Whisper me your story
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Вход
Latest topics
КАПКА ЖИВОТПет Дек 10, 2021 5:59 pmИн
Превъзпитаване на опърничавияСъб Окт 02, 2021 8:26 amDesiSkorm
Събуди се, АрлекинНед Авг 22, 2021 6:35 amDesiSkorm
Let me be your hero~Пет Юли 02, 2021 5:46 amИн
And then we will conquer the worldСря Дек 23, 2020 8:52 pmJimmie Logan
InnuendoВто Окт 27, 2020 10:59 amleonid
The Spiderman is having you for dinner tonight~Съб Окт 17, 2020 11:00 amno name
To greet the present is to part with the past and future.Пон Сеп 07, 2020 2:43 pmJimmie Logan
Март 2024
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Календар

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула


Go down
Пак Юн Ги
Пак Юн Ги
Преследвач
Преследвач
Местожителство : Сеул, Южна Корея
Aquarius Dragon

Намсан - Page 2 Empty Re: Намсан

Вто Авг 20, 2013 6:26 pm
Капанът на нощта. Мислиш си, бродейки спокойно по глухата и празна алея, че си съвсем сам. Дори фактът, че по всяко време друго същество би могло да се озове на същото място, където си ти, нощем някак подобни безпокойствия не те караха да се тревожиш. Всичко бе така успокояващо и омайно отпускащо, че в един миг просто забравяш опцията, че може да не си сам. Черната пелерина, обгръщаща голямата сферична планета, блещукащите в мрака многобройни светлинки и вълшебното им сияние, всичко те омайваше почти до пълна забрава, карайки те да се почувстваш като единственото живо същество на земното кълбо. На Юн му се беше случвало, вече бе изпитал това чувство. Както си стои и несъзнателно бива съвсем самовглъбен в себе си, някой да се появи като от нищото и да го стресне. За щастие до сега ангелите му си бяха на мястото, въпреки случаите, в които аха да изскочат навън и да го отведат на оня свят. Не, дори да звучеше, не бе никак забавно. Сърцето не бе толкоз могъща машина и трябваше да се пази, а преминавайки изведнъж от спокойно, до изплашено положение, като нищо можеше да пострада.
Изневиделица, тъмнокоското дочу натрапчиво подскачане на малко дете, а непосредствено до него и гласа на порицаваща майка. Докато мозъкът му регистрира нещо погрешно в това, вече до ушите му успя да достигне и детската еуфория, изцяло насочена към бедното гумихо до него... Какво?! Как?! Нещо жегна момчето право в гърдите, изпращайки нажежено кълбо от нерви, което успя за нула време да се разпространи из тялото му. Почувства остри тръпки да го накарат да се извърне и загледа в ставащото. Температурата на кръвта му бе вече с една идея по-висока и той го усещаше. Дори няколко почти незабележими капчици пот избиха по гладкото му чело. С една дума, човекът се стъписа дори повече от жертвата в тази ситуация. Което бе наистина странно, ако започнеш да го обмисляш. Сякаш младежът притежаваше въпросните девет опашки, чието споменаваше отекна като ехо в планина. За момент спря с мисловната дейност и си го представи. С големи и отмерени крачки, Юнги пристъпваше по тихата алея,поемайки от аромата на летните цветя. Ръцете му бяха кръстосани зад гърба му, а малко по-надолу се мърдаха и деветте пухкави опашки със синкав магически отенък и свой собствен характер. В един момент на хоризонта изникна девойката, която с някак тревожен поглед препречи пътя на разхождащия се опашат индивид, сочейки му към далечината, която не си правеше труда да фокусира. Тъмнокосият погледна и видя задаващите се хора, докато девойката всячески опитваше да скрие мятащите се опашки с ръце, сякаш обуздаваше див звяр в джунглата. Но дали бе нормално да си представяш забавна картинка, в момент като сегашния? На Юн му трябваше шамар, за да слезе отново на земята. Само че въпросното спасение така и не дойде, поради което младежът бе принуден да поеме нещата под своя контрол, преди ситуацията да е станала неконтролируема. А станеше ли такава, то господин Пак нямаше да си го прости. Нямаше да си прости, че и можел, но не е защитил човека до себе си. Особено след като тя изрече тези безмълвни слова, държейки с трепереща длан, неговата.
Той й отвърна просто с очи, сякаш обещаващи вечна за крила. „Спокойно, не ще те предам“. Не му бе нужно повече време, което да губи напразно, затова побърза да улови отново ръката й, този път толкова здраво, че да не може да му се изплъзне пак. Следващото, което стори, бе да затаи дъх и да се затича, заедно с тъмнокосата девойка. Странна успокоителна усмивка се изписа на лицето му, когато зърна собственото си колело до дървото насреща. Обърна за секунди и дари заразяващото си спокойствие и енергия на своята спътница, а само секунди по-късно, двамата вече се намираха на превозното средство.
- Хвани ме здраво. – каза простичко той, с нотка на вълнение и достатъчно неспокойство. Сърцето му все още биеше лудо в гърдите, но този път не бе от ситуацията, която ги накара да избягат. Беше самият факт, че той, Пак Юн Ги, извършваше бягство, при това заедно с нея. Неговата тайнствена лисичка. Момичето, което изцяло бе съвзело съзнанието му в последно време, и което бе обект на безпричинно преследване от негова страна. Тя не бе уникална, заради онези девет опашки, които я караха често да се крие и страхува от света на хората. Тя притежаваше нещо, друго, нещо много по-ценно и това бе едно красиво и истинско сърце. Сърце, което въпреки болезнените си страхове, му се бе доверило и сега до допускаше бавно до себе си. Него. Този Пак Юн Ги. Дали бе за добро, не можеше да каже. Но знаеше единствено, че за първи път се чувства толкова необикновено, за първи път нещо вътре в него трепкаше, докарвайки му приливът от чувства и емоции, който му бе нужен, за да се почувства жив. Сега дори се чувстваше повече от жив. Не беше просто жив човек, а човек, който живее. Долавяше не само дишането си, а и ритмичния ритъм на сърцето си.
Двамата се носеха с лекота по равния път, а вятърът ласкаво галеше косите им, и закачливо гъделичкаше бузите им. Пейзажът се менеше непрекъснато. Дърветата в парка на кулата Намсан, отдавна бяха останали някъде назад, а с това и случката преди малко, разминала се почти на косъм, избледняваше и потъваше в миналото. Сърцата обаче все още биеха учестено, изпълнени с емоции. Юнги чувстваше как нежните ръце на тъмнокоската обвиват кръста му, усещаше и главата, опряна на рамото му. Същевременно опитваше да не се разсейва със странични мисли, а да си гледа пътя. Тъкмо се ме възгордял от тази геройска постъпка. За първи път се явяваше спасител на някого. За първи път бе направил нещо полезно, едно добро дело. Вече можеше да се рече човек. Бе така доволен от себе си, че вече спокойно можеше да умре. Не че имаше подобно намерение. Сега имаше някого, когото да защитава. Така че вероятно тепърва щеше да се чувства така значим и тепърва щеше да постъпва геройски. Надяваше се само, да не е попрекалил с комиксите, защото не му се нравеше мисълта, те да влияят на моментните му чувства, преливащи едно в друго със скоростта на комета. Още малко и щеше да накара колелото си да полети във въздуха, а двамата с лисичката току-виж посетили луната, или някоя друга планета в космическото пространство.
Вече бе доста късно. Не знаеше дори колко е часът, но вероятно бе достатъчно късно, че повечето заведения за хранене да затворят. Юн се питаше къде да отведе момичето сега, тъй като мозъкът му своеволно се бе барикадирал и отказваше да действа, дарявайки младежа с някакви гениални идеи и етц. А от друга страна той вече бе дочул упоритото къркорене на стомаха й, което говореше, че имаше нужда от някаква храна. През съзнанието на Юн преминаха спомените от многото чипсове, които бе омел по-рано днес, както и този ванилов сладолед, който така и не успя да опита. Налегна го лека тъга, която бързо отмина, след като пред очите на момчето се откри решението. Той внезапно спря колелото си, при което девойката отзад леко се размърда, внезапно извадена от приятния си транс. Тъмнокосият енергично слезе и подкани лисичката да го последва. Намираха се на тясна уличка, озарена от светлините на витрината отсреща. Това бе заведението на чичо Го.
- Хайде, ела. – рече той, отправяйки поглед към лисичката и удостоявайки я с убеждаваща усмивка. Запъти се към малкото заведение, и въпреки табелката на вратата „Дами, още сме в ремонт“, той влезе съвсем необезпокоявано вътре, изчаквайки компанията му да погледна примера му.
- Момичета, много сте настоятелни, ще отворя след отпуската... – някъде от дъното се подаде един мъжки глас, а щом стана ясно осезаем, вече бе ясен и източникът му. Насреща стоеше мъж на около четиридесет,но за възрастта си добре изглеждащ, с прилежно подбрано облекло, подходящо за готвене и същевременно някак стилно. Щом фигурата му се озова пред потенциалните клиенти, господинът позна тъмнокосото момче, а на лицето му с изписа приятна изненада.
- О, Юн Ги. Много време мина. – поздрави го и гостоприемно го подкани с жест да се настани на барчето, където винаги сядаше, когато бе още редовен клиент тук.
- Така е. Аджоши, сега, след като не съм идва лот толкова време, искам да приготвиш най-вкусния рамен. Както само ти го можеш, нали? – Юн пристъпи напред, но после за миг се обърна назад. Трябваше да провери нещо. Девойката... Слава богу, тя бе тук, а опашките й не се виждаха. Да, лунната светлина не можеше да влети тук, затова всичко бе наред.
- Разбира се, за теб винаги. Хм, виждам, че си довел и компания. Приятелката ти? – запита със скрито любопитство мъжът, захващайки се да прави поръчания рамен.
- Не е ли очевидно? – отвърна Юн и се ухили, заемайки обичайното си място. Още го помнеше. Дълго бе идвал тук като по-малък. Дори вече не помнеше причината, поради която престана, но бе убеден, че чичо Го винаги щеше да го приветства с радост и гостоприемство, както направи и сега. Това бе може би най-добросърдечният възрастен човек, който Юн познаваше. Повечето само знаеха да ти се сопват за щяло и нещяло.
- Приятелка или не, може да се чувства винаги добре дошла. – усмихна се в отговор и постави двете порции с топъл рамен на дървения плот.
- Заповядайте, приятен апетит. – Го се усмихна така, сякаш се радваше на двамата младежи като на свои родни деца. Може би факта, че животът му бе отнел възможността да създаде потомство, го караше на се радва и на малките неща. Затова бе готов винаги да даде всеотдайна помощ и да окаже подкрепа на околните. Това говореше, че когато животът ти отнема, всъщност ставаш по-добър човек. Защото тогава започваш да цениш и най-малкото което имаш, или което срещаш по пътя си.
Върнете се в началото
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите