно... две.. ТРИ! – повиши тон на последната дума и побягна в същата секунда, в която защитната стена изчезна и отново бяха открити за врага си. Сефани нямаше време да види дали атакуващата магия на Джаел успешно е достигнала когото трябва, защото нямаше време за това. Бягаше с всички сили към дървото в средата на огромната градина, а щом стигна го попари леко с малко огънче, което изстреля от показалеца си. Внезапно то се пробуди, изкашляйки стабилно количество стърготини в лицето на Ин.
- Ауч, това не беше приятно...- обади се лицето, току-що образувало се в подножието на стеблото.
- И за мен не, повярвай, но е спешно. Паролата е: семе на живота. – изстреля тя светкавично бързо и щом устата на дървото се разшири и образува голяма хралупа, тя се обърна, за да види къде се намира Джаел. Сърцето ѝ най-сетне се поуспокои, когато го видя, че тича в посока към нея. След секунда обаче забеляза преследвача му и събра сили за атакуваща магия от по-висока степен, която да докара врага ѝ поне до несвяст за пет минути.
- Побързай! – извика тя, след като запрати огнената си стрела-преследвач към врага. Нямаше как да я избегне, а тя задължително атакуваше някоя жизнена точка на тялото, като по този начин я блокираше и не позволяваше на магьосника да използва магията си. Беше спечелила достатъчно време, за да бъде бягството им успешно. При положение като това, с двама почти изтощени герои, нямаше друг вариант с благополучен изход.
Щом Джаел бе вече до хралупата, Стефани се пусна по тъмния тунел, а малко по-късно долови ехото от възклицанията на ученика си. Зарадва се, че бе успял, защото не искаше да изгуби двама ученици да един ден. Опитваше да потиска мислите си за това какво се бе случило с Люис, но дълбоко в себе си ѝ беше ясно, че надали бе оцелял. Познаваше го и знаеше, че винаги подраняваше за тренировките, така че имаше твърде голяма възможност врагът им да го е сварил в зимната градина, малко преди тя да стигне дотам. Най-тъжното беше, че нямаше как да го потърси точно сега. Знаеше, че просто трябва да загърби тази си загриженост, защото в момента нещо голямо бе напът да се случи. Дъскоф отново се бяха завърнали с някоя брилянтна и унищожителна идея, а това не можеше да чака. Всъщност Стефани можеше да се досети и сама какво търсеха при тях. За нещастие отлично знаеше отговора. Защото бе свързан с изчезването на съдия Бран. Проклятие, ако бяха хванали него, навярно бе въпрос на време да разберат нещо. Стефани силно се надяваше проклетникът да е използвал някоя от хитринките си, за да се измъкне и скрие някъде, където и боговете не биха могли да го открият. Разбира се, тя щеше да го намери. О, да, щеше.
- Добре ли си? – попита ученика си, подавайки му ръка да се изправи след голямото падане като от провалила се каскада.
- Знам, че боли, падала съм стотици пъти през тази дупка. – отбеляза тя, наблюдавайки как Джаел разрива задните си части в опит да се отърси от неприятното чувство. Когато се огледа наоколо, той отправи въпросителен поглед към учителката си. Тя веднага разбра въпроса му, още преди да го е изрекъл на глас.
- Намираме се в подземието на Сборището. Тук има хиляди тайни тунели, водещи до места, за които обикновените хора си нямат на представа. Няма начин да ни открият тук, защото много малко магьосници знаят за това място. Само мои доверени хора... Това ме навежда на мисълта, че очевидно ти си моят нов довереник. Поздравления. – тя го потупа по рамото с усмивка, която бързо изтри от лицето си, за да добие предишната си сериозност. Все още не можеше да му каже какво се случва наистина, не разполагаше с толкова време.
- Виж, трябва да стигнем до забранената библиотека. Но оттук ще ни бъде малко трудно. Тези тунели често правят опасни илюзии, които могат и да те подлудят, така че просто ме следвай и запомни едно – не вярвай на нищо от това, което виждаш! Може да видиш ужасни неща, ужасни за самия теб. Наричам тези тунели още тунелите на страха, защото обичат да те изправят срещу собствените ти страхове. Но ние с теб ще ги преминем, защото трябва да се доберем до изхода. Сега да вървим. – тъмнокосата направи жест с ръка, посочвайки посоката, по която трябваше да поемат. Забавата тепърва започваше. Като под „забава” се визираше, че и на двамата им предстоеше една опасна за психиката игра. Стефани обаче не се тревожеше за себе си, защото я беше играла стотици пъти, но за Джаел това щеше да е първият път.
- Джаел, слушай внимателно... – привлече вниманието му и продължи. – Трябва незабавно да се махнем оттук, ето какво ще направим. Ще броя до три. На три ще преобразуващ защитната си магия в атакуваща. Трябва да можеш, тренирахме го последния път. Трябва ти само миг пълна концентрация, просто изпразни съзнанието си за една секунда. Когато кажа три ще задействаш атакуващата си магия в посока изток. – тя посочи точния ъгъл с показалеца си. Ако преценката ѝ беше вярна, това бе точното местонахождение на врага им. - После веднага ще побегнеш в посока юг, ще ме видиш, просто ме последвай. Оттук има само един изход, който ще ни измъкне от този „приятел”. – и тя извъртя очи на изток, откъдето бяха атакувани. Нямаше повече време за размисли и колебания. Стефани не дочака нито отговор, нито дори кимане от страна на момчето. Трябваше да действат сега, преди врагът да е изцедил силите му.
- Едно... две.. ТРИ! – повиши тон на последната дума и побягна в същата секунда, в която защитната стена изчезна и отново бяха открити за врага си. Сефани нямаше време да види дали атакуващата магия на Джаел успешно е достигнала когото трябва, защото нямаше време за това. Бягаше с всички сили към дървото в средата на огромната градина, а щом стигна го попари леко с малко огънче, което изстреля от показалеца си. Внезапно то се пробуди, изкашляйки стабилно количество стърготини в лицето на Ин.
- Ауч, това не беше приятно...- обади се лицето, току-що образувало се в подножието на стеблото.
- И за мен не, повярвай, но е спешно. Паролата е: семе на живота. – изстреля тя светкавично бързо и щом устата на дървото се разшири и образува голяма хралупа, тя се обърна, за да види къде се намира Джаел. Сърцето ѝ най-сетне се поуспокои, когато го видя, че тича в посока към нея. След секунда обаче забеляза преследвача му и събра сили за атакуваща магия от по-висока степен, която да докара врага ѝ поне до несвяст за пет минути.
- Побързай! – извика тя, след като запрати огнената си стрела-преследвач към врага. Нямаше как да я избегне, а тя задължително атакуваше някоя жизнена точка на тялото, като по този начин я блокираше и не позволяваше на магьосника да използва магията си. Беше спечелила достатъчно време, за да бъде бягството им успешно. При положение като това, с двама почти изтощени герои, нямаше друг вариант с благополучен изход.
Щом Джаел бе вече до хралупата, Стефани се пусна по тъмния тунел, а малко по-късно долови ехото от възклицанията на ученика си. Зарадва се, че бе успял, защото не искаше да изгуби двама ученици да един ден. Опитваше да потиска мислите си за това какво се бе случило с Люис, но дълбоко в себе си ѝ беше ясно, че надали бе оцелял. Познаваше го и знаеше, че винаги подраняваше за тренировките, така че имаше твърде голяма възможност врагът им да го е сварил в зимната градина, малко преди тя да стигне дотам. Най-тъжното беше, че нямаше как да го потърси точно сега. Знаеше, че просто трябва да загърби тази си загриженост, защото в момента нещо голямо бе напът да се случи. Дъскоф отново се бяха завърнали с някоя брилянтна и унищожителна идея, а това не можеше да чака. Всъщност Стефани можеше да се досети и сама какво търсеха при тях. За нещастие отлично знаеше отговора. Защото бе свързан с изчезването на съдия Бран. Проклятие, ако бяха хванали него, навярно бе въпрос на време да разберат нещо. Стефани силно се надяваше проклетникът да е използвал някоя от хитринките си, за да се измъкне и скрие някъде, където и боговете не биха могли да го открият. Разбира се, тя щеше да го намери. О, да, щеше.
- Добре ли си? – попита ученика си, подавайки му ръка да се изправи след голямото падане като от провалила се каскада.
- Знам, че боли, падала съм стотици пъти през тази дупка. – отбеляза тя, наблюдавайки как Джаел разрива задните си части в опит да се отърси от неприятното чувство. Когато се огледа наоколо, той отправи въпросителен поглед към учителката си. Тя веднага разбра въпроса му, още преди да го е изрекъл на глас.
- Намираме се в подземието на Сборището. Тук има хиляди тайни тунели, водещи до места, за които обикновените хора си нямат на представа. Няма начин да ни открият тук, защото много малко магьосници знаят за това място. Само мои доверени хора... Това ме навежда на мисълта, че очевидно ти си моят нов довереник. Поздравления. – тя го потупа по рамото с усмивка, която бързо изтри от лицето си, за да добие предишната си сериозност. Все още не можеше да му каже какво се случва наистина, не разполагаше с толкова време.
- Виж, трябва да стигнем до забранената библиотека. Но оттук ще ни бъде малко трудно. Тези тунели често правят опасни илюзии, които могат и да те подлудят, така че просто ме следвай и запомни едно – не вярвай на нищо от това, което виждаш! Може да видиш ужасни неща, ужасни за самия теб. Наричам тези тунели още тунелите на страха, защото обичат да те изправят срещу собствените ти страхове. Но ние с теб ще ги преминем, защото трябва да се доберем до изхода. Сега да вървим. – тъмнокосата направи жест с ръка, посочвайки посоката, по която трябваше да поемат. Забавата тепърва започваше. Като под „забава” се визираше, че и на двамата им предстоеше една опасна за психиката игра. Стефани обаче не се тревожеше за себе си, защото я беше играла стотици пъти, но за Джаел това щеше да е първият път.
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|